Игра със смъртта

Глава 9

Гърлото на мъжа беше прерязано.

— Кучи син.

Джо вдигна поглед и видя Барбара Исли застанала на няколко крачки. Тя пристъпи напред и погледна към тялото, претърколено в храстите до сградата на приюта.

— Пазачът ли е?

— Какво правите тук?

— Защо да не съм тук? Събуди ме посред нощ да ми съобщиш, че ще дойдеш тук да безпокоиш хората ми. Какво си очаквал? Да заспя отново ли? — Погледна назад към сградата, където всички прозорци светеха. — Нося отговорност за това място. Къде е Джейн Макгиър?

— Представа нямам.

— Дежурната служителка каза, че не е в стаята си. Пазачът е мъртъв. Възможно ли е и тя да е мъртва?

— Възможно е. — Забеляза как Исли трепна и добави: — Но не ми се вярва. Видях вързани чаршафи да висят от прозореца й.

— Значи е избягала и е попаднала право в ръцете на убиеца.

— Може и да не е така.

Тя внимателно изучи лицето му.

— Ив Дънкан. — Изруга тихичко. — Предупредих я стои далеч от детето.

— А тя те увери, че малката е в опасност, но ти не искала да я чуеш. Моли се Ив да е стигнала до Джейн преди мъжа, който е убил пазача. — Изправи се. — Никой нищо да не пипа и да не минава насам, докато не дойде екипът на съдебна медицина.

— Къде отиваш?

— Да намеря Джейн Макгиър.

— Ако Ив Дънкан я е взела, това е отвличане. — Замълча. — Но понеже са налице смекчаващи вината обстоятелства, ако върне детето до двадесет и четири часа, има надежда да убедя отдела да не повдига обвинение.

— Ще й предам великодушното ти предложение. Ако изобщо се свърже с мен.

— Не знаеш ли къде е? Детето трябва да бъде намерено. — В тона й се долавяше известна паника. — Приятели сте, нали?

— Така си мислех. — Усещаше погледа й забит в гърба си, докато крачене към колата си, паркирана до бордюра.

Приятели сте, нали?

Приятели. През всичките тези години си налагаше приема подобни взаимоотношения, а тя сега бягаше дори от това.

И то в най-лошия възможен момент.

Приятелството да върви по дяволите. Дяволите да вземат и надеждата. На мен хич не ми пука.

Само ми звънни и ме успокой, че онзи негодник не се докопал до теб.

Марк спря колата пред жилищната сграда на Пийчтри.

— Кой живее тук?

— Майка ми с годеника си — отвърна Ив. — Единствено за нея се сетих. Мисля, че би била склонна да се грижи за Майк.

Джейн изгледа тринадесететажна сграда.

— Майка ти ли? — попита тя, изпълнена със съмнения.

— Успя да ме отгледа. Подходящо е да й поверим Майк.

Може би.

Ив въздъхна раздразнено. Не само ще се наложи да убеди Сандра да й помогне, но ще трябва майка й да спечели одобрението на Джейн.

— Той ще бъде в безопасност тук, Джейн. Сградата се охранява, а моят приятел Джо уреди допълнителни мерки за сигурност заради майка ми. Ще бъде нахранен и в безопасност. Какво повече искаш?

Без да отговори, Джейн тръгна към входа, следвана по петите от Майк.

Ив се обърна към Марк:

— Идваш ли?

— По-скоро не. Вече минава един. Предпочитам да застана лице в лице с нашия сериен убиец, отколкото да събудя майка ти и годеника й и да се опитвам да ги убедя да станат временни настойници. Ще те изчакам тук.

— Страхливец.

Той се усмихна.

— Точно така.

Тя тръгна след децата. Не изгаряше от желание да се захване с предстоящата задача. Съвсем бегло познаваше Рон Фицджералд. Срещна го веднъж, преди да замине за Таити. Изглеждаше приятен, умен и искрено привързан към майка й. Но нищо не дължеше на Ив.

Тогава първо ще започне с него. Макар да й бе неприятно да се натрапва на Сандра, не се съмняваше в готовността й да помогне. Но не искаше да предприема нещо, застрашаващо връзката, на която майка й очевидно държеше. Ще я помоли да отведе децата в кухнята и да им приготви нещо за ядене, после ще обясни положението и ще потърси съдействието на Рон.

— Не — отвърна Рон сухо. — Няма да допусна Сандра да се забърква в незаконни дела. Отведи децата в полицията.

— Не мога да постъпя така. Споменах ти… — Ив спря и си пое дълбоко въздух. — Не ви карам да приемете Джейн. Би било заплаха и за двама ви. Но Дом не се интересува от Майк, защото иначе щеше да го убие. Имал е такава възможност. Просто е нужно някой да се грижи за него, докато се справя с цялата тази каша.

— Той е избягал от къщи. Ще има сериозни последствия, ако не бъде върнат на родителите си.

— За бога, според Джейн той е на улицата от дни и кой не е съобщил за изчезването му. Явно, че родителите му не ги е грижа.

