Именникът на българските князе

Глава IV. Титлите в Именника — князе, ханове или други?∗

След имената на владетелите в неподправения, без да бъде условно или свръхинтерпретиран текст, стоят техните титли. В славянският ръкопис се чете васякъде „княз“ без това да има изключение в който и да било от преписите — Уваров, Погодинов или Синодален. По неизвестни причини модерните историци, следвайки предложението на хърватина Франьо Рачки от края на миналия век, не спазват естествения език на документа, а произволно заместват титлата „княз“ с титлата „хан“, която е от тюркски произход. Причината за произвола, предпоставящ окачествяването на Именника като тюрко-български владетелски списък, е в недокументираното в изворите твърдение относно „тюркския“ произход на българите. Един път предпоставено като „Именник на българските ханове“, названието на документа предопределя и по-нататъшната работа на изследователите, работещи с него. Така се получава недопустимото в логическите подходи към лапидарните сведения двойно тълкование, построено на условности, непроверени от вторичен анализ и кърстосана съпоставка в синхрон и диахрон. Грешката се състои в изначалното условно приемане, че става реч за ханове, после неразбираемите думи в Именника се разчитат на основата на тюркските езици!

Никъде в старобългарските, византийските и латинските документи историкът не може да види титлата „хан“, нито „кан“, нито „канас“. Именникът в това отношение спазва блестящо правилото на славянската традиция. Навсякъде в трите преписа, запазени в руска среда владетелелят се нарича княз (КЪНАЗЬ; KNAS) или изобщо не е упомената неговата титла. Самата дума „княз“ се поставя добавена два пъти — единият при Исперих, когато преминава Дунава (изглежда за да се подчертае самостоятелността на държвата) и втория път при Кормисош, за да се види, че се сменя династията, но властта остава със същите прерогативи. Титлата княз е употребена и в обобщителната рубрика — „сии 5 кънязь дръжаше княжение об оне страноу Доуная“ — и вече не се споменава в Именника. Както се вижда освен титлата и понятието за държавност произлиза от княз, макар както се вижда от анализа на някои имена и исторически податки в Именника да става дума за нещо повече от германското разбиране за „княжество“ в смисъл на по-ниска политическа степен от царство в световната ранглиста на владетелите през Ранното средновековие. Глаголът с равнозначност на „владееше“, „управляваше“ — дръжати — се среща освен в обобщителната рубрика и при разказа за княз Курт.

Любопитно е, че при първите управници — основателите — Авитохол и Ирник, освен че живеят дълго — 300 и 150 години, книжовникът изглежда нарочно е използвал друг глагол за управлението и въобще за техните дни. В ръкописа не стои глагола „управляваха“ или „държаха“, а глагола „житъ“. Чрез него се характеризират годините на политическа власт на Авитохол и Ирник. Дали обаче самите те са управлявали през цялото дълго време или кой е управлявал вместо тях и имало ли е обединение с други народностни общности — историкът не може да отговори. Факт е обаче, че годините на князуване в Именника намаляват прогресивно колкото повече времето приближава до разказвача — от 300 години до 40 дни, което води до заключението, че вероятно съществуват промени в организацията на властта. Впрочем същата насока на намаление на годините на управление на царете се забелязва и при Българския апокрифен летопис от XI в., което може да се обясни с вътрешните политически сътресения и междуособните войни. А също така и от опита за комбиниране между епическото и конкретно историческото начало.

„Наместник“ е другото властническо понятие, използвано от анонимния летописец в рубриката за Гостун. В Хронографът от 1679 г. обаче Гостомысл е посочен като княз, т.е. наместничеството не омаловажава титлата. Това е доказателство за употребата на „княз“ в различни степени на владетелско достйнство. Важно е обаче да се каже, че белезите на властта като остригването и родовия произход сигурно дават отражение и върху номинала на владетелската титла.

Княжеската титла на владетелите от списъка на князете е заменена на основание на тълкуването на надписите върху камък от времето на Първото българско царство. Издигнатите плочи и колони, произхождащи предимно от местностите около Мадара, Шумен, Преслав, Търговище, Провадия, Варна и Силистра, още през края на XIX в. са приети от историографията за старобългарски и са разчетени в смисъла, в който се разчита и цялата ранна българска история — като минало на тюркски говоряща народност. Текстът на надписите, изписан с гръцки букви на гръцки език и с гръцки букви на друг език се разтълкува и тогава се стига до заключението за значението на титлата. Титлата на българските владетели се извежда след подходящо тълкование и подреждане на съотношенията между буквите — така се чете „канас“ или „кан“. Титлата се открива в думите, стоящи близо до името на владетеля, издигнал надписа. Стъпвайки на данните от анализа на епиграфите, историците уверено говорят за „хан“ и „ханове“, слагайки тази титла на местото на „княз“, „кнезове“ в Именника и останалите славянски документи.

Доколко обаче каменните приписки могат да бъдат надежден извор за разбиране на ранната българска история и доколко полуразрушените изречения и думи от каменните колони могат да бъдат разгадани, историкът не е в състояние да каже с увереност. Причината за съмнението идва не от личностните качества на езиковедите и историците, разчитали каменните надписи. Недоверието произтича от използваната от тях школа и общия им философски възглед към каменния надпис като вид исторически документ. Получили образованието си обикновено в чужбина, титулуваните университетски възпитаници блестящо разработват родните исторически извори в духа на френската или немската историческа школа. Тези школи обаче са създадени за да обяснят историята на французи и германци, а не за българи, което предопределя методиката им като регионална, но не и като универсална с оглед за изключителната специфика на историческото битие в Европейския югоизток. Българската и балканската история предлагат вариетет, който е различен от атлантическите области на Стария континент.

