Игуаната

Три седмици по-късно Игуаната Оберлус взе длето и чук и измъкна болта от дебелата метална халка, придържаща веригата към глезена й, на който вече беше останала дълбока следа.

— Защо го правиш?

— Вече не е неоходимо да си окована… Въобразих си, че може да се самоубиеш, но сега зная, че не ще го направиш… А на този остров няма къде да отидеш.

В първия момент, когато се почувства свободна, Кармен де Ибара не помръдна. Тя продължи да седи на леглото и да гледа веригата, сякаш не разбираше какво става в същност.

Той я наблюдаваше неподвижен и накрая й посочи сандъците в дъното на пещерата, до крито не бе имала достъп досега.

— Там са дрехите ти…

Доста време мина преди Ниня Кармен да се отправи съвсем бавно към сандъците; тя отвори най-големия от тях, заоглежда роклята си, която носеше в деня на слизането си от кораба и си спомни, че я бе сгънала грижливо върху една скала, преди да влезе във водата.

През цялото това време бе стояла гола с широката пола; корсажът, фустата и бельото я върнаха към действителността на един свят, от който бе пожелала да изчезне напълно.

Онази рокля от сива коприна с черна дантела по врата и маншетите й бе подарена от Херман де Ариага след една фантастична любовна нощ и тя я облече за първи път на път за Аранхуес, за да намерят параклиса, в който мислеше да се омъжи по-късно.

Още ей спомняше тъгата, обзела я, когато влезе в малката църквичка; тъга, породена от факта, че скоро щяха да сключат официално брак, превръщайки щастието си от спонтанно чувство в задължение.

Сега видът на тази рокля предизвикваше у нея същото усещане. Неубузданата й сексуална фантазия и кошмарните оргии, които бе изживяла в действителност, я бяха белязали завинаги и промениха разбиранията й за живота и за самата нея като човешко същество. Те й разкриха истинската й същност; сега те като че ли клоняха към своя край.

Без да разбира защо точно, тя интуитивно усещаше, че да се облече, означаваше да се превърне отново в Ниня Кармен — най-красивата представителка на една стара и знатна, но загубила блясъка си фамилия от Кито.

Нейната елегантна сива рокля би се откроила по абсурден начин на фона на интериора в тази мръсна пещера, служила векове наред за гнездо на морски птици, а уродливата фигура на мъжа, също полугол, щеше да изглежда като гротеска.

— Облечи я!

— Не.

— Искам да те видя такава, каквато беше в деня на пристигането ти… Облечи я! — повтори той сега властно и заплашително.

Тя се подчини. Не от страх от гнева му, тъй като до този момент бе обичала насилието, което пораждаше този гняв, а защото изпитваше остро усещане за болка, празнота и тъга, давайки си сметка, че докато се облича, се отдалечава от него, от властта и влиянието му.

Почувствува се победителка.

Щом той беше достатъчно глупав да я освободи от веригите й, въобразявайки си в слабостта си, че тя ще му благодари за това и че заради тази благодарност ще го обикне по някакъв начин, заслужаваше си да се облече и вече облечена, да го накара да види огромната пропаст, която ги делеше.

Той, Оберлус, нейният господар, бе разбил магията с чук. Имаше робиня, покорна и предана, но това не му стигаше. Искаше влюбена жена, любима, съпруга, която да ляга с него от обич, от желание и възхищение. Той започваше да се държи като всеки друг мъж, а освен това беше страшно грозен и страшно претенциозен.

Тя се обърна и го видя как смаяно наблюдава тялото й в стегнатия корсаж и в широката фуста, от която се виждаха само глезените й и с неприязън установи, че нейният похитител, палач, абсолютният й господар не беше звяр, нито син на дявола, нито дори изчадие на Природата, а само един жалък недъгъв мъж, чиято уродлива външност бе деформирала и духа му.

И тъй като той беше преди всичко мъж, Ниня Кармен знаеше отлично, че накрая ще го покори.

Тя продължи да се облича, въпреки че това й причиняваше освен болка, горчивина и разочарование и дълбоко разтърсващо удоволствие.

Когато я видя облечена, той дълго й се наслаждава, накара я да се завърти и да повърви от единия до другия край на пещерата, а после поиска от нея да легне, защото желаеше да я люби с рокля.

