Игуаната

Но Изтокът продължаваше да бъде все на изток от изток.

Защо тогава беше отбелязан на компаса, щом не съществуваше? Защо си играеха така с надеждите на толкова нещастници? Защо бяха измислили подобен термин?

— Изток е мъртъв — прошепна тя и той я погледна строго между два удара с веслата. — Изток е мъртъв и ти знаеше това, още като тръгвахме. — Тя разтърси буйната си черна коса. — Вече нищо не съществува… Нито Север, нито Юг, нито Изток, нито Запад… И ти си само един Харон, лодкарят на смъртта, който ме прехвърля на отсрещния бряг… Но този отсрещен бряг също не съществува. Нищо друго не съществува освен морето, а морето е смъртта, вечността, безкраят… Може би адът, на който съм осъдена, заради злините, причинени от мен…

Тя млъкна, но той я подкани да продължи с дрезгав глас.

— Продължавай да говориш… — заповяда й. — Продължавай да дрънкаш глупости; само говори нещо, каквото и да е то… Иначе и аз ще повярвам, че съм мъртъв и че съм обречен да греба и да греба, водейки те наникъде… Кажи нещо? — той побутна с крак Ферейра. — И ти, скапан португалецо, кажи и ти нещо или ще те хвърля във водата… Само си ми в тежест. Говори или греби, но прави нещо…

Другият едва отвори очи.

— Гладен съм… — прошепна той.

— О, нима! Колко остроумно! — възкликна Оберлус подигравателно. — Гладен си… Нищо ново не ми казваш… Всички сме гладни, защото преди три дни нашата красива кормчийка изяде последния картоф…

— Ще умра — зарида шепнешком Ферейра. — А не искам да умирам, защото знам, че ще ядеш от плътта ми… — Сълзите се стичаха тихо по лицето му. — Това чакаш… Видях как ме гледаш и го прочетох в очите ти на звяр. Ще ме изядеш… Знам, че си способен да го направиш…

Игуаната Оберлус не отговори, а продължи да гребе, докато Ниня Кармен се опитваше да се надигне с голяма мъка, подпирайки се на лакът.

— Нима имаш такова намерение? — запита тя. — Ще го ядеш ли наистина? Способен ли си да го направиш?

Той само я погледна и очите му й се сториха още по-студени и безсърдечни отвсякога.

— Благословени Боже! — прошепна тя. — Вярвам, че ще го направиш… Или него, или мене, който падне първи, нали така? Способен си на всичко, за да стигнеш до проклетия бряг… — Тя посочи напред. — Но май не си даваш сметка, че той не съществува… Вече ти казах… Изток не съществува. Откраднали са го… Морето е погълнало континента. Сушата е изчезнала и сме останали само ние тримата, осъдени да плаваме до края на вечността… Защо не искаш да ми повярваш?

— Вярвам ти… — рече той задъхано, изморен от постоянното напрягане… Ако не беше легнала, а гребеше на мое място, щеше да си по-убедена. Вече не съществува нищо друго освен морето; но заливайки сушата, то може би е станало по-плитко и няма да стигне даже и до задника ти… Защо не скочиш да пробваш?

— Защото, ако скоча и то все още е дълбоко, няма да можеш да ме изядеш — бе отговорът. — Защо не скочиш ти?

Оберлус понечи да отговори, но, изглежда, разбра, че не разполага с достатъчно сили, за да говори и гребе едновременно и продължи с усилията си да предвижва лодката напред — все на Изток — пък било и с няколко сантиметра само, макар тези усилия да му се струваха вече напразни.

Сънливостта налегна отново тримата пътници. Ниня Кармен се отпусна на сламеника, а португалецът Ферейра, разкрачен на пейката си, разтваряше все по-широко уста при вдишване, сякаш това му струваше крайно усилие и въздухът достигаше все по-трудно до дробовете му.

Игуаната Оберлус го наблюдаваше невъзмутимо.

След около четири часа португалецът промърмори отново нещо като насън:

— Гладен съм… — и това бяха последните му думи. Подпря глава на борда на лодката, поуспокои се и съвсем престана да диша.

Когато вече нямаше никакво съмнение, че е мъртъв, Игуаната Оберлус остави греблата настрана много вниателно, за да не паднат във водата и извади ножа си.

Ниня Кармен го погледна ужасена.

— Ще го ядеш ли? — запита тя, като едва изричаше думите.

Оберлус отговори отрицателно:

— Не, ако не е абсолютно наложително…

Той посочи наоколо. — Сигурно вече сме близо до брега… Не е дълбоко като а открито море… Тук някъде трябва да има риба… Ще го използвам за стръв.

— Способен ли си да използваш за стръв едно човешко същество? — изуми се тя. — Нима не изпитваш никакво уважение към мъртвите?