От друга страна езиковедите и историците в България, четат гръцки и византийски по смисъла на наученото във френските и немските университети с класическо образование. Уроците от класицизма повлияват несъмнено върху тяхната специализирана подготовка и философските им възгледи. Затова българите виждат каменните колони и плочи като подобни или еднакви на стелите, релефите и колоните, оставени от римските императори и византийските василевси. Затова при разчитането на писмената върху камък изследователите държат като мостра възпоменателните надписи и победните текстове на римските императори. Залепяйки българските каменни надписи от VIII–IX в. сл.Хр. към стелите от римо-византийската традиция, учените вече предпоставят какво ще търсят в посланието от Първата българска държава — титла, име на император, станало събитие, време на извършването му, особени прояви по време на събитието, възвеличаване на владетеля и молба към боговете или бога да запазят вечно името му. Общо взето по този начин подхождат всички изследователи, но най-ясно римо-византийският подход в разчитането на каменните текстове проличава в забележителния труд на проф. Веселин Бешевлиев „Първобългарски надписи“. Това съчинение е образец за европейски академизъм и невероятна начетеност, но и то, както всички останали подхожда към българската история по небългарски философско-исторически подход. Все пак по-добър труд от труда на проф. Бешевлиев скоро няма да има в българската историография.

Наистина, когато се говори за византийско влияние трябва да се отбележи, че могъщата цивилизация на Втория Рим облъхва и българите като в крайна сметка Цариград се превръща в блян за всеки по-целеустремителен цар. Но да се търси римо-византийско влияние в ранното езическо време на Плисковските господари, когато идеологията на антивизантинизма владее благородничеството е недотам логично и фактологически обосновано. Фактът, че предпочитаната азбука е гръцката и обстоятелството, че надписите са написани на гръцки език не означава ранна византинизация на владетелската идеология. Това означава елинистическо езическо влияние, предхождащо Средновековието в земите по Северното Черноморие.

Елинизмът, изразяващ се в ползване на гръцки език при общуването, приемане на елинските езически богове и използването на елинистически предмети на изкуството, характеризира огромната територия, завладяна още през IV в. пр.Хр. от Александър Македонски. Северното Черноморие и планината Кавказ, тясно свързани с българската история преди навлизането на Исперих (Испор) на юг от р. Дунав, на дело не излизат и за миг от елинистическото (елинското) влияние, установено там още от легендарните времена на митичния поход на Аргонавтите. Следователно съществуването на гръцки надпис в областите около Черноморието все още не означава, че непременно византийски писар е движил ръката на каменоделеца. Впрочем възможното елинистическо влияние в ранната българска култура е любопитна теза, която би намерила неочаквана светлина на разяснение с оглед на безбройните находки на елинистически гробници съкровища и култови предмети из българските земи, макар през последно време тези археологически останки да са обявени за тракийски още преди да бъдат проучени!!!

Израз на тази парадигма е съчетаването на елинистически похвати и техники в една среда, която е отдалечена във времето от класическия елинизъм през IV–III в. пр.Хр. Съществува колебание в датировката на златните и сребърни занаятчийски произведения за редица паметници от Черноморските райони. Същата обстановка се среща и в Централна Азия, където дълго след края на елинизма съществуват паметници на елинистическата епоха. Прочее, византийските автори от XI в. твърдят, че поречията на големите реки Дунав и Днестър са огнище на елински суеверия.

Прегледът върху каменните надписи от езическите години показва някои особености и предпоставя любопитни възможности за тяхното тълкование.

Първото, което се хвърля в очи на изследователите е фактът, че те не са еднородни. Надписите се откриват на различно място и имат различно предназначение. Второто важно обстоятелство е, че записите върху камък имат за читател грамотен човек за да може да чете гръцки език. Освен ако всички българи не са знаели гръцки език по това време. Което е невероятно, но не е изключено с оглед на обстоятелството, че старобългарската аристокрация е държавнотворческият елемент и следователно е билингва, по подобие на галоримската аристокрация във Франкското кралство. Третото — откъсите от каменни колони или каменни блокове притежават вторична история, много важна и много любопитна, но за жалост неизследвана в подробностите на анализа.

Принципът на разчитане на каменните записи, прилаган от досегашните изследователи върви по следния начин — от запазено към незапазено и от известно към неизвестно. Затова най-добре четивните текстове служат като мостра, от която изследователите правят изводи за откъслеците или слабо запазените каменни парчета. Подобен подход е често срещан в епиграфиката и изпозлването му изглежда оправдано. Но това е само на пръв поглед. Пътят на сигурното познание наистина преминава през запазеното и достъпнто към повреденото и неизвестното. Но когато иде реч за надписи винаги се гледа съществуващата книжнина на езика на обществото, издигнало кратките надписи на каменна колона или плоча. Така се постъпва при разчитането на старогръцката епиграфика, така се постъпва при изследването на безбройните латински текстове в България, така се постъпва и при свидетелствата на староегипетската и въобще коя да е писменост.

За разбирането и разчитането на българските каменни истории обаче не се гледат славянските документи и запазените исторически съчинения от Средновековна България — преводни и собствени, а се държи най-вече сметка за традицията на гръцкия език, когато иде реч за надписите на гръцки. Всъщност това е и единствената и най-главна слабост на труда на Бешевлиев, макар самият той да е включил в него славянски надписи от епохата на Първата българска държава. Защото прекрасното познаване на старогръцката и новогръцката писмена традиция не означава непременно, че надписът е разчетен. Защото за писмеността, и особено за кратката приписка или каменен надпис са нужни проверки на:

1. Фонетичните стойности на буквите (при които ако не е използван гръцки език „увисват“ в полето на догадките)

2. Графически изображения (при които негръцката фонетика променя смисъла);

3. Числени стойности на буквите (които не са проверени изцяло поради лошата повърхност на камъка);

4. Наименования на буквите (това е направено перфектно, защото иде реч за гръцки букви);

5. Приемственост на старите букви и новите (това също е направено).

