Игуаната

Доминик бе мъртъв. Вероятно задушен от натиканата в устата му кърпа, а може би от мъка. Никой нямаше да узнае причината, но когато Игуаната отвори пещерата и влезе вътре, за да го освободи, той бе с широко отворени и почти изхвръкнали от орбитите си очи.

Известно време го гледа объркан. Сетне реши да го остави на същото място, покривайки отново с камъни импровизирания гроб, подразнен единствено от факта, че повече няма да има кой да му обяснява значението на някоя дума или на даден пасаж от книга.

Тази смърт спаси живота на капитана на „Мария-Александра“, който седеше с вързани ръце на брега, защото Оберлус, макар и да предусещаше, че, старецът няма да му е от голяма полза по време на работа и представлява досаден свидетел на многобройните му престъпления, беше единствената личност, до която при нужда можеше да се допита.

Себастиян Мендоса бе само един обикновен моряк, също толкова невеж, колкото и самият Оберлус. От норвежеца пък не можеше да се очаква нищо, защото за цялото време, прекарано на острова, бе успял да научи едва двадесетина испански думи; видно беше, че глупостта му нараства с всеки изминат ден.

Плячката, която бе заграбил от „Мария-Алек-сандра“ — дрехи, книги, оръжия, дюшек и особено великолепният бинокъл на капитана — бе направила по-лесен и по-приятен живота на Оберлус. Той вече бе придобил навика да седи по цели часове на любимата си висока скала на брега, отдавайки се на четене и на шпиониране отдалеч на поданиците си.

Вече не беше нужно да се спотайва сред камъните или в горичките от кактуси и храсталаци, за да бъде в течение на действията на хората си. По-късно научи, че това голямо вълшебно око му разкрива и един нов и обширен свят, тъй като му позволява да изучи отблизо полета на птиците или тяхното поведение на сушата, както и любовните задявки и борбите между семействата морски лъвове.

Гигантските албатроси се връщаха след дългата си миграция и той ги наблюдаваше с помощта на далекогледа. Те бяха като точки на хоризонта и Оберлус се удивляваше на неповторимото величие на полета им, но напразно се опитваше да разбере как се задържат неподвижни във въздуха за дълго време.

Любопитството, почти болезнено любопитство към всичко, бе впечатлило духа на Игуаната Оберлус, когото книгите, далекогледът и чувството за власт променяха до степен, когато съществуванието придобиваше за него нов смисъл и разширяваха кръгозора му.

„Одисеята“ му се струваше много красива, защото разказваше за приключенията на един мъж, който подобно на него се опълчваше срещу несгодите и ги побеждаваше. Той беше доволен, че тук не става въпрос за безумен мечтател, плод на въображението на друг може би също луд мечтател, а за истинска история — стара, много стара, но истинска. А освен това се разправяше за живота на морски човек.

За разлика от Дон Кихот, който миришеше на земя, Одисей дишаше морски въздух, бореше се срещу бури, сирени и омагьосани острови и винаги търсеше от морето лек за безбройните си неприятности и нещастия.

Той разбираше Одисей, „проникваше“ се от него и се въздхищаваще на несъкрушимата му способност постоянно да започва отново и от нищото, с упоритост, която не се спираше пред хора, природни явления, магьосници или богове. Той знаеше, че в края на пътя го очаква завидна съдба, която той, Оберлус, споделяше, с него; да бъде крал на собствения си остров, като си възвърне междувременно любимата жена.

Игуаната много пъти се питаше дали ще срещне някога жена, способна да види „по-далеч“ от обезобразеното му лице и да открие истинския човек, скрит зад недъгъвото и отблъскващо туловище.

Ала постоянно гонеше тези вредни мисли. В такива моменти умът му хвърчеше към тъмните очи на красивото момиче, което щеше да пее за него някоя вечер на малкия плаж в северния залив.

Тя ще да вижда по-далеч от тъмнината; тя ще да предугажда странното присъствие и същевременно ще бъде способна да усети вътрешната сила на едно същество, предизвикващо дълбока погнуса у останалите.

Тя — името й никога нямаше да узнаеше — се бе превърнала в олицетворение на всички жени на земята; на тези, които той гледаше отдалеч и те отдалеч го отблъскваха; или на онези, които би желал да опознае, задоволявайки се само да седне до тях, да ги наблюдава и те да не го отритват.

Гадни дебелани, кльощави скелети, беззъби старици или девойки, разяждани вече от „френската болест“, бяха отвръщали поглед от него, плюейки го или назовавайки го „дяволско изчадие“, щом се опитваше да установи с тях обикновени приятелски отношения. Така те задушаваха в душата му последния порив на нежност и най-интимните му желания да обича или да бъде обичан.

