14

Ирен не я беше грижа дали някой ще дойде да я убие в съня й.

След като понесе печалното бдение на свещи във вътрешния двор на Торе и се довлачи до стаята си почти на върха на кулата — с помощта на две ученички, защото се срути още в дъното на стълбището, — вече нищо не я интересуваше.

Готвачката й донесе вечерята в леглото. Ирен успя да преглътне едва хапка, преди да припадне.

Събуди се след полунощ с вилица на гърдите и петно от печено пиле с подправки върху любимата й синя рокля.

Простена жално, въпреки че се чувстваше леко посъживена. Достатъчно, че да стане в сумрака, колкото да се погрижи за човешките си нужди и да издърпа малкото си бюро пред вратата. Натрупа книги и какви ли не други предмети върху него, провери двукратно ключалките и се върна немощно в леглото, без да се преоблече.

Събуди се по изгрев.

Точно когато беше казала на лорд Каол да я чака.

Изруга, отмести бюрото с книгите, махна заключалките и хукна надолу по стълбището.

Беше наредила да занесат специалното седло право във вътрешния двор на двореца, а и предишния ден бе оставила лечителските си принадлежности в стаята му, така че нямаше какво да взима… освен обезумялата си особа. Затова препускаше по безкрайната спирала на Торе, мръщейки се на изсечените бухали, които сякаш я укоряваха, докато прелиташе покрай вратите, и сънливите, недоумяващи лица на лечителки и ученици.

Благодареше се на Силба за възобновителните сили на дълбокия, безпаметен сън, прехвърчайки през двора на Торе по обточените с лавандула алеи и право през току-що отворената порта.

Антика тъкмо се разбуждаше и улиците, за щастие, още пустееха, докато търчеше по тях към двореца, кацнал в отсрещния край на града. Пристигна в двора с трийсет минути закъснение, запъхтяна и плувнала в пот.

Лорд Уестфол бе започнал без нея.

Гълтайки въздух с пълни гърди, Ирен се позадържа до внушителната бронзова порта, все още обгърната в дебели сенки заради клечащото на хоризонта слънце, и загледа яхването.

Както беше инструктирала слугите, търпеливата наглед дореста кобила беше разположена така, че лорд Каол лесно да достигне рога на седлото, протягайки ръка. Каквото и правеше в момента, отчете с немалко доволство Ирен. Но всичко останало…

Е, явно беше решил да не използва дървената платформа, която беше поискала да сковат вместо помощно стъпало. Приспособлението стоеше край още тъмнеещата конюшня до източната стена на вътрешния двор, сякаш категорично бе отказал дори да го доближи и ги беше накарал вместо това да му доведат коня. За да го яхне сам.

Не че Ирен се изненадваше.

Каол не поглеждаше стражите, събрани около него — не и без причина. Мъжете стояха с гръб към нея и тя можеше да разпознае само един-двама по име, но…

Единият пристъпи безмълвно към Каол и му позволи да се подпре със свободната си ръка на покритото му с броня рамо. Лордът се надигна от количката с мощен тласък и кобилата изчака търпеливо да хване с дясната си ръка рога на седлото…

Ирен тръгна към тях чак когато лорд Уестфол се отблъсна от рамото на стража, намествайки се в седлото — макар и на една страна. Каол благодари на стража със сдържано кимване.

Сетне се взря мълчаливо в седлото, преценявайки как да прехвърли единия си крак от другата страна на коня. Бузите му пламтяха и стискаше челюсти. Стражите не помръдваха и присъствието им като че ли го напрягаше все повече и повече…

Докато не полегна назад в седлото, прехвърляйки десния си крак над рога. Стражът, който му бе помогнал, се спусна да го подпре отзад; втори скочи от другата страна да го прихване, ако се преметне от гърба на коня, но Каол дори не залитна.

Имаше невероятен контрол върху мускулатурата си. Мъж, обучил тялото си да му се подчинява при всякакви обстоятелства, дори такива като настоящите.

И — вече беше на седлото.

Каол каза нещо на стражите и те заотстъпваха назад, след това се наведе първо на едната, а после и на другата страна, за да закопчае каишите около двата си крака. Самата шина бе вградена в седлото и му пасваше идеално благодарение на размерите, които Ирен беше дала на жената от работилницата. Целта й беше да стабилизира краката му, замествайки натиска, чрез който щеше да се крепи на гърба на коня с бедра. Поне докато свикнеше да язди по подобен начин. Можеше и изобщо да не са му нужни, но… не пречеше да го подсигури, макар и само за първото яздене.

