Кристалната пантофка

Глава седемнадесета

Пейдж седна на ръба на единствения стол в стаята си. Питаше се дали извитите му украсени крачка нямаше да се счупят под тежестта й.

Почти бе зашлевила шамар на принца.

Как можеше такъв великолепен ден да завърши толкова отвратително?

— Елеонора! — Гласът сякаш я заобикаляше отвсякъде.

Пейдж въздъхна умърлушена и сведе глава. Милисънт — само тя й трябваше в този ужасен момент от живота й. Тя не бе открила скъпоценностите на короната.

После превърна в свой враг Никоу, чиято прекрасна глава носеше короната на държавата. Мъжът, който я бе любил толкова красиво в планината.

Мъжът, който тя започваше да обича.

Въздухът се изпълни с мирис на люляци, който едва не я задуши. Тя стана и се отправи към прозореца, като се обърна с гръб към спалнята. Не искаше да види как Милисънт се появява.

Въобще не искаше да вижда Милисънт.

Впери поглед в задния двор. Неясното електрическо осветление там бледнееше пред блясъка на пълната луна. По сиво-зеленикавия двор, изпълнен със сенки, за щастие, не се забелязваше жив човек. Ако в този момент бе зърнала Никоу, навярно щеше да се разкрещи.

Някъде високо в небето един слаб лунен лъч проблесна, потрепери, а после се стрелна от дясната й страна. Пейдж въздъхна, отстъпи назад от него, но той вече бе отминал.

Още един се стрелна от лявата й страна. После друг. След миг тя бе заобиколена от цяла река от блестящи петънца. Светеха с някаква вътрешна светлина, сякаш бяха изпълнени с огън. Все пак потокът светлина, който я заливаше, бе студен и със свежия и ободряващ мирис на планинския водопад от този следобед.

Тя се обърна, за да проследи пътя на светлия поток. Цялата й стая бе осветена от блещукащи петънца, които се въртяха в един миниатюрен Млечен път. Те се събираха в стълб светлина близо до леглото с балдахин.

Милисънт.

Когато този вълшебен поток светлина прие форма, Пейдж поклати главата си в отстъпление.

— Това се казва зрелище — промълви тя, когато Милисънт се появи и тръгна към нея. След миг тя изненадващо се превърна в плът и кръв. — Това нов номер ли беше?

— О, това не бе трик, мила. Просто манифестация.

— На какво? На лудост, дошла направо от Луната ли?

— Енергия. Толкова съм развълнувана, че почти мога да се превръщам в човек. — Като направи крачка назад, слабичката Милисънт огледа Пейдж от главата до петите. Сияещите й кръгли очички я разучаваха, сякаш виждаха през тялото й. Този път надписът върху наситенорозовия й потник гласеше: ВСЕ ПО-НАГОРЕ! — О, скъпа — продължи тя и потри ръцете си една в друга радостно, — бях с теб в имението на Алфред — и след това. За миг. — Тя отново пристъпи напред и прегърна Пейдж. Главата й почти докосна гърдите на Пейдж, която погледна отгоре към късо подстриганата й, златисто сива коса. — Ти никога не си предполагала колко много феите се изкушават да наблюдават двама души, които правят любов…

Пейдж се опита да се изтръгне от нея, но тези малки ръчички бяха изумително силни.

— Милисънт, как можа…

— … но разбира се, това не ни е позволено — довърши вълшебната кръстница. — Все пак трябва да зная. Как беше?

Пейдж най-накрая се изтръгна от прегръдките й и отстъпи назад.

Усмивката на Милисънт бе толкова широка, сякаш ъгълчетата на устата й още малко щяха да достигнат отпуснатите й клепачи. На Пейдж й се прииска да изтрие тази усмивка от лицето й. И то бързо.

— Как си представяш, че е било? — попита сладко тя.

— Приказно, разбира се. Самотен вир в планината. Сама с най-прекрасния от монарсите на света. Той те спасява от удавяне — или поне така си мисли. Отнася те на тревата, внимателно те поставя върху нея; после… разбира се, точно тогава си отидох. Но не беше ли великолепно?

— Разбира се. Сексът е нещо много по-приятно от това, което си бях представяла. Ние дори разговаряхме за моя тайнствен Уензъл по обратния път за замъка.

— Елеонора, как може да звучиш толкова преситена от удоволствия?

