Игра със смъртта

Глава 13

— Как е Монти? — попита Джо, когато Ив слезе по стълбите по-късно същата вечер.

— Сара се притеснява. Не е изял вечерята си. Джейн е при него. — Поклати глава. — Надявах се той да й подейства добре, но не предвидих това.

— Вероятно й действа добре. Никому не е навредило да държи на някого. Това чувство не е достатъчно разпространено сред хората.

Джо също бе проявил загриженост. Тя си спомни как нежно вдигна кучето и го отнесе при колата. Странно колко затрогваща изглежда нежността, проявена от привидно суров мъж.

— Свърза ли се със Спиро?

— Да. Тръгнал е насам. И без това смятал да дойде. При другите два случая Чарли се е натъкнал на нещо доста интересно.

— Какво точно?

— Не искаше да го сподели.

— Толкова значи по въпроса за обмен на информация.

— Ще я изкопчим от него. В момента той обаче си мисли, че ни прави услуга. Трябва да го убедим, че сме равнопоставени.

Телефонът иззвъня.

Тя се напрегна.

Джо я погледна и попита:

— Да вдигна ли аз?

Сигурно не беше Дом. Той винаги й звънеше по мобилния телефон.

— Не, аз ще отговоря.

Взе слушалката.

— Радвам се да чуя гласа ти, Ив — заговори Грънард. — Но ми се ще да бях го чул по-рано. Нали обеща да се свържеш с мен?

— Нямаше причина. Нищо не знаех. Как разбра къде съм?

— Джо и аз се споразумяхме, а той спазва обещанията си. Там ли е?

— Да. — Подаде слушалката на Джо. — Марк Грънард.

Седна и се загледа в лицето му, докато той разговаряше с Марк. Остана напълно безизразно. Непроницаемостта отново се бе настанила там.

— Идва — уведоми я Джо, след като затвори. — Иска да е на мястото в случай, че се случи нещо интересно.

— Имали сте някакво споразумение.

— Само по този начин успях да го накарам да ми съобщи къде си. Обадих му се, щом разбрах за тази къща.

— Без да ме попиташ?

— Ти попита ли ме, преди да побегнеш? — После добави по-меко: — Бях готов да сключа споразумение и с дявола, за да те открия, Ив. Искаш ли да знаеш какво съм готов да направя, за да те задържа?

Думите му я изненадаха и разтърсиха.

— Не искам да…

— И аз мислех така. — Извърна се и се запъти към входната врата. — Стига по тази тема засега.

— Къде отиваш?

— На мястото, където е заровен трупът. Не ми се ще да остава без надзор.

Очите й се разшириха.

— Да не очакваш той отново да се появи там?

— Ако те дебне, значи знае, че сме открили гроба.

— Няма да се опита да премести тялото. Веднъж сподели колко било глупаво.

— Следователно предохранителните мерки са безсмислени, но от това глава не боли.

— Колко дълго възнамеряваш да останеш там?

— Докато се срещнем със Спиро утре сутринта. Не чакай да се върна преди…

— Ще дойда с теб.

— Лягай си. Не съм те поканил. — Отвори вратата. — Това е моя задача, Ив. Ти и Сара свършихте вашата.

— Идиотско е от твоя страна да се връщаш там тази нощ, ако смяташ…

Говореше на празно пространство. Той бе изчезнал.

Как смее да я разстройва, а после да я ужасява, като се връща при гроба на Деби Джордан? И как си въобразява, че тя ще заспи? Няма да мигне цяла нощ, ще си представя как стои сам насред полето.

Ще поспи. Няма да мисли за него. Нека рискува Дом да се върне и да го завари там. Така му се пада. Вероятно ще му достави удоволствие да се изправи лице в лице с кучия син. Джо ще го повали с хватка от карате, както постъпи с Лопес, и ще се отдалечи.

Сърцето й биеше лудо. Престани. Не мисли за него.

Лягай и заспивай.

Джо седеше на няколко метра от гроба и тя усети впития му в нея поглед, докато приближаваше, но в тъмнината не различи изражението му. Най-вероятно бе да няма никакво изражение. Обикновено й се налагаше да дебне за бегло трепване на миглите или движение на устните, за да се досети какво изпитва.

