Именникът на българските князе

Глава V. Именникът на българските владетели — документ от славянската традиция

В „Обзоръ Хронографов руской редакции“ на Андрей Попов са представени родословията на четири владетелски славянски дома — руския, българския, сръбския и полския.

Руската княжеска генеалогия е построена според данните в „Степенната книга“. Логиката на при нейното подреждане е същата, както и при полско-чешката владетелска схема. За естеството на интересуващата ни тема подбираме публикуваните сведения на стр. 259–260 от втората част на „Обзора“. Поради стремеж към краткост тук е представено само началото и някои особености на руската „Степенна книга“:

1. Княжение великаго князя Владимера

2. Ярослав, Владимерович.

По-нататък руските князе са представени по традиционния им ред, в който синът носи името на бащата. В съществуващата обилна историческа литература за ранната руска история пълният списък на руските князе не само че е разработен, но е снабден и със справочен апарат. Затова на малкото страници в текста не е нужно да бъде проследявано цялото руско родословие. Списъкът на руските владетели не внася нищо ново, което да даде храна за различни възгледи от досега действащата представа в науката за руските летописи.

Общото между Именника и руската Степенна книга на владетелите, както и сведенията от Повесть временных леть, е използваната дума „княжение“. Тя притежва същия смисъл както и в списъка на българските князе и означава „царство“, „държава“ и „владение“. Общата политическа терминология в Степенната книга и Именника навежда на мисълта за влияние и дори единосъщност на политическите процеси за българи и славяни през Ранното средновековие, почти до Покръстването през IX в.

Петнадесетата степен от руския документ съобщава за Новгородските еретици, острова на дивите хора, Мидийските места и новооткритата Америка (към датата на съставяне на Хронографа). Важното за разчитането на Именника в податката на Степенната книга е известието за Новгородските предания, което свързва руската летопис с Именника заради рубриката на Гостун и казаното в Повесть временных леть. Според епическите предания българите слизат от северните части на Източна Европа, а от друга страна достигналите до наше време названия на местности, лични имена и някои други названия в местностите около Новгород поразително приличат на имената, разпространени сред балканските славяни.

Много важни исторически сведения за проучването на българското минало, макар и като разпръснати податки, донасят свитъците от Погодиновското хранилище. Както е известно единият от преписите на Именника е намерен там, което означава, че погодиновските ръкописи са присъщата библиографска среда на Именника.

Например Хронограф № 1465, който е близък по дух и съдържание до Хронографите от първа редакция. От значение за текста е да бъде споменато, че списъците в него са събирани в Новгород. Книгата е разделена на 35 глави. Според подборката на Андрей Попов като впечатляващи пасажи могат да бъдат отделени следните известия:

Глава 6 разказва за Вавилонските и Персийските царе и освобождението на евреите (Жидове) от Вавилон.

Глава 11 отбелязва Новгородското предание, което свързва времето на цар Константин Велики с историята на града. Става въпрос за преданието относно „белия клобук“ (калугерска шапка). Текстът на Хронографа е интересен заради двойното му засичане с текста на Именника и успоредиците с Българския апокрифен летопис, отговарящ по дух и текстова постройка на Именника. Епохата на император Константин Велики е приета за ключова не само в текста на Апокрифния летопис от XI в., но и от руския Хронограф, свързващ издигането на Новгород с управлението на първия византийски император.

Глава 18. Тук са описани събитията, свързани със Седмия Вселенски събор. За българската история Седмия Вселенски събор е от изключителна важност. На него се разисква въпроса за иконопочитанието и се създава текст за иконите и смисъла на тяхното присъствие в православното вероизповедание, обредност и богослужение. Наред с вселенските въпроси на вярата на Седмия вселенски събор се споменава и за българското Покръстване.

Глава 19. Вероятно тази глава е най-интересна и най-важна от всички останали. Тя засяга философията на руските самодръжци, разказва за значимите събития на „преложение книгъ“ от гръцки език и за образуването на Новгород. Изразът, използван за да се означи раждането на града предизвиква внимание. Руският автор на Хронографа казва така: „за зачатии Новгородцком иже преже именовася Словенскъ великий“. Повторението със сведението относно управлението на Гостомысл, който е и Гостун от Именника, покзава силната връзка между ранната българска и руска история.