Умението да се разчете надписа е умение да се забележи и види обемният текст или предание, стоящо зад него. Впрочем идеята за приписка, съдържаща историческа бележка или впечатление за станали събития е класически похват в цялата българска историопис. Кратките български известия обаче от по-късни времена като тематика, възглед и начин на предаване не са взети под внимание при изследването на каменните надписи, въпреки очевидната приемственост между похвата на писарите от езическия и християнския период. То и не може и да бъде другояче, защото християнството изисква грамотност и единствено умеещи да четат и да пишат княжески хора биха се наели да разпространяват или да съставят богословски съчинения от висшето богословие.

Не е взета под внимание и близката традиция в географско отношение да се издигат подобни надписи на камък. Става дума за Боспорските надписи, които съдържат именни успоредици както на данните от Именника, така и от хрониките на византийските и латински летописци от VIII-Х в. Боспорските надписи притежават невероятна стойност за разчитането на българската история биха могли да разкажат много след щателна обработка и проверка. Те несъмнено биха помогнали на изследователя да разчете не само издигнатите езически колони от времето на Омуртаг, но и да определи вида и начина на културни влияния, на които без съмнение народът на Исперих и Авитохол е бил изложен в старинните си обиталища.

Големият пропуск на историците, разчитащи надписите в затворена методологическа схема се състои в откъсването на каменните колони от по-късните, но културно и родствено свързани с тях текстовете на славянски език. Дори ако наистина българите да са принадлежали политически към някаква тюркска групировка във върховната власт над степите, фактът на славянизацията през IX–Х в. просто задължава записаното (и затова поддаващо се на филологическа проверка и систематизация) в книгите да бъде поставено под някакъв ъгъл към ранните текстове на държавата. В противен случай се губи вътрешната връзка между документите, а то значи и липса на интерпретационна възможност за установяването на връзка в историческите деления. За епохата на Първото българско царство историците нямат основание да виждат скъсване на езиковата приемственост, защото християнизацията на българите не е равносилно на славянизация. Славянското начало е изключително силно в ранните години на българската история за да бъде отстранено насилствено от прочита на старинните текстове. Към подобна представа насочва и етнографската култура на българите, в която няма тюркски влияния освен някои останки, проникнали в народната култура по време на турското робство.

Дори напротив. Ако не се вземе предвид писмената традиция от епохата преди превода на Света Библия историографията изпада в затрудненото положение да влезе в противоречие с езика на документа или да го остави без обяснение. Така например най-прочутият и най-преписван през Средновековието народно-езиков текст на Чреноризец Храбър — „За буквите“ остава висящ във въздуха. Съвсем ясно е, че държавно-народностната идеология на каменните надписи и идеологията на „За буквите“ е една и съща и това е политико-културната алтернатива на „Гръцката империя“, т.е. Византия. Съвсем ясно е също така, че казаното от Черноризец Храбър за „чертите и резките“ с които пишели славяните не може да не се използва в случаите, когато се разглеждат надписите, защото символиката, очевадно посочено от Черноризец Храбър съвпада с четеното на някои букви или черти. Също така недвусмислено е казано от Черноризец Храбър, че първоначално славяните използвали гръцки букви, но не могли да предават славянските звуци като „ж“, „ч“ и „ш“ с тях, което разяснение приканва учения към по-различно звуково комбиниране в текста на българските колони от звуковото подреждане при разчитането на старогръцки или византийски каменни надписи. Ако Черноризец Храбър беше използван като изходна точка в прочита на надписите — а за това има повече от обосновано оправдание — и ако четено им не беше предпоставено, а следваше правилата на разчитане на непознат език с общо търсене на успоредиците и с вземане под внимание на славянската писмена традиция, то каменните надписи от времето на силните езически владетели биха имали различен прочит. При това много по сигурен и устойчив, защото прочита щеше да притежава успоредици в синхрон и диахрон, като при диахрона податките щяха да бъдат в двете посоки — ante quem и post quem.

Кои са впрочем надписите от североизточна България, в които е употребена думата „канас“ или „кан“? Следвайки подреждането и обозначаването на надписите от книгата на В. Бешевлиев, където те са събрани всички, сведенията за владетелската титла като „канас“, те изглеждат по следния начин:

Първият известен надпис е поставен в книгата на Бешевлиев под № 56. Той гласи така:

„Кан сюбиги Омортаг, обитавайки в своя стар дом, направи преславен дом на Дунав и по средата на двата всеславни дома, като измери, направи на средата могила и от средата на тази могила до стария ми дворец има 20 000 разтега. Самата могила е всеславна и след като измериха земята, направих този надпис. Човек и добре да живее умира и друг се ражда. Нека роденият по-късно като гледа този надпис да си спомня за оногова, който го е направил. А името на архонта е Омортаг кан сюбиги. Нека бог да го удостои да преживее сто години.“

Надписът е намерен в храма „Св. 40 мъченици“ във Велико Търново. Той е донесен от цар Иван Асен II през 1230 година, когато е построена сградата. Успоредицата на този надпис е съобщението от Апокрифния български летопис, където на мястото на Омуртаг стои цар Слав, направил „сто могили“. Второто подобно известие, направено по възпоменателния вид на надписа е разказаното в руските летописни книги въздигане на град Новгород Великий.