Ирен избърса потното си чело и благодари на стражите, които вече се връщаха по постовете си. Онзи, който бе помогнал на лорд Уестфол, се обърна към нея и тя му се усмихна широко.

— Добро утро, Шен! — поздрави го на халха.

Младият страж отвърна на усмивката й, докато крачеше към малката конюшня в далечния край на вътрешния двор, а като се разминаваха, й намигна.

— Добро утро, Ирен!

Щом отново погледна напред, Каол вече седеше изправен в седлото, но скованата поза и стегнатата му челюст изчезнаха, докато я гледаше как върви към него.

Ирен поизпъна роклята си, съзнавайки чак когато го достигна, че носи вчерашните си дрехи. С огромно червено петно върху гърдите.

Каол се взря в петното, после и в косата й — о, богове, косата й, — но каза само:

— Добро утро!

Все още задъхана от препускането, тя преглътна.

— Съжалявам, че закъснях.

Дори отблизо шината почти не се забелязваше. Особено с напетата му стойка.

Седеше с гордо изправен гръб на коня и изопнати назад рамене. Косата му още бе влажна от сутрешната вана. Ирен преглътна наново и кимна към неизползваната дървена платформа в отсрещния край на двора.

— Онова също беше предвидено за теб, в случай че не знаеш.

Той вдигна вежди.

— Не ми се вярва да предоставят такива по бойните полета — отговори и кривна уста в усмивка. — Затова по-добре да се науча без помощни средства.

Вярно. Но дори сега, под свежата златиста зора, онова, което бе съзряла в раната му, армията, срещу която вероятно и двамата щяха да се изправят, пробяга в съзнанието й, разтягайки още повече дългите сенки…

Някакво движение привлече окото й и я изтръгна от унеса. Шен водеше малка бяла кобила откъм същите тези сенки. Оседлана и готова за нея. Тя сведе намръщен поглед към роклята си.

— Щом аз ще яздя — обясни простичко Каол, — и ти ще яздиш.

Явно това бе казал на стражите, преди да се разпръснат.

Ирен изпелтечи:

— Не съм… от доста време не съм яздила.

— Щом аз позволих на четирима мъже да ми помогнат с качването на проклетия кон — рече той с все още руменеещи бузи, — и ти ще успееш.

Тонът му й подсказваше колко неловко се бе почувствал. Изражението му също. Но беше стиснал зъби и го беше сторил.

А това, че стражите му помагаха… Ирен си даваше сметка, че съществуват множество причини да не ги погледне за дълго; че не само заради някогашното си положение се напрягаше в присъствието им и отказваше да тренира с тях.

Моментът обаче не беше подходящ за този разговор, нито пък мястото. А и светлината най-сетне започваше да се връща в очите му.

Ето защо тя събра края на полите си в ръка и позволи на Шен да й помогне с яхването.

Роклята й се набра толкова, че разкри по-голямата част от краката й, но тя беше виждала далеч повече голота тук. В същия този двор. Нито Шен, нито някой от другите стражите я погледна. Тя се обърна към Каол, за да му каже да тръгва, ала се натъкна на очите му, заковани върху нея.

Върху крака й, разголен от глезена до средата на бедрото, по-светъл от златистата кожа на по-голямата част от тялото й. Лесно придобиваше слънчев загар, но от месеци не бе ходила да плува и да се препича на слънце.

Каол долови вниманието й и рязко вдигна очи към нейните.

— Имаш добър седеж — обобщи със същия делови тон, с който тя самата често говореше за телата на пациентите си.

Ирен го стрелна подразнено, после кимна в знак на благодарност към Шен и подкара коня си в ходом. Каол дръпна юздите и потегли с нейното темпо.

Тя му хвърляше по едно око, докато яздеха заедно към портата на вътрешния двор.

Шината го държеше на място. Седлото също.

Той се позагледа в него, сетне вдигна поглед към портата, към събуждащия се град отвъд нея, към кулата, извисила се над всичко, досущ като ръка, разперена в смело приветствие.

Слънчевата светлина се изля през отворената арка, позлатявайки и двама им, но Ирен можеше да се закълне, че не само изгревът озаряваше кафявите очи на капитана, когато поеха по градските улици.

* * *

Не можеше да се сравнява с ходенето, но при всички случаи беше по-добре от седенето в стол.

