Кулата на зората

11

Ирен закъсняваше.

Каол някак беше решил, че ще дойде в десет, макар и самата тя да не бе посочвала точен час. Несрин бе излязла дълго преди той да се събуди, за да намери Сартак и рука му, оставяйки го тук да се изкъпе и… да чака.

И да чака.

След час Каол се зае с упражненията, които можеше да прави сам, неспособен да понася повече тишината, тежката горещина, безкрайното шуртене на водата във фонтана отвън. Настойчивите мисли за Дориан, неизменното чудене накъде ли е тръгнал кралят му.

Ирен му беше споменала за някои от упражненията — част от тях включваха и краката му, както и тя да възнамеряваше да постигне това, но пък щом не благоволяваше да се появи навреме, то и Каол нямаше намерение да я чака.

Ръцете му вече трепереха, когато часовникът на бюфета удари дванайсет и сребърните звънчета върху резбованото му дървено тяло изпълниха стаята с пронизителната си ведра песен. По гърдите, гръбнака и лицето на Каол се стичаше пот, когато накрая реши да се покатери в количката си с тръпнещи от физическия напън ръце. Тъкмо се канеше да извика Каджа за кана с вода и мокра кърпа, когато Ирен най-сетне се появи.

Докато я чакаше във всекидневната, чу как влиза през входната врата и спира във фоайето.

— Изникна един деликатен въпрос, за който искам да се погрижиш лично — каза тя на Каджа.

Покорно мълчание.

— Лорд Уестфол ще има нужда от един еликсир заради обрив по краката. Вероятно получен от някое масло, което си сложила във ваната му. — Думите й бяха премерени, но със спотаена остра нотка. Той надзърна свъсено към краката си. Не бе забелязал подобно нещо сутринта, ала и едва ли щеше да усети сърбеж или парене. — Ще ми трябват върбова кора, мед и мента. В кухнята има. Но не казвай на никого за какво са ти. Не желая да се разчува.

Отново мълчание — после външната врата се затвори.

През разтворените врати на всекидневната Каол се заслуша как тя слуша отдалечаващите се стъпки на Каджа. След една тежка въздишка Ирен влезе в стаята.

Изглеждаше ужасно.

— Какво се е случило?

Думите напуснаха устата му, преди да се замисли, че нямаше право да й задава подобни въпроси.

Ала златистокафявото лице на Ирен бе придобило пепеляв цвят, под очите й тъмнееха лилави сенки, косата й висеше разбъркана.

Тя отвърна единствено:

— Упражнявал си се.

Каол сведе поглед към пропитата си с пот риза.

— Стори ми се ползотворен начин да запълня времето. — Стъпките й към бюрото бяха бавни, тромави. Той повтори: — Какво се е случило?

Ирен обаче стигна до бюрото и застана с гръб към Каол.

Той стисна зъби и му хрумна да се приближи с количката до нея, за да види лицето й така, както някога би закрачил решително дотам — би се врязал в личното й пространство, би я притиснал да му каже какво се случва.

Ирен просто остави кожената си чанта върху бюрото с глухо тупване.

— Ако искаш да се упражняваш, ти препоръчвам да го вършиш в казармите. — Тя хвърли ироничен поглед към килима. — Вместо да се потиш върху безценните килими на хагана.

Той сви ръце в юмруци до тялото си.

— Не! — беше едничкият му отговор.

Единственият възможен отговор.

Ирен вирна вежда.

— Бил си капитан на стражата, нали така? Може би тренировките с дворцовите стражи ще са полезни за…

— Не!

Тя надникна през рамо, преценявайки го със златистите си очи. Той не трепна дори докато онова съдрано нещо в гърдите му се гърчеше, разкъсвайки се още повече.

Не се и съмняваше, че лечителката бе забелязала, че беше складирала в съзнанието си и това късче информация. И една малка част от него я мразеше заради този факт, мразеше и себе си, задето й бе разкрил тази рана в резултат на твърдоглавието си, ала Ирен просто се обърна и тръгна към него с неразгадаемо изражение на лице.

— Извинявам се, ако случайно плъзне слух, че имаш обрив по краката. — Вместо с обичайната си уверена, грациозна походка, вървеше с уморена, тежка стъпка. — Ако Каджа е толкова умна, колкото ми се струва, ще се притесни да не загази заради собствените си действия и няма да сподели с никого. Или поне ще се досети, че ако се разчуе, ще знаем, че именно тя е пуснала мълвата.

Ясно. Продължаваше да отбягва въпроса му. Затова Каол я попита:

— Защо искаше да се отървеш от Каджа?

Ирен се тръшна на златистия диван и заразтрива слепоочията си.