Вторият важен за четенето „канас“ надпис се намира под № 57. Той също е „строителен“. Съдържанието му е следното:

„Кан сюбиги Омуртаг е от бога владетел в земята, гдето се е родил. Обитавайки стана на Плиска, съгради малък стан на Тича и премести войската срещу гърци и славяни. И направи изкусно мост на Тича заедно с малкия стан и постави в този малък стан четири колони, а върху колоните два лъва. Нека бог да удостои поставения от бога архонт като гази добре с краката си императора, докато тече Тича и докато (…), като владее над многото българи и като подчинява враговете си, да проживе в радост и веселие 100 години. Времето пък, когато се съгради беше по български сигор елем, а по гръцки 15 индиктион.“

Надписът е намерен близо до с. Чаталар, Шуменско през 1905 г. Четенето на надписа, особено в неговия край, когато става дума за летоброенето прилича на крайните словосъчетания от Именника на князете. Следователно как ще се прочете словосъчетанието в края на надписа зависи не от надписа сам по себе си, а от предполагаемото разчитане на Именника. Не е изключено обаче наместо „сигор“ да се чете „шегор“ — също както в Именника. Сведенията за строежи притежават успоредици отново в Апокрифния български летопис и някои други извори.

Третият по ред е надпис с № 58. Текстът в него се отнася за времето на Маламир:

„Кан сюбиги Маламер, от бога архонт. Неговият стар боил, кавханът Исбул, направи този водоскок и го даде на архонта. А архонтът даде на българите много пъти ядене и пиене, а на боилите и багаините даде големи подаръци. Нека бог удостои от бога архонта да проживее заедно с кавхан Исбул сто години“.

Надписът е изгубен?!? Преписът е направен от Бланкенбург през 1831 година в Шумен. При това положение трудно може да се каже каквото и да било.

Четвъртият надпис стои под № 59. Той е възпоменателен за разлика от предидущите, които са строителни.

„Кан сюбиги Омуртаг. Корсис копанът беше мой храненик. Като отиде във войската удави се в река Днепър. Той беше от рода Чакарар.“

Феликс Каниц е видял надписа пред джамия в Провадия?!? Сходното с Именника е отбелязването на рода на благородника.

Петият надпис е означен като 60-ти по ред по подредбата на проф. Бешевлиев.

„Кан сюбиги Омуртаг. Негавонаис, зера таркан беше мой храненик, като отиде във войската той се удави в река Тиса. Беше от рода Кубиар.“

И този надпис е открит от Каниц пред джамия в Провадия!?! Отново успоредици с Именника в частта за рода.

Шестият по ред надпис е под № 61 в книгата на проф. Бешевлиев. Той е възпоменателен.

„Кан сюбиги Омуртаг: Шун, жупан таркана, беше мой храненик и умря във войската. Неговият род беше Кюригир.“

Местонахождението на паметника е в Плиска до голямата базилика. Името Шун прилича по окончание на Гостун и Вихтун от Именника на българските князе. Титлата „жупан“ е славянска.

Седмият каменен надпис е под № 62 при Бешевлиев. В превод гласи следното:

„Кан сюбиги Омуртаг … беше мой храненик и като отиде във войската, загина във войната. Той беше от род …дуар.“

Това е избен надпис от три парчета, открити в Плиска.

Осмият надпис отговаря на № 64. Преводът му е следния:

„Кан сюбиги Омуртаг, Славнас багатур багаинът беше мой храненик и като се разболя, умря.“

Находката е от с. Суютли (дн. Върбене) край Нови Пазар. Името Славнас е безспорно славянско.

Деветият надпис е отново възпоменателен и носи № 66.

„Кан сюбиги Омуртаг, Турдачис, кандидатът беше мой храненик. Той умря вътре.“

Надписът е бил похлупак на голям саркофаг до голямата базилика на територията на Плиска.

Десетият надпис е под № 68. Той е най-краткият досега:

„Кан сюбиги Омуртаг…“

Първоначално парчето камък е извадено от Плиска. Нищо повече от това не може да се каже.

Последният, единадесети надпис се намира под № 69 в труда на проф. Бешевлиев. Неговото съдържание е следното:

„Кан сюбиги Маламир. Чепа багатур боил беше кулубър и храненик на архонта. Той, като се разболя, умря. Това се постави за негов спомен.“

Надписът е намерен в турски гробища при с. Радко Димитриево, Шуменско!?

От изброените надписи се вижда една странна закономерност на вторичната им употреба — те са изпозвани като строителен материал и част са открити в турски (мюсюлмански) свещени места — джамии и гробища. Това обстоятелство е много любопитно и изисква внимателно и точно проучване. Що се отнася до подредбата спрямо съдържанието на надписите, то те биват два вида — строителни и възпоменателни. Само в тях стои „канас“, приемана за съответстваща на „хан“. Както се вижда съдържанието на надписите не позволява само по себе си да се докаже тюркския произход на владетелската титулатура, нито предоставя повече сведения за нейния произход, знаци на владетелско достойнство и рангово съответствие с други титили от времето на Омуртаг и Маламир. Важното сведение в приложените надписи, засягащо разчитането на титулатурата е приравняването на титлата „канас“ с византийското „архонт“, което все пак е някакава податка.

