Игра със смъртта

Глава 10

Вече почти по тъмно Логан зави към малката, облицована с червени тухли къща близо до Скотсдейл. През гъстите дървета и декоративните храсти в испански стил Ив успя съвсем бегло да зърне сградата.

Логан слезе от колата, набра защитния код върху панела и портата се отвори. Върна се при колата.

— В чекмеджето във всекидневната има две дистанционни. Използвай ги, за да не се налага да слизаш от колата. А в къщурката северно от къщата са настанени двама телохранители. Хърб Букър и Хуан Лопес. Редовно ще обикалят наоколо, но няма да те безпокоят, освен ако не натиснеш алармен бутон.

— А къде е той?

— Инсталирани са бутони в кухнята, основната баня, спалнята, във всекидневната до телефона. Никога няма да си на повече от един-два метра до някой от тях.

— Изглеждаш доста добре запознат с разположението.

— Използвам тази къща, когато идвам тук по работа. Малко предпазни мерки никога не са излишни.

— Сигурна ли си, че не е мошеник? — обърна се Джейн към Ив.

— Очарователно мнение за мен — изсумтя Логан, видимо развеселен.

— Убедена съм — отвърна Ив и излезе от колата. — Той е като политиците: винаги искат някой да е около тях, за да ги пази.

— Олеле! — възкликна Логан, докато отваряше входната врата. — Като знам мнението ти за тях, се питам дали не е по-добре да съм мошеник. Защо все не успявам да те убедя, че има и честни и предани политици?

— Мнението ни по въпроса винаги ще се разминава. — Побутна Джейн да влезе и се обърна с лице към Логан. — Благодаря ти. А сега си тръгвай.

— Има две допълнителни стаи за гости.

— Тръгвай си.

— Ще намеря кухнята и ще приготвя сандвичи — каза Джейн и се отдалечи по коридора.

— Виждаш, и тя не може да понесе гледката как ме изхвърляш. Смятам, че ме харесва. Умно момиче.

— Само ти би възприел безразличието като харесване. — Ив кръстоса ръце пред гърдите си. — Тръгвай.

— Съвсем не е безразлична към мен. Чудесно ще се сработим, след като се поопознаем. Напомня ми малко на теб, когато се запознахме.

— Въобще не прилича на мен.

Той тихо подсвирна.

— Очевидно не се изразих правилно.

— Тръгвай, Логан. Моля те.

Той се усмихна и погали бузата й с пръст.

— Отивам си. Но съм поласкан, че толкова настояваш да ме защитиш.

Джо не се бе почувствал поласкан. Той се разгневи и стана напълно безразсъден, дяволите да го вземат.

— Има ли какво още да направя за теб?

— Предполагам, че има компютър и всякакъв софтуер.

— Естествено. Аз произвеждам компютри. В кабинета, освен това ще разполагаш с отлична библиотека.

— Тогава това е всичко, от което се нуждая.

— Ще намериш дрехи и за двете ви в спалните. Не съм сигурен дали ще станат за Джейн. Малко е дребна за десетгодишна.

— Достатъчно е голяма, за да не забравя човек присъствието й.

— Забелязах. — Наведе се и я целуна. — Тогава се омитам. Ако ти потрябвам, отседнал съм в странноприемницата „Камълбак“.

— По дяволите, Логан, очаквах да се върнеш в Монтрей.

— Знам. — Тръгна надолу по стълбите. — Ще ти оставя тази взета под наем кола. Ще отскоча до къщурката и ще помоля някой от телохранителите да ме откара.

— Слушай, Логан. Вече и без това взех от теб повече, отколкото е редно. Адски виновна ще се чувствам, ако те вкарам в беля.

— Радвам се. Чувството за вина е полезно в ръцете на мъж, а и доказва, че държиш на мен.

— Никога не е имало спор по този въпрос и ти добре го знаеш. След всичко преживяно заедно, трябва да съм робот, за да не държа на теб.

Той й се усмихна през рамо.

— Именно на това залагам.

— Логан.

Той поклати глава.

— Не, Ив. Подчинявам се на желанието ти да не ме допуснеш в къщата с теб, но нямаш власт да ми попречиш да съм наоколо. — Намигна й. — Освен това с трепетно вълнение очаквам Джо да разбере, че ти помагам.

