Игра със смъртта

Глава 14

Логан звънна по мобилния телефон на Ив, докато тя пътуваше в колата на Джо.

— Открила си Деби Джордан.

— Да.

— Редно беше да ми съобщиш, а не да го прочета във вестниците.

— Казах ти: не желая да те замесвам в тази история.

Всъщност не искаше да замесва никого около себе си, но нещо не се получаваше, помисли си печално тя.

— Куин все още ли е отседнал в къщата?

— Да.

— Хърб ме уведоми, че е там. Не ти се обадих, защото се надявах да го отпратиш, но изглежда мен ме изтикаха от полето на събитията.

— Ще се отърва от Джо при първа възможност. — Хвърли поглед към спътника си. — Но той доста ми пречи да го направя.

— Как по-точно? Я да чуя. Трябваше да се досетя, че ще открие къщата. С теб ли е сега?

— Да.

— По дяволите! Позволи ми да дойда и да ти помогна.

— Не, Логан.

Последва тишина.

— Изолираш ме от себе си. Усещам го.

— Налага се да постъпя така.

Нова тишина.

— Това би могло да означава много неща.

— Означава точно каквото казах.

Той измърмори някаква ругатня и затвори. Тя натисна бутона за изключване.

— Ядосан ли е? — попита Джо.

— Да.

— Радвам се.

— Млъкни.

Сълзи напираха в очите й. По-добре е, че Логан й се сърди. Не му се обади тъкмо защото разчиташе той да се дръпне. Логан си имаше гордост и тя не смяташе да я накърнява.

Изолираш ме от себе си. Усещам го.

Не беше далеч от истината. Господи, действително се отдалечаваше от него. Кога започна всичко? Джо се върна в живота й и преобърна нещата.

— Логан направи всичко по силите си, за да ми помогне, а същевременно не се натрапваше. За разлика от други мои познати.

— В това се състои грешката му. По отношение на теб винаги е предприемал бавния цивилизован подход.

— Интелигентният подход.

Джо само се усмихна. Идеше й да го зашлеви.

— Извинявай. Всъщност съм доста благоразположен към Логан и не бива да го виня. В продължение на години допусках същата грешка. Ние двамата се различаваме само по едно. — Тонът му вече не звучеше безгрижно. — Не те желае достатъчно. Не си неговият център. Той не би заложил всичко, за да те има. Именно затова ще загуби. — Джо изви волана и колата мина през входната порта на приятен малък парк. — Именно затова аз ще спечеля. — Паркира отстрани на пътя. — А сега, престани да разсъждаваш. Пристигнахме.

Тя го изгледа смаяно.

— Къде?

— Където ще обядваме. — Той кимна към павилион на колела, паркиран в края на детска площадка. — „Галиндос“. По данни на Хърб тук правят най-хубавите фахитас1 във Финикс. — Извади чифт слънчеви очила от жабката и взе черна сламена шапка от задната седалка.

— Сложи ги. Ще приличаш на Мадона, когато се движи инкогнито.

— Положително си откачил.

— Само съм гладен. Надявах се да е приятно да поседим на някоя от тези пейки в парка, да ядем и да наблюдаваме хората. — Излезе от колата. — Денят е прекалено хубав, за да стоим затворени вътре.

Денят наистина беше хубав и тя не желаеше да спори с Джо. Мечтаеше да се отпусне и да не мисли нито за Логан, нито за Дом. Утрешният ден рано или късно ще настъпи. Утре вече може и да разполагат със снимка.

Ив и Джо седяха на пейка в парка и ядяха мексиканската храна, сякаш нямаха никакви грижи на този свят. Тя се усмихваше, когато се наведе към Куин и избърса ъгълчето на устата му.

Цялото й отношение днес е напълно различно, прецени Дом.

Дали се надяваше?

Вероятно. Откри Деби Джордан.

Дом не възразяваше срещу надеждата й. Щеше му се издирването да беше продължило малко по-дълго, та напрежението да нарасне, да се установят по-дълбоки взаимоотношения с Джейн Макгиър, но въпреки това и сега бе изпълнен с оптимизъм. Падането винаги е по-болезнено, когато си изкачил върха. Дори стана по-добре, че тя така бързо намери жената. Сега събитията щяха да започнат да се случват по-начесто, а за него щеше да е като ходене по опънато високо над земята въже. Обзе го вълнение при тази мисъл.

Но да се състезава с Ив Дънкан наистина бе вълнуващо. Тя се развиваше, закоравяваше, променяше се точно както той се бе променил. Интересно му бе да наблюдава процеса и да съзнава своя принос за него.

Затова нейната надежда го устройваше напълно.

