Именникът на българските князе

Народностното име и произхода на българите според някои средновековни и антични свидетелства

Сложната и изпълнена с важни събития история на българите и техните съседи през средните векове изправя изследователите пред широк кръг от проблеми, принципно различни от проблемите на средновековната западноевропейска история.

Такъв е случаят с Великото преселение на народите. В историографията то има периодизация според достигналите нашествия до Централна и Западна Европа. Хронологичната скала и концепцията на историците при обяснение на нашествията е съобразена с гледната точка на Рим, който е културният център на средновековния Запад. Редът, по който пристигат първо готите, после хуните, после викингите и маджарите, последвани от татарите, обуславя периодите в ранносредновековната и същинската средновековна история. Теориите, предположенията и представите за произхода на ранносредновековните народи и тяхната прародина са повлияни именно от това виждане за историята. Ако за крайния наблюдател на Великото преселение на народите от Западна Европа такава подредба на фактите е приемлива, то за византийския политико-културен кръг варварските вълни имат различна историко-културна последователност и друг йерархичен порядък, защото византийският писател следи нещата от близо, има по-широк историко-географски хоризонт на наблюдение и притежава по-добро познание на гръко-римскаат култура. Разбира се днес редица изследователи си дават сметка за неадекватната западноевропейска представа за Великото преселение на народите и събитията от ранносредновековната история. В средновековната историография е разгледана т.нар. „схема на билярдните топки“, където движението на ударените от хуните народи се извършва във всички географски посоки, без да се търси непременно придвижване на големи разстояния в една линия от Изток на Запад. Недостатъчно е разгледано и обратното придвижване — от Запад на Изток, имайки предвид обстоятелството, че огромните степни пространства между Европа и Азия позволяват движение на конните народи на далечни разстояния. За подобно неограничено движение говорят редица по-известни историци и географи от Античността и Средновековието, като например Херодот, Амиан Марцелин, император Константин VII Багрянородни или Михаил Псел.

Българската история в преддунавските си времена е показателна за сложните отношения при степните военно-политически взаимодействия. Добре известно е, че българските дружини след смъртта на владетеля Кубрат се разделят на няколко части и потеглят в различни посоки на Европа. Българският пример е важен не само защото българското минало държи връзка с хунското нашествие и славянската история, влияейки определящо и на общополитическите събития в Източна Европа от V до XI в. Българското минало събира в себе си отношенията между Античност и Средновековие, но не в земите между р. Дунав и Бяло море, а на едно много по-широко пространство, на което се е разпростирала Велика България. За да бъде установен с точност произхода на дунавските българи, смисъла на тяхното народностно име и отношението им спрямо други „варварски“ народи от ранното средновековие, преди да се направят предположенията и заключенията е нужно да бъде направен обоснован и подробен съпоставителен анализ на понятията и термините във византийските, латинските, слаявнските, българските и другите средновековни извори.

Всъщност трудностите около изясняването на ранната европейска история произлизат от начина, по който се разработват и изследват писмените свидетелства. Движението на народите и движението на термините и понятията в историческите извори създават много възможности за анализ, защото под едно политическо название могат да се крият две или три народностни имена. Или пък обратното — под две родово-племенни имена може да се подразбира едно политическо название. Отношенията на народностните и политически понятия в изворите по логиката „общо-частно“, „подчинено-съподчинено“ или „тъждествено-противно“ също увеличават вариантите на прочит. Сведенията за движението на народите и племената от ранното средновековие са толкова разнородни и противоречиви, че е необходима специална понятийно-логическа система за да бъдат отделени с крайна прецизност общите племенни названия от конкретните родови имена, или общите политически определения от частния случай на племенен сепаратизъм. Нещата стават ужасяващи в случаите, когато има смесване между народностни и политически термини без предупреждение от страна на средновековния хронист.

Причина за двойното и дори тройно наименоване се намира в обстоятелството, че византийците виждат освен блоковото състояние на големите военно-политически съюзи (например хунския през V в.), така и вътрешните деления за военно-племенните или държавни образувания. Тези вътрешни (административни или народностно-племенни) деления притежават своя логика на обозначение, своя история и свой принцип на използване. Използването на определени народностни имена зависи както от старата история на наблюдавания народ, така и от античната историко-георафска традиция във Византия. Пресичането на двете политико-културни традиции в историческото четиво чрез самоназоваването на варварските народи и следването на античния авторитет води до употребата н аантични названия в средновековните хроники. Античният термин е строго научен политико-антропологичен термин в ръкописите на средновековния писател. Затова архаизацията на народностните и племена имена не е нито произволна, нито пък случайна. Чрез нея историкът се опитва да предаде някоя характерна черта за описвания народ или пък да обърне внимание върху неговото политическо устройство, като свърже сходни факти от миналото с настоящето.

