Крепостта

11

Букурещ,

Вторник, 29 април

10.20

Шумно, настойчиво блъскане едва не изби вратата на апартамента от пантите.

— Отваряй!

Гласът на Магда потрепери, докато задаваше въпроса, чийто отговор вече знаеше.

— Кой е?

— Отваряй веднага!

Магда стоеше до вратата, облечена в широкия си пуловер и дълга, смачкана пола. Косата й бе в безпорядък. Погледна назад, към баща й, седнал в инвалидната количка.

— Най-добре е да отвориш — произнесе той с фалшиво спокоен глас. По изпънатата кожа на лицето му почти не се четеше каквато и да е емоция, но очите му горяха от страх.

Магда се обърна към вратата. С рязко движение издърпа резето и после отскочи назад, сякаш се страхуваше, че ще я ухапе. И тъкмо навреме, защото вратата се отвори с трясък и вътре нахлуха двама щурмоваци от Желязната гвардия, в пълно бойно снаряжение и с насочени напред карабини.

— Това е квартирата на Куза — обяви единият. Макар да прозвуча като заключение, всъщност беше по-скоро въпрос, ала нетърпящ възражение.

— Да — отвърна Магда, отстъпвайки назад към баща си. — Какво искате?

— Търсим Теодор Куза. Къде е той? — очите му се впиха в лицето на Магда.

— Ето го — промълви баща й.

Магда застана до него и го прегърна през раменете, сякаш да го защити. Цялата трепереше. Страхувала се бе неведнъж, че този ден ще настъпи, молила се бе да не дойде никога. Ала сега вече нямаше съмнение, че ще ги откарат в някой лагер, където баща й не ще издържи дори една нощ. Знаеха, че рано или късно анти-семитизмът на настоящето правителство ще прерасне в ужасяващи репресии, подобни на тези в Германия.

Жандармеристите погледнаха към баща й. Единият, който изглежда бе по-старши, пристъпи напред и измъкна някакъв документ от колана си. Той плъзна поглед по него, после вдигна глава.

— Не е възможно да си Куза. Тук пише, че е на петдесет и шест. А те си твърде стар.

— И въпреки това, аз съм той.

Жандармеристите погледнаха към Магда.

— Вярно ли е? Този човек ли е професор Теодор Куза, бивш преподавател в университета в Букурещ?

Магда почувства, че е парализирана от страх и неспособна да отговори, дори да диша.

Жандармеристите се поколебаха, изглежда не знаеха как да постъпят.

— Какво искате от мен? — запита баща й.

— Наредено ни е да те отведем на гарата и да те придружим до разклона за Кампина, където ще те посрещнат представители на Третия райх. От там…

— Немци? Но защо?

— Не е твоя работа да задаваш въпроси! От там…

— С други думи и те не знаят — чу Магда да мърмори баща й.

— … ще бъдеш откаран в прохода Дину.

Лицето на баща й бе огледално отражение на нейната изненада, но двамата бързо дойдоха на себе си.

— С удоволствие ще ви последвам, господа, — обърна се към жандармеристите баща й, разпервайки сгърчените си, увити в парцаливи ръкавици пръсти, — защото едва ли на света има друго по-очарователно място от прохода Дину. Но както и сами виждате, малко съм неразположен в момента.

Двамата жандармеристи оглеждаха колебливо седналия в инвалидната количка мъж. Магда почти можеше да долови реакцията им. Баща й бе като оживял скелет, покрит с мъртвешки бледа кожа, по оплешивяващата му глава стърчаха белезникави кичури, пръстите му бяха сгърчени и покрити с възли, а ръцете и врата му бяха толкова тънки, сякаш лишени от плът. Изглеждаше крехък, немощен, чуплив. А в заповедта се нареждаше да открият мъж на петдесет и шест.

— Каквото и да е — ще трябва да дойдеш с нас — рече по-старшият.

— Но той не може! — проплака Магда. — Това пътуване ще го погуби!

Жандармеристите се спогледаха. Мислите им можеха да се разчетат: наредено им бе да открият професор Куза и да го отведат час по-скоро в прохода Дину. И по всичко изглежда — жив. Ала човекът пред тях изглеждаше така, сякаш не би издържал дори пътя до гарата.