Не я повали на леглото, нито я събори на земята; не я и изнасили, нито й заповяда с онзи негов дрезгав, властен и дълбок глас. Само я помоли, както би се помолил един влюбен чирак на любезната млада шивачка, която му показва току-що изгладения костюм на някоя клиентка.

Той изглеждаше смешен, изгубен сред поли; дантели и фусти, душещ първо между краката й и търсещ с език влагалището й, което оставаше стегнато и сухо, а след това се покатери отгоре й и проникна в нея грубо, с жадна нетърпеливост, за да свърши за миг омотан в дрехи и панделки.

После се изтегна до нея, погали леко черните дантели на роклята й, измърмори нещо през зъби и заспа.

Ниня Кармен лежа дълго време спокойна и замислена, с очи вперени в тавана, а след това погледът й обходи бавно познатите до болка предмети в пещерата, спирайки се на пистолетите, които той оставяше винаги върху един камък, близо до кревата си и далече от мястото, докъдето стигаше веригата.

Тя вдигна крак и заразглежда дълбоката и гноясала рана на глезена си, причинена от халката на веригата. Помисли малко и накрая се измъкна съвсем внимателно от леглото, без да събуди спящия.

Приближи се бавно до пистолетите, разгледа ги, без да ги пипа, и се обърна към Оберлус, който продължаваше да спи в същата поза, дишайки равномерно. Наведе се, взе едно от оръжията, прицели се с две ръце и връщайки се към леглото, застана срещу похитителя си.

Той усети, че леко го разтърсват, за да се събуди, и когато погледна, пред очите му зееше черното дуло на пистолета, насочен към него.

Не проговори веднага, но като отвори уста, гласът му изглеждаше непроменен.

— Ще ме убиеш ли? — попита той.

— Все още не зная.

— Страх ли те е?

Тя поклати глава отрицателно:

— Съвсем не. Но ако те убия, няма да мога да се насладя на отмъщението си… — Ниня Кармен посочи веригата и властно му нареди. — Сложи си я! Искам сега ти да я поносиш…

Но Игуаната Оберлус отказа, без да губи спокойствие.

— Нямам намерение да го направя… — Той й посочи крака си. — Ако искаш, ела ти да ми я сложиш.

Кармен де Ибара се засмя презрително, отхвърляйки предложението, докато се наместваше в кожения стол, в който седеше винаги той.

— Не съм толкова глупава… — каза тя. — Не мисля да се оставя да ме хванеш тъй лесно… — Сега усмивката й стана подигравателна. — И тебе не смятах за глупак… — добави. — През първия ден, през който престана да се държиш като звяр, те улавят като заек…

Оберлус не каза нищо, само я погледна втренчено, сякаш искаше да я хипнотизира.

— Не ме гледай така… — предупреди го тя. — Вече не ме плашиш. В началото припадах само като те видех, но с течение на времето свикнах с лицето ти. Казвала ли съм ти някога, че наистина си страшен? Това, с което привличаш вниманието повече, не е грозотата ти, а нещо нечовешко в тебе. Колкото и да се старая да проникна отвъд лицето ти, за да се убедя, че зад него се крие човек, не успявам. — Той се канеше да се изправи и тя стисна още по-здраво оръжието. — Не се опитвай! — Рече. — Родриго ме научи да стрелям… Само днес открих в теб човешко изражение — добави тя, връщайки се към монолога си. — Докато се обличах, ми напомни за братовчед ми Роберто, когато го оставях в леглото и започвах да се оправям, за да се прибера вкъщи… — Тя цъкна с език в знак на досада. — Душата му излизаше през очите, докато ме гледаше и се страхуваше, че никога няма да се върна… Човек би казал, че нещо силно те боли… В същност същото ставаше и с Родриго… И с Херман. Притежаваха ме, принадлежах им и въпреки това живееха в страх, че всеки момент може да им се изплъзна… — Тя продължи малко объркана. — Никога не бяха сигурни в себе си и може би точно това ме накара да ги изоставя.

— Досаждаш ми — каза той простичко. — Решавай най-после какво ще правиш, защото няма да седя тук и да слушам глупавата ти история.

— Ще седиш, докато реша.

