36. Продължението

Робин тихо приседна на двайсетина метра разстояние и се заслуша как Крис крещи на Титанидата. След като установиха колко лошо е ранена, Валия бе предложила да я освободят от страданията й. Тогава Крис избухна.

С всяка изминала минута тялото й натежаваше от умора. Съвсем скоро щеше да се слее със скалите и мрака. Това би било облекчение. И край на безсилието. Разбираше, че моментната й луда радост след бягството от Тетида е била напразна. Това нямаше да се повтори.

Съзнаваше, че Крис е безпомощен, но виждаше, че все още се надява да стори нещо. Сега идваше насам, явно кроеше нещо.

— Знаеш ли как се дава първа помощ? — попита Крис.

— Умея да правя превръзки.

Той се намръщи.

— Това и аз го мога. Но се налага нещо по-сериозно. Вече го разбрах. — Отвори кожената чанта, която носеше. Стените й, целите в джобове и преградки, се разгънаха на всички посоки. На светлината на лампата проблесна метал: скалпели, щипци, спринцовки, игли, грижливо подреден инструментариум за хирург-аматьор. — Някоя сигурно е знаела как да ги ползва, иначе защо ще ги носят. Според Валия Обой е била оборудвана много по-добре. А това тук май е достатъчно за една дребна операция.

— Знаеш ли какво правиш? Дали има нужда от хирургична намеса?

Крис изглеждаше притеснен.

— Ще трябва да я позашием. И двете счупвания са в … как се нарича това при конете? Между коляното и глезена. Мисля, че само една от костите на десния крак е счупена, но и без това тя не може да стъпва на него. Левият крак обаче е страшно зле. Май по-голямата част от тежестта е паднала върху него. И двете кости са строшени, а единият ръб е разкъсал плътта. — Крис прелистваше тънка книжка. — Тук се казва, че това е смесена фрактура и при нея проблемът е да се избегне инфекцията. Трябва да наместим костите, да почистим раната и да я зашием.

— Не ми се слуша за това. Щом разбереш какво е необходимо, ме повикай и кажи какво правя. Аз съм насреща.

За момент Крис не реагира. Когато вдигна очи, видя, че той внимателно я гледа.

— Нещо не е ли наред? — попита Крис.

Тя дори не успя да се засмее. Зачуди се се дали да му напомни, че са се изгубили в мрака на пет километра под земята, почти без светлина, без вода и провизии, с две луди полубожества на изток и на запад и ранена спътничка, която едва ли ще успеят да занесат на безопасно място, дори да намерят пътя, но струваше ли си да му разваля настроението? Пък и той бе имал предвид друго. Сигурна бе, че той вече знае, но не й се говореше по въпроса. Не, никога.

Робин уморено сви рамене и отмести поглед.

Крис продължи да се взира в нея — тя сякаш усещаше погледа му, как можеше той да знае? — после се пресегна и сложи длан на коляното й.

— Всичко ще се оправи. Само не бива да се отпускаме, а да си помагаме.

— Не съм толкова сигурна — отвърна тя. Въпреки че вероятността той да знае я плашеше, сега очевидното му неведение предизвика у нея чувство на презрение. Нима безсънието й бе отишло напразно? Нима никой не можеше да я разбере? Усети как устните й се свиват презрително и побърза да вдигне ръка за да прикрие гримасата. Блъсна я гореща вълна на безпокойство, плувна в пот. Какво й ставаше? Дори не болеше. Толкова лесно бе да се презира и да си мълчи. Нима кулата на честта й, градена цял живот, ще рухне тъй лесно? Той се надигна, за върви при Валия и когато си тръгнеше, тайната на Робин щеше да остане неразкрита.

Ушите й бучаха. Нещо покапа по брадичката й. Насили се да разхлаби челюсти и усети остра болка при допира на въздуха с пресното ухапване на долната й устна.

— Не е вярно! — Не успя да сдържи вика си Робин, но когато той се извърна и зачака да продължи, трескаво се почуди как да представи нещата така, сякаш нищо не се е случило.

— Кое не е истина? — попита Крис.

— Не е… Никога не съм казвала … ти не си… — Внезапно усети как стомахът й се обръща. Откри, че гледа тъпо кичура коса, останал в юмрука й. Цветът на косата бе съвсем като нейния. Коленичи, а Крис се озова до нея, прегърнал раменете й.

