Именникът на българските князе

Глава III. Остриганите глави

Най-важната пояснителна бележка в Именника на българските князе, вероятно и заради която е написан самата летопис е бележката за остриганите глави. Остригването на главата е исторически белег, доказващ приемствеността във властта, т.е. законността на владетеля. Затова сведението за остриганите е много важно. Остригването на главата в кръг е основен довод да се настоява за приемственост между Античността и Средновековието. Защото подробното разглеждане на остригването препраща изследователя чак в годините на Гръкоперсийските войни, още през V в. пр.Хр.

Ето как изглежда сведението за остриганите глави в Именника на българските князе:

„…Безмеръ 3 летъ, а род сему Дуло, а летъ ему шегоръ вечем. Сии 5 кънязь дръжаше княжение обону страну Дуная леть 500 и 15 остриженами главами. И потомъ приде на страну Дуная Исперих князъ, тожде и доселе. Есперерих князъ 60 и одино лето, родъ ему Дуло, а летъ ему верени алемъ…“

Текстът е категоричен, че законната династия е управлява 515 години с остригани глави, което е продължило до мига, когато Исперих е преминал на юг от река Дунав. Следователно остриганите глави носят закоността на властта, защото в противен случай, ако това е само етнографска подробност с битов смисъл летописецът би пропуснал да я отбележи. Зад пояснението за украсата на главата и начина на управление при българските князе стои някакъв разказ или предание, отнасящо се до ранната история на степите или епохата на елинизма. Затова откриването и сравняването на исторически документи, летописи и старинни сведения за обичая главите на владетелите да се остригват в кръг, би спомогнал да се разчете по-ясно изключително важната податка, останала странно досега извън полезрението на изследователите, или разтълкувана в еднопосочен ред по логиката на въображаемо историческо предположение, без да бъде сравнена с данни от други летописи.

В запазените старобългарски текстове на славянски език липсват подробни описания за българските князе. В каменните надписи податки също не могат да бъдат намерени, както и в цялата традиция на приписките върху камък или книга. Обръщайки се обаче към византийските и латинските хроники, ученият би се уверил, че в първокласни извори от Античността и Ранното средновековие съществува значително количество успоредици, разказващи за обичая на остригването. Същото се отнася и за арабските ранносредновековни извори, които непрекъснато поднасят изненади на изследвачите на старината, защото те не гледат от мястото на Византия или Рим и следователно виждат допълнителни неща.

Първата успоредица за остригването ни е представена не от кой да е, а от тримата най-изчерпателни автори за събитията от първите години на българската държава на юг от р. Дунав — Св. Теофан Изповедник, патриарх Никифор и Анастасий Библиотекар.

Текстът на съобщението у тримата е следния:

А. Св. Теофан Изповедник

„Българите, като въстанали, избили господарите си, които произхождали от (ханския) род, и поставили мъж злонравен на име Телец (Teletzen), на 30 години. А мнозина славяни като избягали, преминали към императора, който ги настанил при Артана.“

Б. Патриарх Никифор

„Работите пък у хуно-българите се развивали по следния начин. Те след като се уговорили помежду си, убили тези, които обладавали по родова линия властта над тях, а за свой вожд поставили така наречения Телесий (Telession), строг мъж, който заедно с това проявявал от младини смелост.“

В. Анастасий Библиотекар

„Българите пък като въстанали, убили своите господари, които произхождали от (ханския) род и поставили на престола мъж неразумен, на име Телец (Teletzin), който бил на тридесет години.“

Преводът в корпуса на гръцките и латински извори за българската история — ГИБИ и ЛИБИ — съвсем произволно допускат четенето на използваната и от тримата писатели дума „сейра“ (seira) като преносно значение на „владетелски род“. За първи път такъв превод е направен от В. Залатарски в неговата основополагаща „История на българската държава през средните векове“.

Подобно превеждане на думата и обяснение на текста наистина е допустимо. Преди да се разтълкува обаче едно понятие, очевидно преповтарящо по смисъл Именника, защото логиката и излагането на събитията са почти същите, следва да бъдат щателно проверени всичките значения на думата „сейра“. В известния речник на Лидъл-Скот думата е извадена с няколко значения, като използваното от Златарски преносно значение на „родова връзка“ не се приема за текстовете на Св. Теофан Изповедник и патриарх Никифор. Думата „сейра“ както и повечето старогръцки думи има няколко значения, като в едно от тях тя означава остригана на парчета или на „дупка“ коса. „Сейра“ (seira) има значение и на ласо, примка и др. Например племето на партите, един ирански конен народ е наречен „сейрафорой“ (seiraforoi) от известния лексикограф Свидас, а св. патриарх Фотий пък използва глагола „сейрао“ (seirao), който буквално означава „хвърлям ласо“. Очевидно е внушението на думата за кръгообразна подстрижка, наподобяваща остригване, при което да се образуват кръгли участъци, лишени от коса.

Разтълкувано в предлаганият от английския речник смисъл, съобщението на Св. Теофан Изповедник и патриарх Никифор преповтаря Именника в частта за преврата срещу Дуло.

Засичането на името Телец от Именника и при двамата византийски хронисти, както и при Анастасий Библиотекар свидетелства за достоверност на разказа. Съставителят на Именника относно преврата казва така: „…измени родъ Дулов, рекше Вихтун“, а Св. Теофан Изповедник казва „българите като въстанали избили господарите си, които произхождали от остриганите“.