По-добре от по-добре.

Шината бе неудобна, спъваше всичките му инстинкти на ездач, но… поне го държеше на място. Позволи му да преведе през портата Ирен, която често се вкопчваше в лъка на седлото, напълно забравила за поводите.

Е, явно беше успял да намери единственото нещо, в което не се чувстваше толкова самоуверена.

Мисълта го подтикна да се позасмее тайничко. Особено като я гледаше как непрекъснато подръпва полите си. Колкото и да го беше мъмрила за свенливостта му, и тя самата като че ли се притесняваше да разгалва краката си.

Мъжете по улиците — работници, търговци, градски стражи — вторачваха погледи в нея. И дълго не ги сваляха.

Докато не срещнеха неговия — тогава бързо извръщаха очи.

Каол се погрижи да е така.

Също както се погрижи стражите в двора да не престъпват рамките на благоприличието, когато Ирен дотърча задъхана, с целунато от слънцето, поруменяло лице. Макар и с петно на гърдите, с вчерашната си рокля и с лъснала от пот кожа.

Стори му се унизително да го качват на седлото като чувал с картофи, след като отказа да използва помощната платформа — да знае, че стражите в безупречните им униформи, с блеснали под утринната светлина метални нараменници и дръжки на мечовете им гледат нескопосаните му напъни. Но го преглътна някак. И напълно забрави собственото си унижение, когато съзря одобрителните им погледи в нейна посока. Никоя дама, била тя красива или невзрачна, млада или стара, не заслужаваше да я зяпат така. А Ирен…

Каол придържаше кобилата си близо до нейната. И срещаше всеки мъжки поглед, докато яздеха към величествената каменна кула, бяла като сметана под утринната светлина. Мъжете мигновено извръщаха очи. Някои дори изглеждаха гузно.

Нямаше представа дали Ирен забелязва. Беше прекалено заета да се вкопчва в рога на седлото при всяко по-рязко движение на кобилата, да се напряга, когато животното ускореше крачка, за да изкачи някоя по-стръмна улица, от което тя се разлюляваше върху гърба му и се плъзгаше назад в седлото.

— Приведи се напред! — инструктира я той. — Разпредели равномерно тежестта си.

Това се стараеше да прави и самият Каол, доколкото го позволяваше шината.

Конете се катереха бавно по улиците на града и главите им се люшкаха в такт от напъна.

Ирен го стрелна косо.

— Наясно съм с техниката.

Той вирна вежди в изражение, казващо сякаш: „Не на мен тези“.

Тя се намръщи, но обърна глава напред. И се приведе към гърба на коня, както я бе посъветвал.

Каол спеше като труп, когато Несрин се върна късно миналата нощ, но тя го събуди само колкото да го уведоми, че не е намерила следа от Валги в Антика. Канализацията нямала пряка връзка с Торе, а стените на кулата били опасани с толкова стражи, че никой не можел да се промъкне незабелязано. Той от своя страна бе успял да запази съзнание, колкото да й благодари и да чуе обещанието й, че на следващия ден ще продължи лова.

Ала днешното безоблачно, ясно небе… далеч не се припокриваше с любимия мрак на Валгите. Елин му беше разказвала, че валгските принцове умеели да призовават тъмнина, която поразявала всяко живо същество по пътя си, изцеждайки силиците му докрай. Но дори един Валг в този град, бил той принц или най-обикновен главорез…

Каол прокуди мисълта от съзнанието си, насочвайки свъсен поглед към великанската кула, която надвисваше все по-стремглаво над тях с всяка преодоляна улица.

— Тауърс — подхвана съсредоточено той и надникна към Ирен. — Съвпадение ли е, че носиш такова име, или предците ти произхождат от Торе?

Тя обърна глава към него, стиснала рога на седлото толкова силно, че кокалчетата на пръстите й побеляха. Сякаш се боеше, че може да се прекатури от коня.

— Не знам — призна си. — Тази информация така и не стигна до мен.

Каол се замисли върху думите й, върху начина, по който извърна очи към грейналата снага на кулата, вместо да срещне погледа му. Дете на Фенхароу. Не посмя да попита защо не е успяла да получи отговор. Нито пък къде бе семейството й.

Вместо това посочи с брадичка към пръстена й.

— Върши ли работа фалшивата брачна халка?

Тя се взря във вехтия, изподран пръстен.

— Ще ми се да можех да отрека, но всъщност върши.

