Именникът на българските князе

„По това време църквата в Томи и в останала Скития се управлявала от Теотим Скит, мъж възпитан в любов към мъдростта. Вярващите хуни около Истър, като се възхищавали от неговата добродетел, го наричали «ромейски бог», защото чрез него те се запознали с вярата […], затова един варварин, като предполагал, че той е богат, намислил да го залови жив. Той вързал за щита си едно ласо, и като беседвал според навика си с неприятелите, вдигнал ръката си и се готвел да хвърли срещу (Теотим) въжето, за да го издърпа при себе си и при своите съплеменници. Но щом посегнал, ръката му останала протегната във въздуха.“

„… А хуните достигнали до Тракия като оплячкосали страната. Срещу тях излезли военачалниците Константиол и Годила, също и военачалникът на Илирик — Аскум — хунът, който император Юстиниян бил възприел от светото кръщение. Във време на сражението хуните били заградени и мнозина от тях паднали мъртви. Те изгубили цялата си плячка, а ромеите надделели като убили и двамата им царе. На връщане ромеите били пресрещнати от други хуни […] Хуните започнали да ги преследват и изловили с примки бягащите ромейски военачалници. Годила извадил меча си, прерязал примката и избягал.“

През тази година (539) се раздвижили българите — двама техни царе с множество българи и дронг — преминали срещу Скития и Мизия, когато стратилат на Мизия бил Юстин, а на Скития — Бадуарий. Тези, които излезли срещу българите завързали сражение и стратилат Юстин бил убит в сражението, а вместо него станал военачалник Константин, синът на Флоренций. И българите дошли чак до областите на Тракия.[…] И когато се завръщали назад с радост, срещнали ги други българи и понеже стратилатите били изморени, обърнали им гръб. А българите ги последвали и уловили с ласо бягащите Константин, Акум и Годила. Годила, като срязал с меча ласото си избягал, а Константин и Акум били хванати живи. Константин върнали като получили хиляда номизми, и той дошъл в Константинопол. Акум пък задържали в отечеството си заедно и с други пленници.

7, 85 „Има едни номади, които се наричат сагартии (в разночетение саргитии). Те са персийски народ и езикът им е персийски, снаряжението им по направа е нещо средно между персийското и пактийското; те доставили осемхилядна конница; обичаят им е да не носят медни или железни доспехи, освен кинжали употребяват въжета, изплетени от кожени ремъци, и доверявайки се на тях тръгват на война. В битка тези хора правят следното: стигнат ли до ръкопашен бой с неприятелите, те хвърлят въжетата, които накрая имат примка, и каквото хванат, без значение дали е кон или човек, дърпат го към себе си. Тези, които попаднат в примките биват убивани. Това е начинът им на воюване. Те били наредени при персите.“

I, 114 „Крайбрежието, което върви от Босфора до Танаис (Дон — б.м. Ст. Чурешки), населяват Меотики, татеи, Сирахи, Фикори, и най-близо до реката Танаис Иксамати (Ixamatae). При тях жените се занимават със същата работа, каквато и мъжете и даже не се освобождавата от военна служба. Мъжете служат в пехотата и хвърлят стрели, а жените влизат в конни битки, като се сражават не с железни оръжия, а хвърлят на враговете си аркани и ги умъртвяват със затягане […] Тези, които не успяват да умъртвят врага остават девици.“

Кн.XXXI, Гл.2.8. А Хуните се бият, когато понякога са предизвикани, като започват сражението в клиновиден строй, като надават различни страшно звучащи викове. И като плюс бързината си са подвижни и действат неочаквано, така внезапно, след като нарочно са се разпръснали, се усилват и в безреден строй се разбягват на различни страни, причинявайки невероятни кланета; не са забелязвани поради извънредно голямата си бързина да нападат нито укрепление, нито да ограбват вражески лагер. 9. А поради това бих казал, че те са най-яростни воини от всички, защото се сражават отдалеч с копие, които се хвърлят и на които са закрепени по удивителен начин вместо островърх край, заострени кости, а след като изминат (разделящото ги от противника) разстояние те се сражават отблизо с меч без грижа за себе си и, докато внимателно следят за вреди от мечовете, впримчват враговете с хвърлени ласа, за да отнемат на вързаните части от телата на съпротивляващите се възможността да яздят и да крачат.