Кулата на зората

63

Агония прониза гръбнака му. Спусна се надолу по краката му. Ръцете му. Чак до върховете на пръстите му.

По-жестока, отколкото в стъкления дворец.

По-жестока, отколкото в лечебните сеанси.

Но в онзи миг бе видял само как тъмната сила лети към сърцето на Ирен…

Каол се свлече на земята и писъкът на Ирен прободе болката му.

Ставай ставай ставай

— Колко жалко, че целият този труд отиде на вятъра — процеди с тънък, треперлив глас Дува и посочи гръбнака му с пръст. — Горкичкият ти гръб.

Мрачната сила наново се заби в гръбнака му.

Нещо изпращя.

И отново. И отново.

Първо спря да чувства краката си.

— Спри — ридаеше Ирен на колене. — Спри!

— Бягай — промълви Каол, опирайки длани в камъка в опит да се изтласка, да се изправи…

Дува просто бръкна в джоба си и извади черния пръстен.

— Знаеш как да ме спреш.

— Не — озъби й се той и гърбът му изрева от болка, докато се мъчеше да стане…

Ирен изпълзя крачка встрани. И още една. Очите й се стрелкаха между двамата.

Не отново. Каол нямаше да преживее всичко това втори път.

И тогава той съзря какво сграбчи с дясната си ръка Ирен.

Към какво пълзеше.

Меча му.

Дува се изкикоти и прескочи проснатите му, неподвижни крака, вървейки към Ирен, която се изправи и вдигна меча помежду им.

Острието трепереше и раменете й се тресяха от сподавени вопли.

— Какво очакваш да постигнеш със стомана… — попита меко Дува — … срещу това?

Камшици от тъмна мощ плъзнаха от дланите на принцесата.

Не. Той простена думата, изрева я срещу тялото си, срещу раните, проникващи още по-надълбоко, и агонията, която заплашваше да го повлече към онзи мрак. Дува разпери ръка за атака…

И Ирен хвърли меча. Право напред — неумело и с буйна ярост.

Дува обаче залегна…

А Ирен побягна.

Завъртя се и се втурна пъргава като кошута към лабиринта от древни трупове и съкровища.

Дува, досущ като хрътка, надушила диря, изръмжа и я подгони.

Нямаше план. Нямаше нищо.

Никакви варианти. Нищо.

Гръбнакът на Каол…

Свършено беше с него. Всичките им усилия… разбити на пух и прах.

Ирен препускаше между купчините злато и очите й търсеха, търсеха…

Сенките на Дува фучаха край нея и пръскаха парчета злато във въздуха. Позлатяваха всяка нейна глътка въздух.

Ирен грабна в движение някакъв къс меч от сандък, преливащ със съкровища, и острието изсвистя.

Ако успееше да я заклещи, да я прикове към земята за достатъчно дълго…

Камшик от тъмна сила разби саркофага пред нея. Разхвърчаха се заострени късове камък.

Ирен чу глухия звук, преди да долови сблъсъка.

После главата й пропищя от болка и светът се кривна на една страна.

Бореше се да остане права с всеки удар на сърцето си, с цялата целеустременост, която можеше да свика у себе си.

И не позволи на краката си да омекнат. Продължи да се движи, за да им спечели поне мъничко време. Ала като заобиколи една статуя…

Дува се озова пред нея.

Ирен извъртя тялото си точно преди да се блъсне в принцесата, на косъм да забие върха на меча в корема й, в утробата й…

Разпери ръце и пусна оръжието. Дува я сграбчи през врата и кръста. Приклещи я към себе си със змийско съскане, след което я затегли обратно към пътеката между съкровищата.

— На това тяло не му харесва да тича.

Ирен се замята в хватката й, но Дува я стисна още по-силно. Прекалено здраво за човек с нейните размери.

— Искам да видиш това. Искам и двамата да го видите — процеди насмешливо в ухото й.

Каол бе пропълзял до средата на пътеката. Краката му се влачеха безжизнено след него, оставяйки кървава диря. Идваше да й помогне.

Когато Дува се изпречи на пътеката, притиснала Ирен към себе си, той застина. От устата му капеше кръв.