Хронистите на Константинопол не разглеждат конните народи и славяните единствено според бита и етнографските им особености, макар достигналите до нас „Статегикони“ и „Тактики“ в редица случаи да описват точно това. Наименованията във византийските летописи зависят както от непосредствените наблюдения на писателите, така и от античната историко-географска представа. По такъв начин използваното народностно или племенно име в средновековните летописни съчинения е обусловено както от митовете и устния спомен на миналото, така и от актуалното политическо значение на атакуващия империята народ в мига на съставяне на летописа. Познаването на старинната гръцка представа за Северното Черноморие и Азовско море, както и разпространените митове и исторически представи в старогръцката култура би разширило обясненията за използването на едно или друго племенно-родово име от византийските автори. Пък и не само от византийските. Известно е, че готският историк Йордан също предпочита да следва старогръцката историко-митологична представа, виждаща Херакловият син Телеф като най-древен цар на готите, а самите готи като наследници на тракийското племе на гетите.

Освен уточняването на отношението текст — контекст е необходима и обстойна проверка на общите места с античните текстове, тъй като влиянието на старогръцката и римската историография върху схващанията на средновековните автори е значително. Засега липсва такова конкретно изследване в исторически аспект, поради схващането, че византийските писатели „пренасят“ античните етноними върху средновековните племена абсолютно механично по географски признак. Представител на такова гледище е известния византолог Моравчик. Изхождайки от становището, че византийските автори типизират, някои историци виждат само морализаторски смисъл в античните названия. Засега подобно проучване е правено единствено за отношението между античната литературна традиция и византийските произведения след X в. Но обстойно проучване, което да обхване цялата антична традиция, както и казаното в средновековните документи засега не е правено. Съществуват само отделни статии и очерци. Факт е, че античната литература оставя трайни отпечатъци в книжовния живот на Византия. Отношението на византийците към историческото четиво (което не е литература) преди X в. обаче е различно. Непосредственото и механично заимстване на антични сюжети, исторически личности и народи както това става в късните византийски текстове не е напълно доказан факт за ранните времена.

Водени от два основни принципа на историческата си логика — религиознията и политическият признак над всичко друго, византийските писатели отбелязват политическото значение на дадена общност, използвайки за това и народностно име. Заедно с недвусмислените събитийни откъси в хрониките следва да се разработи и скрития смисъл под редовете. Тази разработка зависи най-вече от богословската подготовка на историка и неговата начетеност в изворите. Редица трудности в историографията възникват, защото съвременният историк няма представа от православната богословска мисъл и източноевропейската книжовна и устна традиция. Придържайки се към християнската вяра, която е повлияла държавната идеология на Византия и към традициите на елинистическата мисъл, образованият средновековен историк прави критически анализ на използваните извори дори когато по идеологически или политически съображения премълчава факти. Понякога едно и също антично племенно название се използва в различен исторически и културен смисъл. Характерен пример е използването на „скити“, което родово-културно народностно име се среща в различни смисли не само в историческите книги, но и в Библията. В Стария Завет например „скит“ е племенноисторическо понятие, докато в Новия Завет „скит“ е метафора, която носи религиозно-културен смисъл.

Изтъкнатите съображения показват защо употребата на исторически, политически и родови названия във византийските текстове въз основа на определени принципи често пъти остава скрита за очите на западните (латинските) хронисти. Инерцията (в смисъл на буквално преписване от античните познавачи) в латинските хроники е по-голяма. Латинските автори виждат обкръжаващия ги свят в друга историко-географска подредба, защото не познават толкова добре старогръцката историко-философска представа и защото не се намират в непосредствена близост до разните варварски народи. Затова и библейската традиция понякога се различава в начина й на използване при византийци и латински автори. Византийците търсят заедно с убедителното позоваване на античен или библейски авторитет и историко-генетична съпоставка с новопоявилите се народи. В този смисъл широко обсъжданите в науката „заимствания“ от писатели като Херодот или Страбон не означават буквално преписване или машинална заемка. В това отношение любопитни данни за размисъл предоставят известията на Приск Панийски и Свидас.

Водени от тази логика днес историците могат да допуснат, че използването на двойно политико-народностно наименование спрямо българите и други народи от Средновековието не е грешка или преписване, а указание на летописеца. Византийската литературна историческа традиция, работеща със синоними, с метафоричния и символен изказ на богословието несъмнено е подредила и обосновала и българският случай в понятийната си йерархия.

