Игра със смъртта

Глава 3

— Хубаво е тук. — Сандра плъзна поглед по къщурката, после се насочи към кея за лодки. — Харесва ми, Джо.

— Тогава защо не дойде нито веднъж, след като толкова те каних? — попита Джо и започна да вади багажа от колата.

— Родена съм и израснах в града. — Сандра си пое дълбоко въздух. — Но това ми допада. Ив трябваше да ми каже за красивия изглед към езерото.

— Разказах ти — намеси се Ив. — Но ти въобще не ми обърна внимание.

— Е, доста е изолирано. Няма ли други къщи край езерото?

— Не. Джо е купил езерото и цялата земя наоколо и не продава.

Сандра се засмя и подхвърли на Джо.

— Постъпваш много недружелюбно.

— Обичам да съм сам, когато съм тук. — Затвори багажника. — Срещам се с достатъчно хора в града. Вписал съм имота на името на тръста, който управлявам, и никой не знае, че притежавам това място. Дори в отдела не знаят. — Усмихна се на Ив. — С изключение на неколцина избрани приятели.

— Е, поне къщурката изглежда привлекателна и дружелюбна — отбеляза Сандра.

Ив винаги бе харесвала къщурката — малка, уютна, с много прозорци, през които нахлуваше слънчева светлина.

— Ела да я разгледаш отвътре — предложи тя на майка си.

— Трябва да се връщам в града. Рон се тревожи, когато не съм се прибрала за вечеря.

— Защо не му звъннеш?

Сандра поклати глава.

— Ха, да не съм глупава. Не желая да свиква да се храни сам. Ще ти се обадя утре и тогава ще си поговорим. — Прегърна Ив сърдечно. — Добре завърнала се у дома, малката ми. Липсваше ми. — Отстъпи назад и погледна към Джо. — Да те откарам ли в града?

— Джипът ми е тук. Него ще използвам. Благодаря ти, Сандра.

— Няма защо. — Сандра се настани зад волана и запали колата. — Доскоро.

Ив се загледа след изчезващата кола, после помогна на Джо да качи багажа на верандата.

— Нещо не разбирам — промърмори той и поклати глава. — Двете не сте се виждали повече от година, а тя хуква да вечеря заедно с приятеля си и ти сякаш нямаш нищо против.

— Не е необходимо да го разбираш. Достатъчно е, че ние двете се разбираме. — Никой, който не е преживял кошмарното й детство, не би могъл да го схване. Белезите все още бяха налице и никога нямаше да изчезнат, но тя и Сандра бяха изградили върху тях една здрава връзка и се чувстваха добре. — Досега мама никога не е имала стабилна връзка. Нейно право е да я защитава. Наистина е увлечена, не намираш ли?

— Да. — Отключи вратата. — И май няма нищо против.

— Няма. — Ив направи пауза. — Странно ще е без Даян тук.

— Защо? Идвала си тук и преди да се оженя. Даян никога не е харесвала мястото истински. Предпочиташе цивилизацията.

Тя се огледа и се сети как кучето на Джо винаги идваше да я посрещне.

— Къде е Джордж? В апартамента в града ли.

— Не. При Даян. Рядко съм си вкъщи. По-добре му е при нея.

— Сигурно ти е било трудно да се разделите.

— Да. Обичам това куче.

Отвори вратата и посочи към ъгъла на стаята.

— Господи. — Видеокамери, компютър, бюро и статив. — Къде намери всичко това?

— Нахълтах в ателието ти в града и донесох цялото оборудване, което застрахователната компания възстанови след обира миналата година. Май не съм забравил нищо.

— Точно така. — Тя пристъпи навътре. — Донесъл си ми всичко необходимо.

— Това е целта на живота ми — подметна той небрежно. — Заредих също така къщата с храна. — Отиде до камината и коленичи до цепениците. — Ще запаля огън, преди да тръгна.

— Няма ли да останеш?

Той поклати глава.

— Репортерите те търсят. Ще бъде трудно да открият къщурката, но не е невъзможно. Ще потърся начин да оставя няколко фалшиви следи. — Направи пауза. — И ще кажа на Сандра да не идва тук, докато не си свършиш работата. Има опасност да я проследят. Ако искаш да научиш как се развиват нещата, прави го по телефона. Става ли?

— Става.

Той говореше за всичко, но не и за най-важното за нея.

— Кога ще получа черепа?

— Утре. Все още е при доктор Комден в щатския университет на Джорджия. Той е антропологът, който състави първоначалния доклад. Утре ще уредя да получа разрешение от отдела, ще взема черепа сутринта и ще ти го донеса следобед. Ако има промяна в плана, ще ти звънна. — Тръгна към вратата. — Междувременно се опитай да поспиш. Не дремна повече от час по време на полета.

— Добре. — Добави натъртено: — Но първо ще звънна Логан да му съобщя, че сме пристигнали благополучно.

— Едва ли го очаква.

— Но ще го оцени. Нямам намерение да го изключвам от живота си просто защото вече не сме заедно. Заслужава по-добро отношение.

Джо сви рамене.