— Противозаконно е.

И кой знае това по-добре от един адвокат?

— Нужна ми е помощ, Рон.

— Разбирам. Сандра обаче е моя грижа. Бих искал да ти помогна, но няма да допусна тя…

— Ще го направим. — Майка й стоеше на прага. — Престани да се държиш така влудяващо покровителствено, Рон.

Той се извърна към нея.

— Откога си там?

— Достатъчно дълго. — Пристъпи към тях. — Ив едва ли би дошла тук, ако имаше друг избор.

— Остави ме аз да се оправя с тази история, Сандра.

Тя поклати глава.

— Момченцето е изплашено. Няма да го върнем на родителите му, пък и аз не възнамерявам да отпратя Ив, щом има нужда от мен. Правила съм го прекалено често, когато беше дете. — Замълча. — Но тя не е твоя дъщеря. Ако се налага, ще заведа Майк в моята къща.

Той свъси вежди.

— Няма да го направиш.

— Точно така ще постъпя, повярвай ми. — Безизразният й тон не търпеше възражения. — Щастливи сме заедно, но в живота има и други неща, Рон.

— Приютяването на избягало от къщи дете е незаконно и няма да допусна ти…

— Споменавала ли съм ти колко пъти е бягала Ив, когато взимах наркотици? — Погледна Ив. — Старае се да не е толкова несговорчив. Но просто не разбира — никога не е бил там, където сме били ние.

— Не желая да обърквам живота ти, мамо.

— Ако приютяването на едно дете ще обърка отношенията ни с Рон, то тогава те пет пари не струват. — Обърна се отново към Рон. — Така ли е?

Той остана вторачен в нея за миг, после леко се усмихна.

— По дяволите, Сандра. — Сви рамене. — Добре, печелиш. Пред съседите ще представим Майк като дете на брат ми, дошло на гости от Шерлот.

Ив изпита огромно облекчение.

— Благодаря.

Сандра поклати глава.

— Толкова си упорита. Искаш да направиш всичко сама и никога не позволяваш някой да ти помогне. Приятно ми е да направя нещо за теб.

Ив погледна Рон предпазливо.

— Всичко е наред. Не ми е по вкуса, но всичко е наред. — Прегърна Сандра през кръста. — Но не се мяркай насам, докато този негодник не попадне зад решетките. Чуваш ли ме? Няма да допусна Сандра да е в опасност.

— Не съм и възнамерявала друго. Дръж си мобилния телефон включен, мамо. Ще се обаждам периодично, за да съм сигурна, че всичко е наред. — Изправи се. — Отивам да намеря Джейн и изчезваме.

— Готова съм. — Джейн стоеше на прага. — Майк изяде още една палачинка, госпожо Дънкан. Спрете го, иначе тази нощ ще го заболи стомахът.

— Още една? Господи, вече изяде шест.

Сандра забърза към кухнята.

Джейн пристъпи напред.

— Редно е да тръгваме. Обясних нещата на Майк, но може да се разтревожи, ако си помисли, че съм го оставила. — Хвърли поглед към Рон. — Добре да се грижите за него. Отначало сигурно ще се плаши. Баща му е едър като вас.

— Ще се грижа добре за него.

Тя го изгледа изпитателно.

— Нямате особено желание. — Обърна се към Ив. — Май не бива…

— Ще се грижа за него. Казах — процеди Рон през зъби. — Не е задължително да ми харесва. Обещал съм и ще го изпълня.

Джейн все още въсеше вежди. Господи, да я изведе оттук по-бързо.

— Хайде, Джейн. — Ив я побутна към входната врата. — Сами ще се оправят по-добре.

— Не съм сигурна дали…

Ив я издърпа в коридора и затвори вратата.

— Всичко ще бъде наред. Мама ще се грижи за него.

— Тя не готви особено добре. Палачинките не бяха изпържени хубаво.

— Готвенето не е от силните й страни. Но е добър човек. Би я харесала, ако я опознаеш.

— Ама аз я харесвам. Прилича малко на… Фей.

— А Фей постоянно ви предпазваше, нали?

— Да. — Последва тишина. После: — А мъжът?

— И той е добър. Няма да нарани Майк.

— Не го харесвам.

При първата среща Ив го бе харесала много повече. Но кой е идеален? Трябва поне да е доволна, че толкова е старае да опази Сандра.

— Притеснява се за майка ми. Смяташ ли, че щях да доставя Майк, ако не бях сигурна?

Джейн я изгледа навъсено, но накрая поклати глава.

— Май нямаше. Къде отиваме?

— Някъде извън града. Ще намерим мотел и ще поспим. Уморена съм. А ти?

— И аз.

Ив виждаше колко е изтощена Джейн. Изопнато й лице беше бледо от напрежение, но упорито се бе прикривала, докато не се увери, че Майк е в сигурни ръце.

Джейн проговори едва в асансьора.

— Защо? — прошепна тя. — Какво става?