Характерен пример за това състояние на византийската летописна традиция е съществуващото отношение във византийските текстове на етнонимите „скит — хун — славянин — българин“. Синонимната им употреба посочва особеностите на новопоявилите се през V–VII в. народи, държейки заедно с това сметка за историко-политическото развитие на периферията на класическия античен свят и Византия. За обстоятелството, че народите от покрайнините на античната култура и средновековна Византия имат своя отделна и особена политико-културна история свидетелстват както славянските исторически книги така и някои широко известни факти от миналото на българи и руси, споменати в неславянски извори.

Ранната българска история винаги е представлявала интерес за изследователите със своята загадъчност. Произходът на българите, тяхната родова принадлежност и смисълът на народностното ни самоназоваване се радва на особеното вниманието в работите на големите български историци от миналия и нашия век.

Общотеоретичните и философски слабости на ранната българска историография не позволяват да се подходи обективно и съответстващо към писмените и предметни свидетелства. Разпространеният национален подход в историографията през XIX и началото на ХX в., основан на преувеличение и свръхинтерпретация на изолирани езикови останки не може да разкрие вътрешната логика на средновековната история. Нито пък да обясни принципите на употреба на политическите и народностни названия във визнатийските и латински летописи. Защото националното тълкувание на историята е чуждо на средновековния автор, предпочитащ религиозната и политическа трактовка.

От друга страна предположенията и мненията относно народностното определяне на Аспаруховите българи се основават предимно на сведенията във византийските и латинските документи, като славянските и българските в някои случаи направо се подминават. Името, с което хронистите на Константинополската империя назовават войнствените отреди на Кубрат, Аспарух, Тервел и Крум служи за главен показател при изясняването на родовата и езикова принадлежност на нашите предци, което не е правилно, защото най-добре знаят българската история българските и славянски летописци. Фактът, че българите в различните документи са наричани ту хуни, ту скити, ту славяни или пък биват приравнени към сродни конни народи като хазари и кумани води до обръкване и неверни заключения, които често пъти са толкова общи и двусмислени, че не решават никакъв въпрос на историята.

Но нека да видим как стоят нещата според казаното в документите. По тълкуване на проф. В. Бешевлиев българите са приравнени с хуните в текстовете на Прокопий Кесарийски. Българите да определяни като хуни (хуно-българи) при Патриарх Никифор и Йоан Цец. Йоан Малала пък разказва за нападение на хуните през VI в., когато те пленяват двама византийски военачалници, а дословно същият случай е разказан от Теофан Изповедник, само че вместо хуни в текста стои българи. Продължителят на Теофан е категоричен, че българи и хуни са едно и също нещо в смисъла на военнополитическо (родово-културно?) обединение, т.е. българите са част от хуните. Както се вижда от направения преглед някъде византийските писатели използват „хуни“, а някъде — „българи“, когато описват едни и същи събития. Тази употреба означава, че или българите са родовокултурно близки с хуните, считани от немската историография за тюркски народ, или „българин“ и „хун“ се използват от хронистите като политически понятия в смисъла на управляващ народ, властващ над останалите степни племена∗. Тъждеството между българи и хуни, схващано като национално-езиково тъжедество от немската езикова и историческа школа е пренесено и върху българската историография. То не е твърдение на средновековните български и славянски документи. Водени от езиковите свръхинтерпретации на частични и откъслечни (т.е. крайно недостатъчни) данни в ключови исторически съчинения се приема, че ранната българска история е една и съща с хунската история. Оттук идва представата, че българите идват от Централна Азия и лека-полека усядат в земите между Еврпопа и Азия, установявайки се накрая в Европа (бившите северни византийски предели). Този възглед обаче не може да бъде сериозно защитен нито с общи теоретични доводи, нито с конкретни исторически факти, нито със свидетелства от произволен вид извори. Фактът, че българите се появяват заедно с хуните в Европа не означава, че изначално се придвижват заедно с тях, нито че езиково и антропологически са родствени народи.

