Игуаната

В продължение на два дни екипажът на „Адвенчър“ преобърна и последния камък, претърси и последния храст на остров Худ, за да открие един мъж, когото всичките бяха видели със собствените си очи и когото — казано най-точно — сякаш земята бе погълнала.

Оръдията бяха хвърлени от скалата, стоките, провизиите и труповете — изгорени, нивите — опустошени, а кладенците — унищожени, с което от труда на Оберлус и робите му не остана и следа, но въпреки това нямаше начин — според думите на първия офицер Стенли Гарет — този „вонящ плъх“ да се е измъкнал от скривалището си…

Бе плъзнал слух, че работата намирисва на пиратство и че двамата мъже сигурно са оцелели от корабокрушението на някакъв кораб, пренасял голямо съкровище и затова екипажът бе тъй заинтересуван да намери беглеца и да го принуди да открие убежището си, с което всички щяха да забогатеят отведнъж.

Обаче капитан Ласемби, подтикван единствено от искрено желание да постъпи справедливо и без много да вярва на историите за пирати и съкровища, стигна до убеждението, че не може повече да стои закотвен срещу един гол остров на някакъв архипелаг, изгубен сред Тихия океан и на третия ден заповяда да вдигнат котва, решен веднага да докладва за случилото се на висшестоящите инстанции.

Може би Адмиралтейството щеше да счете за нужно да съобщи на испанските власти, а те щяха да изпратят някой от разузнавателните си кораби, макар капитан Ласемби да знаеше от опит, че дори при най-добро желание от страна на всички, щеше да мине много време, докато се направи нещо по въпроса.

— Никога не съм си представял — сподели той през онази нощ по време на вечерята в столовата на офицерите, — че някой ден ще стана свидетел на престъпление и ще трябва да го оставя безнаказано…

— Направихме, каквото беше по силите ни, господине — отбеляза първият офицер Гарет. — Никой не може да ни обвини в небрежност.

— Не става въпрос за небрежност или за вина… — отвърна сухо капитанът. — Става дума за гняв… Гняв и безсилие… Да гледаш как онзи побеснял тип тича, да разбираш, че ще извърши убийство и да не можеш да направиш нищо, за да го предотвратиш, това ми скъса нервите… — той стисна сребърната поставка за салфетки с огромните си ръчища, смачквайки я, сякаш беше от картон. — Господи! Никога не съм се чувствал по-голям неудачник… Сто души, четиридесет оръдия, един от най-добрите кораби на Армадата, а не успяхме да се справим с едно влечуго… Домакине! — избоботи той. — Сипи ми ром… Тази нощ искам да се напия, макар да не ми е позволено. И никой да не ме були два дена… Това е заповед!

Заповедта бе изпълнена и капитан Ласемби отвори отново очи, когато бяха вече много далеч в открито море, малко преди Игуаката Оберлус да се реши да излезе от скривалището си и да пропълзи до върха на скалата, за да се увери, че от „Адвенчър“ няма и следа.

Той провери предпазливо дали не бяха оставили отряд на острова, а после го обходи съвсем бавно и с гняв установи, че плодовете на многогодишния му труд са напълно унищожени.

Не бе останала нито една овошка, нито една бразда, нито един кладенец и дори пръстта от лехите бе пръсната на разни страни. Сечивата му също бяха изчезнали, а всичко, което можеше да гори, се бе превърнало в купчина пепел.

Още веднъж се бяха погаврили с него и сега той трябваше да започне от нула, а беше сигурен, че ще бъде още по-трудно, защото скоро „Адвенчър“ щеше да разпространи из пристанищата на Тихия океан новината, че на островчето Худ от архипелага Галапагос се крие човек, когото екипажът е видял да извършва престъпление.

Спокойствието му, дължащо се на факта, че светът не подозира за неговото съществуване, бе свършило.

От друга страна, тримата пленници знаеха вече за скривалището му, можеха сами да влязат и да излязат от него и стигаше само да застанат някоя сутрин на върха на скалата, за да му попречат да се изкачи, замеряйки го просто с камъни, щом се опита.

Той прокле англичаните, но още повече прокле себе си, че бе позволил да го изненадат с внезапното си пристигане.

