Игра със смъртта

Глава 15

Същата вечер в осем и половина самолетчето кацна на малкото летище северно от Дилард, Аризона. След наскоро падналия сняг в планинското градче времето беше леденостудено. Летището разполагаше само с две осеяни с бабуни писти. Отпред стоеше едно-единствено такси.

Чарли се обади на Спиро по телефона, докато пътуваха с таксито към града. Спиро не изглеждаше особено доволен, когато затвори.

— Сградата на съда изгоряла преди шест години — уведоми ги той. — И няма никакви документи, че момчетата Балдридж са посещавали местното училище.

— А ако са учили в съседно градче?

— Проверяваме в Джеймисън. На петдесет километра оттук е. — Погледна през прозореца. — Но училищата са затворени до утре сутринта. Ще се наложи довечера да спим в хотел, но Чарли съобщи… че такъв няма. Населението на Дилард е малко над четири хиляди души.

— Шест хиляди и петстотин — обади се шофьорът на таксито.

Спиро бръкна в джоба си и извади бележник.

— Чарли спомена за пансион, сервирали и закуска. Някоя си госпожа Толвей на Пайн стрийт.

— Хубав избор — увери ги таксиметровият шофьор. — Госпожа Толвей предлага обилни закуски.

— Звучи чудесно… — Ив погледна към картата за самоличност на таблото, — господин Брендъл. — Прегърна през раменете облегналата се на нея Джейн. — Всяко място с легло ще ни свърши работа.

— Наричайте ме Боб. И леглата си ги бива. Госпожа Толвей държи пансиона от двадесет години и сменя матраците на всеки пет.

— Звучи невероятно — промърмори Спиро.

— При това не са използвани толкова често.

— Двадесет години — повтори Джо и погледна Спиро. — Какво съвпадение.

— Чарли си го бива. Дано узнаем нещо от тази госпожа Толвей.

— Разполага ли с достатъчно стаи за всички ни? — обърна се Джо към шофьора.

— Шест стаи. Идеално чисти. — Кимна. — Ей сега ще пристигнем. След две преки е.

Пансионът представляваше голяма сива сграда с дървена люлка на широката предна веранда. До прозореца имаше запалена светлина.

— Идете и почукайте. — Боб слезе от колата. — В това време ще донеса багажа.

— Почакай — обади се Спиро. — Имате ли бар в градчето?

— Цели четири. — Боб измъкна саковете от багажника. — Първо искате да пийнете по едно ли?

— Кой предпочитат местните жители?

— Заведението на Кал Сим на Трета улица.

— Откарай ме там. — Сетне каза на Ив: — Искам да проверя дали няма да открия нещо преди утре сутринта. Регистрирайте ме и кажете на госпожа Толвей, че ще се появя след няколко часа.

Ив кимна.

Спиро се обърна към Джо.

— Ще поговориш ли с госпожа Толвей?

— Разчитай на това.

Таксито поемаше, когато госпожа Толвей отвори входната врата. Облечена в резедава роба, тя бе към шестдесетгодишна, с къси къдрави кафяви коси и широка усмивка.

— Видях, че Боб ви остави. Аз съм Нанси Толвей. Стая ли търсите?

— Три. — Джо взе саковете и влезе в антрето. — С две легла за госпожица Дънкан и момиченцето и единични за мен и един приятел, който ще дойде по-късно. И него ще регистрираме.

— Добре. Но нямам стая с две легла. Персон и половина става ли?

Ив кимна.

— Защо не заведете дамата и детето горе, а аз ще остана тук да попълня регистъра — предложи Джо.

Ив взе двата сака — своя и на Джейн — и Нанси Толвей ги поведе.

Показа им чиста, светла стая с виещи се бледозелени бръшлянови клонки по кремавите тапети.

— Няма самостоятелна баня. Общата е в дъното на коридора.

— Хайде, Джейн — подкани Ив. — Първа ще вземеш душ. Ще ти донеса пижамата веднага щом разопаковам.

— Добре. — Джейн се прозина. — Не знам защо толкова ми се спи.

— От надморската височина е — обясни госпожа Толвей. — Вероятно не сте от тези места.

— Идваме от Финикс.

Жената кимна.

— Веднъж ходих там. Прекалено горещо ми се стори. Никога не бих свикнала да живея на подобен климат, след като съм израснала тук.

Израснала е тук…

Джо обеща на Спиро да говори с Нанси Толвей, но защо да не го стори Ив?

— Опитваме се да открием дирите на семейство, което вероятно е живяло тук преди много време. Семейство Балдридж.