Кормисош (или Кормесий) е първият владетел от новата династия на Вокил. Дали Вокил е запазил обичая князете да ходят с остригани глави — това не е известно. По-вероятно е наистина остригването да се е запазило дори до края на Първото българско царство, но вече като битова останка без идеологическо сдържание. Два века след преврата през VIII в., вече след Покръстването, немският посланик в двора на византийския император Луидпранд вижда с очите си един остриган български благородник по време на приема, даден от василевса. В отчета си Луидпранд изказва възмущение от предимствата, дадени на българите по време на управлението на Симеоновия наследник — св. цар Петър I, упоменат и от Българския апокрифен летопис от XI в. Затова текстът на немския царедворец е пълен с жлъч и обидни характеристики. Ето какво впрочем казва посланика през X в. в доклада си, предназначен за немския владетел Отон I:

„И когато след многословните песнопения и отслужване на литургията бяхме поканени на трапезата, той, очевидно за да ви унижи мои августейши господари (Отон I и съпругата му), постави пред мене на отсамната и страна, която беше тясна и дълга, българския пратеник, който беше остриган по унгарски обичай, беше препасан с медна верижка и правеше впечатление на оглашен.“

Остригването е било в кръг, защото латинският писател употребява израза „ungarico more tonsum“, което буквално преведено би означавало „тонзура по унгарски обичай“. Причината за сравнението с унгарските обичаи се състои във факта, че Луидпранд познава по-добре унгарците, които са съседи на Немското кралство. Това естествено не означава, заимстване на маджарски обичаи от българите или тюркско-угорски произход на българската обичайна и обердна практика. Още византийският император Лъв VI Философ прави сравнението между българи и маджари, наречени от него „турки“. Приликата в начина на воюване и общото място, откъдето излизат българи и унгарци при атаките им срещу Византия допуска сходство в обичаите или военното устройство. Но отбелязването в Именника на старинна традиция, при която князете ходели „остриженами главами“ предполага друга вероятност — че унгарците са заели старобългарски обичай. Или че българи и унгарци следват прастарата традиция на степите, отвеждаща през Атила към скитските обичаи и поверия.

Забелязаната връзка между руската и българската история, подчертана при управлението на Гостун (Гостомысл) и безспорно доказана в цялата славянска книжнина по принцип, се проявява отново в сведението за остриганите глави. Киевският княз Светослав, чиято политическа съдба е свързана пряко с историята на България през X в. също държи главата си остригана, подобно на князете от Именника. Ето какво казват свидетелствата на епохата, каквото е съчиненето на византийския писател Лъв Дякон:

„Светослав пък пристигнал от отвъдния бряг на една скитска лодка (странно военно съоръжение за конен народ — б.м. Ст. Чурешки) с весло в ръка и гребял заедно с другите като обикновен войник. Външният му вид бил приблизително такъв: среден ръст, нито необикновено висок, нито пък нисък, с гъсти вежди, сини очи и чип нос, без брада и с горна устна, обилно обраснала с гъсти и дълги мустаци. Главата му била съвсем гола, но на едната страна висял кичур коса, който означавал благородният му произход. Той имал набит врат, широки гърди и стройно телосложение и изглеждал свиреп и див.“

Спусната до раменете коса виждаме в портретите на българските ханове Тервел и Омуртаг. Техните образи са запазени върху печат и медальон, съответно от VIII и IX век. Заедно с формата на косата ясно се разпознава украшението за глава, указващо за благородния им произход. Дългата коса, която се спуска до раменете на кесаря Тервел изключва възможността споменатия в Именника български владетел да бъде остриган напълно.

Сходните обичаи на остригване на главата при двата народа могат да спомогнат много при разтълкуването на Именника като специфичен вид исторически документ. Защото данните за руските князе са почерпани не от кой да е, а от Лъв Дякон, учстник в похода на император Йоан Цимисхий срещу нашествието на русите под водачеството на Светослав. През 968 г. руският владетел напада България, тогава управлявана от св. цар Петър I, чийто велможа е видял и Луидпранд. След едно голямо сражение и редица обсади русите превзели столицата Преслав. Преди това дружините на Светослав отблъснали печенезите, които действали в помощ на българите, обсаждайки Киев. През 970 г. руският княз Светослав влезнал тържествено в Преслав и започнал да се разпорежда самодържавно в стила на първобългарските князе. Влизането на Светослав в столицата притежава според нас същото значение за българската политическа традиция, което и преврата от средата на VIII в. Руският княз не желае просто да влезе в българската столица. Той искал да я превърне в средище на земите си или казано другояче — да върне старото положение, описано в началните страници на Повесть временных лет, при което всички славяни са управлявани от политически център в земите около р. Дунав. Руският княз желае да управлява велика държава, държаща в подчинение огромни земи и редица народи на територията от Черно до Балтийско море.

В Повесть временных лет руският летописец Нестор приписва на Светослав следните думи, казани в писмото до майка му (Велика руска княгиня):

„Не желая да остана в Киев, искам да живея в Переяслав на Дунав, защото там е средата на моята земя (sic!), и защото там се стичат всички блага: от Гърците злато, тъкани, вино и различни овощия, от Чехите и Унгарците сребро и коне, от Русите кожи, восък, мед и роби“.