Игуаната Оберлус втренчи очи в нея почти подигравателно и пренебрегвайки оръжието, бавно се изправи, докато тя продължаваше да се цели в него с все по-напрегнат пръст върху спусъка.

Вече прав, той я изгледа отдолу нагоре и се отправи, без да бърза, към леглото, като се спря до камъка, на който се намираше втория пистолет.

— Да не си посмял да го пипнеш! — Заплаши го Ниня Кармен с дрезгав глас, но той сякаш не я чу, наведе се, взе оръжието и се обърна, зареждайки го.

— Разликата между теб и мен — каза Оберлус, докато се прицелваше с твърда ръка, — е, че ти не си способна да убиеш дори палача си, докато на мен не би ми мигнало окото да убия и собствената си майка… — Той се усмихна и показа мръсните си зъби. — Решавай, защото имаш три секунди…

Кармен де Ибара се опита да прочете в очите му:

— Няма да стреляш… — рече тя уверено.

— Сигурна ли си?

— Да.

Изстрелът изтрещя в пещерата и ехото му се повтори хиляди пъти, отскачайки от стена в стена.

Изненадана, все още недоверчива, Кармен де Ибара остана няколко мига съвсем спокойна, опитвайки се да проумее какво точно означава да умре от куршум в гърдите, изстрелян почти в упор.

Но гърмежът излетя през тесния вход на пещерата и отново настъпи тишина, в която се долавяха само ускореното й дишане и силните удари на сърцето й.

Тя сведе поглед и потърси раната, но не я откри.

Той, чудовището, сега по-омразно от всякога, продължаваше да стои невъзмутимо срещу нея, наблюдавайки я подигравателно.

Тя разбра истината, прицели се на свой ред в гърдите на врага си и натисна спусъка.

Чу се само трясък. Същият трясък, който се повтори по същия начин и изчезна през същия вход.

Ниня Кармен захвърли оръжието надалеко.

— През цялото това време си се подигравал с мене! — обвини го тя. — Махнал си патроните.

Оберлус мълчаливо се съгласи, приближи се бавно и с един изключително силен шамар я събори по гръб заедно със стола и всичко останало.

— Това за обидите! — Уточни той, докато я наблюдаваше как сяда на пода, как изтърсва роклята си и чисти шурналата от носа й кръв. — Не съм толкова глупав, колкото смяташ — добави. — Нужно ми беше да узная какво мислиш и как би се държала, като те оставя на свобода… — Оберлус се приближи съвсем до нея и леко я настъпи. — Защото искам да си свободна — каза той. — Прекалено удобно е за теб да се оправдаваш с факта, че си окована… Отсега нататък искам всичко, което вършиш, да го вършиш съзнателно, защото ти харесва или го желаеш. — Той разкопча панталоните си, разкривайки огромния си пенис, вече възбуден и й заповяда: — А сега го посмучи, докато потече върху роклята ти с дантели.

Преглъщайки яростта и омразата си, покорна и удовлетворена, Ниня Кармен се подчини, въпреки че кръвта продължаваше да шурти от носа й и вече проникваше в устата й.

Мъжете останаха възхитени от внезапната поява в една слънчева утрин на жената, облечена в мъжки панталон, закопчани ботуши и широка моряшка фланелка, през която обаче се загатваха закръглените форми на силните й, високи и твърди гърди.

От четиримата роби Кнут и Мендоса не бяха виждали жена повече от две години, а другите изпаднаха почти едновременно в екстаз пред съвършенството на лицето й, малко бледо поради затворения начин на живот и пред грациозността на движенията й, когато скачаше като птица от скала на скала.

Тя ги огледа със смесица от болка и любопитство и пренебрегвайки предупрежденията на Оберлус, скоро се заприказва с чилиеца, с когото, естествено, се разбираше най-добре поради общия език, въпреки че в началото той се колебаеше дали да влезе в разговор с нея и често поглеждаше крадешком на върха на стръмния бряг, откъдето ги наблюдаваше Оберлус с неизменния си далекоглед.

— Не можете да живеете винаги в страх… — отбеляза тя. — А и той не е бог, нито е всесилен…

Метисът й показа ръката си, с два липсващи пръста и посочи към мачтата, от която все още висяха останките от тялото на португалеца.