— Сега по-добре ли си?

— Много по-добре. Там, когато имаше огън и същества в пясъка и те ме преследваха неотлъчно, аз си мислех само как да скрия това от всички, защото ми се случва все по-често, непрекъснато и вече нищо не мога да направя, а и не искам. Искам само да избягам, защото те ме хапят, а са невидими и не е честно, и аз ги мразя, защото живеят дълбоко, дълбоко в морето.


Позволи му да я отведе. Когато стигнаха на по-равно място, той разгърна спалния чувал и й помогна да се изтегне върху него. Тя втренчи поглед в черното нищо.


Малко по-късно Робин го чу да се приближава.

Не бе заспала нито пък беше в несвяст. Размърда пръсти и откри, че лесно ги движи, значи нямаше пристъп. Въпреки това сякаш не съществуваше. Чуваше стенанията на Валия, но те не я вълнуваха. Титанидата крещя от болка, но колко пъти, това Робин не знаеше, а и виковете не бяха откъслечни. Не можеше да каже дали е плач или риданията предстоят тепърва. Не можеше, а и не се и опитваше да си обясни състоянието си.

— Искаш ли още нещо да ми кажеш? — попита я Крис.

— Не зная.

— Не съм сигурен, че преди малко те разбрах напълно. Защо не опиташ пак?

Това не беше пристъп.

— Искаш да кажеш само…

— Знаеш какво искам да кажа.

— Докато бяхме сгащени под обстрела. Там, в пустинята.

— Да.

— Ти си можела да се движиш, но си симулирала? Това ли искаше да кажеш?

— Точно така.

Тя почака, но Крис си замълча. Просто продължи да седи там и да я наблюдава. Това не й харесваше. Да, почти бе решена да не говори повече.

— Всъщност не, не исках да кажа точно това — най-накрая продължи тя.

— Тогава можеше да говориш — отбеляза той.

— Значи си знаел! Просто си… защо не си… — Тя се опита да седне, но ръцете му нежно я положиха обратно в спалния чувал. Понечи да протестира, но се предаде.

— Забелязах, че можеш да говориш — обясни й Крис, — и си помислих, че е странно. Така ли е?

— Да — Робин притвори очи.

— Преди бе по-друго — продължи Крис — При онези пристъпи само съскаше.

— Защото пристъпът сковава всички волеви движения на мускулите ми. Така разбрах, че има друга причина да не се помръдна. Не заради болестта. — Изчака Крис да я назове, като му признаваше правото да обвинява, но той изглежда нямаше подобно намерение. — А от страх — продължи накрая Робин.

— Не! — засмя се Крис. — Не бива да говориш така!

— На мен изобщо не ми е до смях — каза тя и го прониза с поглед.

— Съжалявам. Моментът не е подходящ. Добре де, какво искаш? Учуден съм, срамувам се от теб, не съм подозирал, че си страхливка. А и съм съкрушен, защото смятах, че съм срещнал идеалното, безстрашно човешко същество, пък то било измама.

— Би ли се измел оттук, за да ме оставиш на мира?

— Не преди да си чула диагнозата на ученика-хирург и чирака-психолог.

— Ако мислиш да си правиш майтап, защо не млъкнеш?

— Аха. Признак на живот.

— Би ли се махнал?

— Не, докато не ме принудиш. Виж, преди няколко дни би ме изкормила само заради частица от онова, което ти наговорих в момента. Притеснявам се, че просто се въргаляш тук и приемаш безразлично всичко. Редно е някой да се погрижи за твоето самоуважение и смятам, че това съм аз.

— Това ли е диагнозата ти?

— Поне част от нея. Злокачествена липса на положителна самооценка и страх от страха. Ти си фобофоб, Робин.

Тя бе готова да се разсмее или да се разкрещи, но не искаше да прави нито едното, нито другото.

— Защо не ми кажеш каквото имаш да казваш, за да ме оставиш сама?

— Та ти си само на деветнайсет.

— Никога не съм го отричала.

— Имах предвид, че колкото и за корава да се мислиш, всъщност си нямала достатъчно шансове да провериш храбростта си. Тръгнала си за Тетида със самочувствието, че си неустрашима, и се оказало, че грешиш. Подмокрила си се от страх, пльоснала си се на земята и си ревнала като бебе.