Онези чувства, ако изобщо бяха съществували в действителност, бяха мъртви, съвсем мъртви, освен в сънищата му. От тях той се събуждаше потен и засрамен от собствената си слабост и единствено крехкото, бледо и изплашено лице на младата пътничка от „Бялата девица“ бе успяло да възроди в душата му, след толкова години на самота и забвение, сладостно-горчивата омая на безплодното желание за присъствие на каквато и да е жена.

Дулсинея или Пенелопа, Елена или още много други, които, изглежда, бяха най-преследваната цел на мъжете, му бяха забранени и затова обяви трагична битка срещу най-тайните си въжделения, понеже ненавиждаше уязвимото си състояние и това, че приличаше по нещо на онези, с които беше решил да се раздели завинаги.

Животът, а сега и книгите, му показваха, че дори героите — истински Или измислени, губеха значителна част от силата си, когато жените нахлуваха по някакъв начин в живота им. Удивляваше го фактът, че даже най-твърдите и енергичните им се подчиняваха.

Капитан Гуено беше винаги силен и страшен за своя екипаж. На борда на „Династик“ бе достатъчна и една заповед, за да затрепери дори и фогмачтата. Но и последната курва от най-мръсния вертеп си играеше с капитана като с изтърбушена кукла. Колчем доведеше на кораба някоя, за да го придружава в безкрайните пътувания, времето му преминаваше в каготата, където лудуваше с държанката си, вместо да определя курса и да търси големите стада китове.

Той, Оберлус, никога не би попаднал в подобен капан. Откакто се помнеше, жените го отблъскваха, дори майка му, която той изобщо не познаваше, се бе отказала от него. Но той също ги отблъскваше и ги наказваше наум, когато се усетеше, че мисли за девойката от плажа.

Считаше, че тази слабост не бе достойна за него, за крепостта му или за плановете, отнасящи се за не твърде далечното бъдеще.

Старият капитан на „Мария-Александра“ дон Алфонсо Пертиняс и Габейрас бе роден в малкото селище Алдан на полуостров Морасо — пусто парче земя, оградено от устията на реките Вито и Понтеведра в Галиция, Испания.

Сгушен в дъното на дългия залив, Алдан живееше в морето и за морето. Мъжът не си представяше друг начин на живот, освен да плава и да се връща за кратък престой, а окончателно — само в очакване на смъртта, макар дотогава селото да бе загубило в морето около седемдесет процента от своите моряци.

Гробището бе населено от жени, старци и някое и друго дете, тъй като е общоизвестно, че смъртта, колкото и да си отваряше очите и да действаше бързо, рядко успяваше да хване някои моряк от Алдан на сушата.

— Имам осем деца — сподели старият капитан един следобед на плажа, точно там, на същото място, откъдето гледаше как корабът му потъва завинаги. — И осмината са ми одрали кожата, но не си спомням да съм прекарал повече от две години от живота си вкъщи, дори и да се съберат всичките дни, които съм спал в нея… — заигра си той с пясъка. — Жените от моето село мразят морето… За тях то е в женски род… „Нежно ромоляща курва със зелени очи, която краде мъжете…“ Ако не ги погълне, ги връща остарели, изнемощели и безкрайно меланхолични…

— И на мен ми харесва морето… — съгласи се Оберлус. — Ненавиждам корабите и моряците, но морето ми харесва…

— Аз обичах кораба си повече от морето… — рече с безжизнен глас старецът. — Затова, а вероятно и от ревност, тъй като не можа да го потопи, колкото и да се опитваше, това море те извади от дълбините на ада, за да го изгориш накрая… — Той го погледна отново презрително и с отвращение. — Как може да си толкова противен, толкова гаден, толкова низък и смрадлив… Не се ли срамуваш от себе си?

Игуаната Оберлус се усмихна едва и продължи да пуши търпеливо ароматичния тютюн, който норвежецът Кнут отглеждаше във високите части на острова.

— Не мисля да те убивам за думите ти… — рече той. — Нито дори да те наказвам, защото знам, че търсиш това наказание и не понасяш идеята да живееш, докато хората ти са завинаги там долу. Ти нареди да ме бият с камшик. Ти сгреши, като ме унижи. Втората ти грешка е, че ме остави жив… Именно ти ме накара да реша да се разбунтувам срещу всичко; ти съживи желанието ми за мъст, оная сутрин не успя да измислиш нещо по-умно от това да ме бият с камшик, а ти да забавляваш екипажа си… — Оберлус помълча дълго, като запуши отново, клатейки глава, сякаш му тежеше случилото се. — За теб трябва да е ужасно да откриеш, че си събудил заспал звяр и той е погълнал всичко, което обичаш…

Испанецът го погледна с изненада и възмущение.