Византийските писатели използват най-често думата „архонт“, равнозначна на владетел, военен предводител или вожд. Понякога се среща титлата „кириос“ — господар, какъвто е случаят с Кардам и рядко, както това става в някои документи относно военните походи на Крум, в хрониките се употребяват думите „хегемон“ и „екзарх“, значещи съответно предводител и вожд. Единствено за Тервел е употребена титлата „кесар“, значеща „цезар“ и използвана от войската в обръщението й към византийския император. Според визнатийския церемониален списък на достойнствата във Византия кесар е престолонаследникът.

Латинските извори за българската история предпочитат обичайното „дукс“, което в смисъла на вожд или „рекс“, значи варварски крал. Понякога у средновековните латински хронисти се наблюдава терминологично объркване поради сложната многонародностна и многоезична обстановка на Изтока. Някои автори чистосърдечно заявяват, че не са в състояние да различат владетелските прозвища при аварите и сродните им племена, поради което се отказват да спазват задължителната ранглиста на чиновете. Освен „дукс“ и „рекс“, латинските хронисти посочват като подходяща дума за владетелското начало у българите понятието „принцепс“, значещо „предводител“, „първенец“ или „вожд“.

Наред с летописните текстове по камъни, хипотетичната титла „кан“ = „хан“ се разчита и на един медальон, произведен от гравьори на Омуртаг. На пръв поглед такова съвпадение е обяснимо и логично само по себе си, но след обстойно проучване трудно би се появило непоклатимото убеждение за правомерността на четенето „кан“ в буквите на украшението.

Причината за подобно становище се състои в спорната обосновка, че в надписа на медальона се е получило преплитане на гръцки букви с латински. Такова преплитане не е засвидетелствувано никъде по цялата територия на археологически находки, произлизащи от времето на българското средновековие. Трудно обяснимо е и присъствяието на кръст в ръцете на яростния езичник Омуртаг, чийто син Енравота-Воин е пострадал за християнството. Затова определението на Омуртаговия медальон и разчитането на надписа в него биха се приели единствено след уговорки.

Насилственото приемане на „ханската титулатура“ като присъща на ранната българска държавност на юг от р. Дунав не намира потвърждение в славянската книжовна традиция. Навсякъде славяните наричат вождовете си „князе“ и поддържат непрекъснато този обичай, дори когато загубват самостоятелността си. Смисълът на понятието „княз, къняз“ е тълкувано в историографията като „родоначалник“, „първосвещеник“ и „първенец сред родовете“. Налагането на тази титла в Източна Европа се извършва в годините на славянското разселение, определено в периода V–VI в.

Чехите, поляците, русите, сърбохърватите и българите винаги използват в неподправените си документи титлата княз. Русите използват още и „каган“.

Големият въпрос при тълкованието на славянската титла, с която виждаме удостоени и владетелите от Именника произлиза от начина на езикови съпоставки и действия, прилагани към думата. Както вече се отбеляза липсва напълно съставена ранглиста на византийските определения за славянската и българската титулатура, като въпросната ранглиста да бъде съотнесена към традицията в славянските документи. От друга страна липсва латинската традиция, представена по този начин, не е направен и подобен списък за германската титулатура, нито за тюркската. Подредени по степени и по време на употреба, обкръжаващите славянския свят другонародностни и другополитически обичаи в титулуването биха показали в какава връзка са заемките и на каква титла по кое време отговаря славянското княз. Досега проучванията са правени едно по едно за отделните влияния — било то германски или тюркски. Но пълна картина, изискваща на дело обработката на всички текстове, познати на науката досега не е правена. При това разработките на историци и езиковеди често пъти действат малко разхвърляно, поставяйки на едни везни официални документи от европейски владетелски канцеларии и запазени обичайни племенни думи у незначителни сибирски народи. С такъв структурно-антропологичен подход на изолираните и неправомерни сравнения може да се докаже всичко, защото той не е исторически, а научно-идеологически похват.

Обосноваването на тезата за княжеско достойнство на българските владетели, т.е. защитата на твърдението, че съставителят на Именника е бил с ума си и е познавал прекрасно старобългарската традиция, зависи от подхода към изворите. Отново при тях следва да се надникне назад във времето и да се проследи историята и съдбата на древната скитска държавност. Причината за търсенето на дълбокия диахрон се определя от факта на политическо и културно влияние, оказано в античността, което влияние все още не е изследвано напълно от учените.

Основният довод за подчертаване на ханската титулатура е присъствието на титлата „хаган“ в славянски, византийски и латински текстове от епохата на Ранното средновековие. Оттук се прави заключение за тюркския произход на думата и се мисли за основание да бъде приписана по-ниската от хаганска власт — ханска титла — на малките тюркски народи, каквито се настоява да бъдат и българите. Титлата хаган сама по себе си е равнозначна на император при европейската традиция и може да бъде преведена като „върховен повелител, най-висш владетел“. Изоставяйки чисто езиковото тълкувание на „хаган“ и обръщайки се към съпътстващите знаци на властта, правомощия и обичайни девизи, историкът би могъл да засече историята на идеята и първосмисъла на хаганското достойнство, защото законността на властта е всъщност нейната историческа традиция.

По правило византийските и латинските хронисти наричат „хагани“ владетелите на онаследената от Атила силна конна държава в Източна Европа. Хагани са наречени вождовете на аварите, хазарите и силното тюркско обединение в Централна Азия, които управлявали над „седем области“. В едно сведение на Теофилакт Симоката хаганът на тюрките пише писмо с интересно съдържание до император Маврикий.

Изразът „Седем области на вселената“ е израз на имперското достойнство и е класически за върховната власт. Хаганът на аварите счита себе си за владетел, най-малкото равнозначен на византийския император. Затова подчертаването на силата на аварския вожд в официално писмо до Константинополския монарх е недвусмислен показател за обвързаността на хаганската титла с традицията на властта върху седем области.

