Кристалната пантофка

Глава двадесет и пета

Пейдж се почувства, сякаш краката й се бяха изпарили. Някак си тя успя да остане на мястото си, докато Никоу се приближаваше към нея.

Как, питаше се тя, всички нейни сетива можеха да бъдат така будни и все пак така неподвижни?

По каменната пътека между пейката и статуята на лебеда, където се изправяше тя, меко отекнаха неговите стъпки.

Наблюдаваше го, докато едрото му, мъжествено тяло, облечено в изискан смокинг, който му стоеше безукорно, приближаваше към нея с тази негова глупава, наперена походка, която тя толкова добре познаваше.

През мъглива пелена тя съзря светлина и сенки по красивото му, брадато лице, в което се бе влюбила. Тези негови очи я хипнотизираха, черни от мрака наоколо и все пак блестящи от нещо, което тя не се осмеляваше да назове.

Тя вдъхна аромата му на есенни листа и цитрусови плодове, примесен с влажния мирис на цветята около рова. Устните й сякаш жадуваха да се впият в неговите.

Но тя не забеляза как всички около нея се раздвижиха. После осъзна, че някакви сенки се раздвижиха и една вълна се понесе към отворената порта в крепостната стена. Помисли си, че долови шепот, без да разбира какво казваше, освен обичайното: „Да ги оставим насаме“ или „Личен разговор.“

Сякаш изминаха цели часове, преди той да стигне до нея. И ето, най-накрая той бе до нея. Ръката му улови нейната и той бързо я поведе назад към каменната пейка. После й помогна да се качи до него, а дългата й бяла рокля се развя около краката й.

Не, помисли си тя. Какво ставаше тук? Не знаеше какво или коя бе тя. Той беше на прага да се превърне в глупак, благодарение на нея — и тя не знаеше как да предотврати това.

— Никоу, почакайте — прошепна тя. — Трябва да ви кажа нещо…

Той пресече думите й с целувка, която я остави без дъх, воля и дори памет. Какво искаше да му каже тя?

Опита се да възвърне нормалното си дишане, когато той се отдръпна от нея.

— Народе мой — извика той на френски език. Плътният му глас се разнесе високо. — Искам да ви представя една жена.

Пейдж видя как тълпата се връща назад, десетки хора в хубави премени, повечето в черни униформи, чиято жажда за саморазправа бе премахната от признанието на Алфред. Всички се готвеха да напуснат парка край рова.

— Моля ви, оставете ги да си отидат — прошепна тя, като се мъчеше да не прозвучи налудничаво. — Никоу, вие не разбирате.

— Имайте ми поне малко доверие, принцесо. — Той стисна нежно, но настоятелно бузите й с пръстите на ръката си.

Хората останаха по местата си. Лицата, облени в мъжделива светлина, ги гледаха в очакване. Всички погледи бяха втренчени отново в Никълас Втори, владетеля на Даргентия.

Десетки очи бяха вперени в ослепителната актриса, Пейдж Конър. Тя изправи раменете си под нежната материя на роклята и гордо вдигна брадичка напред. Тези хора не бяха едно разбунтувало се военно поделение, въпреки че само допреди миг почти не детронираха своя принц. А това, което сега щеше да се случи, със сигурност щеше да доведе до нейното уволнение.

Но засега, каза си тя, дръж се като принцеса. Заради Никоу. После ще се изправи пред гнева му, когато му остане време да се разправи с нея насаме — и реши какво да каже на поданиците си.

Стомахът й започна да се свива като стените на затворите в старите филми, които заплашваха да смажат главния герой. Спря се, обзета от странна решителност; и без това вече имаше достатъчно объркани дела, с които да се справи.

— Сега — каза Никоу високо, така че всички да могат да го чуят. Ръката му прегърна Пейдж. Сграбчи рамото й и тя усети нещо недоизказано в прегръдката му. Задържаше ли я да не избяга, или й вдъхваше кураж — или може би по малко и от двете? — Бих искал да се запознаете с жената, която искам да стане моя съпруга.

