Маслиновата ферма

Пожар!

Звуците от някакво дращене ме събуждат в знойната нощ, пот се стича от влажното ми тяло. Изглежда, идва от хълма над нашия заден двор. Опирам се на лакти и надниквам към сенчестите форми на дърветата в тъмното, сред сребристите контури на храсталака. Какво е това, което чувам как се движи и си проправя път през листата? Първата ми мисъл е, че през отворената врата се промъква змия. Докосвам Мишел по рамото. Той промърморва от дълбокия си като океанското дъно сън, размърдва се и се завръща към непробудното си състояние, без да отбележи по никакъв начин присъствието ми. Сега шумоленето вече е придружено от някакво тихо скърцане. Протягам се към саронга си — не от свенливост, защото няма кой да ме види, а защото, колкото и да е нелогично, се страхувам, че ако съм гола, мога да бъда нападната или ухапана от нещо. Ставам и изтопурквам боса до терасата. Луната е пълна и блести през върховете на дърветата, сякаш сме забравили да изключим осветлението. Небето е брилянтно ясно, не се вижда нито облаче, галактики от блещукащи звезди потрепват на надвисналото тежко небе. Шумоленето продължава, но остава съсредоточено на едно и също място, в подножието на най-големия от нашите зелени дъбове. Не мога да различа нито форма, нито движение, защото стволът на дървото е обвит от гъста, обилна растителност. Страхувам се да приближа повече, затова сядам на масата за закуска, придърпвам колене близо до гърдите си и се опитвам да се съсредоточа в другите звуци на нощта, да уплътня времето си, докато попивам богатите аромати на лепкаво-сладникавия въздух.

Навсякъде мирише силно, великолепно. Евкалиптите ме обвиват, опияняващи като наркотик. Уханието на двайсет и четирите лавандулови храста, които съм засадила — един от градинарите от нашия местен разсадник, който вече ме познава добре, ме посъветва да ги поставя в близост до къщата, за да гонят комарите, — се носи на прелестни талази от по-долните тераси. Високо на хълма чурулика птица, дори и в този час. Дочувам как буха бухал, след това — отново скърцането. Навярно са мишки. Връщам се в леглото и лягам небрежно върху чаршафите. Обръщам се и поглеждам спокойното красиво лице на Мишел. Никога не престава да ме учудва как е възможно човек да спи толкова дълбоко. Нищо не го смущава.

Скърцането става вече по-настоятелно, интервалите — ритмични, сякаш се умножават, и шумоленето продължава. Ако са мишки, трябва да са много и определено не топуркат леко с крачетата си. Ставам от леглото за втори път, намирам сандали и нещо, за да се загърна. Бавно изминавам няколко метра нагоре по хълма към дървото, привеждам се ниско и откривам Безименна, заобиколена от жива гърчеща се маса. От по-близко разстояние застоялата миризма на кръв насища влажната нощ. Безименна ме поглежда, но не прави усилие да ме поздрави, дори не показва по никакъв начин, че ме разпознава. Пристъпвам по-наблизо и тя изръмжава. Това не е истинска заплаха, по-скоро атавистична майчина реакция. Изглежда изтощена. Родила е.

Предпазливо докосвам главата ѝ. Козината ѝ е влажна и лепкава. Мокрите кичури полепват по ръката ми. Клоните закриват лунната светлина. Още не е съмнало и не мога да различа колко кученца има. Пет, може би дори шест. Сядам на земята и будувам заедно с Безименна. Изпълва ме гордост заради моята елегантна белгийска овчарка, станала майка, но успявам да притъпя желанието си да изтърча до къщата и да почна да тропам по вратите, за да събудя всички. Съмнявам се, че нашите родители или Мишел ще приветстват такова грубо събуждане: още няма пет часа. Но аз съм твърде превъзбудена, за да се върна в леглото, така че решавам да остана тук, да бдя над новородените и да изчакаме заедно първия им изгрев. Въпреки че очите им все още не са отворени, искам да споделя с тях този първи чудотворен момент на светлина и топлина; зората изригва и се разлива в ден, препълнен с радостта на новия живот…

Около 7 часа сутринта Мишел ме намира заспала навън, примряла от студ, свита сред камъните на прашната суха земя в подножието на дървото. Клонки са се вплели в косата ми, по бузите ми са се очертали вдлъбнатини и ивици мръсотия. Оскъдно облечена в раздърпания саронг, цялата съм измазана с кръв и лепкави остатъци от следродилна тъкан.

— Chérie? — разклаща ме той леко. — Какво правиш тук? Търсих те навсякъде.

Приглушеното ръмжене на Безименна привлича вниманието му към „гнездото“ ѝ, докато аз се пробуждам бавно, измъчена от болка, със забити в гърба камъчета, опитвайки се да осъзная къде, за бога, се намирам. И после си спомням.

— Кученцата! Видя ли ги? — извиквам аз.

Освен безбройните червеи, мравки, паяци, гъсеници и калинки, прилепи, гущери и гекони, шарани и онези ужасни диви котки, които ни изподраскаха, като ги намерихме, и избягаха, а може би и змии — но предпочитам да не мисля за тях, множеството зайци и с малко късмет — десетки червени катерици с рунтави опашки, хрускащи бадеми, та като изключим всички тях, тези слепи малки скимтящи същества са първите, истински първите живи създания, родени във фермата ни. Кученцата на Безименна.

— Колко са? — питам сънливо.

Мишел бърка с ръка в „гнездото“, което е изключително добре оборудвано. Безименна сигурно тайно е търсила храна дни наред, когато не сме били наоколо, за да забележим.

— Седем, мисля. — Той размества косматите топки настрани, за да види дали има и други такива кълба под тях. — Трудно е да се каже, но знаеш ли… мисля, че още не е приключила.