— Теб ли да принудя да гледаш как го убивам, или него — как ти слагам пръстена?

Въпреки ръката, смазваща гърлото й, Ирен се озъби:

— Да не си го докоснала!

Каол напрегна ръце да се отблъсне от земята, но лактите му поддадоха. Кръв се процеждаше между стиснатите му зъби.

— Жалко, че нямам два пръстена — подхвърли му Дува. — Сигурна съм, че приятелите ти биха платили прескъпо за теб. — Тя изсумтя. — Но предполагам и смъртта ти ще е също толкова съкрушителна.

Дува разхлаби хватката си през кръста й, за да го посочи…

Ирен дори не се замисли.

Настъпи силно крака на принцесата. Точно по горната извивка на ходилото.

Дува залитна и Ирен мълниеносно вклини длан в лакътя й, освобождавайки се от ръката около врата си.

После се завъртя и я блъсна с лакът в лицето.

Дува се строполи на земята като отсечена, разпръсквайки кръв наоколо.

Ирен хукна към кинжала до Каол. Острието простена, като го извади от ножницата, и без да губи време, се хвърли върху зашеметената принцеса и я възседна.

Вдигна кинжала нависоко, готова да го забие в шията й, да отреже главата й малко по малко.

— Недей! — изграчи през кръв Каол.

Дува бе унищожила всичко.

Като гледаше кръвта, извираща от устата му…

Ирен зарида, все още насочила кинжала над шията на принцесата.

Той умираше. Дува беше разкъсала нещо в него.

Веждите на принцесата затрепкаха, сбърчиха се. Свестяваше се.

Сега.

Трябваше да го стори сега. Да я прободе. Да сложи край на всичко.

А след това можеше да съумее да го спаси. Да спре смъртоносното вътрешно кървене. Гръбнакът му обаче, гръбнакът му…

Живот. Беше положила клетва никога да не отнема живот.

А жената под нея носеше втори живот в утробата си…

Кинжалът се спусна леко надолу. Щеше да го направи. Щеше…

— Ирен — пророни Каол и едничката му дума бе толкова изпълнена с болка, толкова крехка…

Беше твърде късно.

Магията й предусещаше смъртта му. Не му беше разказала за тази своя ужасяваща дарба — лечителите знаеха, когато смъртта наближеше. Силба, богиня на кротката смърт.

А онази, която щеше да причини на Дува и детето й, нямаше да е кротка.

И тази на Каол нямаше да е кротка.

Но тя…

Тя…

Принцесата изглеждаше толкова млада, докато се пробуждаше. А животът в утробата й…

Животът пред нея…

Ирен пусна кинжала на пода.

Дрънченето му отекна по злато, камък и кост.

Каол затвори очи и по лицето му се разля нещо като облекчение.

Крехка ръка докосна рамото й.

Познаваше този допир. Хафиза.

Но когато Ирен погледна, когато се обърна с вопъл…

Още двама души стояха зад Върховната лечителка, крепейки я. Помогнаха й да се приведе над Дува и да духне върху лицето й, потапяйки я в дълбок сън.

Несрин. Косата й бе разчорлена от вятъра, бузите й — почервенели и изпръхнали…

И Сартак, чиято коса изглеждаше доста по-къса отпреди. Принцът се взираше в припадналата си, окървавена сестра с изопнато лице и изцъклени очи.

— Закъсняхме — каза тихо Несрин.

Ирен се втурна към Каол. Камъкът раздра коленете й, но тя почти не почувства болката, нито кръвта, стичаща се по слепоочието й. Просто сложи главата му в скута си и затвори очи, призовавайки силата си.

Проблесна нещо бяло, но наоколо витаеше твърде много от червеното и черното.

Прекалено много. Прекалено много счупени, разкъсани, съсипани неща…

Гърдите му едва се надигаха. И не отваряше очи.

— Събуди се! — нареди му Ирен с пресекващ глас.

Гмурна се в силата си, но раните… Все едно се опитваше да закърпи пробойните в потъващ кораб.

Бяха извънредно много, извънредно дълбоки и…

Наоколо отекнаха крясъци и припрени стъпки.

Животът му някак започваше да изтънява, да се превръща в мъгла около магията й. Смъртта кръжеше край него като стръвен орел.

