5

Каол почти не мигна. Отчасти заради непоносимата жега, отчасти защото се намираха в опечаления дом на несигурен съюзник, навярно пълен с шпиони и скрити опасности — навярно дори от Морат, — и отчасти заради случилото се с Рифтхолд и всичко свидно за него, намиращо се там.

И отчасти заради срещата, която му предстоеше след броени минути.

Несрин кръстосваше с нетипична тревожност из всекидневната, която щеше да се превърне в негова болнична стая. Ниски дивани и купчини възглавници изпълваха пространството, а лъскавият под бе застлан тук-там с дебели, умело изтъкани килими, дело на изкусните килимарки от запада, както му беше обяснила Несрин. Произведения на изкуството и скъпоценности от цялата хаганска империя красяха обширната стая заедно с палми в саксии, клюмнали от жегата и слънчевата светлина, процеждаща се през градинските прозорци и врати.

„Десет сутринта“, беше го уведомила най-голямата дъщеря на хагана по време на вечеря. Принцеса Хасар — с обикновеното си лице и свирепи очи. Прекрасна млада жена седеше на масата до нея и бе единственият човек, на когото Хасар се усмихваше. Нейна любовница или съпруга, ако се съдеше по честото докосване и дългите погледи.

Дяволитата усмивка на Хасар, като му съобщи кога да очаква лечителката, го накара да се зачуди кого точно изпращаха.

Още не знаеше какво да мисли за тези хора, за това място. За този град на учението със смесицата му от толкова много мирно съжителстващи култури и истории… Неизбежно го сравняваше с роптаещия, прекършен дух на народа, съществуващ в ужас и разногласия под сянката на Адарлан, под хомота на зверските му престъпления.

На вечеря го бяха попитали за клането на роби в Калакула и Ендовиер.

Въпросът му бе зададен от мазния Аргун. Ако принцът беше сред новите попълнения в някогашната му гвардейска част, Каол с лекота щеше да го вкара в строя с няколко навременни прояви на надмощие. Тук обаче не разполагаше с властта да усмири лукавия, високомерен мъж.

Дори когато Аргун се поинтересува защо предишният крал на Адарлан бе решил да пороби собствените си поданици. И да ги изколи като животни. Защо не си беше взел поука от ужасяващата робска история на Южния континент.

Каол го възнагради със сбити, резки отговори, граничещи с неучтивост. Сартак, единственият освен Кашин, когото Каол харесваше, накрая се умори от разпита на по-възрастния си брат и отклони разговора в друга посока. Каол не помнеше каква бе тя, тъй като беше твърде зает да се бори с грохота в ушите си след резливите въпроси на Аргун. А сетне да наблюдава всяко лице — кралско, везирско и слугинско, появило се в трапезарията на хагана. Не се натъкна нито на черни пръстени и нашийници, нито пък на странно поведение.

За което докладва на Кашин с дискретно поклащане на глава. Принцът се престори, че не е видял, но в очите му просветна заповед: „Продължавай да следиш!“.

И Каол продължи, поделяйки вниманието си между вечерята и всяка дума, всеки поглед, всяка глътка въздух на околните.

Въпреки скорошната кончина на най-малката им сестра, наследниците поддържаха оживения дух на вечерта и разговорите не секваха, но главно на езици, които Каол или не говореше, или дори не разпознаваше. Представители на толкова различни кралства се бяха събрали в залата — везири, слуги, приятели; самата принцеса Дува, вече най-младата сред потомците, беше омъжена за тъмнокос принц с тъжни очи, дошъл от далечна земя, който не се откъсваше от бременната си жена и почти не разменяше и дума с друг. Но усмихнеше ли му се Дува… Каол не смяташе, че светлината, озаряваща лицето му, е престорена. И се чудеше дали мълчанието му не се дължеше не на затвореност, а на факта, че още не познаваше достатъчно добре езика на съпругата си.

Несрин обаче нямаше подобно оправдание за безмълвното си, унило присъствие на масата. Каол знаеше, че се е изкъпала преди вечеря, само защото чу крясък и тръшване на врата откъм нейната стая, а после зърна някакъв намусен слуга да напуска апартамента им. Мъжът не се върна, нито пък пристигна негов заместник.

Каджа, слугинята на Каол, му помогна да се облече за вечеря, след това и да се съблече за лягане, а тази сутрин му донесе закуска веднага щом се събуди.

