Маслиновата ферма

Проследяване на маслините

Лятото ни напуска като безшумно падащите венчелистчета на цветята. Всички си тръгват и ние оставаме сами. Лястовиците се събират; есента настъпва, провинциална и по-скоро дъждовна. Земята отново се раззеленява, възстановява се, съживява се. Тревата, суха и трошлива като стари кости през всичките тези горещи месеци, израства за една нощ и сред нея навсякъде изникват маргаритки. Те са снежнобели, невинни и детински, цветя, лишени от претенция. Обикалям из терасите, изучавам зреещите маслини, които сега са светлолилави, петнистозелени или бледоморави, и докато се разхождам, набирам стръкове диви цветя. Занасям ги в къщата и ги слагам във вази по масите. Те се надигат към първите нежни лъчи слънчева светлина, пропълзяващи зад ъгъла на къщата, и аз се наслаждавам на тяхната обикновеност.

Събота сутрин е. Билковият аромат във въздуха предвещава безпогрешно един чудесен ден. Мишел е някъде в подножието на хълма, сади цяла ръчна количка лилави и бели ириси, които изкопахме от терасите, където се бяха умножили в изобилие, напълно диворастящи. Използва ги, за да създаде граница до нашата нова ограда и лавровите arbustes, храсти.

Рене пристига, мъкнейки две найлонови пазарски торби, пълни с дребно черно грозде.

— Framboises — обявява той.

Объркана съм. Рене се разсмива на изражението ми.

— Тези плодове са известни като малини.

— Защо?

— Пробвай ги.

И за моя изненада, на вкус са наистина като малини. Рене е дошъл да ни придружи до една от фермите, за които се грижи в arrière-pays, хинтерланда (очаквахме го преди два дни, но няма значение). Двамата се настаняваме удобно на горната тераса с чаша в ръка, докато чакаме Мишел да приключи с градинарските си дела. Поглеждам часовника си в момента, в който Рене разлива изстудената бира, и се усмихвам мълчаливо. Още няма дори десет и половина. Години въздържание, неуспешни диети, следвани от непоносимо чувство за вина, безсънни нощи и усещане за неадекватност, всичко това, за да се напъхам в костюми, с един-два размера по-малки от този, който всъщност нося, но подходящи за телевизията или филмовия екран, или пък отговарящи на нечия представа за сексапил, а ето ме сега, в целия ми блясък, в събота сутринта, облечена като строителен работник от Средиземноморието, с ботуши и шорти, предвкусваща насладата от пенливата течност на масата пред мен. Уча се да живея спокойно и да усъвършенствам хедонистичната нагласа на душата си.

— От работата се ожаднява — заявява Рене, като повдига чашата си.

Отначало решавам, че коментира разсъжденията ми, и се стряскам, защото не съм казала нищо на глас, но после забелязвам, че вниманието му е насочено към клетия Мишел, чийто силует се движи напред-назад пред погледите ни, докато се навежда и изправя, копаейки и засаждайки цветята.

Слушам Рене, който ми разказва приключения от живота си като шофьор на камион, преди да се пенсионира. Има изключителен асортимент от истории за годините на германската окупация тук, на крайбрежието, когато той и камионът му са били използвани от Съпротивата, за да пренасят храна след вечерния час, така че френските семейства да не гладуват.

Описва ми впечатляващата картина на човека и неговия верен жребец — в случая верен камион, разказва за пренасочени порции, une petite escroquerie тук и une petite escroquerie там, сякаш е следвал примера на Робин Худ.

Escroquerie. Харесва ми тази дума. Въпреки че не е типично провансалско съществително, тя сякаш характеризира толкова голяма част от живота тук: une escroquerie е „измама“.

Нашият човек по маслините сега ми описва в подробности, с помощта на ръцете си, за да подчертае казаното и да постигне драматичен ефект, как да се одере и сготви таралеж. Готвенето не е сложно, уверява ме той. Първо се сварява в бульон, после се разрязва по средата от меката му страна, на корема, „сякаш разрязваш възглавница“, и обелваш кожата по същия начин, по който човек сваля костюм за гмуркане.

— А бодлите?

— Ха, те падат лесно, като разпорен шев, след като животното е сварено.

Не си представям да добавя тази рецепта в готварската си книга, но се въздържам да го споделя. Друга основна храна през окупацията по време на Втората световна война било морското свинче. Според Рене морските свинчета, cochons d’Inde, са чудесен източник на мазнина, продукт, който постоянно не достигал през войната. Благодарение на мазнината животното можело да се яде. Всяко животно, което има много мазнина, е вкусно за ядене, обяснява ми Рене. Започвам да си мисля, че предпочитам строгостта на актьорската си диета. Рене се протяга за още една светла бира, напълва чашата си догоре и се впуска в описания на окупацията на големите хотели и частните имения, maisons particulières, по крайбрежието, за избухващите мини, за подготовката на френските маки за освобождението. Тук се прекъсва сам:

— Знаеш ли, че силите на Съпротивата, на партизанското движение, се наричат маки? — Не изчаква отговора ми. — Това е името на храсталаците, на шубраците, които растат по тукашните средиземноморски и корсиканските брегове. И отрядите бяха наречени така, защото хората се криеха по тези места, сред храсталаците. Бяха много активни в Прованс и без тях е малко вероятно нападението на Съюзниците през 1944 г. да можеше да постигне такъв успех.

