Кулата на зората

20

Улиците пустееха, тъй като повечето обитатели на града се бяха стекли на пристанището за церемонията в чест на Техоме по изгрев-слънце. Каол предполагаше, че само болните са се задържали по домовете си, затова и когато наближиха тясната къща на една слънчева, прашна улица, не се изненада да чуе жестоката кашлица още преди да са достигнали вратата.

Е, преди Ирен да е достигнала вратата. Тъй като количката му я нямаше, той трябваше да остане на коня си, но лечителката дори не отчете този факт; просто слезе от кобилата си, остави я на коневръза малко по-надолу по улицата и закрачи към къщата. Той продължаваше да шава с пръсти колкото можеше по-често и доколкото позволяваха ботушите. Съзнаваше, че в своята същност движението е истински дар, но и то изискваше повече концентрация, отколкото бе очаквал, както и повече енергия.

Още свиваше и разпускаше пръсти, когато някаква старица отвори вратата на къщата, въздъхна, зървайки Ирен, и й заговори провлачено на халха. За да я разбере очевидно, защото и тя самата й отвърна на същия език, макар и тромаво и колебливо. Все пак по-добре, отколкото би се справил той. После влезе в къщата, оставяйки вратата открехната.

През отворените прозорци и врата дори от улицата се виждаше малкият креват, закътан под боядисания перваз — навярно за да диша пациентът свеж въздух.

В него лежеше възрастен мъж — източникът на кашлицата.

Ирен размени няколко думи със старицата, преди да отиде при мъжа й, издърпвайки ниско, трикрако столче.

Каол погали врата на коня си и пак размърда пръсти, а Ирен взе съсухрената ръка на мъжа и долепи длан до челото му.

Движенията й бяха нежни, спокойни. А лицето й…

Върху него грееше топла усмивка. Каквато не бе съзирал досега.

Тя каза нещо на старицата, кършеща ръце зад нея, след това отгърна внимателно тънкото одеяло върху мъжа.

Каол се вцепени, виждайки раните по гърдите и корема му. Дори и старицата го последва.

Ирен обаче не трепна и със същото спокойно изражение разпери ръка пред себе си. Точно над най-тежките рани.

Остана така дълги минути, сбърчила вежди, докато от дланта й струеше светлина към гърдите на мъжа.

А когато вдигна ръка… старицата зарида. И целуна ръцете й — първо едната, сетне и другата. Ирен просто се усмихна и целуна провисналата буза на жената, след което й даде строги насоки за по-нататъшната грижа за мъжа, преди да си вземе довиждане с нея.

Чак когато затвори вратата след себе си, красивата усмивка напусна лицето й. Тя втренчи поглед в прашния калдъръм и устата й се стегна, като че бе забравила, че Каол е там.

Конят му изцвили и тя рязко изправи глава.

— Добре ли си? — попита я той.

Ирен само отвърза кобилата си, яхна я и пое по улицата, прехапала долната си устна.

— Болестта му няма да се даде лесно. Борим се с нея от пет месеца. А този път ми се стори толкова зле, че…

Тя поклати глава — разочарована. От себе си.

— Няма ли лечение?

— Преборвали сме я при други пациенти, но понякога болният… Той е много стар. И дори когато реша, че съм я прогонила, тя се завръща. — Ирен въздъхна. — Вече имам чувството, че единствено му печеля по малко време, а не го избавям.

Каол се загледа в стегнатата й челюст. Жена, свикнала да изисква съвършенство от себе си, докато в отговор едва ли го очакваше от околните. Сигурно дори не се надяваше на такова.

— Трябва ли да посетиш и други пациенти? — поинтересува се той.

Тя надникна свъсено към краката му. Към палеца, който притискаше към върха на ботуша си, издувайки черната кожа.

— Може да се върнем в двореца…

— Харесва ми навън — изстреля той. — Улиците са празни. Нека…

Не съумя да довърши.

Ала Ирен като че ли го разбра.

— В другия край на града има една млада майка. — На дълъг, дълъг път оттук. — Възстановява се от тежко раждане преди две седмици. Ще ми се да я навестя.