— Нямам намерение да споря с теб. Само не допускай да те разстройва. Имаш нужда от почивка.

— Ще си почина.

— Говоря ти сериозно. Никой от нас не знае как ще реагираш, когато видиш черепа на детето. Изтощението няма да ти е от полза. Не искам да се разпаднеш на парчета.

— Няма да се разпадна.

— Поспи малко — повтори той и затвори вратата след себе си.

Тя отиде до прозореца и се загледа как той крачи към гаража, където държеше джипа. След няколко минути се появи на алеята и изчезна по пътя.

Остана сама.

Слънчевата светлина изведнъж й се стори по-слаба и студена, докато огряваше езерото. Сенките на боровете на отсрещния бряг се смесваха и образуваха тъмен килим. Неволно потрепери, приближи се към огъня и протегна ръце. С благодарност прие топлината, която прогони обзелия я хлад.

Въображението й си правеше шеги. Всичко бе същото, както преди майка й и Джо да си тръгнат. Ив просто вече бе отвикнала да е сама. На острова рядко оставаше сама. Дори когато работеше, Логан обикновено се намираше на не повече от пет минути път от нея.

Трябваше да погледне нещата в очите. Не самотата, напрежението и нервността предизвикваха хладината. И тя, подобно на Джо, нямаше никаква представа как ще реагира, когато черепът се озове в ръцете й. Дано успее да прогони от себе си ужаса и да се държи напълно професионално.

Разбира се, че ще стане така. Дължи го на Бони.

Или на малкото момиче. Не бива да мисли за него като за Бони, защото ръцете й са в състояние да я подведат. Трябва да гледа на черепа напълно безстрастно.

Но кога ли е успявала, помисли си тя мрачно. Всяка реконструкция на изчезнало дете късаше сърцето й и накрая я оставяше емоционално изцедена. Ала този път щеше да се постарае да овладее всичките си емоции. Абсолютно наложително е да не позволи да попадне в тъмната дупка.

Трябваше да прави нещо. Да не мисли за предстоящото. Посегна към телефона и набра номера на мобилния телефон на Логан. Отговор не последва. Разговорът бе прехвърлен на гласовата му поща.

— Здравей, Логан. Звъня само да ти съобщя, че съм в къщурката на Джо. Добре съм и ще получа черепа утре. Надявам се при теб всичко да е наред. Умната.

Затвори.

Безуспешният опит да се свърже с Логан породи у нея чувство за още по-голяма изолираност. Онзи безопасен, уютен живот при Логан вече й се струваше нереален като сън и сякаш се отдалечаваше с всяка изминала секунда.

За бога, излез от това състояние. Ще отиде да се разходи край езерото, за да се изтощи достатъчно, та да заспи.

Всички дрехи в куфарите й бяха летни, затова отиде в спалнята на Джо и намери джинси и пуловер. Обу маратонките си и навлече якето на Джо. След миг излезе от вратата и заслиза по стълбите.

Трябваше да е сама.

Дом наблюдаваше как Ив Дънкан крачи енергично по пътеката покрай езерото. С ръце в джобовете на якето, тя имаше леко намръщено изражение.

Беше по-висока, отколкото я помнеше, но в голямото яке изглеждаше изключително крехка. А всъщност не бе никак крехка. Долавяше го в движенията й, в решително вирнатата брадичка. Силата често се криеше по-скоро в духа, а не в тялото. Беше извършвал убийства — възнамеряваше смъртта да настъпи мигновено, ала жертвите се съпротивляваха отчаяно. И тя щеше да е от тях.

Целият цирк на летището се оказа твърде забавен, но той дебнеше от прекалено дълго време, за да бъде подведен. Отдавна бе научил, че трябва да си на крачка напред, за да получиш възнаграждението си.

А сега възнаграждението му се намираше почти в ръцете му. Сега знаеше къде се е приюти играта можеше да започне.

Щатски университет на Джорджия

— Добро утро, Джо. Имаш ли минутка да поговорим?

Джо почувства как се напрегна, разпознавайки фигурата на високия мъж, облегнат на стената на учебното заведение.

— Не възнамерявам да отговарям на никакви въпроси, Марк.

Марк Грънард се усмихна непринудено.

— Казах да поговорим, не съм споменавал за въпроси. Впрочем, ако имаш потребност да се разтовариш и да…

— Какво правиш тук?

— Не беше трудно да се досетя, че ще наминеш насам да вземеш черепа. Безкрайно съм доволен от залисията на колегите журналисти, устремили се да открият местонахождението на Ив Дънкан. Така те имам изцяло на свое разположение.

Джо мислено наруга полицейското управление на Атланта, че е дало информация къде се намира скелетът.

— Не се и съмнявам. Нямам какво да казвам, Марк.

— Възразяваш ли да те съпроводя по коридора до кабинета на доктор Комден? Ще те оставя пред вратата на лабораторията. Имам предложение.

— Какво си намислил, Марк?

— Нещо изгодно и за двамата. — Закрачи редом с Джо. — Ще ме изслушаш ли?

Джо го изгледа изпитателно. Марк Грънард винаги му бе правил впечатление и на честен, и на умен.

