Магьосницата

32. Изчезналата армия

Локвите напалм още тлееха, когато Чироко, следвана от Кларинет, пеша заобиколи нишките на кабела. Титанидата куцаше, десният й заден крак висеше на превръзка, препасана през кръста й. Долната става бе шинирана.

Чироко имаше белези от отшумялата битка. Главата й бе омотана с бинт, покриващ едното око. Лицето й бе омазано със засъхнала кръв. На дясната ръка се мъдреше шина, а два от пръстите бяха отекли и изкривени.

Движеха се по твърдата скала при основата на кабела, като не се осмеляваха да стъпват върху пясъка. Чироко не желаеше да поема никакви рискове, въпреки че последните духове, на които се бяха натъкнали, вече не бяха подвластни на магията, позволила на някои от тях без страх от водата да нападнат Титанидите и хората. Един от убитите духове по време на агонията се беше измъкнал от чиста еластична ципа, подобна на пластмаса.

Чироко видя сред пясъците нещо, спря се и протегна ръка. Кларинет й подаде бинокъл, който тя несръчно намести на здравото си око. Беше Обой. Разбра го само поради няколкото оцелели парчета зелено-кафява кожа. Чироко отмести поглед.

— Боя се, че никога няма да види Офион — пропя Кларинет.

— Беше добра — отвърна Чироко, като не знаеше какво друго да добави. — Едва я познавах. По-късно ще пеем за нея.

Освен тялото, наоколо имаше следи, говорещи за разигралата се драма. Няколко тъмни петна, засипвани от неумолимите пясъци, които надигащият се вятър трупаше върху тялото на Титанидата.

Чироко бе очаквала далеч по-лош развой на събитията. Останалите може и да са мъртви, но тя щеше да повярва само ако види трупове.

Принудени бяха да се движат на изток до момента, в който бягството им се превърна в хаос. Кларинет пак и пак се бе опитвал да следва другите две Титаниди, но всеки път се бе натъквал на нова, скрита група водоустойчиви духове. Не можеше да стори друго, освен да продължи да тича с все сила. Атаките бяха толкова яростни, че Чироко реши, че духовете преследват единствено нея. Реши да ги подмами и да ги отклони от приятелите им, ето защо нареди на Кларинет да тича колкото може по-бързо покрай кабела в посока изток. Остана да ги преследва една бръмчаща бомба и едва не ги уби с експлозия, която ги вдигна във въздуха и ги запрати към една от нишките на кабела.

Тогава разбра, че е сбъркала. Духовете не преследваха нея — нито те я подгониха, нито пък бръмчащите бомби, с изключение на тази, която ги бе ранила. Отчаяни, те потърсиха убежище под нишките на кабела, вслушани в звуците, долитащи от далечната битка, безпомощни да сторят нещо. Най-напред трябваше да превържат собствените си рани.

Чироко бе готова да продължи, когато Кларинет я повика обратно. Той се взираше в твърдата повърхност на скалата.

— Един от нашите е минал оттук — изпя той, като сочеше към успоредните драскотини, дължащи се само на твърдото кератиново копито на Титанида. Няколко крачки по-нататък откри трапчинка с навят пясък, върху който имаше две следи от копито и отпечатък от човешки крак.

— Значи е била Валия — каза на английски Чироко — и поне един от останалите. — Тя постави длан до устата си и се провикна към тъмнината. Когато ехото заглъхна, не се чу никакъв отговор. — Хайде. Да влезем навътре и да ги намерим.

Когато навлязоха в мрака, започнаха да се натъкват на огромни препятствия, които блокираха пътя им. Кларинет запали газовата лампа. На мъживата светлина се очертаха отломките, паднали от стесняващите се пространства над главите им. Нишките се издигаха на десетина километра, преди да се увият и да оформят едно цяло: кабела на Тетида. Чироко знаеше, че лабиринтът подслонява своя собствена сложна екологична среда — растения, пуснали корени в нишките на кабела, и животни, които сновяха нагоре-надолу из тях.

Чироко проправяше пътя из отломките, със съзнанието, че под някоя от грамадните купчини може да се покоят, затрупани, и четиримата им приятели. От време на време Кларинет съобщаваше, че е открил отпечатък от крак. Двамата навлизаха все по-навътре, докато достигнаха огромна купчина камъни. Чироко разбра, че се намира в самия център на кабела. Беше идвала тук и друг път, когато на това място се издигаше сградата на входа, построена от гномове. Сега тя представляваше купчина натрошени камъни, а в центъра на огромното обгоряло пространство лежаха разкривените останки на три бръмчащи бомби. От тях не беше останало кой знае колко — металът от облицовката на горивната камера и почервенелите стоманени зъби.

