Крепостта

26

— Готов ли си?

Куза не беше изненадан от тези думи. Откакто се бяха скрили последните лъчи на слънцето, той седеше в очакване Молашар да се появи. Дочувайки призрачния глас, той се надигна от креслото, едновременно горд и щастлив, че е способен да го направи. Целия ден бе очаквал да дойде залеза, проклинайки бавния ход на времето и лениво пълзящото по небето слънце.

И ето че мигът бе дошъл. Тази нощ щеше да е негова и на никой друг. Никой не можеше да му я отнеме.

— Готов съм! — изрече той и се обърна към Молашар, чиято сянка помръдваше отвъд осветения от пламъка на свещта кръг. Куза бе отвил електрическата крушка. Чувстваше се по-спокоен сред бледото мъждукане на свещта. По-уверено. По-уютно. И по-близо до Молашар.

— Благодарение на теб, напълно съм в състояние да ти помогна.

Лицето на Молашар остана безизразно.

— Не е необходима голяма сила за да се изцери една болест. Ако мощта ми бе пълна, щях да го сторя веднага, ала както съм все още слаб трябваше ми цяла нощ.

— Няма лекар на света, който би могъл да го направи.

— Това е нищо! — прекъсна го Молашар като махна отсечено с ръка. — Разполагам с огромна сила, която може да убива, но и друга, която би могла и да лекува. Между тях винаги има равновесие. Винаги.

Куза помисли, че Молашар е в нетипично за него философско настроение. Ала тази нощ нямаха време за философстване.

— Какво ще правим сега? — попита професорът.

— Ще чакаме — рече Молашар. — Не всичко е готово.

— А после? — Куза едва сдържаше нетърпението си. — После какво?

Молашар застана до прозореца и вдигна поглед към тъмния масив на планината. След продължителна пауза, той заговори с нисък глас.

— Тази нощ смятам да ти поверя източника на моята сила. Трябва да го вземеш, да го изнесеш от крепостта и да му намериш подходящо скривалище нейде из тия скали. Не бива да допускаш никой да те спре. И никой не бива да ти го отнема.

Куза го гледаше изненадан.

— Източникът на твоята сила? — той се ровеше трескаво в паметта си. — Не съм чувал да се споменава нещо подобно при вампирите.

— Така е, защото пожелахме да го запазим в тайна — отвърна Молашар, като се обърна към Куза. — От него черпя силата си, но той е и най-слабото място в защитата ми. Дава ми възможност да съществувам под формата, която виждаш, но попаднало във вражески ръце може да прекрати това съществуване. Ето защо винаги го държа близо до себе си, за да мога да го защитавам.

— Какво представлява този източник? Къде…

— Един талисман, скрит долу в подземията. Тъй като възнамерявам да напусна крепостта, не бива да го оставя тук незащитен. Не мога да рискувам и да го взема с мен в Германия. Затова трябва да го поверя на някой, комуто имам доверие.

Той се приближи.

Куза почувства как кожата му изстива и настръхва, докато Молашар беше впил поглед в него, но си наложи да не трепне.

— Можеш да ми имаш пълно доверие. Ще го скрия така добре, че дори планинските кози не ще го открият. Кълна се!

— Така ли? — Молашар пристъпи още една крачка напред. Светлината от свещта потрепна по восъчното му лице. — Това е най-важната задача, която си изпълнявал някога.

— Мога да го направя… още сега — Куза стисна юмруци и вместо обичайната болка в ставите, почувства как се изпълва със сили. — Никой няма да го вземе от мен.

— Съмнително е който и да било да опита. А и да го стори, едва ли ще знае как да го използва срещу мен. Но от друга страна — талисманът е излят от злато и сребро. Ако някой го завладее и реши да го стопи…

Куза беше разколебан.

— Нищо не може да остане скрито завинаги.

— Не е необходимо да е завинаги. Само докато приключа с вожда Хитлер и неговите слуги. Трябва да е в безопасност до завръщането ми. После аз ще се погрижа за него.

— Ще бъде в безопасност! — Куза отново бе завладян от увереност. Можеше да скрие какво ли не в тези планини, стига да е за няколко дни. — И върнеш ли се — ще те чака. Хитлер унищожен — какъв велик ден ще е това! Свобода за Румъния — за евреите. А за мен — отплата!

— Отплата?

— Да — дъщеря ми ме убеждаваше да не ти се доверявам.

Молашар присви очи.

— Не биваше да го обсъждаш с когото и да било — дори с дъщеря ти.

— Тя също би желала Хитлер да бъде унищожен. Само че не може да повярва в искреността ти. Изпаднала е под въздействието на някакъв мъж, страхувам се че дори му е станала любовница.

— Какъв мъж?

За миг на Куза се стори, че Молашар се е сгърбил, восъчното лице сякаш бе побледняло още.