Преди да успее да му отговори, той изчезна зад ъгъла на къщата.

Май въобще не биваше да се обръща към него за помощ. Логан не бе наясно какво означава минимална намеса.

Не, не отговаряше на истината. Той много старателно спазваше параметрите, наложени от нея във взаимоотношенията им. Никога не предприемаше нещо необмислено, не се натрапваше. Като се вземе предвид властната му природа, вероятно му бе доста трудно и по тази причина тя го ценеше още повече.

Е, поне този път спечели частична победа. С Логан това си беше огромно постижение. Ще се пита по-късно как да го убеди да замине. Сега я чакаше работа. Но първо трябваше да звънне на майка си и да разбере как са нещата.

Отиде до масичката в антрето и набра номера на мобилния телефон на майка си. Сандра отговори на третото позвъняване.

— Всичко наред ли е? — попита Ив.

— И да, и не. Убиецът ти не се е мяркал, но самият Рон е готов да удуши Майк. Мисля, че никой никога не го е къпал досега. Беше готов да хване улицата отново.

— По дяволите!

— Не се безпокой. Справиха се. Рон обича предизвикателствата. Подкупи го. Обеща да му носи вечеря от „Макдоналдс“ всеки път, когато Майк се изкъпе. — Майка й се засмя. — Малкият веднага прие предложението. Чувствам се леко засегната.

— Всички деца обожават „Макдоналдс“.

— Не се старай да ме утешаваш. И двете знаем, че нищо не струвам като готвачка. Ти как си?

— Добре. Ще се опитвам да ти звъня през вечер. Ако възникне проблем — дори и най-малкият — ми се обади.

— Добре. — Сандра замълча. — Джо изглежда няма представа къде се намираш и какво правиш.

— Така е най-добре.

— Страшно е напрегнат, Ив. Никога досега не съм го виждала такъв.

— Не му казвай нищо.

— Той е наш приятел. Ще се чувствам по-добре, ако е при теб. Защо да не…

— Не, мамо.

— Добре. — Въздъхна. — Но ще ме изтормози до смърт.

— Жилава си. Ще издържиш.

— Той е по-жилав. Но пък ме харесва, така че няма да ме убие. На мен ще кажеш ли къде си?

— Във Финикс.

— Но не бива да го съобщавам на Джо, така ли?

— Моля те недей.

— Правиш грешка.

— Трябва да затварям, мамо. Пази се.

— Ти се пази.

Ив бавно остави слушалката. Джо се занимаваше с онова, в което бе най-добър — преследваше. Какво ще предприеме…

— Искаш ли сандвич? — Джейн стоеше зад нея. — С пуешко месо е. Направих два.

— Благодаря. — Не беше гладна, но откакто Джейн се съгласи да дойде във Финикс, малката за пръв път поемаше инициативата за контакт. — С удоволствие. — Ив я последва по коридора към кухнята. — С храната ще се справяме както дойде. Не съм особено добра готвачка.

— Не може да си по-лоша от майка си.

Момиченцето се настани на високото столче пред барплота.

— Времето ще покаже дали няма да промениш мнението си. Нямам особен опит в готвенето.

Нахраниха се в дружелюбно мълчание.

— Мога да ти помогна — предложи Джейн внезапно.

— Исли каза, че ти е било трудно при тях.

— Справих се някак. — Джейн изяде сандвича. — Да ти помогна ли да раздигнем?

— Няма кой знае колко за оправяне. Ще се справя. — Хрумна й нещо. — Логан спомена, ще има хубава библиотека. Не знам дали ще намерим подходящо четиво за теб, но…

— Книги ли? — Лицето й засия. — Тук има книги?

— Така твърди Логан.

Джейн побърза да прикрие вълнението си.

— Ще ги прегледам. И без това няма какво друго да се прави. — Смъкна се от столчето, занесе чинията си на мивката и пусна водата. — Логан те харесва. Спиш ли с него?

Ив премигна. Господи, детето е едва на десет. На десет, но всъщност не е никакво дете, напомни си Ив. Вероятно е преживяло повече през краткия си живот, отколкото жена на тридесет.

— Не е твоя работа.

Джейн сви рамене.

— Той прави адски много за нас. Питах се дали трябва да му платиш.

Сексът като отплата. Още един аспект от живота на улицата. Всекидневният контакт с проститутки бе част от детството на Ив и, естествено, от живота на Джейн.