Най-важното сведение от руската история е преписката от Киевската история, в която се съобщава за старите князе — Скит, Зардан, Словен, Рус, Асан и други. Веднага след тях следва списък на византийските императори. Легендарната връзка на ранносредновековната руска политическа история с най-старите владетели на степите — скитите — подчертава дълбоката древност на преданията в Хронографите, а от друга страна, както се видя и при Именника, легендарната приемственост узаконява властта на определен народ в средновековната степна държава — била тя българска или руска държавно-народностна история.∗

Освен сръбските и руските династически списъци в Хронографите, описани от Андрей Попов са представени и полските княжески домове. Имената на полските крале, са подредени за краткост и удобство от самия Попов. Тъй като става въпрос за своего рода хроники, подобно на Именника на българските князе, в рубриките са включени наред с имената на владетелите и по-важните събитията.

Прави силно впечатление подчертаната връзка и дори знак на равенство, поставено между полското и чешкото княжество. Обвързването на чешката и полската история е важна податка за разбирането на най-старите отношения вътре в славянската общност преди национализмът през XIX в. да доведе до създаването на национални интерпретации на миналото. Затова успоредиците на Именника на българските князе с полските, руските и чешките хроники не бива да бъдат подценявани като формални. Полските списъци изгелждат по този начин:

1. Първият полски крал „Крокъ“ е от племето на чехите (sic!).

2. Ванда, Крокова дъщеря

3. Премислав — крал на Полша. По своя езиков характер името се схожда с Презамисъл от Градишкия летопис и е двусъставно име като Гостомысл или като Гостун.

4. Лескъ V — полски крал

5. За полския крал Лескъ

6. Попел, крал полски

7. Попел Попелов

8. Пястъ, крал полски

9. Семовит крал Полски. Отново изследователят се натъква на смислово сходство с династическото име „Гостивит“ от Градишкия летопис. Любопитна остава думата „Вит“, откриваема във Витоша, река Вит и българското лично име Витко. По предложеното от нас четене съставката Вит се открива и във владетелското име Витохол (Авитохол по досегашното четене).

10. Леск, полски крал

11. Семислав крал Полски. Тук откриваме успоредица с легендарното династическо име (епоним) Слав от Българския апокрифен летопис от XI в.

18. Меск, крал полски

19. Болеслав, крал Полски

Прекъсването между 12 и 18 владетел не е описано от самия Андрей Попов, затова липсва като онагледяване и в цитирания списък.

Какво може да се каже за полската владетелска генеалогия? На първо място се забелязва присъствието на жена — Ванда — отличаващо полското княжеско родословие от българския списък на князете. На второ място би могло да се посочи всецяло славянските имена, откриваеми и в други старославянски документи. На трето място това е поставянето на бащиното име след личното кралско ими, какъвто е случая с Попел Попелов.

Липсата на родово име, както и неразчитаеми завършеци от две-три думи на славянски език отличава полската генеалогия от българската.

Освен руските и полските княжески списъци в Хронографите се намират и сръбските владетелски родословия. Те са особено интересни, защото сърбите са непосреднествени съседи на българите през всички времена на Балканския полуостров. Сръбската генеалогия също включва жена като наследник на престола и естествен продължител на династията. В Хронографите, представени от Андрей Попов се намира следното родословие:

„Волкан (Вълкан) син святаго Симеона, брат святаго Сава. Великий княз роди сина жупана Димитрия во иноческом образе (в монашески образ) Давид. Сей Давид роди Вратислава княза. Врастислас же роди Вратка князя и Вратка же роди дщеръ Милицю. Сия же бывает супружница великого княза Лазаря. И роди сины три великаго именитаго Стефана Деспота, и Волка, и Добровоя.“ След тази бележка следва житието на Св. Симеон и Св. Сава.