— Не знам почти нищо за него. Името му е Глен и изглежда проявява интерес към крепостта. Но що се отнася до…

Куза изведнъж почувства, че го сграбчват и дърпат напред. В миг Молашар бе протегнал ръка, стиснал реверите му и после го бе вдигнал пред лицето си.

— Как изглежда? — прецеди през стиснати зъби той.

— Той е… висок! — изломоти уплашено Куза, без да откъсва очи от страшните жълтеникави зъби, само на сантиметри от него. — Почти колкото теб, и…

— Косата му! Какъв цвят е косата?

— Червена!

Молашар го запрати назад, през бюрото и Куза се строполи на пода. Тялото му се претърколи. В същия миг от гърлото на боляра прокънтя гърлен рев, сред който Куза едва разпозна думата:

— Глекен!

Куза почувства как главата му се удря в насрещната стена и няколко секунди лежа замаян. А когато погледът му се проясни отново, той видя на лицето на Молашар изписано нещо, което не бе предполагал, че някога ще зърне там — страх.

Глекен? — помисли си Куза, присвит, не смеещ да заговори. Не беше ли това името на тайната секта, която Молашар бе споменал преди две вечери? Фанатиците, които го преследвали? И заради които накрая построил тази крепост? Той погледна към Молашар, изправен до прозореца, вперил очи в селцето отсреща. Нищо не можеше да се прочете по лицето му. Когато отново се извърна към него, устните му бяха стегнати в тясна, изпъната линия.

— И от колко време е тук?

— От три дни — по-точно сряда вечерта — Куза не се сдържа и добави: — Защо? Какво има?

Молашар не побърза да отговори. Той крачеше напред-назад из потъналата в мрак стая, потънал в мисли. Накрая спря.

— Значи сектата на Глекените все още съществува — рече той с притихнал глас. — Трябваше да го предположа! Винаги са били завладени от желание да доминират над света, да управляват и този фанатизъм им е помогнал да оцелеят! Тези нацисти, за които говориш… този Хитлер… сега вече всичко застава на мястото си. Разбира се!

Куза реши, че вече е безопасно да се изправи.

— Какво застава на мястото си?

— Глекените винаги са предпочитали да работят зад сцената, използвайки различни народни движения за да прикрият своята идентичност и истинските си намерения — Молашар стаеше насред стаята, вдигнал юмруци. — Сега вече разбирам всичко. Господарят Хитлер и сподвижниците му са само една фасада, зад която се прикриват Глекените. Какъв глупак съм бил! Трябваше да разпозная методите им още когато ми разказваше за онези лагери на смъртта. А и тези пречупени кръстове, с които се кичат нацистите — какво по-очевидно! Та нали на времето Глекените бяха ръката на църквата!

— Но Глен…

— Той е един от тях! Не марионетка, като тези нацисти, а от вътрешния кръг. Истински член на сектата — един от убийците!

Куза почувства, че гърлото му се свива.

— Сигурен ли си в това?

— Убийците на Глекените от край време изглеждат по един и същи начин — винаги сини очи, леко мургава кожа, червенокоси. Обучени са във всички способи за ликвидиране, включително и в премахване на вампири. Този, който се нарича Глен е дошъл тук, за да се погрижи никога да не напусна крепостта!

Куза се подпря на стената, завладян от ужас, при мисълта, че Магда е попаднала в ръцете на човек, който е част от реалната сила зад Хитлер. Беше направо невероятно! И въпреки това всичко съвпадаше. И това бе най-страшното — че всичко съвпада! Ето защо Глен бе така разтревожен, когато го чу да казва, че възнамерява да помогне на Молашар в унищожаването на Хитлер. Ясно бе и защо Глен непрестанно се бе старал да поставя под съмнение всичко, което бе казал Молашар. И най-вече, това обясняваше откъде у Куза бе възникнала тази инстинктивна неприязън към червенокосия. Не Молашар, а Глен бе чудовището! И без съмнение дори в този миг Магда е с него! Трябваше да направи нещо!

Той вдигна очи към Молашар. Точно сега Куза не можеше да си позволи да изпада в паника. Нуждаеше се от отговори, преди да реши какво да прави.

— И как ще те спре той?

— Знае различни начини… усъвършенствани от сектата му в продължение на вековна борба с моя вид. Той единствен е в състояние да използва моя талисман срещу мен. Ако се добере до него ще ме унищожи!

— Ще те унищожи… — Куза го гледаше объркан. Този Глен беше в състояние да развали всичко. Ако погуби Молашар, това би означавало нови лагери на смъртта, още успехи за Хитлер… и терзания за еврейския народ.

— Той трябва да бъде ликвидиран — заяви Молашар. — Не мога да рискувам и да оставя без надзор източника на моята сила, докато той се навърта наоколо.

— Тогава направи го! — рече Куза. — Убий го, както уби и другите!

Молашар поклати глава.

— Още нямам достатъчно сили да се срещна с такъв като него — във всеки случай не и извън тези стени. Вътре в крепостта съм по-силен. Ако имаше някакъв начин да го примамя тук, тогава вероятно щях да се справя с него. Бих се погрижил никога повече да не ми се изпречва на пътя!