Макар напоследък съвсем ясно да бе декларирал чувствата си.

— Очаквах те. — Джо потупа земята до себе си. — Сядай.

— Е, аз не планирах да съм тук. — Седна и обгърна колене с ръце. — Предупредих те: той няма да се появи.

— Но не желаеше да рискуваш да ме оставиш сам.

— Ти си ми приятел… понякога.

— През цялото време. Не биваше да идваш насам сама.

— Никога не съм сама. Следват ме от охраната.

— Това е единствената причина да изпитвам някаква благодарност към Логан.

— Той е добър човек.

— Не коментирам.

Тя мълчаливо наблюдаваше червеното флагче, с което бе отбелязано мястото на гроба. Там ли си Деби Джордан? Надявам се да си. Господи, как ми се ще поне теб да те отведем у дома.

— Имала е две деца, нали?

— Две момченца. Според вестниците се е радвала на всички земни блага: сполучлив брак, семейство, приятели. Била е добър човек, стараела се да води пълноценен живот. Ала един ден излязла от къщи и никога повече не се върнала. Без никакво предупреждение. Без никаква причина. Дом я е видял и е пожелал да е мъртва.

Тя поклати глава и промълви:

— Това е най-ужасяващото. Възможно е да живееш живота си най-правилно, да спазваш общоприетия морал, но се оказва, че няма никакво значение. Някакъв психопат те избира случайно и ти отнема всичко. Не е честно.

— Именно затова трябва да живеем всеки миг сякаш ни е последен и да не се ровим излишно в душата си.

Той вече не говореше за Деби Джордан.

— Не се ровя излишно. Просто подбирам каквото желая в живота си.

— Тогава е редно да разшириш избора си. Доста е ограничен.

— Доволна съм как стоят нещата при мен.

— Глупости.

— По дяволите! Защо се стремиш да промениш всичко?

— Защото съм прекалено голям егоист. Искам повече.

— Не мога… Не съм в състояние…

— Секса ли имаш предвид?

Ив се напрегна. Тази тема определено не й се разискваше. Господ й бе свидетел как направи стотици пъти опити да я прогони от главата си снощи, докато лежеше в леглото.

— Според мен го искаш. — Не я гледаше, докато говореше. — Имала си няколко сексуални връзки, откакто Бони почина. Нищо сериозно. Ти не допусна да са сериозни. Щяха да попречат на работата ти.

Джо никога преди не й бе говорил за тези случайни контакти. Дори не подозираше, че той е в течение.

— Все още една връзка е в състояние да попречи.

— Тогава ще ти се наложи да се научиш да се справяш с възникналата ситуация. — Тонът му бе почти нехаен. — Защото аз съм насреща и ти говоря адски сериозно. Наблюдавах те и чаках. Научих се да контролирам ревността, гнева и отчаянието си. Никога не те спрях да излизаш с други мъже, защото съзнавах, че всяко излизане е крачка към изцелението ти. Ти имаше нужда от нещо различно от мен. Е, сега го получи.

— Джо…

— Всичко, което правех откакто те срещнах, е свързано с теб. Ти се превърна в моя център. Не знам защо. Никога не съм го желал. — Най-сетне се извърна да я погледне. — Но ако си в състояние да погледнеш отвъд Бони и всички онези други изчезнали деца, ще откриеш колко съм близо до твоя център.

— Ти си мой приятел, Джо.

— Завинаги. Но мога да бъда и нещо повече. Да задоволя тялото ти. — Помълча. — Да ти дам дете.

— Не!

— Изплаши се, нали? Страх те е дори да си го помислиш, но единствено това ще те излекува. За бога, не го смятай за предателство спрямо Бони.

— Не смятам.

Той сви рамене.

— Не те пришпорвам. Имаме да извървим дълъг път, докато стигнем дотам.

Тя го погледна с болка и учудване.

— Джо, нищо няма да излезе.

— Непременно ще излезе. — Усмихна се. — Първата ми цел е да те накарам да гледаш на мен като на сексуален обект, а не като на брат. Да ти кажа ли колко съм добър в леглото?