— Натъкваш се на подобно отношение дори тук?

В този приказен град?

— Много, много рядко. — Тя размърда пръсти, преди отново да обвие с тях рога. — Стар навик от дома.

За част от секундата си спомни как асасин в окървавена бяла рокля се срутва на входа на казармите. Спомни си отровното острие, с което я бе посякъл онзи мъж, с което бе посякъл още незнайно колко хора.

— Радвам се — отвърна Каол след малко. — Хубаво е, че не се боиш от неща като тези тук.

Дори стражите, колкото и да я оглеждаха, се държаха благопристойно. Ирен дори поздрави единия по име, а той й отговори с искрена сърдечност.

Тя пак се вкопчи в рога на седлото.

— Хаганът е подчинил всичките си поданици на закона — и слуги, и принцове.

Подобна идея не биваше да му звучи новаторски, но… Каол примигна учудено.

— Сериозно?

Ирен сви рамене.

— Така се говори, пък и съм го виждала с очите си. Лордовете нямат право да изкупуват вината за свои престъпления с пари, нито пък да разчитат на името си за помилване. Така онези, които иначе биха се превърнали в улични разбойници, се срещат със строгата ръка на справедливостта и не смеят да я предизвикват. — Тя притихна за секунда. — А ти…

Досети се за какво не й достигаше смелост да го попита.

— На мен ми беше наредено да освобождавам провинили се благородници или просто да извръщам очи. Поне онези, които имаха някаква стойност за двора и армиите на краля.

— Ами новият ти крал? — поинтересува се тя, вторачила поглед в лъка на седлото.

— Той е различен.

Ако изобщо беше жив. Ако се бе измъкнал от Рифтхолд. Каол се насили да добави:

— Дориан отдавна изучава и се възхищава на хаганата. Няма да се учудя, ако въведе някои от неговите закони.

Този път погледът, с който го удостои, беше дълъг, преценяващ.

— Смяташ ли, че хаганът ще се съгласи на съюзничество с вас?

Не й беше споменавал нищо по въпроса, но явно бе очевидно защо са дошли.

— Надявам се.

— Неговите сили наистина ли биха ви помогнали толкова в борбата срещу… злото, за което говориш?

— Надявам се — повтори Каол.

Нямаше смелост да изрече истината на глас, а именно, че войските им бяха малобройни и разпилени, ако изобщо съществуваха още. В сравнение с разрастващото се могъщество на Морат…

— Какво се е случило през последните месеци?

Кротък, предпазлив въпрос.

— Мъчиш се да ми развържеш езика ли?

— Просто искам да знам.

— Нищо важно не се е случило.

В историята му нямаше нищо важно. Ни най-малко.

Тя се умълча и тропотът на копита се настани като единствения звук помежду им в продължение на цяла пресечка. Докато Ирен не заяви:

— Ще трябва да проговориш за случилото се. Рано или късно. Вчера… зърнах малко от него.

— Не е ли достатъчно?

Въпросът му прозвуча пронизващо, подобно на ножа на хълбока му.

— Не и ако от това се храни паразитът в теб. Не и ако примирението с всичко това се окаже разковничето в лечението ти.

— И си сигурна?

Съзнаваше, че трябва да си мери приказките, но…

Ирен се изправи в седлото си.

— Лечението на всяка травма и възстановителният процес след това изискват вътрешно съзерцание.

— Не желая такова нещо. Не ми е потребно. Искам единствено да се изправя на крака, да проходя отново.

Тя поклати глава.

Каол обаче продължи:

— Ами ти? Хайде да сключим сделка: ти ще ми разкриеш най-дълбоките си, мрачни тайни, Ирен Тауърс, а аз ще ти разкрия моите.

Възмущение блесна в изумителните й очи. Той отвърна на кръвнишкия й поглед.

Накрая тя изсумтя и се усмихна леко.

— Упорит си като магаре.

— И по-тежки обиди съм получавал — увери я той и усмивка подръпна единия край на устата му.

— Не се учудвам.

Каол се засмя, улавяйки наченките на същинска усмивка по лицето й, преди Ирен да сведе глава, за да я скрие. Сякаш да се смееш със син на Адарлан беше престъпление.

Въпреки това той задържа погледа си върху нея — върху лицето й, по което още си личеше нотката на шеговитост, върху тежката й, вълниста коса, повявана от утринния морски бриз. И долови, че продължава да се усмихва, докато нещо, свито на топка в гърдите му, започваше да се разпуска.