— Откъде знаеш?

Той поклаща глава.

— Виж.

Не виждам нищо освен маса от блестяща мокра козина, подобна на влажна, проядена от молци наметка от лисича кожа, открита захвърлена на някой прашен таван. Втори поглед ми разкрива изхвърлена плацента и нещо приличащо на найлонова торбичка, пълна с мътна вода. И Безименна, която не се движи.

— Трябва да събудим баща ми.

Да, трябва да събудим баща ми.

— Колко са вече?

— Десет.

— Десет!

— Така мисля. Няма да има повече.

Баща ми произнася това с такава увереност, че никой не го оспорва. Той разбира от кучета. В края на краищата, преди нашият чудесен ветеринар да потвърди подозренията му, никой от нас не бе повярвал, че кучето е бременно.

Така че десет е финалната бройка.

— Вижте как ги почиства с езика си.

Кученцата сега са застанали в кръг, чисти, космати като топки от норка за тенис. Мишел прави снимки, докато баща ми и майката на Мишел — Ани, общуват един с друг чрез езика на жестовете и сложни мимики.

Майка ми прави чай, а бащата на Мишел е седнал на масата и чака закуската си, докато съставя списък на продуктите за кейка, който иска да приготви по-късно днес. Що се отнася до мен, аз се опитвам да осмисля реалността при перспективата единайсет кучета да търчат из фермата.

До вечерта остават девет кученца. Общото мнение е, че не е грешка в изчисленията; или Безименна ги е изяла, или те са умрели и тя ги е заровила някъде, макар че, доколкото знаем, не е напускала поста си през целия ден.

Кларис и Ванеса ще пристигнат всеки момент. Те ще бъдат очаровани, но не съм сигурна за реакцията на Памела. В къщата ще бъдем осем души, две кучета и девет кученца в допълнение към праисторическия шаран, оцеляващ в нашето мътно езерце.

Менажерията ни расте. „Апасионата“ се превръща в дома, за който бях копняла като дете: безгрижен и непринуден, пълен с животни и хора, които се препъват един в друг, с книги навсякъде и гости, които идват за час-два и си отиват, всеки свири на какъвто инструмент може, в един момент никой не е съвсем сигурен къде са изчезнали останалите, защото има много пространство и всеки е свободен тихичко да се занимава с това, което иска.

Рай — стига наистина да успявам да се добера до прохладната ми каменна стая и да пиша на спокойствие.

Фермерският дух завладява и Мишел. Той разсъждава на глас за възможността да засади лозя; да се сдобием с магаре, кози и пчели.

— Помисли си само, наш собствен мед! Козите могат да бродят по терасите и да ядат растителността. Това ще ни спести разходи за косене на тревата.

Да, и няма да е нужно да гладим прането. Защото няма да имаме пране.

Уви, предложенията му са непрактични. Маслината не се нуждае от постоянна грижа, за разлика от животните. И двамата все още имаме активен професионален живот. Някъде отвъд лятото, отвъд дните, потънали в топлина, в компанията на семействата ни, дни, изпълнени с почистване на стени (и дезинфекциране на „кафявата стая“, преди момичетата да се настанят в нея) и с безкрайни грижи за кученцата, имаме друго съществуване, за което е твърде лесно да забравим, докато времето се носи лениво покрай нас и ние се печем под безмилостно парещата съблазън на слънцето.

Пенсионирането, дори и като производители на зехтин, а не като хора от телевизионния свят, все още не е част от плановете ни. Мисля си за подобния на плашило фермер и неговото седмично посещение в crémerie на селото. Не мога да си ни представя още в тази роля, въпреки че след една нощ в градината съм го докарала на външен вид.

Това, което ме забавлява, е промяната, която забелязвам, че е настъпила в нас. Никога не съм била практично създание, докато Мишел е много по-земен, но сега махалото се е залюляло и ние сме си сменили местата, ролята ни е друга. Той започва да си фантазира все повече, докато аз се оказвам все по-здраво стъпила на земята.

По-късно, към края на един блажен и облян от слънцето следобед, получаваме обаждане от момичетата, които потвърждават часа на пристигането си — два дни по-рано, отколкото се бяхме разбрали. С други думи — утре, и могат ли, моля, моля, папа, да доведат братовчедите си Юлия и Хайо?

— Но къде ще спят всички? — проплаквам аз.

Водопроводът скърца, водата тече ръждива, с кафеникав оттенък — не можем да разберем защо, — и половината къща се разпада. Малката допълнителна къщичка още не е пипана, ремонтът на „кафявата стая“ едва напредва от онзи ден, в който с майка ми я нападнахме и съсипахме половината стени, докато се мъчехме да оправим нещо, и както винаги — нямаме достатъчно пари. Стаите в хотела на мосю Паркинг вече не са на разположение, дори да можехме да си ги позволим, защото той продаде малкия си бизнес на някакъв собственик на ресторант от Ню Йорк, който затвори мястото за цялостен ремонт — възнамерява да е готов и да го отвори отново за следващия филмов фестивал, като му създаде репутация на елитно бутиково скривалище сред хълмовете с изглед към бляскавия залив на Кан.

— Ще си донесат палатки и ще спят в градината, и преди да кажеш още нещо, знай, че го искат. Ще бъде приключение.