Разглеждането на податката за седемте области (или седем царства, или седем народа) назад във времето би хвърлило светлина върху произхода на традицията.

Делението на света на седем дяла е широко разпространено в старогръцката и византийската традиция. Например Псевдо-Кесарий пише за деление на седем области, където всяка област е представена според културата на хората, които я обитават. Там писателят говори за славяни, живеещи на север и за фисонити, наречени още и дунавци. Това сведение, свързващо р. Дунав и Севера потвърждава данните на Повесть временных лет за присъствието на други племена освен славяните в обиталищата около р. Дунав.

Освен писмото до император Маврикий от хагана на тюрките, по сведението на Теофилакт Симоката, данни за присъщия на конната империя израз „владетел на седемте дяла“, както и практика, свързана с подобно административно и териториално деление се среща и у други автори по други поводи. Делението на седем части е проникнало от друга политическа традиция сред славяните, които известно време живеят под аварска власт и дори участват под аварско командване в обсадата на византийски крепости през VI–VII в. Св. Теофан Изповедник — основният извор за преселението на българите от времето на Исперих (Испор) отбелязва за съществуването на седемчастно племенно деление сред славяните.

Очевидно аварското владичество е оставило трайни следи в политическото и племенно устройство на славяните. Или обратното — аварите са си присвоили старинна индоевропейска традиция, низхождаща още към античността, когато се наблюдава едно движение от Запад на Изток, вероятно предизвикало и ответното разместване векове по-късно.

Наред с аварите титлата „хаган“ използват и хазарите. Делението на „седем дяла“ се среща и при тях. За това пише Ал Масуди, арабски пътеписец и събирач на странни случки, наричан от модерната историография „арабския Херодот“.

Подробно описание на хазарската политико-административна уредба предоставя Ибн Фадлан, който пише и за волжките българи. Затова разтълкуването на практиката в хазарската държава не е трудно, още повече, че хаганската власт там е неоспорима.

Васалната система на седемчастното деление е отбелязана и в грузинския епос „Витязът в тигрова кожа“. Неговият главен герой Тариел е наследник на трона, който държи властта над останалите народи и политически обединения. Индия в грузинския епос е далечното приказно царство, управлявано от властелините на света. Човекът, стоящ на трона на „Седемте престола“ (тук има непосредствена именна аналогия с името на старобългарския манастир „Седемте престола“, основан през епохата на Първото българско царство) притежава много голямо достойнство. Очевидно е, както това важи за всеки епос, че седемте трона е много стар израз, посочавщ властта на културния герой, победил злото преди да се възцари с целя блясък, дарен му от Провидението.

Класическото и най-авторитетно сведение за европейската традиция предоставя Херодот. В „Скитски логос“, книга IV от „История“, гръцкият пътешественик и писател описва обичаите, нравите и политическото устройство на скитите. Говорейки за обичаите и разположението на племената в земите, владяни от скитските царе, Херодот разказва за скитски обичай, съвпадащ дословно с казаното от Ал Масуди.

Известието на Херодот следва да се разбира като преминаване на скитските благородници — защото само заможни и знатни мъже могат да търгуват в черноморските елинистически градове. Следователно седемте преводача и седемте езика (glosas) отговарят на същото определение, което им дава Ал Масуди по-късно — съдии или благородници. Оттук произлиза и логичният извод, че върховният скитски цар, комуто принадлежи властта над всички (владетелският род при скитите по Херодот е обособен и произхожда от легендарния Колаксаис, чието име наподобява легендарния цар от българския фолклор Колада) има същото положение и вероятно същата титулатура, която носи хаганът на аварите при Симоката и хаганът на хазарите според сведенията на арабските писатели. Наличието на един и същи текст у антични автори и арабски писатели не подкрепя разпространеното в европейската историография мнение, че средновековните християнски хронисти механично преписват от античните автори.

Традицията за деленето на седем области и за обединението от седем рода (селища) е записана и от Стефан Византийски. Той отбелязва съществуването на „седмоселища“, което е име на племе, живеещо близо до Кавказ. Сведението на Стефан Византийски е от реда на сведението на Теофан за „седемте славянски племена“ и то носи само осведомителен характер за приемането и онаследяването на старинна традиция, водеща началото си от скитските времена.

Връщайки се обратно на титлата „хаган“ и присъщите и обръщения или достойнства, изследователят не може да не признае едно влияние, което е по-старо от времето на историческите книги, разказващи за аварите или хазарите. Тази особеност поставя под съмнение окончателността на постановката за „тюркско влияние“ в титулатурата и организацията на властта. Както се вижда организацията на властта в степите следва старинна традиция, която е изявена не само в прозвището „владетел на седемте дяла“, но и в традицията владетелският род да ходи с остригана глава.

Засичайки земите, откъдито призлизат успоредиците на седемчастното деление, историъкт несъмнено ще забележи връзката им с областите около Кавказ и степните зони на големите индоевропейски реки на територията на днешна Русия. Територията на традицията още от най-стари времена показва близостта на „хаганската“ институция с Предна Азия, а не с Централна. Разбира се това обстоятелство не пречи в по-нови врмена спрямо сведенията на Херодот средището на властта да се е пренесло на Изток и така Теофилакт Симоката да е повторен свидетел на вече видяното от Херодот.