Българо-сръбските отношения са много деликатни поради историческата неприязън, натрупана през последния век. Затова в България съвсем малко се пише и знае за историята на сърбите, приемана обикновено като допълнение към българската история. Такъв подход от пропагандна гледна точка вероятно е оправдан, но от обективно научна гледна точка не е. Сърбите несъмнено са участвали достойно в раннославянската история, както и съвсем деятелно и показно участват в християнската история на Балканския полуостров през по-късните векове. Сръбското тълкувание на миналото е много важно, защото без него не могат да се осветлят липсващите страници от българската старина, а те не са никак малко.

Византийските автори впрочем неколкократно отбелязват българо-сръбската близост, засвидетелствана и в старобългарски преводни творби. Например на страниците на Манасиевата хроника, се чете следното:

„При сем Константине царя, прейдош Блъгаре пре Доунав и отяше гръком земя сiя. В ней же живят и донине разбившие ихъ прежде же нарищаяшеся земя сиа Мiсiа. Много же бесчисльни съще исплениша и сiя страну Дунаву и ону до Драча и дале. Ибо и Власи и Сръбле и прочии вся едино сът.“

В това съобщение съществуват две близки до изказа на Именника настоявания. Едното е формата „донине“ (доселе в Именника), а другото е „сiя страну Дунаву“, противно на „оноу страну Дуная“ от Именника. Политическата връзка сърби-власи-българи е направена исторически обосновано. През Втората българска държава Калоян се титулува „Rex Bulgarorum et Blachorum“ — „Крал на българи и власи“. Коментарът според нас е излишен, защото двете изразни съвпадения от Именника, както и хронологическото поставяне на Константин IV Погонат, датира не само българското преселение отвъд Дунава. Тук става въпрос за цяла славянска общност, където българи, сърби и власи не са разграничени ясно, защото са родствени и зависими от историческия легитимизъм на българската княжеска (царска) династия.

Освен списъкът на българските князе и сведенията от Манасиевата хроника, в литературните творби от славяно-византийския кръг, събрани в Хронографите, се споменават и други важни мигове от българската история. Подборът на преписвача на хрониките е оставил като значими следните факти:

1. Кръщението на св. цар Борис I — с две версии за неговите мотиви.

2. Войните на цар Симеон I

3. Благословията на византийския патриарх по време на Симеоновите походи срещу Константинопол

4. Победата на византийския император Йоан Цимисхий над българите през X в. и отвеждането на цар Борис II в Цариград

5. Времето на цар Самуил и борбите, които този епичен български владетел води за запазването на държавния суверенитет и народностна самоличност.

6. Кратки споменавания за фамилията на Асеневци. Важно е да се отбележи, че името „Асен“ се среща изписано като Асан или Асян.

Подборката на българските исторически факти от страна на руските преписвачи е направена според отношение на балканската спрямо руската история. Кръщението на българите, борбите срещу Византия по времето на император Йоан Цимисхий и управлението на Асеневци са пряко свързани със старината на Киевска Русь. Кръщението на русите е повлияно от българското, а богослужебната книжнина всецяло е внесена от България. Времето на Йоан Цимисхий и борбата на Самуил против византийците са свързани пряко с походите на киевския княз Светослав, който е фактическият унищожител на столицата Преслав и дори на величието на Първото българско царство. Династията на Асеневци също е свързана със североизточните на България области. Калоян побеждава латинските рицари с помощта на куманите, а племенникът му цар Иван Асен II бяга при русите и с помощта на кумански и руски дружини се завръща на българския престол през 1217 г.

Като се оставят настрана Покръстването, царското достойнство на Симеон I и падането на Първото българско царство, изследователят забелязва, че общото място в историята на руси и българи е куманската следа, ясно проследима при управлението на Асеневци. Пак припомняме, че в Българския апокрифен летопис от XI в. българите са изведени като част от големия народ на куманите.

Имената, съобщени в публикацията на Андрей Попов също представляват интерес. Всички отбелязани макар и накратко легендарни владетелски имена представляват епоними или обобщение на легендарни исторически народностни имена. Свързани с латинската традиция в Хронографите, защото някои от тях са повлияни от гледището на полските хронисти, повестите за старите князе държат на античната традиция. Точно тези Хронографи, какъвто е Хронографът на Сергей Кубасов например, правят опити да свържат античната история със средновековната.