Хаганът определено знаеше как да си угажда.

Съвършено овкусени и опечени меса, толкова крехки, че направо се свличаха от кокала; ароматен ориз с различни цветове; питки с масло и чесън; разкошни вина и други питиета от лозя и производители из цялата му империя. Каол пропусна алкохола, приемайки единствено церемониалната чаша, когато хаганът вдигна вял тост за новите си гости. За скърбящ баща дори това беше по-топло приветствие, отколкото Каол бе очаквал.

Несрин обаче едва отпи от чашата си, почти не хапна и само минута, след като раздигаха угощението, помоли да се върнат в апартамента им. Каол, естествено, се съгласи, но като затвориха вратите и я попита дали иска да поприказват, тя отказа. Имала нужда от сън и щели да се видят на сутринта.

Той, от своя страна, прояви дързостта да се поинтересува дали евентуално тя желаеше да спят в една стая.

Затръшнатата в лицето му врата беше достатъчно красноречив отговор.

Затова Каджа му помогна да си легне, а той цяла нощ се мята потен в леглото, ядосан, задето не можеше да изрита чаршафите с крака, вместо да ги отмята с ръце. Не го облекчи дори и прохладният полъх откъм хитроумната система за проветрение — високи кули сред куполите и шпиловете на града улавяха вятъра, отвеждаха го към канали под двореца, за да се охлади, и го разпръскваха по стаите и залите.

Двамата с Несрин от самото начало не ги биваше в разговорите. Бяха опитвали, но обикновено с катастрофални резултати.

Правеха всичко по грешния начин и Каол се проклинаше отново и отново, задето не съумяваше да се сближи истински с нея. Задето дори не се мъчеше да бъде по-добър.

Несрин почти не го бе поглеждала през последните десет минути, докато чакаха лечителката. Лицето й беше изнурено, дългата й до раменете коса — провиснала. Не носеше капитанската си униформа, а обичайните си дрехи — тъмносиня туника и черен панталон. Сякаш не понасяше адарланските цветове.

Каджа пак го беше облякла в тюркоазения жакет и дори беше излъскала катарамите по предницата му. В работата й се долавяше притаена гордост, а не плахостта на повечето дворцови слуги в Рифтхолд.

— Закъснява — измърмори Несрин. Богато украсеният дървен часовник в ъгъла наистина показваше, че лечителката закъснява с десет минути. — Да изпратим ли някого, за да провери дали изобщо ще дойде?

— Дай й още малко време.

Несрин спря пред него с изразителна гримаса на лице.

— Трябва да започнем веднага. Нямаме време за губене.

Каол си пое въздух.

— Разбирам, че искаш да се върнеш при семейството си…

— Няма да те пришпорвам. Но дори един ден може да е от значение.

Каол забеляза браздите на тревога около устата й. Не се и съмняваше, че около неговата се забелязваха същите. Тази сутрин с огромни усилия бе загърбил притесненията за Дориан.

— Като дойде лечителната, защо не намериш роднините си в града? Може пък да имат вести за семейството ти в Рифтхолд.

Тя махна рязко с фината си ръка.

— Ще те изчакам.

Каол вирна вежди.

— Крачейки нервно през цялото време?

Несрин седна бавно на най-близкия диван и златистата коприна изшумоли под скромната й тежест.

— Дойдох да ти помогна. С това, както и с общата ни кауза. Няма да избягам заради собствените си грижи.

— Ами ако ти заповядам?

Тя поклати глава и тъмната й коса се люшна.

Преди Каол да успее да й даде въпросната заповед, на масивната дървена врата се почука отривисто.

Несрин извика на халха дума, която вероятно значеше „влез“, и се чуха приближаващи стъпки. Един чифт — тихи и леки.

Вратата на всекидневната се отвори плавно под натиска на ръка, чиято кожа бе с меден оттенък.

Очите й първи се запечатаха в съзнанието му.

Навярно спираше хора по улицата със златистокафявите си ириси, толкова ярки, че сякаш нещо ги озаряваше отвътре. Косата й бе буен водопад от наситенокестеняво сред проблясъци на тъмно злато, едва забележимо усукана в краищата, стигащи чак до слабата й талия.

Движеше се с невероятна грация и краката й, обути в удобни черни пантофи, прекосиха пъргаво и непоколебимо стаята, като че или не съзираше пищното обзавеждане, или то не я интересуваше.