— Ще ти разкажа, но не сега. Имай ми доверие.

— Защо да ти вярвам?

Какво да й отговори? След преживяното през последните двадесет и четири часа защо Джейн да вярва на когото и да било?

— Не знам. И аз не съм сигурна, че бих вярвала на някого. Все пак съм най-доброто, на което да заложиш.

— Не е кой знае колко.

От раздразнение Ив й се тросна:

— Е, това е всичко, с което разполагаш. Само толкова мога да ти дам.

— Няма защо да ставаш гадна.

— Напротив. Чувствам се гадно. Бясна съм и не ми е нужно… — Прехапа долната си устна. — Извинявай. Просто много неща ми се стовариха на главата.

До входа на жилищната сграда Джейн мълча.

— Няма нищо. Предпочитам да си гадна, но честна. Мразя социалните работници, които се лигавят до безкрай.

Като дете и Ив ги ненавиждаше, но сега, като възрастна, изпитваше нуждата да ги защити.

— Само искат да си свършат… — О, по дяволите. Омръзна й цялото това лицемерие. — Обещавам, че никога няма да се лигавя. — Отвори задната врата на колата. — Скачай вътре. Трябва да изчезваме оттук.

Марк ги погледна през рамо.

— О, едното ни сираче е изчезнало.

— Мама ще се грижи за него.

— А сега накъде?

— Далеч оттук. И то бързо. Едно от първите неща, които полицията ще предприеме, за да ме открие, е да говори с мама. Извадихме късмет, че пристигнахме тук преди тях. Карай някъде извън града. Намери мотел.

— Някакви предпочитания?

Тя поклати глава.

— Където е безопасно.

— Където да се скриеш от Дом или от Джо Куин?

Джо.

В огледалото за обратно виждане присвитите очи на Марк срещнаха нейните.

— Джо ще те намери, Ив.

Знаеше, че е така. Въпрос на време. Затова трябваше да се възползва от дадената й отсрочка.

— Ще се оправям с Джо по-късно.

Той тихо подсвирна.

— По-добре ти, отколкото аз.

Но колкото и да й бе неприятно, налагаше се да се обади на Джо поне още веднъж. Трябваше да му съобщи за надписа върху кашона и костта. Възможно е Дом да е оставил някаква улика.

До този момент не бе допуснал видими грешки.

Но не започваше ли да показва признаци на безразсъдство? Часове след убийството на Фей Шугъртън бе рискувал да го разкрият, за да остави костта само на няколко преки от местопрестъплението.

Сигурно не е неуязвим. Защо пък този път да не е оставил някаква следа относно своята самоличност?

Най-разумното бе да се обади на Джо, да изтърпи конското и да му каже.

Марк Грънард ги откара в мотел близо до Елиджей, Джорджия. Уреди стая с едно легло за себе си и двойна за Ив и Джейн.

— Както нареди. — Подаде ключ на Ив. — Ще се видим сутринта.

— Благодаря ти, Марк.

— За какво? Бих искал да кажа, че правя всичко възможно да спася хлапето, но истината е, че ме интересува статията.

— Въпреки това благодаря.

Побутна Джейн да влезе в стаята и заключи вратата.

— В банята, да се измиеш. — Господи, беше адски студено. Завъртя термостата. — Тази нощ ще спиш по бельо. Утре ще ти купя това-онова.

Джейн се прозина.

— Добре.

Щом се увери, че Джейн спи до нея на двойното легло, набра номера на мобилния телефон на Джо.

— Джо?

— Къде си, по дяволите?

— Добре съм. Джейн Макгиър е с мен. В безопасност е.

— Кръжа из целия град заради теб. Сандра отказа да ми каже каквото и да било.

— Полицията тормози ли я?

— Естествено. Какво си въобразяваш?

— Помогни й, Джо.

— Опитвам се, доколкото ми е възможно. Но те не искат нея. Къде си?

Тя не отговори на въпроса му.

— Звъня, за да ти съобщя за евентуални улики по алеята до Лутър стрийт. Дом е оставил кърваво послание върху кашон и кост от детско пръстче на земята.

— Съобщава ли кое е детето?

— Не.

Бони.

Престани. Не мисли за Бони.

— И нямам представа чия е кръвта.

— Аз знам. На пазача на приюта, където си нахълтала да отвлечеш момичето.

— Господи! — Потрепери при мисълта, че Дом вероятно вече е дебнел Джейн. — Откога е мъртъв?

— Още не знаем със сигурност. Тази вечер е студено. Когато тялото е изложено на ниска температура, е трудно да се определи в кой момент е настъпила смъртта. За последен път са го видели около осем и петнадесет.

Значи не е изключено да го е убил в ранните вечерни часове. Далеч преди тя да се появи на сцената. Странното усещане, което изпита, докато стоеше под прозореца на Джейн, може би е било плод на въображението й.

— Което те прави и човек, отвлякъл дете, и заподозряна в убийство — отбеляза Джо.