Знам тези неща, но демонстрирам искрена изненада и Рене свива рамене — онова гордо, но скромно провансалско свиване. Той искрено се наслаждава на възможността да ми разказва своите истории и изглежда, аз съм идеалната му публика. Плавно преминава към нощите, прекарани в убежищата, и че не е било чак толкова трагично, което го води съвсем естествено към военновременния романс с певица от нощен клуб в Марсилия.

— Diable, тя имаше страхотни крака! — ухилва се той и се впуска в пиперливо описание на ръста на певицата и дължината на краката ѝ, после се усеща с кого разговаря, поглежда ме дяволито, изчервява се и спира. Сега преминава към ухажването на местно момиче. Спомня си как са правили любов на плажа, докато оръдията гърмели навсякъде около тях. Тя била три години по-голяма от него и в онези дни, заявява той, това било смятано за много дързък и романтичен избор. По-късно станала негова жена. Сега не можела да излиза от къщи заради някакво заболяване.

Мишел се задава по алеята с ръчната количка. Маха ни.

Рене насочва вниманието си към по-неотложни неща: растенията и l’entretien, поддръжката, на oliviers. Подрязването и обгрижването на дърветата по принцип — и по-конкретно на маслиновите дървета — разпалва страстта му с лекота, също като копнежа му по добрите стари времена. Докато го слушам и наблюдавам, откривам в пронизващите му сини очи да проблясва радостта от един пълноценно изживян живот.

— Бил си любимец на жените, а, Рене? — подкачам го аз.

— А, да, късметлия съм — измърморва той, заглежда се разсеяно нанякъде и отпива от бирата си. — Дори и половината не си чула.

Когато Мишел е готов, потегляме. Предстои ни първото пътуване на нашето предреколтно petit pèlerinage, нашето маслиново поклонничество. Тази сутрин пътуваме към вътрешността, обикаляме и следваме виещите се пътища, впили поглед във впечатляващия крайбрежен пейзаж: живописни заливи, самотен хеликоптер, пресичащ електриковосиньото небе, гори от платноходи, чиито платна се развяват като миниатюрни знаменца към нас от огледалната повърхност на Средиземно море. Изкачваме се на още по-прохладна височина в отдалечен провинциален регион, селски свят, където има съвсем слаб трафик, като изключим няколко камиона и ръмжащи, разораващи земята трактори.

Освен маслините и кипарисите, навсякъде дърветата са придобили смайващи цветове — кехлибарено и рубиненочервено. Въздухът е забележително неподвижен. Двайсет минути във вътрешността — и имаме чувството, че сме върнали часовниците си с половин столетие.

До фермата, в която отиваме, може да се стигне по черен път, неравен, каменист, по-подходящ за трактори, отколкото за дизеловото рено на Рене. Портата е изтърбушена, килната и прикрепена криво-ляво с ръждясал катинар и верига. Вътре има дълга, права ивица земя, която трябва да изкатерим по стръмна камениста пътека, оградена от терасирани горички. Тя ни води направо до къщата, разположена също като нашата на един хълм. Опушенорозовата къща с избелели тревистозелени жалузи е като древна крепост, забравена от всички в тази дълбока провинция. Разположена в южната част на планинския масив, известен като Кастелански Предалпи, тя гледа към осветената от слънцето уединена част отвъд долината, към кацналото на един хълм градче на име Гурдон.

Собственикът на имота бил от Париж, към осемдесетте, в немного добро здраве, и посещавал фермата само за месец в разгара на лятото. През останалите единайсет месеца било затворено. Никой освен Рене не идвал тук, което ме натъжава, защото си спомням колко запусната бе „Апасионата“, когато я открихме.

Вляво от къщата са конюшните, които са превърнати във втора баня, така че старият господин да може да се бръсне на спокойствие, необезпокояван от внуците си рано сутрин. Лоза, отрупана със зелени висящи гроздове, прави сянка на напукания циментов двор. Видът на мястото ми напомня за онези стари реклами на виното „Дюбоне“, които гледах по телевизията, когато още можех да минавам под масата. Тогава не бях идвала още във Франция, но образите от рекламата ме поразяваха — бяха толкова чуждестранни, толкова изпълнени с радост и щастие, с толкова френска идилия… Може би заради тях съм тук сега.