Някои историци-марксисти тълкуват сведението на руския автор като доказателство за икономическите отношения между държавите. Всъщност става дума за плащане на данъци от васално зависимите владетели към българския цар, който продължавал да се счита за върховен владетел на голямата източноевропейска (степна) империя. Както и Атила.

Стремленията на Светослав, очевидно напомнящи на амбициите на владетели като Тервел и Крум, принудили ромеите да изпратят войска, която през 971 г. в няколко сражения разбила русите и ги изгонила на север от р. Дунав. Самият Светослав, връщайки се обратно в Киев, бил нападнат по пътя от печенежки отреди и убит. От главата му, след като била обкована със злато печенежкият вожд си направил чаша, с която пиел за да си спомня за победата над русите. На чашата-череп бил издълбан надпис „Търсейки чуждите, изгуби своята“.

Успоредицата със съдбата на император Никифор I Геник, който сто и шестдесет години преди това е убит от войниците на Крум, а главата му е превърната в чаша, подтиква историка да вижда две неща. Първо, че печенегите постъпват с труповете на заклетите си врагове както конните езичници от степите и следователно държат страната на българите. Второ, че киевският княз Светослав не е тръгнал на обикновен завоевателен поход, а на решителна идеологическа война, след която би спечелил властта над много по-обширни земи, отколкото някои съвременни изследователи допускат.

Обичаят за правене на чаши от черепи е много стар и низхожда към Античността. За него говори още Херодот. Казаното от Херодот се вписва идеално и в идеологическата борба между Византия и България при княз Крум и василевс Никифор I, и в отношенията между печенези и руси през X в. И българите и печенезите следват степната военна традиция, оставена от скитите. Следователно историята с похода на киевския княз Светослав срещу България не е така проста и банална, както обикновено се представя в историческите съчинения, виждащи в действията на Светослав обикновен грабителски набег. В сложните отношения на степната империя, държана (управлявана) от наследниците на Ирник, русите заемат важно място. Затова казаното от Лъв Дякон за Светослав и съвпадението на обичая, описан в Именника потвърждават верността на принципа податки за ранната българска история и по-точно за Именника да се търсят в славянска и руска среда. Или пък в писмени документи, засичащи общата история на двата народа.

В този смисъл за историка, изследващ обстойно изворите и свидетелствата за ранната българска история, прекалено любопитен остава въпроса относоно съдбата на волжките българи. Засичането на текстовете от Именника с руската владетелска традиция и с практиката на унгарците според сведението на Луидпранд, показва всеобща благородническа традиция, спазвана от конните племена, идващи от Изток и задължителна за управниците на степните военнополитически съюзи.

Излизайки от гледната точка на византийските хронисти, изследовятелят се натъква на една друга, не по-малко интересна и важна. Става въпрос за сведенията на арабските пътешественици и събирачи на интересни разкази или случки, които през същия този X в. минават през земите, населени с българи, славяни, руси и хазари. Обичаите, политическата традиция и културните характеристики на изброените народи са любопитни, защото те всички се намират под властта на хазарския хаганат. А известно е че същите тези хазари по думите на византийските летописци прогонили българите на Исперих (Испор) и наследили земите на Велика или Стара България. Същите тези хазари убиват и знаменития български княз-основател на дунавска България — Испор.

От запазените извори на арабски автори важно значение за разтълкуване на посланията в Именника на князете притежава сборника на Наджиб Хамадани „Сътворени чудатости“. В него е записано следното важно известие:

„Булгар — Това е огромна област. В единия й край живеят неверници, които щом видят царя си, свалят шапка и я слагат под мишницата си. Има обаче хора в страната България, които са близки към исляма. Тези хора са здравеняци, воини на вярата и храбри. Те са с остригани глави и носят къси кафтани. Те въртят търговия с кожи. И вярващите и неверниците имат право да пият вино. Пияни хора не се срещат обаче.“

Най-важното сведение в дневника на арабския пътешественик е пасажът за остриганите глави на волжските българите. Косвено арабският писател дава да се разбере, че става дума за благородниците, защото тази група е отделена от останалите по няколко признака — пострижка, облекло, воински качества и качества на характера. Пояснението, че правят търговия с кожи подсказва издигнатото им положение в обществото. Доказателството за разликата между благородници и нисше съсловие е вероизповеданието — по-издигнатите родове са мюсюлмани, а останалите изповядват друга вяра, вероятно езичество. Отново, както и при Именника, ученият се натъква на отделителния белег между благородници и простолюдие — остриганите глави.

Говорейки за страната Булгар Наджиб Хамадани предоставя две важни податки за разсъждение върху въпроса за вярта на българите и общественото им деление. Едното е разделението на вероизповеданието съобразно общественото деление, а другото е обичаят българите да пият без да се напиват, което подсеща за Крумовите закони. Засега важно е да се отбележи, че Именника намира нова потвърждение на казаното от неговия съставител в рубриките му. При това от известията за миналото на волжските българи, които подобно велможата на св. цар Петър I си стрижат косите и за разлика от Дунавските българи, останали верни на християнството, изповядват исляма.

