Игра на чужд терен

Един месец преди ден първи

Пристъпът неумолимо приближаваше, Юрий Фьодорович почувства симптомите му още снощи, но се надяваше на целебната сила на съня. Сънят обаче не помогна. На другия ден Юрий Фьодорович неведнъж се улавяше в мисълта да насочи всеки разговор с учениците към темата „бащи и деца“, а по-точно — „майка и син“. Следващият стадий настъпи следобед, когато всяко споменаване на родители и особено на майки будеше у него физически осезаемо болезнено раздразнение, тъй че Марцев едва се сдържаше да не прекъсне събеседника си, да не го нагруби, да не му кресне. И ето че сега, към края на работния ден, проумя, че не може да избегне пристъпа, че Юрочка се е „събудил“ и всеки момент ще закрещи колкото му глас държи.

Марцев вдигна телефонната слушалка.

— Галина Григориевна, защо не отложим разговора за утре? Нещо не съм добре, искам да се прибера да полегна.

— Разбира се, Юрий Фьодорович — на драго сърце се съгласи учителката по математика. — Щом ние не можахме да се справим с Кузмин шест години, един ден не е от значение. Желая ви бързо оздравяване.

— Благодаря.

Да, Кузмин беше проблем. Всички учители се оплакваха от него. Отличник по всички предмети, Вадик Кузмин никога не даваше повод да го изключат заради лош успех. Но във всичко останало — от поведението в час до грубите изстъпления вкъщи — той беше абсолютен гадняр, но между другото никога не престъпваше чертата, отвъд която автоматично следваха следствие и съд. Обидата и клеветата, както е известно, са прояви от частен характер и за тях се завеждат дела след жалба от потърпевшия. Но къде се е видяло учители да се съдят със седмокласник? Пък и законът предвижда подвеждане под отговорност за тези престъпления само на лица от осемнайсетгодишна възраст нагоре. „Утре — помисли си Марцев и нервно закопча шлифера си, — всички проблеми ще ги решаваме утре. Най-важното днес е Юрочка. Да го нахраня, да му сменя пелените, да го сложа в креватчето, да го приспя. Само да не стане някоя беля!“

Юрий Фьодорович Марцев беше болен отдавна и неизлечимо. Наистина това си го знаеше само той. Е, може би още двама-трима, но тяхното мнение не интересуваше Марцев. За всички той беше уважаваният завуч на английското училище, преподавателят по английска и американска литература. За жена си Юрий Фьодорович беше съвсем приличен съпруг, за дъщеря си — „педагогически правилен“, макар и малко старомоден баща. А за майка си беше Юрочка, Юрасик, Юшка, любимото и докарано до отчаяние от тази неистова любов единствено синче.

Марцев отиде в гарсониерата, която бе наел тайно от семейството си на съвсем приемлива цена: беше мъничка, отдавна неремонтирана, почти без мебели, а и се намираше в края на Града. Понякога Юрий Фьодорович водеше тук жени, но жилището бе предназначено най-вече за лечението му, което напоследък му бе необходимо все по-често.

Влезе в антрето и бързо се съблече. Ръцете му трепереха толкова силно, че не можа дори да окачи шлифера на закачалката и в раздразнението си го захвърли на един стол. Юрочка настойчиво напираше навън, преизпълваше го омраза към майка му и непоколебимо желание да я убие начаса. „Сега, сега, миличко — мърмореше Юрий Фьодорович, — сега ще се успокоиш, почакай една минутка, добре, още секундичка“

Той се движеше почти автоматично, докато вадеше от скривалището касетата, поставяше я в гнездото на видеото и местеше фотьойла по-близо до телевизора.

Още при първите познати кадри сякаш му поолекна, но Марцев забеляза, че музиката, която по-рано му бе действала безотказно, сега му повлия по-слабо. Той дори се уплаши, че лекарството е изгубило силата си, но след няколко минути нещата тръгнаха, както винаги. На екрана се появи красивото лице на майка му, каквото беше преди трийсет и пет години, когато Марцев беше само на осем. Майка му сновеше из стаята, подреждаше чашите, наливаше чай, после протегна ръка и взе бележника на Юрочка. Марцев не виждаше себе си на екрана, но знаеше, че седи на масата срещу майка си и с ужас чака тя да отвори страницата с дългото, написано с червено мастило послание от учителката. Ето, майка му го чете, веждите й се свиват, устните презрително се изкривяват, лицето й става ледено. На масата между чайника и кутията за хляб има голям кухненски нож. „Мразя я! Страх ме е от нея и я мразя! Сега ще я убия!“ Юрочка се изтръгна, Марцев вече не го възпираше и гледаше като омагьосан как това малко чудовище удовлетворява страстта си. Детето се умилква на майка си, моли я да му прости и обещава „вече да не прави така“. Лицето на майката се смекчава, тя е готова да прости на ненагледната си рожба и не забелязва ножа, скрит зад гърба му.

На цял екран — красивата дълга шия, блесналото острие на ножа и кръв. Много кръв. Страшно много. Край. Настъпва катарзисът. Марцев отчетливо си спомняше усещането от топлата кръв, рукнала като порой по ръката му. Това усещане се връщаше всеки път, когато той гледаше филма, и окончателно убеждаваше Юрочка, че най-сетне е направил ТОВА. След което малолетният убиец се свиваше на уютно клъбце и кротко заспиваше до следващия път.

Изнемощял, Марцев се отпусна във фотьойла. Този път май се справи. Ала чувството за освобождаване днес беше различно от преди. Юрочка, изглежда, не заспа, както обикновено, а само задряма. Марцев си помисли, че периодите между пристъпите са започнали да се скъсяват. По-рано Юрочка се събуждаше веднъж на две-три години, после — веднъж годишно, а от предишния до сегашния пристъп бяха минали само четири месеца. Болестта прогресираше, Марцев разбираше това. Какво пък, реши той, трябва ми ново лекарство. При което знаеше какво трябва да бъде то. Още утре щеше да се заеме с това.