Той я погледна, както може да се гледа най-големия глупак на света…

— Още по-малко, отколкото към живите… — рече той. — Но във всеки случай рибите ще го хапнат… Дай ми въдиците… В дървеното сандъче са…

Оберлус се наведе над мъртвия, разпори с лекота корема му отгоре надолу и изкара все още вдигащите пара вътрешности. Разрови ги без отвращение и без преструвки, отдели червата и изтегли черния дроб, като го освободи с две рязания.

— Него най-много го кълват — поясни той. — И не прави такава физиономия… За какво може да служи черния дроб на един мъртвец? Трябва да се молиш да клъвнат, защото ще те накарам да изядеш ръката му. Ще те заведа до сушата жива, чуваш ли? Ще оцелеем на всяка цена…

Клъвнаха.

Не една, две, а дузина риби; щом кордата стигне до дъното, на четиридесет морски сажена дълбочина, риби от най-различни видове и размери се натрупаха върху кървавата стръв и се хванаха на въдиците.

Пиян от радост Игуаната Оберлус остави на дъното на лодката богатия улов и изведнъж престана да реже на парчета още топлия черен дроб на мъртвия Ферейра.

Изхвърли през борда остатъците, а после пусна и трупа във водата, наблюдавайки го как постепенно се отдалечава, носен от течението, и едновременно с това потъва. Накрая показа плячката си на Ниня Кармен, която седеше мълчалива и толкова изтощена, че не можа да изрази радостта си от факта, че скоро ще яде.

— Виждаш ли? — отбеляза той. — Край на, проблемите… Вече никой няма да може да ни обвини в човекоядство.

— Не знам кое е по-лошо… — взе да разсъждава тя. — Бих те разбрала, ако бе ял от месото на този нещастник, подтикван от глада и желанието да запазиш живота си… — тя замълча. — Но хладнокръвно да го използваш като стръв… Това е отвратително! Нечовешко, престъпно и отвратително…

Оберлус, който бе сложил две от рибите все още живи в един казан с морска вода, я изгледа пренебрежително:

— Никога няма да се научиш… — отговори той. — Ако бях ял от този тип, в други ден той щеше да се вмирише и трябваше да изхвърля остатъците от него, а след три дни ние щяхме да бъдем в същото положение: умрели от глад — той посочи рибите. — А като сменяме често водата на тези двете, ще ги запазим живи и след два дена те ще ни послужат отново за стръв, за да уловим други и да подновим процеса… С водата от дъжда, който вали, и с добър улов като този можем да преживеем месеци… — той посочи към мястото, където бе изчезнало тялото на португалеца. — Какво значение има дали рибите са го изяли изведнъж или са започнали от черния му дроб?

— Ти си чудовище!

— Приятна новина!

С две сръчни движения с ножа той разпори една тлъста риба, махна главата й и й я поднесе с жест на любезен сервитьор:

— Яж! — заповяда й той. — Дъвчи бавно и ако на моменти се затрудниш с месото, гълтай сока… Възстановявай силите си, защото сега се нуждаем само от сила… — той махна към носа на лодката. — Дори и да ти е трудно да повярваш, там отсреща, на Изток, независимо от съмненията ти, се намира континентът и въпреки че сега трябва да греба сам, имам намерение да стъпя на него.

Той беше разтворил друга риба и като взе едно дебело парче бяло месо, твърдо и пулсиращо, сложи го в устата си и започна да го дъвче съсредоточено и заинтересовано като човек, съзнаващ ясно, че изпълнява ритуал, от който зависи живота му.

През това време китоловната лодка бясно се отклоняваше на северозапад и Оберлус го знаеше, но не обръщаше внимание, защото след като възстановеше силите си, щеше да хване отново веслата, за да навакса загубеното разстояние и да продължи да гребе неуморно, докато стигне до бленуваните брегове на Перу.

Колкото и далече да го отнесяха, каквито и клопки да се опитваха да му устроят и както и да му пречеха, боговете на Олимп не бяха в състояние да променят мястото на континентите и той, Оберлус, Игуаната, щеше да победи.

Сега това беше вече само въпрос на упоритост и време, а Оберлус разполагаше и с двете в излишък.

Тя спа цяла нощ, без да се налага да я оковава. Оберлус беше убеден, че Ниня Кармен няма да се осмели сама да посегне на живота му, защото съзнаваше, че той е единственото човешко същество на света, способно да я измъкне от безкрайното спокойно море и да я свали жива и здрава на брега.

Часовете на нощта се нижеха бавно и се чуваха само монотонните удари на веслата, които влизаха и излизаха от водата, сякаш някаква машина ги стискаше здраво и никой не беше в състояние, да я спре.

По-късно, когато се съмна и слънцето започна да се издига, събуждайки я, Ниня Кармен отвори очи и видя, че за първи път от много време той беше спрял и обърнат с гръб към нея, наблюдаваше спокойно хоризонта.