Каол опита да прикрие облекчението си.

— Да вървим тогава.

И тръгнаха. Улиците продължаваха да пустеят, а Ирен му обясни, че церемонията траела до късната сутрин. Въпреки че боговете на империята били въздигнати от различни краища на света, повечето хора почитали всички празници.

Религиозната търпимост била една от основните каузи на първия хаган — и на всички след него. Потъпкването на чуждите вярвания щяло да доведе до раздори в империята, ето защо той приел всичките. Някои близки по същността си богове слял в общ образ, като осигурил на всички поклонници свободата да упражняват религията си без страх.

Каол от своя страна разказа на Ирен за една друга полза от подобна политика на хагана, за която самият той бе чел: лесно намирал шпиони в други кралства, където религиозните малцинства били потискани.

Оказа се, че и тя го знаела, в резултат на което го попита дали той самият някога бе използвал услугите на шпиони за предишния си… пост.

Каол й отговори отрицателно. Е, не й сподели за хората му, работили под прикритие, но те все пак не бяха като шпионите, към които прибягваха Едион и Рен Алсбрук. Не й довери и че той бе служил под прикритие в Рифтхолд през пролетта и лятото. Разговорите за стражите от някогашната му команда… Просто си замълча.

Ирен също притихна, сякаш доловила, че неговото мълчание не произтичаше от липса на теми за разговор.

Заведе го в квартал на града, изпълнен с градинки и паркове, където къщите бяха малки, но добре поддържани. Видимо обиталище на средната класа. Напомняше му на Рифтхолд, но… беше по-чисто. По-светло. Въпреки тазсутрешното спокойствие по улиците, кварталът кипеше от живот.

Както и спретнатата къщичка, пред която спряха. Млада жена с весели очи ги забеляза от прозореца на горния етаж. Извика нещо на халха, а после се скри в стаята.

— Е, тук поне положението е ясно — рече приглушено Ирен. След миг входната врата се отвори и жената изникна на прага с пухкаво бебе в ръце.

Майката се поколеба, зървайки Каол, но той й кимна вежливо за поздрав.

Тя му се усмихна слънчево, ала усмивката й се превърна в дяволита, когато погледна към Ирен, мърдайки закачливо вежди.

Ирен се засмя и този звук… Колкото и красив да беше, не можеше да се мери с усмивката, изписана на лицето й. С радостта в нея.

Каол никога не бе виждал по-прекрасно лице.

По-прекрасно лице от това на Ирен, когато слезе от коня си и пое топчестото бебче — въплъщение на жизнеността — от протегнатите ръце на майката.

— О, същинско ангелче е! — изчурулика тя, погалвайки с пръст едната румена бузка на бебето.

Майка му засия.

— Шишкава е като свинче. — Говореше на езика на Каол или защото Ирен използваше него, или защото бе забелязала чертите му, съвсем различни от обичайните за Антика. — И яде като свинче.

Ирен заподскача с бебето в ръце, гукайки гальовно.

— Значи се справяш с кърменето?

— Ще виси на гърдите ми денонощно, ако й позволя — похвали се майката, без да е особено смутена от присъствието на мъж.

Ирен се изкиска и усмивката й се разшири, когато една от малките ръчички се вкопчи в пръста й.

— Изглежда повече от здрава — отбеляза тя. Сетне огледа майката. — А ти как се чувстваш?

— Следвам режима, който ми даде. Ваните помагат.

— Спря ли кървенето?

Тя поклати глава. В следващия момент явно го забеляза, защото попита малко по-тихо:

— Със съпруга ми кога ще можем да… сещаш се?

Каол внезапно намери сградите надолу по улицата за страшно интересни.

Ирен се подсмихна.

— Изчакайте още седем седмици.

Жената ахна възмутено.

— Но нали ме излекува!

— Да, но преди това едва не умря от кръвозагуба. — Думите й не осигуряваха простор за никакви уговорки. — Дай на тялото си време да се възстанови. Други лечителки биха ти казали най-малко осем седмици, но… пробвайте след седем. Ако усетиш дори слаба болка обаче…

— Знам, знам — махна с ръка жената. — Просто… доста време мина.