Пейдж започна да се дърпа, но силната ръка на Никоу здраво я държеше.

— Спрете — изсъска тя. Мъчеше се да направи нещо, за да привлече вниманието му. — Не сте ме молили да се омъжа за вас.

— И това ще направя, любов моя — каза меко той.

Пейдж затаи дъх при тези думи.

Той отново надигна глас и каза:

— Вие видяхте как танцувам с тази прекрасна жена по-рано тази вечер. Мисля, че много от туристите горе в галерията вече са подали своя глас да се оженя за принцеса Елеонора от Монтебик.

— Ако не бяха легендите, обзалагам се, че и ние щяхме да гласуваме за нея — извика Пелерин и смая с думите си Пейдж. Разнесе се смях сред тълпата и Пейдж усети тяхното одобрение — за принцеса Елеонора, напомни си тя. Не за самата нея.

— Е, добре, благодарение на Алфред сега познаваме по-добре легендите — каза Никоу. — И оценявам високо вашето разбиране, че това, което е било създадено преди хиляди години, вече може и да не е в сила днес. Но аз съм ви приготвил една малка изненада. Както се оказа, аз в действителност спазвам легендите.

Сред тълпата се разнесе шепот. Какво бе намислил Никоу? Чудеше се Пейдж.

— Приятели мои, бих искал да споделя тази малка тайна с вас — тайна, която и сами щяхте да узнаете. Тук са се събрали много смели хора. Например Алфред, който ви каза истината. — Всички кимнаха в съгласие.

— Вие всички трябва да благодарите на принцеса Елеонора, че намери Легендарните. — Отново последва положително кимване.

Никоу обърна Пейдж към себе си с ръка и се втренчи в нея. Влагата във вечерния въздух сякаш се изпаряваше под пламенния му поглед. После той отново се обърна към хората, които ги наблюдаваха.

— Някой от вас не се ли зачуди как така една напълно непозната чужденка случайно успя да открие скривалището на Легендарните?

Към мястото, където Никоу и Пейдж играеха своите роли в тази неочаквана драма, се разнесоха различни забележки.

— Да.

— Точно така.

— Откъде знаеше тя?

— Това е, защото тя самата проведе едно голямо проучване с ваша помощ, приятели мои. Всъщност, някои от вас вече са говорили с нея. Позволете ми да ви представя Пейдж Конър.

Пейдж си помисли, че сърцето й престана да бие. Но после заби двойно по-бързо, сякаш да компенсира паузата.

— Вие сте знаели? — попита тя с обвиняващ тон.

Той кимна и се усмихна.

Вече не й бе до смях, но си наложи да се усмихне печално, когато отново погледна тълпата пред себе си. Тя размаха приветливо ръка пред техните смаяни възклицания. Десетки очи се взираха преценяващо в нея. Дали успяваха да различат обикновената историчка под грима и магията на Милисънт? Предположи, че така беше, защото няколко души закимаха утвърдително, а после техният брой неимоверно се увеличи. Повечето от тях се усмихваха — но какво ли си мислеха в действителност?

— Съжалявам — започна тя, но Никоу я възпря.

— Ние и двамата съжаляваме, че трябваше да ви излъжем — каза той, — но си помислихме, че Пейдж можеше да е по-полезна за мен — и за кралството — ако през цялата вечер се намираше близо до мен, а не в библиотеката или в галерията горе при туристите. А сега… Мисля, че никой от вас не може да се усъмни, че нашата Пейдж Конър, или принцеса Елеонора, е една истинска обикновена жена, нали така?

Никой не се съмняваше в това.

— И благодарение на нея ние намерихме Легендарните, преди да си избера булка.

— Да! — разнесоха се екзалтирани викове. — Истина е! Легендата наистина се сбъдва!