Шегуваше се. Или не се шегуваше. Чувстваше се твърде объркана и губеше ориентация по отношение на всичко, което се отнасяше до него.

— Не. По-скоро бих искал да ти покажа. — Усмивката му изчезна. — Съзнавам, че сега не е нито времето, нито мястото. Макар да ми се струва, че всичките си години заедно сме прекарали на ръба на гроб. — Протегна ръка и я погали по бузата. — Помисли си за факта, че през повечето време, когато те гледам, не те виждам като моя приятелка. Най-често си представям как си в леглото: върху мен или прокарваш ръце… — Отметна глава назад и прихна. — Очите ти се разшириха до неузнаваемост.

— Дяволите да те вземат, Джо. — Имаше чувството, че лицето й гори. — Няма да мисля за това.

Но щеше да мисли. Нямаше начин да забрави думите му.

И той отлично го съзнаваше.

— Всичко е наред. — Отново се усмихна, притегляйки я към себе си. — Отпусни се. Не възразявам от време на време да съм рамо, на което да се облягаш. Просто разкривам по-интересни перспективи пред нашите взаимоотношения.

Не е редно да приема утеха от него. Не беше честно. А и нещата се объркваха. Кои неща по-точно? Сексът? Любовта? Приятелството? Каквито и да бяха, най-добре е да стои далеч от него, докато не започне отново да мисли ясно.

Бяха седели обаче по този начин стотици пъти; бяха се докосвали и споделяли мисли или бяха мълчали. Как да го отблъсне? Щеше да се почувства ужасно наранена. Все едно да откъсне парче от себе си.

— Престани да се притесняваш — промърмори Джо. — Тази част от нашите взаимоотношения никога няма да се промени. Не се опитвам да ти взема нищо. Искам само да дам повече и на двама ни.

— Сигурно ме смяташ за себична кучка — промълви тя с потреперващ глас. — Вече си ми дал толкова много. Спаси живота ми. Помогна ми да не полудея. Бих ти дала всичко, което поискаш, стига да не се опасявах, че накрая ще те нараня. Сексът не е всичко. Ти ще поискаш още нещо, а аз не знам нищо за взаимоотношенията мъж — жена. Момчето, от което забременях с Бони, ме заряза щом споделих, че няма да направя аборт. Това не е кой знае какъв опит. Не знам дали бих се справила с едно сериозно обвързване.

— Би могла. В състояние си да се справиш с всичко.

— Нима? Не съм се представяла особено забележително в сексуалните си връзки.

— Защото не са били с мен.

Тя неволно се усмихна.

— Арогантно копеле такова.

Той също се усмихна.

— Съвършено вярно. — Притисна главата й към рамото си. — Поспи малко. Може да извадиш късмет и да ме сънуваш.

— Не бих ти доставила това удоволствие. Егото ти е прекалено голямо. — Постепенно се отпусна. Странно, но у нея се породи усещането, че вече няма да се върне към уютното състояние, изградило се помежду им през годините. А Джо сякаш успяваше да влиза и излиза от това състояние без видимо усилие и да я увлича със себе си. — Не е редно да заспивам. Дойдох тук, в случай че Дом…

— Знам. Щом ти се появи, разбрах, че съм в безопасност.

— Млъкни.

— Както наредиш.

— Има да чакаш отново да се втурвам да ти спасявам кожата.

— Ще го направиш.

Да, така беше. Без никакви въпроси и без да се колебае. Защото мисълта Джо да бъде наранен или убит, я плашеше прекалено много.

Да живее без Джо…

Спиро пристигна на терена в десет и петнадесет на следващото утро.

— Здравей, Ив. Доста работа си свършила, откакто те видях за последен път. — Погледът му се насочи към червеното флагче. — Това ли е мястото?

Джо кимна.

— Да.

— Дано носът на кучето е добър. Ще изпадна в положението на идиот, ако е надушило мъртва къртица.

— Носът му е безупречен — увери го Ив. — Според Сара прави разлика между човек и животно.

— Сара ли?

— Сара Патрик. Дресьорката му.