Но с нея се случваше и нещо друго…

Наблюдаваше я. Езикът на тялото винаги разкрива много неща. Ако я изучава внимателно, ще открие какво точно става. Вече започваше да я познава твърде добре.

Да, щеше да разбере какво става.

Сара и Джейн посрещнаха Ив и Джо на алеята. Монти се затича към Ив и размаха опашка, когато тя отвори вратата на колата.

Тя нежно го потупа по главата.

— Изглежда по-добре.

— По-добре е. Слава богу. — Сара даде знак и Монти тичешком се върна при нея. — Хубав ли беше обядът?

— Много. Фахитас с чили — отвърна Джо. — На Ив й хареса повече, отколкото би го оценил твоят Монти. Изкушавах се да му донеса една порция, но Ив ме разубеди.

— Щях да те убия. Монти получава газове от такава храна.

— Да не сте тичали през цялото време?

— Не. Джейн и аз си направихме пикник. — Тя се усмихна на момиченцето. — Джейн призна, че не си спомня кога за последен път е ходила на пикник.

Джейн сви рамене.

— Не беше кой знае какво. Много мравки и пръст по сандвичите.

Сара поклати глава.

— Много си сурова.

— Е, на Монти сигурно му хареса.

— Защото му даде да яде печено говеждо.

— Ти му позволи да го яде, а и му беше необходимо. Напоследък не е ял кой знае колко много. — Джейн тръгна към входната врата. — Хайде, Монти, ела да ти дам вода.

Монти не помръдна.

Сара отново даде знак с ръка и Монти се спусна след Джейн в къщата.

— Благодаря ти, че си й правила компания — рече Ив.

— Харесва ми да се занимавам с нея. — Сара леко свъси вежди. — Ще ми се да можех… Никак не й е лесно.

— Кое?

— Не мога да деля Монти. Тя иска той да й принадлежи, а това е невъзможно. За него не е полезно да раздвоява предаността си. — Намръщи се. — Освен това прекалено отдавна сме близки. Това изключва всеки друг от вниманието му.

— Тя разбира от компромиси. Вече е готова да се приспособи.

— Компромисите са отвратително нещо.

— Напълно съм съгласен — промърмори Джо, докато се отправяше към входната врата. — Ще се обадя на Чарли Катър и после ще отскоча до полицейския участък. Ще се видим довечера.

— Защо ще се обаждаш на Чарли? Нали нямало да ни позволи да отидем с него?

— Още един опит няма да навреди.

Сара проследи Джо с поглед.

— Дълго време ви нямаше. Питах се дали да не тръгнем с Монти да ви търсим.

Ив се усмихна.

— Няма нужда да ме защитават от Джо.

— Така ли?

— Увлякохме се и забравихме за времето. — Наклони глава. — Изглежда не харесваш Джо.

— Не съм казала подобно нещо. Напротив, харесвам го. Държи се добре с Монти. Повечето хора, които се държат добре с Монти, ми допадат. Но ми се струва много властен и човек трябва да внимава да не го премажат такива като него. Самата аз имам известен опит с властни личности.

— За бога. Та ние само отидохме да обядваме. Няма да ме премаже.

Сара я изгледа изпитателно.

— Освен ако не желаеш да ти се случи. — Сви рамене и тръгна към вратата. — Не е моя работа. Отивам да видя какво правят Джейн и Монти.

Ив бавно я последва в къщата. Чу как Сара и Джейн се смеят в кухнята. Джо вероятно е в кабинета, за да проведе телефонния си разговор.

Джо…

Освен ако не желаеш да ти се случи.

Не желае да й се случи, естествено. Искаше всичко да стане отново каквото беше. Прекалено опасно бе да допусне да я отнесат…

Телефонът в къщата иззвъня.

— Някой си господин Грънард е тук, при портата — докладва Хърб Брукър, когато тя вдигна слушалката. — Очаквали сте го.

— Пусни го, Хърб.

Изпита известно облекчение, докато оставяше слушалката върху вилката. Пристигането на Марк Грънард насочи мислите й към по-важни въпроси.

Отвори входната врата, преди той да звънне.

— Трябва да призная, че ме посрещаш по-гостоприемно, отколкото очаквах. — Марк излезе от колата. — Очаквах да се наложи да щурмувам вратата.

Тя се усмихна.

— Никога не съм имала намерение да те изолирам. Просто не разполагах с нищо важно, което да споделя с теб.

— Аз съм журналист. В състояние съм да напиша разказ от отиване до бакалията.

— Именно от това се опасявам — отвърна тя хладно. — Влез и ще ти разкажа какво се случи досега. Без право да го публикуваш, разбира се.

