10

Малко преди полунощ лятна буря връхлетя града откъм Тясното море.

Макар и закътана в просторната библиотека в основата на Торе, Ирен усещаше тътена на всеки гръм. От време на време светкавици проблясваха по коридорите между рафтовете с книги; стихийният вятър се прокрадваше през пукнатините в светлия камък и караше пламъчетата на свещите да трептят, въпреки че повечето бяха поставени в стъклени фенери — книгите и свитъците бяха твърде ценни, за да ги държат покрай открития огън. Вятърът обаче ги намираше и там, ето защо фенерите, окачени по сводестия таван, се люлееха и скърцаха заплашително.

Седнала пред дъбовото писалище, скрито в най-отдалечената от светлината и повечето читатели ниша, Ирен гледаше как металният фенер над главата й се клати от бурния вятър. По страниците му бяха изрязани звезди и полумесеци, запълнени с цветни стъкълца, които хвърляха сини, червени и зелени петна по каменната стена пред нея. Отблясъците подскачаха и трептяха като същинско море от цветове.

Изплющя гръмотевица, толкова оглушителна, че Ирен подскочи и вехтият стол под нея изскърца в знак на протест.

Наоколо прозвучаха няколко женски крясъка, които бързо преминаха в кискане.

Ученички — четяха до късно за изпита си следващата седмица.

Ирен се подсмихна главно на себе си, сетне поклати глава и отново се съсредоточи върху четивата, които Ноуша й бе изровила преди няколко часа.

Ирен открай време не се спогаждаше особено с главната библиотекарка, затова и обикновено странеше от нея в столовата, но… Ноуша говореше петнайсет езика, някои от които мъртви, и се беше обучавала в прословутата библиотека Паркани по западното крайбрежие, кацнала сред тучните, богати Ив ароматни билки земи извън Балрун. Дори широкият път, свързващ Балрун с величествения Сестрински друм, главната презконтинентална артерия, водеща от Антика чак до Тигана, бе наименуван подобаващо: Книжовнически друм.

Градът на библиотеките, така наричаха Балрун. Ако Торе Сесме бе владението на лечителните, то Парвани се славеше като царство на познанието.

Ирен нямаше представа какво бе довело Ноуша тук още преди десетилетия, нито какво й бяха предложили от Торе, за да я задържат, но си даваше сметка, че е незаменим кадър. И макар рядко да се усмихваше, главната библиотекарка винаги намираше информацията, която Ирен търсеше, колкото и чудата да беше тематиката.

И тази вечер жената далеч не се очарова, когато Ирен я заговори в столовата, извинявайки се многократно, че прекъсва вечерята й. Просто нямаше как да го остави за сутринта, тъй като я чакаха първо уроци, а след това и среща с лорд Уестфол.

След като се нахрани, Ноуша се срещна с Ирен тук и сключвайки дългите си пръсти пред широката си сива роба, тя се запозна с историята на Ирен, както и с онова, от което се нуждаеше.

Информация. Цялата възможна при това.

Рани от демони. Рани от тъмна магия. Рани от свръхестествени източници. Рани от магия, която все още отекваше в жертвата, но поне наглед не продължаваше да я изтезава. Рани, оставящи бледа следа, но не и същински белег.

Ноуша стоварваше пред нея купчина след купчина книги и свитъци. И ги трупаше мълчаливо върху бюрото й. Някои бяха на халха. Други — на родния език на Ирен. Трети — на ейлвийски. Четвърти…

Ирен почеса глава пред свитъка, който бе разгърнала с помощта на гладките ониксови камъчета, извадени от буркан, какъвто имаше на всяко бюро в библиотеката.

Дори Ноуша й бе признала, че не разпознава странните символи — някакви руни навярно. Не знаеше и откъде произхождат, а само, че свитъците били скътани до старите ейлвийски томове на етаж от библиотеката, вкопан толкова надълбоко под земята, че Ирен никога не бе стъпвала на него.

Тя проследи с показалец правите линии и силно извитите дъги на един от символите.

Пергаментът беше толкова древен, че Ноуша се закани да одере Ирен жива, ако го повредеше с храна, вода или някаква друга напитка. А когато Ирен я попита колко точно древен бе той, Ноуша поклати глава.