— Ако можех да разчитам на помощта на дъщеря си — чу тя да произнася баща й, — вероятно бих се чувствал по-добре.

— Не, татко! Не можеш! — но какво говореше той?

— Магда… тези хора са твърдо решени да ме отведат. Ако искам да оцелея, ще трябва да дойдеш с мен — той вдигна поглед към нея, а очите му нареждаха. — Трябва.

— Да, татко — не знаеше какво е намислил, но трябваше да се подчини. Беше й баща.

— Разбираш ли накъде тръгваме, скъпа? — запита той, поглеждайки я многозначително.

Опитваше се да й каже нещо, да намери някакъв ключ в ума й. И тя изведнъж си спомни съня от преди седмица и наполовина събрания куфар в леглото й.

— На север!

Жандармеристите се настаниха на седалките срещу тях в купето. В редките минути, когато откъсваха очи от тялото на Магда, увито в дебели вълнени дрехи, те разменяха по някоя мързелива реплика. Баща й се настани до прозореца, на ръцете му имаше два чифта ръкавици, отгоре кожени, а отдолу платнени. Букурещ безшумно се изнизваше край тях. Предстоеше им да изминат около осемдесет километра — петдесет до Плойещи и още тридесет на север до Кампина. Нататък идваха трудностите. Молеше се баща й да издържи.

— Знаеш ли защо ги накарах да те вземат? — запита я той с пресекнал глас.

— Не, татко. Не виждам въобще защо ни трябваше да тръгваме. Можеше да се измъкнеш по някакъв начин. Предполагам достатъчно бе да поискаш среща с техните началници и те сами щяха да се убедят, че си неспособен да пътуваш.

— Хич нямаше да ги е грижа. А и не съм чак толкова зле, колкото изглеждам — е, не че съм добре, но поне не съм живия труп, на какъвто приличам.

— Не говори така!

— Преди много години се отказах да се самозалъгвам, Магда. Когато за пръв път ми откриха ревматоиден артрит, уверен бях, че грешат. И така беше — защото се бях разболял от нещо далеч по-лошо. Мина време и най-сетне се примирих — няма надежда, не ми остава и много време. Ето защо, ще вложа всичко от себе си в тази работа.

— Но не биваше да им позволяваш да те мъкнат чак в прохода Дину!

— И защо? Винаги съм обичал това място. Не по-лошо за умиране от всяко друго. Каквото и да сторя, щяха да ме отведат там. Трябвам им по някаква неясна причина и нямаше да се откажат от намерението си — той се наведе към нея. — Знаеш ли защо им казах, че имам нужда от теб?

Магда се замисли над въпроса. Колко типично за баща й — вечния учител, неизменния Сократ на всяка ситуация, готов да задава въпрос след въпрос, докато доведе събеседника си до желаното заключение. Магда винаги се дразнеше от подобни разговори и се мъчеше да ги приключи колкото се може по-скоро. А в момента бе толкова напрегната, че едвам се сдържаше.

— За да съм твоя болногледачка, както винаги — тросна се тя. — Какво друго? — съжали за думите си в мига, когато ги произнесе, но баща й сякаш не я бе чул. Беше прекалено погълнат от онова, което искаше да й каже, за да я чуе.

— Да! — прошепна той в отговор. — Точно това исках да си помислят. — Но всъщност, това е едничкият ти шанс да се измъкнеш от страната! Когато пристигнем в Дину, бих искал при първа възможност да избягаш и да се скриеш в планината!

— Татко, не!

— Слушай ме! — прекъсна я той и се наведе към ухото й. — Никога няма да ни се отдаде друг подобен случай. Много пъти сме били в Алпите. Познаваш добре прохода Дину. Наближава лятото. Ще се скриеш за известно време, после ще поемеш на юг.

— Накъде?

— Не зная — където и да е! Само се измъкни от тази страна! Иди в Европа! В Америка! В Турция! В Азия! Където и да е, просто се махни!

— Самотно пътуваща жена във военно време — изрече Магда, като се стараеше да прикрие укора в гласа си. Баща й бе загубил способността си за трезво разсъждение. — И докъде мислиш ще стигна?