В разказите от вида „Сергей Кубасов“ е показателна съсредоточеността на историческото повествувание и терминологията. Отначало се започва с родовото име на цяла племенно-етнографска общност като скитите, оттам се преминава към славяните, русите и най-накрая се стига до ключовото за българската история име Асан, което е разнопис на владетелското име Асен, Асян. Процесът на обособяване на отделните народностни групи от Средновековието е подреден йерархично с оглед на династическата и кръвната им обвързаност със старинните управители на земята между Азия и североизточинте граници на Римската империя. Двойното засичане в случая, кръстосващо латинската традиция, старогръцката и славянската позволява обяснението на Именника в контекста на цялостната книжовна среда. Това позволява и привличане на текстове от антични автори.

Следвайки дословно извадката на Андрей Попов, въпреки неговата откъслечност и неподреденост, изследвачът чете следните йерархично подредени владетелски имена: Скит, Зордан, Словен, Рус и Асан.

Сведенията за легендарните князе (наречени по същия начин както и в Именника) се намират в Хронографа на архиепископ Пахомий. Освен връзките със Скит, Хронографът на архиепископ Пахомий споменава и за някаква грамота, връчена от Александър Македонски (?), а също така и легендата за князете Халох и Лахерн. Андрей Попов обаче не съобщава нищо повече за тази легенда, нито разяснява смисъла на грамотата от Александър Македонски. Обвързването на античната и елинистическата история на степите с епохата на Ранното средновековие и славянското разселване е ценна податка в Хронографите или поне от предадено от Попов в тях. Именникът на българските князе както се вижда от специалните послания в него, като остригването например, също припомня, но под различен ъгъл за старинните събития от епохата преди Христа.

В списъците на Хронографите от трета редакция към година 1679, събрани и отбелязани у Андрей Попов е прибавена една „баснословна“ част. Нейното заглавие гласи: „О истории еже о начале Русския земли и о создании Новаграда и откуду влечашеся род Словенских князей, а во иных Гранографах сия повесть не обретается.“ Отново читателят се натъква на опит да бъде намерена историческа връзка между старинната история на степите и ранната славянска история. Забележката, че в други Хронографи тази повест не може да бъде открита е важна, защото тя свидетелства за разпръснатия тип история, изглежда присъщ на авторите на Хронографите. Именно това сведение оправдава подхода една повест или владетелски списък от един Хронограф да бъде обяснявана или разработвана с историческите данни от друг Хронограф. Впрочем незаписаната на друго място повест се намира в един Цветник от 1665 г. и в Новгородския списък на Степенната книга. Присъствието на старинни предания в Новгородската степенна книга косвено свързва българската история (чрез Гостун, който е Гостомысл) с античното минало. Защото целта на различните повести, събрани в Хронографите не е само да разкаже цялото минало от игла до конец, но и да обясни или да потвърди съществуващи други писмени или устни предания.

Съобщавайки за Скитските царе, Словене, Рус, Волхви, Асан и „т.н.“ (?) Попов кратко забелязва, че те са направени по подобие на полските хроники за „първобитния“ произход на русите от славяните. Нищо повече. Очевидно е, че произхода на русите е свързан с преданието за връзката на славяните със скитските князе. Следователно и българите имат място в общата праистория на степните народи. Изписвайки две букви с точки — „т.н.“ — на дело се заличават сведенията, които извън тези Хронографи не могат да бъдат намерени.

Скит е поставен в началото, заедно с Аоет. Първият син, който наследява тези историко-географски прародители е Словен. След него стои Рус, последван от Болгар, Коман и най-накрая се чете името Истер. От това подреждане не се разбира дали родословното дърво следва автентичното подреждане на документа или Попов си е позволил да размести владетелски имена — символи в генеалогията.

Легендарната генеалогия в Хронографите изглежда по този начин:

       Скит — Аоет

Словен Рус     Болгар     Коман      Истер

Много важни и достатъчно любопитни за историка остават и следващите пояснителни сведения за родословията на наследниците на Скит и Аоет. Жената на Словен е Шелон, а синовете му са Волхов и Волковец. На Волковец сина се казва Желотуг.

Що се отнася до Рус, то неговата жена се казва Поруся, а дъщеря му — което е много интересно — се казва Полиста.