— На сто години? — беше предположила Ирен.

Ноуша сви рамене, заявявайки, че ако съдела по разположението на свитъка, вида пергамент и мастиления пигмент, бил поне десет пъти по-стар.

Ирен изтръпна пред хартията, която докосваше така лекомислено, и отмести камъчетата от ъглите й. Никоя от книгите на собствения й език не й беше дала полезна информация, освен обичайните бабини деветини за зложелатели и духове от въздух и гнилоч.

Нищо, наподобяващо описанието на лорд Уестфол.

Слабо, далечно изтракване се разнесе в сумрака вдясно от нея и Ирен вдигна глава, впивайки поглед в тъмнината, готова да скочи върху стола, зърнеше ли мишка.

Явно дори обичните котки на Баст — трийсет и шест женски, разбира се, не успяваха да се справят с всички вредители, нищо че носеха името на богинята воин.

Ирен огледа още веднъж мрачината от дясната си страна и й се прииска да можеше да прати на лов някоя от котките с очи като аквамарини.

Само че никой не призоваваше котка на Баст. Те се появяваха където и когато пожелаеха, нито секунда преди това.

Древната порода котки обитаваше библиотеката на Торе още откакто съществуваше, но никой не знаеше откъде са се появили, нито как поддържаха броя си, когато старостта споходеше някоя от тях. Всяка имаше свои собствени черти и си приличаха единствено по аквамариновите очи и своеволния нрав: в даден момент можеха да се свият на кълбо в скута ти, а в следващия да не те допуснат до себе си. Някои от лечителните — и възрастни, и млади, се кълняха, че котките влизали в най-тъмните кътчета на библиотеката и се появявали на друг неин етаж; други — че ги виждали да прелистват с лапи страниците на разгърнати книги… да четат.

Е, определено щяха да са по-полезни, ако благоволяха да четат по-малко и да ловуват повече. Котките обаче не отговаряха пред никого и пред нищо, с изключение може би на повелителката им или на което божество бе превърнало в свой тих пристан библиотеката под покровителството на Силба. Навлечеше ли си някой ненавистта на една котка на Баст, всички до последната го намразваха, а Ирен обичаше повечето животни, като се изключеха определени насекоми, и се отнасяше мило с коренните обитателки на библиотеката, оставяше им храна и ги чешеше по корема или зад ушите, когато се окажеха достатъчно снизходителни да й го позволят.

Но сега нямаше и следа от синкавозелените очи, проблясващи в мрака, нито пък от бягаща мишка, затова Ирен въздъхна, премести предпазливо древния свитък към края на бюрото и си придърпа един вехт том от Ейлве.

Книгата беше подвързана с черна кожа и бе толкова тежка, че можеше да подпират врати с нея. Ирен знаеше малко ейлвийски, защото бе живяла до границата на кралството, а и майка й го говореше свободно, със сигурност обаче познанията й не се дължаха на баща й, ейлвиец по рождение…

Жените от рода Тауърс не се омъжваха, а предпочитаха любовници, които им завещаваха своя дар, пристигащ с девет месеца закъснение; някои дори се задържаха година-две, преди да прескочат другаде. Ирен не познаваше баща си, дори не беше наясно що за човек е — само че бил странник, спрял да пренощува в колибата на майка й заради жестоката буря, върлуваща из долината.

Тя проследи с пръст позлатеното заглавие на книгата, зачитайки на глас думите, произхождащи от език, който не бе говорила, нито чувала от години.

— Пе… — Потупа с пръст върху първата дума. Трябваше да поиска помощ от Ноуша. Библиотекарката й беше обещала да преведе някои от другите текстове, хванали окото й, но… Ирен въздъхна отново. — Пе… — Поема. Ода. Стихотворение… — Песен. — Пророни накрая. — Песен на… — Началото. Произхода… — Корените.

Песен на корените.

Лорд Уестфол й беше казал, че демоните — Валгите — били древни същества. Цяла вечност чакали удачния момент да нападнат света им. Част от почти забравени митове, просто герои от страховита вълшебна приказка.