Нямаше значение, че никой от тях повече нямаше да се вслушва в легендите, помисли си тя. Тази идея бе така дълбоко втълпена в съзнанието им, че те моментално престанаха да вярват в нея, когато се разкри произходът й.

Сега Никоу бе доказал, че се вслушваше в легендите. Че бе загрижен за своите поданици. Те се убедиха, че той бе пълноправният им владетел. За Даргентия всичко щеше да се развие добре.

Но не и за Пейдж Конър — в това тя бе убедена. Имаше нещо повече в маскарада на Пейдж да се появи като принцеса. Нейният блясък бе част от прикритието й. И това не беше всичко. Никоу трябваше да узнае цялата истина.

— Сега, приятели мои — продължи Никоу, — ако ни извините, има един незначителен въпрос, с който да се занимая: да поискам ръката на булката.

Сред развеселената тълпа се разнесе кикот.

— Поискайте половината от кралството, Пейдж — извика приятелски глас.

Даргентийците отново си тръгнаха.

Този път Никоу не ги възпря. Гражданите на Дарджънт Сити се смесиха с хората от охраната, които с облекчение започнаха да си бъбрят приятелски с тях.

След миг Пейдж и Никоу останаха сами.

Миг ли? Пейдж погледна крадешком към часовника на ръката си. Нима всичко това бе продължило само половин час? Оставаха й още петнадесет минути, преди отново да се превърне в невзрачната историчка в джинси и тениска: Но как можеше да обясни всичко това на Никоу за толкова кратко време?

Той внимателно хвана ръката й и й помогна да слезе от пейката. Съблече сакото на смокинга си и го разстла върху пейката.

— Не — запротестира тя. — Ще го изцапате.

Той сви рамене с безразличие, после я издърпа, докато тя най-накрая седна върху сакото с плътно прилепналата си към тялото рокля. Седалката под нея бе твърда и сакото почти не я предпазваше от студената повърхност.

Той седна до нея и отначало нищо не каза, а само безмълвно наблюдаваше нещо отвъд рова. Гъските заплуваха към тях. Но те отново се държаха на разстояние от брега.

Той все още я държеше за ръката. После се приближи до нея, докато колената им не се докоснаха. Погали с палци меката кожа на дланта й.

— Вече споменах на моите роднини, че се предавам и ще се оженя за обикновена жена — започна той.

Пейдж се наслаждаваше на сладкото усещане от лекото като перце докосване на неговите пръсти и попита:

— За това ли свикахте семейно събрание?

— Да. Обаче за нещастие и Едуард се присъедини към останалите, така че реших да изчакам по-подходящ момент. Това бе, преди ти да откриеш Легендарните. Помислих си, че той можеше да се наслади на провала ми и по-късно, когато потокът от туристи в хотелите секнеше и аз не успеех да върна дълговете си към него. Сега всичко се промени.

— Но, Никоу, балът има небивал успех! Тук са толкова много прекрасни принцеси, сред които можете да си изберете булка. И при това богата. Въобще не трябва да се отказвате.

— Разбира се, че трябва. От ума ми не може да излезе сияйният образ на принцеса Елеонора…

— Но…

— … която вече знаех, че е Пейдж Конър. Но защо бе цялата тази игра, Пейдж?

Той знаеше защо и искаше да се омъжи за нея. Тя усети как очите й се насълзиха — от признателност за подаръка, който й правеше, и от тъга, че скоро щеше да си го вземе обратно.

Опита се да измисли начин, по който да започне.

— Това е дълга история. Това, което направих тази вечер, беше продиктувано от безпокойството ми за вас. Отначало вие, изглежда, не взимахте на сериозно всички онези слухове за бунта на вашите поданици, а когато го направихте, наехте телохранители. Обичам… обичам поданиците ви, поне повечето от тях. Исках да предотвратя да не се случи нещо лошо.

— И донесе нещо прекрасно.

— Не зная какво искате да кажете… — започна тя, но той я спря, като хвана в шепи брадичката й.

— Ти си това нещо — каза той тихо като бриза, който отнесе думите му.