На първо място представата за хунското придвижване преповтаря начина на татарско проникване в Европа. Тази схема са имали предвид както някои славянски историци, така и немските и френски учени от по-късни времена. Сравнявайки често татарите с хуните, историците от XIX в. се опитват да направят опростен модел на нашествията от по-ранни години. Но III или IV в. е различен от XIII или XIV в., а тюрко-монголите имат различни характеристики в религиозно и политическо отношение от хуните. Китайските документи, препоръчвани като доказателство по този повод от различни езиковеди и историци не могат да проговорят, защото разликата между китайската и европейска култура е огромна и народностните имена не могат да бъдат преведени подобаващо. И на последно място — повечето от езиковите и предметни доказателства за хунско (българско) и тюркско придвижване през Ранното средновековие са почерпани от по-късни периоди. Това означава, че присъствието на тези доказателствени останки, най-вече от езиков характер, може да не е предшествало хунското придвижване, което пък означава, че те са вторични и тяхната поява може да е свързана с обратно движение — от Запад на Изток. Затова създаването в общата историография на самия модел на хунско придвижване от сравнителна формално-типологична гледна точка е неубедително.

От друга страна историческите извори от латински и византийски произход съобщават предимно за движение на хуните и другите конни народи (българи) в посока от север на юг, а не от изток на запад. Това е първичното виждане и на св. Амвросий Медиолански, и на Йордан, и на Амиан Марцелин, и на Зосим, и на Евсевий Йероним, и на Андрей Кесарийски (с добавката на Арета), и на Козма Индикоплевст, и на Лъв Дякон, и на Свидас и на още много автори, ако трябва да се посочат преимуществено неславянски историци и географи. От своя страна пък автори като св. Теофан Изповедник или патриарх Никифор никъде не съобщават за българско движение от Изток на Запад, защото те говорят за българската история в земите около Азовско море, Черно море и Кавказ. Придвижването на българите в Кавказ също е в посока от север на юг, според казаното в арменските извори за българската история. При това положение условното допускане за азиатски произход и прародина на българите е лишено от сериозни документални и теоретични основания. И въпросът тук е много сериозен. Защото ако критиците на хунската теория се откажат от тюркския произход на българите, то тогава трябва да предоставят доказателства за азиатската прародина на езическите българи. Защото единственото основание за търсенето на азиатски произход е отъждествяването на хуните-тюрки със старите българи.

Славянските летописи и летописни съчинения също посочват движение на народите от север на юг, като виждат хуните (българите) тясно свързани с миналото на славяните или куманите. В Повесть временних лет, в Хронографите или в Апокрифната българска летопис от XI в. българите са видяни като народ, който се движи от север на юг и от юг на север. Същата посока на придвижване е отбелязана в най-стария и най-представителен документ на ранната българска история — Именникът на българските князе. Нещо повече — там преминаването на р. Дунав (ону страну Дуная) е схващано като слизане на юг.

В известния разказ за разделянето на българските князеслед Кубрат никъде не посочена посоката на придвижване, която българите общо трябва да следват. Напротив. Единият от синовете тръгва на север, а другият на юг, което показва, че властта на Кубрат и Велика България се е разпростирала по-скоро в тези ширини, отколкото на Изток, където българите би трябвало да имат по-силни позиции, ако наистина идваха оттам. Хазарското нашествие указва не друго, а старинното българско присъствие в Европа, което присъствие се свързва със скитите и с земите около големите европейски реки. При всички положение казаното от патриарх Никифор не подтиква изследователят да търси подчератн азиатски произход на старите българи.

Има и друго. Сложното пресичане на антични племенни наименования с бурно сменящи се политически и народностни имена на новодошлите племена води до присъствието на частични и нетрайни названия в документите. Тези нетрайни названия са използвани наравно и заедно с устойчивите имена, които устойчиви имена се пренасят върху варварските държави. Факт е, че „хун“ е нетрайно название, пренасяно върху по-трайното „българин“. Това означава, че нетрайното название носи предимно политически, алегоричен или символен смисъл, защото ако имаше родов или езиков, то и византийците щяха да продължават да го употребяват. Всъщност използването на ранносредновековното име „хун“ след VI в. Минава по същата логика, по която се използва и античното „скит“. Защото както политико-културното име „скит“ е архаично към X в., така и името „хун“ след V в. не е същото. Днешният историк няма по-голямо основание да търси родово-езикова връзка между българи и ранносредновековните хуни отколкото да търси връзка между българи и античните скити. Хуно-българите на патриарх Никифор, мизите на Лъв Дякон и скитите на Михаил Псел не са използвани в голяма разлика от време спрямо българската история. Напротив. „Скит“ се появява малко по-късно от „хун“ и то в годините на българско военно-политическо могъщество. Това закъснение показва, че идвете имена носят предимно военно-политическа или културна характеристика, а не толкова родово-езикова.