Агатий Миринейски, който е продължител на Прокопий Кесарийски отбелязва събитията, застъпени и от Теофилакт Симоката. Говрейки за голямата империя на турките, управлявана от хаган, Агатий предава дословно речта на Турксант, техният предводител относно отделилите си авари:

„… А вашият император (византийския — б.м. С. Чурешки) ще бъде наказан, както трябва, понеже на мен говори приятелски неща, а на вархонитите, нашите роби — подразбирал аварите — които са избягали от господаря си, е станал съюзник. Вархонитите, понеже са подвластни на турките, ще дойдат при мен, когато пожелая и ако съгледат, че моят конски бич се приближава към тях, ще избягат вдън земя.“

Казаното от хагана на турките е много показателно и любопитно. Според него знакът на върховната власт е камшикът. Появата на бич или камшик в ръката на хагана за конните народи може би е равнозначно по смисъл на държенето на скиптър или меч в ръката на императора, царя или княза. Затова проследяването на успоредици или сходни документални податки на „конния скиптър“ — камшика би позволил да се разбере откъде тръгва историята и преданието, узаконяващо носенето на бич.

В Пасхалната хроника, наречена още Александрийска или Цариградска съществува подробно разяснение за смисъла на камшика като отличителен знак за хаганската институция. Текстът разказва за обсадата на Константинопол от аварите и техните съюзници.

В известния сборник, наречен „Свидас“ или „Суда“ от X в., единствен разказващ за законите на българите при Крум е записано любопитно съобщение. То е важно поради три причини — първо, защото прави опит да свърже античната и средновековната история в областите около степите. Второ, защото разказва за отношенията между българи и авари, които наричат владетеля си „хаган“ и трето, защото в Свидас съществува разказа за кесар (княз) Тервел, чието име присъства в Именника на българските князе. Ето какво казва Свидас:

„Българи. На българите се харесала носията на аварите; те заменили своите дрехи с техните и досега ходят така облечени. При император Юстиниан Ринотмет (носоотрязания), Тервел, предводителят на българите, бил на върха на благополучието. И самият Юстиниян и Константин (III), синът на Ираклий, били негови данъкоплатци. Той поставял обърнат щита си, който носел във време на война, и своя камшик, с който шибал коня си, и слагал пари, докато покрие и единия и другия. Простирал копието си на земята и до краищата му и на голям куп натрупвал копринени дрехи. Като напълвал сандъчета със златни и сребърни пари, раздавал ги на войниците, пръскайки с дясната си ръка злато, а с лявата сребро. Същите тези българи унищожили напълно аварите.“

Заимстването на дрехи и вероятно обичаи е показателно за битови влияния, които спохождат живеещите в съседство народи без обаче това да бъде приемано като занк за еднаква народностна принадлежност. Използването на камшика от българския владетел показва това сходство. Записването на Тервел в Именника като „княз“, а не като хаган, макар Тервел да е единственият господар на езическа България с признато от византийците кесарско достойнство, показва друга политическа традиция при създаването на ранглистата във властта. Текстът на Свидас е важен, защото в него след сведението за Тервел се разказва за Крумовите закони, вдъхновени от притчата за гибелта на аварите. Двойното и дори тройно засичане на имена, племенни названия и обичаи в Свидас го правят ключов текст при изясняване символите на владетелската институция, неотменимо свързана с титлата на вожда и нейната историческа обосновка.

Разбира се отново Херодот е този, който първи съобщава за използването на камшика като символ на властта със същото безусловно значение, каквото е и скиптъра за върховната власт в Константинополската империя. Когато говори за разбунтуваните роби на скитите гръцкият историк също казва, че скитите чрез камшиците си укротили разбунтуваните роби.

Символите на властта, сред които е камшика датират от дълбока древност и следователно, както това важи и за хаганската институция не могат да се определят като „тюркски“.

Проследявайки внимателно употребата на понятието „княз“ в славянската книжнина, ученият сигурно ще забележи, че тя е използвана и като синоним на по-късната „Цар“ (от „цясар“ = кесар) и на тюркската, нека така да бъде наречена за удобство, титла хаган. Доказателствата за синонимния характер на „княжение“ с „царство“ и „хаганат“ е превода, който съществува в старобългарските текстове на гръцки документи, както и езика на Библията в нейния старославянски превод.

В старобългарската литература „княз“, „гаган“ и „цар“ са използвани с едно и също значение. Когато се говори за последните дни на света и се пророкува за последния цар Михаил, старобългарският писател използва три различни титли — княз, хаган и цар.

В преводните летописни книги през Средновековието гръцката дума „архонт“, с която най-често се обозначава титлата на българския владетел от византийските автори е преведена като „княз“. Очевидно българските преводачи възприемат висшето самодържавно достойнство на владетеля по този начин — като княжеско. Прилагането на титлата „княз“ за св. цар Борис Покръстител също свидетелства в същата насока. Когато за един канонизиран от Църквата владетел се използва друга титла това означава, че разликата между двете се намира в религиозно-политическата теория, която ги обосновава, а не в самостоятелното традиционно значение на титлата.

Най-голямото доказателство за княжеската титла като символ на висшата власт, но през езическия период, е нейното използване в славянските преводи на Св. Библия от старогръцки. Светото Писание предоставя няколко решения на въпроса за значението и подтекста при употребата на владетелската титулатура. Понятието „княз“ от старославянския превод се среща в книга Битие 49:10 в смисъл на скиптър. Синонимният характер на върховния символ на властта-скиптъра, който се „държи“ от императора или царя на света и титлата „княз“ в Библията предполага едно по-различно разбиране за достойнството на княжеския титул.

Съвсем ясно се забелязва отношението между скиптъра (княза) и законодателната власт (верската обвързаност). Другият начин на тълкуване на понятието „князъ“ в старославянския превод на Светото Писание е в смисъл на „жезъл“. В това му значание се открива в книга на Естир 8:4. По сега действащия Синодален превод този текст преводът отново означава скиптър.