Тя замръзна на мястото си. Разтопи се. Но не можеше да му позволи да продължи. Тази нощ той бе увлечен по нея заради всичките онези уловки, които Милисънт му бе подготвила. А да не говорим за проклетия й ослепителен блясък.

Тя не можеше да се омъжи за него, дори и преди това да бе говорил сериозно. Само след минути тя отново щеше да се превърне в самата себе си.

Как можеше да му обясни това — особено след като той се наведе и устните му се впиха в нейните.

Тя затвори очи. Забрави всеки свой протест под лекия му, възбуждащ допир. Прииска й се да се протегне към него и да го привлече още по-близо до себе си. Вместо това тя остана напълно неподвижна.

Изведнъж, тя се озова там, където искаше да бъде: в неговите прегръдки, притисната в силното му, разгорещено тяло.

— Пейдж — промърмори той и я целуна. Устните му я изследваха само за миг, преди да пъхне език в устата й, горящ от нетърпение да открие нейния. Тя го посрещна, изстена леко. Устата й бе също толкова оживена и копнееща, както и неговата.

В този миг тя напълно се самозабрави, възбудена от ръцете му, които милваха нежната й кожа върху бузата и после продължиха надолу към шията й. Те си проправяха път, който отнемаше и сетните сили на Пейдж от страстно желание: докосваха жадните й за любов гърди, а после надолу възбудените й бедра.

Цялото й тяло се обля от плътска наслада, която пулсираше в нея и разтапяше последните й сили. Тя също започна да изследва с пръсти напрегнатите му широки гърди, копринената му коса, коравата му брада. Изпита отново желание да се намира в спалнята на принца. Театърът й свърши…

Театър. Тя не бе истинска и трябваше да му каже това. Сега, преди нещата да бяха стигнали твърде далеч.

Изскубна се от него. Наведе се напред, като се опитваше да си поеме дъх. Неравният й глас избухна в нещо средно между вик и стенание.

— Откога знаете, че аз не съм Елеонора?

Той я хвана за рамото и се опита да я привлече отново към себе си. Обаче тя се задърпа назад, а всяка частица от съзнанието й се бореше да устои на съпротивата.

— Почти от мига, в който влезе в Парадната зала — отвърна той. Той намери това за много забавно и плътният му глас премина в лек кикот. — От седмици насам работим твърде близо един до друг, Пейдж. — Той се отказа от опита си да я привлече към себе си. Прошепна в ухото й: — Та нали ние се любихме, Пейдж. Познавам всяка частица от тялото ти. Научих и твоите маниери. Наистина ли си мислеше, че ще ме измамиш?

Тя се замисли за миг. Искаше да успее; но се бе надявала, че нямаше да го излъже.

— Но без моите очила, с високо вдигнатата ми коса… и аз бях ослепителна, нали?

— Какво?

— Няма значение, Никоу. Не възнамерявах да идвам тази вечер. Не исках да отвличам вниманието ти от принцесите.

Той бурно се разсмя.

— Все пак това свърши много добра работа.

— Но вие бяхте такъв инат — продължи тя, сякаш той нищо не бе казвал. — Исках да помогна на вас и вашите поданици да се споразумеете.

— Ти със сигурност успя да го постигнеш. Спечели любовта на всеки един от тях, като откри Легендарните. Хората ще ни обикнат и двамата още повече, когато се оженим. Те толкова много искат за кралица обикновена жена. — Той я вдигна на ръце и я завъртя така силно, че главата й се замая. После отново я пусна на крака. Тя се олюля и той я хвана за ръцете. Изведнъж се втренчи сериозно в лицето й, сякаш търсеше да прочетат отговора там.

— Ти ще се омъжиш за мен, нали ще го направиш?

Тя въздъхна и се отдръпна назад. Бавно се отправи към затревения бряг на рова.

— Не мога — отвърна тя и осъзна, че говореше твърде тихо, за да я чуе той.