Във фермата има около 130 дървета, като една трета от тях са засадени отдавна и растат по тези тераси вече 250–300 години. Стволовете им са усукани и напукани като кожа на стар слон. По-младите дървета, засадени от отсъстващия собственик, са едва на 25 години, но повечето от тях дават хубави плодове. Те са от различен сорт, маслини, известни като tanche, танш. Старите, с дебелите, измъчени стволове, са от сорта cailletier, от който са и дърветата, които ние сме наследили.

Рене откъсва един плод и ми го подава да го огледам.

— Кайотие са известни с вкусния златист зехтин, който се получава от тях, както и с неговото високо качество. Това е издръжливо дърво, напълно способно да понася дълги периоди на суша. През годините зехтинът от тези маслини започва да се търси от парфюмерийните къщи, особено в Грас, заради златистия му оттенък, който се оказва, че е чудесна добавка към всеки аромат.

Сред местните сортът е известен като „маслината от Ница“ и тя расте основно по тази крайбрежна ивица. Израства по-висока от всяко друго маслиново дърво, но ражда най-дребните плодове. Отидете навътре сред хълмовете на Прованс и ще откриете по-ниски и по-яки маслинови дървета, които осигуряват естествена защита срещу напора на мистрала, духащ яростно и безмилостно из тези по-високи места.

Обикаляме от тераса на тераса и наблюдаваме как Рене проверява растежа на моравите плодове. Внезапно той спира, откъсва петнисто листо от едно от младите зеленикави дървета и го завърта между пръстите си с намръщено изражение.

— Paon — казва мрачно.

— Paon? — повтарям изненадано и се оглеждам наоколо, търсейки някакъв паун.

Рене кимва и после ни обяснява. В много ферми в тази южна част на Франция отглеждат пауни като домашни животни. Болестта по маслините Cyclocodium Oleaginum е известна под името oeil de paon, „пауново око“, защото нейните гъбички покриват сребристозелените листа с кръгли черни петна като при перата на пауна, преди съвсем да пожълтеят, след което те падат от клоните. Рене ни подава листото и ние с Мишел го оглеждаме.

— Следете за тези петна на вашите дървета.

Дори за аматьори като нас е очевидно, че има нещо нередно. Листото е станало прашножълто и е осеяно с тъмнокафяви петна. Притеснявам се за състоянието на плодовете, но Рене ни уверява, че конкретно тази болест не уврежда маслините. Ако обаче се остави така, листата ще окапят и ще оголят клоните. За една година, предупреждава ни той сериозно, цялото дърво ще бъде голо. А ръждата по дърветата е силно заразна.

— След прибирането на реколтата — за този сезон вече е прекалено късно, има риск да отровя плодовете — трябва да напръскам всяко дърво на всяка тераса в тази ферма.

Наивно е от моя страна, разбира се, но дори не съм мислила за риска от болести по маслините и сега съм ужасена, когато научавам, че има девет вида болести, причинени от насекоми и гъбички, за които трябва да следим. Някои от тях могат да бъдат пренесени от инструментите, с които се подрязват дърветата. Ако се случи такова нещо, инструментите трябва да бъдат дезинфекцирани след окастрянето на всяко дърво. Рене се разсмива, когато вижда изражението ми, и ме уверява, че подобни неща са редки тук, макар често да се случвали в Алжир.

На връщане към къщи ми правят впечатление многобройните селища по върховете на хълмовете в тази част на Южна Франция и научавам от Мишел, че повечето от тях са били построени на стратегически позиции, първоначално избрани от мародерстващите сарацини за техните крепости. След като тези кръвожадни нашественици били победени, върху руините на отвоюваните земи били построени селища, за да защитават населението от завръщането на техните врагове или от евентуални нови агресори.

Сарацините — сборно име за арабите, маврите, берберите и турците, представяни от историците като напълно безобразни орди, които не правели нищо друго, освен да изнасилват и плячкосват, всъщност са допринесли значително за местното знание и традиции. Те научават народа на Прованс на много неща, свързани с природната медицина, както и с умението да използват кората на корковите дъбове, за да правят корк — къде би била винената индустрия без тях? — и как да извличат смола от многобройните борове в района. Друг техен важен принос към културата на региона е свързан с музиката — те научават местните хора да свирят на тамбурина. Не че съм виждала дори един загорял от слънцето провансалец с набръчкана кожа да обикаля улиците на града си или из любимите си местенца за игра на петанк, places des boules, и щастливо да потропва на своята тамбурина.

Спускайки се към морето, към един по-мек климат, минаваме покрай групички хора, пръснати из многобройните провинциални пътища и закътани пасища. Носят кошници и пръчки и не приличат на тръгнали на пикник за забавление; изглежда, имат за цел някакво много по-сериозно занимание. И наистина е така.

— Сега е сезонът на funghi — напомня ми Мишел.

А, да, спомням си групичката, с която се бях спречкала на нашия хълм миналата есен. Предлагам му да опитаме и ние — може да е забавно да събираме гъби.