— Не. Логан ми е приятел. Приятелите не искат да им се плаща. Той е добър човек. — После с усмивка добави: — И не е мошеник.

— Не го смятам за такъв. Просто исках да го ядосам.

— Джейн…

— Той нямаше нищо против. Силен е. Къде е библиотеката?

— Нямам представа.

Момиченцето тръгна към вратата.

— Ще я намеря.

— Ако не възразяваш, занеси книгите, които си избереш, в друга стая. Ще работя на компютъра.

— Защо?

— Трябва да проверя за стари броеве на местния вестник.

— А, за да откриеш убитата жена.

Ив кимна.

— Не разполагам с много сламки. Дом съзнателно не ми даде информация. Спомена само, че убийството е станало преди пет-шест месеца; била певица и тялото й не е намерено. Ще търся по-скоро информация за изчезнал човек, а не за убит.

— Няма да ти се пречкам — увери я Джейн и тръгна по коридора.

Е, поне нямаше да има грижата да забавлява детето. Джейн очевидно обичаше да чете и нямаше търпение да открие библиотеката. Що се отнася до Ив — ще вземе душ, ще си сложи джинси и тениска и сяда пред компютъра.

— Искаш ли кафе? — Джейн постави каничка и чаша на бюрото до Ив. — Доста е силно. Не знам как да правя друго.

— Така е добре. — Ив се облегна на стола и разтърка очи. — Но нямаше защо да си правиш труд.

— Ако ми беше задължение, нямаше да го направя. — Джейн се сгуши в тапицираното кожено кресло. — Май нищо не откриваш, а?

Ив поклати глава.

— Върнах се седем месеца назад. Възможно е да ме е излъгал. — Наля си кафе. — Минава полунощ. Редно е да си лягаш.

— Защо?

— Не си ли уморена?

Джейн вирна брадичка и попита:

— А ти?

Ив бе прекалено изтощена, за да отвръща на предизвикателства в момента. Направи гримаса.

— Какво ще кажеш да те оставя ти да поработиш, а аз да си легна?

— Ще се опитам. Но в училище работим на „Макинтош“. Този компютър какъв е.

— „Логан“.

Децата днес са доста по-напреднали от Ив, когато бе на същата възраст.

— „Логан“ ли?

— Джон Логан произвежда компютри.

— Като Бил Гейтс ли?

— Нещо такова. Но се занимава с хардуер, не със софтуер. А и двамата въобще не си приличат. Намери ли си нещо за четене?

Джейн кимна.

— Книга за учени, които се опитват да намерят къде е била Троя. Доста е готина. — Помълча и добави: — И книга за съдебно скулптуриране. Нали така си изкарваш прехраната? Книгата твоя ли е?

— Не. Логан ме беше наел да работя по един случай, а той твърдо вярва в предварителното задълбочено проучване.

— Картините са банални.

Ив кимна.

— Наистина ли правиш това?

— Наистина.

— Защо?

— Това ми е работата. Понякога успявам да помогна на родителите да се почувстват по-добре, след като са загубили дете.

— По-умно е да продължат да си живеят и да не се замислят за него.

— Ти така ли постъпваш?

— Разбира се. Защо не? — Джейн я изгледа предизвикателно. — Не съм мислила за Фей откакто той я уби. Вече е мъртва. Защо да мисля за нея?

Ив я изгледа недоверчиво.

— Истината ти казвам. Мислила съм за скапаняка, дето го направи, но не и за нея. — Изправи се. — Отивам да си лягам.

Излезе от стаята.

Изпълнена е с толкова болка. Какво е нужно, за да накараш едно тъй наранено дете да разруши стената, която е издигнало около себе си? Но Ив не биваше да се опитва да преодолее тази бариера. В момента това би било много опасно.

Най-добре и за двете е да намери изчезналата жена. При положение че Дом наистина я е убил. Както сподели с Джейн — възможно е да е излъгал, за да я отдалечи от Атланта.

Но защо Финикс?

Спомена, че харесвал града. Дали пък нещо от атмосферата тук не го възпламенява и…

Престани да анализираш и се захващай за работа.

За периода между пет и седем месеца, който Дом определи, не откри нищо полезно във вестника. Вероятно ще се наложи да се върне по-назад. Или да провери по-новите броеве…

30 януари. Преди по-малко от месец.