Пейдж отиде до тоалетката и се погледна в огледалото. Очите й изглеждаха мръсни, тъмножълтеникави, със сенки около тях. Бяха пълни със сълзи, които тя с усилие задържа.

— Родителите ми са тук, знаеше ли за това? Но разбира се, че си знаела. Вълшебните кръстници са всезнаещи, нали?

— Не, скъпа. Разбира се, мога да чета мислите ти, когато се съсредоточа. И после мога с мисълта си да отида от едно място на друго — чудесен начин за пътуване. Но всезнаещи…

Пейдж не бе възнамерявала да предизвиква лекция по този въпрос. Тя я прекъсна, за да се върне на главната тема.

— Вечеряхме толкова приятно, моите красиви родители, прекрасният принц, гостите му и аз, която, както винаги, изглеждах абсурдно. — Тя прокара ръце по простата си синя рокля.

— Елеонора, ти просто трябва да престанеш да бъдеш толкова взискателна към себе си.

Пейдж се извърна да срещне погледа на феята, която всъщност не бе тук. Но, о, колко много искаше някой да бъде тук с нея сега! Една буца тръгна от гърдите й и заседна в гърлото й, така че тя едва можеше да говори.

— Но аз съм взискателна и към теб. Как можа да ми сториш това?

— Елеонора, ако ми разкажеш какво се е случило, може би аз…

— Вече достатъчно си сторила, Милисънт. Доведе ме тук да вкуся от рая, после позволи да ме изритат като футболна топка точно в…

— Елеонора! Спри с това и ми обясни! — Ръцете на Милисънт бяха на хълбоците й, а обикновено сладкото й личице бе приело строго изражение, каквото Пейдж никога преди не бе виждала у нея. В тъжните й очи сега имаше състрадание. Но със сигурност не и сладникава усмивка.

С въздишка на уста, Пейдж отново се върна на стола с извити крачка. Тя разказа колкото се можеше по-бързо как бе започнал денят й, как бе продължил и стигнал връхната си точка, а после се бе сгромолясал.

— И тогава — завърши тя — почти не му ударих шамар.

Милисънт ахна. Тя закри уста с малката си ръчичка.

— О, мила, как можа?

— Лесно беше. Той стоеше точно до мен и ме обиждаше със сарказма си. Просто изтеглих ръката си и бързо замахнах напред. За нещастие обаче мозъкът ми работеше по-бързо от пръстите ми. — Тя ги размърда, за да покаже как. — Сега никога няма да узная какво е чувството да удариш принц.

— Като говорим за сарказъм, Елеонора — каза Милисънт с остър глас, — ами, ние с тебе просто трябва да се справим с това. При все че може и да срещнем трудности. Стратегия — ето какво ни трябва — феята седна на леглото. Както обикновено, то не се огъна под тежестта й.

Стратегия ли? Не! Това, от което тя наистина се нуждаеше, бе спокойствие, мир, да се върне към собствения си, обикновен живот без присъствието на вълшебни феи, може би дори без прашните подземия на музея „Милърс Майн“ в Ню Мексико.

Но първо трябваше да узнае нещо.

— Милисънт, ти ми каза, че си била с мен горе в планината. Стори ли някаква магия, за да накараш Никоу да почувства увлечение към мен?

Милисънт тъжно поклати глава. Късата й права коса се раздвижи на главата й.

— Само ако се опиташе да разбереш тайната на вълшебните приказки, не би задавала такъв въпрос.

— Не зная твоята проклета тайна. Така и не я разбрах и навярно никога няма да я разбера. Но съм сигурна за едно нещо. — Пейдж толкова бързо се изправи от изящния стол, че той падна назад с трясък. Тя решително го вдигна и го постави обратно на извитите му крачета. Изправи се с лице към Милисънт. — Дотук бях.

— Но, Елеонора, трябва да си малко по-търпелива. Принцът може и да постъпва малко хитро, но той ще…

— Ти не ме разбра. Свърших вече с вълшебните приказки. Наистина. Тази вечер моите родители ми показаха, че даже и след като в гимназията ти направи онази ужасна пакост, аз в действителност не спрях да вярвам във вълшебните приказки. Как можах? Продължих да те викам при себе си.

— Оценявам това, мила. Но не захвърляй приказките; не и сега, когато най-накрая сме толкова близо до осъществяването на…

— Омръзна ми от осъществявания на приказки. Това е. Без повече вълшебни приказки, Милисънт. Без повече магии. Без повече вълшебен прах и хубави дрехи. Без повече убеждения, че притежавам и капчица блясък. Свършено е с мен.