Палатките надлежно пристигат и с тях се появява квартет от тийнейджъри. Как е възможно двете момичета в предпубертетна възраст от миналото лято да са се превърнали в две зашеметяващи млади жени, встъпващи плавно в първия деликатен етап на своята женственост? Французите имат чудесна дума, с която описват това пробуждане: pulpeuse. Харесва ми. Изразява мекотата, пукването, зреенето на периода. Телата и сетивата им се отварят към света. Разбира се, с такова осъзнаване идват и рисковете. Юлия, с вече женската си фигура, омайни сини очи и дълга, вееща се руса коса, е с две години по-голяма от близначките и истинска привлекателна изкусителка. Хайо, нейният по-малък брат, е с няколко месеца по-малък от момичетата на Мишел, но както често се случва с момчетата, изглежда поне с пет години по-невръстен от тях. Той е тип бойскаут. Помага на Мишел и Ани в градината, събира дърва, отнася се с баба си и дядо си с извънредно голяма любов и уважение, а когато вечерта дойде, с радост придружава триото момичета в града, но остава напълно невинно невеж относно техните същински интереси: les mecs. Момчетата.

Дните отминават. Гостите доволно си отдъхват наоколо, не правят нищо по-специално или си намират някаква домакинска работа, за да ни помогнат, докато аз пиша като луда. Сценариите ми са готови, по-скоро — завършила съм първия им вариант, Мишел ги чете, а аз се заемам с романа си. И тогава настъпва сладостно откъсване от работата. Разнася се клаксон, докато един камион се мъчи да изкачи алеята, като по пътя чупи ниските клони на дърветата и събаря узрелите плодове. Всички очакваме с нетърпение тази доставка, аз — по-трескаво от останалите. Най-накрая ще си получа старата дървена маса с размерите на железопътен спален вагон. Купихме я в пристъп на слабост преди няколко месеца от приказно ексцентричен магазин за употребявани мебели в Париж, намиращ се на левия бряг на Сена, в близост до „Сен Сюлпис“. Собственикът на магазина уреди един дърводелец от Мужен да ни я реставрира. Сега обаче майсторът доставя масата, хвърля един поглед към външните стълби, терасите и дължината на виещата се алея и заявява, че е свършил работата си. Той и двамата му сътрудници, с помощта на повдигащата система в камиона им, разтоварват скъпоценната ми тикова маса, оставят я в зоната за паркиране и офейкват.

Ще са нужни поне шестима мъже, за да я пренесат и поставят на мястото ѝ. Куашия изчезва, за да намери импровизиран екип, и по-късно колегите му араби се събират, като си подвикват изпод разнообразните си шапки един другиму на език, който никой от нас не разбира. Учтиви мъже с гниещи зъби, овехтели дрехи и срамежливи усмивки на тъмните си, изхабени от никотина лица, винаги готови да подадат ръка за помощ, ако в замяна ще получат няколко франка за цигари. Те превземат хълма, като се ръкуват взаимно, ръкуват се с нас и се залавят за работа, движейки се като един, като гъсеница, следвайки носовите, пискливо издавани нареждания, докато масата е изкачена по стълбите и разположена под високата величествена магнолия. Надяваме се, че ще остане тук поне в следващите сто години. Изпотени, но решително отклонявайки погледите си от трите нежни красавици, които си правят слънчеви бани по бански костюми, състоящи се от няколко оскъдни парчета плат, мъжете отказват предложението ми за освежаващи напитки.

Всички се подреждат тържествено един зад друг, за да получат банкнотата си от 50 франка, която им връчва Мишел, после кимват в знак на благодарност и се отдалечават доволно по алеята, потупвайки се взаимно по гърба, заедно с Куашия, който им е намерил тази работа — нещо, което не им се случва често.

Памела първа се настанява под масата. Тя се поклаща и заема жилището си като закръглена пчела майка, след това се отпуска тежко и веднага захърква.

После, в съвършена последователност, се появяват кученцата. Те допълзяват въпросително, едно по едно или по две-три. Рошави, пухкави, въплъщение на любопитството, просто идват от всички страни. Едното повдига малкото си краче до голямата дървена греда на крака на масата. Изтичвам и се разкрещявам, за да го прогоня, и всички се разпръсват като рояк уплашени зайци, препъващи се и прекатурващи се едно върху друго, объркани и смутени, само за да се промъкнат обратно веднага щом усетят, че хоризонтът е чист. Те все още са толкова непохватни, толкова нестабилни на крачетата си, че на всяка крачка създават пакости: дъвчат нечии стъпала, катерят се по загорели или млечнобели крака, изкореняват цветя от лехите и разсипват пръст навсякъде. Един от малките палавници отмъква новия сандал на Ани, което я разсмива, но когато тя отново забива поглед в книгата си, той помъква сандала към мътния рибарник. После го пуска вътре и изчезва. Едва по-късно, когато шаранът изплува на повърхността със сандала, висящ на каишка от гърба му, успяваме да го извадим. Във времето за хранене кученцата са лесни за намиране: девет гладни усти, натъпкани една до друга, лакомо сучещи от изтощените, надъвкани зърна на Безименна, която е полегнала с разперени крака. Но тя е търпелива, истинска майка героиня.

Баща ми ги глези непрекъснато. Винаги когато говорим за неизбежното — че трябва да им намерим стопани, — той предлага да вземе всичките девет в Англия, докато майка ми недоволства и доста разумно му напомня, че кутретата трябва да бъдат поставени под карантина, за да бъдат допуснати в Обединеното кралство. Ванеса проявява желание да вземе едното, златисточервеникав симпатяга, когото е кръстила Уиски.

Останалите осем, колкото и да са божествено сладки, трябва да подарим на някого.