— Дали са влезли вътре? — запита Чироко.

Кларинет се наведе и заоглежда земята на светлината на газеника.

— Трудно е да се каже. Има вероятност да са влезли в сградата преди тя да се срути.

Чироко дишаше тежко. Тя взе лампата от Кларинет и се повъртя около купчината камъни. После предпазливо изкачи няколко крачки, но се отказа заради счупената си ръка и чувството на замаяност. Отново слезе долу. Седна и закри лице, после въздъхна, изправи се и се зае да отмества по-дребните камъни и да ги хвърля в тъмнината.

— Какво правиш? — запита Кларинет след няколко минути.

— Копая.

Кларинет я наблюдаваше. Имаше ситнежи с размерите на юмрук и камъни-великани, които вероятнобиха отместили само с общи усилия. Но основната част от купчината, канарите, които образуваха грамадата, бяха подходящ материал за строителство на египетски пирамиди. Накрая той се приближи до Чирока и я докосна по ръката. Тя се отскубна.

— Роки, безсмислено е. Не можеш да го направиш.

— Трябва. И ще го направя.

— Прекалено е…

— По дяволите, не разбираш ли? Габи е там, долу.

Чироко се разтрепери и коленичи. Кларинет се отпусна до нея, а тя се сви в прегръдките му и зарида на рамото му.

Овладяла се отново, тя се изтръгна от прегръдките на Кларинет, изправи се и сложи ръце върху раменете му. Очите й горяха, изпълнени с решителност, каквато той не бе виждал отдавна у Магьосницата.

— Кларинет, приятелю мой — пропя тя — заради кръвната връзка, която ни свързва, те моля да сториш нещо за мен. Заради любовта, която и двамата храним към твоята задна баба, не бих те помолила да го правиш, ако имаше друг изход.

— Заповядай ми, Магьоснице — изпя официално Кларинет.

— Ти трябва да се върнеш в родните си земи. Там потърси всички, които биха дошли в голямата пустиня, които биха дошли в Тетида, за да спасят своята Магьосница, изпаднала в беда. Събери огромните обитатели на небето. Повикай Безстрашния, Водача, Аристократа, Непреклонния, Свирчостоп, Бомбастичния, Негова Светлост и самия Стар Скаут. Кажи им, че Магьосницата обявява война на небесните ракети, че ще измете рода им завинаги от Великото колело на света. Предай им, че заради този обет Магьосницата ги моли да вземат всички доброволци и да ги доведат в Тетида. Ще направиш ли това за мен, Кларинет?

— Дадено, Магьоснице. Въпреки че се боя, че от моя народ ще дойдат малцина. Тетида е далеч от дома, пътят е пълен с опасности, а хората ми се страхуват от тези места. Ние вярваме, че Гея не иска да идваме тук.

— Тогава им предай следното — на всеки, който дойде, му гарантирам бебе по време на следващия Карнавал. Кажи им, че ако ми помогнат в това начинание, че им направя Карнавал, за който ще се пее през следващите няколко мегарота. — Тя премина на английски. — Смяташ ли, че това ще ги привлече насам?

Кларинет сви рамене и отговори на същия език:

— Само толкова, колкото могат да бъдат вдигнати от цепелините.

Чироко го потупа по рамото, изправи се и се опита да помогне и на Титанидата да стане на крака. Кларинет не бързаше да се вдигне. Чироко го загледа втренчено, пресегна се и го целуна.

— Ще чакам тук — изпя тя. — Знаеш ли изсвирването за голяма беда, с което да повикаш небесните грамади?

— Зная го.

— Някой от тях съвсем скоро ще дойде да те вземе. Но дотогава внимавай. Стигни благополучно и се върни с много помощници. Кажи им да донесат със себе си въжета, макари, кирки, чукове — изобщо всичко необходимо.

— Ще го направя. — Кларинет сведе глава. — Роки, — вярваш ли, че са живи?

— Мисля, че има шанс. Ако са попаднали в капан, Габи знае какво да прави. Тя е наясно, че пред нищо няма да се спра, за да я измъкна и ще държи останалите най-горе на стълбището. Прекалено опасно е да се спуснат при Тетида без мен — няма да има кой да я обуздава.

— Щом така смяташ, Роки.

— Така е. А сега върви с любов, сине.