Беше млада, вероятно само с година-две над двайсетте.

Но очите й… те бяха далеч по-стари.

Тя спря при резбования дървен стол срещу златистия диван и Несрин скочи на крака. Лечителната — нямаше начин да е друга с премерената си елегантност, бистри очи и семпла рокля от бледосин муселин — погледна единия, сетне и другия. Беше с няколко сантиметра по-ниска от Несрин, със същото фино телосложение, но въпреки крехката й фигура… Той не задържа очи върху природните дадености, с които бе надарена лечителката.

— От Торе Сесме ли идваш? — попита Несрин на езика на Каол.

Лечителката само продължи да се взира в него. Удивителните й очи заблещукаха от смесица между изненада и гняв.

Тя бръкна в джоба на роклята си и Каол зачака да извади нещо, но ръката й просто остана там. Сякаш стискаше нещото вътре.

Пред него не стоеше кошута, готова да побегне, а елен, обмислящ следващия си ход: да си тръгне или да атакува, да стъпи здраво на земята, да сведе ниско глава и да се хвърли в бой.

Каол отвърна на погледа й с обичайната си хладнокръвна непоклатимост. През годините на капитанството си бе срещал множество буйни рогати младоци — и всичките ги беше обуздал.

Несрин я попита нещо на халха, вероятно същия въпрос.

Тънък белег разсичаше гърлото на лечителката. Дълъг около седем-осем сантиметра.

Каол веднага се досети какво оръжие го бе причинило. И всички вероятни причини, които избухнаха в главата му, бяха твърде неприятни.

Несрин се умълча, вперила взор в двама им.

Лечителката се завъртя на пета и отиде до бюрото край прозорците, където седна и придърпа към себе си лист пергамент от спретнатата купчина в ъгъла.

Каквито и да бяха лечителките, хаганът се оказваше прав за едно: определено не се прекланяха пред властта му. Нито пък се впечатляваха от благороднически титли и политическо влияние.

Тя отвори някакво чекмедже, намери стъклена писалка и я задържа над хартията.

— Име.

Нямаше акцент — или поне акцента, присъщ за тези ширини.

— Каол Уестфол.

— Възраст.

Този акцент. Беше от…

— Фенхароу.

Писалката й замръзна.

— Възраст.

— Ти си от Фенхароу?

Какво правиш тук, толкова далеч от родината?

Тя го стрелна студено, безучастно.

Каол преглътна и отговори:

— Двайсет и три.

Лечителката вписа нещо.

— Опиши откъде започва травмата.

Насечени, отривисти думи. Нисък, гърлен глас.

Дали не я бяха обидили, възлагайки й неговия случай? Дали не бе имала друг ангажимент, преди да я изпратят тук? Внезапно си спомни за дяволитата усмивка на Хасар миналата вечер. Явно принцесата бе знаела, че тази жена не си губи времето в любезности.

— Как се казваш?

Въпросът дойде от Несрин, чието лице започваше да се сковава.

Лечителката я огледа неподвижно, примигвайки, сякаш чак сега я забелязваше.

— Ти… оттук ли си?

— Баща ми е оттук — обясни Несрин. — Преселил се в Адарлан, оженил се за майка ми и сега имам семейство там. И тук. — Тя прикри с впечатляващ успех всяка следа от ужас при мисълта за тях, добавяйки вежливо: — Казвам се Несрин Фалик. И съм капитан на кралската стража на Адарлан.

Изненадата в очите на лечителката като че ли отстъпи място на предпазливост. Въпреки това тя върна погледа си към Каол.

Знаеше кой е. Изражението й го показваше — преценяващата й строгост и мнителност. Знаеше, че някога бе носил същото звание, а сега беше нещо друго. Така че името, възрастта… въпросите й бяха бутафорни. Или просто бюрократична глупост. В което той не вярваше.

Жена от Фенхароу, дошла на случайна среща с двама членове на адарланския кралски двор…

Каол лесно прочете мислите й. Видя двама им с Несрин през очите й. Представи си откъде бе получила белега на шията си.

— Ако не искаш да си тук — каза й грубо той, — изпрати някой друг.

Несрин се извърна към него.

Лечителната просто задържа погледа му.

— Никой друг не може да свърши тази работа.