Знаеше, че първото му задължение е всяка сутрин да проверява дали на хоризонта не се е появило платно и бе се провалил в нещо тъй важно и просто едновременно.

Предишната нощ бе чел много до късно, а после, преди да заспи, му се прииска да се люби с Ниня Кармен, въпреки че тя му отказваше от повече от седмица, под предлог, че може да навреди на детето.

Поспориха.

Накрая тя се съгласи и, изглежда, желанието и се пропъди, защото си поиска още, след което заспаха изтощени чак до призори; в това утро за зла участ, която сякаш винаги го преследваше, най-бързият от корабите на английската Армада, плаваше, носен от попътен вятър и добро течение към остров Худ.

За кой ли път вече се питаше защо, по дяволите, небесата се бяха обърнали отново срещу него. Съдбата, фаталността, боговете или някой друг, който разпределяше щастието или нещастието сред хората, изглежда, изпитваше удоволствие да го измъчва с особена жестокост, сякаш ставаше дума за експеримент, с който да се провери до каква срепен човек може да бъде изтезаван, без да се унищожи докрай.

Клекнал пред купчината пепел от всичко, което преди бе негова, стигна до извода, че несъмнено свободата, фаталността, боговете или който и да е друг, бяха подбрали добре жертвата си, защото той — Игуаната Оберлус — щеше да продължава да се бори, макар и да го поваляха хиляди пъти.

Със сигурност бяха потърсили един несломим дух като неговия, за да стоварят отгоре му всички нещастия и ако се окажеше все още способен да повярва в гръцката митология и Одисей, когото почиташе, щеше да си представи боговете, седнали на Олимп, за се забавляват, наблюдавайки неравната му борба със света.

— Какво може да направи един човек, надарен само с ум, но лишен от всичко останало.

— Да видим.

— И ето го него, Игуаната Оберлус, на когото не бяха дали дори прилично име, свит върху една скала на самотно островче, наблюдаващ безпомощно рухването на „империята“, която бе създал да съгради.

Трябваше да започне отново — без запаси от вода, без земя за обработване, без овощни дървета и почти без водни костенурки за храна. Трябваше да започне отново с една жена, затворена в пещерата и очакваща дете, с трима пленници, станали опасни за сигуростта му и под постоянната заплаха от други кораби, конто можеха да го потърсят всеки момент.

Трябваше да започне отново.

И той започна.

Всеки следобед събираше пленниците и ги затваряше в една от пещерите в дефилето, вързани един за друг и за скалната стена с веригата, която преди използваше за Ниня Кармен.

Но беше сигурен, че ако някоя нощ те успееха да я изтръгнат и да се освободят, стигаше да се изкачат на върха на скалата и с него бе свършено; затова започна често и внезапно да се появява в най-необичайно време и да проверява дали не са направили опит за бягство.

Присъдата, произнесена предварително, не подлежеше на обжалване: изтезание и смърт за тримата.

През деня ги караше да работят още по-усилено, най-вече за възстановяване на кладенците; а един от португалците, Ферейра, който прояви непокорство, получи тридесет удара с камшик и лежа цяла седмица, прострян на земята, но оцеля благодарение на своето мъжество и на желанието си за живот, непонятно за човек, намиращ се в толкова критично и трагично положение.

Игуаната Оберлус се бе превърнал в един намръщен човек, жертва на внезапни изблици на гняв, а към пистолетите и мачетето си бе прибавил сега дълъг камшик, който плющеше при най-малкото предизвикателство върху гърба на пленниците му, държейки ги в постоянно състояние на ужас и стрес.

Живееше с ясното съзнание, че всеки кораб, акостирал на брега, бе насочен срещу него и моряците му идваха да го заловят; животът му, протичащ все в пещерата, щеше да се превърне в ад; с изчерпани запаси от водни костенурки, без вода и продукти, той щеше да преживява и оцелява все по-трудно и, изглежда, спокойните и благодатни дни, през които трябваше само да седи на върха на скалата и да наблюдава с далекогледа робите си, бяха останали завинаги назад.

Успехът му не бе траял дълго.