— Знам такъв начин! — решението изведнъж блесна в ума на Куза. Всичко бе толкова просто. — Ще го докараме тук!

На лицето на Молашар се изписа съмнение и интерес.

— И кой ще го стори?

— Майор Кемпфер ще бъде щастлив да изпълни тази задача! — отвърна с неузнаваем глас Куза и за своя изненада се разсмя. А и защо да не се смее? Не можеше да подтисне усмивката си при мисълта, че ще се възползва от помощта на един нацистки офицер за да отърве човечеството от нацизма.

— Защо ще го направи?

— Остави това на мен!

Куза се отпусна в количката и завъртя колелата към вратата. Умът му работеше бясно. Трябваше да обмисли как да накара майора да извърши онова, което се иска от него и при това сам да стигне до решението Глен да бъде докаран в крепостта. Междувременно напусна коридора и излезе на двора.

— Часовой! Часовой! — извика той. Подофицер Остер затича към него, последван от двама войници. — Извикайте майора! — нареди им той, пухтейки от престорена умора. — Трябва да говоря с него незабавно!

— Ще предам — отвърна подофицерът. — Но не очаквай да се втурнат незабавно — войниците се ухилиха при тези думи.

— Кажете му, че съм научил нещо важно за крепостта, за което трябва да се вземат мерки преди да дойде нощта. Утре ще бъде късно!

Подофицерът погледна един от войниците, кимна към кулата и нареди:

— Бягай!

След това се обърна към другия.

— Погрижи се майорът да не изминава такъв дълъг път за да чуе онова, което професорът иска да му съобщи.

Избутаха Куза на другия край на покрития с изпочупен камънак двор и го оставиха да чака там. Професорът седеше притихнал, обмисляйки предстоящите си думи. Измина доста време преди Кемпфер да се появи гологлав на прага. Имаше намръщен и недоволен вид.

— Имал си да ми съобщиш нещо, чифут! — запита той.

— От особена важност е, майоре — отвърна с нарочно отслабен глас Куза, за да накара майора да се наведе над него. — И не е за всякакви уши.

Майор Кемпфер внимателно запрескача камъните, мърморейки проклятия под нос.

Куза не бе очаквал, че сцената ще е толкова забавна.

Най-сетне Кемпфер застана до количката и махна да останалите да се разкарат.

— Дано съобщението да е важно, чифут. Ако си ме повикал тук за някоя глупост…

— Уверен съм, че попаднах на нов източник на информация за крепостта — прекъсна го Куза с тих, конспиративен тон. — В страноприемницата се е настанил някакъв непознат. Срещнах се с него днес. Изглеждаше много заинтригуван от това, което става тук — твърде заинтригуван! Тази сутрин ме разпита съвсем подробно.

— И какво ме интересува мен това?

— Ами, някои от изявления му ми се сториха странни. Толкова странни, че веднага щом се върнах аз надникнах в забранените книги и открих в тях пасажи, потвърждаващи изявленията му.

— Какви изявления?

— Сами по себе си не са от особена важност. Това което е по-важно е, че те потвърждават, че той знае много повече за крепостта, отколкото призна в разговора с мен. Мисля че по някакъв начин той е свързан с хората, които заплащат поддръжката на крепостта.

Куза спря за миг, за да позволи на думите да направят необходимото впечатление. Не искаше да претоварва майора с информация. След кратка пауза продължи:

— Ако бях на ваше място, майоре, бих поканил утре този господин на разговор. Може би ще научим нещо ценно от него.

Кемпфер изръмжа.

— Не се сравнявай с мен, чифут! Аз не си губя времето, за да каня разни отрепки — аз нареждам да ми ги доведат! И не възнамерявам, да чакам за това до утре! — той се обърна и посочи подофицер Остер. — Вземи четирима от моите войници и ги доведи тук — на бегом! — сетне отново към Куза: — Ще дойдеш с мен, за да съм сигурен, че арестувам онзи, който ми трябва.

Куза едва прикри усмивката си. Всичко се оказа толкова просто — дяволски просто.

— Другият ти недостатък, за който ще се хване баща ми е, че не си евреин — обясняваше Магда. Двамата продължаваха да седят сред посърналите листа, без да откъсват очи от крепостта. Сумракът се сгъстяваше и горе всички светлини вече бяха запалени.

— Прав е.

— Каква вяра всъщност изповядваш?

— Никаква.

— Но все трябва да си роден с някаква.

Глен сви рамене.

— Може би. Ако е така, значи съм я забравил много отдавна.

— Как можеш да забравиш такова нещо?

— Лесно.

Магда започваше да се обижда от упоритата му съпротива да задоволи любопитството й.

— Вярваш ли в Бога, Глен?

Той се обърна и я надари с една от чаровните си усмивки.

— Вярвам в теб… това не е ли достатъчно?