Неизречените й думи като че съобщаваха останалото: изпратили им бяха най-добрата си лечителка.

А непоколебимата й, самоуверена стойка го доказваше. Тя пак приготви писалката си.

— Опиши откъде започва травмата.

Някой почука отривисто на вратата на всекидневната, прорязвайки тишината. Каол подскочи и се смъмри наум, задето не бе чул стъпки.

В стаята влезе принцеса Хасар, облечена в зелено и златисто, подсмихвайки се като котка.

— Добро утро, лорд Уестфол. Капитан Фалик. — С полюшваща се в такт с наперената й походка плитка Хасар отиде до лечителката, която я измери с нещо като раздразнение, преди принцесата да се наведе, за да я целуне по двете бузи. — Обикновено не си толкова кисела, Ирен.

Ето — име.

— Не си изпих кахвето тази сутрин.

Гъстата, горчива напитка, която Каол беше изгълтал насила със закуската си. Постепенно се свиквало с вкуса й, беше му обяснила Несрин, когато я попита след това.

Принцесата се опря на ръба на бюрото.

— Не дойде на вечеря снощи. Кашин се нацупи.

Раменете на Ирен се стегнаха.

— Трябваше да се подготвя.

— Ирен Тауърс, заключена в Торе заради работа? Ще умра от смайване.

Тонът на принцесата му разкри достатъчно. Най-добрата лечителна в Торе Сесме се бе превърнала в такава с усърден труд.

Хасар върна погледа си към него.

— Още сте в количката?

— Лечението отнема време — обясни кротко на принцесата Ирен. В тона й нямаше нито капка сервилност или страхопочитание. — Едва сега започваме.

— Значи си приела?

Ирен стрелна пронизващо принцесата.

— Тъкмо оценявах състоянието на лорд Уестфол. — Тя посочи с брадичка към вратата. — Да те потърся ли, щом приключа тук?

Несрин отправи предпазлив, изпълнен с удивление поглед към Каол. Лечителка гонеше принцеса на най-могъщата империя в света.

Хасар се наведе да разроши златистокестенявата коса на Ирен.

— Ако не беше благословена от боговете, щях лично да ти отрежа езика. — Думите й бяха захаросана отрова. Ирен й отвърна само с умислена усмивка, а Хасар скочи от бюрото и кимна с театрална вежливост на Каол. — Не се безпокойте, лорд Уестфол. Ирен е лекувала травми като вашата, че и далеч по-тежки. За нула време ще ви вдигне на крака, за да се върнете в служба на господаря си.

С този изтънчен прощален изстрел, който й спечели смразяващ поглед от Несрин, принцесата напусна стаята.

Изчакаха няколко секунди, докато чуят щракването на външните врати на апартамента.

— Ирен Тауърс — пророни Каол.

— Да, и какво?!

Смътната ведрост бе напуснала гласа й. Добре тогава.

— Обездвижен съм и не чувствам нищо от бедрата надолу.

Очите на Ирен мигом се устремиха натам и затанцуваха по тях.

— Способен ли си да използваш мъжеството си?

Той се помъчи да прикрие изумлението си от директния й въпрос. Дори Несрин примигна смаяно.

— Да — рече стегнато Каол, борейки се с горещината, обливаща лицето му.

Тя прехвърли преценяващия си поглед между двама им с Несрин.

— Използвал ли си го пълноценно?

Той сключи челюсти.

— Какво общо има това?

И как беше узнала за връзката им?

Ирен само си записа нещо.

— Какво си записваш? — поинтересува се Каол, проклинайки гнусната количка, която му пречеше да скочи и да изтръгне листа от ръцете й.

— Записвам си гигантско „Не“.

Което дори подчерта.

Той изръмжа:

— Предполагам, че сега ще имаш и нужда да научиш колко често ходя до тоалетната?

— Следващата точка в списъка ми.

— Без промяна — изплю той. — Ще поискаш ли потвърждение от Несрин?

Ирен се обърна най-невъзмутимо към Несрин.

— Забелязала ли си затруднения?

— Не й отговаряй — озъби се Каол на Несрин.

Несрин имаше благоразумието да седне в един стол и да запази мълчание.

Ирен се изправи, остави писалката и заобиколи бюрото. Утринната светлина озари косата й, образувайки ореол над главата й.

Тя коленичи пред него.

— Ще си събуеш ли ботушите сам, или да ти помогна?