— Заспал звяр!… — възкликна той. — За какъв се мислиш, глупако? За Бог? Заспал звяр! — повтори той. — Мръсен убиец и толкоз… Отрепка, която сее злоба. Проклевам и себе си, наистина, но не за направеното от мен, а защото съм стар и немощен. Ако беше преди десет години, бих те удушил със собствените си ръце, без да ме е грижа за цялата тая артилерия, която си окачил на кръста си и с която плашиш робите си.

За пръв път от много време насам, а може би и за пръв път в живота си Игуаната Оберлус се засмя от сърце. Сам не си спомняше да е бил някога толкова весел и доволен. Този загорял морски вълк, Алфонсо Пертиняс и Габейрас, родом от Алдан, от полуостров Морасо, се мъчеше да го предизвика с обидите си.

Горкият старец си просеше смъртта, но не със сълзи, а със заплахи и хули. Струваше си да се види унижението, което това бе за него, неспособния да се унижава.

— Не ми харесва да те гледам, като плачеш — каза Оберлус. — Нито да молиш за снизхождение, защото не си струва да се унижава страхливецът. Но ми е хубаво да установя, че търсиш смъртта си, без да просиш милост. Срамуваш се от досегашното си съществувание и не си способен сам да сложиш край на живота си… — Игуаната го погледна съвсем отблизо, почти наведен над него. — Защо? Само защото твоята религия забранява самоубийството? Тук никой няма да те изхвърли от гробището… Самоубий се, ако искаш… — окуражи го Игуаната. — Всъщност очаквам това от мига, в който те оставих на свобода…

— Смъртта ще ме споходи, когато реши Бог… — бе спокойният отговор на галициеца. — Ако той изисква от мен да живея на този остров, където извърших непростима грешка, ще остана тук дотогава, докогато ми нареди… — Капитанът му върна погледа със същата сила, сякаш изведнъж бе възвърнал енергията си и пак се чувстваше господар на себе си… — И ако нещо ме радва — добави той, — то е откритието, че нямаш дори и утехата да се оставиш на божието милосърдие и на мисълта, че някой ден животът ти ще бъде по-малко уязвим. Каквото и да правиш, ти си осъден да бъдеш затворен в гнусното си тяло, докато го изядат червеите, а и след като не вярваш в ада, дори и там не ще се освободиш от него.

Оберлус се изправи спокойно. Изпразни лулата си, като я почука леко в скалата и направи леко движение с ръка, сякаш се сбогуваше с приятен събеседник.

— Хубава реч, старче… — каза той. — Много хубава. Но нищо от казаното до тук не ме засяга, защото го знам от преди… — Игуаната поклати песимистично глава. — Бях на шест години, когато четирима души ме завързаха и ме принудиха да се оглеждам продължително време в огледалото. От тогава до сега не е минал и ден, без да ме споходи този спомен, а колчем забравех, вие освежавахте паметта ми… знаеш ли на колко езици съм способен ла разпозная думата „чудовище“? На осемнадесет, включително на кечуа, китайски и малайски. Как бих могъл да вярвам, че Бог съществува, след като той е имал смелостта да ме захвърли на земята с такава физиономия?… — Той отново се засмя. — Ако е съществувал някога, сигурно е умрял от страх или срам при вида ми.

Близо месец по-късно старият капитан разказа малко бързо и неразбрано за живота в родната Галиция, за суеверията в селото си и за странната гигантска бяла маймуна, която често придружавала рибарите и моряците от Алдан, когато се отправяли призори към лодките си.

После си припомни по същия начин и за чичо си Сантяго, когото обесили като „земен пират“. Щом чу това, Оберлус се сети, че бедният старец губи разума си ежедневно, или пък в него се развиваше бърз процес на сенилност, тъй като изпитваше съмнение и за най-обикновените неща.

— Какво означава „земен пират“? — поиска да узнае Оберлус, тъй като терминът бе нов за него, макар че вече бе истински морски пират.

— Такъв като моя чичо — бе логичният отговор. — Чичо ми Сантяго беше „земен пират“ и съвсем заслужено го обесиха на една смокиня.

— Но какво правеше?

— Той не беше родом от Алдан… — реши да доуточни испанецът. — Хората от Алдан никога не принуждаваха някой кораб да заседне… Той беше от вътрешността… Някъде от Оренсе…

— И как ги караше да засядат?…

— Както са го правили винаги „земните пирати“…

— Но как?… — нетърпението на Оберлус се засили.

Другият го изгледа изненадано, сякаш въпросът му се стори глупав:

— Със светлини…

— Светлини?…

— Светлини!… — Сега беше ред на стареца да прояви нетърпение. — Нима не знаеш какво представляват позиционните светлини на кораба?…

Оберлус не отговори, разбрал, че събеседникът му преживява един от честите си кризисни моменти и би млъкнал напълно, ако той забележеше, че темата го интересува изключително.