— Разбира се. — Последва я във всекидневната. — Къде е Куин?

— В кабинета, предполагам. По-късно ще ходи до участъка.

— Да. Чух как се е набъркал в тази история. Хитро. И страшно изгодно за мен.

Извърна се с лице към него.

— Готова съм да ти сътруднича, Марк. Но няма да допусна да въвличаш Джо.

— Куин може да се погрижи за себе си.

Марк не възнамеряваше да изпълни молбата й. Сега, попаднал в центъра на събитията, щеше да настоява, докато не получи желаното.

— Чувствам се малко гузна по отношение на теб, Марк. Не обичам да не спазвам дадената дума пред когото и да било. Но ако започнеш да затрудняваш работата на Джо, уговорката ни става невалидна.

Грънард й се усмихна.

— Откъде ти хрумна, че бих затруднявал работата на Джо? Всички преследваме една и съща цел. Ще отскоча до участъка, след като си наема стая в хотела, но няма да се пречкам на Джо. — Огледа помещението. — Хубаво местенце. Куин ми каза, че Логан те е приютил.

Тя го погледна с привидно недоумение.

— Представа нямам за какво говориш.

Той се ухили.

— Подметна също, че ще отричаш.

— Логан няма нищо общо с тази история. Остави го на мира…

— Донесох ти чаша мляко, Ив. — Джейн стоеше на прага. — Госпожа Карбонис някога казваше, че млякото успокоява стомаха й, след като е яла пикантна храна.

— Не обичам да ме сравняват с госпожа Карбонис. — Усмихна се, поемайки млякото. — Но все пак благодаря.

— Не исках да те обидя. — Джейн отвърна на усмивката й. — Слагах тайничко английска сол във всичката й храна. Много трудно се открива в сос за спагети. Понякога млякото не помагаше и тя прекарваше по цяла нощ в тоалетната.

Ив се разсмя.

— Браво.

— Това мляко е чисто. Не бих постъпила така с теб.

— Леле-мале — промърмори Марк. — Нашето усойниче май се е умилостивило.

Джейн му хвърли хладен поглед.

— А може и да не съм прав — подметна Марк. — Как си, Джейн?

— Не съм никакво усойниче.

След тези думи излезе от стаята.

— Олеле — възкликна Марк и сбърчи нос. — Изглежда напоследък толерира само теб.

— И бих те скастрила, ако се държеше така снизходително с мен. Поведението й е по-добро, отколкото сме очаквали. Направо е чудесна.

— Добре, добре. — Вдигна ръце все едно се предава. — Явно двете сте се обединили в единен фронт. Най-добре да открия Куин и да оставя той да ми разкаже какво е ставало досега. Ще бъде по-безопасно. Къде е кабинетът?

— Втората врата вляво — отвърна тя сухо.

На прага се спря и я погледна през рамо.

— Дом го постигна, нали? Май си се привързала към момиченцето.

— Не ставай глупав. Просто свикнахме една с друга, това е. Живеем заедно.

Той поклати глава.

— Тогава ще е по-добре Дом да не ви вижда заедно. Със сигурност ще допусне същата грешка като мен.

Побиха я студени тръпки. Нима връзката помежду им е толкова очевидна?

— Няма да ме види с нея.

— Тогава всичко е наред.

Марк излезе от стаята.

Не, не беше наред. Щом Марк стигна до това заключение така лесно, тогава вероятно всеки би го забелязал. Не биваше да го допусне. Никога нямаше да извежда Джейн от къщата. И въпреки това се почувства разтърсена, уплашена и леко й призляваше. Нуждаеше се от топлина, жизненост и…

Джо.

Не, няма да хукне към Джо.

Джейн и Сара бяха в кухнята. Ще отиде там, ще седне до масата и ще ги слуша как си приказват и се смеят. Ще погали Монти, а после ще се обади на майка си. Ще си намира занимания, ще се постарае да не мисли за снимката или за Дом, а само за стойностните неща в живота.

И скоро нахлулият в душата й хлад ще изчезне.

Червенокосата кукла се взираше в Ив със стъклените си кафяви очи. Порцелановата й шия бе разрязана от ухо до ухо.

— Намерих я на алеята. Вероятно някой я е хвърлил през портата — предположи Хърб Букър тихо. — Видеокамерата изключи и Хуан попадна на куклата, когато отиде да провери какво става. Обективът на камерата се оказа разбит. Сигурно с изстрел от далекобойно оръжие, защото камерата не е запечатала нищо. Канех се да звънна на господин Логан, но сметнах за редно първо да ви покажа това.

— Да — отвърна тя глухо.