— Убийство ли?

— Била си на местопрестъплението. Но не вярвам някой сериозно да приеме, че ти си убийцата.

— Много утешително.

— Но си свидетел и ще те издирват за разпит. А и остава въпросът с отвличането. Има заповед за задържането ти.

— Знаеш ли защо се реших да измъкна Джейн оттам? Дом заплаши, че ако не го направя, той ще я убие.

— Така и предположих. — Гласът му звучеше безизразно. — Хубаво беше да ми се обадиш, за да го обсъдим.

Господи, беше страшно ядосан.

— Налагаше се да се справя сама.

— Така ли? Доколкото ми е известно, затънал съм в тази история до гуша. Защо реши да ме зачеркнеш от списъка си?

— Знаеш защо. Трябваше да измъкна Джейн дори нарушавайки закона. А ти си ченге, Джо.

— И това щеше да ме спре да ти помогна, така ли? Щях да го направя заради теб, по дяволите.

— Знам. — Преглътна, за да преодолее сковаността на гърлото си. — Точно това не можех да допусна.

— Не си могла да го… — Наложи се да млъкне, за да овладее гнева си. — Кой, по дяволите, ти дава право да вземаш решения вместо мен?

— Постъпих правилно.

— И ме изключи.

— Изключих те. Не се забърквай, Джо.

— А, не. Твърде много пъти съм позволявал да ме изтласкваш на заден план. Това ще го понеса. Но няма допусна да се отдалечиш от мен.

— Не бих ти била приятелка, ако те оставя да…

— Майната му на приятелството. — Тонът му бе страшно суров и груб. — Писнало ми е до смърт от него. Така то ми е писнало да стоя отстрани и да търпя да се държиш с мен като със старо псе, което не се нуждае от нищо друго, освен да го потупваш по главата от време на време.

Думите му я стъписаха.

— Джо…

— Прекалено често се случваше, Ив.

— Не е вярно.

— Напротив. Ти дори не си даваш сметка. Не обръщаш внимание на нищо, а ако все пак нещо видиш, го префасонираш както те устройва. Сега се каниш да затвориш телефона и си убедена, че всичко е така, както ти смяташ.

— Никога не съм се възползвала от теб — изрече тя с разтреперан глас. — И винаги съм се отнасяла към теб като с най-скъпия ми приятел.

— Тогава защо не ми каза? Или защо не ми съобщиш къде се намираш? — Пое си дълбоко въздух и понижи тон за по-голяма убедителност: — Давам ти последен шанс. Позволи ми да дойда при теб сега. После ще се оттегля. Ще позволя да си заровиш главата в пясъка и да…

— Не мога. Не си в състояние да ми помогнеш. Не и този път.

За миг той не отвърна нищо и тя долови как гневът му нараства.

— Твой избор. Знаеш ли? Почти изпитвам облекчение. Но ще те открия. Няма да допусна да ме изолираш. Да ме вземат мътните, ако допусна онзи кучи син да те убие.

— Не желая да ме търсиш. Ако ми звъниш, ще затворя. Разбираш ли?

— Ще те открия — тросна се той и затвори.

Тя трепереше, докато натискаше бутона. Джо беше един от опорните стълбове в живота й и сега изпитваше чувството, че скалата под краката й се е взривила. И преди го бе виждала ядосан, но този път бе по-различно — той я нападна. Наговори й ужасни, неверни неща. Никога не се бе възползвала от него. Представа нямаше какъв ще е животът й без Джо. Защо не разбере, че е постъпила както е най-добре за него?

Потисни обидата. Заспи. Опитай се да забравиш.

Загаси лампата на нощното шкафче.

Ще те открия.

Думите му прозвучаха като заплаха. Джо, с когото разговаря тази вечер, се държеше като жилаво ченге, като бивш „тюлен“. Непреклонен, неотстъпчив, ужасяващ.

Глупости. Джо никога не би я заплашил. Джо й е по-близък от брат, защитаваше я повече от баща.

Държиш се с мен като със старо псе, което не се нуждае от нищо друго, освен да го потупваш по главата от време на време.

Няма да мисли за Джо. Не й трябва още по-голяма бъркотия в живота й.

Ти не обръщаш внимание на нищо.

По дяволите, ще изолира Джо за момента и да е проклета, ако се почувства виновна.

Затвори очи и се опита да не забелязва паренето под клепачите. Трябва да заспи. Утре ще намери начин да се увери, че Дом не заплашва Джо. Това е къде-къде по-важно от обидата му в момента и нежеланието му да я разбере. За това щеше да се погрижи по-късно. В момента най-важна е Джейн.

Писнало ми е да стоя отстрани.

Господи, тя въобще не смята, че Джо не е важен, че…

Няма да мисли за него. Смисълът на тези думи бе обезпокоителен като готов да изригне вулкан. Винаги бе подозирала, че е така, но предпочиташе да не му обръща внимание. И сега моментът също не е подходящ, за да му отдаде значение.