Деби Джордан, тридесетинагодишна, омъжена, майка на две момчета, беше изчезнала на път за репетиция на хора.

Говорят, че имала прекрасен глас. Сопрано.

Ив прочете първата статия по повод изчезването, а после — и появилите се след това.

Съпругът й намерил колата на паркинга до църквата, след като Деби не се прибрала.

Разследването не довело до нищо.

Църквата предложила награда от две хиляди долара за някаква информация.

Хористите били разпитани; разказали за нейната доброта и прекрасния й глас. „Сопрано, сладко като на ангел.“

Няколко късащи сърцето снимки на съпруга и двете й момченца…

Деби Джордан.

Ив се облегна на стола и затвори очи. Колко ли се е наслаждавал Дом да ръси лъжи и подвеждащи улики?

Искаше да ме затрудниш, но аз я открих, Дом, кучи сине.

Чувстваше се прекалено зле, за да изпита удовлетворение от постигнатото. Една жена, имала всички основания да живее, бе умряла. Ив не бе в състояние да направи нищо за смъртта й. Но можеше да открие мъжа, който го е извършил. Първата стъпка бе да се намери тялото на Деби Джордан.

Добре. Понеже Дом иска тя да предприеме точно това, сигурно й е дал и друга улика. Трябваше да мисли. Да си припомни всяка думичка, която той изрече за Деби Джордан.

Тя ми показа светлината, а после аз й показах светлината.

Тя освети пътя.

Важно е пътят ни да е осветен, нали?

Бавно се надигна на стола.

Възможно е, ако Дом не я прави съвсем на глупачка.

Индианците наричат водопадите Мястото на леещата се лунна светлина. Водопадите Таладега.

Какво спомена Чарли за двете убийства във Финикс? Два скелета бяха намерени преди три месеца в Сан Лус.

Тя скочи и отиде до полиците с книги. Речник. Молеше се Логан да има испанско-английски речник. Намери един и бързо го прелисти.

Сан — светец.

Ръцете й трепереха, докато прелистваше страниците.

Лус — светлина.

Да!

Светлина.

Пое си дълбоко въздух.

Открих го, негоднико! Открих. Сега ми дай още малко време и ще намеря Деби Джордан.

Седна пред компютъра, влезе в Интернет и написа куче-търсач.

— Къде отиваме? — попита Джейн, загледана през прозореца на колата, която пътуваше през осеяната тук-там с кактуси местност. — Намираме се в пустинята.

— Скоро ще стигнем.

— Къде?

— Казах ти, че ми е нужна помощ, за да открия Деби Джордан. Тук един човек ще ни помогне.

Джейн хвърли поглед през рамо.

— Следят ни.

— Знам. Това е един от телохранителите на Логан.

— Аха. — Джейн отново се загледа през прозореца. — Тук е грозно. Равно и кафяво. Повече ми харесва вкъщи.

— И на мен. Но с наближаването на планините става по-зелено.

— Малко.

Къде е отбивката? Указанията в обявата в Интернет бяха съвсем точни, но тя виждаше единствено… А, ето я!

Дървен знак и едно-единствено име, изписано на стрелката.

ПАТРИК.

Сви наляво по неравния прашен път. Още половин километър и ще пристигне в ранчото.

— Патрик ли?

— Така се казва човекът, който ще ни помогне. Сара Патрик. Работи като дресьор на кучета.

Лицето на Джейн засия от широката усмивка.

— Кучета ли?

Усмихваше се за пръв път, откакто остави приятелчето си Майк.

— Това са специално обучени кучета, Джейн, а не домашни любимци.

— Специално обучени за какво?

— Изпълняват всякакви нареждания. Но проучих по-подробно и открих няколко статии за нея в местния вестник. Член е на доброволен спасителен отряд с база в Тъксън. Освен това тя и кучето й са били при бомбардираната сграда в Оклахома сити преди няколко години, в Тегусигалпа след урагана „Мич“ и в Иран след земетресението миналата година.

— Какво са правили там?

— Опитвали са се да спасят оцелели под развалините. — Замълча. — А по-късно са търсели труповете на умрелите. Очевидно кучето на госпожа Патрик има изключителен нюх.

— То е надушвало телата ли?