Така че подмина с мълчание въпроса, изкоментира нещо маловажно за смешната еволюция на двойката пеликани със сини крака, които вече танцуваха повече от три часа, без да се решат да сложат край на предбрачния ритуал, и изостави галициеца, който като че ли все повече се отдаваше на странните си натрапчиви идеи и шепнеше объркани заповеди, видимо предназначени за първия помощник-капитан на „Мария-Александра“.

Но Оберлус се върна на въпроса през следващата седмица, когато го завари да готви в гърнето, пълно с кървавочервени раци, от гъмжащите с хиляди около колониите от морски игуани и семействата морски, лъвове.

Тогава Алонсо Пертиняс му обясни наивно с изобилни подробности за хитростите, използвани от някой жители на Галиция, за да подмамят чуждите кораби, плаващи близо до опасните им брегове, като ги карат да повярват, че се движат след друг кораб, спазващ правилния курс. Така затъвали край брега или се разбивали в някоя плитчина, бидейки подложени на незабавни набези на пиратите, които ги нападали с ножове и ги лишавали за броени часове от товара им.

— Хитро — съгласи се Оберлус.

— Подло… — отвърна другият. — Най-подлият начин за грабеж, измислен от човека… Потапят корабите и давят екипажите им, за да се сдобият с куп напоени с влага вързопи… По-голяма част от ценната стока се пази под палубата и свършва винаги на морското дъно.

— Но е разбираемо, че който не притежава кораб, за да нападне друг, прибягва до интелигентността си, за да то завлече до някое място, където може да го победи с по-малко усилия.

Капитан Пертиняс се вцепени изведнъж, сякаш в мозъка му, отказващ да работи от няколко седмици насам, си бе прокарала път идеята, че неговият палач го бе използвал, измъквайки му информация, която мислеше да използва някой ден.

Оберлус не каза нищо. Не направи никакъв коментар, но същия следобед, когато четеше на високата си скала и шпионираше от време на време пленниците с далекогледа, спря вниманието си на приведената фигура на стареца, който мъчително се изкачваше по полегатото било, водещо към ветровитите стръмни брегове.

Възрастният капитан достигна върха на помалко от четиристотин метра от мястото, където се намираше той, и след като се полюбува доста дълго на морето, миещо нежно незалетите от прилива скали, пое дълбоко въздух за последен път и се хвърли решително в пропастта.

Игуаната видя трагичния му пирует във въздуха, чу тъпия удар в скалите, полупотопени във водата, след което, визирайки го с далекогледа, се увери, че бе умрял веднага със счупен гръбнак.

Докато съзерцаваше играта на вълните с безчувственото тяло, преди да го повлекат навътре, Оберлус се замисли върху факта, че неговият Бог сигурно го бе изоставил или новото чувство за вина, още по-силно от предишното, бе направило непоносимо съществуването му.

Поразходи погледа си из острова: красив, самотен и спокоен в прохладния екваторски следобед, усмихна се доволно на пейзажа и отново се потопи в четенето.

Бе напреднал много и вече не сричаше.

Двама поданици бяха малко, дори и в такова миниатюрно кралство като остров Худ и неговият владетел скоро го разбра.

Нуждаеше се от хора. Иначе самият той трябваше да се върне към работата: да обработва земята, да лови риба, да готви или да оправя цистерните, а това щеше да му попречи да посвещава цялото си време на действително желаното от него: да чете, да учи и да наблюдава до последната подробност всичко около себе си.

Корабите, които хвърлиха котва на острова през следващите месеци — една фалука, явно управлявана от пирати и величествен военен кораб с повече от шестдесет оръдия, не му дадоха възможност да се снабди с нови пленници, а напротив, принудиха го да се спотайва и да крие „своите“ през цялото време, докато останаха във „водите му“.

Двете плавателни средства се възползваха от престоя си, за да натоварят земни игуани и костенурки и Оберлус разтревожен забеляза, че популацията им бе започнала обезпокоително да намалява. От стотиците, които населяваха острова, когато той слезе на него, за някакви си пет години игуаните бяха достигнали до двадесетина.

Игуаните се възпроизвеждаха бързо и никога нямаше да изчезнат, но не така стоеше въпросът с костенурките, чийто жизнен цикъл бе бавен и ужасно сложен въпреки стотиците яйца, снасяни от женските, защото само една на около десет хиляди достигаше до зряло животно.

Някои капитани бяха открили вече, че маста от костенурки бе много по-ценна и доходна от китовата, като същевременно използваха черупката им, за да произвеждат украшения. Все по-често на архипелага идваха кораби, но не за да се запасяват с прясно месо за дългите пътувания, а специално да търсят удобен и доходен товар.