Ирен отгърна корицата и се стресна от чудноватия, заплетен почерк, с който бе изписано съдържанието. Самите букви бяха старинни и очевидно предшестваха печатарската преса. Ръкописни. А някои от думите бяха с отдавна изчезнали форми.

Наново проблесна светкавица и тя потри слепоочието си, разлиствайки пожълтелите, вмирисани на плесен страници.

Най-обикновен учебник по история.

Очите й се вкопчиха в нещо и тя спря, връщайки се назад из страниците, докато илюстрацията не се появи пак пред нея.

Съдържаше малко цветове: черно, бяло, червено и тук-там жълто.

Изображение, нарисувано от майстор художник, несъмнено предаващо написаното отдолу.

Гола канара и цяла армия войници в тъмни брони, коленичили пред нея.

Коленичили пред нещото върху канарата.

Гигантска арка. Без стени от двете й страни, без крепост или замък зад нея. Сякаш някой я беше изградил не от черен камък, а от въздух.

В арката нямаше врата. Единствено виещо се като мъгла черно нищо. Откъм празнотата отвъд струяха лъчи — скверно изопачение на слънцето — и обливаха коленичилите войници.

Тя примижа, съсредоточавайки поглед върху фигурите на преден план. Телата им бяха човешки, но ръцете, стиснали мечовете им… имаха остри, хищнически нокти. Извити.

— Валгите — прошепна Ирен.

Отговори й оглушителен гръм.

Тя надигна смръщен поглед към люлеещия се фенер, докато тътенът от гръмотевицата бумтеше под краката й, изкачвайки се по тях.

За пореден път запрелиства страниците, докато не се натъкна на следващата илюстрация. Три фигури стояха пред същата арка, но бяха изобразени от прекалено далеч, за да различи чертите на лицата им. Виждаха се само мъжките им тела, високи и могъщи.

Ирен прокара показалец по думите под илюстрацията и ги преведе наум:

Оркус. Мантикс. Ераван.

Тримата валгски крале.

Властелини на ключовете.

Тя прехапа долната си устна. Лорд Уестфол не беше споменал нищо подобно.

Но щом имаше портал… значи, имаше и ключ. Или няколко.

Ако можеше да се има вяра на книгата.

Величественият часовник в централното преддверие на библиотеката удари полунощ.

Ирен прехвърли с бързи пръсти още няколко страници до следващата илюстрация. Тази беше разделена на три.

И потвърждаваше целия разказ на лорда — не че не му беше повярвала, но… Ако самата рана не бе достатъчно доказателство, то тези текстове подкрепяха напълно думите му.

На първата от трите картини, обединени в обща илюстрация, отчаян млад мъж, завързан върху олтар от тъмен камък, напрягаше всички сили да се измъкне от приближаваща фигура с корона. Нещо се усукваше около ръката й, нещо като змия от черна мъгла и коварство. Нереално същество.

Втората картина… Ирен настръхна.

Настръхна, защото младият мъж, изцъклил очи в умолителна, ужасена гримаса, стоеше с отворена насила уста, докато съществото от черна мъгла пропълзяваше в гърлото му.

Последната картина обаче накара кръвта й да замръзне.

Поредната ослепителна светкавица я озари злокобно.

Лицето на младия мъж се беше превърнало в мъртвешка маска. Съвършено безчувствена. Очите му… Тя надникна към предишните две картини. На тях очите му бяха сребристи.

На последната обаче… бяха почернели. Все още минаваха за човешки, но сребристото в тях бе заличено от неземен обсидиан.

Не беше мъртъв. Художникът го беше изобразил на крака, вече без вериги. Сякаш заплахата бе отстранена.

Защото онова, което бяха вкарали в тялото му…

Отново прокънтя гръм, последван от още писъци и кискане. Заедно със стъпките и трополенето на ученичките, напускащи библиотеката.

Ирен погледна книгата пред себе си, сетне и купчината, приготвена от Ноуша.

Лорд Уестфол говореше за нашийници и пръстени, които задържали валгските демони в човешките им гостоприемници. Но дори след премахването им демоните можело да останат. Те били просто инструменти за внедряване. А ако Валгите се загнездели за твърде дълго, изцеждайки жизнените сили на гостоприемника си…

Тя поклати глава. Мъжът на илюстрацията не беше пленник, а жертва на паразит. Магията, покосила лорда, трябваше да е дошла от някого с подобна сила. Мощта на демон в човешко тяло.