— Балдридж? — Нанси Толвей помълча за миг и поклати глава. — Не си спомням хора с това име да са живели тук. Тръгна към стълбището. — Ще ви донеса още кърпи.

Е, струваше си да опита, помисли си Ив. Може утре да открият нещо.

Нанси Толвей слизаше по стълбите със свъсени вежди.

— Нещо не е наред ли? — попита Джо.

Тя седна до старомодното писалище в антрето.

— Не, не, нищо. — Отвори книгата за гости. — Подпишете тук, моля. Име, адрес, номер на шофьорската книжка. — Гледаше го как попълва регистъра и продължаваше да стои със свъсени вежди. — Ще ползвате банята с приятелите си. Няма достатъчно… — Затвори очи. — Свещите!

— Очаквах да имате електричество — подхвърли Джо недоволно.

Клепачите й рязко се вдигнаха.

— Не. Не това имах предвид. Госпожица Дънкан ме попита за семейство Балдридж и й казах, че не си спомням хора с това име.

Джо се напрегна.

— А сега се сещате, така ли?

— Не ми се говори особено за това, но — да. Сетих се. — Усмихна се горчиво. — Как да го забравя? А и като си мълча, не значи, че ще прогоня спомена.

— Семейство Балдридж е живяло в градчето, така ли?

Тя кимна.

— На север от Дилард.

— Близо до Джеймисън ли?

— Не. Палатката беше по-нагоре в планината.

— Палатка?

— Старият Балдридж беше евангелист. Пламенен и енергичен оратор. Беше опънал голяма палатка на платото по средата на планината и там изнасяше проповедите си. — Направи гримаса. — Като тийнейджърка бях малко безцеремонна във връзките си и не подбирах много-много с кого спя. Баща ми реши, че душата ми трябва да бъде спасена. Когато чу какви представления изнася преподобният Балдридж при палатката, ме откара една вечер там с колата. Повярвайте ми, голямо зрелище беше. Преподобният ми изкара ангелите.

— Защо?

— Приличаше на самата смърт. Бяло лице, мръсни сиви коси, а очите…

— На колко години беше?

— Вероятно шестдесет. Страшно стар ми изглеждаше. Аз бях едва на петнадесет.

Тогава, помисли си Джо, евангелистът не може да е Дом.

— Развика се насреща ми — продължи Нанси Толвей. — Стоеше пред мен, размахваше червената свещ и повтаряше, че съм курва.

— Червена свещ ли?

— Цялата палатка беше пълна със свещи. Нямаше електричество. Само огромни железни свещници със свещи. При влизането даваха на всекиго по една свещ. Децата получаваха бели; останалите — или розови, или червени. — Поклати глава. — Никога не простих на татко, задето ме заведе там и остави Балдридж да ме изправи пред олтара, за да обяви пред всички, че съм грешница.

— Наистина не е възможно да забравите.

— Помня, че плачех и се опитвах да се отскубна от него. Избягах от палатката и хукнах надолу по хълма към колата ни. Татко ме последва и се опита да ме върне, но не го послушах. Най-накрая ме отведе вкъщи. Омъжих се и се изнесох шест седмици по-късно.

— Кой друг беше в палатката през онази вечер?

— Имаше страшно много хора. Защо го търсите? Роднина ли ви е?

— Не. Всъщност търсим негови близки.

Тя поклати глава.

— Нищо не знам за неговите роднини. Ще трябва да попитате друг.

— Ще ми посочите някой, който да си спомня нещо за преподобния?

— Татко чул за него в баптистката църква на Блум стрийт. Много от членовете й ходеха с коли горе за проповедта в края на седмицата. Някой от тях вероятно знае нещо. — Усмихна се кисело. — В тази църква са ме кръщавали, но никога повече не стъпих там. Страхувах се да не би някои от членовете й да са били вечерта, когато старият дявол крещеше каква съм грешница.

— И повече никога не сте чули за преподобния ли?

— Е, как да искам да чуя или да си спомня за него? Не бях лошо дете. А и какво значение има сексът? Той не биваше да постъпва така с мен. — Пое си дълбоко въздух. — Ето, разстройвам се от нищо. Беше толкова отдавна. След това живях щастливо. Странно как нещата, случили се в детството, оставят най-трайни следи, нали?

— Сигурно не е толкова странно.

Тя се изправи.

— Щях да нося още кърпи горе. Вашата стая е в началото на коридора, в съседство с госпожица Дънкан и хлапето.

Джо проследи с поглед как тя се отдалечава по коридора. Късметът му се беше усмихнал.

— Евангелист? — повтори Ив. — Бащата на Дом?

Джо сви рамене.

— Или дядо му. Тя каза, че е бил около шестдесетгодишен.