Понятието „княз“, преведено като „скиптър“ в новобългарския превод притежава същия свещен смисъл, който притежава на славянски и който се е запазил в полски и чешки език.

Следователно княжеският списък в Именника несъмнено съдържа по-разширена представа за върховната власт, упражнявана от старобългарските владетели в Плиска и Преслав до военно-политическата катастрофа през 1018 г.

От всичко казано може да се заключи, че изследователят няма подкрепено с факти и тълкувания устойчиво основание да приеме титлата „княз“ като късна славянизация на прабългарската (!?) титла „хан“. Традицията на славянската книжнина, смисълът, по който се превеждат гръцките титли от и на славянобългарски език, преводът на Светото Писание и логико-концептуалната ненадежност на историографското прехвърляне на „хаган“ и „хан“ към титлата на българския вожд по-скоро подкрепят, отколкото да опровергават Именника в настояването му, че „къняз“ е истинската висша титла на българите. Най-ясен и нееднозначен пример в подкрепа на Именника е засичането на двете титли на Тервел (княжеска и кесарска) и съпоставката му с хаганската власт у аварите. Ако Тервел, или което и да било лице от Именника носеше титлата „хаган“ средновековният летописец щеше да го отбележи, както отбелязва двойното прозвище на рода Дуло и белегът на властта — остриганите глави. Още повече, че за руските князе се използва синонимната им титла — „каган“.

Разчитането на посланието в Именника на българските князе разбира се зависи от разтълкуването на каменните паметни записи. Словосъчетанията и понятията, представени в писмената от камък позволяват да се мисли за вероятен славянски текст. За онагледяване на тази представа може да бъде посочен следния пример.

В каменните надписи историци и езиковеди четат старинна българска титла „итсиргу боила“. Тя се преработва като „ичиргу боила“ и след това са правени опити за определяне на държавно-политическият смисъл на държавния пост, който тя обозначава.

Почти същевременно на надписите на гръцки език, където е отбелязан „итсиргу боила“ е издигнат надпис на старобългарски език, близо до Преслав, в който се говори за „чрьгоубыля“ Мостич, оставил чъргобылството и посветил живота си на монашеството. Изглежда задълженията на Мостич се заключавали в изпълнение на писарски задачи. Затова виждаме неговото име в надпис, който видово отговаря на езическата епоха, а езиково и съдържателно съответства на християнското време. Вероятно Мостич е принадлежал на онази образована прослойка в българската държава, която е извършила културно-религиозния преход от езичество към християнство и която е заменила гръцкия текст със славянски в религиозно-административния език на държавата.

Веселин Бешевлиев приема тезата, че чъргобил е славянизирана форма на итциргу боила от надписите на гръцки език, където „и“ е изпаднала, а останалата част е взела меката славянска форма. Разбира се това е една възможност ако бъде прието, че каменните надписи безусловно се разчитат на тюркски език и имат книжни първообразци. Тогава всякакво съмнение става излишно.

Предаването „итсиргу боила“ прилича на гръцкото произношение на славянското „и чъргобиля“, където „и“ е съюз, а останалата част е предадена както гърците четат „ч“ — „тс“. Именно за тази невъзможност на гръцките букви да предават славянски звуци пише и Черноризец Храбър!

Примерът с „чъргобиля“ е използваем и за разчитането на владетелската титла, четена като „канас“ или „канасюбиги“. Въпреки непреклонното становище на езиковеди и познавачи на старобългарски език, че в строежа на изписване и вида на писмената не може да се стигне до разчитане на „къняз“, вероятността именно това да означават гръцките „канасюбиги“ за нас е много голяма. Твърде вероятно е „канасюбиги“ да се разчете като „княз от бога“, с което да се повтори на славянски гръцката титулатура в каменните надписи — „от бога архонт“. Голяма е и вероятността в надписите да съществуват съкращения — било чрез букви, било чрез словосъчетания, които да носят съвсем различно сведение от извежданите интерпретации досега.∗

Всичко казано дотук потвърждава верността на предложението успоредици на Именника да бъдат търсени в документите на Първото българско царство, а не във времеброенето на разни далечни сибирски и тюркски племена, както подхождат създателите на тюркската теория. Славянската обвързаност на Именника е несъмнена, при това неговото съдържание препраща не само към официалната историография, но и към неофициалните съчинения и предания, което е удостоверение на неговата позиция като средищен и ключов извор не само за българската, но и за източноевропейската история. Титулатурата и личните имена в Именника намират успоредици в държавната традиция на българите, на чехите, поляците и в руското благородническо съсловие, което е обяснимо чрез влиянието на старобългарското царство върху останалите славянски народи. Князът е върховен повелител на големи области и различни народи, което се вижда от изравняването в някои случаи от по-ранните документи на „княз“ с „хаган“ или „цар“. Княжеското достойнство е свързано с особени знаци на властта и осигурява епико-историческа легитимност на управлението. Княз отговаря на гръцкото „архонт“ и стои наравно с латинското „rex“, английското „king“, немското „konung“ и несъмнено в славянската традиция княз е било титла на най-висшия военачалник и така равнозначно на латинското цезар и на гръцкото кесар.

Най-силният довод за български произход на думата „княз“ е упоритото й приложение в народното предание и в общинната политическа уредба до освобождението от турско робство през 1878 г. Назоваването на българските първенци „кнезове“ и „старейшини“ свидетелства за дълбока историческа приемственост, стигаща чак до традицията на Именника на българските князе.