— Ще те изслушам.

— За хлапето ли си дошъл? — Доктор Фил Комден се изправи и пое ръката на Джо. — Съжалявам заради някои пропуски в доклада си. — Пое към врата в дъното на коридора. — Прочетох, че Ив Дънкан ще прави пластичната реконструкция.

— Така е.

— Възстановката на лицето не се приема за доказателство в съда. Наясно си, нали? Трябва да изчакате резултата от изследването на ДНК.

— Ще се проточи прекалено дълго.

— Предполагам. — Въведе Джо в лабораторията и го насочи към шкаф с чекмеджета като онези в моргата. — Само черепа ли искаш?

— Да. Останалата част от скелета върни в отдела по патология.

— Тя смята, че това е нейното дете, нали?

— Допуска възможността да е то.

— Господи. — Посегна към дръжката на вратата и издърпа чекмеджето. — Нали знаеш, че когато обработваш скелета на някое от тези деца, няма как да не си представяш… По дяволите!

Джо го избута настрана и погледна в чекмеджето.

Ив вдигна телефона при първото позвъняване.

— Изчезнал е — обяви Джо дрезгаво.

— Кое?

— Скелетът.

Тя застина.

— Как е възможно?

— Откъде, по дяволите, да знам? Доктор Комден твърди, че скелетът е бил в чекмеджето снощи, когато си е тръгнал от лабораторията. Днес по обяд го нямаше там.

Тя се постара да събере мислите си.

— Да не би да са го взели от отдела по патология?

— В такъв случай доктор Комден е трябвало да подпише разрешението.

— А ако е станало недоразумение и са го взели без…

— Обадих се на Базил. Никой не е получавал разпореждане да прибира скелета.

Тя бе зашеметена.

— Някой трябва да…

— Опитвам се да открия къде е източникът на безредието. Просто не исках да ме чакаш да ти го донеса. Ще ти се обадя, щом науча нещо.

— Тя… отново ли е загубена?

— Ще я намеря. — Направи пауза. — Възможно е да е лоша шега. Знаеш какви са студентите.

— Според теб някой студент е отмъкнал скелета ли?

— Така предполага доктор Комден.

Тя затвори очи.

— Господи.

— Ще ти се обадя по-късно, Ив. Сега ще разпитам всички, които са били близо до лабораторията снощи и днес.

— Добре — промълви тя безизразно.

— Ще ти се обадя, щом науча нещо — повтори той, преди да затвори.

Ив остави слушалката. Не биваше да се разстройва. Джо ще намери скелета. Доктор Комден вероятно имаше право. Сигурно е някой студент, който смята за адски забавно да изиграе подобен номер и…

Телефонът звънна пак. Отново ли е Джо?

— Ало.

— Беше красиво момиченце, нали?

— Какво?

— Навярно много си се гордяла с твоята Бони.

Тя усети как се вцепенява.

— Кой се обажда?

— Отначало ми бе трудно да си я спомня. Бяха толкова много. Но трябваше да се сетя коя е. Тя беше различна. Би се за живота си. Знаеш ли, че децата рядко се съпротивляват? Просто приемат нещата. Затова вече рядко се спирам на тях. Все едно да убиеш птичка.

— Кой се обажда?

— Потреперват и после замират. Но Бони не беше такава.

— Лъжлив кучи син — просъска тя дрезгаво. — Някакъв тип е извратено съзнание ли си?

— Не от обикновения вид, уверявам те. Не съм като Фрейзър. Макар да имам его, не си приписвам убийства, извършени от друг.

Тя изпита чувството, че са я сръгали в корема.

— Фрейзър е убил дъщеря ми.

— Нима? Тогава защо не ти каза къде е трупът й? Къде са и останалите тела?

— Защото беше жесток.

— Защото не знаеше.

— Знаеше. Просто искаше да ни накара да страдаме.

— Истина е. Но желаеше и да си увеличи лошата слава, като си припише убийства, които не е извършил. Отначало се раздразних, а после ми стана забавно. Дори разговарях с него в затвора. Оставих съобщение, че съм вестникарски репортер и той не издържа на изкушението да се възползва от подобен шанс. Свърза се с мен и аз му подхвърлих още някои подробности, които да признае пред полицията.

— Заловиха го в момента, когато убиваше Теди Саймс.

— Не твърдя, че е напълно невинен. Всъщност имаше право да претендира за убийството на малкия Саймс и на още четири други деца. Но останалите са мои. — Направи пауза. — Включително малката Бони Дънкан.

Силно разтреперана, Ив едва държеше слушалката. Трябваше да си възвърне самоконтрола. Това бе някакъв психопат. Перверзен тип, който желае да я нарани. Имаше няколко такива обаждания по време на процеса срещу Фрейзър. Но този мъж говори овладяно, уверено, почти безразлично. Важно е да го накара да продължи. Да го хване в лъжа.

— Нали не обичаш да убиваш деца.

— На онзи етап експериментирах. Опитвах се да разбера дали си струва да го върша редовно. Бони почти ме убеди, но следващите две хлапета се оказаха пълно разочарование.