В Италия, в Апенините, има село на име Пителио, където в края на XIX век жителите му се събирали заедно през сезона на funghi и берели около 1500 кг гъби всеки ден. Ние нито сме така социално обвързани с някого, нито притежаваме толкова плодовит хълм. Въпреки това в неделя, в късния октомври, в една спокойна слънчева сутрин поемаме на експедиция за събиране на гъби. Обути с високи гумени ботуши като предпазна мярка срещу бодлите и мокрите храсталаци, пристъпваме към стръмния склон на нашия хълм, където ивици слънчева светлина прорязват остри прави ъгли сред високите дървета. Това е възхитителен начин за пораждане на жажда и апетит за обяд, откривам скоро. Чувам и после успявам да зърна кълвач и двойка пойни лебеди. Земята под краката ни пружинира като гъба и хруска заради многото потъващи пластове борови иглички. Мирисът на влажен бор витае във въздуха около нас, докато се навеждаме и берем гъби. Дебели шишарки, подобни на спящи Хъмпти Дъмптита, се обръщат и претъркулват, когато минаваме покрай тях. Гъбите са навсякъде, едва скрити, меки и хлъзгави, подаващи се от мократа пръст и борови иглички. Трябва да внимавам къде стъпвам, защото мога да ги смачкам, както и големите кафяви охлюви, спотайващи се по клонките и напуканите листа. Дъхавата тъмна пръст се плъзга между пръстите ми, докато ровя и драскам по повърхността ѝ. Искам да почувствам копринената гъбена текстура, но се колебая да докосна funghi. Не съм познавач и нямам представа кои от тези champignons са ядливи и кои са отровни, а и Мишел не е много по-запознат от мен. И все пак бродим щастливи из гората, търсим и събираме гъби с ентусиазъм и прибираме плячката си в плетени кошници. Когато се връщаме вкъщи, поставяме всичко на дългата ни маса в градината и ги сортираме внимателно на небрежни купчини по форма, размер и вероятно по вид. Справили сме се повече от добре и се опасявам, че ще ги похабим.

— Не, ако всички стават за ядене, ще мариноваме част от тях — успокоява ме Мишел.

Слагаме по една от всеки вид в поднос, като се стараем да не ги повредим, и слизаме бързо до селото. Аптеката, която обикновено посещаваме, е затворена в неделя сутрин, затова се отправяме към друга, където слаб прегърбен фармацевт с мазна, сплескана на челото коса се втренчва с презрение в нашата реколта.

— Не бих докоснал никоя от тях — е неговата присъда.

Ние зяпваме от изумление и разочарование.

— Сигурен ли сте? Нито една?

С върха на подобните си на щипци пръсти — кутрето му е извито във въздуха като на стара мома, когато пие чай — той започва да ги вдига една по една за техните туфести или месести пънчета, все още покрити с изсъхнала пръст. Стиска всяка гъба, оглежда я и после изцъква с език.

— Фалшива, фалшива — обвинява, отхвърляйки клетите гъби, преди да ги хвърли отново на подноса с гнуслив жест, сякаш са екскременти. — Изяжте ги, щом искате, но аз не бих пробвал.

Мишел вдига един екземпляр с малко петънца и го предлага на фармацевта за повторна оценка.

— Струва ми се, че това може да е un lactaire, млечница, не е ли така?

— Може и да е, а може и да не е.

Мишел обръща гъбата, за да убеди фармацевта. Под месестата ѝ гугла ламелите на вълнообразното ѝ коремче са неоспоримо червеникави. Мишел разчупва пънчето надве. Месото отвътре също е червено.

— Oui, peut-être ça с’est de la variété lactaire[100] — признава без ентусиазъм този кисел химик. — Може и да опитате тази, но не и някоя от другите. Те са champignons vénéneux[101]. Дори и тази може да е проядена от личинки.

И с тези думи изчезва, решен да не бъде свидетел на нашата радост.

— Merci, Monsieur — провикваме се след него с кикот.

Връщаме се у дома с подноса, натежал от отровните ни гъби, до масата ни в есенната градина, отрупана със седем различни вида купчини.

— Мисля, че бе малко критичен, но по-добре да не рискуваме.

Милият Мишел търпеливо събира сутрешните ни усилия и изхвърля цялото количество в боклука, poubelle. Сега имаме една кофа, пълна с разлагащи се смъртоносни гъби, и са ни останали само осем ядливи млечници. Не сме голяма конкуренция на италианските селяни от Пителио, но са повече от достатъчно за лична консумация. Така че, без да изпитваме и грам разочарование, се наслаждаваме на пищен обяд с нашите осем домашно отгледани гъби, нарязани на резени и леко задушени със зехтин, чесън, сол и пипер, поръсени с билки от градината, поднесени с настърган пармезан и прокарани с бутилка червено вино от Шатоньоф дю Пап. На терасата, под есенното слънце.

По-късно научаваме от нашия фармацевт, че гъбите, които сме изяли, са известни като lactaire délicieux, обикновена млечница.