— Ще ги събуя.

Тя седна върху петите си и загледа движенията му. Поредната проба. За да прецени доколко подвижен и гъвкав бе той. Тежестта на краката му, непрестанното им местене с ръце… Каол стисна зъби, хвана едното си коляно и свали крака си от дървената поставка. Сетне се приведе да събуе ботуша си с няколко резки движения. Когато приключи и с другия, попита:

— И панталона ли да махна?

Съзнаваше, че трябва да е любезен, да я умолява да му помогне, но някак…

— След едно-две питиета, ако обичаш — отвърна сухо Ирен. После надникна през рамо към учудената Несрин. — Извинявай. — Добави с една идея по-мек глас.

— Защо се извиняваш на нея?

— Предполагам, че тя има нещастието да споделя леглото ти в последно време.

Каол свика цялото си самообладание, за да не я хване за раменете, разтърсвайки я силно.

Сторил ли съм ти нещо?

Това сякаш я накара да се замисли. Тя свали чорапите му и ги метна върху захвърлените му ботуши.

— Не.

Лъжа. Той я надуши, вкуси я.

Ала Ирен очевидно се вглъби в задачата си и Каол загледа как вдига ходилото му във фините си ръце. Загледа, понеже не го чувстваше — усети само извъртането на коремните си мускули. Не можеше да прецени дали го стиска, или го държи леко, дали не забива нокти в кожата му; не и без да гледа. Затова продължи с наблюдението.

Брачна халка украсяваше пръста й.

— Съпругът ти оттук ли е?

Или пък съпругата, кой знаеше.

— Не съм…

Тя примигна, поглеждайки свъсено пръстена. Не довърши изречението си.

Значи… не беше омъжена. Сребърният пръстен бе простичък, със съвсем малък гранат отгоре. По всяка вероятност го носеше, за да не я закачат мъжете, както правеха много жени от Рифтхолд.

— Усещаш ли това? — попита Ирен, докосвайки всеки от пръстите му.

— Не.

Повтори го и с другия му крак.

— А това?

— Не.

И преди го бяха подлагали на подобни прегледи — дворцовите лекари и Роуан.

— Първоначално пострада целият му гръбнак — намеси се Несрин, сякаш и тя си бе спомнила за принца. — Един приятел има известни лечителски познания и му помогна, доколкото можа. Възвърна му движението в горната част на тялото, но не и от бедрата надолу.

— Как получи травмата?

Ръцете й обхождаха едното ходило и глезена му, почукваха и опипваха тук-там. Явно наистина го беше вършила и преди, както твърдеше принцеса Хасар.

Каол не отговори веднага, преживявайки наново онези мигове на ужас, болка и ярост.

Несрин отвори уста, но той й отне думата.

— В бой. Получих удар в гърба по време на бой. Магически удар.

Пръстите на Ирен пълзяха нагоре по краката му, потупвайки и натискайки на места. Той не чувстваше нищо.

— Приятелят ти явно е даровит лечител, щом е възстановил движението в толкова голяма част от тялото ти — заяви Ирен, сбърчила съсредоточено вежди.

— Направи каквото можа. И ми каза да дойда тук.

Ръцете й опипваха и притискаха бедрата му и той наблюдаваше с нарастващ ужас как се плъзгат все по-нагоре и по-нагоре. Тъкмо се канеше да я попита дали възнамерява да се увери собственоръчно, че мъжеството му работи, когато Ирен вдигна глава и срещна погледа му.

От толкова близо очите й бяха като златен пламък. Не като студения метал в тези на Манон Черноклюна, не пропити с вековна жестокост и хищнически инстинкти, а… като дълго горящ огън в зимна нощ.

— Трябва да прегледам гърба ти — обяви Ирен. После се изправи. — Легни на най-близкото легло.

Преди Каол да й напомни, че няма да е толкова лесно, Несрин скочи и забута количката му към неговата стая. Каджа вече беше оправила леглото му и дори беше оставила букет от оранжеви лилии върху нощната масичка. Ирен сбърчи нос, като че ароматът им не й допадаше. Каол не посмя да я попита защо.

Когато Несрин се помъчи да го качи на леглото, той й махна да спре. Беше достатъчно ниско да се справи и сам.