Болгар не е разгледан от Попов (!), макар данните за българите да изобилстват в Хронографите. Премълчаването на известията е притеснително за изследователите и не позволява Именника да бъде разгърнат като историческо сведение, нито да бъде пояснен от легендарните генеалогии. Близоста на българите до русите, куманите и странния народ, наречен „истриани“ (дунавци, фисонити и т.н.) е насочваща за установяване на народностния и политически произход на българската държавност. Логиката на историческите документи и литературната традиция поставя българите в политическо отношение преди русите, което е засвидетелствувано и във византийските извори за епохата.

Допълнителни податки за отношението между Именника — Новгородската история — Легендарната скито-славянска генеалогия представляват известията в същите два Хровографа за езическите врмена. В допълнителните справки на Попов се говори за чародеят Волхв, за капищата (NB!) на древния Новгород и за старинния славянски бог Перун. Свързването на славянската езическа религия със старинните народи като скити и колхидци (защото Аоет е цар Еит от Колхида в старогръцката митология за аргонавтите) е много важна, защото при подробен преглед на обичаите на българите се откриват много общи места със скитската религия. Потвърдено чрез генеалогията в руските Хроногрофи тази близост вече доказва приемственост, откриваща се и в Именника на князете.

Обобщавайки данните легендарните сведения за произхода и родоначалието на славяните, намерени в същата среда, където е открит и Именника с убеденост може да бъде заявено, че те се отнасят към него. Предъвкването от страна на Попов на историческата версия, свързваща Скит и Зордан затруднява категоричността в изводите за сходството между владетелските имена от българския списък и обобщените предания в руска среда.∗

Фактът, че Словен и Асян са две имена, забелязани в българската летописна книжнина — и двете като лични имена, а Словен и като народностно, свидетелства за общи места в българската и славянската историческа памет. Приетата по неизвестни причини в българската историография транскрипция „Асен“ вместо оригиналното „Асян“ не пречи ни най-малко на правомерността при сравненията. Основното име — епоним „Скит“, стоящо в основата на генеалогичното дърво и свързано по различни данни с праисторията на степите, неколкократно е използвано от редица образовани византийски автори като Михаил Псел например или в Епитафията на Василий II Българоубиец като нарицателно за българите.

Наред с частичната родова схема представена от Андрей Попов обективното изследване се затруднява и от непълнотата в подтаките за славянските династични бракове. Отметнато е бегло, че Словен се жени за Шелон, от която ражда Волхов и Волковец. Името Волхов е много важно, защото то се среща в Повесть Временных лет и напомня славянското означение на мъдреците, донесли дарове на Христос в деня на Неговото Рождество. Волхов се сближава с легендарния герой Волх от богатирския епос на русите. Както е добре известно на познавачите Волх е могъл да се превръща във всякакви животни. Тези способности (превръщането във вълк) са отбелязани още от Херодот за скитското племе неври, а немският пратеник в Цариград от X в. Луидпранд разказва същото за сина на цар Симеон I, Баян. Именно с това име — Боян (а не като Волх) е възпят и епичен руски княз в „Слово о полку Игореве“.

Тази податка си струва да се разгледа по-подробно. Ето какво пише Херодот в „История“:

„Неврите имат скитски обичаи. Едно поколение преди похода на Дарий им се случило да напуснат страната си заради змии. В страната им се появили много змии, но още повече били змиите, които ги нападали отгоре, от пустинните земи (т.е. от Севера). Били толкова притеснени (неврите), че изоставили страната си и се заселили при будините и заживели с тях. Изглежда, че тези хора (неврите) са магьосници. Скитите и елините, които са се заселили в Скития, разправят, че веднъж годишно всеки мъж от неврите става вълк за няколко дни и после пак си връща своя образ. За мене лично тези приказки не са убедителни, но те твърдят, че това е истина, и дори се кълнат.“

Това е първото и много важно споменаване на скитското племе „неври“ и техните странни обичаи. В сведението се натъкваме на три легенди, които можем да срещнем и други текстове, но разделени една от друга. Историко-географски погледнато разказът на Херодот се потвърждава от версията на Йордан, когато готският историк разказва за преселението на готите. Става дума за слизане от север на юг и макар да бъдат отдалечени във времето чрез няколко столетия, типологически разказът за преселението на неврите съответства на готската история.