— Вярно.

— Свещите са имали някакво символично значение за проповедника. Дали с тях е определял колко са били грешни?

— И Дом продължава да раздава правосъдие, така ли? — Тя поклати глава. — Да не забравяме, че е умен. Знае защо убива и това му харесва.

— Но, както спомена и Нанси Толвей, неща, които са ти са случили в детството, оставят най-силни следи.

— И какво е станало с него, за да го превърне в масов убиец?

Джо сви рамене.

— Кой знае? Утре ще отидем до баптистката църква и ще видим дали ще открием още нещо.

— Има ли вероятност бащата на Дом да е още жив?

— Да, но ще е доста стар. — Сведе глава и я целуна по носа. — Заспивай. Ще изчакам Спиро да се върне и ще му разкажа какво сме научили.

— То е повече, отколкото очаквах. — Усети как тръпки на вълнение пробягват по тялото й. Приближаваха се. Дом вече не е изцяло скрит в мрака. — А утре ще знаем още повече.

— Не храни големи надежди.

— Не ставай глупав. Естествено, че храня големи надежди.

Джо се усмихна.

— Не би трябвало да се оплаквам. Надеждата ти се отразява добре.

— Престани да се държиш с мен сякаш съм луда, а ти си психоаналитикът ми.

— Извинявай. Но съм свикнал да анализирам всяко твое действие. Така става, когато си стоял чинно настрана.

— Чинно не е дума от твоя речник. — Извърна поглед. — Джейн е в леглото. Ще я държиш ли под око, докато си взема душ?

— Няма да мръдна от вратата ти.

Докато вървеше по коридора, усещаше изпитателния му поглед в гърба си и коленете й едва не се подкосиха. Откакто предприеха пътуването, Джо си възвърна ролята на стар приятел. Не си бе позволил да каже нещо по-интимно, но последните му думи отприщиха спомените от любовната им нощ.

Доста странно й се струваше, че чувствата й към Джо почти засенчват новините за Дом.

На следващото утро Ив и Джейн слязоха в хола и намериха Джо вече на крак.

— Опасявам се, че ще се наложи да прескочим закуската на госпожа Толвей. Отвън има такси. Спиро ни чака.

— Не е ли тук?

— Не. Обади ми се към три след полунощ. В бара узнал нещо за преподобия Балдридж и цяла нощ не е лягал.

— Каза ли му за баптистката църква?

Джо кимна и добави:

— Спомена, че не е необходимо да ходим там. След като разбрал за церемониите при палатката, отишъл при преподобния Пайпър, пастора на църквата на Блум стрийт, и го събудил. — В отговор на смаяния й поглед Джо сви рамене. — Никой не може да обвини Спиро, че проявява мекушавост, попадне ли на диря.

— Открил ли е нещо?

— Открил е мястото, където преподобният Балдридж е изнасял проповедите си. Доста далеч е дори с кола. Ще се срещнем със Спиро там.

Спиро стоеше на върха на хълма сам. Тук-там земята бе покрита със сняг, а сиви облаци забулваха планините в далечината.

Шофьорът спря в подножието на хълма.

— Плати на таксито, Джо — провикна се Спиро. — Аз ще ви откарам обратно. Взех колата на преподобния Пайпър. — Спиро се усмихна иронично и кимна към кафявия форд, паркиран недалеч. — На моменти има полза и от ФБР.

Джейн изтича нагоре и се огледа. Местността бе съвършено пуста; раздрани черни парцали висяха по многобройни почернели прътове, забити в земята.

— Пожар ли е имало?

— Да — отвърна Спиро.

Ив усети как я побиват студени тръпки.

— Какво е станало тук? — попита тя.

— Защо не изпратиш хлапето в колата? — попита на свой ред агентът.

Джейн се разхождаше напред-назад на известно разстояние от тях.

— Не, няма да я изолирам. Заслужава да знае всичко, което сме научили.

— И какво сме научили? — Джо се присъедини към тях. — Кога е станало всичко това?

— Преди двадесет и девет години.

— Нещастен случай ли е било?

— Така се предполага. Всички знаели за огромното количество свещи. Палатката просто е плачела за пожар.

— Имало ли е пострадали?

— Тела не са намерени. Проповедите са се изнасяли всеки петък, събота и неделя. Пожарът вероятно е избухнал по-рано през седмицата, защото първите богомолци заварили мястото точно така.

— Провели ли са разследване?

— Разбира се. Но никой не успял да открие преподобния Балдридж. Решили, че си е заминал. Евангелистите обикновено пътуват постоянно, а и властите тук и без това не са го обичали. Предупреждавали са го за опасността свещите да предизвикат пожар.