— Нямаше я, когато господин Куин и господин Грънард тръгнаха преди малко. — Поколеба се. — Това е кукла, прилича на малко момиче.

— Виждам.

Бони.

Джейн.

— Гадна работа. Според мен по-добре да звъннем на някого.

— Аз ще се погрижа.

— Не се обиждайте, госпожо, но това може да означава, че малкото момиче…

— Аз ще се погрижа, Хърб. — Ръката й стисна още по-силно куклата. — Благодаря ти за загрижеността.

— Според мен по-добре да премислите…

— Тръгвай си. — Спря се и се постара да смекчи тона.

— Извинявай. Разстроена съм. Искам да остана сама и да помисля. Не се обаждай на никого. Дори и на господин Логан. Чу ли ме?

— Чух.

Но не каза, че няма да го направи. Пък и защо да й се подчинява? Нали Логан му плаща заплатата?

— Дори и на господин Логан — повтори тя и добави: — Поне не преди утре. Става ли?

Той сви рамене.

— Вероятно. Хуан и аз ще патрулираме наоколо довечера. Няма защо да се притеснявате.

— Благодаря.

Да не се притеснява ли? Дом се бе приближил достатъчно, за да подхвърли обезобразената кукла буквално пред входната й врата.

Букър не помръдваше.

— Довиждане, Хърб.

Отиде във всекидневната и миг след това чу входната врата да се затваря след него.

Седна на дивана, извади мобилния телефон и го постави на масичката пред себе си.

И зачака той да й звънне.

Телефонът иззвъня почти в полунощ.

— Само за да послужи като напомняне — каза Дом.

— Какво става? Омръзна ли ти да ми изпращаш кости?

Последва изненадано мълчание.

— Сърдита си.

— Определено.

— Интересно развитие.

— Да не си очаквал да стоя и да треперя в тъмнината, кучи сине?

— Не съм мислил сериозно по въпроса. Както ти казах, исках да ти напомня за важните неща в живота ти. Според мен започваш да забравяш кои точно са те.

— Важни ли? Ти ли си важен за мен?

— Точно така. В момента за теб няма нищо по-важно от мен.

— Върви по дяволите. След тези думи затвори.

Пет минути по-късно телефонът звънна отново. Тя не му обърна внимание.

През следващия час звъня още четири пъти. Тя не отговори.

Джо се прибра вкъщи към два след полунощ.

Ив все още седеше на дивана и държеше куклата, когато той влезе във всекидневната.

Той хвърли един поглед към куклата, а после към изражението на лицето й.

— По дяволите! Какво стана?

— Дом я е подхвърлил на алеята. Хърб не ти ли каза?

Той поклати глава.

— Изненадах се защо и двамата стояха на портата, когато пристигнах. Той обади ли се?

— Да.

Коленичи пред нея.

— Лошо ли беше?

— С този психопат винаги е лошо. Той иска да е така. — Гласът й трепереше. — Според него не му обръщам достатъчно внимание. Искал да ми напомни, че все още е наоколо.

Джо нежно отмести косата от лицето й.

— Как би го забравила?

— Не му е достатъчно. Иска да контролира живота ми. Иска да се превърне в моя живот. — Погледна към куклата. — Подхвърлил ми е тази гадост, за да си спомня за Бони, Джейн и всички останали…

— Шшт…

— Не ми казвай да млъквам! Няма да го понеса. — Скочи на крака. — Държиш се с мен като с жертвата, в която той иска да се превърна. Няма да бъда жертва. Няма да допусна той да ръководи живота ми.

— Спокойно. — Джо се изправи на крака. — Не аз съм врагът тук, Ив.

— Знам. — Пристъпи към него и зарови лице в рамото му. — Прегърни ме.

Внимателно я обгърна с ръце.

— Не. — Притисна се към него. — По дяволите, прегърни ме истински!

Той застина.

— Да не би да говорим за онова, което си мисля?

— Няма да мисля за него. Няма да мисля за смъртта. Той иска точно това. Искам да живея.

— И отъждествяваш секса с живота ли?

— Те не са ли едно и също? Ако не са, тогава за какво са всички приказки?

— Сексът е важна съставна част от живота.

— Няма да допусна той да постъпи така с мен. Няма да седя и да чакам да се появи на вратата и да ми нарежда какво да правя. Ще действам според собствените си желания.

— Избликът ти на нежност е невероятен.

— Какво си мислиш? Че не съзнавам колко е нечестно спрямо теб? Но ти го искаш. Каза ми колко го желаеш. Да не си променил решението си?

— По дяволите! Не, разбира се. — Стисна устни. — Но не точно това имах предвид.