Трите важни текста, предоставящи успоредици на Именника — ръкописите на Луидпранд, Лъв Дякон и Наджиб Хамадани доказват налчието на много силен и важен обичай, различаващ благородничеството от простолюдието. Силата и разпространението на обичая князете или прсто предводителите да бъдат остригани проличава от дълготрайността на обреда и неговото широко пространствено разпространение. От друга страна, вървейки по степента на достойнство и значение на хората, изпълняващи обреда на остригването, изследователят може да построи йерархията във вътрешната подредба на стпената държава.

Сведенията на анонимния съставител на Именника остават първостепенни при исторически възстановки, защото предават подробно отличителните черти на българската аристокрация. За тях мълчат византийските писатели, но несъмнено използват подобен род белези като система на разпознаване в нардностните си назовавания. Нещо повече.

Във Византия е обичай модните дрехи и прически да се наричат по народа, който първи ги е употребил или за когото те са неотделима част от етнографското поведение. Прочутият историк на Юстинияновата епоха — Прокопий Кесарийски — свидетелства за модна прическа, специална дреха и шалвари, разпространени сред привържениците на цирковите партии. Начинът на остригване, при който косата се остригва отпред до слепите очи е определен като „хунски“. Това е важен знак за популярната политическа идея на деня, защото димите са политическа сила във Византия.

Всеки народ от новопоявилите се народи по границата на Византия носи косата си различно и в съответствие с общественото й значение. Ето какво пише Агатий Миринейски, който е продължител на Прокопий Кесарийски: „На царете на франките е напълно забранено да си острижат косите. Те от деца ходят винаги с нестригани коси и всички плитки им се спускат много красиво върху раменете, както и предните плитки, разделени на челото висят от двете страни. Разбира се, не както у аварите и турките — невчесани, нечисти, мръсни и сплетени грозно с приплетка…“. Византиецът вижда добре разликата между франки, турки и авари, които напълно се различават от остриганите по хунска мода конни племена.

Засичайки успоредиците на сведението за „остриганите глави“ в едно и също време — X в., изследователят доказва значимостта и разпространението на обреда. Но това не позволява да бъде разгадан неговият смисъл. За да бъде проумяна историята и скритото известие на самия обичай ученият трябва да намери други податки, връщайки се назад във времето. Още повече, че летописецът, съставил списъка на българските князе безусловно е подчертал продължителността на преданието — „тези пет князе държаха княжението с остригани глави“, казва книжовникът. Следователно обичаят съществува още по времето на Авитохол и най-вероятно не започва със самия него. За да се разбере културната история и смисълът на обичая, историкът следва да потърси нови данни в текстовете на античните автори и по такъв начин да загради възможните решения на историческата задача. Разбира се без да напуска областта, в която хронистите от X в. и съставителят на Именника виждат продължението на традицията князете и вождовете да ходят остригани.

В европейската историография по въпросите на Великото преселение на народите не съществува и никога не е съществувало единно мнение относно народностния (в смисъл на религия, език, антропология и обичай) произход на хуните. Прието е мнението, че те са тюрки, ала едва ли всички племена и родове, влизащи в състава на степното обединение, начело на което стои Атила са тюрки. Страшното нашествие, стигнало по предание до Рим, където „бичът Божи“ — Атила — се среща с папата, оставя огромно впечатление на съвременниците. Нещо повече — ужасът от хунската вълна остава силен дори до X в., когато все още се разправят приказки и се носят предания за хунския предводител. Дори германският епос „Песента на нибелунгите“, записана приблизително по това време запазва спомен за Атила, наречен Етцел. Разрушителната сила на степното нашествие дава храна на въображението и предоставя огромни възможности пред надарени писатели да засипват с метафори и сравнения читателя на исторически хроники. Затова понятието „хун“ се превръща повече в синоним на безпощадния конен воин, отколкото на азиатска орда.

Редица изследователи на хунското проникване в Европа, забелязват, че сведенията за хуните вървят в обратно степенуване с приближаването на конните воини от Евразия към Централна Европа и Източна Франция. Ако в първите текстове, писани през III–IV в. хуните не са нищо друго освен диви конни стрелци с лък с безпогрешен изстрел от коня, то през V в., когато е фактическата мощ на хунската империя под водачеството на Атила, хуните са представени като достойни и дори изтънчени варвари. Християно-римската цивилизация изглежда оставя отпечатък, както мисли френският историк Жак Льо Гоф и хуните през V в. вече притежават нещо подобно на градове и дори бани!

Любопитно и важно сведение за Атила и неговият двор оставя Приск Панийски, византийски дипломат, изпратен с мисия при хунския вожд. Добросъвестен и много точен в наблюденията си автор, Приск, известен още и като Приск Тракиеца оставя ценни, макар и разпръснати сведения относно живота, обредите, обичаите и воинското дело на хуните. Именно от неговият разказ за пира в двора на Атила историците научават името на любимия Атилов син — Ирнас, отъждествен убедително с личността на княз Ирник от Именника. Но освен тази успоредица в текста на Приск се намират и други интересни съобщения, потвърждаващи казаното в списъка на вледетелите.