Оберлус знаеше, че може да се изхранва с игуани, яйца, риба и зеленчуци от градините си, но костенурчето месо от първия ден бе станало негово основно ядене. Той се безпокоеше, че може да дойде ден когато ще му липсва. В действителност костенурките от Худ, различаващи се по черупките си от тези в останалата част на архипелага, изчезнаха напълно.

Игуаната забрани на Мендоса и норвежеца да убиват костенурките, както и да ядат месото им, като ги заплаши със сурови наказания. Той прибра животните в просторна пещера, превръщайки я в склад за живи същества, нуждаещи се от много малко грижи и храна; после възложи на чилиеца да отговаря за броя и сигурността им.

Норвежецът живееше с идеята за бягство и бе започнал да крие по тази причина част от дърветата, които морето изхвърляше на източния бряг. Той бе окуражен от надеждата, че един ден ще бъде в състояние да си построи сал, да излезе с него в открито море и да достигне след шест или седем дни до някой от другите острови на архипелага.

Но след като беше плавал повече от петнадесет години по тези географски ширини, Себастиян Мендоса знаеше със сигурност, че силното течение, зараждащо се от американския бряг, ще го изтласка безпогрешно на запад. Ако не му се усмихнеше късметът да попадне скоро на остррв Чарлз или на южния нос Албемарле, това течение щеше да го завлече в Тихия океан и щяха да изминат месеци, преди наново да зърне сушата. Тогава съществуваше и възможността, ако случайно останеше жив, да попадне в ръцете на дивите човекоядни племена от Нова Гвинея или Маланезия.

Нужни му бяха лодка с гребла и платна, за да напусне Худ. Но той не знаеше, че неговият палач Игуаната Оберлус бе скрил в малкото заливче пленената от „Мария-Александра“ спасителна лодка.

Пусто, скалисто и с оскъдна растителност, островчето не предлагаше много скривалища в близост до морето, затова Оберлус избра най-простия начин, за да скрие лодката, като я напълни с камъни и я потопи в едно недълбоко и тихо място — точно на пет метра от границата, която, достигаха водите на най-ниските приливи. Там никой нямаше да се сети да я търси, нито пък можеше да я открие случайно. Но той знаеше, че там винаги ще му бъде на разположение, стига да се гмурне във водата, да я разтовари от камъните и да я пусне да плава отново. Беше хубаво китоловно катерче, сигурно и бързо, предназначено за осем гребци, харпунджия и боцман — една от тези прекрасни лодки, с които многократно бе преследвал китове в открито море или бе влачил на буксир някой ранен звяр.

— Натам, излязъл е да диша…!

Още звънтеше в ушите му възбуденият вик на вахтата, сочещ с ръка към мястото, където се бе появил големият бозайник. Без съмнение този беше най-веселият и прекрасен вик: единственото изречение, възбуждало духа му. В мига, в който капитанът заповядваше „Лодки във водата“ и скачаше пръв на носа на първата от тях, Игуаната Оберлус преставаше да бъде най-вонящото чудовище, кръстосващо моретата, за да се превърне в най-смелия, най-хитрия и най-сигурния от всички харпунджии в Тихия Океан.

Оберлус мяташе харпуна като от стоманена пружина, освободена след месечно потискане. Един сух и кратък вик, сякаш удвояващ мощта му, за да отскочи незабавно назад и да позволи на въжето да се развива свободно, следвайки раненото животно в дълбините на океана.

Изглежда, Игуаната винаги знаеше точния миг, в който китът променяше посоката и стремглаво се насочваше към повърхността; той сякаш предчувстваше, като че ли шестото чувство му го подсказваше, дали китът ще напада, или си поема въздух, за да започне нова гонитба. Гребците и лоцманът се подчиняваха сляпо, защото знаеха, че благодарение на него спасяват кожите си. Оберлус беше неоспорим шеф, лидер, какъвто вероятно би трябвало да бъде и в живота, ако Природата не му се беше подиграла, дарявайки го с такава физиономия.

Но половин час по-късно, когато побеждаваше окончателно, бозайникът плуваше мъртъв на повърхността и опасността и възбудата от лова бяха преминали, Оберлус се превръщаше отново в „чудовището“, в „дяволското изчадие“, с което малцина се осмеляваха да разменят някоя дума.

Когато не ловуваше, Оберлус прекарваше деня на чист въздух, застанал в дъжд и пек на носа на кораба. Той предпочиташе да спи под открито небе, сгушен на дъното на най-голямата китобойна лодка, като почти никога не се възползваше от койката си в каютата, където нямаше навик да слиза, освен ако времето се задържеше много лошо и капитанът нареждаше да се освободи палубата.