Милисънт скочи от леглото толкова бързо, че Пейдж видя в нея едно младо същество, изпълнено с живот.

— Моля те, Пейдж, не можеш сега да се предадеш.

Пейдж, а не Елеонора? Добре! Най-накрая Милисънт започваше да я възприема сериозно.

Пейдж осъзна, че можеше да види през нея така наречената вълшебна кръстница. Не че тя се превърна в своя блестящ стълб от вълшебен прах; тя просто бе станала прозрачна. Даже нейният яркорозов потник бе прозрачен.

Милисънт се погледна.

— О, Пейдж — прошепна тя. — Ти трябва да повярваш…

Но Пейдж бавно поклати глава.

— А какво ще кажеш за няколко пеперуди в спалнята ти? — попита оживено Милисънт. Тя размаха малките си чисти ръчички. Изведнъж от коша за пране, покрит с дантелено перде, се издигна тънка струя дим. Това напомни на Пейдж за шегата, която Милисънт бе изиграла на Никоу пред Шарлот и Руди в библиотеката. Само че този дим бе тънка струйка. И той изсъска, преди да се превърне в молци.

Пейдж приближи към него и погледна отгоре. В средата на коша за пране имаше една-единствена тънка гъсеница. Тя се гърчеше в средата си нагоре, после пристъпи напред с няколко двойки предни крачка, изправи се и изчезна в облак ароматен дим.

— В действителност не разбирам — каза Пейдж. Тя затвори очи. Когато отново ги отвори, Милисънт пак размахваше пръсти във въздуха.

— Ще ти покажа — настоя съществото, което никога не бе съществувало. — Бисквитки. — Тя здраво затвори малките си кръгли очички, после отново ги отвори.

Пейдж усети как ръката й сама се протегна напред с дланта си нагоре. В средата на ръката й се появи една шоколадова бисквита. Тя я сложи в устата си.

— Не ми харесва на вкус.

— Тогава нека да видим какво можем да направим с тази рокля, която ти толкова не харесваш. — Но гласът на Милисънт бе толкова слаб, сякаш тя дълго време бе обикаляла из безкраен тунел, преди да стигне края му. Пейдж лесно виждаше леглото през тялото й. Ръцете й правеха кръг, сякаш бавно се движеха. Тя посочи към Пейдж.

Нищо не се случи.

Пейдж се почувства виновна някъде в едно ъгълче на съзнанието си, но отхвърли това чувство. Как можеше да съжалява, че обръщаше гръб на същество, което винаги бе считала за плод на своето прекалено развинтено въображение?

Тя полагаше неимоверни усилия да забрави, че и други хора бяха станали свидетели на присъствието на Милисънт. Но Пейдж се бе преситила от вълшебни приказки.

— О, Елеонора! — Звукът бе само лек бриз, който прошумоля в ушите на Пейдж.

Без обичайния си пукот, без мириса си на люляци, Милисънт изчезна.

— Ами, разбира се, че ще трябва да напусне. — Късно на другата сутрин Никоу отиде в кабинета си и захвърли с трясък няколко книжа на бюрото си. Каква грешка от негова страна бе да доведе Пейдж Конър в този апартамент преди една седмица — когато тя бе избягала точно по средата на любовния им акт и го остави сам като последен глупак.

Нищо чудно, че толкова жадуваше да остане сам с нея на онзи планински връх.

Оттогава насам апартаментът му изглеждаше изпълнен с мълчаливото й присъствие. Мълчаливо? Ха! Никога не бе срещал по-жизнена, по-страстна жена от нея. Свежият й мирис на бебешка пудра все още се долавяше във въздуха.

— Разбира се. — Алфред седна до бюрото в коженото кресло на Никоу. Поведението му, както винаги спокойно, още повече разгневи Никоу. — Но не разбирам в какво се състои проблемът.

— Тя е проблемът. Предполага се, че тя трябва да изследва историята на Даргентия и да извлече от нея най-пикантните факти във вид на брошура, която да привлече туристите. Но тя е тази, която ме привлече. — Той сви ръката си в юмрук и пръстенът с печат, който отново бе започнал да носи от предишния ден, се стовари болезнено в дланта на другата му ръка.