Приск прави първата съпоставка между скитите и техните наследници в степите — хуните. Успоредицата на податката в Именника гласи дословно така:

„Тъй като са разнородна тълпа, Скитите допълнително към своя варварски език изучават усърдно езика на Хуните, Готите, а също и на Авзонците — тези от тях, които имат търговски връзки с Римляните. Но твърде трудно някой от тях говори на гръцки, освен ако не е от пленниците, които те отведоха от Тракия и Илирийското крайбрежие. А тези, последните, могат да бъдат разпознати от срещналите ги по скъсаните дрехи и занемареността на главата като хора, променили участта си на по-лоша. А този приличаше на Скит, който живее разпуснато, тъй като беше добре облечен и си бе подстригал главата в кръг.“

Целият текст е от значение за разчитането на Именника. Приск, непосредствен наблюдател на събитията, съобщава за смесения състав на хуните. Пратеникът различава скитски и хунски език, което от своя страна свидетелства за наличието на две различни народностни общности със сходна политическа традиция и най-вероятно под скитски език тук се разбира славянски. Пратеникът на императора споменава също така за използването на готски и авзонски (латински) език, с което подкрепя виждането за готско и, евентуално, за неславянско влияние над Именника на князете.

Второто важно известие в „Готска история“ е податката за благородниците и издигнатите хора, които си стрежели главата в кръг. Твърдението на Приск пряко подкрепя текста на Именника, чиито петимата князе — Авитохол, Ирник, Гостун, Курт и Безмер, управлявали 515 г. „остриженамаи главами“. Казаното от Приск прави двойна подкрепа на Именника — един път посредством споменаването на Ирнас (Ирник) и втори път чрез посочването на благородническия белег — остриганата в кръг глава. Очевидно законността на властта е получена от Атила, а неговият син я наследява. Впрочем историята на Приск е ключова за разтълкуването на Именника не само защото преповтаря на два пъти сведения от владетелския списък, а защото обяснява поради каква причина Именника брои с един владетел преди Ирник, а не с три или четири, макар да е ясно, че българите са били обособени като народ преди V в.

Непосредствено преди Приск в античните извори обичаят на остригването е предаден от Атеней, автор от епохата на римския император-философ Марк Аврелий. Атеней обяснява мотивите за остригването чрез прастарата легенда, дошла от незапомнени времена. „Поради множеството сполетели ги нещастия от скръб, те (скитите), остригали едновременно от себе си и сполуката, и косите си, и тези, които бяха от външно на тях племе нарекоха начина им на подстригване заради надменността им «да постъпиш като скит»“. Недвусмислено се подчертава отново социалното значение на скитския обичай заедно със спомена за исторически събития от Античността — некласическата антична действителност по периферията и контактните зони на елинистическото койне.

Най-важното сведение обаче е при Херодот. И Херодот и останалите автори събират данни за скитите предимно от гръцките колонии по северното крайбрежие на старинния Евксински понт, както се е наричало Черно море.∗ При разяснението на генеалогичните предания, военните привички и религиозни обичаи на скитите, гръцкият историк разказва следното: „Хората, които приемат докарания мъртвец (скитския цар) постъпват също като царските скити: отрязват от ухото си, остригват си косите на венец, правят си разрези около ръцете, раздират си челото и носа и си забучват стрела през лявата ръка.“ Тъй като този пасаж е пълен със сложни за обяснение обреди, ние ще се задоволим да отделим сведението за „царския“ характер на остригването и неговата форма — кръгообразна. Фактически Херодот казва същото, което и средновековните летописци, посочвайки остригването като знак за благородство.∗∗

Синхронно на Херодот през V в. пр.Хр. твори и епическия поет Хойрил Самоски. Той отбелязва съществуването на аналогичен обичай, забелязан при странен семитски народ, разпознат в науката със завърналите се от персийски плен евреи. „Странният народ“ се появява в Палестина след войната на персийскит царе с елините. Хойрил казва следното:

„А след тях дойде народ, непривичен за погледа, от чиито уста излизаше звук на финикийски (те. звукът има «ж», «ч», «ш» или това спокойно може да се приеме за звученето на прастари славянски думи — бел.а.) слова, околовръст огромно езеро живееха тия воини, на Солимските височини и си стрижеха косите, а отгоре надяваха кожа с конска глава, изсушена на дим.“

Връщайки се отново към Херодотовата „История“, ние се натъкваме в глава VII на сходно военно-народностно описание. Във войската на Ксеркс, наред с египтяни, перси и индийци са представени източните етиопци. Херодот записва следното: „Етиопците от Азия са снаряжени в по-голямата си част като индийците, на главите си имали кожи, одрани от челото на коне, заедно с ушите и гривата. Гривата служела като гребен на шлема, а конските уши стоели изправени; вместо щитове, те използвали за защита кожа от жерави.“ Изглежда източните етиопи имат историко-географска връзка с конните народи (от рода на сагартиите, които носят ласа, наречени „сейри“). Близостта на скитските народи (например саките) с персийската култура е неоспорим факт, отдавна доказан в историографията.

Сведението на Херодот, взето в отношение със стиха на Хойрил Самоски е особено ценно за разбиране на някои топоси от старобългарската книжовна традиция. То обяснява твърдението в Апокрифния български летопис от XI–XII в., че първоначално българите са били етиопи. Успоредицата в античните извори и старобългарските апокрифи е много важна, защото тя обяснява и текстът от Именника, и летописната традицията при византийските хронисти до X в.