Ирен отново се засмя и Каол впери поглед в нея.

— Е, ще изчакате още малко.

Жената се подсмихна палаво и взе гукащото бебе от ръцете й.

— Надявам се ти поне да се забавляваш.

Изпреварвайки Ирен, Каол улови многозначителния й поглед, отправен в негова посока.

И със солидно самодоволство установи как Ирен примигна, скова се и почервеня.

— Какво… о. О, не!

Тонът, с който изплю последната дума… на бърза ръка попари самодоволството му.

Жената просто се подсмихна, вдигна бебето в прегръдките си и се запъти към приказната къщичка.

— Аз определено бих.

Вратата се затвори.

Ирен се обърна към него с поруменели бузи, старателно избягвайки погледа му.

— Духовита жена — рече тя.

Каол се засмя.

— Не предполагах, че заслужавам толкова категорично „не“.

Тя го стрелна кръвнишки, яхвайки кобилата си.

— Не си лягам с пациенти. Пък и ти си с капитан Фалик — побърза да добави. — Освен това…

— Не съм във форма да задоволявам жени?

Сам се смая от думите си. Но пак изпита самодоволство от искрата в очите й.

— Не — отрече Ирен и наново се изчерви. — Не исках да кажа нещо подобно. Но си… ти.

— Ще пробвам да не се обиждам.

Тя махна с ръка, гледайки във всички посоки, но не и към него.

— Знаеш какво имам предвид.

… че беше мъж от Адарлан, и то служил на краля? Да, такъв беше. Но реши да се смили над нея и затова каза:

— Шегувах се, Ирен. Аз съм… с Несрин съм.

Тя преглътна, все още червена като домат.

— Къде е капитанът днес?

— Отиде на церемонията със семейството си.

Несрин не го беше поканила, а той заяви, че му се щяло да отложи язденето през града. А ето къде се бе оказал сега.

Ирен кимна отнесено.

— Ще ходиш ли на тържеството в двореца довечера?

— Да. Ти?

Тя пак кимна. А след кратко, неловко мълчание добави:

— Не ми се иска да работя по теб днес. Може пак да се унесем и да изпуснем тържеството.

— Толкова ли ще е страшно?

Ирен надникна към него, докато завиваха покрай един ъгъл.

— Отсъствието ми би засегнало някои членове на хаганското семейство. Ако не и самата Богиня на дълбините. Не знам кое ме плаши повече. — Той се засмя отново, а Ирен продължи: — Хасар ми даде рокля назаем, така че съм длъжна да отида. В противен случай може да си навлека гнева й.

Сянка прекоси лицето й. И Каол тъкмо се канеше да я попита защо, когато тя предложи:

— Искаш ли да те разведа из града?

Той впи недоумяващ поглед в нея, смаян от предложението й.

— Признавам, че не съм особено запозната с историята му, но работата ми ме е отвеждала във всеки от кварталите му, така че най-малкото няма да се загубим…

— Да — пророни той. — Да.

Ирен се усмихна плахо. Кротко.

И го поведе напред през улиците, които започваха да се изпълват с хора — церемонията беше приключила и предстояха същинските празненства. Развеселени гуляйджии вече се стичаха по булевардите и уличките, музика се лееше навред, а ароматите на храна и подправки ги обгръщаха отвсякъде.

Каол забрави за горещината, за жаркото слънце; забрави да раздвижва от време на време пръстите си, докато яздеха през лъкатушещите улици на различни квартали, докато се дивеше на куполестите храмове и библиотеките, докато Ирен му показваше книжните пари, направени от кора на черница и коприна, които използваха вместо неудобните, тежки монети.

Купи му от любимото си лакомство — сладкиш с рожков — и се усмихваше на всеки, с когото се разминаваха. Но не и на него самия.

Не се боеше да свърне по която и да било тясна уличка или квартална пряка. Град на боговете, да, ала и град на учението, на светлината, удобствата и охолния живот.

Щом слънцето достигна зенита си, го въведе в тучна градска градина, чиито надвиснали дървета и лиани спираха палещите му лъчи. Поеха по лабиринта от пътеки, почти празен заради обедното угощение.