Яденето в къщата винаги е придружено с ужасна врява, но това е прекрасно. Дългоочакваната маса е фокусът на живота, епицентърът на деня ни. Като по часовник жълти или кобалтовосини керамични и теракотени чинии се поставят с подрънкване върху нея. Салатата е шедьовърът на кулинарното изкуство на Мишел: разнообразни шарени листа — набраздени, с петна, пъстрочервени и зелени, — подправени с билки, зехтин, лимон или лайм и повечко чесън. Изпуква коркова тапа, окъпана от слънчева светлина течност се излива в чашите. Появява се и поднос с плодове и всеки от нас, независимо какво прави, разпознава сигнала. Яденето ще бъде сервирано и предстои да бъде погълнато. Хайо се връща от селото, натоварен с топъл хляб, който се дели с начупване. Въплъщение на съвършения гост, той броди по склоновете, търсейки подпалки, за да запълни колекцията на Мишел от борови и магнолиеви шишарки; пазим ги и ги съхраняваме за зимата, за да имаме с какво да разпалваме лятното си барбекю, което работи непрекъснато, даже извънредно.

Похапваме, пием, разговаряме или просто си мълчим, за да се насладим на деликатесите, които се поднасят на масата. Дните напредват и ние ядем и пием, като поглъщаме все повече количества, все по-весели и разюздани. Общуваме на три езика: френски, английски и немски. Нощем потрепват свещи и топлата им светлина сияе и танцува по лицата ни, оживени от разговорите и зачервени от виното. Прилепите прелитат ниско и запърхват надалече. Повдигам глава и ги наблюдавам как отлитат „весело след лятото“, може би точно така, както са правили, когато Ариел изпява за първи път тези думи на Просперо в „Бурята“[96].

Тромпет — деликатен и изумително еротичен — се разнася над терасата от импровизираната уредба, която Мишел направи в прохладното хранилище/лятна кухня. Майлс Дейвис свири „Скици от Испания“.

Когато отначало родителите на Мишел дойдоха, майка ми ме потърси и ме попита какъв език говорят те.

— Немски — отвърнах аз разсеяно, погълната от работата си.

— За бога, не казвай на баща си!

Вдигнах глава към нея, все още разсеяна.

— Защо?

— Воювахме срещу тях във войната.

Тук, на тази маса, си подаваме бутилки, вдигаме празни чаши, за да ги напълним отново, и такива граници не съществуват. Мишел е посредникът ни, защото той е единственият, който говори свободно и трите езика. Завърта красноречивата си глава и променя езика с лекота. Поглед наляво — и той е с нас на английски; надясно — и непознати за мен думи излитат от устата му. Френските му дъщери и германските им братовчеди, Юлия и Хайо, могат да общуват сносно в зависимост от това кой език се говори в момента, но ние, англосаксонците и ирландците, сме жалка картинка. Незнанието на езици е бедност и решавам да добавя немския в списъка със задачите си, а също и да освежа италианския и испанския, които някога знаех, но сега са ръждясали като водопровода ни. Странни немски думи ми стават все по-познати. Essen например: „ястие“ или „ям“. Или друга: Schnecken се повтаря често тази вечер, мисля си аз, но не съм я чувала преди. Какво казва Ани? Питам Мишел.

— Тя говори за охлювите.

— А, следователно Schnecken означава „охлюви“, така ли? — въздъхвам аз.

Да, растенията са нападнати от охлюви. Прекарвам по няколко часа на ден в росните сутрини да ги обирам от стръковете на различни шубраци само за да открия, че до вечерта те отново са се върнали, и то дори в по-големи количества, струпани на върха един върху друг като хипарски гривни.

— Казва ни, че има решение за тях и трябва да я заведа на пазар утре сутринта.

Поглеждам към Ани и тя кима мъдро.

— За какво става дума?

— Ще видиш.

Ани се разсмива силно и веселият звън на смеха ѝ отеква из долината, за да бъде погълнат постепенно от мораво-лилавите хълмове.

Следващият ден е сух и ясен. Застиналата силна жега често е предшественик на мистрала. С баща ми се връщаме от ветеринаря, където занесохме кашон, пълен с немирни кутрета за преглед. Всички са в добро състояние и доколкото докторът може да прецени на този етап, тези малчовци са чистокръвни. Безименна сигурно е била бременна от дни, а може би дори минути, когато я открих. Докторът се съгласява да постави обява в клиниката си, за да им намерим домове. Безименна се лута неспокойно из двора, притеснена от изчезването на потомците си, когато Мишел се задава по алеята с Ани. Били са на пазар.

Освен обичайните провизии и всекидневните гигантски количества от прясна храна, която се поглъща от нашата група, забелязвам, че са купили черен пипер. Не един пакет, а двайсет. Това е отговорът на Ани за охлювите. „Те не могат да понасят пипер“, обяснява ми тя.

Поклащам глава в почуда. Откъде може да знае такова нещо? Дали са алергични само към черния пипер, или към всеки вид пипер? А как понасят солта? Качвам се на горния етаж, в своята бърлога.

Към обяд, загледана разсеяно през прозореца, докато обмислям работата си, наблюдавам гостите ни, всеки отдаден на дейността, с която си почива. Баща ми е край басейна, подремва, кучетата са го полазили като мухи, виещи се покрай кравешки задник, момичетата са кацнали в елегантно трио заедно на ръба на басейна, лакираните им пръсти са потопени във водата, за да им е хладно, слънчеви очила прикриват пакостливия дух в очите им, докато те си нашепват пикантни тайни една на друга и се смеят кокетно. Долавям вятъра сред дърветата. Изглежда, че от Африка се задава промяна във времето. Хайо и майка ми са встрани, всеки погълнат от своя личен свят. Той дялка клон, който е намерил някъде из имота, докато тя, преструвайки се, че чете, всъщност се взира в краката си и се мръщи, май притеснена за нещо.

Не мога да видя бащата на Мишел — Роберт, но чувам тракането на тенджери и тигани в импровизираната кухня на горния етаж, където той пече поредните кейкове, които вероятно ще бъдат ядени единствено от него самия, и където създава тотален хаос, като ръси брашно и захар навсякъде, превръщайки малкото ни пространство за готвене в ски курорт.