— Наистина ли е заминал?

— Ще се наложи да разберем, не смяташ ли? — Спиро се огледа наоколо. — Господи, това място наистина е доста мрачно.

Ив имаше същото чувство.

— Щом пожарът е избухнал толкова отдавна, защо тревата не е поникнала отново?

— Какво друго откри? — попита Джо. — Какво е станало със семейството? Какво ти каза преподобният Пайпър за Кевин Балдридж?

— Не си спомня да е имало Кевин. По времето когато преподобният Балдридж изнасял проповедите си тук, баща му бил пастор на баптистката църква на Блум стрийт. Бил е още момче, когато баща му го водел тук за службите. Виждал се е с госпожа Балдридж веднъж, но единствените синове, които си спомня, са Езекил и Джейкъб. Никога не е срещал Кевин.

— Но ние знаем, че е имало и Кевин. Госпожа Хардинг го е срещала.

— Ако е бил тук, са го криели от хората. — Спиро поклати глава. — Макар причината за това да си остава загадка. Старият Балдридж намирал работа за цялата фамилия по време на службата: раздавали свещи, събирали дарения…

— Тук не ми харесва — намеси се току-що дошлата при тях Джейн. — Кога ще си вървим?

Дори Джейн долавяше зловещата атмосфера, даде си сметка Ив.

— Скоро. Искаш ли да отидеш да ни изчакаш в колата?

Джейн поклати глава и пристъпи към нея.

— Ще почакам тук.

— Най-добре е всички да тръгваме — реши Спиро. — Няма какво повече да правим тук. Ще се върнем във Финикс и ще разпоредя да дойде екип да изследва терена.

— След двадесет години и след като е вилнял пожар?

— Наоколо никой не е търсил гробове.

— Според мен преподобният Балдридж не си е заминал просто така. Ти как смяташ?

— Трябва да проуча всички вероятности. Старецът очевидно е бил доста неприятен.

— Прав си. — Джо обходи терена с очи. — Фанатиците обикновено предизвикват доста неприятности.

— Ако Кевин Балдридж е Дом, то самият той е създал вече доста неприятности. — Спиро тръгна надолу от хълма. — Какъвто бащата, такъв и синът.

— Възможно е да не е дело на Кевин. Защо да не е някое от другите момчета? — попита Ив и последва Спиро.

— Но къде е бил Кевин, докато са се провеждали службите? — продължаваше да се пита Спиро. — Прилича ми на бунт срещу стареца. — Хвърли поглед през рамо. — Какво правиш, Куин?

Джо бе приклекнал и ровеше меката почва с ръка!

— Просто проверявам нещо. — Вдигна шепа пръст до устата си и я докосна с върха на езика. — Сол.

Ив спря на място.

— Какво?

— И аз като теб се питах защо нищо не е поникнало отново. — Джо се изправи и изчисти ръката си. — Някой е посипал сол наоколо или преди, или след пожара. Не е искал нещо да израсне отново тук.

Върнаха се във Финикс надвечер. Спиро ги остави на летището; Джо, Ив и Джейн се прибраха в къщата на Логан към девет.

Влязоха във всекидневната. За тяхна изненада на дивана ги чакаше самият Логан и играеше карти със Сара.

— Крайно време беше. — Хвърли картите и стана. — Защо, по дяволите, не ме предупредихте за намерението си да напуснете града?

— Радвам се, че се върнахте — обяви Сара. — Тук е от часове и вече почти побърка Монти и мен. Не само, че отказа да си тръгне, но и пожела да го забавлявам.

Логан я изгледа намусено.

— Ти ментеше в играта.

— Просто съм по-добър играч на покер от теб. Какво друго да правят спасителните отряди между отделните акции? — Стана и погледна Ив: — Ти се оправяй с него. На Монти и на мен ни писна от мрачното му настроение.

— Настроението ми не е мрачно.

Сара не възрази, а просто се обърна към Джейн:

— Хайде, Джейн. Изглеждаш толкова уморена, колкото се чувствам аз. Тежко ли беше пътуването?

— Там беше доста мрачно. — Джейн приклекна до Монти. — Хайде, момчето ми. Да вървим да си лягаме.

Сара и Джейн излязоха от стаята, а кучето се протегна и ги последва.

Логан проследи Сара с поглед.

— Все още ми се сърди.

— Въпреки това е играла карти с теб — подхвърли Джо.

— Защото искаше да ми натрие носа. — Обърна се към Ив и нападна: — Не ти ли хрумна колко ще се разтревожа, когато Букър ми съобщи, че си напуснала къщата?