Ярка светкавица, незабавно последвана от гръм.

А след това още едно изтракване — притъпено и глухо откъм рафтовете с книги от дясната й страна. По-близо от първото.

Ирен пак се взря в сумрака и косъмчетата по ръцете й настръхнаха.

Не беше мишка. Нито стържене на котешки нокти по камък или дървен рафт.

От мига, в който бе стъпила в Торе, се чувстваше в пълна безопасност, но сега, докато впиваше поглед в мрака, долови как тялото й се вцепенява от страх. Тя бавно надникна през рамо.

Пътеката между рафтовете с книги продължаваше към по-голям коридор, който за три минути щеше да я отведе в ярко осветеното, вечно наблюдавано централно преддверие. Най-много пет.

Обграждаха я единствено сенки, вехта кожа и прахоляк, а люлеещите се фенери караха смътната светлина да танцува наоколо.

Лечителската магия не я защитаваше от нищо. Узнала го бе по трудния начин.

Но през годината, прекарана в „Бялото прасе“, се беше научила да слуша. Да тълкува всичко обкръжаващо я, да улавя и най-малките промени наоколо. Мъжете там често завихряха същински тайфуни.

Грохотният екот на гръмотевицата замлъкна, оставяйки абсолютна тишина след себе си.

Абсолютна, освен скрибуцането на старите фенери. Не се чу друго тракане.

Колко глупаво хрумване да чете подобни неща точно в полунощ. И то по време на буря!

Ирен преглътна. Библиотекарите предпочитаха книгите им да не напускат пределите на библиотеката, но…

Тя затвори „Песен на корените“ и я пъхна в чантата си.

Повечето от книгите на масата вече беше изключила от проучването си, но оставаха още около шест — на ейлвийски и на други езици. Прибра и тях в чантата си. Сетне внимателно вмъкна свитъците в джобовете на пелерината си, като през цялото време надзърташе през рамо към коридора и рафтовете с книги отдясно.

„Нямаше да ми дължиш нищо, ако беше поразсъдила малко“, беше я нахокала непознатата онази съдбовна нощ, след като спаси живота й. Думите й се бяха запечатали болезнено в съзнанието на Ирен. Както и всички останали уроци, които й беше дала младата жена.

И макар да знаеше, че на сутринта ще се смее на самата себе си, че по всяка вероятност наистина някоя от котките на Баст преследваше мишка в мрака, тя реши да се вслуша в страха си, в ледената тръпка по гръбнака си.

Познаваше преките мрачни пътеки, водещи към главния коридор, ала прецени, че ще се придържа към осветените. Вървеше с изопнати рамене и вдигната глава, както я беше учила непознатата. „Съпротивлявай се поне толкова, колкото да ги убедиш, че не си струваш усилията.“

Сърцето й така препускаше, че го усещаше в ръцете си, в гърлото си. Въпреки това стегна устни, а очите й заблестяха студено. Придаде си яростен вид, крачейки устремено. Сякаш беше забравила нещо или някой не й бе донесъл поисканата книга.

С всяка трескава стъпка се приближаваше към пресечната точка с широкия, главен коридор, по който уморени ученици вероятно се тътреха към леглата в уютните си стаи.

Покашля се, готова да закрещи, ако се наложеше.

„Не викай, че те изнасилват или ограбват, страхливците бягат от такива неща — беше я инструктирала непознатата. — Трябва да е заплаха за всички. Нападнат ли те, викай, че има пожар.“

Ирен бе повтаряла съветите й безброй пъти през последните две години и половина — пред безброй жени. Така й беше наредила непознатата. И за миг не предполагаше, че пак ще бъде потребно да ги повтаря на самата себе си.

Тя ускори крачка, сключила челюсти. Нямаше оръжия — с изключение на малкото ножче, с което почистваше загнили рани или режеше превръзки, но точно в момента то се намираше на дъното на чантата й.

Чантата й — пълна с тежки книги… Тя уви кожените презрамки около китката си за по-стабилен захват.

Ако блъснеше някого с нея, вероятно щеше да го повали.