— Те растат под борови дървета и са чудесни.

Потвърждаваме великолепния им вкус с орехов аромат и че сме ги набрали от върха на хълма ни, в боровата гора.

— Руснаците ги консервират в сол, нали знаете.

Показва ни рисунките, които пази за сведение на невежите като нас, и забелязваме, че има поне един от другите видове, които бяхме събрали и изхвърлили. Това е голяма бяла гъба, известна като faux mousseron, обикновена челядинка. Развълнувана съм от новината, че в нашия имот растат всякакви гъби. На връщане към къщи, все още в гъбено настроение, спираме на пазара за зеленчуци и купуваме половин килограм обикновени манатарки, за да ги добавя към ризотото.

Вечерта е съвършен край на този спокоен, без произшествия и прекалено кратък ден, въпреки че часовниците са върнати с един час назад. Слънцето вече залязва и времето захладнява. В къщите по хълмовете са светнати лампи. Навсякъде в здрача се издигат струйки пушек от комините, които действат успокояващо. Мишел разпалва огъня в камината, докато на терасата зад него аз се плъзвам гола в басейна. Смокиново листо, добило жълтеникав цвят от времето, се откъсва от дървото и се понася във водата, за да ми прави компания. Студеният шок разтърсва тялото ми и пръстите на ръцете и краката ми започват да изтръпват. Размахвам ръце и се впускам в неудържимо решително плуване, като постепенно свиквам с температурата на ледената вода. Плувам от единия край до другия, не смея да забавя темпо, за да не замръзне плътта ми. После излизам от басейна — сърцето ми бие силно, тялото ми се тресе — и се затичвам из градината, надавайки възгласи като индианец, поел по пътеката на войната. Кучетата се разлайват и Мишел изтичва на терасата, за да види какво става. Разсмивам се и се смея дълго, до припадък.

— Сигурно тези гъби са били халюциногенни — провиква се Мишел и се прибира вътре, за да продължи с по-смислената си домакинска работа.

Излива се пороен дъжд. Толкова е силен, че сякаш сме в тропиците, направо е шокиращо. Ден след ден, той се изсипва върху хълмовете и е почти невъзможно да се различи границата между морето и небето, което сияе в черно. Дните са мрачни. Дъждовни капки с големината на чинии се плискат в басейна, който, изглежда, всеки момент може да прелее и да се спусне като Ниагара по терасите.

Принудени сме да стоим вкъщи, при книгите и проектите си. Да пием вино, да ядем, да бъдем само ние двамата. Отново работя по сценариите си, пренаписвам ги, за да включа в тях коментарите на Мишел, но понякога работата ми върви бавно, губя увереност и прекарвам неспокойни часове, притиснала нос във високите запотени прозорци, взирайки се в облаците, които скриват долината от погледа ми. Нямаме почти никакви пари. Трябва да побързам, ако искаме да си осигурим договор за снимки следващото лято. Дъждът капе и плиска, бълбука и трополи тревожно от всяка тръба.

Удря светкавица, токът спира. Изтичваме през дъжда до гаража и вдигаме отново лоста на автоматичния предпазител. Токът премигва и после пак угасва. Ще се оправим и на свещи. Отеква гръм и тътенът му се разнася из долината. Кучетата лаят и скимтят, ужасени. Вкарваме ги до камината, за да ги успокоим и изсушим. Миризмата на мокра кучешка козина се просмуква във всички стаи.

Обгорената земя посреща с радост дъжда и растенията жадно попиват водата. Ние не сме толкова благодарни, защото откриваме пукнатини и цепнатини, за чието съществуване не сме и подозирали. Дъждът се излива вътре в къщата. Процежда се през френските прозорци и се настанява в красиви локвички на плочките. Търча към банята, за да взема кърпи и да ги разпръсна по пода. Чувам капки, течове и плискане навсякъде, какофония от водна музика. Крача напред-назад, въоръжена с хавлии и пластмасови легени, за да потисна агресивния воден перкусионен оркестър. За щастие покривът на мосю Ди Луцио се държи. Очаквам цялото нещо да се срути върху ни всяка минута, но това е стара къща, построена от издръжлив материал. Може да се мести, да пропуска и да стене като спящ старец, но никога няма да падне.

Най-накрая дъждът спира. Небето се прочиства незабавно и си възвръща типичната свежа кристална синева. Усмихва се съблазнително, сякаш пороят и бурята са били плод на нашето болно въображение. Слънцето грее ярко, дните отново стават топли и настроението ми се подобрява. Мъдрите мъже от маслиновия свят казват, че — както при виното — септемврийското слънце е това, което определя качеството на плода, а дъждът през октомври и през ранния ноември е най-важен за маслината, защото ѝ дава онзи последен съществен, незаменим елемент за растежа на плодовете. За разлика от повечето други видове в растителния свят на северното полукълбо, реколтата от маслини не се обира през есента. Има още от шест до осем седмици, за да се оформят напълно хубавите, плътни маслини, с богато на минерали и витамини „месо“, от което се получава най-качествен и изобилен зехтин.