— И аз нямах предвид точно това. Но няма да допусна той… — Господи, какво прави? Джо стоеше срещу нея. Къде отлетяха всичките й добри намерения? Неочаквано по страните й започнаха да се стичат сълзи. — Съжалявам. Забрави. Не знам какво точно ми стана. Господи, та аз направо не мислех. Просто се поддадох на емоциите си. Опитай се да ми простиш. Вероятно за миг полудях. Той ме накара да…

Мобилният телефон иззвъня.

— Не вдигай. Той е. Затворих му и той постоянно звъни.

— Изключи телефона.

— Тогава ще тържествува, защото е победил.

— Убедена ли си, че е той?

— Дом е. Разстроих го. Не получи каквото желаеше от мен. — Взе звънящия телефон и го напъха в чантата си. — Очакваше по-голяма отплата за куклата. Най-добре я дай на Спиро — подаде му я тя. — Виж дали няма да извлече някакви улики от нея.

— Дадено. — Погледна изпитателно лицето й. — Добре ли си?

— Като се изключи, че съм полудяла в момента, иначе съм в превъзходна форма — отвърна тя разстроено. Извърна се. — Отивам да си легна. Ще се видим сутринта.

— Да.

Докато си вземаше душ и се настаняваше в леглото, телефонът не звънна нито веднъж. Вероятно се е отказал. Слава богу, че не подозира какви щети почти й нанесе. Не. Щети, които тя почти си нанесе. Трябва да поеме отговорността за постъпките си. Гневът и раздразнението са само жалки извинения.

Пресегна се и загаси лампата.

— Не биваше да го правиш. Исках да те гледам.

Джо стоеше на прага; тъмна фигура, очертана от светлината в коридора.

Определено гола фигура.

— Недей — прошепна тя.

— Прекалено късно е — отвърна й и пристъпи напред. — Вече съм поканен.

— Допуснах грешка и се извинявам.

— Това не се отнася до мен. Преди малко ме завари неподготвен и нарани гордостта ми. Но имах време да премисля и да подредя нещата; дадох си сметка за разкрилата се пред мен възможност.

— Не съм искала да засегна гордостта ти — промълви тя неуверено. — Въобще не желая да те наранявам, Джо. Именно поради тази причина не бива да се случи онова, което си намислил.

— Ти желаеш да се случи.

— Не.

— Дори Дом да го е предизвикал, то е било в подсъзнанието ти, иначе нямаше да ти хрумне да го споделиш.

— Мислех си за това, естествено. Ти се постара да насочиш мислите ми в тази посока. В края на краищата съм човек, по дяволите.

— И възнамерявам да се възползвам напълно от човешката ти природа. Тази нощ направи големи разкрития. Призна, че желаеш да живееш. За пръв път те чувам да споделяш подобно нещо. — Повдигна одеялото. — Хайде мръдни, защото идвам.

Голото му бедро докосна нейното.

Тя се попремести.

— Правим грешка, Джо.

Ръката му се плъзна по гърдите й.

— Не бих казал. Трудно й бе да диша.

— Моля те…

Ръката му се настани между бедрата й.

— Никога не съм те целувал истински, знаеш ли?

Тялото й се изви нагоре, когато палецът му докосна особено чувствителното място.

— Ти и сега не ме целуваш.

— Ще стигна и дотам. Ще стигна до всичко… Господи, вече си готова за мен. Мислех, че ще се наложи да те…

Мобилният й телефон иззвъня.

Джо тихо изруга.

Тя прошепна:

— Изключи го.

Той понечи да стане от леглото, но се спря.

— Не. — Настани се отново върху нея. — Скоро няма да го чуваш, обещавам ти.

Тя извика, когато той проникна дълбоко в нея.

Телефонът звънеше.

Джо се движеше бързо, настойчиво.

Телефонът…

Той я повдигна, притисна я силно към себе си; движеше се още по-бързо.

Дали телефонът звънеше още?

Тя вече не чуваше нищо, освен пулсирането на сърцето му до своето.

— Защо не изключи телефона? — попита тя сънено.

— Ти как мислиш? — Целуна я по гърдата. — Бях зает. Не ми се отделяше време за това.

— Разкажи ми.

— Заради самолюбието ми. Исках да съм по-важен за теб от Дом. Исках да го надмина. — Целуна я по носа. — А и ти леко ме обиди.

— Но не достатъчно, за да те спра.

— Само огромно бедствие бе в състояние да ме спре. Дом въобще не влиза в класацията.

— Не е за подценяване.

— Но не спечели, нали? Значи не се брои. Поне не за момента.

— Престани да мислиш за него. — Пресегна се, запали лампата и изключи телефона й. — Искам да те гледам.

Тя се изчерви.