Ето, наближаваше безопасността на коридора…

В същата секунда го мярна с ъгълчето на окото си. Усети го.

Някой вървеше от другата страна на близкия рафт.

Ирен не смееше да погледне. Да признае заплахата.

Очите й запариха, колкото и да се бореше с ужаса, драпащ с нокти нагоре по тялото й.

Просто откъслеци сенки и мрак, движещи се успоредно на нея. Сякаш я преследваха.

И завързваха крачка, за да я спипат, да пресекат пътя й към коридора и да я завлекат обратно към тъмнината.

Помисли малко. Помисли малко.

Ако побегнеше, преследвачът й щеше да се досети, че го е надушила. И можеше да атакува. Който и да беше.

Помисли малко.

До коридора оставаха трийсетина метра. Сенки дебнеха между смътните кръгове светлина от фенерите — скъпоценни острови сред морето от чернота.

Можеше да се закълне, че нечии пръсти барабанят приглушено по гърбовете на книгите от другата страна на рафта.

Затова вдигна още повече брадичка, усмихна се и през смях се провикна към коридора:

— Мадия! Какво търсиш тук по това време?

Ирен ускори крачка, а преследвачът й учудено забави своята. Колебливо.

Кракът й се заби в нещо меко — меко, но същевременно твърдо — и тя едва притаи крясъка си…

Не беше видяла лечителната, свита на една страна в сенките до рафта.

Ирен се наведе и трескаво вкопчи пръсти в слабите ръце на жената. Беше толкова мършава, че когато я обърна…

В този момент стъпките пак проехтяха. А тя преглътна писъка, който опита да изхвърчи от гърлото й.

Светлокафявите й бузи бяха хлътнали неестествено, под очите й тъмнееха лилави кръгове, устните й бяха бледи и напукани. Семплата лечителска рокля, която навярно й бе ставала сутринта, сега висеше около тяло, толкова съсухрено, че изглеждаше изцедено от живот…

Ирен веднага разпозна лицето й, колкото и изпито да беше. Разпозна златистокестенявата й коса, почти същата като нейната. Лечителката от Утробата, онази, която се бе помъчила да утеши преди броени часове…

Разтрепераните й пръсти потърсиха пулс под сухата като папирус кожа.

Нищо. А магията й… Нямаше живот, към който да се устреми. Нито капчица…

Стъпките от другата страна на рафта наближаваха неумолимо. Ирен се изправи на треперливи колене, пое си въздух и принуди сама себе си да продължи напред. Да остави мъртвата лечителка в мрака. Да вдигне чантата си, сякаш нищо не се беше случило, сякаш я показваше на някого, стоящ пред нея.

За щастие, рафтът бе разположен под такъв ъгъл, че преследвачът й нямаше как да забележи това.

— Тъкмо приключих с четенето за тази вечер — провикна се пак на въображаемата си спасителка, изпращайки безмълвна благодарност на Силба, че гласът й прозвуча спокоен, дори ведър. — Готвачката ме очаква за една последна чаша чай. Искаш ли да ми правиш компания?

Да се престори, че някой я чака някъде: поредният трик, научен от непознатата.

Ирен направи още пет крачки, преди да осъзнае, че преследвачът й отново е спрял.

Явно заблудата й действаше.

Взе на бегом последните няколко метра до коридора, където съзря група ученички да излизат измежду други рафтове с книги, и импулсивно препусна към тях.

Като я зърнаха, момичетата се облещиха насреща й, а тя само им прошепна:

Тръгвайте с мен!

Трите момичета, вероятно на по четиринайсет, забелязаха сълзите на страх в очите й, несъмнено пребледнялото й лице… и дори не погледнаха зад нея. Просто й се подчиниха.

Бяха от нейния клас. Ирен ги обучаваше от месеци.

Щом видяха усуканите около юмрука й презрамки на чантата, се приближиха към нея. И се усмихнаха широко, сякаш нямаше нищо нередно.

— Елате при готвачката за чай — покани ги Ирен, едва удържайки писъка си. Мъртва. Една от лечителките беше мъртва… — Тя ме очаква.

И ще вдигне тревога, ако не се появя.