— Винаги ще се радвам да споделяш чувствата ми по този начин.

— Време е някой да ти натрие носа. Непрекъснато си живяла със своите пристъпи, но никога не си заставала лице в лице с тях.

— Не съм се предавала пред пристъпите!

— Разбира се, не. Но и не си опитала да се приспособиш. Ти едвам приемаш, че те въобще съществуват. Стояла си на пост при животообезпечаващите системи на Ковън, като по този начин си излагала на опасност и своя свят, и всичките си сестри.

— Откъде знаеш … — Робин сложи ръка пред устата си и захапа пръста, докато вълната на срама не премина.

— Говориш насън — обясни Крис. — Робин, на епилептици не се разрешава да пилотират самолети. Не е справедливо по отношение на хората, върху които може да се стовари самолетът.

Тя въздъхна и кимна рязко.

— Няма да споря с теб. Но какво общо има това със случилото се в пустинята?

— Доколкото виждам — всичко. Открила си нещо неприятно за себе си. Уплашила си се и си се вцепенила. И се отнасяш към това също както и към пристъпите си — всъщност не правиш нищо. Ще се върна назад. Отрязала си пръста си. Сега какво ще отрежеш? Ако беше мъж, бих ти направил страхотно предложение, но не зная коя жлеза се смята за източник на геройство при жените. Имаш ли някаква представа? Нали сега уча хирургия, та малко практика би ми се отразила добре.

Не можеше да го слуша. Жадуваше само за едно: той да млъкне и да се маха. Далече, далече оттук. Някъде в нея се трупаше гняв, чието налягане неумолимо нарастваше, и тя беше сигурна, че ако Крис не се махне скоро, гневът й ще избухне и тя ще го убие. В момента дори не можеше да го погледне.

— А какво да правя според теб?

— Вече ти казах. Да се изправиш с лице пред проблема. Признай, че се е случило, че не се гордееш с това и то може дори да се повтори. Сега всичките ти опити да се самозалъжеш, че нищо никога не е било, са безуспешни и затова си легнала тук, безсилна да сториш нещо. Признай си, че си била страхливка — веднъж, в ужасна ситуация — и тръгни оттам. После не е зле да се попиташ какво да направиш, за да предотвратиш завръщането на страха.

— Или да се примиря с факта, че това може да се повтори.

— Винаги има такава вероятност.

Най-накрая си наложи да го погледне. За нейна изненада не избухна, като видя лицето му. На него нямаше присмех. Знаеше, че ако го помоли, той няма да спомене никому и дума за случилото се. Но това вече не й се струваше толкова важно.

— Ти вярваш в разнищването на проблемите — каза Робин. — А аз предпочитам да се боря с тях. Доставя… повече задоволство. — Тя сви рамене. — По-лесно е.

— Донякъде.

— По-лесно ми е да си отрежа още един пръст, отколкото да изпълня съвета ти.

— Май те разбирам.

— Ще поразмисля. Сега ще ме оставиш ли на мира?

— В никакъв случай. Скоро ще съм готов да се заема с крака на Валия. Докато препрочитам наръчника и подготвям инструментите, не е лошо да направиш нещо за хапване. В торбата на Валия все още има доста храна. А вода — оттатък канарата. Вземи ти лампата — аз си измайсторих нещо като фенерче, за да чета.

Тя се втренчи в него.

— Това ли е всичко?

— Не. Като отидеш за вода, потърси нещо подходящо за шиниране. Повечето от растенията наоколо са дребни и крехки, но все ще се намери нещо. Да речем, пет, шест прави пръчки с дължина около метър.

Тя потърка лицето си. Би поспала няколко години. Изобщо не й се ставаше.

— Пръчки, вода, вечеря. Какво още?

— Да. Ако знаеш някоя-друга песен, попей на Валия. Тя страда от болките, а няма как да отвлече съзнанието си от тях. Пазя повечето успокоителни за наместването на костите и зашиването на раните. — Крис си тръгна, после пак се върна. — И можеш да се молиш, както си знаеш. Дебютирам като хирург и предчувствам, че ще се справя зле. Направо се ужасявам.

С каква лекота го казва, помисли си Робин.

— Ще ти помогна.

Загрузка...