— Бори се — простена Ирен и го разтърси. — Бори се, инатливо копеле такова!

Имаше ли смисъл от всичките й умения, от всичко научено, щом сега, когато беше най-важно…

— Моля те — прошепна му.

Гърдите на Каол се надигнаха — връхната точка преди сетния дъх.

Не можеше да го понесе. Нямаше да го понесе…

Светлинка. Сред рухващата плетеница от червено и черно потрепна светлинка.

Запалена свещ. Сиянието разцъфна като бяло цвете.

И още едно.

И още едно.

Разцъфващи светлини сред опустошената му вътрешност. И там, където припламнеха…

Плътта се спояваше наново. Костите се заглаждаха.

Светлинка след светлинка, след светлинка.

Гърдите му продължиха да се надигат и спадат. Пак. И пак.

Но сред болката и мрака, и светлината…

Женски глас, едновременно познат и чужд. Глас, който принадлежеше и на Хафиза, и на… някой друг. Някой, който не беше човек — никога не бе имал човешки облик. Говореше чрез Хафиза и гласовете им се сливаха в мрака.

Вредата е твърде тежка. За да се поправи, някой трябва да плати.

Всички светлинки сякаш се поколебаха при думите на неземния глас.

Ирен тръгна през тях като през поле от бели цветя. Те се полюшваха леко насред този смълчан дом на болката.

Не бяха светлини… а лечителки.

Познаваше сиянията им, духа им. Еретия — най-близо до нея беше Еретия.

Гласът, който беше и на Хафиза, и на Другата, повтори:

Някой трябва да плати.

За онова, което принцесата му беше причинила… Нямаше връщане назад.

Аз ще платя, заяви Ирен сред полето от болка, мрак и светлини.

Дъщеря на Фенхароу ще изплати дълга на адарлански син?

Да.

Можеше да се закълне, че нежна, топла ръка погали лицето й.

И Ирен знаеше, че не е на Хафиза, нито на Другата. Нито на която и да било от живите лечителки.

А на онази, която никога не я бе напускала дори след като вятърът отнесе пепелта й.

Другата каза:

По своя собствена воля ли го предлагаш?

Да. С цялото си сърце.

И бездруго му принадлежеше още от самото начало.

Любящите, призрачни ръце погалиха бузата й още веднъж и изчезнаха.

Другата каза:

С право съм те избрала. Ти ще платиш дълга, Ирен Тауърс. И дано проумееш истинската му същност.

Ирен опита да проговори. Но лумна светлина, мека и успокоителна.

Заслепи я и отвътре, и отвън. Накара я да се свие над главата на Каол, вкопчила пръсти в ризата му. Чувствайки сърцето му в дланите си. Немощният му дъх до ухото си.

Усети ръце върху раменете си. Два чифта. Стиснаха я в безмълвна заповед да вдигне глава. Ирен се подчини.

Хафиза стоеше зад нея, а Еретия — от едната й страна. Всяка бе сложила ръце на раменете й.

И зад двете стояха по две други лечителки. Сложили ръце на техните рамене.

Зад тях — по още две. И още. И още.

Жива верига от магия.

Всички лечителки от Торе, млади и стари, стояха в залата, пълна със злато и кости.

Всичките свързани. И всяка предаваше от енергията си на Ирен, а през нейните ръце — на Каол.

Несрин и Сартак се намираха на няколко крачки от тях. Несрин бе долепила ръка до устата си. Защото Каол…

Лечителните от Торе сведоха глави, прекъсвайки магическия мост, когато ходилата на Каол помръднаха. После и коленете му.

Накрая открехна клепачи и впи поглед в Ирен, чиито сълзи капеха по окървавеното му лице. Той разпери ръка да докосне устните й.

— Мъртъв ли съм?

— Жив — пророни тя и доближи лице до неговото. — Съвсем жив.

Каол се усмихна до устните й и въздъхна дълбоко:

— Хубаво.

Ирен вдигна глава и той пак й се усмихна. Малко от засъхналата по лицето му кръв се посипа на люспички.

И на мястото на белега през бузата му… се показа само чиста, небелязана кожа.