— Защо… ми се… обаждаш?

— Защото между нас има връзка. Бони ни свързва.

— Лъжливо копеле!

— Бони е при мен. В момента я гледам. Беше далеч по-красива, когато я положих в земята. Жалко, че всички приключваме като купчина кокали.

— Гледаш я…

— Помня как вървеше към мен в парка по време на училищния пикник. Ядеше ягодов сладолед, а червената й коса грееше на слънцето. Беше пълна с живот. Нямах сили да й устоя.

Обгърна я тъмнина. Само да не припадне.

— У теб има същата искра. Долавям я. Само дето ти си далеч по-силна.

— Сега ще затворя.

— Да, изглежда си разстроена. Понякога от шока се получава така. Но положително скоро ще се възстановиш. Ще ти се обадя отново.

— По дяволите! Защо?

Известно време той мълча.

— Защото е необходимо, Ив. Сега, след краткия ни разговор, съм още по-убеден отпреди. Нужна си ми. Долавям емоциите ти — същински приливни вълни. Страшно… вълнуващо е.

— Няма да вдигам телефона.

— О, ще го вдигаш. Защото винаги разчиташ на шанса да си я получиш обратно.

— Лъжеш. Ако си убил толкова много деца, защо си заровил само Бони при онези възрастни хора?

— Сигурен съм, че погребах повече тела, отколкото откриха. Бегло си спомням поне още две деца. Чакай да видим… Две момченца. По-големи от Бони. По на десет или дванадесет.

— Намерен е само един детски скелет.

— Значи са пропуснали останалите. Кажи им да претърсят дефилето. Калното свлачище сигурно ги е затрупало.

Линията прекъсна.

Ив се свлече на пода. Чувстваше се студена. Вледенена до кости.

Господи, Господи!

Необходимо е да предприеме нещо. Не може да седи тук, изпълнена с ужас.

Джо. Трябва да се обади на Джо.

Набра номера на мобилния му телефон с трепереща ръка.

— Ела си — промълви тя, чула гласа му. — Ела си.

— Ив?

— Върни се, Джо!

— Какво, по дяволите, става?

Имаше и още нещо, което бе важно да му съобщи.

— Таладега. Кажи им да претърсят… дефилето. Две… момченца…

Затвори и се облегна на стената. Няма да мисли за случилото се. Ще остане безчувствена, докато Джо се появи.

Затвори и се облегна на стената. Няма да мисли за случилото се. Ще остане безчувствена, докато Джо се появи.

И не припадай. Не оставяй вика в теб да изскочи.

Просто изчакай Джо да дойде.

Продължаваше да седи на пода, когато след час Джо пристигна.

Прекоси стаята с четири крачки и коленичи до нея.

— Наранена ли си?

— Не.

— Тогава защо, по дяволите, ме изплаши до смърт? — попита той грубо. Сетне я взе на ръце и я отнесе до дивана. — За малко да получа сърдечен удар. Господи, ледена си.

— Шок. Той каза, че е… от шока.

Джо разтъркваше лявата й ръка, за да я сгрее.

— Кой ти е казал, че си в шок?

— По телефона. Мислех, че е злобна шега. Като онези обаждания, след като Бони… — Трябваше да спре за минутка. — Но не се оказа шега. Обади ли се в Таладега?

— Да. — Взе другата й ръка и започна да я масажира. — Продължавай.

— Костите на Бони били при него. — Безчувствието, с което се бе обгърнала, избледняваше и сега започна да трепери. — Не била така красива, както когато…

— Успокой се. — Джо взе лекото одеяло от креслото и я загърна. Отиде до кухненския бокс да направи кафе. — Поемай дълбоко въздух, чуваш ли ме?

— Добре.

Затвори очи. Дишай дълбоко. Разкарай болката. Разкарай ужаса. Вдишване. Издишване. Разкарай ги или ще те разкъсат.

— Отвори очи. — Джо седеше на дивана до нея. — Изпий това.

Кафе. Горещо кафе. Прекалено сладко. Той я изчака да изпие половин чаша.

— По-добре ли си?

Тя кимна едва-едва.

— Сега ми разкажи. Бавно. Не се насилвай. Ако се налага да спреш, спри.

Наложи й се да спре три пъти, преди да свърши. Когато най-накрая замлъкна, той остана смълчан за миг.

— Това ли е всичко? Всичко ли ми разказа?

— Не е ли достатъчно? — попита тя немощно.

— Господи, да. — Посочи чашата. — Изпий остатъка.

— Студено е.

— Ще ти направя друго.

Стана и отиде в бокса.

— Той е убил Бони, Джо.

— Възможно е да е обаждане на психопат.

Тя поклати глава.

— Той я е убил.

— Не си на себе си. Дай си малко време да премислиш.

— Не ми е нужно време. Знаеше за сладоледа.

Той я погледна.

— За сладоледа ли?

— Каза, че през онзи ден в парка е яла ягодов сладолед.

— Тази подробност никога не е била съобщавана на пресата — промърмори Джо.

— Фрейзър я знаеше. Каза на полицията, че Бони е яла ягодов сладолед.