— За бога, Джо, подай ми одеяло.

Той поклати глава.

— Отдавна желая да те видя така. Остави ме да ти се насладя.

Имаше чувството, че се разтапя под погледа му.

— Моля те, загаси лампата.

— Не и преди… — Видя изражението й и загаси осветлението. — Може би по-късно…

— Може би…

— Забравих, че нямаш кой знае колко опит в този спорт. — Притегли я към себе си. — Но май ти допадна. А и ме харесваш, нали?

Тя не отговори.

И той замлъкна за миг. После промълви:

— След десет години смятам, че заслужавам да чуя думите.

Десет години. Усети как сълзи напират в очите й.

— Ако не се опасявах, че ще го приемеш самонадеяно, щях да ти кажа, че се представи сравнително добре.

— Сравнително добре ли?

— Е, доста добре.

— Продължавай.

— Като жребец. Брад Пит, Киану Рийвс и Казанова, съчетани в едно. Представа нямам как Даян въобще те е изпуснала.

— Тя беше умна жена. Съзнаваше, че заслужава повече, отколкото съм в състояние да й дам. Беше грешка от самото начало.

Ив се надигна на лакът и го погледна.

— Защо се ожени за нея, Джо?

— Ще се изплашиш, ако ти кажа.

— Как ли пък не.

Последва тишина.

— Защо, Джо?

— Заради теб. Ожених се за нея заради теб.

— Какво?

— Ти беше прекалено затворена. Мислех, че ти е необходима приятелка от твоя пол.

— Будалкаш ме.

— Предупредих те, че ще се изплашиш.

— Мъжете не се женят, за да осигурят…

— Аз го направих — отвърна той простичко.

Тя го зяпна.

— Ти беше моят център. Всичко се въртеше около теб. По онова време бях загубил всякаква надежда, че мога да означавам нещо за теб. Затова реших да избера жена, която е в състояние да ти осигури нужното ти приятелство. Даян беше доволна от това, което й давах, а аз честно се опитах да накарам бракът ни да проработи. — Сви рамене. — Но нещата не потръгнаха както се надявах.

— Наистина звучи плашещо.

— Натрапчивите идеи винаги звучат така. — Докосна с пръст долната й устна. — Това трябва да ти е добре известно, любов моя.

Тя се напрегна.

— Любов — повтори той съзнателно. — Започни да привикваш с това.

— Няма нужда да привиквам с каквото и да било.

— Не е задължително, но ще е по-удобно. Така ще е по-удобно и за двама ни. — Направи пауза. — Не се страхувай да ме обичаш, Ив. Не съм безпомощно дете, което биха ти отнели. Як и жилав съм, имам добри шансове да просъществувам поне още петдесет години.

— Не се страхувам.

— Не ти вярвам. — Сведе глава и нежно докосна устните й със своите. — Но всичко е наред. Не се налага да ми кажеш, че ме обичаш. Ще почакам.

— Не те обичам. Не и по начина, по който ти желаеш.

— Според мен ме обичаш. — Устните му продължаваха да обхождат нейните. — Но дори и да не е така, според мен всичко е наред.

— Не е наред. Всичко е объркано. Аз съм увредена. Никой не го знае по-добре от теб. Трябва да си с някоя, която…

— Ти ли си увредена? Именно аз не съм в състояние да се отърва от маниакалната си идея вече десет години.

— Не е същото. Аз не мога да…

— Шшт… — Отново се настани отгоре й. — Не мисли. Не анализирай. Остави всяко нещо да застане на мястото си. Наслаждавай се…

Когато тя се събуди, него го нямаше.

Празнота.

Самота.

Беше глупаво. Държеше се сякаш никога преди не е спала с мъж. Секс, удоволствие, раздяла… Такива предпочиташе да са връзките й. Никакви увлечения, заплашващи да повлияят на работата й.

— Време е да ставаш. — Джо отвори вратата и тръгна към леглото. — Почти обяд е. Звъннах на Чарли; пътува от Азора. Снимката е у него.

Тя рязко се надигна.

— Наистина ли ще я видя?

— Попитай лично Спиро. Той е на път за насам.

— Защо?

— За да вземе куклата.

Естествено.

— Тази сутрин ли му се обади?

— Веднага след като станах. Наредих на пазачите да го пуснат. — Отправи се към дрешника. — Влизай под душа. Ще ти извадя дрехи. Какво искаш да облечеш?

— Каквото и да е. Джинси… риза.

Изтича в банята и застана под душа. Джо се държеше страшно овладяно и делово. Все едно снощи нищо не се бе случило. Не че тя имаше нещо против. Щеше да се чувства неловко, ако се бе държал по друг начин. Снощи беше прекалено… Поклати глава. Не биваше да си спомня колко еротични бяха часовете, прекарани с Джо.