— За такава работа дресират специални кучета търсачи. Доста са умни. От време на време полицейското управление в Атланта използва такива кучета търсачи.

— И сега искаш кучето да намери жената, която Дом е убил ли?

Ив кимна.

— Виж. Ето го ранчото.

Ако въобще можеше да се нарече ранчо. Дървено бунгало, няколко обширни, опасани с мрежеста ограда клетки и заграждение, наподобяващо детска площадка за игра с всички съоръжения вътре. Стар джип с избеляла и напукана зелена боя стоеше паркиран от едната страна на бунгалото.

— Няма кучета — отбеляза Джейн разочаровано. — Клетките са празни. Вероятно не е особено добра дресьорка, щом никой не я е наел.

Ив спря пред бунгалото.

— Не прибързвай със заключенията. Възможно е да не е особено натоварена в момента. Всеки бизнес има спадове и…

Вратата се отвори и на прага се появи жена в къси панталони и карирана риза.

— Пътя ли загубихте?

— Вие ли сте Сара Патрик?

Жената кимна.

— Чакайте да отгатна. Вие сте от „Градини и градинарство“. Дошли сте да пишете материал за мен. Но къде са цветята, които раздавате, и чекът с хонорара ми?

Ив премигна.

— Май не сте от списанието. — Сара Патрик въздъхна. — Жалко. Парите вероятно щяха да ме корумпират, но на цветята щях да се зарадвам. Тук нищо не расте. Почвата е прекалено песъчлива. — Усмихна се, приближи и погледна Джейн през прозореца на колата. — Но децата са почти толкова симпатични, колкото и цветята. Казвам се Сара. А ти?

— Джейн.

— Горещо е. Ела вътре да изпиеш една лимонада, Джейн. — Погледът й се премести върху Ив. — И вие, освен ако не сте от данъчните. Тогава ще насъскам кучето си срещу вас.

Ив се усмихна.

— Аз съм Ив Дънкан. Не се бойте, не съм данъчен инспектор. Дойдох да ви предложа работа.

— Няма отървия от данъчните. Изкарвам колкото да издържам себе си и Монти, но понеже се самоосигурявам, инспекторите постоянно ме дебнат. И не разбират защо винаги вписвам Монти като несамостоятелен и на моя издръжка.

Ив последва Сара Патрик в бунгалото.

— Монти ли?

— Това е Монти.

Жената посочи към камината.

Ловджийското куче със златиста козина, излегнало е на земята, вдигна глава, прозина се и замаха с опашка.

— Мързеливо животно. — Сара отиде до хладилника. — Току-що се върнахме от трикилометров крос и ето — аз не съм на път да припадна от изтощение.

— Вие нямате козина — намеси се Джейн възмутено и коленичи до кучето. — На него му е горещо.

Монти я погледна с жалостив поглед и я близна по ръката.

Джейн направо се разтапяше, забеляза Ив с изненада. Обърна се към домакинята.

— Много е красив.

Сара наля лимонада в две чаши.

— Джейн май не иска да я безпокоим. Седнете. — Отиде до мивката и се облегна. — Ще се смиля над вас и няма да ви доближавам. Още не съм си взела душа.

По загорелите й крака и лице наистина се виждаха браздулици от пот. Сара Патрик вероятно наближаваше тридесетте, беше средна на ръст, с къси кафеникави коси и стройно гъвкаво тяло. Не беше красива, но големите сияещи тъмни очи и добре оформените устни бяха привлекателни. И приковаваше вниманието с енергията, която излъчваше.

— Ваше дете ли е? — Сара гледаше Джейн. — Не се притеснява да раздава любовта си. А да обичаш, е хубаво качество.

Джейн наистина раздаваше любов, забеляза Ив. Кой би предположил, че ще се размекне така пред едно куче?

— Не, не е моя.

— Обичам децата.

— Нямате ли свои?

Сара поклати глава.

— Дори нямам съпруг. — В очите й се появиха весели пламъчета. — Слава богу всъщност. И без това си имам достатъчно грижи.

— Сама ли сте тук? — Ив свъси вежди. — Не би трябвало да съобщавате къде живеете.

— От време на време се чувствам самотна. Но успявам да се грижа за себе си. — Погледна Монти. — Разполагам със страхотно куче пазач.