— Какво става? — попита тя.

— Ето го там… — отговори той, без да се обръща. — Казах ти, че ще стигнем и стигнахме.

Тя се изправи възбудена и започна да се взира, но накрая каза разочарована:

— Не виждам нищо.

— Но аз виждам… И го подушвам… А птиците, които кръжат над нас, идват от брега… — Той я погледна отново и въпреки че изражението му оставаше все същото, в очите му проблясваше пламъчето на победата. — Два дена! — обеща той. — След два дена ще бъдем на сушата. — Последва пауза. — Ти трябва само от време на време да требваш с веслата, за да не ни върне назад течението.

След няколко минути той вече спеше дълбоко, а Ниня Кармен го наблюдаваше, като в същото време хвърляше продължителни погледи на Изток и търсеше да види сушата, за която Оберлус твърдеше, че е наблизо, макар тя да не успяваше да я различи.

Кармен де Ибара изпълни това, което се искаше от нея и изгаряща от неудържимото желание веднъж да стигне или поне да зърне брега, дълго греба, издирайки ръцете си с веслата.

Четиридесет или вероятно петдесет дни бе прекарала на борда на тази крехка лодка, чиито стени започваха вече застрашително да пропускат, принуждавайки я непрекъснато да изхвърля вода и все още й бе трудно да повярва, че — както Оберлус твърдеше — може би след два дни изтезанието ще свърши.

Всичко това й изглеждаше като сън, въпреки многобройните доказателства, които й бе дал той за способността си да се бори и да побеждава, но дълбоко в себе си тя беше убедена, че нещата стоят точно така, както казваше Игуаната и че там, откъм страната на носа, макар тя да не успяваше да го съзре, се намираше американският континент.

Възхищаваше се от Оберлус.

Вбесяваше я фактът, че не може да не се възхищава от мъжа, когото най-много мразеше и желаеше на света и който я отвращаваше и привличаше в същото време с една необяснима противоречивост; тази противоречивост, изглежда, направляваше всяко нейно действие и беше подбудител на всяко нейно чувство.

Какъвто и да бе външният му вид и колкото и зли да бяха постъпките му, ясно беше, че тя никога и никъде не бе срещала, нито вярваше, че ще срещне подобно същество, което носеше в едно и също тяло, при това уродливо, такава нищета и такова величие, едновременно.

Посъвзела се от кошмарите, предизвикани до голяма степен от жаждата и глада, чувствувайки се ободрена от мисълта, че най-накрая ще стигнат, тя посвети иасовете, докато гребеше бавно, на размисъл за спящия мъж, с когото се надяваше скоро да се раздели.

У него имаше нещо неописуемо, животинско и отвратително, което все пак я привличаше неудържимо; нещо повече от сексуалното удоволствие, което бе успял да й достави в определени моменти, или пък от неимоверното коварство, за което постоянно й даваше доказателства.

Може би това привличане се дължеше на злобата му и на една жестокост, извисяваща се много над самото зло, сякаш понякога Игуаната Оберлус не беше човешко същество като другите, за какъвто се представяше.

Обгорял от слънцето, с лице, покрито с гноясали рани, макар и заспал, в този момент той изглеждаше още по-страшен от обикновено и през очите на Ниня Кармен, грозотата му бе достигнала до такава крайност, че трябваше да се мери по критерии, съвсем различни от тези, които се прилагаха към останалите живи същества.

Видян през поглед, твърде чужд за общоприетите от човечеството критерии, Оберлус се оказваше, без съмнение, едно пленително същество, към което Ниня Кармен — вече Кармен де Ибара за всички и от много време — не можеше наистина да изясни чувствата си.

Той се събуди на обяд, уринира, взе спокойно веслата, провери пороката и започна отново да гребе, без да спира, освен за да хапне нещо привечер, а после поднови усилията си, безчувствен и мълчалив през остатъка на дългата нощ.

Когато слънцето се показа зад високите планини и освети с първите си полегати лъчи златистия пейзаж от бял пясък, пред очите ити се разстла голяма и еднообразна пустиня, простираща се от край до край на хоризонта, докъдето поглед стигаше.

Те я разгледаха.

— Привечер ще пипнем земята — обеща Игуаната.

— Какво ще правиш с мен? Той я погледна с безразличие.

— Ще те оставя да си вървиш… дойде най-накрая отговорът. — Ако тръгнеш на Север, все по брега, рано или късно ще срещнеш хора… — Настъпи пауза. — Може да вземеш част от парите и бижутата… Откраднати са и ти ще решиш дали ще разкажеш историята им или да я премълчиш завинаги… — Той сви рамене. — Не ме интересува какво ще правиш, защото тогава аз ще съм пресякъл вече планините и ще съм навлязъл в джунглата… Там никой няма да ме потърси…

— Винаги си ме учудвал.