Нашествието на змиите, казано от Херодот, има успоредици в други исторически извори и в преданията на други източноевропейски народи. На някои места вместо змия стои митологическото същество „грифон“, но качествено погледнато сведението е едно и също. Змиите като част от митологичните представи на историческите области около Черно море се появяват и на апликациите от с. Летница в България. По своя вид, сюжет и стил тези апликации приличат на сарматските украшения и на накитите, носени от конниците, идващи от района на Азовско море.∗ Легендите за змиите и за тяхното приказно царство изобилстват в българските народни разкази и още Димитър Маринов обръща внимание на тях в своите изследвания.

Освен преданията историците притежават подробното описание на Ибн Фадлан, където изрично е отбелязано изобилието на змии и особен култ към тях сред владенията на българите-мюсюлмани, живеещи по р. Волга.

Второто важно сведение на Херодот е легендата за магьосничеството. Какво разбира Херодот под магьосници не може да бъде изяснено. В никакъв случай тези хора — неврите — не могат да бъдат сравнени с шаманите от Сибир, индианските жреци от двете Америки или австралийските знахари. Херодот не познава обичаите на племената от Тихия океан, а принципът на историка от Халикарнас е да сравнява непознатите порядки и практики с известните нему обичаи и нрави. Следователно неврите са разпознати като „магьосници“ посредством някои техни аналози от Черно море, Персия или от Мала Азия, защото Херодот познава тези области най-добре. Изключено е неврите да са били вълшебници от ранга на страшните египетски жреци, станали за нарицателно за нечиста сила в св. Библия.

През Ранното средновековие в Северна Европа са познати случаи на опиянение от билки и треви, които водели до екстаз и предизвиквали халюцинации. Викингите, и по-точно синовете на датчанина Кнут Велики, използвали такъв опиум преди да влязат в битка. Под силата на веществата те си въобразявали че са мечки, вълци или други свирепи животни и така увеличавали своята ожесточеност в боя. Вероятно такива ще да са били уменията и опиатите на неврите.

Другото интересно сведение на Херодот е съобщаването на племето на „будините“. Част от съвременните учени свързват будините със славяните, позовавайки се на Повесть временных леть и някои руски епически песни.

Освен Херодот подобно сведение предава и известния римски поет Вергилий. Неговото сведение за превръщането във вълк под въздействието на билки и треви свидетелства за връзка между територията на Черно море и северните зони на Европа.

Помпоний Мела също разказва за превръщането на неврите във вълци.

Друг интересн и важен автор, който веднъж преповтаря сведение за обичаите на българите да се кълнат пред меч е римският писател е Гай Юлий Солин.

За племето на неврите разказва и Филосторгий, продължителят на „Църковна история на Евсевий Кесарийски“. Филосторгий също разказва за движение от север на юг, при което се търси връзка между античните конни общности и племената от Великото преселение на народите. Сведението за неврите е коментирано и от архиепископа на Солун през XI в. Евстатий, но той преразказва изцяло Херодот, затова неговото прилагане тук е излишно.

Сведението за превръщането във вълк при българите, несъмнено намиращо се в пряка връзка с текста на Херодот и с казаното от Вергилий в „Буколики“, е разказано не от кой да е, а от Луидпранд. Същият Луидпранд, който вижда остриганият в кръг български велможа на приема в Константинопол. Засичането на текст от Именника и сведението за превръщането във вълк при Луидпранд, показва наличието на предание, която стои в зависимост от генеалогичното предание. Освен при Луидпранд сведението за сина на Симеон се среща и при Зигеберт, средновековен монах от белгийски манастир.

Съвсем ясно се вижда приемствеността между обредите и обичаите на античните родове и племена от времето на Херодот и владетелския езически български дом. Съвпадението на толкова много данни — от остриганите в кръг глави, чашите от черепи, делението на седем области, човешките жертвоприношения, някои легендарни имена и легендата за вълците според нас недвусмислено показва много по-сериозни връзки на ранносредновековните българи с некласическата античност, отколкото се допуска в съвременната историография.