За радост, момичетата дори не потрепнаха, не показаха и капка ужас, докато вървяха с нея по главния коридор, наближавайки преддверието с бумтящата му камина, трийсет и шест полилея и трийсет и шест дивана и кресла.

Лъскава черна котка на Баст се излежаваше в едно от креслата с бродирана тапицерия, разположено пред камината. Като я доближиха, тя скочи и засъска по-яростно от покровителката си с котешка глава. Не на Ирен или момичетата… Не, аквамариновите й очи се вторачиха присвити в библиотеката зад тях.

Едно от момичетата стисна по-здраво ръката на Ирен. Но никое от тях не се откъсна от нея, когато спря пред масивното бюро на главната библиотекарка и наследницата й. Зад тях котката не помръдваше от мястото си — държеше фронта — и съскането й подтикна дежурната библиотекарка да вдигне поглед от книгата си.

Ирен прошепна на жената на средна възраст, облечена в сива роба:

— Една лечителка е станала жертва на жестоко нападение между рафтовете при главния коридор. Изведете всички оттук и извикайте хаганската стража. Веднага!

Жената не й зададе нито един въпрос. Не се поколеба, нито се скова от страх. Просто кимна и се пресегна към звънеца на ръба на бюрото.

Удари го три пъти. За всеки външен човек сигналът й би прозвучал като последно повикване.

Но за живеещите в Торе, които знаеха, че библиотеката е отворена денонощно…

Първи звън: Внимание!

Втори: Внимание! Важно!

Наследницата на главната библиотекарка удари звънеца трети път, и то съвсем отчетливо, и пронизителният звук отекна из цялата библиотека, във всяко тъмно ъгълче, всеки коридор.

Трети звън: Напуснете!

Веднъж Ирен се бе поинтересувала защо разполагаха с подобен сигнал. Това се случи, след като Еретия й обясни за предупредителния звънец още през първия й ден в кулата и след като Ирен положи клетва да не разкрива значението му пред външни хора. Именно тогава я попита защо им бе необходим и кой го бе въвел.

Преди много време, още преди хаганатът да превземе Антика, градът се предавал от ръка на ръка, жертва на поне десетина завоеватели. Някои нашественически армии били милосърдни. Други — не дотам.

Под библиотеката още съществуваха тунелите за бягство, макар й отдавна заприщени.

Сигналният звън за тревога обаче оставаше. И Торе пазеше традицията цели хиляда години. Дори от време на време провеждаха проверки. За всеки случай. Ако някой ден се появеше потребност.

Третият звън отекна по камък, вехта кожа и дърво. И Ирен можеше да се закълне, че чува звука от рязкото вдигане на безчет глави, досега приведени над бюрата; стърженето на столове по пода и глухото тупване на изтървани книги.

Бягайте! — примоли се безгласно на всички. — И се придържайте към светлината!

Тя и момичетата останаха мълчаливо на местата си, броейки секундите. Минутите. Котката поспря да съска, вперила бдителен поглед в коридора отвъд преддверието, докато черната й опашка сечеше въздуха над възглавницата на креслото. Едно от момичетата до Ирен хукна към стражите до портите на Торе, които навярно бяха чули звънеца и вече препускаха към тях.

Докато припрените стъпки и шумоленето на дрехи ги доближаваха, Ирен вече трепереше. Двете с наследницата на главната библиотекарка отчитаха с погледи всяко лице, което се появяваше откъм входа, всяка уплашена физиономия, устремила се към изхода.

Ученици, лечители, библиотекари. Нито един непознат. Котката на Баст сякаш също ги преглеждаше преценяващо — аквамариновите й очи навярно улавяха неща, невидими за Ирен.

Дрънчене на брони, тропот на крака… Ирен едва не прихна в плач от облекчение, когато неколцината стражи от Торе влетяха през отворените врати на библиотеката, следвани от ученичката.

Момичето и двете й приятелки останаха с Ирен, докато обясняваше на войниците за случилото се; докато стражите чакаха подкрепление, а наследницата на главната библиотекарка се озърташе за Ноуша, Еретия и Хафиза. Трите момичета бяха неотлъчно до нея, а две от тях стискаха разтрепераните й ръце.

И не ги пуснаха през цялото време.

Загрузка...