— Трябва да опиташ! — устните му трепереха.

— Татко, какво има?

Той се загледа през прозореца и когато отново се извърна към нея, гласът му бе едва доловим.

— Свършено е с нас. Ще ни пометат от лицето на тази земя.

— Кой?

— Нас — евреите! Няма надежда — поне в Европа. Може би някъде другаде.

— Не бъди толкова…

— Така е! Гърция току що се предаде! Осъзнаваш ли, че откакто нападнаха Полша преди година и половина, не са изгубили нито една битка? Никой не е в състояние да издържи срещу тях повече от шест седмици! Нищо не може да ги спре! И този безумец, който ги води се заканва да изтрие нашия народ от лицето на Земята! Нали чу слуховете от Полша — същото ще се случи и тук! Изтребването на румънските евреи се отлагаше досега само защото предателят Антонеску и ръководителите на Желязната гвардия се дебнат един друг. Но решат ли веднъж споровете си, не ни остава много надежда.

— Грешиш, татко — побърза да отвърне Магда. — Румънският народ никога не ще го позволи.

Той я погледна с блеснали очи.

— Не ще го позволи ли? А ние? Какво стана с нас? Протестира ли някой, когато правителството се зае да „румънизира“ еврейската собственост? Защо поне един от колегите ми в университета — и приятели от десетилетия — не се възпротиви срещу изгонването ми? Нито един! Нито един! А след това — дойде ли някой, за да види как съм? — гласът му трепереше. — Никой!

Той отново се обърна към прозореца и потъна в мълчание.

Магда отчаяно търсеше някаква дума с която да го успокои, но не намираше нищо подходящо. Не се съмняваше, че от очите му биха бликнали сълзи, ако болестта не бе го лишила от тази възможност. Когато баща й заговори отново, вече беше поуспокоен, но въпреки това не отделяше поглед от пейзажа навън.

— Съвсем скоро румънските фашисти ще ни предадат на своите германски приятели. Краят ни е близо!

Магда бе вперила поглед в тила на баща си. Колко огорчен и циничен бе станал в последно време. А защо да не стане? Беше повален от болест, която бавно и неумолимо стягаше тялото му на възел, сгърчваше пръстите му, превръщаше кожата му в чуплив пергамент, изсушаваше очите и устата му и все повече затрудняваше гълтането му. Ами кариерата му — въпреки дългите години в университета, въпреки, че бе ненадминат авторитет по румънския фолклор, въпреки че бе стигнал до поста заместник-декан на Историческия факултет, беше уволнен безцеремонно. Е, да, обясниха, че причината е в напредналия стадий на заболяването, но баща й знаеше, че го направиха, защото е евреин. Изхвърлиха го като мръсен парцал.

Така беше — здравето му се рушеше, не му позволиха да преподава и изучава румънска история — на която бе посветил живота си — а сега го гонеха и от дома му. И на всичко отгоре, трябваше да наблюдава как машината, създадена да унищожи неговия народ е готова да заработи и в тази страна. Идеше и редът на Румъния.

Естествено, че ще бъде огорчен! — мислеше си тя. Има пълното право да бъде!

И аз съм огорчена. Защото искат да унищожат моя народ. А значи и мен.

Не, не и нея. Това не биваше да се случи. Нямаше да позволи. Магда почувства тежест в гърдите си. Откакто майка й бе починала преди единадесет години, върху плещите й се бе стоварило непосилно бреме. Трудно бе да си жена в този свят. Трудно беше ако си омъжена, още по-трудно — ако не си, защото нямаше на кого да се опреш, кой да застане на твоя страна. Почти невъзможно бе за една жена да реализира някакви амбиции извън домакинството. Ако си омъжена — гледай си семейството, ако пък не си — в теб намират нещо съмнително. А ако си еврейка…

Тя погледна крадешком към седналите отсреща жандармеристи. Защо не ми позволяват да оставя нещо от себе си в този свят? Не кой знае какъв белег… поне малка драскотина. Моята книга с песни… едва ли ще е кой знае колко популярна, но може би някой ще я разтвори след стотина години и ще изсвири една от песните вътре. И когато песента свърши… музикантът ще затвори книгата и тогава ще прочете името ми на корицата. В този миг аз ще живея отново. Музикантът ще узнае, че песента е съхранила за него Магда Куза.