— Защото снощи някой е убил една от лечителните. А сетне се опита да залови и мен.

Каол замръзна.

— Какво?

Очите му отскочиха към прозорците, към отворените врати, водещи към градината… към всички изходи наоколо. Не се натъкна на нищо друго освен на жегата, бълбукащата вода и птичата песен.

— Четях за твоя случай — обясни Ирен, Луничките по лицето й изпъкваха на фона на восъчнобледата й кожа. — И усетих, че някой ме доближава крадешком.

— Кой?

— Не знам. Не го видях. Лечителката… Попаднах на нея, докато му бягах. — Тя преглътна. — След като… взеха тялото й, претърсихме библиотеката до последния сантиметър, но не открихме никого.

Тя поклати глава със стегнати челюсти.

— Съжалявам — пророни искрено Каол. Не само заради загубата на живот, но и заради загубата на мир и спокойствие, на които хаганатът очевидно се бе радвал дълго време. И тъй като вече не смогваше да възпре въпросите си, нито привичния си стремеж към оценка на рисковете, той се поинтересува: — Какви наранявания е имала?

Една част от него не желаеше да научава.

Ирен се облегна на дебелите възглавници на дивана и пухеният им пълнеж сякаш въздъхна под натиска й. След това впери поглед в позлатения таван.

— Срещала съм я из кулата. Беше млада, малко по-голяма от мен. А като я намерих на пода, изглеждаше като отдавна съсухрен труп. Не зърнах нито кръв, нито следа от рани. Сякаш беше… изсмукана.

Сърцето му прескочи от болезнено познатата картина. Валги. Готов бе да се обзаложи на всичко, което имаше.

— И извършителят просто е зарязал тялото на земята?

Тя кимна. Сетне прокара треперливи ръце през косата си и притвори очи.

— Според мен е осъзнал, че е нападнал грешния човек, и е побързал да изчезне от местопрестъплението.

— Защо?

Ирен извърна глава и отвори очите си, помътнели от умора.

И от неподправен страх.

— Тя много прилича… приличаше на мен — програчи. — По телосложение, по цвят на кожата и косата. Който и да е бил… мисля, че е търсел мен.

— Защо? — настоя наново Каол, мъчейки се да си обясни думите й.

— Защото снощи четох за възможния източник на силата, която те е контузила… И оставих няколко книги на масата. А когато стражите преровиха библиотеката, книгите ги нямаше. — Тя преглътна за пореден път. — Кой е знаел, че ще идваш тук?

Кръвта на Каол се смрази въпреки горещината.

— Не го пазехме в тайна. — Инстинктивно посегна с ръка към дръжката на меча си, който обаче липсваше. Онзи меч, който бе хвърлил в Ейвъри още преди месеци. — Не сме обявявали официално, но всеки е могъл да научи. И то дълго преди да пристигнем тук.

Случваше се пак. Тук. Валгски демон бе дошъл в Антика, но дали просто подчинен, или принц — нямаше как да узнаят.

Описанието на Ирен съвпадаше с това на Елин за останките от жертвите на валгския принц във Вендлин, които открили двамата с Роуан. Съвършено здрави хора, превърнати в същински мумии, сякаш Валгите изпиваха душите им.

Каол пророни тихо:

— Принц Кашин подозира, че Тумелун е била убита.

Ирен се надигна от дивана и малкото цвят, задържал се по лицето й, изчезна.

— Тялото на Тумелун не беше съсухрено. Хафиза, Върховната лечителка, лично обяви случая за самоубийство.

Разбира се, имаше вероятност двата смъртни случая да не са свързани, а Кашин да грешеше за сестра си. Една част от Каол се молеше да е така. Но дори да нямаха нищо общо, снощното зверство…

— Трябва да предупредиш хагана — заяви Ирен, като че прочела мислите му.

Той кимна.

— Естествено. На всяка цена ще го предупредя. — Колкото и ужасяваща да беше ситуацията… Можеше да се окаже единственият му шанс за лична среща с хагана. Каол отново огледа изпитото й лице и страха по него. — Съжалявам, че те забърках в това. Засилиха ли охраната в Торе?

— Да — отвърна с немощен шепот лечителката и разтърка лице с длани.

— Ами ти? С ескорт ли дойде дотук?

Тя го стрелна намръщено.

— Посред бял ден? В центъра на града?

Каол скръсти ръце.

— Валгите са способни на всичко.

Тя махна с ръка.

— Нямам намерение да снова сама по тъмни коридори в близко бъдеще. Това важи за всички в Торе. Пък и Хафиза е призовала още стражи… незнайно откъде. Вече са се разположили на постовете си във всеки коридор, на всеки няколко метра из библиотеката.