Близостта между българи и хазари в териториално и политическо отношение през VII в., както и някои общи неща в начина им на воюване довежда до сравнения между двата народа, без това да означава кръвна и езикова близост. Сравненията между българи и хазари са направени от Стефан Александрийски и Христиан Друтмар. Нито Стефан Александрийски, нито Христиан Друтмар имат родова-езикова основа при своите сравнения. Първият се позовава на военно-политическа прилика, докато вторият говори за разпространението на християнството, т.е. води се от религиозна и мисионерска логика в сравненията.

Освен с хуни и хазари българите са приближени по произход до куманите от Лъв Дякон. Този историк, който е минал през България по време на войната между византийци и руси през X в. предоставя и други интересни сведения. Лъв Дякон нарича българите „мизи“, с което изглежда иска да подчертае тяхното културно издигане след приемането на християнството. Според нас логиката тук е религиозно-културна, а не народностно-езикова, за да се правят заключения за „тюркска“ следа в страта българска история. Лъв Дякон казва също така, че мизите, т.е. българите, изповядват християнската вяра безпогрешно, което още веднъж подчертава религиозно-културната гледна точка на автора. Затова Лъв Дякон в текста си нарича русите съответно скити и тавро-скити. Скитите са по-далечни на гръцката култура от мизите и чрез античните историко-митологични имена историкът търси обозначение на близостта и отдалечеността на описваните народи спрямо византийската цивилизация. Българите са наречени и „европейски мизи“ (за разлика от азиатските мизи, добре познати в античната историография NB!!!) от Димитър Хоматиан, охридски архиепископ в съставеното от него Кратко житие на Св. Климент Охридски.

Важно е да се отбележи, че византийските историци са повторени от оригиналните български текстове единствено в сравненията с куманите. Апокрифната българска летопис от XI в. разказва, че българите са отделена „трета част от куманите“. Изтъкнатата близост се доказва и от съвместните българо-кумански действия по време на въстанието през 1185 г. и управленческата дейнсто на цар Асен I и цар Петър II. Особено силно куманското присъствие се чувства при управлението на цар Калоян и при властването на неговите наследници — Борил и цар Иван Асен II. Мястото и името на куманите обаче не е изяснено окончателно в историографията. Факт е, че Константин Багрянородни в своите съчинения говори предимно за кумани и печенези. Това засичане на византийски, латински и славянски текстове (в Хронографите от руска редакция куманите заемат отчетливо своето място) е много интересно, защото то обяснява логиката на народностно или политическо наименование при византийците.

Несъмнено в общата постройка от Античността до същинското Средновековие политическата и културна линия на определение властва над езиково-народностното, което изглежда средновековните летописци предпочитат да не раздробяват в малки национални групи, каквито съществуват днес. Това е характерно впрочем за коя да е имперска политико-историческа трактовка на събитията. Логиката на използването на скити-хуни-славяни-българи-кумани е толова ясна и последователна във византийските и славянски ръкописи, че нейната обосновка не се нуждае от допълнителни примери. Факт е, тези определения следват една политическа традиция и сходна културно-религиозна система, доказвани от засечките и успоредиците в обичаите и някои елементи на упражняването на властта. Такива общи места са остригването на благородниците в кръг, военните пиршества от черепи на враговете, поклонението пред меча, характерен култ към свирепо езическо божество на войната, почитането на елена-предводител и др. Тези свидетелства низхождат към античната традиция, отделяща елини от варвари. Античните политико-културни названия заедно с разграниченията християнин-варварин още един път разграничават византийци от българи и славяни преди последните да се покръстят. Това е така, защото освен разликата християни-нехристияни, византийците търсят и други средства за да обосноват своето политическо и културно превъзходство, изразено в доктрината на „Втория Рим“. Вероятно по тази причина широкото название „славяни“, което е непретенциозно в политически план спрямо Византия след реорганизацията на империята при Юстиниан Велики в редица документи замества конкретното „българи“, което заради държавата е опасно и дори конкурентно на Цариград (Константинопол).