— Бързах. Спиро бе попаднал на следа. Наистина не се замислих. — Беше редно да се обади на Логан, мина й през ума. — Извинявай, Джон.

— Престани да я тормозиш. — Джо застана зад нея и сложи ръце на раменете й. — Има си достатъчно проблеми, за да се грижи и да те успокоява.

— Млъкни, Джо. Опитва се да ми помогне. Не биваше да го тревожа.

— Нямам нищо против да се тревожа, ако съм в течение на проблема. Ненавиждам, когато ме изолират… — Логан млъкна и се загледа в Ив, а после в застаналия зад нея Джо. — Всичко приключи, така ли? Той все пак успя.

— Какво?

— Той победи. Най-накрая получи онова, което желаеше. Господи, съвсем ясно е. — Усмихна се тъжно. — Трябваше да се сетя, че каузата ми е загубена. Мога да се боря срещу Куин, но не мога да се боря с теб, Ив. От момента, когато той се появи на острова, ти искаше да го последваш.

— Заради Бони.

— Сигурно. — Логан продължи да ги наблюдава известно време. — Грижи се добре за нея, Куин.

— Не е нужно да ми го казваш.

— Напротив. Това всъщност е предупреждение. Ако мога да съм полезен с нещо, обади ми се, Ив.

— Тя няма нужда от твоята помощ — сряза го Джо.

— Човек никога не знае.

Ив не издържаше повече. Не биваше да му позволява да си тръгне просто ей така.

— Джо, искам да поговоря с Логан насаме.

Той не помръдна.

— Джо.

— Добре — промърмори и излезе от стаята.

— Защо имам чувството, че се навърта в коридора? — попита Логан.

— Защото вероятно прави точно това. — Насили се да се усмихне. — Би трябвало да го приемеш като комплимент.

— Нима?

— Осъзнава колко много значиш за мен. И колко много ще значиш винаги.

— Но очевидно не достатъчно.

— А колко е достатъчно? Боли ме, когато си наранен. Щастлива съм, когато си щастлив. Ако някога имаш нужда от мен, винаги ще съм насреща. Това не е ли достатъчно?

— Доста е. Не е толкова, колкото би ми се искало, но ще го приема. — Замълча. — Просто за да задоволиш любопитството ми: как го постигна Куин?

— Представа нямам — отвърна тя откровено. — Аз не исках да стане така. Все едно попаднах във водовъртеж. Случи се от само себе си.

— Нищо не се случва от само себе си при Куин. Той е като ударна сила. Винаги съм знаел, че те причаква, за да те грабне.

— Аз не го подозирах.

— Може би. Надявах се да те спечеля за себе си, преди той да предприеме нещо. Но не успях. — Изгледа я продължително, а после я целуна леко. — Но беше хубава година, нали?

Очите й се напълниха със сълзи.

— Най-хубавата.

— Не най-хубавата, щом стигнахме дотук, но доста добра. — Хвана я за ръка и я изведе в коридора, където Джо чакаше при стълбището. — Куин, каква изненада.

— Не е никаква изненада — просъска Джо и се приближи до Ив.

— Не се дръж така, сякаш се готвя да я отвлека. Не е в стила ми. — Стисна устни и процеди: — Макар да ми се ще да ти извия врата.

Джо поклати глава.

— Но няма да го направиш. Това е разликата между нас. Свиреп си, но никога няма да стигнеш до самозабрава по отношение на Ив. Чудя се дали въобще би стигнал дотам за когото и да било.

Логан пристъпи крачка напред и тихо заяви:

— Изкушавам се да ти докажа колко грешиш.

— Логан — извика предупредително Ив.

Не очакваше възгласът да го спре. Той обаче се извърна и отвори вратата.

— Довиждане, Ив. Ще се навъртам наоколо. Не ме изключвай напълно, става ли?

— Не е възможно да се случи. — Бяха станали прекалено близки. Целуна го по бузата. — Никога няма да се случи.

— Запомни си думите.

Вратата се затвори след него. Джо леко подсвирна.

— Не ми хареса какво каза. Да не би да ми се наложи да се сприятелявам.

— Ти решаваш какво да предприемеш, но той, по дяволите, е мой приятел. И винаги ще си остане такъв.

— Именно от това се опасявах. Ще трябва да измисля начин да… — Спря се. — Разстроена си. По-добре да млъкна и да те оставя на мира.

— За пръв път ще постъпиш по този начин.

— Наистина си разстроена. — Свъси вежди. — А аз съм полудял от ревност.

Отвърна му, както той я посъветва преди време:

— Приспособи се.

Джо се усмихна.

— Ще го направя.