Кучето пазач се бе претърколило по гръб и закачаше ръката на Джейн игриво с предните си лапи. Изскимтя доволно и протегна врат, за да близне Джейн по китката.

— Да, виждам — отвърна Ив колебливо.

Сара се засмя.

— Явно не сте впечатлена от дресьорските ми умения. Монти не е особено добър пример. Има някои психологически проблеми. Не е сигурен кой точно от нас двамата е кучето.

— Много е мил.

Лицето на Сара се разнежи.

— Така е. — Остави чашата на мивката. — Кой ме препоръча за дресьор?

— Намерих ви по Интернет.

— О, да. Оставих реклама там. Беше преди години, но никой никога не се е обаждал. Сигурно описанието как се стига до тук разколебава хората. — Погледна Ив с присвити очи. — Вие защо не се разколебахте?

— Нужна сте ми.

— Сигурно до мястото, където живеете, има някой дресьор на кучета.

— Трябва ми куче търсач, за да намери труп.

Сара се напрегна.

— Редно беше да се досетя. Коя сте? Мадън ли ви изпраща.

— Не съм от данъчните, вече ви казах. И не познавам никакъв Мадън.

— Ще ми се и аз да не го познавах. Това е червена точка във ваша полза. — Поклати глава. — Предложението ви не ме интересува. От полицията ли сте? Ще ви дам имената на неколцина, които работят с властите.

— Искам вас. Според вестниците сте най-добрата в занаята.

— Не аз съм най-добрата. Монти е.

— Да, но едва ли е в състояние да преговаря по някоя сделка.

— Нито пък аз.

— Моля ви. Ще отнеме само няколко дни.

Сара поклати глава.

— Не ми изглеждате особено заета — продължи Ив. — Ще ви заплатя повече от обичайната тарифа.

— Казах не.

— Защо не?

— Не обичам да търся трупове.

— Но все пак го правите.

Сара извърна поглед.

— Така е.

— Тогава го направете за мен.

— Време е да си вървите.

Ив се изправи.

— Моля ви, помислете си. Нужна сте ми.

— Не искам тази поръчка. — Обърна се към Джейн и кучето. — Хайде, Монти. Време е да престанеш да се правиш на идиот.

Щракна с пръсти.

Последва нещо смайващо. За броени секунди Монти се претърколи, скочи на крака и застана до Сара. Цялото му поведение се бе променило. Стоеше нащрек, някак дистанциран, изпълнен с енергия и гледаше Сара напълно прехласнат.

— Много е изпълнителен — отбеляза Ив. — Очевидно няма съмнение кой е кучето, и кой господарят.

— Не съм му господар. Ние сме партньори. Монти ме слуша, защото знае, че при някои ситуации и двамата ни заплашва смърт, ако не ми се доверява. — Тръгна към вратата, Монти я следваше по петите. — Моля ви, вървете си. Няма да получите онова, което желаете.

— Съжалявам. Хайде, Джейн.

Джейн погледна Сара със свъсени вежди.

— Не го карайте да тича, когато е горещо. Не му е полезно.

— Напротив. Тичаме по три километра всеки ден, независимо дали времето е хубаво, или вали. Трябва да сме във форма и да понасяме всякаква температура. Важно е.

— Уморил се е. — Джейн протегна ръка да погали кучето. — Не бива… — Монти отстъпи, за да й попречи да го докосне. — Защо прави това? Не ме ли харесва?

— Харесва те. Но сега е в режим на работа.

— Хайде да вървим, Джейн — подкани Ив и тръгна към колата.

Джейн неохотно я последва. Хвърли поглед през рамо към Монти и Сара Патрик.

— Не ми допада такъв. По-различен е отпреди.

И двамата със Сара бяха различни, докато Ив не спомена, че Монти й трябва като куче търсач. Жената и кучето, застанали на прага, не представляваха дуета, който ги посрещна пред бунгалото. Сега по лицето на Сара не се забелязваше никаква топлина или веселие, а Монти бе някак отчужден и очевидно предан единствено на стопанката си.

— Много е важно — подвикна Ив. — Помислете си.

Сара поклати глава.

— Имате ли нещо против да ви звънна и да попитам дали не сте променили решението си?

— Никога не променям решението си.

Ив запали двигателя.

— Почакайте. — Сара отмести поглед от разочарованото лице на Джейн и сведе очи към кучето. — Иди да кажеш довиждане, Монти.