По същия начин се хранеше самотен, в един ъгъл, в повечето случаи прав, а когато му дойдеше редът да се напие, го правеше, подпрял се на някоя стена, без да се присъединява към останалия екипаж, освен ако липсваше играч и го поканеха да попълни групата за игра на карти или зарове.

Обикаляше пристанищата все така самотен, като плашеше хората и никой не се приближаваше до него до мига, в който, вече в открито море, вахтеният известяваше с дрезгавия си глас:

— Натам, излязъл е да диша!…

Но за негово нещастие китовете не изобилстваха в океаните или поне не бяха толкова, че да му предоставят възможност да се чувства по-често господар на своя и чуждия живот. Точно това го накара да изостави лова и да се оттегли завинаги сред самотата на островчето.

В някои от следобедите по време на дългите пътувания, щом забележеше водните струи, изхвърляни в далечината от бозайниците, си спомняше с носталгия малкото моменти, в които се бе наслаждавал на истинска пълнота и почти щастие. Струваше му се, че никога вече не ще се качи на кораб, защото след тези години на самота и независимост, не е способен да привикне отново с ужасените лица или презрителните подмятания на заобикалящите го. Сега беше Оберлус, крал на Худ, и беше научил какво означава да си свободен и в известна степен могъщ.

Първоначалният бунт и жаждата за мъст, предизвикали някои от действията му и принудили го да отвлече Мендоса и норвежеца Кнут, да подпали „Мария-Александра“, отстъпваха с времето пред дълбоката увереност, че в същност това бе съдбата му.

Той бе различен от останалите човешки същества и разликата не се състоеше само в уродливата му физиономия или в недъгавото му тяло. Беше различен и в поведението и в мислите си. Поради всичко това възгледите му за морала, за доброто и злото, естествено, трябваше да се различават от тези на останалото човечество.

Уврежданията, които можеше да причини, като осакатява или бие жертвите си, не можеха да се сравнят с причиненото нему — низвергнатия от дете; физическите наказания се забравяха с времето, но раните, нанасяни ежедневно, измъчваната духовност, не заздравяват никога.

Да убие човек за Оберлус беше равносилно на това да убие тюлен, защото същите хора го бяха убедили, че той не е част от техния „род“, нито пък е тяхно подобие. Очевидно е, че самото убийство на „себеподобен“ представлява кръвно престъпление за правосъдието.

Щеше ли да накаже това правосъдие вероятният убиец на чудовището като Оберлус? Самият той, Оберлус, беше убеден, че ако съдията го познава лично, ще оправдае или може би ще го поздрави, защото е освободил обществото от подобно бреме. Мъченията, обидите, побоят, ругатните, бичуването, осакатяването и даже убийството на Игуаната Оберлус не би изглеждало осъдително в очите на повечето хора, а следователно и обратното: мъченията, обидите, побоят, ругатните, бичуването, осакатяването и убийството на човек не би било осъдително в очите на Игуаната Оберлус.

И той не бе дошъл до това умозаключение след дълги размишления; то му, бе вътрешно убеждение, основаващо се на най-дълбокото му подсъзнание, резултат от униженията на цял един живот.

Смъртта на Ласа, на Жорж, на капитан Пертиняс и на целия екипаж на „Мария-Александра“ не занимаваха съзнанието на Оберлус повече, отколкото смъртта на една костенурка, лова на акула или прострелването с харпун на кит.

Игуаната чувстваше повече нежност и уважение към който и да е мъжки тюлен, от тези, които му правеха компания на върха на скалистия бряг, отколкото към което и да е човешко същество от този свят. И, разбира се, не би заменил живота на единия заради другия.

А и в известен смисъл се чувстваше еднакъв с островните мъжкари, осъдени на самота до деня на смъртта си, след като са били силни, храбри и абсолютни господари на дадена територия или харем, над който са властвали неоспоримо.

Ден след ден тези мъжкари се борят срещу други по-млади от тях за влияние в семейството, докато накрая годините и умората ги победят. Те се изкачваха трудно до върха на острова и заставаха там като постоянни стражи на ръба на пропастта, съзерцавайки отдалеч с примирение и носталгия предишното си царство, където бяха създали семействата си.

Оставяха да текат седмиците, а дори и месеците, неподвижни като живи статуи, докато изразходваха всичките си мазнини и се хвърляха ненадейно в пропастта със самоубийствен скок.

Някое утро, почти винаги беше утро, свеждаха глави и спокойно посрещаха смъртта.

Месец по-късно Оберлус отиваше да прибере дългите им зъби, криви и остри, които, преди да се научи да чете, се забавляваше да обработва грижливо през дългите часове на скука.