Магда се облегна на него.

— Да. Мисля, че е достатъчно.

Би ли могла да заживее с този толкова странен мъж, който така дълбоко вълнуваше мислите й? Имаше вид на добре възпитан, образован, дори ерудиран, ала същевременно не можеше да си го представи с книга в ръка. От него се излъчваше сила, но към нея Глен проявяваше само нежност.

Беше като стегнат възел от противоречия. И все пак Магда чувстваше, че в негово лице е срещнала онзи мъж, за когото бе мечтала през целия си живот. Бъдещето което си представяше с Глен не приличаше на нито една от досегашните й мечти. В него нямаше дълги и скучни ежедневия, а само безкрайни и страстни нощи. Ако въобще успееше да се измъкне от пипалата на крепостта, искаше животът й да продължи с Глен.

Не можеше да разбере по какъв начин я запленява този мъж. Единственото, което чувстваше, е че иска непрестанно да е с него. Винаги. Да се притиска към него в нощите, да му роди деца и да се радва на усмивката му.

Ала сега той не се усмихваше. Гледаше към крепостта. Нещо го измъчваше ужасно, сякаш го ядеше отвътре. Магда искаше да сподели тази болка, да я облекчи. Но беше безпомощна, докато сам не й се разкрие. Може би сега бе моментът да опита…

— Глен — изрече тихо тя. — Защо всъщност си тук?

Вместо отговор, той посочи крепостта.

— Там нещо става.

Магда проследи ръката му. Шест фигури се очертаваха в светлината на разтворената порта — една от тях бе в инвалидна количка.

— Къде ли са повели татко? — запита Магда, чувствайки как напрежението стяга гърлото й.

— В страноприемницата, най-вероятно. Това е единственото място наблизо, до което се стига пеша.

— Значи идват за мен — заяви Магда. Това беше единственото разумна обяснение за нея.

— Не, съмнявам се. Едва ли щяха да помъкнат и баща ти, ако възнамеряваха да те връщат в крепостта. Нещо друго са намислили.

Като предъвкваше замислено долната си устна, Магда наблюдаваше крачещата във вечерната мъгла групичка, осветяваща пътя с джобни фенерчета. Войниците преминаха само на няколко крачки от скривалището на двамата.

— Да изчакаме, докато разберем накъде са тръгнали.

— Ако не те намерят, могат да си помислят че си избягала… и да стоварят гнева си върху баща ти. А решат ли да търсят, ще те открият — тук сме като в клопка. Няма накъде да бягаме. Така че по-добре иди при тях.

— А ти?

— Аз ще бъда тук, ако ти потрябвам. Мисля, че колкото по-малко се виждам с тях, толкова по-добре.

Магда неохотно се надигна и си запроправя път през храсталака. Докато стигне пътя войниците вече бяха отминали. Проследи ги с поглед. Стори й се, че нещо не е наред. Не можеше да определи точно какво, ала не я напускаше усещането за някаква затаена заплаха. Отпред крачеше майорът, зад него есесовците, но най-странното беше, че баща й изглежда ги следваше доброволно, а дори и разменяше по някоя дума с тях. Не, всичко бе наред.

— Татко?

Войниците, дори онзи, който буташе количката се обърнаха едновременно и изправиха пред себе си автоматите. Баща й побърза да ги успокои.

— Спрете — моля ви! Това е дъщеря ми! Оставете ме да говоря с нея.

Магда изтича до него, заобикаляйки страшните фигури в черни униформи. Когато заговори, тя премина на цигански диалект.

— Защо те доведоха тук?

Той й отвърна по същия начин.

— Ще ти обясня по-късно. Къде е Глен?

— В храстите зад мен — отвърна тя, без да се колебае. В края на краищата — питаше я баща й. — Защо се интересуваш?

Но баща й вече се бе обърнал към майора и му обясняваше нещо на отсечен немски.

— Ето там! — той посочи към мястото. Четиримата войници бързо се разгърнаха в полукръг и се запрокрадваха към храстите.

Магда зяпна учудено към баща си.

— Татко, какво правиш? — инстинктивно тя направи крачка към храстите, на Куза я сграбчи за китката.

— Всичко е наред — увери я той, връщайки се отново на циганския диалект. — Преди малко научих, че Глен е един от тях!

Магда бе толкова объркана, че този път продължи на румънски.

— Не! Това е не…

— Той е член на група, която направлява нацистите. А ето, че ще използваме нацисти за да го заловят. Той е по-лош и от тях!

— Това е лъжа!

Баща й се беше побъркал!

— Не, не е! Съжалявам, че аз трябва да ти го кажа. Но по-добре да го научиш от мен, отколкото да го узнаеш, когато е твърде късно.

— Те ще го убият! — извика тя, завладяна от паника. Но баща й продължаваше да я стиска, изпълнен с новопридобитата си сила и да шепне в ухото й ужасни неща:

— Не! Няма да го убият! Само ще го задържат за разпит и той ще бъде принуден да разкрие връзката си с Хитлер, за да си спаси кожата — очите на професора пламтяха трескаво. — И тогава ще ми благодариш, Магда! И ще разбереш, че съм го направил за теб.