Но той бе по-близо до нея, отколкото тя предполагаше. Той се изпречи на пътя й и спря.

— Защо не? — Дълбокият му глас, който тя така много обичаше да слуша, бе изпълнен с болка. Тя отстъпи назад, като се стараеше да не погледне в очите му.

— Има неща, които не знаете — каза тя. Погледна часовника си. Оставаха й само десет минути. Как можеше да му разкаже всичко, преди времето й да изтече?

Или може би не трябваше да го прави. Можеше просто да си остане тук и да му позволи да я види как отново възвръща безличния си облик, който той добре познаваше и презираше. Ако нищо друго не успееше да охлади страстта му, това със сигурност щеше да го направи.

Но така можеше да постъпи само една страхливка. Тя бе длъжна да му обясни.

Няколко крякащи гъски зацапаха към брега. Очевидно се надяваха да получат храна. Сега гъсетата бяха станали много по-големи, отколкото когато ги видя за първи път. Тя поклати глава. Тази вечер разочароваше дори своите пернати приятели. Но най-голямо щеше да се окаже нейното собствено разочарование, когато погледнеше в очите на Никоу, след като му разкажеше всичко.

— Спомняте ли си деня, в който за пръв път пристигнах тук, когато самотоварачът тръгна към мен и вие спасихте живота ми? В него нямаше никой.

Той кимна тъжно.

— Тогава добре смъмрих строителните работници на летището. Сега ще помнят до края на живота си винаги да пускат ръчната спирачка, когато излизат от самотоварачите.

— Но това не бе просто… о, чуйте, помните ли деня в библиотеката, когато си помислихме, че виждаме дим? Нали си спомняте това?

— Разбира се. — Прозвуча озадачен и даже малко ядосан, сякаш го вбесяваше това, че тя сменяше темата с тези глупави спомени. — Оказа се, че това бе само рояк молци, скрили се в една от кутиите.

Тя кимна.

— Това наистина изглеждаше така. А какво ще кажете за бисквитите и млякото в моята стая през онази нощ, когато ме оставихте без вечеря?

Той се разсмя нервно.

— Все още се чувствам зле, но ако за това ме наказваш…

Тя се извърна, за да го погледне в очите.

— Но, Никоу, приемате всичко това по погрешен начин! — Тя въздъхна и втренчи поглед в тревата по засенчения бряг. — Родителите ми — отново се обади тя. — Спомняте ли си какво казаха те за детството ми?

— Да. Обичала си вълшебните приказки. — Гласът му бе напрегнат, което я увери, че тя бе открила начина, по който да му каже.

— Не само ги обичах, Никоу, аз живеех с тях. — Гласът й стана писклив и тя прочисти гърлото си. — Не е това, което може би си мислите; разбирате ли…

Той я прекъсна:

— Предполагам, че си дошла тук, за да плениш принц, както каза майка ти. — Тя знаеше, че гласът му не звучеше както обикновено.

— Не е така. Само моята вълшебна кръстница искаше това. — Ето, беше му казала. Сега нека си мисли каквото си искаше.

Той не каза нищо в продължение на толкова дълго време, че Пейдж се запита дали времето й вече не бе изтекло и той я гледаше смаян как тя се преобразяваше.

Но тогава той се изсмя високо, привлече я към себе си и я целуна бързо по устата.

— За това ли било всичко? Ти все още си представяш, че вълшебница изпълнява желанията ти, както когато си била дете? О, Пейдж, та това е прекрасно!

— Не си представям! Истина е. Попитайте Алфред. — Тя се отдръпна назад, но не много далече от него. Все още можеше да усети топлината, която тялото му излъчваше. Добре, помисли си тя, кажи му всичко.

— Облечена съм с тази рокля благодарение на Милисънт.