— Той ми причини това… И уби онзи човек… И десетина други, бог знае колко… — каза чилиецът и продължи да нарежда вулканични камъни на мястото, където един ден трябваше да се изгради водоем, за да се събере водата на цялата долина.

— Луд е и не бива да му вярвате, защото освен че е луд, е и хитър… Ще ви използва, докато му омръзнете или докато залови друга жена… В този ден животът ви ще струва по-малко, отколкото животът на една костенурка. Бъдете сигурна…

Ниня Кармен замълча, размишлявайки над възможността друга жена да се появи на острова. Подобна мисъл не й бе минавала досега.

Накрая, като че ли неволно, тя промени темата на разговора и попита:

— А никога ли не сте мислили да избягате?

Себастиян Мендоса я погледна така, сякаш за миг я заподозря или допусна, че може да е шпионка, изпратена от омразния палач.

После посочи към зловещия флаг, развял се над острова.

— Гамбоа се опита, нали виждате… — каза той. — На тази проклета скала няма къде да се отиде, нито има материал, от който да се построи управляем сал… Държи ни в плен… — Мендоса я погледна втренчено. — Отдавна ли сте тук?

— Вече загубих представа за времето — бе отговорът. — Два или три месеца, предполагам…

— Аз също съм загубил представа… — Чилиецът като че ли потъна в горчивите си мисли. — Вкъщи ме смятат за мъртъв след завръщането на кораба и жена ми може би се е омъжила вече за друг… Боже! — възкликна той. — Безсилието прави страданието още по-тежко.

— То скоро ще свърши.

Каза го убедена, сякаш знаеше нещо, за което метисът не беше информиран или бе направила вече своите планове, но другият не отговори и продължи да работи, вероятно защото не споделяше изобщо оптимизма й или не желаеше да се обвързва, тъй като, в същност не я познаваше и не знаеше, доколко тя бе зависима от Оберлус.

Кармен де Ибара — толкова назад бе останало времето, когато за някого бе Ниня Кармен — сякаш разбра, че за момента няма да получи нищо от своя събеседник и предприе отново дълга разходка из острова, превърнала се в навик, който й доставяше удоволствие.

Все още тя нямаше ясна представа за бъдещето си и до каква степен то щеше да бъде свързано с Игуаната Оберлус и с остров Худ, но бе стигнала до извода, че случилото се щеше да бележи живота й занапред и да й послужи най-вече, за да опознае по-добре себе си и да разбере какво желае в действителност.

След шестнадесетата си година трябваше да си проправя път през мрежа от идеи и чувства, като напразно се опитваше да открие в обърканото си съзнание какво търси и какво ще изисква от мъжа, на когото щеше да се отдаде завинаги.

Току-що бе открила това и нямаше намерение да се залъгва повече. Независимо дали й харесваше, Ниня Кармен се беше родила робиня и трябваше да се примири с положението си покорно, приемайки в същото време, че ще бъде щастлива само с мъж, който ще я владее и ще изкара открито на бял свят ужасното й морално падение, което толкова се бе старала да скрие от самата себе си и от другите.

Нейното пленничество, гола и окована, подчинена на едно човешко изчадие, в сърцето на някаква пещера на един загубен остров, беше без съмнение най-ниската точка, до която можеше да се стигне при подобно падение. Но достигнала веднъж дъното, тя се оказваше способна да намери някой ден известно равновесие между автентичността на инстинктите си и една привидно нормална форма на съществуване.

Цената, която плащаше, за да открие своя път в живота, не й изглеждаше прекалено висока, имайки предвид тази, която дотогава бе заплатила и бе накарала други да заплатят. Скоро щеше да навърши двадесет и седем години и ако успееше да напусне острова и да се освободи от похитителя си, целият живот щеше да бъде пред нея и Ниня Кармен щеше да съумее да открие мъжа, който да я покори, макар да беше сигурна, че няма да е лесно, тъй като накрая всички се влюбваха в нея. Невинният Родриго, слабият Роберто, опитният Херман де Ариага и даже сръбският граф Риосеко се бяха провалили и загубили мъжествеността си, сякаш ставаше дума само за предизвикателни пениси, които проникваха в нея възбудени и агресивни, за да се измъкнат след малко, меки и увиснали, немощни и безжизнени, превърнали се в обикновени късове повяхнала плът.