— Описа и как е била облечена.

— Това го пишеше във вестниците.

— Знаеше и за белега й на гърба; има го по рождение.

Ив разтърка пулсиращите си слепоочия. Джо е прав. Именно затова бяха така убедени, че Фрейзър я е убил. Защо и тя бе така сигурна?

— Твърди, че провокирал Фрейзър да му се обади, като се представил за репортер. Тогава му разказал някои подробности. Вярваш ли го?

Джо се замисли.

— Възможно е. Фрейзър даваше интервюта на всеки, готов да го слуша. Съдебният му защитник полудяваше от поведението му. И никой не знае какво е говорил Фрейзър, защото в Джорджия нямат право да подслушват разговори без специално разрешение. А и защо да си дават труда да ги записват? Фрейзър вече си бе признал за убийствата. Делото щеше да мине без никакви спънки.

— Никое от телата, за които твърдеше, че е заровил, не се откри.

— Това не бе толкова важно за съда, колкото за теб.

Господи, съзнаваше го. Дълго си бе блъскала главата в стената, докато ги накара да продължат издирването на труповете след признанията му.

— А трябваше да е важно и за тях.

Джо кимна, но добави:

— Вече разполагаха с достатъчно доказателства, за да изпратят Фрейзър на електрическия стол.

— А сладоледът…

— Много време мина. Продавачът може да го е споменал пред мнозина.

— Полицията му нареди да си държи устата затворена.

Джо сви рамене.

— За някои случаят приключи с екзекутирането на Фрейзър.

— Добре. Да приемем, че продавачът се е раздрънкал. Но ако не е? Възможно ли е Фрейзър да не я е убил?

— Ив…

— Ами ако я е убил ненормалникът, който ми се обади? Задигнал е скелета й от лабораторията. Защо ще го прави, освен…

— Шшт… — Джо й донесе ново кафе и седна пак до нея. — Не знам отговорите на нито един от тези въпроси. Просто се правя на адвокат на дявола, за да запазим разсъдъка си.

— Защо да запазваме разсъдъка си? Негодникът, който я е убил, не е с всичкия си. Трябваше да го чуеш. Доставяше му огромно удоволствие да ме наранява. Не ме остави на мира, докато от мен не потече кръв.

— Добре. Хайде да поговорим за него. Какъв беше гласът му? Младежки? Възрастен?

— Не съм в състояние да определя. Говореше сякаш от дъното на кладенец.

— Използвал е механичен преобразовател — определи Джо. — А изразите му? Акцентът? Речниковият фонд? Жаргонът?

Тя се опита да си припомни. Трудно й бе да разграничи изговора от думите, причинили й толкова много болка.

— Нямаше акцент. Говореше… културно. Според мен е образован. — Поклати уморено глава. — Не знам. От момента, в който спомена Бони, не се стараех да анализирам нищо. Ще се опитам да се представя по-добре следващия път.

— Ако има следващ път.

— Ще има. Беше развълнуван. Самият той го призна. Защо ще ми звънне само веднъж, а после ще спре. — Понечи да отпие от кафето, но се спря. — Номерът ти не е в указателя. Откъде го е намерил?

Джо поклати глава и промълви:

— Повече се притеснявам, че е намерил теб.

— Дали просто е налучкал?

— Възможно е — отвърна той и направи пауза. — Но все още не бива да се отказваме от идеята, че някой хлапак от университета си прави мръсни шегички.

Тя поклати глава.

— Добре. Тогава има вероятност той да е убиецът на онези хора в Таладега. Но не е убил Бони, а иска да си припише деянието точно както обвинява Фрейзър, че го е сторил.

— Знаеше за сладоледа.

— Може да е от онези типове, които признават всевъзможни убийства, без да са извършили нито едно от тях.

— Ще разберем доста скоро — прошепна Ив. — Ако намерят труповете на момченцата в Таладега…

— В момента ги търсят. Обадих се на Робърт Спиро, щом свърших разговора с теб.

— Кой е Робърт Спиро?

— Агент от ФБР от отдела за изследване на поведенческите навици. Той е част от екипа, който се занимава със случая в Таладега. Добър човек.

— Познаваш ли го?

— Беше в Бюрото, когато работех там. Премести се при специалистите по криминални профили година след като напуснах. Ще ми се обади, ако открият нещо.

— Не. — Остави чашата и отметна завивката. — Ще отида в Таладега.

— Трябва да си починеш.

— Глупости. Ако са пропуснали да открият телата първия път, няма да ги оставя да допуснат същата грешка отново. — Изправи се. Господи, краката почти не я държаха. Нищо. Ще се оправят. Просто трябваше да се раздвижи. — Мога ли да взема джипа?

— Ако вземеш и мен с него. — Джо облече якето си. — И ако изчакаш да направя достатъчно кафе, за да напълня термоса. Навън е студено. Тук не е Таити.

— Явно те е страх, че още съм в шок.

Той тръгна към бокса.

— Не. Вече си почти нормална.