За да се разбере смисълът на българското народнстно име и произхода на българите първостепенно трябва да се изследват сведенията от българските средновековни документи, устното предание и народната представа. Ако последните две са предмет изключително на народознанието и народоописанието, то първият случай е изцяло исторически. Равнопоставеността между българи и славяни в историческите свидетелства от български произход е несъмнена и много трайна, продължаваща близо 1000 години във всички видове литературни подразделения. Освен това в документите от различен характер — надписи на камък и книжовни свидетелства — съществува едно идеологическо противопоставяне между българи и византийци, което идеологическо противопоставяне изисква много подробно и сигурно историческо знание от страна на летописеца. Идеологическа борба с неизяснена народностна и културна самоличност не може да се води. Факт е, че идеологическото противопоставяне „българи“ — „византийци“ (християни) преди Покръстването след християнизацията е заменено от „славяни“ — „гърци“, очевидно като отговор на византийската историко-културна политика, проявена и чрез народностните названия в официалните документи. Надписът на владетеля Пресиан от Филипи и „Сказанието за буквите“ на Черноризец Храбър са дело на една и съща канцелария, която преди Покръстването пише и чете на гръцки език. Идеологическото противопоставяне обяснява употребата на народностно-политическото и след IX в. вече със сигурност езиково самоназоваване на българите като славяни. Такъв е случаят със старобългарския превод на „Хроника“ на Симеон Логотет, където думата „славянин“ е заменена от средновековния преводач с „българин“.

Същото равнопоставяне на двете имена (българин със славянин) може да бъде намерено и арабския пътеписец Ибн Фадлан, който в описнаието на своето пътуване до Волжка България пише за българите в главата за славяните. Упоритото приравняване на българите към славяните в старобългарски, руски, византийски и арабски текстове обосновава много сериозно онази школа в българската историография, която настоява за славянски произход на българите. Но разбира се с уговорката, че славянин в ранните години на Средновековието може да бъде и културно-политическо определение без тясно национален или диалектно-езиков смисъл. По тази причина преразглеждането на текстове от Прокопий Кесарийски и други автори в посока на понятийна равнопоставеност между българи и славяни не би било излишно. Защото сравненията с турките и туркските племена са много по-малко и много по-условни от сравненията със славяните. Да не говорим за факта, че цялата старобългарска традиция вижда маджарите и всякакви други туркски племена като враждебни и далечни на българите.

Сравнение на българите с турките (маджарите) виждаме само в три случая — при Лъв VI Философ; Стефан Александрийски и Методий Патарски. И в трите случая обаче сравнението е формално, носейки чисто илюстративен или символен характер. Външните форми на управление, служещи за основа на сравнение при Лъв VI не доказват нито езиков, нито родов произход на българите, защото политическата и военна близост често пъти е следствие на външни влияния.

Същинският проблем при определяне на народностните и политически имена при описанието на ранната българска история са малките, временни и обособени племенни названия. Тези названия произлизат предимно от пресечната област на политическо и военно засрещане между Европа и Азия. Тяхната мимолетност ги прави ненадеждни и много условни, защото зависят от движението на племената и народите, а не от определена религиозан или културна интерпретация в писмена цивилизация. Такива народностни названия са тясно обособителните „оногури“ и „уногондури“. Племенното название „оногундури“ (уногундури) се използва от Теофан Изповедник; Патриарх Никифор и Константин VII Багрянородни. Оногури е племенно име, използвано от Агатон. Агатий Миринейски отнася оногурите към хуните. Известният готски историк от VI в. Йордан само отбелязва териториална близост между българи и хунугури. Кутигурите и утигурите са може би двете най-прочути названия на хуните, използвани от Прокопий Кесарийски. Цитираните племенни имена обаче са твърде незначителни и твърде периферни за мястото и времето, в които се разгръща ранносредновековната българска история. Несъмнено ако са имали досег с българската държава преди и след княз Исперих, оногурите, оногундурите и хунугурите заемат малка част от българските владения или дори притежават отделна администрирана област в рамките на българската държава. Но не изчерпват нито съдържанието на българската народностно-езикова характеристика, нито пък обособяват цялата територия на разпространение на българската власт. Подходът на княз Исперих при разслеването на славяните през 681 г., както и сведенията за голямото разпростиране на българската държава през Средновековието не изключват отношението „българи — оногундури (оногури и утигури)“ да бъде отношение между основно политическо и културно понятие (българи) с неговите подчинени и съподчинени племенно-народностни названия (оногундури). Определителното хунугури при Йордан доказва, че подобно положение е напълно възможно, имайки предвид сложното териториално и административно деление на българската държава при владетеля Кубрат и при хазарските нашественици.

Административното деление на 7 части, проявено в организацията на седемте славянски племена, разселени от владетелят Исперих за да пазят границата на държавата също подсеща в тази насока. Седемчастното деление е отбелязано за първи път от Херодот в сведенията му за „седемте скитски преводачи“. Ибн Фадлан говори за четири или пет български царе (князе), т.е. областни управители. Ал Масуди, арабски историк и географ в съчинението си „Огледало за Златните мини и скъпоценните камъни“ споменава, че хазарите, наследили българите във властта им между Каспийско, Азовско и Черно море и вюващи непрекъснато с българите и славяните, също притежават седемчастно административно деление. То било устроено така, за да могат съдиите (благородниците при служба на хагана), да съдят според религията на населението и да проявяват разбиране към обичаите, т.е. да могат да ги тълкуват. Любопитно е също така да се отбележи, че Анастасий Библиотекар нарича българските благородници от IX в. „judici“, т.е. съдии.