Ирен гледаше от вратата как се подпира с едната ръка върху дюшека, а с другата — в страничната облегалка на количката, и с един мощен напън се прехвърля в седнало положение върху леглото. Сетне разкопча всяка от излъсканите катарами на жакета си и го съблече. Заедно с бялата риза под него.

— По корем, предполагам?

Ирен кимна рязко.

Каол хвана коленете си, напрегна коремни мускули и вдигна краката си върху дюшека, лягайки по гръб.

В продължение на няколко секунди мощни спазми разтърсваха краката му. Не бе истинско, контролирано движение, беше осъзнал след първата такава случка преди няколко седмици. Още помнеше онази смазваща тежест в гърдите си, след като проумя, че това е ефект от травмата, който обикновено го сполетяваше при прекомерно натоварване.

— Спазмите в краката са често срещани при подобни контузии — обясни Ирен, наблюдавайки как лека-полека затихват. — Възможно е да отшумят с времето.

Тя му махна с ръка в безмълвно напомняне да се обърне по корем.

Без да каже нищо, Каол седна в леглото, прехвърли единия си глезен върху другия, отново се изпъна по гръб и накрая се извъртя върху дюшека заедно с краката.

Ако Ирен се впечатли, че бе успял толкова бързо да усвои движенията, то изобщо не й пролича. Дори не вдигна вежда.

Той опря брадичка на ръцете си и загледа през рамо как лечителката се приближава, след което махна на Несрин да седне, когато приятелката му отново закрачи нервно.

Очите му претърсиха Ирен за някакви следи от магия. Макар и да нямаше ни най-малка представа как би изглеждала тя. Тази на Дориан беше съвкупност от лед, вятър и проблясваща светлина; на Елин беше буен, пеещ огън, но лечебната магия… Дали тя беше нещо видимо, осезаемо? Или щеше да я долови само с костите и кръвта си?

Някога избягваше подобни въпроси — и вероятно нямаше да допусне магия до себе си. Ала онзи мъж се боеше от нея… Затова се радваше, че го бе зарязал в руините на стъкления замък.

Ирен постоя над него за малко, оглеждайки гърба му.

Дланите й бяха топли като утринното слънце, когато ги положи върху кожата между плешките му.

— Тук са те ударили — отбеляза тихо тя.

Имаше белег. Бледо, безформено петно върху кожата му на мястото, където кралят го беше уцелил. Дориан му го беше показал с две огледалца, преди Каол да напусне Рифтхолд.

— Да.

Тя приплъзна ръце надолу по извивката на гръбнака му.

— Силата се е разляла като вълна надолу, уязвявайки всичко по пътя си.

Думите й не бяха за него — сякаш говореше сама на себе си, потънала в транс.

Той опита да се пребори със спомена за болката, за безчувствеността и забвението, които му донесе.

— Усещаш го с ръцете си? — учуди се Несрин.

— С дарбата си. — Едната ръка на Ирен спря по средата на гърба му и заопипва мястото. — Ужасяваща сила те е покосила.

— Да — рече простичко Каол.

Ръцете й се заспускаха по-надолу и по-надолу, докато накрая не се шмугнаха няколко сантиметра под колана на панталона му. Той изсъска през зъби и я стрелна ядосано през рамо.

— Можеше да ме предупредиш.

Ирен не му обърна внимание, докосвайки най-долната част на гръбнака му. Той не усети.

Пръстите й се устремиха като паяк нагоре по гърба му, все едно брояха прешлените.

— Тук?

— Усещам.

Тя върна малко назад.

— Тук?

— Нищо.

Ирен сбърчи вежди, сякаш запечатваше мястото в съзнанието си. После пръстите й се заизкачваха отстрани на гърба му, а тя го питаше къде спира да ги усеща. Хвана врата и главата му в ръце, завъртайки ги в едната посока, след това и в другата с отмерени, изпитателни движения.

Накрая му нареди да се обърне отново по гръб.

Каол впери поглед в сводестия, изрисуван таван, докато Ирен бодеше с пръсти и опипваше гръдните и коремните му мускули, тези по ребрата му. Когато достигна триъгълника от мускули точно над панталона му, продължи надолу, а той попита:

— Сериозно ли?

Ирен го удостои с недоумяващ поглед.

— Да не би да се срамуваш от нещо там долу?

Огън жена беше тази Ирен Тауърс от Фенхароу. Каол откликна на погледа й с предизвикателство в очите.

Ирен изсумтя.