— Хайде, трябва да хапнеш, преди Спиро да пристигне. — Джо стоеше пред стъклената врата на душа. — Побързай.

— Бързам достатъчно.

Тя отвори вратата и той я загърна с огромен пешкир. Започна да я суши.

Тя посегна към кърпата.

— По дяволите, и аз мога да свърша това.

Погледът му се спусна към гърдите й.

— Но на мен ми доставя наслада.

Наслада?

Усети как я залива топла вълна.

— Извадих синята карирана риза. Харесвам те в синьо. Одобряваш ли?

— Може и с нея. — Трябва да го възпре. Бавните движения на ръцете му през мекия пешкир я възбуждаха невероятно. Поради някаква налудничава причина докосванията му й въздействаха интимно като сексуален акт. Навлажни устни. — Никога не си споменавал, че харесваш синьо.

— Куп неща не съм ти споменавал. — Сведе глава и целуна трапчинката на рамото й. — Но възнамерявам да наваксам пропуснатото време. Искаш ли да се върнем в леглото и да ти разкажа историята на моя живот?

Да, искаше й се да се върнат отново в леглото.

— Ако наистина обещаеш да ми разкажеш. Никога не съм имала късмета да ми се довериш изцяло.

Той се ухили.

— И този път няма да стане. Защото не разполагаме с време. — Отстъпи и й подаде кърпата. — Облечи се. Ще те изчакам отвън.

— Сега пък ми нареждаш да се облека. Защо, по дяволите, нахълтваш тук и ме…

— Исках да знаеш, че няма да допусна да ме изхвърлиш след първата нощ. — Усмихна се. — Известно време няма да си в състояние да се съсредоточиш върху мен, но ще съм наоколо през всеки миг от деня. Не го забравяй.

Тя се загледа в затворилата се зад гърба му врата. Как въобще ще успее да се съсредоточи върху нещо друго извън него! Той възвърна чувствеността в живота й.

Държеше се налудничаво. Не биваше да допусне да я командва нито тялото й, нито Джо Куин. Ще забрави всичко, освен най-важното. Просто ще прояви воля и решителност.

Метна кърпата настрана и започна да се облича.

Когато излезе от банята, Джо седеше на стола до леглото. Разгледа внимателно лицето й и кимна бавно.

— Очаквах тази реакция. Никакъв проблем. — Изправи се. — Хайде да слезем да закусиш.

Беше се подготвила за битка и страшно се раздразни, защото той й се изплъзна, преди тя да промълви дори и думичка.

— Не съм гладна.

— Добре. Тогава ще ме гледаш как се храня. — Протегна ръка и тя осъзна, че той държи мобилния й телефон. — Но първо включи отново телефона си. Дом може да се обади и ще се наложи да говориш с него.

Тя го погледна в лицето.

— Време е отново да се изправиш пред него — добави той тихо. — Да, искам да те пазя, но как да го направя, като не виждам човека? Предизвикай го да се измъкне от бърлогата си.

— През цялото време ти повтарям точно това.

— Бях твърде изплашен за теб, за да те чуя. А сега съм прекалено изплашен, да не би да не те чуя. Не се каниш да спреш, затова и аз не мога да се спра. Нека доведем тази история докрай. Включи телефона.

Тя пое слушалката и натисна бутона. Телефонът мълчеше. Джо се усмихна.

— Е, какво ще кажеш за подобно намаляване на напрежението? И двамата очаквахме зловещи позвънявания. — Нежно я побутна към вратата. — Хайде да действаме.

Спиро чакаше във всекидневната, когато слязоха.

— Къде е куклата?

— Поставих я в кутия и я пъхнах зад някакви книги на полицата. — Джо прекоси стаята и отиде до вградените шкафове. — Не исках Джейн да попадне на нея.

— Не ми се вярва това момиче да се изплаши — отбеляза Спиро сухо. — Вашата Джейн ми отвори и направи щателна проверка. Дори се обади на пазачите, за да се убеди, че не съм прескочил през наелектризираната ограда.

— Къде е тя?

— След като неохотно ми разреши да седна, заяви, че отива в кухнята да ви приготви нещо за ядене. — Пое кутията и погледна куклата. — Гадна работа. Вероятно си се изплашила.

— Не. Вбесих се.

— Звънна ли след това?

— Да, но му затворих.

Спиро я погледна неодобрително.

— Не е особено умна постъпка.

— Омръзна ми да съм умна и предпазлива. Какво стана със снимката? Ще я видя ли?