Но къде са Мишел и Ани? Навеждам се по-близо към прозореца и зървам Ани, приведена ниско, да изсипва енергично пипер над сплетените цветя. Насочва се към нежните млади портокалови дръвчета, които растат със забележителна скорост и се поклащат от вятъра. Мишел се влачи зад нея, ризата му се развява, в ръцете си държи поднос с кутии. Половината от тях са празни. Взема празните кутии от майка си, подава ѝ пълна и продължават така. Любопитно ми е да разбера резултата.

Моето предположение е, че вятърът ще ги вдигне във въздуха и пиперът ще бъде отвят, а охлювите ще продължат да се залепват за растенията.

Връщам се в света на романа, който пиша. Във въображението си съм в захарна плантация във Фиджи и млад мъж е подпалил реколтата. „Пожар!“

По-късно, нямам представа колко, след минути или часове, Мишел идва до вратата ми.

— Каръл! Chérie!

Вдигам глава, но все още не регистрирам напълно присъствието му, защото съм потънала отново във въображаемия си сценарий.

— Ммм?

— Има пожар. Трябва да се подготвим.

Звучи твърде невероятно, за да е истина.

— Пожар? — повтарям глупаво.

Мишел няма представа какво пиша и новината му ме смайва.

— Какъв пожар?

— Chérie, има пожар от другата страна на главния път. Не чуваш ли самолетите?

Не чувам нищо. Ставам от масата, втурвам се след Мишел, след това се връщам обратно, за да запазя работата си на лаптопа и да го изключа.

— Другите се обличат.

Събота следобед е. Когато напускам къщата по петите на Мишел, ме удря вълна от горещ вятър и рев на двигатели, идващи директно към мен. Вдигам глава и поглеждам към небето — и там, вероятно на не повече от двайсет метра над главите ни, червен самолет се спуска ниско над плоския покрив на къщата ни, като вдига ситния чакъл, положен от мосю Ди Луцио, във вихрушка от камъчета, преди те да се разпръснат и да затрополят като тичащи крака по терасите. Има прах навсякъде, листа се откъсват от дърветата, политат и се изгубват. Прилича ми на нападение.

— Мисля, че трябва да отидем до края на алеята и да разберем какво става.

Нашият малък път е отрязан от пожарната команда. Никой не може да влиза и ние не можем да преминем. Издигнатата през последния час бариера е наблюдавана от над половин дузина яки млади пожарникари.

Множество хора се струпват на групи. Всички проявяват любопитство, текат оживени спорове. Повечето от насъбралите се приличат на парижани, слаби и кисели, пушат сърдито, облечени в шикозни шорти, с бански костюми и метнати небрежно на раменете копринени ризи, с дрехи за тичане, златни часовници и дизайнерски чанти, притиснати здраво до добре поддържаните им тела с повдигнати гърди.

Вероятно са обитателите на летните вили на гърба на нашия хълм и по протежение на множеството тесни пътеки, които се вият към вътрешността на Мужен. Питам един от пожарникарите какви са шансовете огънят да прескочи моста над пътя. Той свива рамене.

— Стига вятърът да не промени посоката си, вие сте в безопасност.

— А ако стане така?

— Ако стане, трябва да влезете в басейна и да чакате да ви вземе въздушният транспорт.

Не трябва да се тревожим, уверява ни той. Те знаят къде сме, знаят колко сме.

— Колко сте всъщност? — пита той след известен размисъл.

— Десет души, две кучета и девет кученца.

Едното е много дебело куче, мисля си аз, което няма да може да тича, за да спаси живота си. Ако най-лошото се случи, някой от нас трябва да носи Памела на ръце.

А всички тези кутрета? Трябва да ги напъхам в кашон и да се опитам да ги успокоя.

Втурваме се обратно към къщата, където пепелта пада като големи сиви снежинки и покрива повърхността на басейна. Навсякъде около нас небето променя цвета си. Близките ни са се струпали заедно, стиснали торби и всякакви лични вещи. Взират се нагоре, където отражението на огъня е променило всичко до степен на пълна неузнаваемост. Невъзможно е да се концентрираш в нещо друго освен в пожара. Далечни викове на хора достигат до нас по вятъра, който е толкова силен, че отвява хавлиите към басейна и те потъват във водата като мъртви тела.

Мишел се движи напред-назад, като мислено следи посоката на вятъра. Той развива всеки маркуч, който притежаваме, вика на всеки, който евентуално го чува, за да му помогне, и заканва отворите на маркучите към водоизточниците на стратегически места в градината.

Хайо събира трите палатки и ги отнася в къщата за по-голяма безопасност. Не мога да се въздържа и наблюдавам сцената за детайли, които може да ми свършат работа за моята история. Страхът, несигурността и заплашителното небе. Почти всяка дума, която някой извиква, е заглушена от ръмженето на яркочервените самолети, купени от Канада, където те се използват успешно за гасене на пожари. Те са навсякъде. Ако не ги чуваме или не преминават зад хълма, ги виждаме пред нас как се гмуркат във водата и изскачат нагоре като водни кончета. Присъствието им ни създава усещане за опасност, осъзнаване реалността на пожара, който все още не виждаме. Ръмженето на двигателите им, на не повече от няколко метра над главите ни, внася истински ужас в ситуацията.

— Мисля, че няма да е зле да започнем да обливаме растенията — предлага Мишел.

Двамата правим точно това, заедно с Хайо, когато се появява Куашия, подгизнал от пот, нахлупил на глава стара панамена шапка.

— Реших, че ще ви е нужна помощ.

— Как стигна дотук? — провиква се Мишел.

— Видях пламъците от селото и последвах пътя на потока в долината. Мостът е отнесен. Навсякъде има пожарни коли.

