34

Беше по-страшно, отколкото си бе представяла някога.

Паякът каранкуи, който се спусна от тавана, беше далеч по-страшен.

По-голям от кон. Имаше черно-сива кожа на бели петна и множество очи — бездънни езера от обсидиан. Но независимо от огромните размери тялото му беше стройно, изваяно и по-скоро наподобяваше това на черна вдовица, отколкото на тарантула.

— Онези елфически нищожества забравиха да погледнат нагоре, докато строяха това място — каза паякът с меден женски гласец въпреки чудовищния си вид. Дългите му предни крака дращеха по древния камък. — Забравиха за кого поставят капаните си.

Несрин потърси с очи изход по стълбището зад паяка или през осветителните дупки в тавана. Ала не намери.

Наблюдателницата се бе превърнала в същинска паяжина. Глупачка. Истинска глупачка, задето толкова време се беше забавила…

Ноктестите крака на паяка стържеха по камъка.

Несрин прибра меча си.

— Правилно — измърка каранкуи. — Добре е, че се досещаш колко безполезни са тези елфически дрънкулки срещу мен.

Тя взе лъка си и го зареди със стрела.

Паякът се изсмя.

— Щом елфите стрелци не ме спряха преди толкова време, ти ли ще успееш, човешка жено?

До нея мечът на Сартак се надигна леко.

Това, че можеше да умре тук и сега, не й беше хрумнало на закуска, докато Борте сплиташе косата й.

Но нямаше какво да направи, докато паякът ги приближаваше, изваждайки зъбите си.

— След като приключа с теб, ездачо, ще накарам и птицата ти да пищи.

По зъбите му се стичаше гъста течност. Отрова.

Паякът скочи в атака.

Несрин стреля, като зареди втора стрела още преди първата да е стигнала целта си. Страшилището обаче отскочи толкова ловко, че вместо окото стрелата й удари твърдата обвивка на корема му, забивайки единствено върха си. Каранкуи се стовари върху каменната маса за изтезания, сякаш се канеше да им връхлети оттам…

Сартак замахна яростно с меча си към най-близкия ноктест крак.

Плисна черна кръв, паякът изскимтя и двамата хукнаха към далечния свод…

Но каранкуи заприщи пътя им. Закова крака между стената и каменната маса, толкова близо до тях, че вонята на смърт от зъбите му…

— Човешка измет — изплю паякът, опръсквайки камъните в краката им с отрова.

С ъгълчето на окото си Несрин съзря как Сартак протяга ръка пред нея, за да я отблъсне назад, да изскочи пред смъртоносните челюсти…

В първия момент не проумя какво се случи.

Какво подтикна каранкуи да изпищи.

Както се канеше да потуши саможертвената лудост на Сартак… изведнъж паякът полетя през каменната зала и се запремята по земята.

Не беше Кадара, а нещо огромно, въоръжено с нокти и зъби…

Сив вълк. Голям колкото пони и толкова озверял.

Сартак дори не се замисли, нито пък Несрин. Хукнаха към свода и нагоре по стълбището, без да ги е грижа колко копия изхвърчат от стените — надбягваха дори капаните, прескачаха дупките между стъпалата, глухи за сблъсъците и пищенето от долния етаж…

Вълкът изскимтя, а сетне се спусна тишина.

Несрин и Сартак достигнаха върха на стълбището и се завтекоха към гората отвъд отворената арка. Принцът бе долепил ръка до гърба й и я тласкаше напред, макар че и двамата тичаха полуобърнати към кулата зад тях.

Паякът изскочи от сумрака, но наместо да поеме към гората, свърна към стълбището за горния етаж на наблюдателницата. Изглежда, че целеше да нападне вълка изневиделица.

Точно както очакваше Несрин, вълкът изхвърча от долното стълбище, устремен към арката и гората, без дори да надникне назад.

Паякът скочи. И в небето проблесна нещо златисто.

Бойният писък на Кадара разтърси боровете. Ноктите й се впиха в корема на каранкуи и го бутнаха надолу по стълбището.

Вълкът отскочи встрани, а предупредителният рев на Сартак бе заглушен от крясъците на рука и паяка. Каранкуи се приземи по гръб, точно както бе целяла Кадара — така че коремът му да остане незащитен срещу ноктите и резливия й като меч клюн.

Рукът атакува свирепо, плисна черна кръв и съществото размаха крака в предсмъртна агония. После се възцари тишина.

Когато Кадара разчлени гърчещия се паяк, лъкът на Несрин увисна в треперещите й ръце. Тя се завъртя към Сартак, но той гледаше другаде. Към вълка.

И Несрин се досети — веднага щом зърна вълка да куцука към тях с дълбока рана през ребрата — и забеляза тъмносапфирените му очи.

Досети се какво вижда, кого вижда, когато сивата му козина засия и цялото му тяло се изпълни с пулсираща светлина.

А щом Фалкан се изправи на крака пред тях, долепил ръка до кървящата рана през ребрата си, тя пророни:

— Ти си хамелеон.

Загрузка...