Седемчастното деление се среща и в грузинския епос „Витязът в тигрова кожа“ от XII в., където тайнствената страна Индия е разделена на седем тронни зали, над които властва един абсолютен господар — в случая епическия герой Тариел.

Териториалното деление, както и някои общи неща във военно-политическо и битово отношение изглежда дават основания за сравнение с аварите, каквато сравнение прави Свидас. Патриарх Николай Мистик също казва, че българите са авари.

След 453 г., когато след смъртта на Атила се разпада хунската империя, на територията на Източна и Южна Европа се създават поредица от племенни съюзи. Те непрекъснато заплашват границата на Византия. Византийските писатели подчертават нееднократно в съчиненията си многонародностния характер на войските, обсаждащи Солун и Константинопол през VI и VII век. Вероятно поради временната си военно-политическа обвързаност (или подчинение) българите се виждат съпоставени и сравнени с толкова много народи. Но това сравнение в никакъв случай не носи смисъла на общ кръвен или езиков произход. Общият политически път през V в. и по-сетне не е доказателство за изначална старинна етнокултурна връзка в първите години на християнската ера или във времената преди Христа.

Освен съпоставките с ранносредновековни народи от областите около Черно море и Източна Европа, българите в по-късните византийски текстове (sic!) биват сравнявани и с антични племена. Античното родово-културно „скити“ и прилагателното „скитски“ са използвани от Лъв VI Философ, който впрочем прави и формалното сравнение с турките. Българите са наречени „скитски народ“ от Йоан Камениат. Военното нашествие на цар Симеон I е оприличено метафорично на „скитско копие“ в Житието на св. Лука Нови Стирийски. Откровено сравнеие със скитите и то неколкократно е направено от прочутия философ и византийски политик Михаил Псел. Но най-интересното сравнение определение на българите като „западни скити“ се среща в Епитафията на византийския император Василий II Българоубиец (sic!). Теофилакт Охридски определя прародината на българите като „скитски предели“, а религията им нарича „скитско невежество“. Любопитно е също така, че по същото време — Х-XI в. под народностното име „хуни“ във някои от византийските свидетелства се крият унгарците.

За да се определи народностния произход и културните особености на българите през Ранното средновековие първоначално следва да се изяснят техните политико-културни особености не едниствено спрямо византийската или западноевропейската култура, но и спрямо обкръжаващата ги „варварска“ среда в диахрон и синхрон на тяхното историческо битие. Големите политически образувания през Ранното средновековие като готския и хунския военно-племенен съюз (или пък в по-късни времена хазарския хаганат) винаги използват принципа на стриктно вътрешно разграничаване по начина на обличане, по въоръжение, хералдични знаци родови обичаи, поверия и начин на воюване. Следователно белезите за разпознаване и удостоверяване на културната самоличност ще засягат устойчиви битови обичаи или владетелски знаци. Съвпадението между три и повече характеристики на етнографските обичаи, политически символи, историко-генеалогична традиция, именна система, административно деление и др., неминуемо ще приближи днешният историк до истината в неговите постановки за произхода и ранната история на българите. Защото описанията на античните племена, живяли в земите на българите несъмнено носят повече сведения за влиянията и заемките сред българите, отколкото недостатъчните и лошо изведени извори от Централна Азия. Освен това общологическите правила на сравнения изискват първо да бъдат изчерпани примерите от по-близък порядък и да се търсят по-пресни следи, а едва след изчерпването на тези данни да се търсят далечни и условни хипотези по общо-теоретична аналогия. Факт е, че преди хунското нашествие от III–V в. най-близки в пространствено-времеви и политико-културне план до българите са античните конни народи от Северното Черноморие и южните руски реки. Именно с подробното изследване на скитските племена ще бъде решен и въпросът за значението и смисъла на българското народностно име, както и произхода на българите до идването им на юг от р. Дунав.