Радвам се, че родителите ни не могат да разберат какво казва, защото ще се уплашат още повече.

— Вятърът се усилва — добавя Куашия.

Поглеждаме към морето с неговите пенливи бели вълни — сигурен знак, че се задава буря.

— Колко вода имаме в резервоара? — изкрещява Мишел на Куашия.

— На идване насам включих и помпата.

Мишел кимва с облекчение и хваща маркуча.

— Ще се справим с това, chérie. Ти остани със семейството.

Оставям мъжете, които започват да разнасят маркучите нагоре и надолу по хълма, поливайки докъдето могат да стигнат. Ромонът на течащата вода в неспокоен ден като този има успокояващ ефект, за което съм признателна, защото въпреки позата на творческа дистанция, която се опитвам да поддържам, истината е, че съм уплашена и цялата треперя.

Не можем да направим нищо повече, освен да чакаме — всичките единайсет души, плюс ужасените животни — и да се взираме в лилавото небе. Седим мълчаливо и се ослушваме в пукота, въпреки че засега пожарът все още е от другата страна на моста. Понякога се шегуваме непохватно, за да прикрием страха си. Двамата ни пушачи пушат прекалено много; останалите се опитваме да запазим спокойствие. Куашия, който може би е прекалено нервен, за да стои на едно място, или пък не се чувства удобно да е част от семейната ни група, отива да изкачи хълма.

Мишел се опитва да го спре, но той настоява, че оттам ще може навреме да ни предупреди, ако има опасност.

Всичко зависи от вятъра, който набира все по-голяма сила. Дърветата се превиват и олюляват, усукват и завъртат, сякаш се опитват да се откъснат от земята и да полетят свободни и необременени от никакъв товар. И после вятърът променя посоката си, внезапен обрат.

За секунди пламъците обхващат моста, който пресича пътя, и сега са точно зад нас, поели бързо към върха на нашия хълм. Всички скачаме на крака.

— Пожар! Пожар! — изкрещява Куашия.

Втурваме се към задната част на къщата и там, на самия връх, отвъд неоградените граници на нашия имот, където растителността не е напълно изсечена, виждаме пламтяща огнена стена, която достига върховете на най-високите борове. Това може би е най-ужасяващата гледка, която някога съм виждала. Пламъците подскачат към потъмнялото и надвиснало тежко небе и сякаш танцуват някакъв танц на войната. Стоя и се взирам в хълма, ужасена.

И вцепенена.

Под нас първата пожарна кола напредва нагоре по алеята. Малко след това е последвана от втора, после от трета.

Мишел ни казва да си вземем паспортите и да сме готови. Кларис признава, че се бои, и ме прегръща през кръста. Обичам я заради доверието, което ми оказва. Памела скимти като уплашено бебе. Роберт, дъвчещ един от своите кейкове, все още е покрит с брашно. Ани, смела и дръзка, изпразва последната кутия с пипер върху един розов храст и запалва нова цигара.

— Хълмовете са обхванати от пожар и пътят ви е преграден — обявява брадатият началник на четиримата pompiers, които слизат от пожарната кола. — Някой е подпалил дърветата в боровата гора от другата страна на хълма. Почти бяхме овладели огъня, но мистралът се надигна, промени посоката и не успяхме да задържим пламъците.

Хлипам, резултат от дима и от думите му. Жегата вече бие като барабан и кожата ми се изпъва. От небето вали пепел. Пепелта се носи по въздуха и пада по терасите, плува по повърхността на басейна. Прилича на одеяло от сив сняг. Нямам представа какво ще стане с нас.

— Не трябва ли да влезем в басейна? — питам плахо.

— Не, продължете да си вършите работата. Ще ви държим в течение.

Да продължим да си вършим работата?

От червените коли изскачат мъже и тръгват нагоре по хълма. Всеки носи нещо като раница на гърба си. Те са приблизително около 120 души и всички се насочват нагоре. Никога не съм виждала толкова добре изглеждащи стройни мъже на едно място. Юлия и другите две момичета в един миг забравят изобщо, че някога са се страхували. Те се кикотят и заемат пози, докато хубавите жилави млади пожарникари в техните моряшкосини униформи минават покрай тях. Признавам, че и аз съм впечатлена от тях, от мъжествеността и смайващата им физическа форма.

Започват да източват басейна и хлорираната вода е отведена нагоре към хълма по широки маркучи, за да бъде излята върху огъня. Кучетата не спират да лаят. Кутретата пишкат и се лутат навсякъде около нас. Зашеметени сме от шума, кипящата дейност и хаотичния страх. Какво ще стане, когато басейнът се изпразни, питам се аз, защото със сигурност водата не е достатъчна, за да потуши пожара. Дали пламъците ще плъзнат надолу по хълма, ще убият хората и ще изгорят всичко по пътя си? Как могат да задържат тази яростна стихия, а какво остава да я спрат напълно?

Внезапно пристигат три или четири малки самолета, обикалят и жужат над нас като гневни насекоми. Летят ниско, на около десетина метра над дърветата, и пускат тонове червена пяна, смесена с вода, върху огнената стена. После обръщат и се насочват към залива пред нас. Наблюдавам ги как се гмуркат, как потапят носовете си в морето, всмуквайки солената средиземноморска вода. Връщат се един след друг, неспирно агресивно шествие, решено да победи тази природна сила. Галони морска вода, смесени с червената пяна, са пуснати като бомби върху пламъците. И отново, и отново. Четири самолета, всеки правещ по около десетина-петнайсет обиколки на час. Това е хипнотизиращо и изключително драматично зрелище.

— Определено слагат в малкия си джоб онези въздушни представления на Бигин Хил, на които ме водеше като малка — прошепвам на баща си, който, както винаги, е дълбоко впечатлен от подобна демонстрация на организация.