Останалият път до Торе изминаха в мълчание. Като тръгнаха по широкия, слънчев булевард, водещ към лечителския комплекс на върха на хълма, Каол килна глава назад, за да обгърне кулата с поглед.

Торе беше още по-внушителна отблизо.

Приличаше по-скоро на масивна, заоблена крепост. Множество сгради сякаш я подпираха от всички страни, свързани с най-долните й етажи. Всичко това бе обградено от високи бели стени, чиито железни порти, на които бе изкован обликът на бухал, разгръщащ криле, зееха широко отворени, разкривайки пясъчни на цвят чакълести алеи, обточени с лавандулови и цветни лехи. Не, не бяха цветни лехи. А лехи с билки.

Билки, чиито утринни благоухания изпълниха носа му: босилек, мента, градински чай и много лавандула. Дори конете им като че въздишаха блажено, докато копитата им хрущяха по чакъла.

Стражите с униформи в синьо и жълто — навярно цветовете на Торе — ги пропуснаха веднага и Ирен им кимна признателно. Те дори не надникнаха към краката й. Или не смееха, или не желаеха да я засегнат. Каол извърна очи от тях, преди да му се наложи да срещне въпросителните им погледи.

Ирен пое напред и го преведе през свода към вътрешния двор на комплекса. Прозорците на триетажната сграда, чието извито тяло ограждаше двора, отразяваха ярко светлината на изгряващото слънце, но самото външно пространство…

Освен тихите шумове на пробуждащата се Антика и скриптенето на два чифта копита по бледия чакъл, се чуваше единствено ромонът на двата фонтана до срещуположните стени на двора; водата извираше от отворените като за писък човки на бухали и бълбукаше в дълбоките басейнчета отдолу. Лехи със светлорозови и лилави цветя, видимо поддържани, но и някак диви, следваха извивките на стените между лимонови дръвчета.

Едно от най-успокояващите места, на които някога бе попадал. А в единия край… двайсетина жени с рокли във всички цветове на дъгата, но повечето семпли като тези на Ирен.

Стояха в спретнати редици на чакъла, някои още деца, други дами в разцвета на младостта. Имаше и няколко по-възрастни.

Включително тъмнокожа, белокоса жена, която излезе от предната редица и се усмихна широко на Ирен. Лицето й никога не бе притежавало красота, но в очите й сияеше искра на милосърдие и смиреност, която накара Каол да примигне от удивление.

Всички останали я наблюдаваха, сякаш тя беше оста, около която се подреждаха. Дори Ирен, която й се усмихна, слизайки от коня с видимо облекчение. Някакъв страж дойде да поеме животното и се поколеба, щом забеляза, че Каол не слиза от своето.

Каол не му обърна внимание, а Ирен поразреса с пръсти оплетената си коса и заговори старицата на неговия език:

— Предполагам, че на теб дължа голямата посещаемост тази сутрин?

Небрежни думи, навярно опит да разведри обстановката след случилото се в библиотеката.

Старицата се усмихна, и то с такава топлина… Грееше по-ярко дори от слънцето, надничащо иззад стените на комплекса.

— Момичетата дочули, че днес щял да им преподава чаровен лорд. За малко да ме прегазят по стълбището.

Жената хвърли иронична усмивка на три момичета с пламнали бузи, едва ли на повече от петнайсет, които забиха свенливи погледи в обувките си. А сетне същите те съвсем не дотам свенливо го изгледаха изпод мигли.

Каол едва сдържа смеха си.

Ирен се обърна към него, взирайки се преценяващо в шината и седлото. Хрущенето на приближаващи колела по чакъла изпълни двора.

Шеговитият тон бързо се изпари. Да слезе от коня пред тези жени…

Стига!

Думата проехтя в съзнанието му.

Ако не можеше да преглътне гордостта си пред най-вещите лечителки на света, то заслужаваше страданието си. Беше се съгласил да помогне. И щеше да го стори.

Защото в задната редица наистина имаше няколко по-млади момичета, които изглеждаха пребледнели. Пристъпваха тревожно от крак на крак.

Това убежище, това прекрасно място… Над него се беше спуснала тъмна сянка.

И той щеше да направи всичко по силите си да я прогони.

— Лорд Каол Уестфол — обърна се към него Ирен и махна към старицата, — представям ви Хафиза, Върховна лечителка на Торе Сесме.

Едно от изчервените момичета въздъхна, когато чу името му.