— Коя е…

— Моята вълшебна кръстница. И единствената причина, поради която вие ме харесахте тази вечер, е, защото помолих Милисънт поне веднъж да изглеждам ослепително. Всъщност за втори път. Първият път беше, когато отидох в спалнята ви. Но тогава имаше краен срок за действието на магията; винаги има такъв. Всъщност сега моят срок ще изтече след около… — Тя погледна часовника си. — О, боже! След седем минути. Никоу, боя се, че ще трябва да приключим този разговор утре сутринта. Всъщност това е добра идея, защото…

— Ти бръщолевиш глупости — прекъсна я той и пресече отговора й с целувка.

Тя не можеше повече да бръщолеви глупости, сграбчена толкова силно в обятията му. Дори не можеше повече да разсъждава, когато едрото му тяло се притискаше така силно в нейното. От гърдите й срещу неговите, та чак до бедрата й — и, о, нещо твърдо, което се допираше точно в стомаха й и накара цялото й тяло отново да запулсира във възбуда.

Е, добре, тя бе сторила всичко по силите си. Казала му бе истината. И ако той искаше да я пренебрегне…

Устните му докосваха нейните, докато шепнеше нещо тихо срещу кожата й, което тя не можеше да чуе. После те се спуснаха по бузата й и захапаха нежно месестата част на ухото й. Цялото й тяло потрепери от страстно желание.

— О, Пейдж — каза той. — Моя принцесо Елеонора, или която и да си. Обичам те.

Тогава устните му отново се озоваха върху нейните и задушиха отговора, който тя жадуваше да му даде, да върне скъпоценния му дар, който той току-що й бе дал.

После той се отдръпна от нея.

— Но, Пейдж, ако наистина си мислех, че ти си една вампирка, както всяка друга американка, която искаше да се омъжи за мен само заради титлата ми, или ако вярвах, че ти наистина можеше да ме прелъстиш чрез магия — ами, нека повече не говорим за това. В едното има толкова истина, колкото и в другото.

Той не я бе разбрал. Това беше нещо твърде невероятно, за да й повярва, че тя бе сторила всичко с помощта на вълшебната си кръстница. Но когато един ден той осъзнаеше истината…

— Сега — продължи той — нека се върнем към нашите задължения. Вътре има бал, който протича без мен, и цяла тълпа туристи, които изгарят от нетърпение. Трябва да съобщя името на булката. — Изведнъж той я пусна от обятията си. Застана на колене пред нея в своя смокинг, там, върху калния, затревен бряг на рова.

Наобиколиха го любопитни гъски, които отстъпиха назад и закрякаха ядосано веднага щом разбраха, че за тях нямаше храна в романтичната сцена, която се разиграваше.

Арогантният крал Никълас на Даргентия стоеше на колене пред обикновената Пейдж Конър и искаше ръката й.

— Омъжи се за мен, Пейдж. По дяволите последствията!

— О, Никоу, обичам те и, разбира се, ще се омъжа за теб, веднага щом разбереш…

— Каква прекрасна гледка — обади се нисък глас някъде зад принца.

Никоу незабавно се изправи. Обърна се да види нахалника, като застана до Пейдж.

Тя ахна. Това бе Едуард. Лукавата сребърна лисица държеше малък, но невероятно лъскав револвер, насочен право в гърдите й.

Никоу се опита да застане пред Пейдж с желанието да защити тази прекрасна жена, в която бе влюбен. Вместо това тя се изправи пред него.

— Помисли за поданиците си — настоя шепнешком тя. — Те се нуждаят от теб.

— Ни най-малко. — Едуард прозвуча твърде официално. Изглеждаше нелепо в смокинга си и насочваше оръжие като обикновен главорез. — Защо тази вечер нито един човек в замъка въобще не забеляза отсъствието ви? Докато стоите тук, навън, Руди и Шарлот забавляват кралските особи, а туристите поглъщат жадно всичко, което става долу. Въпреки че всички чуха някакъв шум, Шарлот обясни на английски език, както само тя умее, че жителите на Дарджънт Сити пускат изненадващи „фойерверки“ като поздрав към Никоу за успеха на неговия бал. О, и между другото, трябва да ви поздравя. Чух, че тази вечер двамата сте открили Легендарните. Колко хубаво. С радост ще се възползвам от тях.