— Трябва да им се признае на французите, справят се — измърморва той, но всъщност не говори на мен. Някъде другаде е, може би потънал в спомените за своята война, не мога да кажа. Облягам се на рамото му и погалвам нежно горещата му белеща се кожа.

Правя опит да се изкача по хълма, за да погледна по-отблизо, но Мишел и Куашия ме викат да се върна. Тежестта на лавината от червена пяна, предупреждават ме те, е достатъчна, за да убие всеки, който има глупостта да застане там, където самолетите изхвърлят товара си. Слушам разтърсващото пукане, последвано от друго, и от трето, докато стенещите стволове на дърветата пращят и се свличат, падат и се търкулват по покритата с иглички земя, и си мисля за тези пожарникари, които рискуват живота си там, ако самолетът изсипе смъртоносния си товар на погрешно място. Винаги съм изпитвала детинско романтично уважение към пожарникарите и морските спасители. Винаги са били моите герои и нищо от това, което виждам днес, не помрачава тази фантазия.

До вечерта пламъците са овладени. Една по една пожарните коли обръщат и потеглят. Оставаме с празен басейн, изтощени от вълнение и със странното усещане за вътрешно опустошение, смесено с огромно облекчение. Нещо страховито и зловещо бе минало с тътен през деня ни, а сега отново настъпваше едно смущаващо и все още предпазливо спокойствие.

— Ще се върнем утре — казва ни началникът на пожарникарите. — За да напълним басейна ви. Неколцина от хората ни ще останат да дежурят на хълма тази нощ, в случай че вятърът се надигне и разпали огъня. Нужна е само искра…

В този район е обичайно мистралът да утихва нощем. Независимо колко силно е духал през деня, вечер се успокоява. Винаги ми се е струвало странно това природно явление — как вятърът знае кога залязва слънцето, но е факт. Пожарникарите си тръгват, а ние оставаме сред ясния и чист пейзаж край нас, чист като бистра вода.

С Мишел тръгваме по каменистата стръмна пътека, за да преценим размера на щетите. Четирима млади мъже са останали да пазят. Очите им сияят, сини и ярки на потъмнелите от сажди и пот лица. Здрависваме се с тях и ги каним да се присъединят към нас за вечеря. Благодарят ни, но отказват, не могат да напуснат поста си. Поне са подготвени: имат запаси от вода и храна, стоварени под едно дърво. Неговата зеленина е почти шокираща на фона на такава чернилка. Овъглени стволове на дървета лежат като останки от древно минало навсякъде, докъдето погледът ни стига, но не и на нашата земя. Нито едно дърво, всъщност дори стръкче трева не е докоснато. Сега разбирам защо местните общински съвети са толкова стриктни за редовното окастряне и косене на растителността. При нас просто не е имало за какво да се захване огънят, не е имало какво да изгори.

И все пак отвратителният мирис на изгоряло е навсякъде, смъртоносен и сладникав. Бузите ми са напукани само от стоенето в близост до района. Жегата се надига като сауна от обгарялата земя. Накъдето и да погледна, черни измъчени скелети се очертават болезнено на фона на бързо избледняващия ден.

Резервоарът ни е покрит с червена пяна.

— Трябвало е да го покриете — отбелязва един от младите пожарникари.

Вярно е. Куашия ни повтаря това цяло лято.

Стъпвам на малката стълбичка, закачена за стената на резервоара, и надниквам вътре. Водата е оцветена в розово и

няколко безжизнени птици се носят по повърхността. Дали огънят ги е овъглил, дали бяха пленени от яростната вихрушка на вятъра и жегата, или просто бяха нормална жертва на обикновено удавяне? Боровите иглички са покрили плътно дъното на резервоара. Водата изглежда не само розова, но и застояла. Мътна, приличаща на ръждясала вода тече от тръбите ни.

— Ще я пречистим утре — успокоява ни един от екипа пожарникари.

Сред гаснещата светлина на места из въглените все още се виждат струйки дим. Извити корени, отчупени и изскубнати от сухата земя. Борове, които не са били мъртви, но са изгорели, са изтръгнати с корените, откъснати от пръстта от тежестта на водата, която канадските самолети бяха изсипали върху тях. Тези пресни мъртъвци ни заобикалят в нещо като дървесно гробище, животът лежи погубен на фона на съсипаното небе.

Трябва да ги оставим, това е.

— Bonsoir. Ако можем да направим нещо… — казва Мишел.

Пожарникарите свиват рамене свенливо и после един от тях, тъмнокос младеж в началото на двайсетте, с открито лице, пристъпва напред.

— Monsieur?

Мишел се обръща.

— Nous avons vu les chiots… ils sont à vendre?

Кутретата продават ли ce, питат те.

Имаме осем, които са за даване, казвам им аз.

Двама млади мъже пристъпват въодушевено напред и ни уверяват, че ще им осигурят добър дом. Sans doute.[97] Разбираме се, че всеки от тях ще вземе по едно. Утре сутринта, преди да си тръгнат, ще си изберат кученце.

На следващата сутрин, неделя, е почти толкова оживено, колкото и предишния ден. Пристига огромна цистерна с вода, за да напълни басейна ни, и завива с мъка по алеята, изпочупвайки при придвижването си каквото е останало от клоните на смокинята. Следва я служител от градската администрация, който пристига с лъскавото си сребристосиво рено. Той е нисък, набит мъж с тъмносиви мустаци и се разхожда наоколо с ръце, събрани зад гърба, като кралска особа. Което е доста необичайно, мисля си аз, защото истинският провансалец използва ръцете си, за да жестикулира през половината разговор.

Когато изтичвам по стълбите да го поздравя, той настоява да разговаря с мъжа в къщата, което ме вбесява. Знам обаче, че тази мачистка нагласа е типична и преобладава по това крайбрежие.