Очите на Ирен танцуваха. Каол обаче кимна за поздрав на възрастната жена, която протегна ръце към него. Кожата й бе като папирус и въпреки това топла като усмивката й. Тя стисна силно пръстите му.

— Наистина сте толкова красив, колкото ви описа Ирен.

— Не съм казвала нищо подобно — изсъска Ирен.

Едно от момичетата се изкиска.

Ирен го стрелна предупредително, а Каол вдигна вежди и каза на Хафиза:

— За мен е чест и удоволствие, милейди!

— Колко е галантен — прошушна друго от момичетата зад него.

„Почакай да ме видиш как слизам от коня“, дощя му се да му каже.

Хафиза стисна ръцете му още веднъж и ги пусна. После се обърна към Ирен. В очакване.

Ирен просто плесна с ръце и обяви на събраните момичета:

— Лорд Уестфол е претърпял тежка травма в долната част на гръбнака и ходенето му е затруднено. Вчера Синдра от работилницата му измайстори тази шина по модел на степните конници, които открай време се сблъскват с подобни контузии.

Тя махна с ръка към краката му и шината.

С всяка нейна дума раменете му се сковаваха. Все повече и повече.

— Ако към вас се обърне пациент в подобно състояние — продължи Ирен, — знайте, че свободата да язди може да се окаже приятна алтернатива на каретата или покритата носилка. Особено ако преди това е водил независим живот. — Тя се позамисли за момент и допълни: — Всъщност дори още с раждането да е имал двигателни затруднения, това е положителен вариант за придвижване по време на лечебния процес.

Просто експеримент. Дори изчервените момичета бяха загубили усмивките си, докато изучаваха шината. Краката му.

Ирен ги попита:

— Коя от вас ще помогне на лорд Уестфол да се прехвърли в стола си?

Вдигнаха се поне дузина ръце.

Той се помъчи да се усмихне. Ала неуспешно.

Ирен посочи няколко момичета, които се спуснаха към него. Никое не вдигна очи по-нагоре от нивото на кръста му, дори не го поздравиха.

Когато момичетата се струпаха около нея, Ирен повиши глас, за да я чуват и онези, които все още бяха в строя.

— Този вариант не е подходящ за напълно обездвижени пациенти, но лорд Уестфол е здрав от кръста нагоре и способен да направлява коня с поводите. Равновесието и безопасността, разбира се, остават важни фактори, но друг такъв е фактът, че мъжеството на лорд Уестфол е с незасегната цялост и чувствителност, което обуславя няколко спънки по отношение на удобството при носене на подобна шина.

Едно от по-младите момичета се изкиска, но повечето само кимнаха, приковали погледи в обсъжданата зона, сякаш седеше гол пред тях. Лицето на Каол пламна и той едва се удържа да не покрие чатала си с ръце.

Две млади лечителки се заеха да разкопчават шината, докато други проучваха каишите и пръчките. И никоя не го поглеждаше в очите. Като че беше нова играчка — нов урок. Чудновато учебно пособие.

Ирен просто продължи:

— Гледайте да не го разклащате прекалено, докато… внимавайте!

Той се стараеше да задържи лицето си безизразно, но май започваха да му липсват дворцовите стражи. Ирен даваше на момичетата строги, категорични инструкции, докато го сваляха от седлото.

Каол дори не понечи да им помогне, нито да им се съпротивлява, макар че едни го дърпаха за ръцете, други го придържаха за кръста и светът се накланяше пред очите му, докато го теглеха надолу. Тялото му обаче тежеше твърде много и той долови как се плъзга по седлото на косъм от падането. Слънцето сякаш прогаряше кожата му.

Момичетата вече пъшкаха. Едно заобиколи от другата страна, за да прехвърли крака му през гърба на коня — поне така му се струваше. Виждаше само къдравата му глава, докато буташе крака му нагоре, а той просто висеше в седлото, позволявайки на трите момичета, стиснали зъби, да го смъкват лека-полека пред мълчаливите, изучаващи погледи на останалите…

Едно от момичетата изпуфтя и изпусна рамото му. Светът този път потъна пред очите му…

Силни, уверени ръце го хванаха на две пети от светлия чакъл, докато момичетата тътреха крака наоколо и сумтяха, мъчейки се да го вдигнат. Бяха го измъкнали от коня, но краката му вече лежаха под него, далечни като високия връх на Торе.

Грохот изпълни главата му.