Тя въздъхна. Не биваше да се предава. Още не. Всичко се бе преобърнало наопаки и заплашваше да става още по-зле. Но не беше свършило. Поне докато не е изгубила надежда.

Но тя знаеше, че само гола надежда не е достатъчна. Трябваше да има още нещо. Ала в началото стигаше и надеждата.

Влакът премина покрай лагер от ярко боядисани вагони, струпани край запален огън.

— Виж! — извика тя, надявайки се да подобри настроението му. Баща й бе отдавнашен любител на циганския фолклор. — Табор.

— Виждам — отвърна без никакъв ентусиазъм той. — Махни им за сбогом, и те са обречени като нас.

— Престани, татко!

— Истина е. Ромите също ще бъдат унищожени — за облекчение на властите. Те са свободни люде, привикнали на веселие, смях и празненства. Фашистката душевност не е в състояние да понася подобни неща. Те се раждат в сянката на фургоните, живеят без постоянен адрес, нито пък имат работа. Не използват дори едно и също име непрестанно, защото имат три — едно за пред хората, друго вътре в табора и трето — потайно, което майка им прошепва в ухото при раждане, за да прогони дявола. За фашистите те са изчадия адови.

— Може би — каза замислено Магда. — А какво ще кажеш за нас? И ние ли сме изчадия?

Най-сетне баща й откъсна очи от прозореца.

— Не зная. И не мисля, че някой знае със сигурност. Ние сме добри и послушни граждани — там където ни има. Предприемчиви сме, умели в търговията, плащаме си данъците. Може би тук ни е слабото място. Просто не зная — той поклати глава. — Не веднъж съм мислил върху това. Не мога да разбера. Така както не мога да разбера защо трябва да ни откарат насила в прохода Дину. Единственото забележително нещо там е крепостта, но тя по-скоро би заинтересувала такива като мен и теб. Не и германците.

Той се облегна назад и затвори очи. Малко след това се унесе в сън и тихичко захърка. Спа през целия път до Плойещи, събуди се за малко източно от Флорещи и после отново потъна в сън. През това време Магда разсъждаваше върху онова, което ги очаква и се чудеше какво биха могли да искат немците от баща й. И то точно в прохода Дину.

Влакът се поклащаше равномерно и тя неусетно се унесе в познатите мечти — как се омъжва за някой красив, любещ и интелигентен мъж. Ще имат много пари, но няма да ги дават за бижута и скъпи дрехи — за Магда това бяха дрънкулки без значение — а за книги и пътешествия. Ще живеят в къща, която ще прилича на музей — натъпкана с предмети, ценни единствено за тях двамата. И тази къща ще е построена в някоя далечна страна, където никой не го е грижа дали си евреин. Мъжът й ще е брилянтен учен, а тя ще стане известна и уважавана заради музикалните си аранжименти. Татко също ще живее при тях, под наблюдението на най-добрите лекари и сестри.

На устните на Магда се появи слаба, измъчена усмивка. Празни фантазии — ето какво бе всичко това. Вече й беше твърде късно да се омъжва. Беше на тридесет и една — възраст, на която никой подходящ мъж не би я избрал за съпруга и майка на децата му. Ставаше само за любовница. На това, естествено, не би се съгласила никога.

Преди повече от десет години си имаше един приятел — Михаил — студент на баща й. И двамата изпитваха влечение един към друг. Сигурно накрая щеше да излезе нещо от тази история, но неочаквано бе умряла мама и се наложи Магда да отделя цялото си време за баща си. Михаил бе останал забравен. Нямаше избор — баща й бе направо съсипан от внезапната смърт на мама и само Магда можеше да му вдъхне сила за живот.

Магда докосна тънкия златен пръстен на ръката й. Спомен от мама. Колко по-различно щеше да е всичко, ако сега тя бе жива.

Често си спомняше за Михаил. Беше се оженил малко след това и сега имаше три деца. А Магда си имаше само баща.