— Не се опитвам да те учудя — отвърна. — Опитвам се единствено да запазя живота си, а и повече нямам желание да убивам, въпреки че ти вече не означаваш нищо за мен и предпочитам да продължа да живея сам, вместо да получа от една жена това, което получих от теб… — Той поклати глава. — Не желая да се изправям повече, пред дилемата: да убия или не детето си… Не искам да давам живот на чудовища, нито да храня абсурдни надежди, да се самозалъгвам и да си въобразявам, че някоя жена ще ме обикне… Може би точно ти ми беше необходима, за да разбера истината за себе си и вече я знам… — Оберлус сви рамене. — В джунглата ще живея добре. Това ще бъде промяна; ново училище, различна борба, в която ще трябва отново да изпробвам силите си, ден след ден… — той се усмихна почти приятно. — Ще победя! Ще победя, защото аз, Оберлус, Игуаната, винаги побеждавам…

После хвана греблата и пак се изправи срещу морето, което вече не беше безкрайно.

Дълги, кротки и лениви, вълните се разбиваха без ярост и сила в необятния плаж; вълни, лишени от борчески дух, но способни поради размерите си и сблъсъка между теченията, да потопят кораб и Оберлус разбра това едва когато беше вече много близо до брега.

— Дръж руля! — заповяда й той. — Старай се вълните да идват винаги откъм кърмата, защото ако ни подхванат отстрани, ще ни обърнат, а теченията тук са много коварни… — той плю на охлузените си ръце, готов за последно и окончателно усилие. — Хайде, давай! — викна. — Ако правиш това, което ти казвам, скоро ще бъдем на сушата…

Оберлус загреба упорито, като изтласкваше китоловната лодка все по-бързо, придавайки й необходимата скорост, за да може първата вълна да я поеме на гребена си и да я прехвърли още по-бързо напред, на следващата, а между двете той не преставаше нито за миг да гребе, докато Ниня Кармен стискаше здраво лоста на руля и така море и човек, обединили усилията си, изкараха лодката до началото на пясъка.

В момента, в който тя щеше да се забие в него, Игуаната Оберлус скочи ловко във водата, хвана дългото въже, вързано за носа й, и изтича към брега, газейки до колене, като дишаше, тежко и пъхтеше, защото мокрото въже разкъсваше тялото му.

После той дръпна със сила — сила, зараждаща се в самите му вътрешности и като се възползва накрая от тласъка на нова вълна, Оберлус изтегли на сухо тежката и вече разбита китоловна лодка.

Едва тогава той се отпусна на пясъка, изнурен и изтощен, но щастлив от победата си.

Затвори за миг очи, пое си дъх в очакване сърцето му да се успокои и когато вдигна отново лице, видя съвсем близо до себе си Ниня Кармен, която се целеше в него с тежък и вече зареден пистолет.

Той я наблюдава няколко мига, преди да я попита, запазвайки, разбира се, спокойствие.

— Нима ще ме убиеш сега? Сега, когато пристигнахме и ти си спасена?

Тя кимна леко с глава:

— Сега е моментът да те убия… — каза. — Когато пристигнахме и аз съм спасена… — настъпи кратка пауза. — Но преди това искам да ми кажеш нещо… Момче ли беше или момиче?

Игуаната Оберлус сви рамене:

— Не знам… — отговори той и не излъга. — Погледнах само лицето му.

Отекна изстрел и той падна по гръб, с гърди простреляни от тежък куршум.

Кармен де Ибара — тя вече никога и за никого нямаше да бъде Ниня Кармен, нито дори Кармен де Ибара — се върна до лодката, взе чувала със скъпоценностите и едно буренце с вода и се отдалечи по плажа все на Север. Без да се обърне нито веднъж.

Повален на земята, с ръце, зарити в пясъка, за да не изкрещи от болка, Игуаната Оберлус дълго я наблюдава, докато нощта падаше и последните морски птици се завръщаха кротко по гнездата си.

Игуаната Оберлус не умря на онзи плаж. Тежко ранен, заловен от властите на град Пайта в Перу, той бе съден за убийството на един непознат на скалите на остров Худ; убийството, на което бяха станали свидетели осемдесет английски моряци, но никой от тях не се яви да свидетелства по делото.

Освен това заподозрян в безброй издевателства, които обаче не можеха да бъдат доказани, той бе задържан със заповед и хвърлен в затвора, в очакване да се появи единственото лице, способно да свидетелства против него: Кармен де Ибара.

Забравен от правосъдието на хората, срещу които се бе борил винаги, Игуаната Оберлус, изчадието, геният на злото, несломимият дух, живя дълго в тази дупка, без никой да види повече лицето му, докато умря от старост, тридесет и две години по-късно.

Лансароте, януари 1982 г.