Но тя не се чувстваше никак нормална. Вътрешно все още трепереше и усещаше всичките си нерви изопнати. Джо сигурно се досещаше, но тактично се правеше, че не го забелязва. И тя ще се престори, че нищо й няма. Просто ще се съсредоточи във всеки момент. Най-важното е да разбере дали онзи негодник й е казал истината за Таладега. Ако е излъгал за Таладега, тогава не е изключено да лъже и за Бони.

А ако казва истината?

Стигнаха при водопадите Таладега след полунощ, но от светлините на прожекторите и фенерите по околните скали мястото изглеждаше като през деня.

— Искаш ли да ме изчакаш тук? — попита Джо, докато слизаше от джипа.

Тя гледаше нагоре към една скала.

— Там ли са ги намерили?

— Откриха първия скелет в съседната падина, а останалите — горе. Намериха детето близо до дефилето. — Избягваше да я погледне. — Сега е само дупка в земята. Вътре вече няма нищо.

Но момиченцето е било заровено там през всичките тези години. Момиченце, което можеше и да е Бони.

— Искам да видя мястото.

— Така си и мислех.

— Тогава защо ме питаш дали ще чакам тук?

Слезе от колата и тръгна нагоре.

— Обадиха се защитните ми инстинкти. — Включи фенера си и я последва. — Не биваше да им се доверявам.

— Точно така.

По-рано вечерта бе паднала слана и земята под краката им скърцаше. Дали вървеше по стъпките на убиеца, докато е отнасял жертвите си към гроба?

Чуваше тътена от водопада. Когато се качи горе, видя как сребристата струя вода се спуска към дефилето. Стегни се. Не извръщай глава. Още не.

— Наляво — насочи я Джо предпазливо.

Пое си дълбоко въздух и откъсна поглед от водопадите. Видя жълтата лента, а после гроба.

Малък. Толкова малък.

— Добре ли си? — попита Джо и я хвана за лакътя.

Не, не беше добре.

— Тук ли е била заровена?

— Така мислим. Тук я намерихме и сме почти убедени, че калното свлачище само я е разкрило.

— Била е тук през цялото време. Толкова дълго…

— Има вероятност да не е Бони.

— Знам — отвърна тя безизразно. — Престани да ми го напомняш, Джо.

— Налага се. За да не го забравяш и ти.

Болката бе прекалено остра. Трябваше да я изключи.

— Тук е невероятно красиво.

— Така е. Шерифът спомена, че индианците са наричали местността Мястото на леещата се лунна светлина.

— Но той не ги е заравял на определено място само защото е било красиво — промълви тя с разтреперан глас.

— Искал е да ги скрие там, където няма да бъдат намерени и върнати у дома при хората, които са ги обичали.

— Не мислиш ли, че прекара достатъчно време тук?

— Дай ми още минутка.

— Ще останем колкото ти е нужно.

— Господи, надявам се да не я е наранил — прошепна Ив. — Надявам се всичко да е приключило бързо.

— Стига. — Джо я извърна от гроба. — Съжалявам. Мислех, че ще понеса гледката, но очевидно не съм в състояние. Трябва да те отведа от…

— Стойте на място и не смейте да мръднете!

Висок слаб мъж приближаваше към тях по ръба на скалата. В едната ръка държеше фенер, а в другата — револвер.

— Представете се.

— Спиро? — Джо застана пред Ив. — Аз съм Джо Куин.

— Какво правите тук горе? — попита Робърт Спиро. — Можех да ви застрелям. Районът е отцепен.

— От ФБР ли? Не сте ли тук само като съветници?

— Така беше в началото, но сега ние поемаме случая. Шерифът Бозуърт нямаше нищо против. Искаше да се отърве от него.

— Очаквате убиецът да се върне ли? Затова ли сте отцепили гробовете? — попита Ив.

Спиро я изгледа изпитателно.

— А вие коя сте?

— Ив Дънкан, това е агент Робърт Спиро — представи ги Джо.

— О, как сте, госпожо Дънкан? — Спиро пъхна револвера в кобура под мишницата си и вдигна фенера нагоре, за да я види по-добре. — Съжалявам, ако съм ви изплашил, но Куин трябваше да ме предупреди, че ще дойдете.

Спиро бе към петдесетгодишен, с дълбоки тъмни очи и кестенява коса, която се отдръпваше от широкото му чело. Бръчките от двете страни на устата придаваха на изражението му крайно уморен и измъчен вид.

Ив повтори:

— Очаквате да се върне отново ли? Не е необичайно масовите убийци да се връщат при гробовете на жертвите си.

— Да. Дори най-умните не устояват пред изкушението на тази последна тръпка. — Обърна се към Джо. — Засега нищо не сме открили. Сигурен ли си, че информацията ти е достоверна?

— Достоверна е — увери го Джо. — Няма ли да спрете и да изчакате да съмне?

— Не. Според шериф Бозуърт хората му познавали дефилето като пръстите на ръката си. — Погледна към Ив. — Тук, при водопадите, е студено. По-добре да се махнете.

— Ще изчакам да намерят момченцата.

Той сви рамене.

— Както желаете. Но може да мине много време. — Сетне се обърна към Джо: — Искам да поговоря с теб за достоверната информация. Защо не се поразходим?