Но тази година водната дейност на природата е прекалено активна. Обикаляме терасите и оглеждаме щетите и феноменалното избуяване на всичко наоколо само за последната седмица. Очарована съм от светлината и от пищността на растителността и търся ароматите и звуците на пречистения от дъжда свят така, както куче, обучено да търси трюфели, рови в пръстта. През летните месеци наблюдавахме как портокаловите дървета, които бяха сухи като мумии, когато купихме къщата, се събуждат за живот. Сега са вирнали снаги, метър и половина високи яркозелени наострени жизнени копия. И това, което ме изумява най-много — отрупани са с кръгли зелени топки. Миниатюрни портокали. Подобно възраждане ми се струва напълно невъзможно. Затварям очи. Като катерица, подготвяща се за трудни дни, складирам факта, че това прераждане е източник на живот. Някаква пълзяща към мен сянка ме предупреждава, че ще е добре да съхраня това познание в паметта си.

На няколко крачки от портокалите, сред растящата на туфи трева в корените на праисторическите маслинови стволове, откривам купчини от лилави и зелени малки твърди топчета. Вдигам едно да го огледам по-отблизо и разбирам, че това е неузряла маслина, която дъждът е обрулил от клоните. Обаждам се на Мишел, който е на друго място и в момента е зает да снима луковици, които за една нощ са се преобразили в миниатюрни нарциси.

— Трябва да сложим мрежи под дърветата, преди да загубим цялата реколта — предлага той.

Опитвам да се свържа с Рене, но той не си е у дома. Жена му обещава да faire le commission, което означава, че ще му каже, че сме го търсили. Той не ни връща обаждането — нито същия ден, нито на следващия. Правим още една обиколка на подгизналата, пружинираща около корените на дърветата земя и сме на едно мнение: че съотношението между плодовете на земята и тези на клоните продължава да се променя. Дали дъждът е предизвикал падане на плодовете, дали маслините са били засегнати от маслинова муха или от някоя от деветте болести, които Рене ни спомена и за които ние не знаем нищо, или пък плодовете просто са узрели прекалено рано, не можем да кажем, но решаваме, че е наложително да сложим мрежи по земята.

Уверена съм, че можем да се справим с тази част от операцията сами, без Рене, и казвам на Мишел, че Земеделската кооперация е точното място, където могат да ни помогнат с указания. Той се съгласява и ме подканва да се метна на реното, пътуването с което става от ден на ден все по-рисковано, за да отида и да се сдобия с мрежи, докато той прегледа последните написани от мен страници. Естествено, покупката не минава толкова лесно, колкото съм очаквала.

Главният градинар в кооперацията, розовобузест очилат младеж, е изпратен да се оправя с мен: чужденката, която се мъчи да стане местна. Търпението му спрямо такива редки животни като мен очевидно се е изчерпало преди няколко сезона.

— Oui?

— Бих искала да купя мрежи, ако обичате — за нашите маслинови дървета.

— Какъв цвят?

Цвят? Цена, качество, дори размери, донякъде съм подготвена за тези въпроси, но не и за цвят. Не е възможно френската буржоазна мания към съвпадащите си неща и към специалния дизайн на всяка вещ в къщата и в градината да се е разпростряла и до нюансите на мрежите за маслини, нали?

— Има ли значение? — питам глуповато, убедена, че отговорът ми само ще потвърди вече създаденото му мнение, че съм просто една градска кифла, която губи безценното му време. Той въздъхва шумно и театрално и се отдалечава. Оставам колебливо на мястото си, докато той не се обръща и не ми нарежда да го последвам, което и правя послушно. Стигаме до едно масивно руло яркочервена мрежа, която се навива и отвива с ръждясала дръжка, сякаш взета от онези преси за изцеждане на пране от XIX век.

— Червено — казва той.

Не мога да не се съглася с него. Червено е.

— Такава ли искате?

— Oui, peut-être[102] — давам най-доброто от себе си аз.

— Deux francs vingt — казва ми той, все едно че за някой толкова невеж като мен цената ще бъде решаващият фактор при избора. Смаяна съм от цената, която ми се струва изключително разумна. Два франка и осемдесет сантима. Приблизително 22 пенса в английски пари.

— На метър? — имам нужда да потвърдя добрите новини.

— Par six, le longeur.

За шест метра на дължина. Напредваме. Звучи добре, казвам му аз. Той изглежда разочарован и леко губещ търпение с мен, затова пристъпва към червената мрежа и почва да дърпа рулото с пръсти, докато накрая малко парче от мрежата се откъсва.

— Eh, voilà!

Предполагам, че прави този малък тест, за да ми докаже, че мрежата не се реже прекалено трудно, но се оказва, че греша.