Обърна се, молейки се да заспи.

Ще те открия…

Телефонът иззвъня и я събуди.

Джо? Няма да отговори. Няма сили да спори или…

Апаратът отново звънна.

По дяволите. Трябва да отговори, иначе рискува да събуди Джейн.

Прошепна тихо:

— Ало.

— Ходи ли на алеята до Лутър стрийт?

Беше Дом.

— Да.

— Значи сладката ни малка Джейн трябва да е при теб. Очаквах, че ще настоява да помогне на приятелчето си. Изглежда доста привързана към него. Като дете и ти би постъпила по същия начин, нали? Споменах ли колко много си приличате двете?

— Убил си пазача.

— Просто исках да ти помогна малко. Щеше да ти попречи. Как я измъкна? По улука ли? Мислих за това, но…

— Защо се обаждаш?

— Приятно ми е да чувам гласа ти. Съзнаваш ли колко си напрегната и какви емоции те тресат? Улавям всички нюанси. Много е вълнуващо.

— Затварям.

— Тогава е най-добре да те насоча в желаната от мен посока. Прекалено опасно е и за двама ни да останем в Атланта. Ще те арестуват за отвличане и това би провалило всичко. Ще те лишат от възможността да се сближиш с Джейн и ще се наложи да й прережа гърлото. Положително ще й осигуриш защита, така че убийството ще бъде от трудните.

Тя неволно стисна слушалката по-здраво.

— Ако ме арестуват, нямаш причина да убиваш Джейн. Сценарият ти ще бъде провален.

— Но аз си дадох дума — отвърна нежно той. — Винаги спазвам обещанията си. Затова излиза, че ще трябва да внимаваш да не те хванат, нали? Няма да намерите никакви улики. Именно поради това искам да напуснеш Атланта.

— Страх те е, че ще те открия, ако остана ли?

— Обратното. Обичам да те изпълвам с надежда. Представата, че ме търсиш, ме стимулира. Отдавна не съм изпитвал подобно вълнение. Винаги се съсредоточавах единствено върху изпълнението на съвършеното убийство и се стремях да остана неоткриваем. Направо не си давах сметка до каква степен ми е нужно известно взаимодействие.

— Няма да го получиш, ако се скрия някъде.

— Не желая да се криеш. Просто искам да напуснеш Атланта. Време е да предприемеш пътуване до Финикс.

— Какво?

— Винаги съм харесвал Финикс.

— Знам. Убивал си там.

— И това ли ти е известно?

— ФБР вече знае за две убийства, които си извършил там преди години. Излиза, че не си толкова умен, за колкото се мислиш. Ще те заловим, Дом.

— Не и заради онези убийства. Няма да откриете никакви улики. Бях изключително предпазлив, а времето е заличило евентуален мой пропуск. Едва напоследък ми се струва възможно да допусна грешка; вече съм ужасно отегчен. Съществува малък шанс да ме заловиш, ако извърша ново убийство.

— За какво говориш?

— Според мен е подходящо да откриеш жената, която ни събра. Тя не бе особено интересен случай, но убийството й най-накрая ми отвори очите, че нещо съвсем не е наред, и това ме насочи към теб. Тя ми показа светлината, а после аз й показах светлината.

— Във Финикс ли?

— О, започваш да ставаш нетърпелива.

— Как се казва?

— Не си спомням. Нямаше особено значение.

— Кога?

— Вероятно преди пет-шест месеца. Не си спомням. Имаше едно предишно убийство; то ми подсказа какъв евентуално е проблемът ми, но именно тя ми освети пътя. Важно е пътят, ни да е осветен, нали? Намери я, Ив, и е възможно да откриеш и мен.

— Кажи ми къде се намира.

— Не очаквай да го направя. Ще се, наложи да се потрудиш здравата. — Замълча. — Подразбрах, че е имала прекрасен глас. Сопрано.

— Певица ли е била?

— Иди във Финикс. Вземи и Джейн със себе си. Грижи се за нея, гледай я… Бъди й като майка. Намери ли костицата?

— Дяволите да те вземат!

Той се засмя.

— Възможно е скоро да разполагаш с целия скелет и май ще трябва да започна отначало. Не намираш ли интересна структурата на черепа на Джейн?

Не биваше да избухва. Целеше да я смрази с думи, за да изкопчи реакция.

— Разхвърляй колкото искаш кости. Те не са на Бони.

— Много добре. Почти ти повярвах. Иди във Финикс, Ив.

— Копеле такова, защо да изпълнявам желанията ти?

— Финикс. Това е последната ми дума по този въпрос.

Затвори.

Последна дума. Колко последни думи бе чувал негодникът през годините? Колко писъци? Колко молби?

Дали жената от Финикс го е умолявала, преди да я убие?

— Той беше, нали? — попита Джейн в тъмнината.

О, по дяволите.

— Мъжът, който уби Фей, нали? Защо ти се обади?

— Историята е дълга, Джейн.