— Не разчитай на това — Никоу крещеше.

— О, напротив — каза Едуард. — Разбира се, ще плъзне слух, че някой турист е чул за скъпоценностите и ги е откраднал. Чужденците нямат никакви скрупули по отношение на кралските особи. Ето защо, те са убили принца и неговата булка, без ни най-малко да се замислят. — Той въздъхна. — За щастие, разполагам с писмено свидетелство за едно обещание на Никоу към мен. Веднага щом скъпоценностите и туристите изчезнат, тронът ще бъде мой, а аз самият ще зная отлично как да поддържам законите и реда в страната.

Въпреки опитите на Никоу да задържи Пейдж зад себе си, Пейдж отново излезе пред него.

— Няма да ви карам да се смеете на това старо клише, че вие никога няма да се измъкнете просто ей така. Вие разбирате, че Никоу е разположил телохранители навсякъде. Те ще узнаят…

— Те си мислят, че тяхната работа вече е приключила, скъпа моя. Хората от охраната танцуват с гостите. Бунтът на даргентийците, за който бяха подготвени, вече отмина, макар и не по начина, по който го бях планирал. Съжалявам, признавам си. Но това е без значение. Умея много добре да импровизирам. Същият резултат, но по различен начин. Няма значение.

— Но за мен има — изсъска Никоу. Той сграбчи Пейдж за рамената, за да я закрие с тялото си веднъж и завинаги, но тя отказа и застана точно до него. Суровото, решително изражение върху лицето й го накара да потрепери. Тя щеше да опита нещо — нещо, което можеше да доведе до убийството й.

— Недей! — прошепна разпалено той, защото тя рядко се подчиняваше на заповедите му.

— Отличен съвет — каза Едуард. Револверът бе насочен право в гърдите на Никоу.

— Спрете незабавно със своите глупости или иначе ще застрелям вашия принц.

Никоу погледна в очите на Пейдж и разбра, че страхът в тях бе за него.

— Добре — нареди й той. — Пейдж, просто се махни от пътя ми.

Той видя как тя се колебаеше. Тя погледна револвера. После погледът й отново падна върху Никоу. Погледна към рова, където тези проклети гъски крякаха при близкия бряг.

И тогава тя извика:

— Милисънт, гладна съм! Веднага ми дай храна. Хляб. Много хляб!

Какво, по дяволите, правеше тя?

Въздухът наоколо се превърна в непрогледен хаос. Той усети мириса на някакви цветя — люляци? Изведнъж облак блестящ прах се завъртя като вихрушка около тях и се превърна в нещо като цилиндър до Пейдж. За момент Никоу си помисли, че видя някакво лице в него — една усмихната, хубавичка, стара дама с късо подстригана, златиста коса.

После около тях навсякъде заваля хляб, който покри земята. Едуард бе затрупан с филии хляб.

Гъските зацапаха напред с невероятна бързина, крякаха, оплакваха се шумно и кълвяха хляба. Пейдж им извика:

— Тук, тук — подкани ги тя към смаяния Едуард. Сега той стискаше здраво револвера е двете си ръце, без да го накланя надолу. Пейдж постави хляб в извивката на лактите му.

— Хей! — извика й той, когато тя избяга от него. Той направи заплашително крачка напред и веднага бе заобиколен от цяло ято гъски. Те започнаха да го кълват, протягаха шии нагоре, за да достигнат хляба върху ръцете му. Той насочи револвера първо към едната гъска, после към другата, но изглеждаше твърде объркан, за да стреля. С мощно „кряк“ един гъсок запляска с криле и литна достатъчно високо, за да достигне с протегнатия си напред клюн хляба върху косата на Едуард. Той отстъпи назад и вдигна ръце, за да закрие лицето си. Гъсокът удари револвера му и той падна от ръцете му.