Гигантските албатроси бяха отлетели за трети път и още не бяха се завърнали, когато той се обяви за крал на Худ, а изглежда, че всичко бе свършило вече. От богатството му бе останало само златото, което не му служеше за нищо тук, а от всичките му пленници бяха оцелели само глупавият норвежец и двамата португалци.

Но въпреки това той щеше да се бори.

Да се бори, да работи, да бие и да се гневи — това бяха единствените неща, останали му на този свят и той кипеше в трескава дейност, която не му даваше и миг покой и го караше вечер да се просва като труп от умора.

Изгори книгите.

Направи го с убеждението, че те бяха отслабили волята му, че бе прекарал часове с мечти, пълнейки главата си с глупави идеи и се закле на глас, че никога повече няма да прочете и ред, проклинайки деня, в който му бе хрумнало да се ограмоти.

— Това е смешно… — отбеляза Ниня Кармен, докато го гледаше как хвърля книгите в огъня. — Лошото е не да можеш да четеш, а да прочетеш двадесет пъти „Одисеята“, както си направил ти… Какво очакваше? Да се превърнеш в Одисей?

— Какво знаеш ти за Одисей?

— Това, което знаят всички: че е бил някакъв луд, отишъл на война, оставяйки сама една прекрасна жена… — тя се усмихна весело. — Лошото е, че тя не е тръгнала с първия срещнат, вместо да го чака години…

— Ти не би ли го чакала?

— Разбира се, че не… — отговори тя бързо. — Мъжът, който отива доброволно на война, заслужава само забрава и смърт… Какво го е засягало Одисей дали Елена спи с Парис или не? Защо Пенелопа е трябвало да остава вкъщи, докато съпругът й се опитвал да върне Елена на един стар малоумник? Тази Одисея, която толкова ти харесва е само глупава история за мъже, предпочели да се избиват помежду си, вместо да любят жените си… — тя се усмихна презрително. — Говори се, че повечето от тези гърци били сбъркани…

Той я погледна учудено:

— Какво искаш да кажеш?

— Това, което казах… Че лягали едни с други и затова толкова обичали да ходят на война заедно!

Игуаната Оберлус замълча известно време, спомняйки си нещо, докато наблюдаваше как екземплярът „Остроумният Дон Кихот от Ла Манча“ изчезна напълно.

— На последния кораб, на който плавах, изненадаха двама юнги… — каза той накрая. — Бяха още много млади, но капитан Харисън нареди да ги вържат един срещу друг и ги пусна да висят от борда с крака във водата, докато ги изядат акулите… Боже, как крещяха! — възкликна той. — Единият умря същата нощ, а на другия му обгориха чоканите с нажежено желязо и го свалиха в Ямайка… — той цъкна с език. — Капитанът твърдеше, че един хомосексуалист е по-опасен за всеки екипаж, отколкото скорбута, защото на китоловните кораби след шест месеца плаване дори и най-стабилният мъж може да се поддаде на изкушението.

Тя го погледна развеселено:

— Ти никога ли не си се поддавал? Оберлус се засмя:

— Кой би ме прелъстил мене, с това лице? — той промени тона си. — Дори и „сбърканите“ никога не са искали да имат нещо общо с мен… — той замълча и разрови с пръчка пепелта от книгите. — Знаеш ли, че аз не съм разговарял никога с никого повече от пет минути? Сякаш никой никога не е имал да ми каже нещо… — Оберлус поклати глава, като че ли не искаше да повярва в собственото си минало. — Да получиш малко повече от пет минути внимание през целия си живот, не е много, но въпреки това никога не са ми го отделяли.

— За човек, решил, че изобщо не му пука от света, прекалено много се самосъжаляваш — рече Ниня Кармен. — Или се оправдаваш?

Той я погледна със зле прекрит гняв или с презрение:

— Не, не ми трябва да се оправдавам… — отвърна той. — А още по-малко пред теб, която нямаш никакво оправдание.

— Как можеш да бъдеш толкова сигурен? Какво знаеш ти в същност за живота ми?