Обзе го чувство за голота. По-смущаващо от седенето по долни гащи с часове. От ваната със слугинята.

Ирен, хванала рамото му тъкмо преди да забие нос в земята, каза на лечителните:

— Можехте да се справите и по-добре, момичета! Много по-добре в доста отношения. — Тя въздъхна. — Но ще обсъдим грешките ви по-късно. Сега го настанете в стола.

С усилие си налагаше да я слуша, увиснал между момичетата, повечето от които тежаха наполовина по-малко от него. Ирен подсвирна пронизително и отстъпи, за да пусне провинилата се на мястото й.

Някъде наблизо заскрибуцаха колела. Той дори не надникна към количката, бутана от една ученичка. Дори не продума, докато го слагаха вътре, разтърсвайки я цялата.

По-внимателно! — предупреди ги отново Ирен.

Момичетата се засуетиха, а другите, присъстващи в двора, продължаваха да зяпат. Секунди или минути бяха изтекли от началото на изпитанието? Докато Ирен изреждаше набързо някои свои насоки и наблюдения, Каол стискаше страничните облегалки на стола. Стисна ги още по-силно, когато едно от момичетата се наведе и понечи да докосне обутите му в ботуши крака, да ги подреди подобаващо.

Щом съзря пръстите му да се доближават до прашната черна кожа, в гърлото му се надигнаха толкова много думи и просто усещаше, че ще изригнат от него, че няма да съумее да сдържи предупредителния си рев…

Сбръчкани кафяви ръце хванаха китката на момичето, възпирайки го на броени сантиметри от краката му.

Хафиза каза кротко:

— Позволи на мен.

Момичетата се отдръпнаха назад и Хафиза се наведе да му помогне.

— Приготви дамите, Ирен — подхвърли през едното си кльощаво рамо старицата и Ирен й се подчини, подкарвайки ги обратно към строя.

Ръцете на Хафиза се задържаха върху ботушите му — върху краката му, изпружени в противоположни посоки.

— Аз ли да ги оправя, лорде, или предпочитате вие?

Думите го предадоха, а и не знаеше дали ще смогне да използва собствените си ръце, без да се разтреперят неудържимо, ето защо кимна поощрително на жената.

Хафиза изправи единия му крак и изчака Ирен да се поотдалечи на няколко стъпки от тях, където се зае да показва на ученичките упражнения за разтягане.

— Това е дом на учението — пророни старицата. — По-големите ученици преподават на по-малките. — Въпреки акцента й Каол я разбираше съвсем ясно. — Ирен по инстинкт показа на момичетата как се използва такава шина, лорд Уестфол, за да им демонстрира нагледно как да подходят към пациент с подобни затруднения. Тя самата го е научила чак в степите. На много от учениците ни едва ли ще им се отдаде възможност да стигнат дотам. Не и в близките години.

Каол най-сетне срещна очите на Хафиза и онова, което зърна в тях, го сломи повече от това група фини девойки да го свалят от коня му.

— Моята Ирен ви мисли доброто.

Той не й отвърна. Не знаеше дали разполага с подходящите думи.

Хафиза нагласи и другия му крак.

— Тя има много други белези, милорд. Освен онзи на шията й.

Идеше му да заяви на старицата, че е до болка запознат с това.

Но успя да потисне уязвимостта си, кипящия си гняв.

Обещал бе да помогне на тези момичета, да им предаде от знанията си.

Хафиза сякаш го прочете в очите му — долови го. Затова само го потупа по рамото, изправи се с тихо пъшкане и се върна на мястото си в строя.

Ирен очевидно беше приключила с разтягането; вече стоеше обърната към него и го оглеждаше с интерес. Сякаш с постъпката си Върховната лечителка бе привлякла вниманието й към нещо, което досега й бе убягвало.

Очите й се спряха върху неговите и тя сбърчи вежди във въпросителното „Какво има?“.

Той пренебрегна настойчивостта в погледа й, тревожната искра в него. Скъта унижението надълбоко в себе си и забута количката си към нея. Сантиметър по сантиметър. Чакълът не беше идеалната настилка, но той стисна зъби. Беше дал дума на тези момичета. И нямаше да отстъпи от нея.

— Докъде стигнахме последния път? — попита Ирен едно момиче от предната редица.

— Вадене на око — отвърна то с широка усмивка на лице.

Каол почти се задави.

— Точно така — потвърди Ирен, потривайки длани. — Кой ще го демонстрира?