Обикновените валгски демони превземаха случайни тела, ала принцовете им бяха достатъчно горделиви, че да не си присвояват облика на някакви си дворцови стражи. Предпочитаха телата на хубави млади мъже.

Черен нашийник и мъртва, студена усмивка просветнаха пред очите му.

Каол въздъхна.

— Наистина съжалявам… за лечителката. — Особено ако присъствието му тук бе причината за нападението над нея, ако преследваха Ирен, защото му помагаше. Той додаде: — Трябва да си нащрек. Непрекъснато.

Тя не удостои с внимание предупреждението му и плъзна поглед из стаята, насочвайки го към килимите и едрите палми.

— Момичетата… невръстните ученички… Уплашени са.

„А ти?“

Някога би предложил да стои на пост пред вратата й, да организира войниците, защото познаваше онези твари. Но вече не беше капитан и се съмняваше хаганът и хората му да се вслушат в думите на чуждестранен лорд.

Въпреки това не се сдържа, не съумя да потисне тази част от себе си.

— Как мога да помогна? — попита той.

Ирен се взря в него. Сякаш преценяваше, анализираше нещо. Не в него, а като че ли в нея самата. Ето защо Каол остана неподвижен, вторачил поглед в нея, докато тя потъваше все по-навътре в себе си. Накрая Ирен си пое дъх и каза:

— Давам уроци. Веднъж седмично. След станалото снощи учениците бяха прекалено уморени, затова ги оставих да поспят днес. Тази вечер ще има бдение за… за убитата лечителка. Утре обаче… — Тя прехапа долната си устна и пак се замисли за кратко, преди да добави: — Бих искала да присъстваш.

— Какви уроци?

Ирен заусуква с пръст една от тежките си къдрици.

— В Торе няма такса за обучение, но си плащаме по други начини. Някои помагат с готвенето, прането и чистенето. Когато постъпих тук, Хафиза… казах й, че умея всички тези неща. От доста време ги изпълнявах. Тя ме попита какво друго мога, освен да лекувам, а аз й отговорих… — Ирен отново прехапа устна. — Преди време получих ценно обучение по самоотбрана. Как да се предпазиш от нападатели. Обикновено от мъжки пол.

Каол едва се удържа да не погледне към белега, минаващ през гърлото й. Да не гадае дали го бе получила след въпросното обучение, или дори то не се беше оказало достатъчно.

Ирен въздъхна през носа си.

— Казах на Хафиза, че имам някои знания по въпроса и че… съм обещала на човека, който обучи мен самата, да предам уменията си на възможно най-много жени. Така и правя. Веднъж седмично преподавам самоотбрана на ученичките. И на всички лечителки, слугини или библиотекарки, които желаят да научат нещо.

Тази фина жена с нежни ръце… Животът обаче вече му беше показал, че силата понякога се спотаяваше зад най-неочакваните лица.

— Момичетата са страшно уплашени. В Торе от дълго време не е съществувала опасност. И смятам, че ще е много полезно, ако дойдеш в часа ми утре, за да им предадеш от твоите знания.

Той заби поглед в нея. Сетне примигна.

— Съзнаваш, че съм прикован в този стол, нали?

— Е, и? Устата ти работи.

Нахакани, уверени думи.

Той примигна отново.

— Вероятно няма да ме приемат за особено убедителен съветник…

— Да, защото вероятно толкова ще въздишат по теб, че ще забравят да се страхуват.

Третото му, последно примигване я провокира да се позасмее леко. Мрачно. Почуди се как ли би изглеждала усмивката й, ако някога се почувстваше истински развеселена — щастлива.

— Белегът ти придава малко мистериозен вид — заяви тя, преди Каол да си е спомнил за резката през бузата му.

Той продължи да я зяпа втрещено, а Ирен просто стана от дивана, върна се при бюрото и се зае да вади разни неща от чантата си.

— Наистина ли искаш да присъствам?

— Ще трябва да намерим начин да те придвижим до класната стая, но едва ли ще е толкова трудно.

— Може просто да ме набуташ в някоя карета.

Тя се скова и надникна през рамо.

— Запазете си този гняв за нашите упражнения, лорд Уестфол!

Ирен извади някаква стъкленица с масло и я постави на масата.

И не, няма да пътуваш с карета.

— На носилка може би?

Предпочиташе да пълзи до кулата.

— На кон. Чувал ли си за такова животно?

Той стисна страничните дръжки на количката си.

— За езда са нужни крака.

— В такъв случай е добре, че още разполагаш и с двата. — Тя продължи да пробира от другите стъкленици в чантата си. — Тази сутрин говорих с Върховната лечителка. Виждала е хора с подобна на твоята травма да яздят до Торе с помощта на специални каиши и подпори. В момента ти ги правят в работилницата.