От повдигнати нависоко цветни лехи извираха буйни цветове, висящи папрати се полюшваха на прохладния морски бриз, птички се надпяваха сред тежките листа на устремилите се нагоре палми.

— Смяташ ли, че… — подхвана Ирен след дълги минути на мълчание — … че един ден… — Тя задъвка долната си устна. — Че и ние можем да си имаме такова място?

— В Адарлан?

— Където и да било — отвърна тя. — Но да, в Адарлан, във Фенхароу. Разправят, че някога градовете на Ейлве били приказни като този. Преди…

Преди да се спусне сянката, която сега тегнеше помежду им. В сърцето му.

— Така е — потвърди Каол, прогонвайки мисълта за принцесата, живяла в онези градове, обичала ги силно.

И все пак като че белегът на лицето му леко запулсира. Въпреки това обмисли въпроса й. И от сенките на паметта си дочу гласа на Едион Ашривер.

Според теб какво мислят за нас народите от други континенти? Дали ни мразят, или пък ни съжаляват заради онова, което си причиняваме едни на други? Нищо чудно и там да е същият кошмар. Или още по-голям. Но… трябва да вярвам, че там е по-добре. Че все някъде е по-добре оттук.

Каол се питаше дали някога щеше да успее да каже на Едион, че е намерил такова място. Дали ще успее да сподели с Дориан за видяното тук. Да му помогне да издигнат Рифтхолд, неговото кралство, от руините, да го превърнат в нещо подобно на Антика.

Той осъзна, че не бе довършил отговора си, че Ирен още го чака, отмествайки от пътя им дълга лиана с малки лилави цветове.

— Да — промълви накрая, съзирайки предпазливостта, която прикриваше мъничката искрица надежда в очите й. — Вярвам, че един ден можем да си изградим такова място. — Сетне добави: — Ако оцелеем във войната.

Ако съумееше да тръгне оттук с армия, с която да се опълчат на Ераван.

Времето го притискаше, задушаваше го. Трябваше да побърза. Да побърза с всичко…

Ирен огледа лицето му насред душния зной на градината.

— Много обичаш народа си.

Каол кимна, неспособен да открие достатъчно силни думи.

Тя отвори уста, сякаш се канеше да каже нещо, но я затвори. И вместо това отбеляза:

— Народът на Фенхароу също не е постъпвал само благородно през изминалото десетилетие.

Той се стърпя да не надзърне към тънкия белег, минаващ през гърлото й. Дали някой от собствените й сънародници не бе…

Ирен въздъхна, докато съзерцаваше розовата градина, повяхнала в палещата жега.

— Най-добре да се връщаме. Преди улиците да са станали непроходими от хора.

Каол се зачуди какво ли се бе канила да каже преди малко, но реши да премълчи. Какво бе онова, което беше извикало тази сянка в очите й.

Той просто тръгна след нея и всички думи увиснаха помежду им.

Разделиха се в двореца, чиито коридори гъмжаха от слуги, подготвящи вечерното тържество. Ирен се насочи надясно, за да търси Хасар и обещаната й рокля и вана, а Каол се върна в собствения си апартамент, за да отмие прахоляка и потта от тялото си и да намери подходящ тоалет.

От Несрин нямаше и следа, докато внезапно не се прибра по време на ваната му и не извика, че и тя щяла да си вземе такава, затваряйки вратата на спалнята си.

Пременен в тюркоазения си жакет, Каол я изчака в коридора. Когато Несрин се появи, той примигна с удивление — облякла бе жакет и панталон с аметистов цвят и изтънчена кройка. От дни не я беше виждал в капитанска униформа. Но вместо да я разпитва, каза само:

— Изглеждаш чудесно.

Тя се усмихна. Лъскавата й коса още беше влажна от ваната.

— И ти не си за изхвърляне. — А после, явно забелязала цвета на лицето му, попита: — На слънце ли си стоял днес?

Лекият й акцент като че ли се бе задълбочил и говорът й звучеше някак по-засукано.

— Придружих Ирен из града до домовете на неколцина от пациентите й.