— Достатъчно ми е, че видях как се държиш, откакто си тук… — бе отговорът. — През онзи ден, когато след всичко, причинено ти от мен, ти не бе в състояние да ме застреляш, разбрах каква си в действителност…

— Не всички сме убийци…

— Ако в онзи миг ме беше убила, това нямаше да се счита за убийство… То беше твое задължение. Но ти не го изпълни, защото ти харесва да бъдеш държана в подчинение от мен, отблъскващото същество, до което никой не се е доближавал по собствено желание… Кой друг би те налагал по задника или би те унижавал по този начин? Ако някой ден се освободиш от мен, ще ти е много трудно да намериш друг такъв… Но ако го достигнеш, ако успееш да избягаш, ще свършиш като проститутка в някоя пристанищна кръчма, лягайки с кого да е за няколко монети, които после ще даваш на сводника си, за да не те бие… Такава си ти по душа… — заключи той. — И по-лесно аз ще променя лицето си, отколкото ти сьщността си.

Ниня Кармен погали нежно издутия си корем, готов сякаш да се пръсне.

— Моето дете ще ме промени… — увери го тя. — То ще бьде красиво дете и аз ще имам на кого да посветя живота си… Когато една жена има дете, тя престава да фантазира.

Той дълго я наблюдава. Накрая каза:

— Не и ти… Теб никой не може да те промени… Такава си се родила и такава ще си умреш…

Болките започнаха следобед и тя вика часове наред, обляна в пот, гърчеше се, плачеше, молеше се и ругаеше „проклетото, отвратително чудовище, от което бе заченала друго чудовище, опитващо се да я убие отпътре“.

Игуаната Оберлус мълчеше в очакване, стараейки се да си спомни наставленията, които бе получил, и се опитваше да не мисли за това, че часът бе настъпил и много скоро трябваше да вземе най-важното решение в живота си.

Бебето, което щеше да се роди, бе негово дете; едиственото нещо, което можеше да се счита истински негово в този живот, а също и единственият спомен, който щеше да остави на света в деня на смъртта си. Но все пак се надяваше, че ако разбере, че са родили нов Оберлус, ще има сили да го запрати в пропастта, преди дори да е изплакало.

Бе посветил много време на размисли и даже в един момент — преди инцидента с английския кораб — повярва, че детето ще може да живее на острова без огледала и никой никога няма да се осмели да му каже как изглежда лицето му.

Щеше да бъде негово дете, негов наследник, крал на Худ и на всичките му роби и богатства, възпитано от баща си със самочувствието, че те двамата винаги имат право, че са силни и съвършени, и останалите хора трябва да им служат и да им се подчиняват.

Но за подобни мечти вече нямаше място и ако бебето се родеше недъгаво, то бе осъдено да следва пътя си не като принц, наследник на остров, а като най-отвратителното от всички бебета.

Той си припомни детството и реши, че повече от всеки друг на света има право да накара едно човешко същество да мине през голготата, която и самият той бе изстрадал през онези години. Животът не беше толкова скъп, за да заплати за него толкова висока цена, още повече че то все още не го познаваше и не изпитваше желанието да живее, както и жаждата за мъст.

За миг детето щеше да премине от топлата утроба на майка си в хладното море, в което щеше да потъне завинаги, без дори да осъзнае, че е вдишало въздух.

От нищото в нищото, спестявайки му едновременно с това едно много дълго пътуване през болката, за да стигне накрая до същото място.

Какъв смисъл имаше да приеме предварително една прегорчива мъка като неговата, след като бе абсолютно убеден, че не съществува задгробен живот, който да компенсира толкова много и тъй ужасни страдания?

Той, Оберлус Игуаната, „пъкленото изчадие“, вонящото животно, от което всички се отвращаваха, знаеше, че няма Бог, нито рай, нито ад, който да оправдае и една сълза само на неговото дете, и затова той, Игуаната Оберлус, си приписваше правото да му спести незаслуженните страдания.

Виковете се засилиха.

Пламъкът на газените, лампи като че ли затрептя още по-силно.

Водата завря на огъня, който гореше в единия ъгъл и допринасяше за още по-призрачното осветление в пещерата.

Ниня Кармен се вкопчи силно в железните пръчки на леглото.

Игуаната Оберлус чакаше все така мълчалив.

Утрото настъпи.

Детето се роди.

Ниня Кармен престана да вика и затвори очи, изтощена.