— Няма да оставя Ив сама.

— Чарли! — провикна се Спиро през рамо и отнякъде се появи мъж с фенер. — Джо Куин, Ив Дънкан, това е агент Чарлс Катър. Отведи госпожа Дънкан до колата й и стой при нея, докато Куин се върне, Чарли.

Чарлс Катър кимна.

— Елате с мен, госпожо Дънкан.

— Няма да се бавя, Ив. — Джо направи крачка към Спиро. — Ако ще се разхождаме нека отидем до командния център.

— Където кажеш.

Спиро тръгна по ръба на скалата. Ив се загледа след тях. Изолираха я и тя се чувстваше изкушена да ги последва.

— Госпожо Дънкан? — подкани я Чарлс Катър учтиво. — Ще ви е по-уютно в колата. Сигурно ви е студено.

Тя погледна към гроба. Да. Беше й студено. Чувстваше се уморена и сякаш празна отвътре. Гледката на гроба почти разкъса сърцето й и имаше нужда от известно време да се съвземе. Освен това Джо не би допуснал да я изолират за дълго. Тръгна надолу по склона.

— Хайде. Имам кафе в джипа.

— Може ли още една чашка? — Чарли Катър се облегна на седалката. — Доста се намръзнах навън. Спиро все ми повтаря как трябвало да се закаля, пък аз не спирам да му напомням, че през целия си живот съм живял в южната част на Джорджия.

Тя му наля още кафе.

— Къде по-точно в Джорджия?

— Валдоста. Знаете ли го?

— Никога не съм била там, но съм чувала за университета. Ходили ли сте в Пенсакола? Някога водех дъщеря си на ваканция там.

— Всяка пролетна ваканция. Плажът е хубав.

— Така е. Агент Спиро откъде е?

— От Ню Джърси, май. Не говори много. — Направи гримаса. — Е, поне не на мен. Отскоро съм в Бюрото, а Спиро е там от векове.

— Джо като че ли го уважава.

— О, и аз също. Спиро е страхотен агент.

— Но не го харесвате, така ли?

— Не съм казал подобно нещо. — Поколеба се. — Спиро е специалист по криминални профили от почти десет години. А това прави нещо на хората.

— Какво?

— Ами… изцежда ги. Специалистите по профили обикновено си дружат само с колегите си. Когато човек всекидневно се взира в чудовища, му е трудно предполагам, да говори с друг, който не прави същото.

— Вие не сте ли специалист по профили?

Той поклати глава.

— Още не. Току-що ме приеха в отдела и още ме обучават. Засега съм като момче за всичко на Спиро. — Отпи от кафето и добави тихо: — Виждал съм ваша снимка във вестника.

— Нима?

— Съжалявам, ако вашето момиченце е било намерено там, горе.

— От дълго време живея с мисълта, че няма никаква надежда. Ще ми се да намеря Бони и да я върна у дома, за да почива в мир.

Той кимна.

— Баща ми изчезна безследно през войната във Виетнам и така и никога не откриха тялото му. Дори като дете се измъчвах къде ли е точно. Не ми се струваше редно да лежи някъде там в неизвестност.

— Така е. — Тя извърна поглед от него. — А дъщеря ми не е участвала в никаква война.

— Мислите ли? То войни май като че ли има навсякъде. Човек дори не е в състояние да изпрати детето си на училище, без да се притеснява дали някой от съучениците му не е въоръжен, готов да нападне. Все някой трябва да спре това. Ето защо постъпих във ФБР.

Тя се усмихна.

— Чарли, ти си едно от добрите момчета, струва ми се.

Той неволно направи гримаса.

— Прозвуча доста навито, а? Извинявай. В сравнение със Спиро съм като млада зелена трева. Понякога дори си мисля, че ме числи към детската градина. Това страшно ме демобилизира.

Ив си представяше какво е. Вероятно човек със служебното положение на Спиро бързо остарява.

— Женен ли си, Чарли?

Той кимна.

— От миналата година. За Марта-Ан. — Изведнъж лицето му засия. — Тя е бременна.

— Честито.

— Сигурно беше добре да проявим здрав разум и да поизчакаме. Но и двамата искаме деца. Все ще се оправим някак.

— Не се и съмнявам, че ще успеете — вече се чувстваше по-добре. Животът не се състои само от гробове и чудовища. Има хора като Чарли и Марта-Ан, които чакат бебе. — Искаш ли още кафе?

— Почти изпразних термоса. Май е по-добре…

— Отворете прозореца.

Говореше Джо, прилепил лице към замъгленото стъкло.

Тя смъкна прозореца.

— Намериха ги. По-точно намериха кости. В момента ги пренасят към командния център.

Ив излезе от джипа.

— Скелетите детски ли са?

— Не знам.

— Два ли са?

— Имаше два черепа.

— Непокътнати?

Джо кимна.

— Тогава ще успея да разбера. Заведи ме там.

— Има ли шанс да те разубедя?

Тя вече слизаше по скалата.

— Заведи ме там.

Макарите издигаха носилката и Ив наблюдаваше бавното изкачване. Върху носилката имаше две покрити с одеяло издутини.