— Не съм ти обещавала нищо, Джо. Продължавам да смятам, че…

— Време е да изчезвам — прекъсна я той. Започваш да се вторачваш в себе си, а това понякога се оказва опасно. Отивам до участъка да проверя за снимката. — Замълча. — Не е сигурно дали довечера ще се върна. Според мен ще ти е полезно известно време да останеш сама.

Тя изпита смесица от облекчение и разочарование.

— Излишно е да не се прибираш. Ако не те желая в леглото си, винаги мога да кажа не.

— Опитвам се да демонстрирам чувствителната си същност. — Наведе се и я целуна настойчиво, но бързо. — Спи добре. Ще се видим сутринта.

Едва ли ще спи добре, помисли си тя, докато се качваше по стълбите. През целия път на връщане от Дилард пред очите й стоеше гледката на онова изпепелено място. Какво е огорчило Дом до такава степен, че да унищожи цялата местност? Бе разкъсал и убил земята, както постъпваше с телата на жертвите си.

А след това се бе изправила пред Логан и го бе наранила. За втори път.

Ала никога не бе си представяла, че чувствата й към Джо ще се променят по този начин. Ако е умна, ще се отдръпне от него и ще се съсредоточи единствено върху работата си. Никога не се бе чувствала несигурна и емоционално объркана, когато е съсредоточена в работата си. Имаше цел и получаваше удовлетворение, когато помагаше да се намерят загубените деца.

Да, умно е да постъпи така; ще мисли за работата си; ще изолира Джо…

„— Няма да се получи, мамо. — Бони седеше на стола до леглото. — Джо няма да ти позволи да постъпиш по този начин. Освен това е прекалено късно.

— Ще постъпвам както си искам. — Ив се понадигна в леглото и облегна глава на възглавницата. — Той се намесва в живота ми.

— Аз правя същото, но ти не ме изключваш от него.

— Не е възможно да изключиш сънищата си.

Бони се изхили.

— Винаги имаш отговор за всичко. Не ме изключваш, защото ме обичаш.

— О, да — прошепна Ив.

— И затова не можеш да изключиш и Джо.

— То е по-различно.

— Съвършено права си. Джо е жив.

— Ще му причиня болка.

— Просто си потисната заради Логан. А не бива. Рано или късно щеше да се случи. Помниш ли, веднъж ти споменах, че любовта започва по един начин, а после се превръща в нещо друго? Не се налага да загубиш Логан; няма да загубиш и Джо.

— Глупости. Загубата може да настъпи по всяко време. Загубих теб.

— Не е вярно. Тогава защо съм тук и говоря с теб?

— Защото съм луда за връзване. Още една причина, поради която трябва да се отдалеча от Джо.

— Нямам намерение да спорим. Умна си и ще постъпиш както трябва. — Бони се облегна на стола. — Искам да седя тук и да се наслаждавам на присъствието ти. Много време мина.

— Тогава защо не се появи по-рано?

— Не можех да стигна близо до теб. И този път ми беше трудно. Толкова много тъмнина… Няма нищо, освен тъмнина около него, мамо.

— Той е ужасен мъж. — Прокара език по устните си. — Той ли го извърши, Бони?

— Не виждам през тъмнината. Или не желая да видя.

— А аз искам да видя. Трябва да го направя.

Бони кимна.

— За да предпазиш Джейн. Харесвам Джейн.

— И аз. Но и заради теб, бебчето ми.

— Знам. Но сега вече клониш повече към живите. Именно така е редно да бъде.

Ив помълча за миг.

— Той се опита да ми внуши, че си се преродила в Джейн. Не е ли глупаво?

— Според мен, да. Как може да съм се преродила, когато съм тук и разговарям с теб? — Усмихна се. — А и ти знаеш, че тя въобще не прилича на мен.

— Да, знам.

— Ти не би искала Джейн да прилича на мен, мамо. Всеки от нас носи своята душа. Именно това ни прави така специални и чудесни.

— Дом не е чудесен.

— Не. Той е изкривен и грозен. — Бони се намръщи. — Страх ме е за теб. Той се приближава все повече и повече…

— Нека се появи. Чакам го.

— Шшт… Не се разстройвай. Няма да мислим повече за Дом тази вечер. Ще ми разкажеш ли за Монти? Страшно обичам кучета.

— Знам. Канех се да ти подаря едно пале за Коледа в годината, когато…

— И оттогава все съжаляваш, че не ми подари кученце по-рано. Престани. Бях щастлива. Но ти би трябвало да си извлечеш поука от това. Изживявай всеки момент. Не отлагай нещата за утре.

— Престани да ме поучаваш, по дяволите.