Игуаната Оберлус преряза пъпната връв на детето, взе го на ръце и го уви в чисто платно.

После съвсем бавно го приближи до светлината и внимателно го разгледа.

Ниня Кармен отвори очи и жадно го погледна.

Игуаната Оберлус се приближи до входа на пещерата и хвърли новороденото в бездната, наблюдавайки как телцето му цамбурна глухо в спокойното стоманеносиво море, над което започваха да кръжат с първите лъчи на утрото фрегати, албатроси, пеликани и чайки.

— Исках да го видя.

— Нямаше да ти хареса.

— Беше мое дете.

— И мое. Предупредих те, че ще го направя и го направих… Неговите проблеми вече свършиха…

— Никой няма право да разполага така с живота на друг.

Той я погледна намръщено.

— Аз имам. В древна Гърция спартанците хвьрляли в пропастта недъгавите деца… Много животни също бивали убивани. Само човешкият род си позволява да ги оставя живи, за да ги унищожава после постепенно. — Имам това право — повтори той. — И не се разкайвам, че го упражних.

— Но аз трябваше да го видя! — Настоя тя. — Как мога да бъда сигурна, че не е било нормално?

— Защо мислиш, че го убих в такъв случай?

— Защото не го искаше… Защото едно дете усложнява нещата… Защото може би щях да се променя, а ти не желаеш да бъда различна… — тя вдигна рамене. — Защото ти харесва да убиваш… Толкова причини има!

Оберлус също вдигна рамене, без да прикрива безразличието си:

— Мисли, каквото искаш — каза той. — Не ме е грижа… Детето е вече мъртво и никой няма да го възкреси; няма защо да се занимаваме повече с този въпрос. Така е по-добре. По-добре е за всички.

Тя не отговори веднага, а когато отвори уста, думите започнаха да излизат от устата й сьвсем бавно.

— Никога няма да ти простя това… — каза тя.

Той я гледаше мълчалив и замислен, а накрая махна безпомощно с ръце, вдигна ги нагоре, сякаш още веднъж се сблъскваше с нещо извън неговата власт.

— Какво значение има за мен един враг повече или по-малко? — запита той. — Отдавна съм свикнал. И запомни: може би е имало момент, когато съм те обичал, бил съм мекушав с тебе и сьм се надявал, че навярно съдбата ми се е променила и че съм срещнал жена, която да споделя моя кучешки живот… Но това е вече минало.

— Заплашваш ли ме?

— Да… — отговорът бе категоричен. — За мен ти вече не си човек, когото мога да обичам, нито бъдещата майка на детето ми. Ти си моя робиня, вещ и както те предупредих от първия ден, твоите задължения са да поддържаш чисто, да ми готвиш и да разтваряш краката си, когато ти заповядам… — той посочи навън към бездната. — А ако ми досаждаш, кълна се, че ще последваш детето си.

Кармен де Ибара — какъв абсурд, че някой някога я бе нарекъл Ниня Кармен — не каза нищо, защото беше сигурна, че той говори както винаги сериозно. Примирието, ако е имало за миг такова, бе свършило и независимо, че тя се чувстваше нервна и изтощена, Игуаната Оберлус не би се замислил много да я хвърли в пропастта, ако му хрумнеше подобна идея.

Ако за миг си бе въобразила, че го е завладяла, сьщо както бе завладяла толкова други мъже, то това обстоятелство се бе променило и сега нито лъскавата й сива рокля с черни дантели, нито всичките й женски хитрости щяха да й послужат да се справи с едно същество, превърнало се отново в това, което винаги е бил: звяр с остър ум и ледено сърце.

Звяр, който освен че проявяваше по съвършен начин своя изтънчен садизъм, вече дори не се държеше брутално и тиранично с нея и не я насилваше, малтретирайки я както преди, а само я притежаваше с умерена власт на строг съпруг, държащ на правата си, когато се връща у дома изтощен след дългия работен ден.

Можеше да се каже, че бе настъпил краят на споделените им чувства, на онзи странен и необичаен „меден месец“, бурен и сърцераздерателен, отблъскващ и ужасяващ, и те навлизаха, както много други двойки, в дългия, тъмен и криволичещ тунел на досадата и взаимната ненавист.