— Направи го за себе си! — извика тя, мъчейки се да се освободи от хватката му. — Мразиш го и затова…

Откъм храстите се чуха викове, после шум от схватка и малко след това се появи Глен, с опрян в гърба автомат. Почти веднага бе заобиколен от четиримата войници, всеки от тях насочил оръжието си в гърдите му.

— Оставете го! — изкрещя Магда и понечи да се се хвърли към групата. Но не можа да се отскубне.

— Не се меси, Магда — рече й Глен, впил мрачен поглед в професора. — Нищо няма да постигнеш, най-много да те застрелят.

— Колко е галантен! — проговори Кемпфер зад нея.

— Само се преструва! — промърмори баща й.

Войниците побутнаха Глен към моста. Той беше само една неясна фигура, осветена от идещата през разтворената порта светлина. Глен пое уверено натам, докато стигна началото на моста, после неочаквано се препъна и падна напред. Магда затаи дъх, но изведнъж осъзна, че той не е паднал, а се е хвърлил към едната страна на моста. Какво ли възнамеряваше да…? Само след миг тя осъзна какво е намислил. Да се прехвърли през парапета и да се скрие под моста — а може би дори смяташе да изкачи отсрещната скалиста стена на клисурата.

Магда се втурна напред. Божичко, помогни му да избяга! Успее ли да се промъкне под моста, ще се изгуби в мъглата и мрака. А докато немците спуснат въжета за да го последват, той вече ще е на дъното — стига да не се подхлъзне и да не срещне смъртта си в скалите.

Магда бе само на десетина крачки от мястото, когато се разнесоха първите изстрели от шмайзер и Глен бе обсипан с дъжд от куршуми. Почти веднага се намесиха и другите оръжия, осветявайки нощта с блясъка на дулата си. Ушите й в миг заглъхнаха от грохота и Магда замря, вперила ужасен поглед в дървения парапет, от който във всички посоки летяха трески. Глен се бе навел наполовина над пропастта, когато го удариха първите куршуми. Видя как тялото му се разтресе и подскочи под оловния напор, който оставяше кървавочервени следи по крака и гърба му, видя го да се завърта и сгърчва от болка, после съгледа още две червени дири през гърдите и корема му. Тялото му се изпъна неподвижно, преви се одве и падна от другата страна.

Глен беше загубен.

Следващите няколко минути бяха кошмарни, Магда стоеше парализирана и заслепена от ярките блясъци на автоматите. Не можеха да й отнемат Глен — не можеха! Това бе невъзможно! Той бе прекалено жизнен, за да умре! Всичко това е някакъв лош сън и всеки миг ще се пробуди в прегръдките му. Ала за момента не й оставаше нищо друго, освен да играе ролята си в съня — тя се затича напред, огласяйки клисурата с беззвучен писък.

О, не! Не! Не! Не! Не!

Можеше само да си помисли тези думи — да ги извика нямаше сили.

Войниците се бяха надвесили на ръба на клисурата и осветяваха с фенерчетата си мъглата под тях. Тя ги разблъска и погледна надолу, но не видя нищо. Сподави желанието си да скочи след Глен, вместо това се нахвърли с юмруци върху най-близкия войник, блъскайки го по лицето и гърдите. Реакцията му бе почти автоматична. Свил злобно устни, есесовецът вдигна автомата и заби дулото му в слепоочието й.

Светът се завъртя пред нея и тя се строполи, изгубила дъх. Викът на баща й дойде някъде отдалеч. Пред очите й се спусна черна пелена, но през нея все пак успя да види отдалечаващата се по моста инвалидна количка. Извил се в нея назад, баща й продължаваше да крещи името й.

— Магда! Всичко ще е наред — ще видиш! Всичко ще се оправи и тогава ще разбереш! Тогава ще ми благодариш! Не ме мрази, Магда!

Но Магда го мразеше. Заклела се бе, да го мрази вечно. Това бе последната й мисъл, преди да изгуби съзнание.

Един неидентифициран мъж бе застрелян, оказвайки съпротива при арест и бе паднал в клисурата. Вьорман бе видял наперените лица на есесовците, докато маршируваха обратно към крепостта. Зърнал бе и обърканото изражение, изписано на лицето на професора. Нищо странно нямаше в тази гледка, напротив — есесовците току що бяха застреляли невъоръжен човек — нещо, за което най-много ги биваше, а професорът от своя страна за пръв път присъстваше на безсмислено убийство.

Това, което Вьорман не можеше да си обясни, бе гневното, разочаровано лице на Кемпфер. Спря го в средата на двора.

— Само един мъж? Толкова стрелба заради един мъж?

— Този тип беше страхливец — отвърна раздразнено Кемпфер. — Не биваше да се опитва да бяга.