— Ако предпочетете зелената…

— А, зелената…?

— Два и деветдесет.

Тикната в дъното на огромния хангар, покрита с нагъната ламарина, е зелената мрежа. Навита на руло по същия начин, значително по-дълга, но иначе — поне в моите очи — същата като червената. Младежът се запътва натам, развива няколко сантиметра и започва да я дърпа. Нищо не става.

— Costaud — потвърждавам аз с кимването на познавач, който знае за какво говори. Тя е по-твърда, по-стегната. Няма да се скъса, когато някой по случайност — например аз — се спъне в нея. Разбирам и градинарят е доволен от мен. Поне така си мисля, защото изръмжава и започва да развива метър след метър, в готовност да почне да реже.

— Колко метра ще искате?

Усмихвам се, опитвайки се да го очаровам.

— Ами… не съм съвсем сигурна.

Мрежата е пусната на пода. Друг градинар се провиква някъде отдалече:

— Фредерик!

— J’arrive![103]

Чувствам, че времето ми изтича. Започвам да говоря бързо:

— Имаме шейсет и четири дървета, така че…?

— Какви са размерите, на какво разстояние се простират клоните? На каква възраст са дърветата? На юг ли са обърнати? Измервали ли сте обиколката на кореновото пространство? Какъв сорт са дърветата?

Поклащам отрицателно глава на всеки въпрос.

Клетият Фредерик се отчайва все повече и аз съм ужасена, защото знам, че играя ролята си на фермер аматьор повече от убедително.

— Вижте какво — предлага той със сърдечност, на каквато не съм разчитала на този етап. — Купете цяло руло. Pourquoi pas? Така е значително по-евтино и на място ще можете да си измерите нужната дължина и да отрежете колкото ви е нужно.

Звучи като чудесна идея, която ще удовлетвори и двама ни. Съгласявам се на драго сърце. Той ме насочва към касата, разположена вътре в магазина, и ме пита коя кола е моята. Посочвам му разпадащата се таратайка и се втурвам към касата, за да платя. Докато съм в магазина, напазарувам и някакви други странни неща — масло за веригата на резачката, маслинови сапуни, тежки като тухли, трийсет килограма кучешки бисквитки — и вадя чековата си книжка. Момичето отмята покупките ми и обявява сума, която е съвсем малко под 5000 франка.

— Пет хиля…?

Точно там научавам, че току-що съм се сдобила с хиляда метра зелена мрежа. Не се осмелявам да се откажа от покупката, затова се усмихвам тъжно и написвам чека, с който напълно изпразвам банковата си сметка.

Отвън намирам Фредерик и негов колега тъкмо когато затварят колата, която изглежда така, сякаш се е сдобила с разперени криле. Напълно очаквано, рулото не може да бъде натикано в багажника, нито пък ще се побере във вътрешността на колата, затова е било пъхнато между мястото на пътника до шофьора и задната седалка, точно зад шофьорското място. Подава се през отворените прозорци и от двете страни поне с по около петдесет сантиметра.

— Не е ли малко опасно? — отронвам аз. Фредерик не проявява интерес към проблема, вече обслужва друг клиент. Паля двигателя. Потеглям с тътен и талази син дим, излизащ от ауспуха, като се опитвам да не отнеса и портите на градинския център със себе си.

Докато се добера до нашата алея, съм напълно изтощена и нервната ми система е на прага да се срине. Половината Прованс надува клаксони и крещя по мен, а когато на опасен завой бях изпреварена от един много нетърпелив джентълмен, скъпоценната ми мрежа буквално отнесе страничното огледало откъм шофьора и той бе готов да ме избута в канавката. Все пак се добирам до къщи сравнително цяла и по-важното — имаме своите filets.

Мишел се смее гръмко, Безименна и трите ѝ останали кутрета скачат покрай краката ми, лаят и скимтят ентусиазирано — надушват бисквитите, — но каквото и да правим, както и да бутаме или да дърпаме, не успяваме да помръднем хилядаметровото руло, вклинено в колата

Сломени, най-накрая успяваме да се свържем с Рене. Когато пристига и вижда мрежата, спира и се взира, изненадан и изумен.

— Но защо не купи бялата? — пита той.

Колко трудно може да е да поставиш мрежа около ствола на едно дърво? Сериозно ли за тази работа ще са нужни трима мъже, плюс мен, и то в продължение на няколко дни? Оказва се, че е нужно умение, за каквото дори не съм подозирала. Първо, косачките трябва да разчистят район приблизително шест метра във всяка посока около всяко дърво. Това се прави, за да сме сигурни, че мрежата няма да се заплете в избуяващите треви, и за да улесним по-късно събирането на падналите маслини. След като Мишел и Куашия приключват тази част от процеса, първият ден е почти свършил и вечерният въздух е наситен с мирис на лук. Харесва ми. Острото ухание на прясно окосената трева никога не е едно и също. Предполагам, че се дължи на смесицата от тези допълнителни съставки: насечен див чесън, глухарче за месклан[104], диви и неидентифицирани провансалски билки.