Според историческото предание в Средновековието съществуват три Етиопии — в Африка, в Месопотамия и близо до Индия. Но в Илиадата и Одисеята също се говори за етиопи, които се намират в северните части на Европа, близо до Океана, т.е Балтийско море. Почтено ще бъде ако кажем, че по-вероятният първообраз на съставителя на Именника е именно епопеята на Омир. Следователно ако етиопи е препратка към античните извори от страна на автора на Апокрифния летопис, а това е най-вероятно с оглед на античните податки в текста, то под етиопи ще ес разбират северните народи в Европа и така още един път се потвърждава верността на казаното в съпътстващите Именника документи от руска и славянска среда. Определно се виждат и историческите наслоявания в Именника, преразказани от сходни на неговата среда исторически текстове в синхрон и диахрон.

Успоредиците в текста на Именника, разгледан в светлината на византийските, арабските, латинските средновековни и античните автори могат да бъдат попълнени с две сведения. Едното ппринадлежи на известния езиковед и философ Стефан Византийски, живял през VI в. сл.Хр., а другото принадлежи на Хезихий, автор на не по-малко известния „Лексикон“, в който са събрани различни сведения за етнографията на племената и обяснения на някои историко-културни понятия. По жанр трудовете на Стефан Византийски и Хезихий отговарят на „Лексикона“ на Свидас (или Суда), писан през X в. и съдържащ данни за българите. Лексикона на Свидас от своя страна пък е известен не само с обстоятелството, че е едниствения извор за Крумовите закони, но е известен също така и с факта, че търси връзка между античната история на степите и средновековните племена. За текста на Свидас и съдържанието на Лексикона ще бъде отделено особено място.

Сведенията на Стефан Византийски и Хезихий са важни с факта, че потвърждават едновеременно известията у няколко антични писатели, което прави данните сигурни. Ето какаво пише Стефан Византийски в дългата си рубрика за скитите:

„Скитите са тракийско племе (sic!). По-рано са били наричани Номади (Nomaioi). Скити (са наричани) заради Херакловия син Скит, а някои пък (считат заради) глагола «да се сърдя» — (skudzestai), защото скитите са твърде гневливи. И така (казва се) Скития — Skutia (…) Казва се и скитка (Skutikai), това е вид обувка като персийка (Persikai) Има и форма на прилагателно скитски (Skutes), (като например — скитска тълпа (skutes omilos) и в скитската страна (Skutenes oimon) и скитско желязо (Skutes sideros); оттук и «постъпвайки по скитски» (aposkutisai) означава «да си режеш косите с желязо».“ Отново се вижда, че остригването в кръг е характерно за античните скити. Повтаряйки сведенията на Атеней в етимологията на глагола, Стефан Византийски развива косвено сведенията от Именника на българските князе и повтарящите се негови данни при останалите писатели — латински и византийски.

Податките при Хезихий Александрийски са още по-любопитни, защото освен за остригването в кръг филологът съобщава и името на племето, вероятно въвело този обичай. Хезихий подкрепя Стефан Византийски, че кръгообразната подстрижка се свързва със словосъчетанието „aposkutistai peritemein“, значещо „да отрязваш наоколо“. Хезихий също казва, че Солимите (Solumoi) са били „скитски народ“.

Названието на племето „солими“, пояснено като „скитско племе“ от гръцкия филолог изглежда е дало името на планинските възвишения, наречени „Солимски“, на които се заселват остриганите в кръг, говорещи „финикийски“ слова гривоносни варвари, описани от поета Хойрил Самоски.

От друга страна солимите са племе, споменато в Илиадата, песен VI, стих 184, 204. Те са били противници на митическия герой Белерофонт и били прославени като най-храбрите и тежки за сражение воини. Дали под понятието „етиопи“ в Апокрифния български летопис от XI в. не стоят солимите от старогръцките митове и справочници не може да се каже със сигурност. Но не е изключено с оглед на миграциите на населението и на традицията във византийската историография, която прави опит да свърже герои и събития от Илиадата именно с българите, подчертавайки войнствения им и свиреп характер.

Историческите извори от епохата на Античността, съчетани с данните от средновековните летописи могат да бъдат ценни податки в добре съставена от историците „координатна“ система. В тази своеобразна схема по „ординатата“ могат да се поставят известията на българските документи и средновековните писатели. Съответно по абцисата следва да се нанесат античните свидетелства, защото там разполагаме с категоричен и подробно проучен в историографията капацитет, какъвто е Херодот. Така биха се откроили двата типа отъждествявания във византийските и латинските хроники. А те определено следват различни принципи.

Описателно-сравнителните (формално-типологичните) сравнения вървят по линия на сходство в местоживеенето и бойната тактика, докато генетично — историческите държат сметка за приемствеността с политическия и народностния предшественик. Оттам се налага схемата скити-хуни-българи. Царските скити са отъждествени с хуните от Приск Панийски през V в. (изрично е отбелязан родово-владетелския белег на остригване), а хуните са приравнени с българите от патриарх Никифор и други историци от по-късните времена. Връзката скити-хуни при Приск е направена политически (чрез меча на скитските царе), докато родствеността между аристокрацията на хуни и българи е и кръвна — Ернах (Ирник от списъка на князете) наследява Атила. Разбира се, събитията след V в. са по-близки до сревновековния писател, затова за тях се знае повече.