Бони се изхили.

— Извинявай. Разкажи ми за Монти.

— Не знам много за него. Собственост е на Сара и е специално обучено спасително куче. Джейн го обожава и ходи с него постоянно…“

Марк Грънард чакаше във фоайето на хотела, където бе отседнал Чарли Катър.

— О, върна ли се от планините? — подхвърли той на току-що влезлия Джо.

— Какво правиш тук?

— Катър обеща да изпие едно питие с мен. Ще слезе всеки момент. Извадихте ли късмет в Дилард?

— Там нямаше досиета в училището, затова проверяваме в близко градче. Бащата е бил пътуващ проповедник евангелист.

— Жалко. Надявах се да откриете училищни снимки и да ги сравним със снимката на госпожа Хардинг.

— И аз. — Джо седна. — Спиро не е доволен, че се навърташ около Катър.

— Какво да правя? Не успях да изкопча нищо от него, затова се насочих към Катър. Той е далеч по-сговорчив.

— По-жилав е, отколкото си мислиш.

— Но няма опита на Спиро и се надявам да се изпусне за нещо. — Изгледа го изпитателно. — Казал ли ти е за снимката? Затова ли си тук?

Наистина — защо дойде тук? Отби се в участъка, но копията още не бяха готови. Отново удари на камък. Полицията във Финикс беснееше по адрес на Спиро, защото не им съобщи откъде е получил информация за гроба на Деби Джордан. Сега му го връщаха. Танто за кукуригу.

Дори Джо да убеди Чарли да му опише снимката, това едва ли щеше да помогне. Нека бъде честен: дойде тук, защото изпитваше необходимост да се отдалечи от Ив. Импулсът му го тласна да действа бързо, да бъде настойчив, а не да изчаква търпеливо. Но това можеше да се окаже погрешен ход. Беше близка с Логан и Джо трябваше да е доволен, че тя не се разстрои повече. Но не изпитваше никаква радост от това; адски се измори да изчаква търпеливо. Беше се приближил прекалено много до нея, за да отстъпи.

— Никой нищо не ми е казал — отговори той на Марк. — Виждал ли си Чарли, откакто той взе снимката?

— Вчера вечерта в участъка. — Замълча. — Нещо го яде. Опитва се да го скрие, но не му се удава особено.

— Вероятно Спиро го е сдъвкал, задето е говорил с теб.

— Възможно е. — Сви рамене. — Но забелязах това му изражение, когато се върна от семейство Хардинг със снимката. Радвам се, че си тук. Ще притиснем младежа и ще се опитаме да разберем какво го терзае. — Изправи се. — Ето го. Идва.

Катър им се усмихваше през цялото време, докато се приближаваше от асансьора.

— Не очаквах да те видя, Джо. Спиро каза, че току-що сте се върнали от Дилард. Какво става? Някаква конспирация ли?

Няма да обработва Катър. Ако Чарли се изтърве, ще приеме информацията. Но няма да го притиска. След това решение Джо се изправи.

— Да. И ти си мишената.

Усмивката на Катър се стопи.

— Не съм упълномощен да говоря за снимката, докато Спиро не разреши. Нямам намерение да го ядосвам повече.

Грънард явно се оказа прав: нещо измъчваше Чарли. Или просто му се е струпало много на главата.

— След като не можеш — не можеш. Значи, щом не сме в състояние да те подкупим, ти ще платиш питиетата. — Тръгна към бара. — Как е съпругата ти?

Ив спеше, когато Дом й се обади много рано сутринта. Гласът му бе особено неприятен и разкъса обичайното й блаженство, след като бе сънувала Бони.

— Беше доста заета. Как ти харесаха местата от моето детство?

— Откъде знаеш, че съм била там?

— Слушам. Наблюдавам. Не усещаш ли как те наблюдавам, Ив?

— Не ти обръщам внимание… Кевин.

Той се изхили.

— Предпочитам да ме наричаш Дом. Кевин вече не съществува. Оттогава минах през толкова много превъплъщения. А и забелязах как се опитваш да ме изолираш. В първия момент се ядосах, но го преодолях. Само възбуди апетита ми.

— Кевин вероятно е бил гадно хлапе. Какво стана с родителите ти?

— Какво мислиш, че е станало?

— Убил си ги.

— Беше неизбежно. От най-ранното ми детство баща ми беше за мен самият Сатана. Караше ме да стоя с по една черна свещ във всяка ръка, а после ме биеше, докато не се строполя на колене. Когато спираше да ме бие, натриваше раните със сол. Сигурно е бил прав да вижда в мое лице злото. Смяташ ли, че се раждаме със семената на злото в себе си?