— Да, вярно. Джо ми разказа за нея. — Спиро се обърна отново към Джо. — Какво ще стане, ако не се окаже Деби Джордан?

— Тогава започваме да търсим отначало.

— И от мен се очаква да забравя, че Ив и хлапето са тук, така ли? Искате прекалено много. Рискувам да загубя службата си. И да ме обвинят в съучастие заради укриване, на заподозрян.

— Престани да го усукваш, Спиро. Ако не бе готов на споразумение, нямаше да си тук. Щеше да изпратиш патрулна кола или полицаите от Финикс по петите ни.

— И защо да не постъпя така?

— Дадохме ти да работиш по важна улика. На прага сме да ти дадем и друга.

Той помълча за миг.

— Хлапето. Върнете я в приюта и може би…

— Не — сряза го Ив решително. — Това не подлежи на обсъждане.

Спиро се извърна към нея.

— Всичко подлежи на обсъждане.

— Няма да върна Джейн. — Направи пауза. — Но ще улесня нещата за теб. Ще ти дам каквото искаш.

— Не! — прекъсна я Джо.

— Млъкни, Джо. Очаквах да се стигне дотук. — Изгледа Спиро право в очите. — Обещавам, че ще ти позволя да ме използваш по какъвто начин желаеш. Но само при липса на други възможности.

— И кой ще прецени дали има други възможности?

— Аз.

— Значи ти ще контролираш нещата. Не ми харесва.

— Но ще приемеш. — Усмихна се кисело. — Защото те преследва натрапчива идея, Спиро. Искаш да заловиш Дом почти толкова силно, колкото и аз.

— Дори повече. Знам какво представлява и какво е в състояние да направи. Ти го виждаш само от лична гледна точка.

— Прав си. Интересът ми е напълно личен. Договаряме ли се?

Спиро се поколеба. Накрая прие.

— Договаряме се.

— Ще разрешите ли сега аз да кажа нещо? — обади се Джо мрачно. — Мен отново никой не ме пита.

— Той ни е нужен, Джо. Това е единственият начин да го привлечем на наша страна.

— Можеше да ме оставиш да опитам нещо друго преди това. — После се обърна към Спиро. — Адски да се постараеш да хванеш този негодник или ти се кълна, че ще обявя цялото ви договаряне за невалидно. Помни ми думата.

Спиро не отговори, изразът му не се промени, сякаш не беше го чул. Погледът му отново се плъзна към гроба.

— Ще се обадя на полицейския участък във Финикс да помогнат да разровим могилата. Това означава, че и двамата не бива да сте наблизо. Ще им кажа, че имам сведение за мястото от мой информатор. — Хвърли поглед на Ив. — Ще изпратя човек в къщата с необходимото оборудване да проследи и запише обажданията на Дом. Не храня особени надежди, но е редно да го направим. — Запъти се към колата. — Ще се обадя във Финикс сега. Изчезвайте оттук.

— Кога ще разберем какво си открил? — попита Ив.

— Ще ви звънна довечера с предварителен рапорт. — Усмихна се язвително. — За да бъдете сигурни, че се скъсвам от работа. Устройва ли ви?

— Добре — прие Ив и погледна към Джо. — Да се връщаме в къщата.

— Ще дойда след малко — отвърна той. — Преди това ще отида до участъка, ще прегледам досиетата, ще поговоря с Чарли Катър. Чувствам се напрегнат до крайност. Трябва да правя нещо.

Спиро се обади в осем и четиридесет и пет същата вечер.

— Деби Джордан е.

— Сигурно ли е? — попита Ив.

— Още нямаме пробите от ДНК изследването, но направихме съпоставка по зъбите.

— Не ги ли е извадил?

— И аз се изненадах. Всъщност — не чак толкова. От намереното установихме, че я е насякъл на страшно много парчета. Сигурно е бил в амок.

— Толкова силен, че да забрави нещо толкова важно като зъбите?

— Само съобщавам какво намерихме.

— Нещо друго?

— Да. В дясната й ръка имаше свещ. Бледорозова.

Тя ти показа светлината, а после аз й показах светлината.

— Има ли начин да се проследи откъде е свещта?