Всичко се бе променило след смъртта на майка й. Магда не можеше да обясни как се е случило, но постепенно баща й се превърна в смисъл на нейния живот. И макар че в онези първи дни все още бе заобиколена от мъже, тя почти не ги забелязваше. Вниманието и чувствата им към нея бяха като капчици попаднали върху стъклена статуетка, неприети, неабсорбирани и оставящи само неясна мъглява следа след като се изпарят.

Следващите години прекара бореща се между желанието да бъде необикновена и чудата и същевременно да получава всичко онова, от което би имала нужда една млада жена. Но сега вече бе твърде късно. Нищо хубаво не я чакаше напред — знаеше го от ясно по-ясно.

А колко различно би могло да е всичко! И по-добро! Ако мама не бе умряла. Ако татко не бе се разболял. Ако не беше се родила еврейка. Последното никога не бе посмяла да произнесе пред баща й. Щеше да посрещне думите й с гняв. Но тя наистина го мислеше. Ако двамата с него не бяха евреи и сега нямаше да пътуват с този влак, татко щеше да си работи в университета, а бъдещето нямаше да изглежда като мрачна бездна пълна със заплахи и безнадеждност.

Равнината навън постепенно бе изместена от хълмове и влакът пое бавно по склона. Слънцето вече грееше над Алпите, когато поеха по последния хълм преди Кампина. Когато минаваха покрай нефтените кули на малката рафинерия Стяуа, Магда се зае да облича баща си в пуловер. Веднага щом приключи, привърза косата си с кърпа и после отиде в задната част на вагона за да докара количката. По-младият от двамата жандармеристи я последва. През целия път чувстваше очите му върху тялото си. Колкото повече се отдалечаваха от Букурещ,, толкова по-дръзки ставаха тези погледи.

В мига, когато Магда се наведе да изправи седалката, тя усети ръцете му да опипват талията й през дебелата вълнена пола. Едната от тях се плъзна под полата й и после се стрелна нагоре между краката. Стомахът й се сви от уплаха, тя се извърна към него и с мъка се сдържа да не впие нокти в лицето му.

— Мислех, че ще ти хареса — рече той и се притисна към нея, обгръщайки я с ръце. — За еврейка не изглеждаш зле, а по очите ти познавам, че си падаш по-истинските мъже.

Магда го погледна. Беше всичко друго, но не и „истински мъж“. На възраст бе не повече от двадесет годишен, горната му уста бе покрита с едва набол мъх, а якичката му чернееше от мърсотия. Той я тласна назад, притискайки я към вратата.

— Отзад е багажното. Да отидем там.

— Не — рече Магда, стараейки се да изглежда равнодушна.

— Тръгвай! — той я побутна по-силно.

Докато търсеше изход от ситуацията, тя с мъка преглътна отвращението от неговото докосване. Трябваше да отвърне нещо, да се съпротивлява, но се страхуваше, че така само ще го предизвика повече.

— Не можеш ли да си намериш момиче, което да те иска? — попита тя, като го погледна право в очите.

— Разбира се, че мога — премигна той.

— Тогава защо насилваш тези, които не искат?

— Когато свърши ще си ми благодарна — захили се той.

— Сигурен ли си?

За миг издържа на втренчения й поглед, после сведе очи. Магда не знаеше какво ще последва. Но бе твърдо решена да се разкрещи и да се опита да го ритне, ако жандармеристът продължи да нахалства.

Влакът се разтресе и забави скорост със скърцане. Навлизаха в района на Кампина.

— Няма да имаме време — рече той и погледна към постройките на гарата, които се плъзгаха бавно отвън. — Жалко.

Спасена. Но Магда предпочете да замълчи. Искаше й се да въздъхне облекчено, но не смееше.

Младият жандармерист се отдръпна, приглади коса и рече, сочейки през прозореца:

— Сигурен съм, че щеше да предпочетеш мен, пред тях.

Магда се наведе и погледна навън. Зърна на перона четирима войници облечени в черни униформи и краката й се подкосиха. Достатъчно бе слушала за SS, за да ги познае още при първата среща.