— Чух те да казваш, че иска да ме убие. Защо? Нищо не съм му направила. Нито пък Фей.

— Не е нормален. Нали ти казах.

— Но защо иска да ме убие? — Тонът на Джейн звучеше свирепо. — Кажи ми, Ив.

Ив се поколеба. Колко е в състояние да обясни, без да ужаси клетото хлапе?

— Кажи ми.

Трябваше да забрави за намерението си да е мила и закриляща. Джейн трябваше да е наясно със заплахата и да знае откъде идва. Ако бе подготвила Бони по-добре за дивите зверове навън, може би дъщеря й щеше да е още жива.

— Добре. — Запали лампата. — Ще ти разкажа, Джейн.

— Не го е писал с пръста си — обясни Спиро на Джо, който чакаше при колата, паркирана в началото на алеята. — Тогава щяхме да имаме късмет. Зад кашона открихме пръчка с кръв по върха. Вероятно ще намерим следи от дървото в кръвта по кашона. Ще проверим пръчката за нишки от плат, защото сигурно е бил с ръкавици. Но какво, по дяволите, е правил тук?

— Представа нямам. — Погледът на Джо остана прикован към четиримата агенти, които все още се въртяха наоколо. — Ив не ми се довери. Само ми подхвърли за кашона и костицата.

— Сигурно е била доста разтърсена.

— Без съмнение. — Джо влезе в колата. — Колко бързо ще направят лабораторните изследвания?

— Два дни.

— Кръвта вероятно е на пазача. — Запали двигателя. — Информирай ме при първа възможност.

— Къде е тя, Джо?

— Не знам.

— Отвличането е сериозно престъпление.

— Знам. — Вдигна очи и погледна Спиро. — Но ти си наясно защо е взела момиченцето.

— Това не е моя работа, а на съда. Моята задача е да я заловя.

— Задачата ти е да заловиш Дом. За бога, изясни си приоритетите.

Спиро леко се усмихна.

— Изяснил съм си ги. Ив ми трябва, защото е най-сигурната ми връзка с Дом. — Присви очи и изгледа Джо изпитателно. — Къде е тя?

— Не знам. Казах ти.

Веждите на Спиро изненадано се стрелнаха нагоре.

— Господи, изглежда наистина не знаеш.

— Но ще разбера. — Извърна поглед и промълви настойчиво: — Ще ти бъда благодарен за всякаква информация.

— Господи, голям удар си понесъл. Сигурно си отчаян.

— Трябва да я намеря.

— Чудех се защо не се опита да убедиш хората от отдела си да не издават заповед за арестуването й. Сега хващам, че искаш да бъде намерена, дори това да означава, че ще я пъхнат в затвора.

— Ти също не се опита да спреш заповедта за арестуване. Но нали не искаш да е на място, където няма да можеш да влезеш в контакт с нея?

Спиро не отговори.

— Ще ми съобщиш ли, ако попаднеш на следа?

— Да речем. — Спиро сви рамене. — Добре, съгласен съм, но ти нямам особено вяра, че ще ми върнеш услугата.

Джо подкара колата.

— Не бъди толкова сигурен. Където е Ив, там е и Дом. Възможно е да се наложи да прибегне до твоята помощ.

Спиро остана загледан след отдалечаващата се кола. Никога не го бе виждал тъй мрачен и уморен. Дали ще му се обади, ако открие нещо за Ив? Джо не бе сигурен. Добре, няма да разчита прекалено, че ще получи необходимата информация от Спиро.

Тогава е свършил всичко възможно тук.

И е крайно време да престане да изпитва чувства, а да започне да мисли.

После ще се захване с преследването.

— Няма никаква логика — отбеляза Джейн. — Нямам нищо общо с теб. И Фей нямаше.

— Знам.

— Гадна ми е цялата ситуация. А теб те мразя.

Ив трепна. Трябваше да очаква подобна реакция от Джейн.

— Не те виня. Но фактът, че Дом е заплаха за теб, си остава. Трябва да ми позволиш да те защитя.

— Не се налага да правя каквото и да било!

— Добре, не прави нищо. Или избягай, има шанс Дом да не те открие. Тогава ще те приберат от социални грижи и полицията ще те брани. — Направи пауза. — Но ти ми спомена, че не вярваш на полицията.

Джейн я изгледа свирепо.

— Или ела с мен и ми помагай да опазим живота ти.

— Никъде не искам да ходя с теб. — Замълча за малко. — Ти заминаваш за Финикс, нали? Ще постъпиш както той иска.

— Нямам друг избор. Той трябва да бъде заловен, Джейн.

— Да. — Лежеше напълно вдървено в леглото. — Той уби Фей. Не му е сторила никога нищо, а той я уби. Мразя го. Ненавиждам този гаден тип.

— И аз. Това поне ни свързва.

— Наистина ли смята, че съм дъщеря ти? Трябва да е луд.

— Според мен просто иска да гледам на теб като на дъщеря.

Джейн остана смълчана. После попита:

— Бони много ли приличаше на мен?