Алфред се изправи и протегна слабото си тяло през бюрото. Никоу познаваше много добре невъзмутимия израз на сбръчканото му лице. Това означаваше, че щяха да му четат лекция.

— О, боже! — Алфред прокара ръка през буйната си бяла коса. — Ако добре ви разбирам, искате да кажете, че тя ви е съблазнила.

На Никоу не му трябваха лекции. И без това знаеше колко глупаво бе постъпил. Той закрачи покрай Алфред неспокойно.

— Да. — Спря. Да си признаеше честно, той също толкова копнееше за близост, колкото и тя. Може би и повече от нея. Въздъхна. — Беше неизбежно — призна той. — Още първия път, когато срещнах тази жена, кръвта ми кипна. — Обикновено Никоу не обсъждаше с никой любовния си живот, но бе споделял с Алфред много други свои тайни. Неговият съветник, даже и когато най-малко бе желан, винаги помагаше на Никоу да намери правилното решение.

Алфред се усмихна.

— За инцидента на летището ли говорите?

Никоу кимна.

— Зная, че интересът ми в този момент бе провокиран само от адреналина ми…

— А да не говорим, че сте лежали върху нея.

Никоу кипна.

— Няма значение. Тя е само още една американка, впечатлена от титлата ми. Родителите й ясно дадоха да се разбере това, въпреки че тя отрече. Но всичко е наред; вече съм я изхвърлил от системата си. Тя трябва да си замине и колкото по-скоро, толкова по-добре.

— Разбира се. Веднага ще намеря списъка с другите историци, за да не прекъсваме работата си.

Никоу рязко спря безумното си крачене. Преди бяха обсъждали списъка, след като Алфред го бе съкратил само до петте най-добри кандидати. Бяха стигнали до заключението, че най-видните историци бяха скъпо платени и не беше сигурно, че щяха да свършат по-добре работата си, отколкото младата дама, известна с подробните си разследвания и своите хроники. Нямаше много други даровити — и изискващи разумна цена — историци от нейното ниво.

Той въздъхна и седна до бюрото. Докато размишляваше, тупкаше по пода с върха на завързаните си с връзки обувки. После в знак на отстъпление той удари беззвучно с крак по дървеното бюро.

— Не се безпокойте. Няма смисъл да наказвам Даргентия за собствената си глупост. Ще стоя настрана от нея. Няма да позволя на никого да провали плановете ми за възстановяване на даргентийската икономика!

Не очакваше някой да почука на вратата. Беше Пейдж Конър. Носеше бежова блуза и тъмна пола — не обикновеното си работно облекло. В ръцете си държеше тънка купчина книжа.

Никоу си помисли, че неговото внезапно сърцебиене бе резултат от гнева му. Това нямаше нищо общо с радостта му да я види. Топлината, която го обля отвътре, бе просто реакция от сексуалната му превъзбуда след последния път, когато се бяха любили заедно. Той не изпитваше абсолютно никакви чувства към тази жена.

— Завърших копието на брошурата, ваше височество. Заповядайте. — Тя му подаде листата — внимателно, забеляза той, да не го докосне.

Изведнъж го обзе неустоимото желание да я сграбчи, да я привлече в обятията си — а в същото време му се прииска да я изгони.

— Не е ли твърде скоро? — Зарадва се, че гласът му прозвуча безчувствено монотонен.

Тя не срещна погледа му, а продължи да се взира в книгата, която той сега държеше в ръцете си.

— Крайният срок е след два дена. Работя по брошурата, откакто приключих предварителното си проучване и мисля, че е добра. — Тя се изчерви, сякаш сама си правеше комплимент. — Днес си заминавам с моите родители — продължи тя. Кехлибарените й очи премигнаха неясно, когато тя за миг срещна погледа му. — Ще отсъствам, без да ми плащате, разбира се. А после ще се върна да довърша историята на Даргентия. — Той имаше чувството, че тя се канеше да му каже още нещо, но вместо това се завъртя на пети и забърза към вратата.

Той тъкмо обясняваше на Алфред всички причини, поради които тя трябваше да напусне, и сега тя наистина напускаше.

Но щеше ли да се върне?

Беше се убедил, че за доброто на страната тя трябваше да остане, но той самият със сигурност щеше да се чувства по-добре без нея.

Защо тогава се чувстваше толкова нещастен, сякаш собствената му страна бе изчезнала изпод краката му?