— А за какво ти беше нужен?

— Евреинът реши, че знаел нещо повече за крепостта.

— Предполагам, пропуснал си да го уведомиш, че го задържаш само за разпит.

— Той се опита да избяга.

— И в резултат на това, сега знаеш точно толкова, колкото и преди. Сигурно си изплашил бедния човечец до смърт. Естествено, че ще побегне! И сега вече не може да ни каже нищо. Омръзнахте ми с вашите тъпи методи, ти… и другите като теб!

Без да отговори, Кемпфер пое към стаята си, оставяйки Вьорман сам на сред двора. Този път гневът на капитана не бе прераснал в избухване. Чувстваше само отвращение… и отчаяние.

Плъзна поглед по събраните наоколо войници. Беше ги вдигнал по тревога преди няколко минути, когато се разнесоха първите изстрели. Ала бой така и не последва и всички имаха разочарован вид. Разбираше защо. Той също жадуваше за враг от плът и кръв с когото да се бие, да нанася удари и да го гледа, как се облива в кръв. Но врагът си оставаше невидим, неуловим.

Вьорман пое към стълбището на подземието. Тази нощ смяташе отново да се спусне долу. За последен път. Сам.

Трябваше да е сам. Не можеше да разкрие пред никой подозренията си. Особено сега — когато бе решил да се пенсионира. Трудно му бе да вземе подобно решение, но знаеше, че трябва да го стори. Тази война не беше за него. А и така ще задоволи желанието на партийните членове и командването. Но посмее ли само да сподели, какво очаква да открие в подземието и незабавно ще го обявят за смахнат. Не биваше да позволи на нацистите да опозорят по този начин името му.

… окаляни ботуши и разръфани пръсти… окаляни ботуши и разръфани пръсти…

Защото онова, което се криеше долу надминаваше всякаква човешка представа. Струваше му се, че се досеща за природата му, но не можеше да си позволи да озвучи в думи собствените си мисли. Не смееше дори да си го представи. Умът му се отдръпваше от изображението, оставяйки го неясно в здрача, сякаш бе наблюдавано в далечината през бинокъл, чийто фокус е развален.

Той пресече арката и заслиза по стълбите.

Твърде дълго бе загърбвал несправедливостите в армията и безсмислието на тази война. Но проблемите не се решаваха по този начин. Сега вече го разбираше. Дошло бе време да признае пред себе си, че жестокостите, на които бе станал свидетел не са временно извращение. Страхувал се бе да погледне истината в очите, да признае, че цялата тази война е несправедлива. Ала след като го стори, не желаеше да има нищо общо с нея.

Подземието щеше да е мястото на неговото изкупление. Ще може да провери сам какво става там. Да се изправи очи в очи с опасността. Не го ли стори, никога няма да намери покой. Само след като изпълни дълга си докрай, ще може да се върне при Хелга в Ратенау. Вината му ще бъде пречистена. Едва тогава ще може да се почувства истински баща на Фриц… и ще му забрани да членува в „Югендфюрер“, дори ако трябва да му счупи краката.

Часовоите край входа още не бяха заели местата си след тревогата. Толкова по-добре. Така ще влезе необезпокояван и без необходимостта от придружители. Той вдигна един фенер и се спря неуверено, с поглед вперен в мрака под него.

Кой знае защо му хрумна, че може би се е побъркал. Идеята да се пенсионира сега му се струваше направо безумна. Толкова дълго си бе затварял очите — не можеше ли да издържи поне още малко? Защо не? Спомни си за картината горе в неговата стая, онази, със сянката на обесения труп… която с всеки изминат ден ставаше все по-отчетлива. Нищо чудно да се е побъркал. Защо му трябваше иначе да слиза долу? При това сам и през нощта. Защо да не изчака сутринта?

… окаляни ботуши и разръфани пръсти…

Сега. Сега или никога. Във всеки случай, няма да слезе долу невъоръжен. С него е верният люгер и сребърното кръстче, което му върна професорът. Той пое надолу.

Стигнал бе до средата на стълбите, когато за пръв път чу шума. Спря и се заслуша. Някъде отдясно се чуваше тихо, хаотично стържене, което сякаш идеше от дълбините на крепостта. Плъхове? Той насочи светлината на фенера натам, но не видя нищо. Никъде не се виждаха и гадните дребни създания, които го бяха посрещнали при предишното слизане. Продължи да слиза, докато наближи мястото където бяха подредени труповете. И тогава замръзна на място.

Труповете бяха изчезнали.

Още щом вратата се затвори зад него, Куза скочи от количката и изтича до прозореца. Впери поглед в моста, надявайки се да зърне Магда. Макар луната да грееше ярко, не можеше да види ясно отсрещната страна на клисурата. Ала Юлиу и Лидия сигурно бяха наблюдавали случилото се. Те щяха да й помогнат. Сигурен бе.