Ив поклати глава.

— Не. Беше по-малка, по-нежна, по-замечтана. Ти приличаш повече на мен, когато бях малка.

— Въобще не приличам на теб.

— Приеми го както искаш.

— Точно така ще направя.

— Но вярвам, че ще си в безопасност стига да си с мен. Той иска двете да сме заедно. Ще дойдеш ли с мен, Джейн?

Момичето обърна гръб на Ив.

Не я насилвай. Остави я да помисли. Тя е умна.

Ив загаси светлината.

— Ще ми кажеш сутринта.

Не последва никакъв отговор.

Какво ще прави, ако Джейн откаже да тръгне с нея? Въпросът я плашеше до смърт.

Ще го решава, когато се изправи пред него.

Зарови си главата в пясъка…

И няма да мисли за Джо и несправедливите му думи. Прекалено много я огорчават.

Джо…

— Какво искаш да кажеш с това по-нежна?

— Моля?

— Дъщеря ти.

— Много я обичах. Исках всичко да е хубаво и слънчево за нея. Напоследък си мислех, че ако й бях разказала… Няма значение.

— Искаш да кажеш, че си постъпила глупаво. Както направих и аз, когато не споделих с Фей.

— Май точно това имам предвид.

Нова тишина.

— Едва ли често постъпваш глупаво.

— И веднъж е достатъчно.

— Така е.

Господи, говореше все неподходящи неща. Джейн и без това се чувстваше достатъчно виновна.

— Смъртта на Фей няма нищо общо с теб, Джейн. Ако някой друг, освен Дом е отговорен, това съм аз. Остави ме да се погрижа и ти да не пострадаш.

Изминаха няколко минути.

Заспивай. Тя не смята да ти отговори.

— Ще дойда с теб — обяви Джейн.

Ив въздъхна облекчено.

— Радвам се.

— Но не защото те харесвам. Нищо не изпитвам към теб. Няма да ми пука, ако те убие. Но него ненавиждам. Мразя онова, което направи на Фей. Мразя и онова, което иска да стори на мен. Ще ми се някой да пререже гърлото му.

— Разбирам те.

Да, тя беше наясно с омразата и безпомощността, които Джейн изпитваше, сякаш чувствата бяха нейни. Сякаш Джейн по някакъв начин беше нейна. Мигом отхвърли идеята. Дом желаеше точно това: да се сближат и харесат с детето, но Ив не смяташе да му угоди. Ще държи Джейн на дистанция. Няма да й е трудно. Джейн е недружелюбна и не иска да има нищо общо с нея.

Не беше обаче недружелюбна с Майк. Когато му се усмихна, й напомни малко за Бони. Същата искрена любов…

Глупости.

Бони и Джейн въобще не си приличат.

Слава богу.

Затова трябваше да престане да мисли и за двете. По-добре да се съсредоточи върху друго: как да опази Джейн във Финикс.

И да престане да позволява на Дом да диктува.

Време е да започне преследването.

Телефонът й отново иззвъня.

Не я интересуваше кой е!

— Финикс? — Тонът на Марк беше замислен. — Доста далеч от Атланта е. Шансовете ти да укриеш детето някъде тук са доста по-добри.

Застанал пред „Макдоналдс“, Марк погледна към Джейн, която седеше в сепаре вътре и закусваше.

— Глупости — възрази Ив. — В наши дни няма никакви далечни места.

— Е, техниката донякъде се е погрижила за това. — Марк отпи от кафето. — Но да отидеш във Финикс е рисковано, не намираш ли?

— Да остана тук е още по-рисковано.

— А как ще осигуриш защита за детето?

— Имам идея.

— Но няма да я споделиш.

Тя кимна.

— Следователно не желаеш да идвам с вас във Финикс.

Тя отново кимна.

— Никой не знае за участието ти в измъкването на Джейн. Достатъчно ми помогна.

— Имах си причина. Искам историята, Ив. Дължиш ми я.

— Ще ти се обадя, когато се добера до нещо.

— Да ти вярвам ли?

— Няма да ти обърна гръб.

Той я загледа изпитателно.

— Не се готвиш да го направиш. — Сви рамене. — Добре, отивам на работа. Възможно е да попадна на информация, което ще ти е от полза. Ще ми съобщиш ли къде си?

— Ще ти съобщя.

— Как ще стигнеш до там?

— Надявам се да ми дадеш колата си. Ще шофирам до Бирмингам и ще я оставя на летището.

— И как ще се качите на самолета, без да ви разпознаят? Напоследък искат документ за самоличност дори за отиване до тоалетната.

— Ще се справя.

— Бих могъл да ви откарам до Финикс.

— Направи вече достатъчно.

— Е, просто опипвах почвата. — Погледна отново към Джейн. — Дали няма да ти създава неприятности?

— Не съм твърдяла подобно нещо. Подозрителна е към всички, в това число и към мен. От сутринта не е изрекла повече от две изречения. Но поне мога да апелирам към здравия й разум. — Протегна ръка. — Благодаря ти за всичко, Марк.