Несрин се усмихна и закрачиха един до друг по коридора.

— Радвам се да го чуя.

Тя не каза нито дума за планираното яздене, нито пък за гостуването у роднините й, което бе отложил. Каол се подвоуми дали изобщо си спомняше и за двете.

Още не й беше споделил за пръстите си. Ала вече наближаваха тържествената зала на двореца, така че… По-късно. По-късно щяха да обсъдят всичко.

Тържествената зала бе същинска приказка.

Само така можеше да я опише.

Гостите не бяха толкова многобройни, колкото очакваше — едва с шепа повече от обичайната група везири и членове на хаганското семейство, но украсата и пиршеството пред тях бяха зашеметяващи.

Той почти зяпна, Несрин също, а след малко някакъв слуга дойде да ги отведе до местата им на хаганската маса — чест, която още се учудваше, че им оказват. Хаганът и съпругата му нямало да присъстват на тържеството, уведоми ги Дува. Майка й не се чувствала добре последните дни и предпочитала да празнува насаме със съпруга си.

Несъмнено свалянето на траурните знамена след толкова време тежеше и на двама им. Пък и моментът навярно не бе подходящ да занимава хагана с евентуалното им съюзничество.

В залата влезе поредната група гости, сред които Хасар и Рения, хванали Ирен под ръка.

Когато се разделиха насред един от централните коридори на двореца, Ирен лъщеше от пот и прахоляк, бузите й руменееха и няколко къдрици стърчаха около ушите й. Роклята й беше измачкана от ездата, долният й край — изцапан.

Сега обаче изглеждаше по коренно различен начин.

Каол долови как половината мъже на масата плъзват очи към Хасар — към Ирен, след които вървяха две от слугините на принцесата. Хасар се подсмихваше самодоволно, Рения беше неотразима в рубиненочервено, но Ирен…

За красива жена, облечена в най-изящните дрехи и окичена с най-разкошните бижута на империята, лечителката излъчваше учудваща смиреност. Да, раменете й бяха изправени, гръбнакът й — изопнат като струна, но усмивката, блъснала го право в корема по-рано, вече я нямаше.

Хасар бе облякла Ирен в кобалтовосиньо, което подчертаваше топлия цвят на кожата й и караше кестенявата й коса да блести, сякаш наистина бе позлатена. Принцесата дори беше сложила тънък слой грим по лицето й, а може би леката руменина по луничавите й бузи се дължеше на дълбокото й деколте и втален корсет, разкриващи пищната й фигура.

Собствените й рокли в никакъв случай не забулваха извивките на снагата й, но тази… Каол чак сега съзнаваше колко тънка е талията й, колко примамливо се разгръща ханшът й под нея. Колко е надарена в горната част на тялото си…

И не само той я оглеждаше от глава до пети. Сартак и Аргун седяха приведени напред в столовете си, докато сестра им водеше Ирен към хаганската маса.

Косата на лечителката беше почти изцяло разпусната, единствено от двете страни бе вдигната с гребени от злато и рубини. Същите обеци се полюшваха покрай фината й шия.

— Изглежда царствено — изшушука му Несрин.

Ирен наистина приличаше на принцеса, макар и такава, тръгнала към бесилото, ако се съдеше по мрачното й изражение, когато достигнаха масата. Доволството, белязало чертите й, преди да се разделят в коридора, се беше изпарило през двата часа, прекарани с Хасар.

Този път принцовете станаха, за да поздравят Ирен — Кашин бе пръв сред тях.

Необявената наследница на Върховната лечителка, жена, която навярно щеше да се ползва със значителна власт в хаганата. И те като че ли си даваха сметка за сериозното значение на подобна роля. Най-вече Аргун, вперил пресметлив поглед във влиятелната, красива жена пред себе си.

Каол прозря думата в очите му: трофей.

И стисна челюсти. Ирен определено не желаеше вниманието на най-красивия от принцовете, а едва ли щеше да се зарадва на такова и от другите двама.

Аргун отвори уста да каже нещо на Хасар, но принцесата отиде право при Каол и Несрин, прошепвайки в ухото на Несрин:

— Премести се.