Когато настъпва щастливият момент за полагане на първата мрежа, Рене обяснява, че земята трябва да бъде покрита напълно дотам, докъдето стигат клоните — крайната граница е най-дългият клон, без да се пести материал, да се реже мрежата възможно най-рядко и да се отбелязва дължината незабавно, като се номерират и дървото, и мрежата, така че следващата година целият процес да не бъде пълна бъркотия, докато си блъскаме главите в опит да разберем коя мрежа за кое дърво се отнася.

И докато се случва всичко това, трябва да решим как най-добре да успокоим превъзбудените кутрета, които непрекъснато сядат върху мрежата или върху краката ни точно в момента, в който се опитваме да развием рулото или да наместим вече отрязана част. Колко мрежа могат да изгризат и унищожат три кученца с остри зъбки, докато им обърнеш гръб за пет минути? Мъжете ме назначават за охрана на малките вредители.

Бялата мрежа на Рене е по-твърда от нашата, в смисъл, че е по-груба и по-малко гъвкава, но това не означава, че е по-издръжлива. И цветът ѝ пречи да се слее с природата толкова добре. Предпочитам зелената, но задържам разсъжденията си за себе си, което се оказва правилното решение, защото, когато слънцето засиява през висящите ниско клони, приличащи на дълги поли, и мрежите и сребристата долна част на листата започват да блещукат, съм принудена да променя мнението си. Ефектът е като на море, като на водопад от платина, спускащ се пред очите ни на талази.

Зелено или бяло — няма значение, природата създава величествени картини.

Привечер на третия ден, когато мрежите са поставени и внимателно подредени в симетрични форми, които няма да позволят нито една клета паднала маслина да ни избяга, слагаме камъни и пръчки на стратегически места, за да не се разместват и за да се получи нещо като люлка, така че независимо дали задуха силен вятър, или се изсипе пороен дъжд, плодовете да не се разпилеят.

Слагам голям камък на края на мрежата и се изправям. Чувствам се изтощена, но по един хубав, чист и здрав начин. Мъжете работят на терасата под мен, развиват последната част от мрежата, провикват се един към друг, обсъждат нещо. Вечерта облива Рене, Куашия и Мишел със своите златисти лъчи. Слънчевата светлина на късната есен, застинала в меките тонове на златен мед, е типична за този климат. Гледката на работещите мъже сред метри мрежа напомня за подготовката на празненство за селска сватба, с воали, рокли и местни плодове. Да, празненство, защото в края на всичко това, след ритуала на прибиране на реколтата и пресоване на маслините, ще има голям fête. По улиците на селцата ще мине процесия, средиземноморски ден на благодарността към l’arbre roi de Provence или l’arbre immortel[105].

Работата, която вършим тук, е израз на вярата ни в миналото. Така се прави от хиляди години. Маслината е un arbre noble, благородно дърво. Тя е преживяла най-големия потоп в историята, този на Ной с кивота. Клонка от маслина е донесена от гълъба като знак на мир и за да покаже на Ной, че дъждът най-накрая е спрял. Дори в онези времена трябва да е била високо ценена. Смята се и за свещено дърво. Рене ми е казвал няколко пъти, че в никой друг занаят не се работи с инструменти, които да са на няколкостотин години. И наистина в очите на един производител на зехтин, oléiculteur, колкото по-стар е един уред, толкова по-добре. В тази работа има достойнство и смирение. Откривам ги в посвещаването на този занаят, в преклонението пред силата — и понякога жестокостта на природата, както и пред изумителната щедрост на маслиновото дърво, чиито плодове не бива да се пропиляват. Тази сутрин прочетох някъде, в една от многобройните френски книги за практическо градинарство, които са затрупали дървената маса в моето все още необзаведено atelier, друга версия за тези далечни времена, в които е било поставено началото на маслиновото земеделие; според нея култивирането на маслинови дървета и пресоването на плодовете им е започнало в Персия — и то много по-рано, отколкото в Гърция. Територията на Стария завет. Персите пренасят маслината в Гърция, но всъщност обитателите на Финикия — древна територия, която обхваща тясната ивица от крайбрежието, граничещо със Сирия, до северозападната част на Палестина, са тези, които пренасят дърветата във Франция някъде около VIII в. пр. Хр. Това трябва да е било приблизително 300 години преди гърците да пристигнат тук. Или пък все пак са били гърците три века по-късно, както повечето автори смятат?

Факт е, че историята на маслината е заровена в това далечно минало и никой не е сигурен за точното начало на връзката между благородното дърво и хората. Сигурно е само, че ние сме тук днес, араби и европейци, посветили се на метод на нейното обработване, споменаван и в Корана, и в Библията — събиране на реколтата и пресоването на плодовете, метод, древен почти колкото самия живот.