С огромно усилие на волята се бе сдържал да не скочи от креслото и да изтича на помощ на Магда. Не биваше да се издава. Разкрие ли пред тях способността си да ходи и ще изложи на риск плана, който бяха замислили с Молашар. А планът бе по-важен от всичко на света. Унищожаването на Хитлер бе по-важно от живота на една жена, пък била тя и неговата дъщеря.

— Къде е той?

Куза се извърна, изненадан от гласа зад него. В тона на Молашар се долавяше заплаха. Дали сега се бе появил, или бе очаквал завръщането му тук?

— Мъртъв — отвърна професорът, стараейки се да звучи убедително. Почувства, че Молашар се приближава.

— Къде е тялото?

— В клисурата.

— Трябва да бъде намерено! — Молашар бе застанал толкова близо, че по лицето му се плъзна лунен лъч. — Трябва да сме абсолютно сигурни!

— Той е мъртъв. Никой не би могъл да оцелее след толкова много куршуми. Получил е смъртоносни рани поне за дузина мъже. Издъхнал е още преди да е стигнал дъното. А и падането… — Куза поклати глава при спомена. В друго време, при други обстоятелства щеше да е ужасен от видяното. Но сега… — Няма съмнение, че е мъртъв.

Молашар все още не беше склонен да повярва в това.

— Трябваше аз да го убия, да почувствам как го напуска диханието на живота. Тогава и само тогава щях да съм сигурен, че не ще се изпречва на пътя ми. А сега съм принуден да се доверя на твоята оценка.

— Щом не вярваш — провери сам. Тялото му е долу в клисурата. Защо не отидеш и се увериш?

Молашар кимна бавно.

— Да… да, ще го направя… за да съм сигурен — той отстъпи назад и мрака го погълна. — Ще се върна, когато всичко бъде готово.

Куза хвърли последен поглед към хана, после се върна в количката. Все още бе потресен от откритието на Молашар, че Глекените съществуват. Изглежда нямаше да е така лесно, да бъде прочистен светът от Адолф Хитлер. И все пак, заслужаваше си да се опита. Трябваше!

Остана да седи в сгъстяващия се мрак, без да си дава труда да запали свещта. Надяваше се, че Магда е добре.

Кръвта блъскаше в слепоочията му, а фенерчето потрепваше в ръката му. Вьорман бе замръзнал сред непрогледния мрак, втренчил поглед в разхвърляните по земята чаршафи, които не покриваха нищо. Само главата на Лутц се въргаляше наблизо, с широко отворени очи, зяпнала уста, подпряна на лявото ухо. Всичко останало бе изчезнало… точно както бе предположил Вьорман. Ала фактът, че донякъде се бе досетил за подобно развитие не намаляваше шокът от гледката.

Къде ли са те?

Някъде отдалеч продължаваше да се чува тихото подраскване.

Вьорман знаеше, че трябва да стигне до източника му. Изискваше го дългът. Но първо… той прибра пистолета в кобура, бръкна в джоба на куртката си и извади сребърния кръст. Чувстваше, че ще го защити по-добре от пистолета.

Протегнал кръста пред себе си, той пое по посока на шума. Постепенно подземието се стесняваше в схлупен тунел, който се извиваше към задната страна на крепостта. С всяка крачка дращенето се засилваше. После се появиха плъховете. В началото само няколко — едри, охранени, изправили се край стената те го проследяваха, докато минаваше край тях. Нататък ставаха повече, стотици, покриваха дори стените и се събираха все по-плътно, докато накрая тунелът се скри под плътно покривало от гърчещи се и писукащи гадини, които го гледаха с блестящите си, черни като мъниста очи. Вьорман продължи напред, мъчейки се да подтисне отвращението си. Плъховете на пода се отдръпваха пред краката му, но не проявяваха някакъв особен страх от него. Съжали, че не взе със себе си шмайзера, макар че едва ли някакво оръжие би ги спряло, решат ли да стоварят върху му своята плътна маса.

Някъде пред него тунелът свиваше вдясно, когато стигна до там, Вьорман спря и се ослуша. Странният дращещ звук се чуваше още по-силно. Идеше толкова отблизо, че капитанът се огледа. Трябваше да бъде крайно внимателен. И най-вече да разбере какво става, без самият той да бъде открит.

Което значи — да изгаси светлината.

Никак не му се искаше да го прави. Плътният слой от плъхове по стените и пода будеше в него страх от тъмното. Ами ако единствено светлината ги спираше? Ако… не, няма значение. Трябваше да узнае, какво се крие отвъд. Само няколко крачки го деляха от последния завой. Може да ги измине на тъмно, после ще завие и ще направи още две-три крачки. Ако дотогава не открие нищо, ще запали фенера и ще продължи на светло. В края на краищата, там можеше и да няма нищо. Може би близостта е измамна, акустична илюзия… а до източника да има още много път. Кой знае?