С ефекта „натрупване на данни“ намират обяснение сравнително късно разпространените аналогии между българи и скити във византийските извори. Вече през X и XI в. византийците сравняват българите направо с античните владетели на степите — факт, който означава, че народностните и езикови имена в хрониките са обработени въз основа на античното историко-литературно предание след съпоставителен анализ от страна на константинополските учени. В никакъв случай философи от равнището на Михаил Псел няма да си позволят повърхностни сравнения, нито ще правят произволни твърдения. Не бива да се забравя, че Михаил Псел се познава лично с български благородници, живеещи във Византия. Неговите сравнения със скитите съвсем изненадващо намират подкрепа от възможно най-меродавния извор на епохата. Става дума за епитафията на Василий II Българоубиец. Тя е повече от красноречива — българите са „западни скити“.

Инерцията на два века и детайлното проучване върху автентичните предания на новодошлите племена обясняват такова „закъснение“ в употребяваните етноними. Не бива да се подценява и фактът, че скитите присъстват в Библията, а византийските автори се стремят да правят аналитична съпоставка между античната и библейската традиция за разлика от западноевропейските хронисти, които направо наставят легендарните сведения към библейския текст.∗ Съседният славянски свят просто пренася методиката — западните славяни следват латинската традиция, а източните следват византийската. Различни по дух са настроенията в полските хроники и историческите български книги, което е показателно за влиянията на византийската и латинската цивилизация.

Съотношенията на народностните и културни понятия от вида „подчинено“, „противоречиво“ и „противно“ помагат там, където липсват подробни данни. Това води до класификация от типа „пъзел“, но пъзел с липсващи и различни по място несвързани парчета. Затова във византийските извори има два вида класификации — преработена и непосредствена. Съвсем различна е класификацията с непосредствени сравнения, каквато е на Лъв Дякон, и класификацията с преработени в система извори по схемата на логическия квадрат на Псел.

Нека погледнем методиката на непосредствени заемки от антични писатели във византийската историграфия до X в. Лъв Дякон например, който нарича русите „скити“ и „тавроскити“ направо препраща читателя си към античния географ Ариан. Текстът на средновековния историк цитира направо античния автор, без да се опита да преработи и изясни сведението: „Ариан казва в своя «Периплус», че Ахил Пелеев бил скит от градчето Мирмикион, който се намира на Меотидското езеро. Той бил изгонен от скитите заради своята жестокост, свирепост и надменния си дух и след това се поселил в Тесалия.“ Лъв Дякон не е единственият, който свързва по географски принцип легендарната антична история на Черно море със средновековните народи. В случая понятието „скит“ своята родова-обществена характеристика (както е навсякъде другаде — от Херодот до Именника на князете) и се превръща в остаряло географско понятие. На някои места в текста дори се казва, че русите не могат да яздят! Очевидно Лъв Дякон се стреми чрез „скити“ да отдели езичниците руси от християните българи, също наречени по старинен географски белег „мизи“.

Голямо влияние върху българската средновековна книжнина оказва „Хронографията“ на Йоан Малала. Този византийски исторически труд от VI в. е преведен на български от Презвитер Григорий. Показателно е, че навсякъде понятието „славяни“ във византийския текст е заменено в превода с „българи“. Малала говори за „българи“ вместо „скити“, преразказвайки същата версия за Ахил, използвана от Лъв Дякон. „И така споменатия Ахил заминал заедно с Атридите като водил своя собствена войска от три хиляди души, наричани тогава мирмидонци, а сега българи.“ Очевидно е позоваването на същия античен автор, използван от Лъв Дякон. Подразбира се от контекста, че Малала отъждествява българи със скити, но се подразбира също така, че българите и русите са родствени народи.

Друг извънредно ценен писател, чиито творби подкрепят този ход на разсъждения е Йоан Цец. Макар и писател от XI в., Цец прави същото отъждествяване, каквото и патриарх Никифор, наричайки българите хуни-мирмидонци. Цец разширява представите, създадени на политико-географска основа, назовавайки прабългарите „пеонци“, свързвайки ги с водените от тракийския вожд Пирайхмес пеони на помощ на Троя. Твърде вероятно е политическата съдба на България от X и XI да оказва влияние за такива аналогии, защото пеоните са живели по земите, на които се е разпростирала Самуилова България. Двойните народностни имена и фактически двете истории, които Цец разказва са онагледяващи за правилата на сравнение във византийските автори. Единият път Цец прави историко-литературно сравнение, а вторият път прави поетико-географско.

Що се отнася до латинските извори, то там нещата стоят прекалено ясни. Латинските текстове не различават добре конните народи и предпочитат да следват византийските описания какъвто е примерът с Анастасий Библиотекар. Останалите просто нанасят на античната карта имената на средновековните племена и политически образувания. Ние притежаваме описанието на Първия кръстоносен поход от свещеника Фулко, където населението на българските земи е наречено „траки“ по името на античната област Тракия. Познанията на Фулко са почерпани направо от античните текстове и със сигурност са аналогично-географски. Показателна е думата „monimenta“, използвана от Фулко в смисъл на довод за твърденията му. На латински „monimenta“ значи писмен паметник.