Щракна с пръсти.

Настъпи пълна метаморфоза. Монти хукна, изправи се на задни лапи и се опита да лизне Джейн през отворения прозорец.

Джейн отвори вратата и Монти скочи вътре. Буквално се настани в скута й и като се сгуши в нея, доволно заскимтя. Момиченцето зарови лице във врата му и силно го прегърна.

— Достатъчно — обади се Сара.

Монти лизна Джейн още веднъж и скочи навън. Седна, но опашката му продължаваше да тупти по земята.

— Благодаря — обади се Ив.

Сара сви рамене.

— Какво да ви кажа? Адски си падам по деца и кучета.

— Тогава ме чуйте. Можете да помогнете…

Сара влезе в бунгалото и затвори вратата.

Ив стисна зъби от раздразнение. Упорита жена.

— Тя остави Монти навън — възкликна Джейн. — Ами ако избяга и се загуби?

— Няма да се загуби. — Подкара колата и хвърли поглед към Монти в огледалото за обратно виждане. Той отново се бе превърнал в очарователното куче, което стопи резервираността на Джейн. Монти се извърна, отиде до вратата и натисна дръжката с лапа. Вратата се отвори и той влезе в бунгалото. — Тя се грижи добре за него.

— Кара го да тича — отвърна Джейн троснато. — Не я харесвам.

— А аз я харесвам. Понякога прекалената мекушавост повече вреди, отколкото да носи добро.

— Но той е куче. Не разбира.

Нима? Ив се сети как Сара погледна Монти в очите и му каза да се сбогува. Двамата сякаш четяха взаимно мислите си.

Това е налудничаво. Златистото ловджийско куче не беше страшно. Когато премина в режим на работа, бе по-скоро дистанцирано, отколкото плашещо.

— Харесваш я, въпреки че не прие да направи каквото желаеш ли? — попита Джейн.

— Надявам се да промени решението си.

Джейн я изгледа скептично.

И Ив сама не си вярваше.

— Ще й се обадя по-късно.

Междувременно ще се зарови отново в Интернет и ще потърси други възможности.

Имаше усещането, че Сара Патрик никога няма да промени решението си.

Телефонът звънеше, когато Ив влезе в къщата.

— Уговори ли я? — попита Логан веднага щом Ив отговори.

— Проследил си ме.

— Нали искаше охрана за момиченцето?

— Очевидно са ти докладвали при кого съм ходила.

— Сара Патрик. Куче търсач. Умен ход.

— Отказа ми.

— Предложи ли й достатъчно пари?

— Не стигнахме дотам. Щом споменах, че Монти ми трябва за издирване на труп, стана като буца. Заподозря ме във връзка с някой си Мадън, когото очевидно не харесва.

— Искаш ли да ти помогна?

— Не, искам да не се замесваш повече. Щом не склоних Сара, ще намеря друг да свърши работата.

— Но всъщност искаш Сара Патрик.

— Естествено. Тя е най-добрата, пък и живее сама в уединение. Вероятността да ме предаде на полицията е минимална. — И по-сухо добави: — И не понася данъчните, според които не била свястна.

— Явно.

— Не успях да се споразумея с нея, но ще намеря друг, почти толкова добър.

— Да се опитам ли да…

— Не се набърквай, Логан.

След тези думи затвори.

— Няма ли да видим отново Монти? — попита Джейн.

Господи, тонът й бе направо печален.

— Имала ли си някога куче?

Джейн поклати глава.

Ив я съжали. Момиченцето мигом си падна по Монти. Впрочем, кой не би го харесал? Той бе направо пленителен.

— Ще опитам утре отново.

— Щом искаш. Симпатичен е, но всъщност не ме интересува. — Джейн тръгна по коридора. — Ще отида да почета.

Интересуваше я, разбира се. Но отново издигна стените около себе си. Напълно естествена реакция за дете, предавано прекалено често в краткия си живот. Ив не биваше да допусне възможността Джейн да усети топлина и отношението да се пропилее.

Ще се опита да наеме Сара Патрик и Монти. Не успее ли, ще намери друг дресьор с куче, умно и трогателно, колкото Монти.

Едва ли ще се справи.

По дяволите.

Посегна към телефона и набра „Справки“, за да научи номера на странноприемницата „Камълбак“.