Вьорман пое дълбоко, после изключи фенера, но остана с пръст на бутона, в случай, че плъховете предприемат нещо. Нищо не чуваше, не усещаше нищо. Докато стоеше неподвижно, очаквайки очите му да привикнат с тъмнината, той забеляза, че шумът е нараснал, сякаш го усилваше липсата на светлина. Пълната липса на светлина. Не се виждаше дори намек за някое далечно сияние. Каквото и да издаваше тези звуци, би трябвало да се нуждае поне от малко светлина, нали? Нали?

Стиснал зъби той продължи напред, броейки мислено крачките, докато всяка фибра от тялото му крещеше да се обърне и да побегне. Но той трябваше да разбере! Къде бяха изчезнали телата? И какво предизвикваше този шум? Може би с това щеше да реши и тайната на крепостта. Негов дълг бе да разбере. Негов дълг…

След като направи и последната — пета крачка, Вьорман сви наляво и в същия миг изгуби равновесие. Ръката му — лявата, в която стискаше фенерчето — машинално потърси опора и се опря в нещо гърчещо се, покрито с козина и надарено с остри като бръснач зъби. Остра болка го прониза от основата на дланта нагоре. Той отдръпна ръката си и прехапа устни, докато попремине болката. Не му отне много време, а и важното бе, че не изпусна фенерчето.

Дращещите звуци тук бяха още по-силни и идеха някъде пред него. Но все още не се виждаше никаква светлина. Колкото и да напрягаше очи, не можеше да различи нищо. Започна да се облива в пот, някъде дълбоко в червата му се зараждаше страх, който ги стягаше в желязна хватка. Трябваше да има светлина някъде напред.

Той пристъпи една крачка — не толкова голяма, колкото досегашните — и спря.

Звукът идваше право пред него… и някъде отдолу… стържещ, скърцащ, дращещ.

Още една крачка.

Какъвто и да бе източникът на този шум, създаваше впечатление за усилена работа, но въпреки това не се чуваше някакво пъшкане. Само неговото развълнувано дишане и бумтенето на кръвта в слепоочията му.

Само още крачка и ще включи светлината. Той вдигна крак, но почувства, че не може да продължи. Сякаш обладано от собствена воля, тялото му отказваше да направи тази крачка в неизвестността.

Вьорман стоеше треперещ. Искаше да се върне обратно. Вече нямаше никакво желание да узнае какво се крие отвъд. Нищо разумно и присъщо на този свят не би могло да обитава подобен мрак. По-добре да не узнае. Но телата… не, трябваше да разбере.

Въздъхна със звук, наподобяващ уплашен хленч и запали фенерчето. Необходим му бе само един миг, докато разширените му зеници се адаптират към внезапния блясък и доста повече, докато умът му възприеме ужаса на онова, което бе разкрила светлината.

И тогава Вьорман изкрещя… нисък, агонизиращ вик, който постепенно набираше сила и мощ, отеквайки в стените край които се носеше в трескав бяг. Бягаше покрай облещените очички на плъховете и нататък. Оставаха не повече от тридесетина крачки до края на тунела, когато Вьорман внезапно спря.

Имаше някой пред него.

Той насочи светлината към фигурата отпред. Видя бледо лице, шапка, дрехи, дълга блестяща коса и два бълващи безумие кладенеца на мястото, където трябваше да са очите. И тогава капитанът разбра. Пред него стоеше изправен господарят на къщата.

Вьорман го гледаше парализиран, обладан от свръхестествено любопитство, после в него изведнъж проговори половинвековното военно възпитание.

— Пусни ме да мина! — извика капитанът и отправи светлината към стиснатото в ръката му сребърно кръстче. Беше го вдигнал право пред себе си като някакво могъщо и непобедимо оръжие. — В името на Господа, в името на Исуса Христа, в името на всичко свято — пусни ме да мина!

Ала вместо да отстъпи, фигурата продължи напред и сега вече се различаваха чертите на лицето. То се усмихваше — кръвожадна, вълча гримаса, при вида на която Вьорман почувства, че коленете му се подгъват, а ръцете му се разтрепереха неудържимо.

Очите му… о, Божичко, очите му…

Вьорман сякаш се бе сраснал със земята, неспособен да отстъпи към онова, което знаеше, че е зад него и с блокиран път отпред.

Той продължи да държи фенерчето насочено към сребърния кръст — кръста! Вампирите се боят от кръста! — и пое напред, борейки се със страх, какъвто не бе познавал досега.

Мили Боже, ако си и моя Бог, не ме изоставяй!

Една невидима ръка се протегна в мрака и изтръгна кръста от шепата му. Съществото го сграбчи в ръката си и пред ужасения поглед на Вьорман започна да го прегъва, докато го скърши на две. Сега вече кръстът приличаше на безформено късче метал. Съществото го захвърли встрани, като фас, запратен в тревата от уморен войник.

Вьорман изкрещя уплашено, когато видя, че същата тази ръка се протяга към него. Опита се да се отдръпне. Но не беше достатъчно бърз.