— С теб определено е така.

— Но ти ме мислиш и за ненормален. Баща ми беше ненормалният, а го наричаха светец. Границата между двете е почти неуловима, не намираш ли?

— Езекил и Джейкъб смятаха ли те за ненормален?

— Не. Бяха изплашени и подведени от него, както и всички останали. Но аз се опитах да им помогна да прогледнат. Взех ги със себе си, когато избягах. По онова време се чувствах самотен и имах нужда от хора около мен.

— И ги доведе тук, във Финикс, а?

— Бяхме тръгнали за Калифорния. Уговорих и децата на семейство Хардинг да дойдат с нас. Но Езекил и Джейкъб се изплашиха. Една нощ си прибраха багажа и се върнаха при баща ни. Побеснях.

— И затова уби децата на семейство Хардинг?

— Беше невероятно усещане. Най-върховното изживяване в живота ми. Най-накрая разбрах какво представлявам и какво съм предопределен да правя. Върнах се в палатката на хълма и изклах всички.

— И майка си ли?

— Тя стоеше и наблюдаваше как той ме наказва. По-малко ли е болезнена жестокостта, когато е пасивна?

— А братята ти?

— Те направиха своя избор, когато ме зарязаха. Налагаше се да започна отначало.

— Къде са труповете?

— Няма да ги намерите. Разпръснах парчетата из половината Аризона и Ню Мексико; наслаждавах се на всеки миг.

— И поръси цялото онова място със сол.

— Мелодраматичен символизъм, но по онова време бях още момче.

— Но продължаваш да поставяш свещи в ръцете на жертвите си, нали? Вече не си момче.

— Трудно е да се заличи наученото през детството. Може би част от удовлетворението ми идва от това, че използвам скъпоценните свещи на баща ми по различно предназначение.

— Баща ти е мъртъв.

— Беше убеден, че отива направо в Рая; вероятно ме гледа оттам сега. Допускаш ли, че душата му е била накълцана заедно с тялото? Често съм се питал дали е така. — Замълча за миг. — Дали душата на Бони е била унищожена, как мислиш?

Тя силно прехапа долната си устна.

— Не.

— Е, съвсем скоро ще узнаеш. Не съм решил каква свещ ще използвам за теб. А е важно. Бяла за Джейн, естествено, но твоят цвят трябва да отразява…

Ив затвори. Той бе в настроение да се изповядва и може би тя трябваше да продължи разговора, но не издържаше повече. Теглеше я към тъмнината, която го обгръщаше. Беше особено неприятно, защото се случи точно след чудесния сън с Бони. В този момент злото изглеждаше всепобеждаващо и тя се оказа безпомощна да му се съпротивлява. То напираше ли, напираше…

Но ти би трябвало да си извлечеш поука от това. Изживявай всеки миг. Не отлагай нещата за утре.

Думите на Бони.

Изживявай всеки миг.

Два часа по-късно Ив чу Джо да влиза в къщата. Излезе от спалнята и го изчака на стълбищната площадка.

Той се спря, когато я видя.

— Добре ли си?

— Не. Дом се обади. Светът е ужасен, след като той говори с мен.

— Какво ти каза?

— Неприятни работи. Гадости. Ще ти разкажа по-късно. — Протегна ръка. — Ела да си легнем.

Той бавно доизкачи стъпалата и застана до нея.

— Да не би да ми е простено вече, задето не съжалих, че Логан се омете?

— Никога не е ставало дума да ти бъде простено.

Той хвана ръката й.

— Тогава си открила, че ти е невъзможно да живееш без мен в леглото, така ли?

— Ще престанеш ли да се шегуваш?

— Кой се шегува? — Погали я по бузата. — Просто гадая. Досещам се, че тук става нещо важно. Какво е то, Ив?

Тя преглътна, за да облекчи напрежението в гърлото си.

— Така и никога не подарих на Бони кученце. Тя искаше, но аз все отлагах. А после вече беше прекалено късно.

Веждите му се стрелнаха нагоре.

— Каква е връзката? Като ме отведеш в леглото си, това е все едно да ми подариш кутре ли?

Тя поклати глава.

— Не става дума за теб, Джо. За мен е. Постъпвам напълно егоистично. Желая да съм близо до теб. Искам да ми говориш. Искам да ме любиш. — Усмихна му се притеснено. — И не възнамерявам да го отлагам. Няма да чакам да стане прекалено късно. Ще дойдеш ли в леглото с мен, Джо Куин?

— О, да. — Прегърна я през кръста. Гласът му потрепери също като нейния преди малко. — Разчитай, че ще го направя.