— Ще опитаме, само че напоследък свещите са твърде популярни и всички ги произвеждат.

Беше истина. Дори майка й обичаше да пали свещи в банята докато се излежава във ваната.

— Кога ще е готов докладът от аутопсията?

— Най-рано утре.

— Довиждане. Обади ми се, ако научиш нещо ново, Спиро.

— О, прецени, че си изцедила всичко от мен и ме захвърляш, така ли? Утре ще ти звънна.

Той затвори.

Свещи.

Светлина.

Показах й светлината.

Какво означава това за него?

Амок. Трудно е човек да си представи Дом в амок. Той е прекалено хладнокръвен и последователен. От друга страна заяви, че Деби Джордан е повратна точка за него и Ив.

Видя Джейн застанала на прага.

— Здравей. Как се справя Монти?

— Не знам. — Сви рамене. — Добре, предполагам. Гладна съм. Да направя ли сандвич и за теб?

Нещо не беше наред. Проявяваше подчертано безразличие. Защо е оставила Монти?

— Разбира се. Ще ми бъде много приятно.

— Няма защо да идваш с мен. Ще ти го донеса тук, в кабинета.

Изчезна по коридора.

За Монти ли се притесняваше? Или е изплашена? Винаги е трудно да разбере какво изпитва Джейн. Но малката започваше да подава ръка и бе важно Ив да е насреща, за да я поеме.

Отпусна се на дивана и разтърка очи. Налагаше се да обмисли куп неща. Да се погрижи за твърде много потребности. Да престане да хленчи. Нещата поне се придвижват напред.

— Спиш ли?

Отвори очи. Джейн стоеше пред нея с поднос.

— Не. Само отморявах очи. Снощи не спах много.

Джейн остави подноса върху масичката.

— Донесох и моите сандвичи, но май не ти е до компания в момента.

Обикновено Джейн даваше да се разбере, че не се нуждае от компания.

— Напротив. Точно се чувствах малко самотна. Седни.

Джейн се сгуши в далечния край на дивана.

— Няма ли да ядеш? — попита Ив.

— Да, да. — Взе сандвич и отхапа. — Често си самотна, нали?

— Случва се.

— Но пък имаш майка си, Джо и господин Логан.

— Вярно е. — И тя си взе сандвич. — Ти чувстваш ли се самотна понякога, Джейн?

Момиченцето вирна брадичка.

— Не, разбира се.

— Просто се чудех. Напоследък не си питала за Майк.

— Нали каза, че майка ти се опитва да го вземе от баща му. Ще бъде добре, ако това стане. — Изведнъж впи поглед в Ив. — Защо? Да не би нещо да не е наред? Да не би онзи адвокат да го е изхвърлил и…

— Не. Мама твърди, че дори са станали приятели. Всичко е наред. — Поне с Майк всичко беше наред. Но не и с Джейн. — Трудно е да си далеч от приятелите си, а знам колко харесваш Майк. Винаги съм смятала, че самотата някак притеснява човек.

— Не и мен.

Трябваше да опита друга пътека.

— Чудно ми е защо не си при Монти. Той положително има нужда от теб.

Настъпи тишина. И после дойде обяснението:

— Няма нужда от мен. Помагала съм му според Сара, но той се нуждае единствено от нея. Почти не забелязва, че аз съм до него.

А, ето каква била мъката.

— Сигурно не е така.

Джейн поклати глава.

— Той е нейното куче. Той й принадлежи. — Докато говореше, гледаше встрани. — Исках да е мой. Мислех, че да го обичам достатъчно, и той ще ме обича повече, отколкото обича Сара. — Сетне добави предизвикателно: — Исках да го отнема от Сара.

— Разбирам.

— Няма ли да ми кажеш колко лошо е това?

— Не.

— Но е лошо. Аз… харесвам Сара. Но Монти го обичам. Исках да ми принадлежи. — Ръцете й се свиха в юмруци. — Исках нещо да ми принадлежи.

— Но той наистина ти принадлежи. Просто повече принадлежи на Сара. Това е напълно естествено. Тя първа се е появила в живота му.

— Както Бони е била на първо място в твоя ли?