Вдигнаха се множество ръце и Ирен избра една девойка, която се оказа доста дребничка. Тя самата зае нападателна стойка пред ученичката и я сграбчи с изненадваща сила.

Слабите ръце на момичето обаче се стрелнаха право към лицето на Ирен — с палци към ъглите на очите й.

Каол подскочи в стола си и сигурно щеше да изхвърчи от него, ако момичето не се бе спряло навреме.

— Така. А после? — подкани го спокойно Ирен.

— Извивам палци ей така — момичето изпълни движението във въздуха помежду им, така че всички да видят — и пук!

Някои от момичетата се засмяха спотаено на образния звук.

Елин щеше да се пръсне от радост, ако беше тук.

— Правилно! — възкликна Ирен и ученичката се върна на мястото си в строя. Тогава Ирен се обърна към него и в очите й пак пробяга тревога, но тя просто му обясни: — Това е третият ни урок за този семестър. Засега сме покрили само атаките отпред. Обикновено използваме стражите като доброволни жертви — сред момичетата се разнесе кискане, — но днес искам да ни кажете какво според вас може да стори една дама, била тя млада или възрастна, силна или слаба, при евентуално нападение. Споделете с нас най-основните си ходове и насоки.

Беше обучавал млади мъже, готови да проливат кръв — не да лекуват хора.

Самоотбраната обаче беше първият урок, на който бяха научили него самия и който той даваше на младите си стражи.

Преди да ги провесят от портите на онзи дворец.

С какво им бяха помогнали уроците му в критичния момент?

Нито един. Нито един от групата, която бе обучавал, с която бе работил години наред… Нито един не беше оцелял. Бруло, негов ментор и предшественик, му беше предал всичките си умения, ала с какво се бе оказало от полза това? Всичките му ученици бяха погинали в мъки. Животите, които се бе клел да брани…

Слънцето вече жареше, двата фонтана изпълваха двора с далечния си, мелодичен ромон.

С какво беше помогнало цялото това учене на града му, на народа му в часа на кошмарния щурм?

Той вдигна поглед; редиците от млади жени го наблюдаваха с любопитство.

С очакване.

В даден момент бе решил да изхвърли меча си в Ейвъри, неспособен да понесе тежестта му. Беше го запратил в тъмните, буйни води заедно с всички идеали на капитана на стражата.

И оттогава потъваше, давеше се. Дълго преди гръбнакът му да пострада.

Не знаеше дали изобщо бе опитал да изплува. Не и след като реката погълна меча му. След като остави Дориан в онази стая с баща му и каза на приятеля си — на брат си, — че го обича. Съзнавайки, че го напуска завинаги. Във всеки смисъл на думата.

Каол се насили да поеме въздух. Поне да опита.

Когато мълчанието му се проточи твърде дълго, Ирен дойде до него с все същото объркано, угрижено изражение на лице. Сякаш недоумяваше защо — защо беше толкова… Той стъпка мисълта. Тази и всички други.

Погреба ги в тинестото дъно на Ейвъри, където лежеше онзи меч с орел на дръжката, забравен и ръждив.

После вдигна брадичка и погледна в очите всички момичета, жени и старици. Лечителки, слугини, библиотекарки и готвачки, беше му обяснила Ирен.

— Когато някой ви нападне — подхвана най-накрая, — вероятно ще се помъчи да ви изтласка другаде. В никакъв случай не му го позволявайте. Иначе това ще е лобното ви място. — Посещавал бе достатъчно местопрестъпления в Рифтхолд, беше проучвал достатъчно убийства, за да знае колко вярно бе казаното. — Ако нападателят пробва да ви изтласка от настоящото ви местоположение, вие го превърнете в свое бойно поле.

— Това го знаем — обяви едно от изчервените момичета. — Беше първият урок на Ирен.

Ирен кимна сериозно. Той за пореден път не си позволи да надникне към шията й.

— Настъпване по горната извивка на ходилото? — едва намери сили да се обърне към Ирен.

— И това беше в първия урок — отвърна вместо нея същото момиче.

— А за обезвреждането чрез удар в слабините?

Момичетата закимаха. Ирен очевидно познаваше основните ходове.

Каол се усмихна мрачно.

— А знаете ли как да повалите мъж с моите размери, или още по-едър, и то само с два хода?

Няколко момичета се засмяха, клатейки глави. Реакцията им леко го притесни.

Загрузка...