Онези стари мъжкари от години го съпровождаха с лошия си характер и ръмженето си, с несъкрушимата си гордост и способността си да страдат, поради което му се струваха много по-достойни за уважение и обич от всяко същество, способно да говори, да мисли и да го презира.

Трябваше да чака три месеца, за да го споходи късметът в една тъмна и безлунна, с ниски облаци, прикриващи звездите нощ; нощ, в която не се различаваха отделните предмети — дори и най-високите кактуси — на повече от шест метра разстояние. Най-накрая в далечината се появиха светлини, показващи, че идва кораб.

Оберлус ги изучаваше продължително с помощта на тежкия далекоглед, като се опитваше да прецени на какъв вид плавателно средство принадлежат. После приложи на практика обясненията на стария капитан, запалвайки два груби фенера, закачени на краищата на дълъг прът.

След това се разходи по западния бряг, като постави пръчката на раменете си и се полюляваше по такъв начин, че внимателният вахтен да помисли, че пред него в далечината плава не много голям кораб.

Ако капитанът на кораба знаеше или предполагаше, че се намира в околностите на Галапаговия архипелаг и се излага на опасността да се блъсне в някой от островите, беше логично да се успокои от присъствието на движещ се пред него кораб със същия курс и щеше да последва позиционните му светлини. Защото това означаваше, че докато те светят, той не рискува.

Когато този капитан осъзнаеше, че е било уловка, щеше да бъде късно. Корабът щеше да заседне в пясъка на брега или в някой риф близо до него.

Въпреки това капитанът на кораба или познаваше хитростта на галицийските пирати, или беше много сигурен в курса си, но сякаш не обърна внимание на светлините на Оберлус, а се отдалечи невъзмутимо на юг и остави островчето на много мили разстояние от курса.

Вече към разсъмване, отчаян, ядосан и примрял за сън и от умора, Игуаната Оберлус изостави товара си, загаси фенерите и се оттегли в пещерата, като проклинаше стария капитан и абсурдните му истории.

При все това в душата си бе убеден, че системата трябва да е действаща и не бива да обвинява моряка за първата си несполука.

Беше въпрос на време и търпение.

А той разполагаше и с двете.

Търпението му даде резултат и при четвъртия опит някакво раздрънкано португалско корито, отплавало преди два месеца от Рио де Жанейро към китайските колонии, се разцепи като портокал, натъквайки се с носа на плитчините на югоизток и потъна за броени минути.

Само петима от екипажа му умееха да плуват и стигнаха с неимоверни усилия до брега. Оберлус наби първите трима и ги остави в безсъзнание, а другите двама намушка с нож, като им попречи да стъпят на брега. Пет нови пленници му изглеждаха много за момента, а нямаше и с какво да ги окове. Три беше прекрасно число, с което той можеше да се справя без проблеми.

Когато утрото преполови (макар че отливите не бяха твърде забележими на острова), морето освободи „Рио Бранко“ от скалния капан, а вълните и силното течение го изхвърлиха на брега, където и остана, а водата се оттичаше от голямата пробойна на носа.

Игуаната Оберлус никога не бе притежавал толкова неща. Изведнъж и благодарение на гениалността си беше богат човек. Хранителните продукти, мебели, дрехи, пари, морски карти, чинии, тенджери, прибори, оръжие и даже две малки оръдия; необходима бе цяла седмица, за да могат с неимоверни усилия петимата му пленници да го довлекат до най-високата точка на острова. Остави ги там, идеално защитени и замаскирани, насочени към входа на залива. Почувства се горд. Две оръдия означаваха укрепване на „кралството“ и му даваха възможност да властва още повече над хората си, както и да отблъсква-нежеланите посетители.

Худ, убежището на морските птици, започваше да се превръща във важно място, от което светът щеше да се страхува и уважава.

Оберлус изпробва мощта на малката си лична батарея и се позабавлява да наблюдава паниката, която експлозиите всяваха сред фрегати, пеликани и албатроси. Те литваха ужасени и закриваха небето с крилата и изпражненията си.

Беше голяма работа да се превърне в собственик на толкова богатства — два топа и петима мъже — и да седи там и да дебне с далекогледа пленниците си.

Двама от новопристигналите, Соуса и Ферейра, изглежда, се примириха от първия миг със съдбата си — вероятно я считаха за временно приключение. Но третият, капитан Гамбоа, с високомерни обноски и побелели коси, макар и да не беше минал още четиридесетте, се показа неочаквано мълчалив и затворен в себе си. Имаше нещо в начина му на гледане и на приемане на заповедите, което накара Оберлус да разбере, че скоро ще му даде повод да го „накаже“. Въпреки безопасността си Игуаната предпочете да изчака самия португалец да му предложи повод за прилагане на правосъдието, тъй като желаеше хората му да се страхуват. Той знаеше от опита си по различните кораби, че този страх трябва винаги да се основава на убеждението, че наказанията не са произвол.