В подкрепа на нашето предположение могат да бъдат използвани и някои археологически находки. Многобройните елинистически предмети, откривани в България несъмнено не принадлежат само на траките. Близостта между някои тракийски племена (като гетите) със скитската общност е доказана в историческата литература. От друга страна още проф. Богдан Филов забеляза сходството на скитския зверинен стил с някои орнаменти от българските ръкописи и въобще със старобългарското изкуство. Общата характеристика на тези предмети е, че те са елинистически по дух и начин на направа. Затова, ако връзката скити-българи се окаже достоверна, то елинистическите предмети, намерени в България могат и да не бъдат само тракийски. Както могат и да не бъдат употребявани само през дохристиянската епоха, защото самото понятие „елинизъм“, въведено в научно обращение от големия немски историк Дройзен, обозначава именно разпространението на една културна действителност на много широк простраствен и времеви обхват. Казано на непросредствен историко-фактологически език — отношението между Боспорското царство и ранносредновековната българска държава е ключово за разбиране на характера на примествеността между античността и средновековието в земите около Черно море. Затова сходството на някои предмети с елинистически характеристики, намерени в България и Северното Черноморие би доразвило и доказало някои постановки от писмените свидетелества за близост между някои племена от Великото преселение на народите, българите и скитите. Засега обаче тълкувателната схема на археологията и установените идеологически постулати на тази помощна историческа дисциплина не позволяват преразглеждане и преподреждане на открития предметен фонд от елинистическата културна традиция. Нужно е просто да се изработи нова концепция не според състоянието на изворите в Западна Европа, а според състоянието на изворите и преданието в България и Източна Европа.

Познаването на политическата йерархия и начин на народоназоваване при големите военни обединения е от първостепенна значимост в народо- и държавнообразувателните процеси, които започват веднага след разпада на първоначалното обединение. Управляващите родове и силните исторически личности често пъти пренасят своето династическо име върху по-голяма или различна етнокултурна общност, засягайки пряко историята на другоезичните съюзници. Така два разноезични и разнорасови народа могат да получат еднакво историко-политическо име в текстовете на съвременните им наблюдатели. Така например византийският дипломат Приск Панийски, посланик в двора на Атила през V в. съобщава, че хуните (приравнени на места с готите от Приск) говорели няколко езика едновременно. Това известие е доказателство, че езика в такива големи обединения не е народоразграничителен белег. Аналогичен е случаят с „lingva franca“ за района на Средиземноморието. Така че политическите символи и епическата история на ранносредновековните етноси в повечето случаи са по-важни за народното самоопределение, отколкото езика, който може да подведе. Особено когато езикът не е запазен в писмени свидетелства, не е книжовно граматизиран и понятийно развит. Голямата трудност пред доказването на хипотезата за тюркския произход на българите е липсата на запазени документи на тюркски език от Първото българско царство. Запазените десетина думи, при това с неясен смисъл от каменните надписи и някои други документи не могат да обосноват тюркски произход, а могат само да докажат някакво тюркско влияние, което е различна постановка от официалните твърдения. Единственият езиков довод в изследването на българската народност като произход и културна самоличност е славянският (старобългарският) език, който впрочем с по-малко въображение и повече доводи може да бъде прочетен и в обявените за тюркски думи от каменните надписи и Именника на българските князе. Но дори и да бъдат здраво построени на доводи, какъвто е случаят със славянското езиково властване в българската култура, езиковите основания не могат сами по себе си да пресъздадат пълната историческа картина. Разглеждането на пръснатите документални податки за обичаите, поверията, военните обреди и политическата организация и знаци на властта, взети в правомерна логическа и документална система, съобразена с историко-географската традиция на старинните български земи носи по-верни знания за произхода на българите от твърде частичните и поради това често пъти изолирани от общия исторически контекст езиковедски проучвания.

Очевидно произходът на българите и обяснението на тяхното народностно име трябва да се търси не в дивите тюрко-монголски племена от пустините на Далечна Азия, а в старинните народи, обитаващи земите на елинистическата периферия около древногръцките градове и в дъгата между Балкана и Кавказ. Така проблемът за произхода на българите би се превърнал от тясно езиковедски в интегрален културно-исторически проблем, а идеологията на ранната българска държавност ще придобие нов смисъл и ново измерение в светлината на старинната европейска некласическа култура. Защитаваният от нас исторически възглед обяснява не само високата политическа и културна претенция на българите през цялото Средновековие, но и също така обяснява защо Покръстването през IX в., притежава величествени наднационални измерения. Очевидно българското политическо и военно присъствие през Средновековието е било мост между некласическата античност и средните векове, както и щит на Европа срещу прииждащите от изток варварски племена. Покръстването на българите на дело създава християнските граници на Европа, защитени от военно-политическото превъзходство на българските князе и царе.