— Не и преди да я заведа като улика.

— Ще получа ли дубликат?

— Не и преди да я заведа като улика.

Търпението на Ив се изчерпваше.

— Какво се разбра за този Кевин Балдридж?

Спиро се усмихна.

— Според Чарли госпожа Хардинг си спомня много добре Кевин Балдридж и братята му. От Кевин не успели да изкопчат откъде точно идват, но един от братята му споменал Дилард.

— Това къде е?

— Малко градче в северната част на Аризона.

— Достатъчно ли е малко, за да се проследи Кевин Балдридж?

— Има вероятност. Молим се жителите да имат добра памет.

— А нещо за братята му? Дори Кевин Балдридж да е заминал, не е изключено някой от тях да се е върнал вкъщи.

— Така е. — Спиро се изправи. — Скоро ще разберем. Чарли ще се обади и ще провери регистрите за ражданията и училищните досиета. А аз заминавам за Дилард още днес.

— Разрешаваш ли и ние да дойдем?

Той сви рамене.

— Няма да навреди, предполагам. И ако Дом е Кевин Балдридж, може да го предизвикате да действа, като ви види да нахълтвате на негова територия. — Погледна Джо. — Изненадан съм, не реагираш. Нямаш ли възражения? Няма ли да последват обвинения, че отново я използвам?

Джо съзнателно пренебрегна подигравателния тон на Спиро.

— Кога ще тръгнем?

— По-късно днес следобед. Ще се върна в участъка, за да изчакам Чарли и да се уверя, че снимката е заведена като улика. — Направи пауза. — Марк Грънард дойде да ме види в хотела днес сутринта. Спомена, че продължавате да му сътрудничите. — Сви устни. — Обърнах му внимание да не очаква, че аз ще му сътруднича. Въобще не одобрих идеята да го включите в случая.

— Той ми помогна — обади се Ив. — Бях му длъжница.

— Но аз не съм му длъжник и не ми харесва да се навърта около Чарли.

— Имаше възможност десетина пъти да предаде Джейн и мен на полицията, но не го стори.

— Защо не?

— Защото му обещах ексклузивно интервю, когато хванем Дом.

— Нима? — Обърна се към вратата. — Каквото и да сте се споразумели, няма да го вземем в Дилард с нас.

— Приготвих ти сандвич с яйце и бекон, Ив. — Джейн стоеше на прага. — Хайде.

— След минутка идвам.

Джейн изгледа Спиро хладно.

— Защо не говори с теб, докато се храниш? Иначе сандвичът ще изстине.

— Не желая да нарушавам хранителния ти режим, ей Богу! — Спиро се поклони театрално на Джейн. — Успокой се, млада госпожице. Точно се канех да си вървя.

— Почакай.

Спиро погледна към Ив.

— Колко време ще отсъстваме?

— Няколко часа. Или един ден. Зависи колко подготвителна работа ще е свършил Чарли.

— Трябва да вземем и Джейн с нас.

Спиро поклати глава.

— За бога, и без това се подложих на достатъчно рискове, не възнамерявам да ме видят сега и с отвлечено дете.

— Тя трябва да дойде с нас.

— Тук е много добре защитена.

— Не бих имала нищо против да я оставя, ако става дума за час-два. Но и ти не си сигурен колко време ще се забавим.

— Според мен не е разумно да я взимаме с нас.

— Дом иска тя да е с мен.

Спиро отмести поглед от нея към Джейн.

— А ти искаш ли той да те види с нея? Очевидно сте станали много близки.

— След като Ив ме иска, ще дойда. — Джейн пристъпи напред. — И не съм отвлечена. Толкова ли си глупав?

— Очевидно — отвърна Спиро и се обърна към Ив: — Не ти го препоръчвам, Ив.

— Аз ще имам грижата за тях двете — обади се Джо. — Ти се залови с проследяването на Кевин Балдридж.

Спиро поклати глава.

— Допускате грешка. — Отвори вратата. — Ще мина да ви взема в четири следобед.

Дали наистина е грешка, запита се Ив. Не желаеше Дом да я види заедно с Джейн, но как иначе да постъпи? Отговорността за Джейн лежеше на нейните плещи. Не биваше да я оставя сама в продължение на часове или дори дни. Никога няма да си прости, ако се случи нещо с момичето. Вече бе минала по този път.

Обърна се към Джо.

— Трябва да я взема.

— Знам. — Джо й се усмихна ободрително.

— Ще дойда, естествено — обади се Джейн. — Няма да допуснем той да ни диктува как да постъпим. Хайде, елате да си изядете закуската. — Тръгна по коридора. — А после все пак очаквам да ми кажете къде точно отиваме.