Възможностите за отношението между българи и скити в народоназователно отношение са тясно обвързани с политическата история на Югозападна България, т.е. днешна Македония. Михаил Псел нарича братът на Самуил — Аарон, „водач на скитите“. Отново той приравнява българите със степните герои на Херодот, вървейки по традицията на античните автори, които разказват за вторично обособяване на скитите от една по-голяма родово-религиозна общност, наричана номади. Но Псел не единственият пример.

Поразителна за изследователя е липсата на народностно и езиковото име „българи“ в епитафията на Василий II Българоубиец. Надписът от гроба на прославения византийски император изброява покорените народи — персийци, скити, абасги и иберийци, но никъде не става дума за българи. Очевидно през XI в. равнопоставянето на българи и скити е било много разпространено. Самият Василий II е ценял най-много победите над българите и след като отмерва краят на Първото българско царство тържествено изпълнява обета си. Фактът, че от хунско се върви към скитско в названията на българите изключва възможността за условни наименования, родени от механичното преписване или от художествена символика.

След годините на византийското владичество българите са наричани само с името си, останало и до ден днешен. Любопитно е обаче да се каже, че античното „скити“ се прехвърля върху куманите.

Много рядко при изследването на сведенията от старобългарските документи от ранга на Именника историците използват руски текстове. Възможно е точно те да пазят спомена за родството между българи и скити или поне да обяснят причината за смесването на двете родово-езикови понятия във византийските летописи. Ако прегледаме данните на Хронографите от руска редакция, публикувани от Андрей Попов в прочутия му „Обзоръ хронографов русской редакции“, неминуемо ще ни направи впечатление генеалогията, свързваща руси и българи. Родството следва твърде любопитната схема (разбира се, съществуват и отсенки, които също са важни, но тук няма да ги разглеждаме)∗:

       Скит — Аоет

Словен Рус     Болгар     Коман      Истер

Прегледът на текстовете, които засягат пряко или косвено известието в Именника за остриганите глави показва една последователна историческа логика, която се откроява при подреждането на изворите в последователен и правомерен ред и при йерархия, съобразена с гледната точка на конните народи от степната област на Източна Европа. Ако наредим заедно схемата на употреба на понятието „скити“ във византийската литература със споменаването на етиопите в Апокрифния летопис от XI в. и до тях поставим руската генеалогична представа с историческото предание сред славяните и поставим до тях владетелския белег на остригване в Именника на князете, то ние ще установим единство или най-малкото непротиворечивост на историческата логика. И това е така, защото Именника има паралели поотделно и в система с всички посочени извори.

Приключвайки прегледът на изворите от Античността и Ранното средновековие в тяхната връзка с пасажа за остриганите глави от Именника на българските владетели, ние считаме, че фактите позволяват да се направят три сигурни извода. Първо, политическият знак за властта у скити, хуни и българи е един и същ. Второ, скитите се намират в по-дълбока историко-етнографска връзка с българите, отколкото с останалите племенни общности, забелязани през епохата на Великото преселение на народите. Трето, русите наследяват господството над степната империя, което личи от стремежа на киевския княз Светослав да седне на българския престол. За запознатите с историята на руската държава е известен факта, че русите влизат в сблъсък с хазарите през X в., когато русите се покръстват, защото хазарите са юдеи и като такива са нетолерантни спрямо другите две големи религии — исляма и християнството. Изглежда първенстващото приемане на християнството от българите преди всички останали славяни е отделило културно нашите предци от степните племена. Защото българите влизат в сблъсък с маджари и руси едва след покръстването през средата на IX в. И в този план на историческа представа делото на св. цар Борис I добива още по-величествени измерения, защото фактически създава културните граници на Европа и така променя към по-добро развитието на европейската цивилизация.

Като заключение може да се каже, че податките от Античността изобилстват с успоредици на Именника в частта за остриганите глави. Успоредиците се появяват предимно от историята на областите на север Черно море. Податките от тази част на Южна Европа, където се поставя границата между Европа и Азия, характеризират не само древната скитска, но и ранносредновековната българска история. Именно от територията на „Стара“ Скития тръгват българите на Исперих (Испор). Впрочем и русите, и византийците, говорейки за първоначалната родина на българите я наричат по същия образец, по който античните автори наричат Скития — Велика (голяма) България. Това е мястото, където се намира Боспорското царство. А историята на Боспорското царство представлява свързващата брънка между старата скитска история и появата на хуните в Европа. Проучванията на античници и медиевисти върху историята на степите тук е от изключителна важност.

Обобщавайки данните от представените досега успоредици на Именника на българските князе, могат да бъдат направени два сигурни извода. Първият е, че преминавайки на юг от р. Дунав българите пренасят центъра на властта, онаследена изглежда от хунския вожд Атила, който от своя страна я приел символично от старинните владетели на степите чрез меча на скитските царе. Второто сигурно сведение е, че белегът на властта при българите е остриганата глава, заимстван от руските князе и вероятно от унгарските благородници, поддържащи връзки с българите до IX в.

Засичането на средновековните податки с антични сведения е важно указание за историко-политическа приемственост. И дори приравняването на средновековните автори към античните да е обусловено от т.нар. „кабинетни заемки“ или преписване на цели страници и пасажи, следването на античния първообраз свидетелства за наличието на историко-литературна следа или предание, водещи към историята на степите преди появата на готите и хуните през IV–V в.