— Оу! Спрете това! Тези птици ми причиняват болка! — Докато Едуард ръкомахаше към нападащите го птици, Пейдж коленичи и вдигна оръжието му.

Никоу гледаше с невярващ поглед. Какво бе станало? Никоу не можеше да разбере.

И коя бе тази мистериозна личност?

Той изстиска от бедния си, изтощен мозък целия здрав разум, на който бе способен, и реши да действа както ако нищо необичайно не се бе случило. Трябваше да се убеди, че все още не бе полудял.

А дали това бе така?

Той отиде до Пейдж. Принцът в него пое нещата в свои ръце. Той взе револвера от треперещите й ръце и го насочи към охлузения и обезобразен Едуард, който не мърдаше и гледаше с празен поглед. Никоу огледа гъските, които сега щастливо кълвяха парчетата хляб, разпилян на брега. Откъде се бе появил този проклет хляб?

Никоу поклати невярващо глава и се съсредоточи върху действителността — оръжието и мъжа, който бе заплашил да го използва срещу жената, която Никоу обичаше, и срещу неговата кралска особа.

— Хайде — изръмжа той на Едуард, изненадан, че гласът му прозвуча толкова силен и спокоен. — Имам телохранител, който знае какво точно да направи с теб.

— Разбира се — изрече Едуард. Гласът на сребърната лисица сега бе мазен като агнешки котлет. Главата му бе увиснала тъжно. Някога безупречните му официални дрехи сега представляваха парцали от скъп плат. Той тръгна към вратата в крепостната стена.

Никоу го последва, а после се извърна назад, за да се увери, че и Пейдж го следваше. И за да се убеди още веднъж, че в действителност не бе видял това, което си бе помислил.

Гъските, които крякаха щастливо, кълвяха купищата хляб, който не можеше да се бе появил ей така, от нищото.

Пейдж все още стоеше на брега на рова, изправена и силна, но някак си крехка.

Точно тогава Никоу забеляза някаква мъглявина около нея. Влагата на нощния въздух, изглежда, се бе събрала в мъгла, която изведнъж се завъртя с бясна скорост около стройното й тяло. Потоци от мъгла се насочиха към лицето й и я погалиха по черната загладена коса под диадемата с искрящи на вечерните светлини диаманти. Дългата й, копринена рокля се удължи в призрачно бял шлейф.

Без да се замисля, Никоу извика:

— Пейдж?

През мъглата, която я заобикаляше отвсякъде, тя протегна ръка и се втренчи в нея. За момент на Никоу му се стори, че тя гледаше блестящия си ръчен часовник.

— О, по дяволите, тези проклети правила! — чу Никоу вика й. Гласът й отекна дрезгав, сякаш тя се намираше в тръба от нагъната ламарина.

— Милисънт!

Преди Никоу да й зададе какъвто и да било въпрос, Пейдж профуча към него, все още заобиколена от мъглата.

Той поклати глава. Това бе една дълга, изтощителна нощ, която бе започнала с вълненията на бала, после с обуздаването на недоволните му поданици, откритието на Легендарните и най-накрая спречкването с коварния Едуард.

Беше естествено да се чувства изтощен.

Това обясняваше факта, че му се привиждаха въображаеми лица и случки.

Пейдж остана зад гърба му само за секунда, преди да избяга към замъка. Тя със сигурност бе поизцапала прекрасната си бяла рокля, когато копаеше, за да открие скъпоценностите, и го предпазваше от обезумелия Едуард. Гарвановочерната й коса започна да се разпилява от бясната скорост, с която тичаше. Може би и нейните очи бяха уморени, защото той предполагаше, че тя бе с контактни лещи; как иначе кехлибарените й очи можеха да придобият този временно зелен оттенък?

Но когато тя изтича покрай него, той я погледна. Внимателно. Със сигурност тя не можеше да бъде облечена отново в размъкнатата си тениска от Смитсън… и да носи грозните си очила.