Каол се замисли.

— Значи си предположила, че ще се съглася да дойда утре.

Ирен най-сетне се обърна към него, стиснала чантата си в ръка.

— Предположих, че ще искаш да яздиш независимо от това.

Той просто я загледа, докато вървеше към него със стъкленица в другата ръка. По лицето й се четеше преди всичко засегнато достойнство. По-добре от онзи суров страх. Той я попита с леко прегракнал глас:

— Възможно ли е според теб?

— Да. Ще дойда призори, за да разнищим заедно как се използват. Урокът ми започва в девет.

Отново да язди — дори да не можеше да ходи, ако можеше поне да язди…

— Моля те, не ми давай празни надежди — промълви дрезгаво той.

Ирен сложи чантата си и стъкленицата на ниската масичка пред дивана и го привика да се приближи.

— Добрите лечителки не вършат подобни неща, лорд Уестфол.

Днес не си бе направил труда да облича жакет и беше оставил колана си в спалнята. Затова просто изхлузи през глава мократа си от пот риза и припряно разкопча панталона си.

— Каол — рече след малко. — Казвам се Каол. Не лорд Уестфол. — Изпъшка, прехвърляйки тялото си от количката на дивана. — Баща ми е лорд Уестфол.

— Е, и ти си лорд.

— Просто Каол.

— Лорд Каол.

Той я прониза с изпитателен поглед, докато разполагаше краката си на дивана. Тя дори не понечи да му помогне.

— А аз си мислех, че още ме презираш.

— Ако помогнеш на момичетата ми утре, ще си помисля.

Съдейки по блясъка в златистите й очи, никак не му се вярваше, но допусна половинчата усмивка по устните си.

— И днес ли масаж?

„Моля те“, едва не добави. Мускулите вече го боляха от упражненията, а и цялото това придвижване между леглото, дивана, количката, ваната…

— Не. — Ирен му направи жест да легне по корем на дивана. — Днес започвам.

— Намерила си необходимата информация?

— Не — повтори тя, сваляйки панталона му с познатата равнодушна експедитивност. — Но след снощи… не ми се ще да отлагам.

— Аз ще… аз мога… — Той стисна зъби. — Ще намерим начин да те защитим, докато проучваш.

Отврати се от собствените си думи, усети ги като вкиснато мляко върху езика си, по гърлото си.

— Допускам, че нападателят го знае — пророни тихо тя, ръсейки капки масло по протежение на гръбнака му. — Но не знам дали точно информацията е нещото, което възнамерява да ми попречи да намеря.

Стомахът му се сви, въпреки че Ирен започна да плъзга ръце, описвайки в широки, успокоителни кръгове по гърба му. Задържа ги близо до петното, разположено в най-горната му част.

— Какво тогава?

Имаше своите подозрения, но искаше да го чуе от нея — да разбере дали и тя смята същото, дали съзнава рисковете като него самия.

— Допускам — подхвана накрая тя, — че не ме преследва само заради темата на проучванията ми, но и защото лекувам точно теб.

Той изви врат да я погледне, а думите й сякаш останаха да кънтят помежду им. Ирен се взираше с повехнало, изнурено лице в петното върху гръбнака му. Едва ли беше мигнала тази нощ.

— Ако си прекалено изтощена…

— Не съм.

Той стисна челюсти.

— Може да подремнеш тук. Аз ще те пазя. — Колкото и безполезен да беше. — После ще работиш по гърба ми…

— Ще работя сега. Няма да позволя на никого да ме сплашва.

Гласът й не трепна.

След миг додаде по-тихо, но все така свирепо:

— Някога живеех в страх от разни хора. Позволявах им да ме тъпчат само защото се боях от последиците, ако не им се подчинях. Дори не знаех как да отказвам. — Ръката й притисна гръбнака му в безмълвна заповед да отпусне глава върху дивана. — В деня, в който стъпих на този бряг, прокудих онова момиче. И за нищо на света няма да го допусна пак. Нито пък ще позволя на някого да ми диктува какво да върша със собствения си живот, да избира пътя ми вместо мен.

Косъмчетата по ръцете му настръхнаха от кипящия гняв в гласа й. Жена от стомана и пращящи въглени. И от дланта й наистина струеше горещина, докато я плъзгаше нагоре по гръбначния му стълб към бялото петно.

— Да проверим дали на него ще му хареса някой да го разиграва — прошепна тя.

Ирен сложи ръка директно върху белега. Каол отвори уста да проговори…

Ала вместо това от нея се изтръгна крясък.