Почувства как въпросът я изважда от равновесие.

— Не говорим ли за Монти? Как стигнахме до Бони?

— Тя ти е принадлежала. Затова ми помагаш, нали? Правиш го заради Бони, не заради мен.

— Бони е мъртва, Джейн.

— Но тя продължава да ти принадлежи. Тя все още е на първо място. — Отхапа от сандвича. — Не че ми пука. Защо да ме е грижа? Не ме интересува, но ми се стори смешно.

Господи, очите на момиченцето бяха пълни със сълзи.

— Джейн.

— Не ми пука. Наистина не ми пука.

— Но на мен ми пука. — Плъзна се по дивана и притегли Джейн в прегръдките си. — Помагам ти, защото ти си много специално човече и това е единствената причина.

Телцето на Джейн стоеше сковано в ръцете й.

— А харесваш ли ме?

— Да. — Господи, почти бе забравила колко крехко и мило е детското телце. — Много те харесвам.

— И аз… те харесвам. — Джейн бавно се облегна върху нея. — Всичко е наред. Няма как да съм първа, но можем да бъдем приятелки, нали? Ти, за разлика от Монти, не принадлежиш на никого. Бих искала…

Спря внезапно.

— Защо да не сме? — промълви Ив. Думите на Джейн късаха сърцето й. Момичето се бранеше, издигаше около себе си прегради, а същевременно очевидно изпитваше потребност да я приласкаят. — Не виждам причина да не сме. А ти?

— Не. — Джейн остана сгушена в нея известно време, после я отблъсна. — Добре. Значи това го уговорихме. — Стана и бързо отиде към вратата. — Ще дам на Монти нещо да хапне и ще си легна.

Моментът на разнежване очевидно премина. Сега Джейн бързаше да излезе от положението, което видимо я караше да се чувства неспокойна.

Е, Ив също беше неспокойна. През последните няколко минути се чувстваше не по-малко неловко от Джейн. Двете са страшна двойка, помисли си тя печално.

— Нали спомена, че Монти няма нужда от теб?

— Да, но има нужда да яде. Сара трябва да го остави, ако отиде да му носи храна, а това ще го натъжи. — И преди да излезе от стаята, добави: — Той не е виновен, че не обича мен най-много.

Приспособяване, компромиси и приемане. Животът на Джейн винаги е бил пълен само с това и детето се страхува да поиска нещо повече, помисли си Ив, изправяйки се. Но тази вечер нещо се прекърши. Започваше да признава потребността от някого и Ив бе избрана да запълни празнината.

Усмихна се весело, докато поемаше нагоре по стълбите. Не само на Джейн се налага да прави компромиси. Ив бе поставена на второ място след ловно куче.

Едва когато се озова в леглото и изключи лампата, я осени значението на случилото се.

Дом постигна каквото искаше.

Джейн преодоля съпротивата на Ив и сега се бе превърнала в нещо важно за нея.

Трябваше да се успокои. Всичко е наред. За Ив Джейн не се е превърнала в Бони. Ив изпитваше към Джейн съвършено различни чувства, възприемаше момичето по-скоро като приятелка, а не като дъщеря.

Но това може да се окаже достатъчно, за да предприеме Дом следващата си стъпка.

При тази мисъл я обзе паника. Все още не е прекалено късно. Можеше да отблъсне Джейн. Защо да не се престори, че никога не са преживявали онзи момент на близост в кабинета?

Не, няма как да го направи. Не може да нарани Джейн по този начин.

Дом нямаше представа, че нещата са се променили. Ще се опита да го скрие от него. Винаги когато са извън къщата, ще внимава да се показва по-отчуждена към Джейн.

Ще скрие истината от Дом.

— Здравей. — Джо влезе в кухнята и се отпусна на стола. — Малко кафе ще ми се отрази добре.

— Готово е. На плота. — Ив отпи от чашата си. — Снощи не се прибра.

— Откъде знаеш? — Стана и си наля кафе. — Проверяваш ли ме? Това ме радва.

— Почуках на вратата на спалнята ти и надникнах, след като не ми отговори. Добре беше да ми звъннеш.