В неговото кралство всеки, който зачиташе закона, макар и да не е съгласен, беше в безопасност. Той, Оберлус, издаваше заповеди, а останалите се подчиняваха.

Всъщност Игуаната провеждаше политиката на най-древните диктатури, управлявани от посредствени умове, които се стремят да се увековечат чрез властта. Капризите и анархията водеха единствено до размирици, отчаяние и бунт.

В деня, в който Гамбоа му дадеше повод да скочи срещу него, Оберлус щеше да я използва, без да се замисля. Щеше да му наложи „показно“ наказание. Сега засега го остави да действа, като го наблюдаваше отблизо и изчакваше търпеливо да стори грешка.

Поради увеличаване броя на поданиците Оберлус издигна Себастиян Мендоса до ранг на доверен човек и надзирател. И макар да се съмняваше в него и в поведението му, той му разреши да обикаля острова сам и да контролира работата на другите. Ала му беше забранено да се спира продължително с някои от тях.

Игуаната си даваше сметка, че метисът го ненавижда до смърт заради отрязаните пръсти, но знаеше още, че за това се страхува от него повече от всеки друг на острова и че ще се грижи всичко да върви по заповедите на господаря му.

— Отсега нататък отговорността е твоя… — предупреди го той. — И ако искаш да запазиш останалите си пръсти, съветвам те да си отваряш добре очите… Вече не е нужно да работиш, ще ти подарявам едно шише ром седмично и малко хранителни продукти, но ще трябва да ме уведомяваш, ако някой мърмори, подтиква към бунт или не желае да се вразуми…

По този начин успя да раздели пленниците си.

От едната страна бе Мендоса с вярното си куче, малоумния норвежец, който му се подчиняваше сляпо, а от другата бяха португалците, разделени на свой ред между тлеещото бунтарство на Гамбоа и мълчаливата смиреност на Соуса и Ферейра.

Би могло даже да се помисли, че за последните двама робството не беше толкова тежко бреме, защото не се различаваше значително от живота, който водеха на борда на кораба, където бяха вечно зависещи от заповедите на властния и пиян капитан. Там те бяха зле платени и още по-зле хранени. Избрали морето, за да преживяват по някакъв начин, изложени на хиляди опасности при отвратителните условия в „старото корито“, те вероятно си мислеха, че са заменили плаващия затвор с друг, по-сигурен и устойчив, очаквайки както винаги малко вероятното настъпване на по-щастливи времена.

За момента те се показваха доволни, че са спасили кожата си, като са се оказали единствените оживели от тридесет и шест членния екипаж. Всичкото, което изискваха от тях, бе да работят и да се подчиняват. А те бяха свикнали с това. Поради това, когато Гамбоа, който често бе злоупотребявал с ролята си на капитан, се опита да се сближи с тях, като ги подстрекаваше да предизвикат метиса и да рискуват живота си, опълчвайки се срещу чудовището, те си направиха оглушки. И предпочетоха да не се забъркват.

Гамбоа — Жуао Батиста де Гамбоа и Коста — откри скоро, че е останал сам с желанието си за борба и свобода. Той разбра още, че похитителят му го наблюдава със специално внимание в очакване на действията му. Но Гамбоа бе чонек, навикнал да командва, а не да се подчинява. Той не бе роден за роб и единствен знаеше, че Оберлус го бе измамил със светлините.

През онази нощ Гамбоа беше на вахта на мостика на „Рио Бранко“ и бе решил на своя глава и без да се консултира с капитана, да следва посоката на непознатия кораб, който се движеше в далечината пред него. В резултат на неговата наивност и самонадеяност капитанът и почти всичките му другари се озоваха в онзи час на дъното на Тихия океан. От кораба остана само куп трески, а той, Жуао Батиста де Гамбоа и Коста, се превърна в роб на измамилия го по този начин.

Следователно не само естественият стремеж за свобода подсилваше желанието му за бунт, а най-вече отчаяната му жажда за мъст.

За по-малко от двадесет и четири часа Игуаната Оберлус се бе превърнал за Гамбоа в натрапчива фикс идея, олицетворение на всичко омразно и презряно на този свят, в хищен звяр, който той бе длъжен да унищожи дори с цената на собствения си живот.

Възможностите му за успех бяха нищожни. И той го знаеше. Но въоръжен с търпение, Гамбоа се надяваше да открие слабото място на похитителя си. В края на краищата и въпреки външността си, неговият враг бе чисто и просто едно човешко същество като всяко друго. А хората рано или късно грешат.

И той, Жуао Батиста де Гамбоа и Коста, щеше да чака този ден.