— Той е зает — заявявам твърдо. — С какво мога да ви помогна?

Човекът свива рамене, подразнен от перспективата да се занимава с жена.

— Трябва да огледам — съобщава ми троснато.

— Щетите от пожара?

Мъжът кимва нетърпеливо. Да, естествено! Присвива очи и се оглежда преценяващо, оценява какво имаме — или по-скоро какво нямаме, защото по извивката на устата му и нацупването му разбирам, че смята мястото за руина.

— Beaucoup de travail — информира ме той за мнението си. Това ме развеселява, защото е ехо на думите на агента на недвижими имоти, мосю Шарпи. Нямам намерение да му обяснявам, че за нас обновяването на мястото е част от радостта и цялостното ни преживяване тук. Вместо това го придружавам до хълма. Отиваме до задната част на къщата, където служителят спира и повдига глава към пътя, който ни предстои. Очевидно е, че не е очаквал такова физическо натоварване.

Поглежда часовника си, въздиша тежко и започва да се катери, като отказва да ме следва и поема пред мен с набитото си тяло.

Младите мъже, които са будували цяла нощ, изглеждат много уморени и отчаяно нуждаещи се от душ и чисти дрехи, но са весели, също като предишната вечер. Минаваме отново през процедурата с ръкостискането и те повеждат служителя на обиколка сред почернелите дървета и овъглени храсти. Оставам на мястото си и оглеждам пейзажа. Тежкият мирис на овъглено дърво насища въздуха на ранната утрин. Служителят не бърза, обикаля дълго сред опустошената земя, преди най-накрая да се върне при мен.

— Трябва да ви поздравя — обявява той.

Думите му ме шашват.

— Vous, votre mari, vous êtes des bons citoyens[98] и сте добре дошли тук, в нашата общност. — И той разтърсва ръката ми енергично. — Искам да се срещна със съпруга ви.

Докато слизаме надолу по хълма, имам чувството, че съм в компанията на съвсем различен човек. Мъжът си подсвирква, оглежда се наоколо, сочи насам или натам, кима към руините на малката вила и към маслиновите ни тераси. Младите мъже ни следват, мъкнейки раниците си. Вървят уморено. Мишел предлага на всички кафе, но пожарникарите предпочитат да се приберат. Обещават да се върнат по-късно, за да си изберат кученцата. На чаша червено вино — няма още десет часа и нашите достопочтени родители изглеждат шокирани — служителят пита Мишел с какво си изкарваме прехраната.

— Ah, les artistes, maintenant je comprends![99]

Ще имаме ли нещо против един фотограф от местния вестник — „Ние Матен“, да се отбие? Не за да снима нас, разбира се, добавя той бързо, а за да документира щетите. Нашият личен живот е свещен. Мишел се съгласява.

През останалата част от неделята непрекъснато някой идва и си тръгва. Пожарната команда се връща, за да направи проучване, и решава, че ще оставят още двама мъже на пост: „Има лек вятър и предпазливостта никога не е излишна“.

Фотографът пристига — небръснат размъкнат тип, който, изглежда, се интересува повече от момичетата по бански. Те се скупчват една до друга при всяка негова проява на внимание. И после, късно следобед, настъпва дългоочакваният момент, черешката на този ден: идват пожарникарите, изкъпани, избръснати, облечени в цивилни дрехи, красиви като митични богове, и четиримата, натъпкани в една очукана стара кола.

Сега са решили, че всички искат кутрета. Момичетата се разтърчават във всички посоки, решат се, преобличат се, търсят червила, открадват моето и после се връщат да се настанят невъзмутими на шезлонгите в градината, но преди това се постарават всички кученца да ги наобиколят.

Следва много коленичене, галене и показване на безпомощните очарователни създания. Подозирам, че са направени и уговорки за срещи и пиене на кафе по-късно в Кан. Най-накрая са избрани четири скимтящи кутрета. Разбира се, те не могат да бъдат отведени тази вечер. Трябва да прекарат още малко време с майка си, което означава, че всеки от младите мъже обещава да се връща редовно, за да наглежда „своя избраник“.

— Да не повярваш колко си изгубиха акъла по кутретата — измърморвам аз на Мишел, който с цялата си невинност очевидно няма представа за какво говоря.

След вечеря момичетата заедно със скъпия Хайо като придружител изчезват в посока на ярките светлини на Кан, докато ние, ветераните, се настаняваме уморено на горната тераса, за да наблюдаваме новолунието и появата на звездите. След мистрала пейзажът винаги е кристалночист, сякаш цялата природа е била изкъпана и лъсната. Виждаме всеки детайл на всеки хълм, макар — за щастие на момичетата, да не можем да видим какви ги вършат в Кан.

Утре родителите ни си тръгват. Моментът е тъжен, но прекараните дни бяха чудесни. Заедно преживяхме тук невероятно разнообразие от емоции: раждане и смърт, време, през което преоткрихме света наново. Както винаги, разделите пораждат дълбока и меланхолична пустота в мен; чувствам, че Мишел също е натъжен, наблюдавайки как отварят последната бутилка, която ще споделим всички това лято. Шестимата седим в мълчание, пием виното на големи глътки и се наслаждаваме на нежните вечерни звуци. И тогава, съвсем внезапно, се чува шум, който никой от нас не разпознава. Къс, остър, пронизителен и повтарящ се.

— Какво е това? — пита Ани.

Всички се заслушваме внимателно. Гримаси и озадачени изражения се очертават на светлината на свещите.

Наблюдавам семейното недоумение заради тези далечни хълцащи звуци и просто не успявам да се въздържа.

— Това са Schnecken, Ани. Охлювите.

— Какво за тях?

— Те кихат!