— Надявах се, че спиш. — Ухили се. — Говорим си като стара семейна двойка.

— Защо не се прибра снощи?

— Отидох с Чарли до хотела му и изпихме по няколко питиета. — Направи физиономия. — Май малко прекалихме.

— Опита се да го напиеш ли?

— Само да го размекна. Чарли е доста уклончив. Спиро го държи изкъсо, откакто младежът действа през главата му с онзи доклад на ПОН.

— Не исках да го вкарвам в беля. Трябваше да опиташ първо в полицейското управление на Финикс.

— Направих го, но се блъснах в стена. Местната полиция е страшно недоволна от Спиро, защото не им е съобщил името на информатора, който уж му доверил къде е заровена Деби Джордан.

— Това какво общо има с теб?

— Според тях съм прекалено близък с Чарли и Спиро. Затова ме държат настрана, докато не изкопча някаква информация от двамата.

— И успя ли?

— Отне ми много време, преди да убедя Чарли да сподели какво е разбрал от полицаите във Финикс за убийствата.

— Свещи?

— Имаше следи от восък; оказа се от свещи, но не това е същественото. Труповете са заровени много по-отдавна от тези в Таладега.

— Колко дълго?

— Между двадесет и пет и тридесет години.

— Господи! — От дългия период й се завъртя главата. Колко смърти, колко гроба, Дом? — И никой никога да не го залови. Звучи невероятно.

— Както посочи Спиро, вероятно в началото е извадил късмет, а после е нахитрял. — Направи пауза. — Но е възможно и ние да сме извадили късмет. Ами ако тези две убийства са от първите, които е извършил?

— Какво значение има? Изключено е да са останали улики след толкова много време.

— Труповете са идентифицирани.

— Как? Зъбите им са извадени.

— ДНК. Не помниш ли? Откриха телата преди близо три месеца. Лабораторните резултати пристигнали преди две седмици. — Вдигна чашата си, за да отпие. — Полицията прегледа старите доклади и разгледа четири възможни случая на безследно изчезване. Посетили живите им роднини и накрая ограничили списъка до Джейсън и Елайза Хардинг. Съответно на петнадесет и шестнадесет години. Брат и сестра. Изчезнали на 4 септември 1970 година. Симпатични деца. Е, да речем, малко буйни. Джейсън свирел на китара и постоянно говорел как един ден ще замине за Сан Франциско. Когато изчезнали, баща им съобщил в полицията да проверят в Хайт Ашбъри или в Ел Ей. Имало и някакво друго хлапе, което се навъртало край Джейсън и Елайза. И то симпатично, но господин Хардинг започнал да си мисли дали не влияе зле на децата му. Това момче и двамата му братя пристигнали в градчето няколко седмици преди това. Братята му били тихи, почти винаги мълчали, но Кевин бил бъбривец и като кълбо от енергия. Постоянно говорел за различни състави или музиканти, натрупали цели състояния по кафенетата из Западния бряг. Истински омайник бил.

— Да не е бил Дом?

— Казвал се Кевин Балдридж. Той и братята му изчезнали по едно и също време с Джейсън и Елайза.

— Открили ли са къде е отишъл?

Джо поклати глава, но добави:

— Останала е обаче снимка.

— О, Господи.

— Не се вълнувай преждевременно. Госпожа Хардинг я дала на полицията, но тя липсва от досието. Сигурно са я върнали. — Усмихна се. — Чарли открил семейство Хардинг в Азора, малко градче на север оттук. Според мен майката не би изхвърлила снимката. Ти как смяташ?

— Да, наистина не би. — Джо беше прав. Не биваше да се вълнува преждевременно, но, Господи, какъв шанс. — Знаят ли, че телата на децата им са открити?

— Още не. Чарли току-що е попаднал на следите на семейството. Ще ги посети утре.

— Искам да отида с него.

— Очаквах го, но за съжаление не е разумно да го видят в компанията на човек, отвлякъл дете. Изтръгнах обаче обещание да ти позволи да погледнеш снимката веднага щом я заведе като улика.

— Снимка.

— Възможно е да не е Дом.

— Но е възможно и да е той. Утре има шанс да види лицето му.