— Бях забравила колко благоприлични и скромни са мъжете от Северния континент.

— А тук не са, така ли?

— Не. Тук телата са на почит, а не се крият от срам. Важи и за мъжете, и за жените.

Това обясняваше защо слугинята нямаше нищо против да се разхожда гола.

— Сториха ми се доста облечени всички на вечеря.

— Изчакай да видиш някое пиршество — отвърна хладно Ирен. И все пак извади ръце от панталона му. — Щом не си забелязал външни или вътрешни нередности с мъжеството си, няма нужда да проверявам.

Той опита да потисне чувството, че отново е на тринайсет и се мъчи да говори с някое красиво момиче за първи път.

— Хубаво.

Ирен отстъпи назад и му подаде ризата. Той седна в леглото, напрегна ръцете и коремните си мускули и я облече.

— Е? — подкани ги Несрин и тръгна към тях.

Ирен се заигра с една от тежките си, разпуснати къдрици.

— Трябва да помисля. И да говоря с Върховната лечителка.

— Нали уж беше най-добрата? — рече внимателно Несрин.

— Аз съм една от многото опитни лечителки в Торе — призна Ирен. — Но Върховната лечителка ми повери случая, затова държа да го обсъдя с нея.

— Сериозно ли е положението? — попита Несрин.

Каол й беше благодарен — той самият нямаше смелост да зададе въпроса.

Ирен обърна откровен, нетрепващ поглед към него.

— Сама знаеш, че е сериозно.

— Но ще можеш ли да му помогнеш? — настоя Несрин с по-рязък тон.

— Лекувала съм подобни травми. Но… не мога да обещая нищо — каза Ирен, срещайки очите й.

— Кога ще се разбере?

— След като помисля.

„За да реши“, осъзна Каол. Трябваше да реши дали да му помогне.

Отново се втренчи в очите на Ирен, за да й покаже, че поне той разбира. Радваше се, че на Несрин дори не й бе хрумнало. Имаше чувството, че в противен случай Ирен вече щеше да е притисната към стената.

Но за Несрин… лечителките бяха безукорни. Свещени като тукашните богове. Моралът им не подлежеше на съмнение.

— Кога ще се върнеш? — поинтересува се Несрин.

„Никога“, почти отговори вместо нея Каол.

Ирен пъхна ръце в джобовете си.

— Ще изпратя да ви уведомят — отвърна лаконично лечителката и си тръгна.

Несрин я изпрати недоумяващо, потривайки лицето си.

Каол си замълча.

В следващия момент обаче Несрин изопна гръб и изхвърча към всекидневната. Чу се шумолене на хартия и тогава…

Тя изникна на входа към стаята му със свъсени вежди и листа на Ирен в ръце.

Подаде му го.

— Какво значи това?

На листа с немарлив почерк бяха написани четири имена.

Олгния.

Марте.

Росана.

Жозефин.

Последното име се повтаряше няколко пъти.

И беше подчертано отново и отново.

Жозефин. Жозефин. Жозефин.

— Сигурно са други лечителки от Торе, които биха могли да помогнат — излъга той. — Сигурно се е страхувала някой шпионин да не чуе, че предлага друг.

Несрин кривна уста.

— Да видим какво ще каже, като се върне. Поне знаем, че Хасар може да я проследи, ако се наложи.

Или Кашин, чието име я беше накарало да се напрегне осезаемо. Не че би я изнудил да го лекува, но… тази информация му се струваше полезна.

Каол пак прегледа листа. Яростно подчертаното последно име.

Сякаш Ирен бе имала потребност да си напомня за тези хора тук. В негово присъствие. Да им докаже, че не ги е забравила.

Познаваше и друга даровита млада лечителка от Фенхароу. Кралят му я обичаше толкова, че реши да избяга с нея, да устрои по-добър живот за двама им. Каол знаеше какво се бе случвало във Фенхароу в младостта им. Знаеше какво бе преживяла Сорша там — и в Рифтхолд.

През годините няколко пъти беше яздил през белязаните степи на Фенхароу. Виждал бе опожарените или изоставени каменни колиби, отдавна лишени от сламените си покриви. Обитателите им бяха поробени, мъртви или бяха избягали. Много, много надалеч.

Не, даде си сметка Каол, стиснал в ръце листа с имена, Ирен Тауърс нямаше да се върне.

Загрузка...