Крепостта

7

Дарданелите

Понеделник, 28 април

02.44

Бяха някъде към средата на пролива, когато той почувства, че лодкарят се готви да предприеме нещо.

Пътуването дотук не беше леко. Червенокосият бе пресякъл Гибралтар по тъмно и се бе насочил към Марбела, където нае една тридесет футова моторна лодка. Същата, която сега се тресеше под него. Беше с ниско разположени бордове и с два сякаш прекомерно големи двигателя. Собственикът й не беше капитан за туристически разходки. Червенокосият можеше лесно да познае контрабандист, когато се изправи пред него.

В началото собственикът на лодката се беше впуснал в шеметен пазарлък, но се успокои в мига, когато узна, че ще му бъде платено в златни американски долари — половината при потегляне, останалите, ако пристигнат безпрепятствено на северния бряг на Мраморно море. Собственикът настояваше, че за да пресече цялата дължина на средиземноморието ще се нуждае от екипаж. Червенокосият отказа категорично — екипажът щеше да е само той.

Плаваха шест дни, поемайки вахтата на всеки осем часа и така поддържаха неизменната скорост от двадесет възела през цялото денонощие. Акустираха само в сигурни пристанища, където собственикът беше добре познат на всички и само колкото да напълнят резервоарите с гориво. Всички разходи плащаше червенокосият.

И ето че сега, предугадил по забавения ход на лодката, той очакваше собственика — Карлос, да слезе долу и да се опита да го убие. Карлос дебнеше за подобна възможност от мига, когато бяха напуснали Марбела, но досега не му се беше отдала. Наближаваше краят на плаването, а с него и на възможността да стане притежател на колана с парите. Червенокосият знаеше добре какво иска човекът на палубата. На няколко пъти уж случайно Карлос се беше опирал в него, за да се увери, че пасажерът все още носи колана. Карлос знаеше, че вътре има злато и съдейки по размерите на колана то не бе никак малко. Проявяваше също така интерес и към дългия, плосък калъф, с който пътникът не се разделяше никога.

Червенокосият изпитваше тъга при тази мисъл. През последните шест дни Карлос му беше добър партньор. И добър моряк. Пиеше малко повече, хапваше си също малко повече и очевидно не си падаше много по къпането. Червенокосият си даде дума при първа възможност да се изкъпе. Той също вонеше отвратително. По-лошо от когато и да било.

Вратата към задната палуба се отвори и отвън нахлу хладен въздух. За миг Карлос се очерта на фона на звездното небе, после затръшна вратата зад себе си.

Наистина жалко, мислеше си червенокосият, докато се вслушваше в шума на изхлузващо се от калъфа стоманено острие. Едно приятно пътуване, което предстоеше да завърши с тъжен край. С ловкост и опит Карлос беше насочил лодката покрай бреговете на Сардиния, сред чистите, блестящо сини води между северния нос на Тунис и Сицилия, сетне на север към Крит и Егейско море. А сега се полюшваха сред Дарданелите, тесният пролив между Егейско и Мраморно море.

Наистина жалко.

Видя блясъка на стоманеното острие в мига, когато се стрелна към гърдите му. Сграбчи с лявата си ръка китката на Карлос, а с дясната прикова другата ръка на противника.

— Защо, Карлос?

— Дай ми златото! — просъска другият.

— Щях да ти дам повече, отколкото ми беше поискал. Защо се опитваш да ме убиеш?

Задавен от силата, с която бяха стиснати ръцете му Карлос потърси някакъв изход.

— Исках само да отрежа колана. Нямах намерение да те нараня.

— Коланът е около кръста ми. А твоят нож беше насочен към гърдите ми.

— Тъмно е тук.

— Не чак толкова. Е, добре… — той поотпусна хватката си. — Колко още искаш?

В този миг Карлос стисна дръжката на ножа и се хвърли напред, ръмжейки:

— Всичкото!

Червенокосият отново сграбчи китката преди да го прониже острието.

— Жалко че постъпи така, Карлос.

Бавно и неумолимо червенокосият изви ръката на убиеца назад към собствените му гърди. Пропукаха разкъсани сухожилия и стави. Карлос изрева от болка и страх, но викът му бе заглушен от пращенето на разтрошени кости. Острието на ножа сочеше точно към лявата гръд.

— Не! Умолявам те… не!

— Дадох ти възможност, Карлос — гласът на червенокосият прозвуча хладно, безразлично и някак чуждо. — Но ти я отхвърли.

Карлос започна да пищи, но внезапно млъкна, когато собствената му ръка забоде ножа в гърдите му. Тялото му се изпъна, сетне застина неподвижно. Червенокосият бавно го положи на пода.

Известно време се вслушваше в туптенето на сърцето си. Потърси в себе си следи на угризение, но не откри нищо. От много време не беше убивал. Трябваше да почувства нещо. Но не чувстваше. Карлос беше хладнокръвен убиец. Беше получил каквото заслужаваше. Нямаше място за угризения, час по-скоро трябваше да достигне Румъния. Изправи се, взе дългия калъф, излезе на задната палуба и пое щурвала. Двигателите пърпореха едва доловимо. Червенокосият вдигна оборотите.

Дарданелите. И друг път бе минавал от тук, но никога по време на война, нито с пълен ход по тъмно. Огряната от звездна светлина морска повърхност пред него беше тъмно сива, оградена от черните сенки на недалечните брегове. Намираше се в най-тясната част на пролива, не по-широка от миля. Ориентираше се по компаса и чрез инстинкт, без да използва светлини в този тъмен лабиринт. Нямаше представа какво би могло да го дебне зад пелената на мрака. По радиото повтаряха, че Гърция е капитулирала, не знаеше дали да вярва на съобщението. Може би Дарданелите бяха в ръцете на немците, или пък наоколо се навъртаха руснаци и британци. Които и да са, трябваше да ги избегне. Пътуването не беше планирано предварително и червенокосият не разполагаше с никакво подходящо обяснение за присъствието си по тези места. Времето също беше против него. Нуждаеше се от всеки допълнителен възел, който можеше да изстиска от машините. Излезе ли веднъж в Мраморно море, ще разполага с достатъчно място за маневриране и тогава ще плава докато му стигне горивото. А сетне ще наближи брега и ще се отправи пешком към Черно море. Ще загуби ценно време, но друг начин нямаше. Дори и да му стигнеше горивото, не можеше да рискува да пресече Босфора. Руснаците там сигурно са накацали като мухи на мед. Натисна ръчката на газта с надеждата, че ще измъкне още малко от двигателите. Но нямаше какво повече. Искаше му се да има криле.