Джо остави чашата върху масата.

— Ще взема душ и малко ще поспя. — Изправи се. — А после ще те заведа да обядваме.

— Какво?

— Ще полудееш, ако чакаш, без да правиш нищо, докато ни се обадят Спиро или Чарли. Освен ако не си набелязала ново тяло за изравяне. — Тръгна към вратата. — Бъди готова около обяд.

Командаджия такъв.

— Ами ако не желая да обядвам навън? За теб не е ли също лошо да те виждат в компанията на похитител на дете?

— Тогава ми вържи тенекия. Ще взема Монти. Той сигурно ще ми се зарадва повече. Но пък Сара няма да е доволна, че ще го нахраня с пикантна мексиканска храна.

Излезе от стаята.

За втори път през последните дванадесет часа заемаше второ място след това куче, мина й през ума и това я развесели. Всяка жена би се комплексирала.

Но поне тонът на Джо звучеше безгрижно. В момента нямаше сили да се справя с далеч по-тежките лични въпроси. Не че има избор, ако Джо реши… Не, няма да се притеснява за това. Джо е прав: ще полудее, ако не се занимава с нещо.

— Може ли малко кафе?

Сара и Монти стояха на прага. Жената изглеждаше уморена и разстроена като кучето.

— Разбира се. — Ив скочи. — Сядай. Искаш ли нещо за хапване? Не си слагала залък в устата си, откакто Монти откри Деби Джордан.

— Тя ли се оказа? — Сара се настани до масата, а Монти се излегна в краката й. — Идентификацията положителна ли е?

Ив кимна.

— Слава богу. — Пресегна се и потупа Монти по главата. — Свърши, момчето ми. Няма вече.

— Яйца?

— Само овесени ядки, благодаря.

Ив постави ядките, купичка и млякото пред Сара.

— Монти ял ли е?

— Снощи хапна малко. Започва да се оправя. — Сара сипа мляко върху ядките. — Това ще помогне ли? Ще го заловят ли?

— Появи се обещаваща следа. — Разказа й за снимката. — Това е доста повече от известното ни досега.

— Да. — Сара се умълча. — Мислех да се връщам в колибата си утре. Диренето приключи. Няма причина Дом отново да посегне на Монти.

Трябва да е бил в амок.

— Дом не се нуждае от причина. Открихме тялото й по-бързо, отколкото той искаше. Остани тук.

— Сами ще се грижим за себе си. Просто бяхме изненадани без предупреждение. — Сара почеса ушите на Монти. — Обичаме да сме на своя си терен.

— Моля те. Останете. Само още няколко дни. Очертават се шансове скоро да извадим късмет. — За момент се умълча. — А и Джейн ще се притеснява за Монти. Знаеш го.

— Знам. — Сара сви рамене. — Добре. Ще останем два дни. Но Монти ще се оправи по-бързо вкъщи.

Благополучието на Монти очевидно бе най-важното в живота на Сара.

— Благодаря ти.

Сара изяде ядките и стана.

— Ще заведа Монти да потича навън. Физическото натоварване ще му се отрази добре. — Сви устни. — А също и на мен. И двамата не обичаме да сме затворени дълго.

Точно така — важното е да има движение. Така ще престане да мисли за Дом.

— Ще изляза да обядвам с Джо. Заедно с Монти ще държите ли Джейн под око?

— Разбира се. Но е по-вероятно тя да ни държи под око. — Сара се усмихна. — Тя е готино хлапе. Ще ми липсва. — След миг усмивката й помръкна. — Изглежда невероятно, че това чудовище иска да я убие.

— Но е така.

— Да, знам. — Тръгна към вратата, а Монти я следваше по петите. — Научих много неща за чудовищата, когато бях в Оклахома Сити.

— Просто не знам как успяваш.

— Ами справяш се с определено нещо в даден момент. Едно по едно… И се опитваш да намериш за какво да се хванеш, за да не полудееш.

— Хайде, заведи кучето да потича.

Сара леко се усмихна.

— А ти иди да обядваш с Джо. Дано и двете излизания дадат резултат.

Ив кимна.

— Дано.