— Опитвате се да държите телата разделени ли? — попита тя Спиро.

— Доколкото успяваме. Но не съм готов да се закълна, че костите не са се разместили. То като че ли и калното свлачище е свършило вече тази работа.

Носилката стигна до върха на скалата и я положиха на земята. Спиро коленичи до нея и отметна одеялото.

— Какво мислите?

— Нужна ми е повече светлина.

Тя коленичи до него. Толкова много кости. Раздробени. Счупени. Като кости на животно, след като хищници са…

Стегни се. Свърши си работата. Погледни черепа.

Взе го в ръце и го разгледа. Нямаше зъби. Джо й беше споменал, че черепите са без зъби. Не трябваше да си представя ужасяващата гледка как убиецът ги вади. Наложително бе да се концентрира.

— Дете е. Вероятно момче. Бяла раса.

— Сигурна ли сте? — попита Спиро.

— Не съвсем. Антропологията не е моята специалност, но съм готова да се обзаложа, че съм права. Правила съм стотици възстановки на детски лица на тази възраст.

Нежно положи черепа обратно и повдигна другото одеяло. Отдолу имаше по-малко кости, но черепът се взираше право в нея.

Заведи ме вкъщи.

Изчезнали и загубени. Толкова много.

— Нещо не е наред ли? — попита Спиро.

— Остави я на мира — обади се Джо.

Как може да е наред един свят, в който унищожават деца?

— Не, не. Няма нищо. Просто изучавах черепа. Май е на дете малко по-голямо от другото. — Остави черепа и се изправи. — Ще трябва да потърсите съдебен антрополог да го потвърди. — Обърна се към Джо. — Готова съм да си тръгваме.

— Да вървим.

— Почакайте. Джо ми разказа за телефонното обаждане. Искам да поговоря с вас.

— Тогава ела в къщурката ми. — Джо вече се канеше да отведе Ив. — Ние изчезваме оттук.

— Искам да говоря с нея сега.

Джо го погледна през рамо.

— Не се натрапвай, Спиро. Няма да го допусна.

Спиро се поколеба, но само сви рамене.

— Е, май ще изчакам. Господ ми е свидетел, че имам достатъчно работа тук.

Ив се настани на предната седалка.

— Беше излишно да го спираш. Щях да поговоря с него.

— Да, знам. — Натисна педала на газта. — Както би останала на онази скала, загледана в костите. Както бе готова да се върнеш горе и да зяпаш гроба на момиченцето. Защо не се хвърлиш от някоя висока сграда? Така ще докажеш, че си супержена. — Замълча за миг, преди да добави: — Знам, че щеше да ти е по-лесно, ако беше такава.

— Той ми каза истината. Имало е две деца там горе. Значи има вероятност да е говорил истината и за Бони.

— Едно потвърдено сведение още не значи, че всичко казано е вярно.

— Но го прави по-вероятно.

Отново замълча, преди да признае:

— Да.

— И ако е истина, значи отдавна се разхожда наоколо, диша и се наслаждава на живота. Когато екзекутираха Фрейзър, поне се утешавах, че убиецът на Бони е наказан. А сега излиза, че всичко е било лъжа.

— Правиш прибързани заключения.

Но я гнетеше ужасяващото чувство, че не е така.

— Имаше две малки момчета, които Фрейзър призна, че е убил. Джон Девън и Били Томпкинс.

— Да, спомням си.

— Нужно ни е да идентифицираме само едно от тях, преди да направим връзка между Фрейзър и онзи, който ми се обади. Искам да убедиш Спиро да ми даде единия от черепите за реконструкция.

— Ще трябва доста да се потрудя, за да преодолея бюрокрацията. ФБР предпочита да следва своите методи.

— Познаваш Спиро. Бил си във ФБР. Ще му повлияеш да преодолее бюрокрацията.

— Ще се опитам.

— Направи го. — Усмихна се зловещо. — Или ще откриеш, че липсва още един череп. Щом не мога да получа Бони, ще си осигуря едно от тези момченца.

— Вече мислиш за черепа като за Бони.

— Все трябва да го наричам някак.

— В списъка на Фрейзър имаше и друго момиченце горе-долу на възрастта на Бони.

— Дорийн Паркър. — Затвори очи. — Дяволите да те вземат, Джо.

— Прекалено силно се стремиш да откриеш дъщеря си. Няма да допусна да понесеш удара на разочарованието.

— Достави ми черепа.

Той изруга тихо.

— Ще ти го доставя. В този случай Спиро ще е благодарен за всяка помощ.

— Нека да изпитва благодарност. Ще ни потрябва. Той познава чудовищата.

— Ти също.

Само едно чудовище. Онова, което обсебваше живота й след изчезването на Бони. Беше нарекла чудовището Фрейзър, а сега откриваше, че дори не знае името му.

— Определено не ми достига информация, но ще се наложи да си я набавя.

— Толкова ли си убедена, че той отново ще те потърси?

— Ще ми звънне. — Ив се усмихна тъжно. — Както той се изрази: между нас има връзка.