Той я пое, а после пусна ключовете за колата върху дланта й.

— Длъжница си ми. Помни. В момента те пускам, но искам историята.

— Ще я получиш.

Тръгна към сепарето, където седеше Джейн.

— Ив.

Тя извърна глава.

Марк я гледаше изпитателно.

— Прекалено самоуверена си тази сутрин.

Тя сбърчи нос.

— Де да се чувствах така.

— В по-добра форма си, отколкото снощи.

— На сутринта нещата винаги изглеждат по-добре.

— Невинаги. Според мен държиш някакъв коз, но не ми казваш.

Тя му махна.

— Довиждане, Марк. Ще се чуем.

Той грешеше. Тя въобще не беше самоуверена; чувстваше се изплашена и объркана. Онова, което Марк смяташе за самоувереност, беше слаб лъч надежда.

Но той я озаряваше.

Чакаше я край паркинга на летището в Бирмингам.

— Ти си идиотка. — Логан притегли Ив към себе си и я целуна свирепо. — А Джо е два пъти по-голям идиот да ти позволи да се забъркаш в такава каша.

— Джо няма нищо общо. — Изпита огромно облекчение, отстъпи назад и го погледна. Изглеждаше мил, силен и познат. — Не знае нищо за случилото се.

— Направила си всичко възможно, за да си сигурна, че приятелчето ти е в безопасност.

— Хайде да не говорим за Джо. — Махна на Джейн да слезе от колата. — Донеси ли ми документ за самоличност?

Той й подаде кожен портфейл.

— Пари, фалшиви свидетелства за раждане, две кредитни карти и шофьорска книжка.

— Този мошеник ли е? — попита Джейн.

Логан я погледна и подметна:

— Зависи кого питаш.

— По улиците продават фалшиви карти за самоличност на всеки, който ги иска.

— Аз не продавам, аз купувам. И ти трябва да си доволна, че успях да набавя тези за толкова кратко време.

— Това е Джон Логан, Джейн. Той не е мошеник, а уважаван бизнесмен.

— Онзи ли, който е обещал да ни помогне?

— Няма как да се качим на самолета без фалшиви документи за самоличност.

— Уредил съм място, където да се настаните… В покрайнините на Финикс е. Двама от най-добрите телохранители на компанията ми ще са там да ви пазят. — Хвана Ив за лакътя. — Хайде да вървим.

— Ще се сбогуваме тук. — Тя леко се отдръпна. — Не желая да ме видят с теб, Логан.

— Няма да се сбогуваш с мен, преди да стигнем Финикс. Чака ни частен самолет. Така няма шанс да ви разпознаят.

— Не. — Тя не помръдна от мястото. — Приех да ми помогнеш, когато се обади снощи, но не желая да правиш нищо друго за мен.

— Вече е прекалено късно. — Той й се усмихна. — Ще понеса гнева ти. Само гледай.

— Не желая да те гледам. Не желая да нося отговорност за поредния човек, намесен в тази каша.

Усмивката му помръкна.

— Чуй ме. Няма да отстъпя, ти си в опасност. Трябваше да ми се обадиш, вместо да го научавам от мой сътрудник в Атланта.

— Сътрудник ли? Да не си разпоредил да ме следят, Логан?

— Просто държах ситуацията под око. — Стисна устни. — Не бях сигурен какво ще предприеме Джо, за да те държи тук.

— Джо ми е приятел и направи…

— Добре, добре. — Вдигна ръка в знак да млъкне. — Радвам се, че се обади на мен, а не на него. Няма да го видя. Жалко. Щеше ми се да му натрия носа.

— Той има какво да губи, и то повече от теб. Ченге е, а ти…

—… си поредният смотан магнат. — Логан я побутна към изхода на паркинга. — Но пък разполагам с достатъчно пари, за да прикривам следите си. Така че използвай ме, дявол да те вземе. — Хвърли поглед към Джейн, която крачеше редом с тях. — Звучи ли ти разумно, хлапе?

Тя го изгледа изучаващо.

— Да. Използвай го, Ив.

Той изглеждаше леко изненадан и отбеляза:

— Доста хладнокръвно.

— Не използвам хората — обади се Ив. — Не и ако не се налага.

— Защо не? — полюбопитства Джейн. — Той иска да го направиш. Може да ни се наложи да прибегнем до услугите му.

— Изключително здравомислещо дете. — Логан наклони глава. — Защо не те включа в програмата си за обучение на висшите си кадри. Имам много подчинени, който…

— Това би трябвало да ме зарадва, така ли? — Джейн го изгледа снизходително. После повтори: — Използвай го, Ив.

— Хлапето явно е на мнение, че не ставам за нищо друго — промърмори той. — Използвай ме, Ив.

— Ще ти позволя да ни заведеш до Финикс — прие Ив. — Но после изчезваш, Логан.

— Ще обсъдим това, когато пристигнем.