Маслиновата ферма

Музиката на водата

Настоящето

Жегата е ужасна. Търсенето на водата и нейния източник запълва дните на Мишел, докато с Ванеса се заемаме да режем бръшляна в басейна. Двете разполагаме само с една градинска ножица. Това означава, че едната от нас реже, докато я заболят ръцете, а другата влачи, разплита клонки и събира падналите листа, после се сменяме. Изглежда, имаме добър ритъм на работа. Тя е трудолюбива умна девойка и аз изцяло се наслаждавам на нейната компания. Момичетата не говорят английски, което ме принуждава да използвам моя доста позабравен френски. В резултат на това нашите разговори не са много дълги — спорадична учтива размяна на любезности или питане от моя страна как се казва на френски това или онова. Предвид температурата, безводието и уморителната работа, това се оказва трудно и в крайна сметка работим в мълчание.

Междувременно Мишел се катери по хълма — нагоре-надолу, напред-назад, като двукрак козел, претърсвайки нашите десет акра провансалска джунгла за водопроводни тръби или признаци за наличие на кладенец. Краката му са целите в драскотини от къпиновите храсти и ожулвания от спъването му в скритите камъни, но той остава непоколебим. Мадам Б. му беше споменала, че някъде в имота има естествен извор, но за момента неговото местонахождение му убягва.

— Може да се наложи да окастрим цялата растителност в имота, преди да го намерим! — обявява той по време на едно от отбиванията си във вилата в търсене на нещо за пиене, за да утоли жаждата си и да отмие частиците от сухи листа, полепнали по гърлото му. — Къде е Кларис?

Двете с Ванеса клатим глави и избърсваме влажните си чела.

— Не знам, не съм я виждала от часове. Имаш нужда от гумени ботуши и едно патронче с алкохол, Мишел.

— Ммм…

Той свива рамене и изчезва — по шорти и с вече разръфани евтини еспадрили, за да се катери по още една едва видима пътека. Долавям неговата загриженост. Инсталирането на цяла водопроводна система на този етап би означавало да затворим имота и да го изоставим за някакъв неопределен период. Но досега никой не е изразил на глас това притеснение. Всяка вечер единият от нас или двамата заедно отиваме с колата до селото и напълваме няколко двайсетлитрови пластмасови туби с вода, за да я използваме през следващия ден. Научавам, че във Франция всяко село и градче си има своя обществена чешма. В тази страна се смята за основно право на всяко лице, без значение колко е бедно или от коя част на света е то, където и да се намира на територията ѝ, да има достъп до безплатна eau potable, питейна вода. Vive la France[31] — казвам през смях, когато Мишел обяснява тази национална добродетел. Безкрайно съм благодарна на Република Франция за тази далновидност, защото нашите средства намаляват бързо.

Поради липсата на обзавеждане във вилата сме принудени да настаним момичетата в хотел. Естествено, избираме този на мосю Паркинг, който предлага на Мишел щедра сделка.

Всяка сутрин отиваме с колата до Мужен, за да вземем Ванеса и Кларис, но преди да се върнем във вилата, закусваме заедно. Те си поръчват le petit déjeuner, закуска, включена в цената на стаята, която се състои от обичайните кифлички с конфитюр, кроасани и кафе с мляко (горещ chocolat за Ванеса, която не може да понася чай или кафе, въпреки че постоянно се терзае за своята красива, стройна фигура), докато Мишел и аз се задоволяваме с кана кафе. Пъхам в чантата си останалите неизядени кифлички, вземайки ги за нашия обяд, и продължаваме да се помотаваме на огряната от слънце тераса на мосю Паркинг. След това, докато той и съпругата му са заети със сметките на заминаващите гости, един по един, Мишел и аз се качваме на пръсти по тясната вита стълба до стаята на момичетата и вземаме тайно така нужния ни душ. Никога топлата вода не ми се е струвала толкова прекрасна и толкова греховна. На третия ден театралната сърдечност на мосю започва да намалява и той ни гледа с подозрение. Мисля си със страх как ще ни посреща към края на месеца.

Мишел отива в местното кметство, за да поиска плановете на водопроводната система на „Апасионата“. Но е август месец и няма кой да рови и да търси сред папките. Всички са в отпуск. Той научава, че дори и да не са, малко е вероятно тази информация да е вписана в регистрите. Къщата е твърде стара, земята е била разделена и е частен имот. Не се изисква водопроводните системи и септичните ями да бъдат регистрирани. Трябва да продължим нашето търсене без чужда помощ. В отчаянието си Мишел спира до една телефонна кабина и звъни на мадам Б. в Брюксел.

— Открих резервоар на върха на хълма, но тръбите, които водят до него, изчезват сред храстите и не мога да ги проследя или да се добера до тях. Откъде идва водата, която захранва този резервоар?

Мадам няма представа. Имотът е бил купен като подарък за едната от двете ѝ дъщери, която се увличала по конете, но склоновете и терасите направили невъзможно да ги отглежда там и тя никога не е живяла в имението.

— Hélas, не мога да си спомня, мосю. Това беше преди почти петнайсет години.

— А жената, която го е наела от вас, за да развъжда кучета?

— Нямам представа къде е. Тя ни напусна, дължейки ни хиляди франкове, в това число и сметките за водата.

— А! Значи, може да имате сметки за водата?

— Mais, bien sûr![32] Поне така мисля. Тя така и не плати дължимите сметки. В това съм напълно сигурна.

— Само че… вие споменахте някакъв кладенец.

— А, кладенецът! Да, да, мисля, че там има кладенец. Може би дъщеря ми помни всичко, но тя ще отсъства до средата на септември. Разбира се, ще се опитаме да ви предоставим цялата тази информация, когато осъществим продажбата. Двамата с Робер утре заминаваме на почивка, така че bonne chance.

Ранна вечер е. Слънцето блести през клоните на маслиновите дървета и хвърля сенки върху буренясалите тераси. Седим сами на горната тераса, на просторното парче земя, което някога е било затревено, на два купени от супермаркета шезлонга, и си поделяме бутилка местно vin de Provence rosé[33]. Говорим за водата, разбира се, и аз откривам колко много Мишел мрази да бъде победен.

— Ако тук са живели незаконни заселници и са отглеждали зеленчуци, трябва да има водопроводна мрежа. Те не са знаели за кладенеца. Утре сутринта ще отида в Лионез дез О — местната ВиК служба, и се моли на Бога да не са затворили и те през месец август.

— Те може да са правили това, което правим и ние — изказвам предположение аз, като наливам на двама ни по още една чаша изстудено вино.

— И какво е то?

— Да са се възползвали от френското гостоприемство и да са вземали от селото ежедневния си запас от вода.

Докато Мишел обмисля тази възможност, му съобщавам, че съм закарала момичетата в хотела и съм им обещала по-късно да ги заведем в Кан да хапнат пица. Независимо дали имаме, или нямаме пари, те са готови за вечеря навън. Усещам, че все повече се дразнят от липсата на удобства и че им омръзва оскъдният избор на ястия, продиктуван от нашето временно кухненско оборудване: няколко стари тенджери от Лондон, барбекю за 200 франка, пластмасова салатиера с прибори за сервиране, ножове и вилици, купени на място заедно с картонени чинии, и някакъв къмпингов уред, принадлежащ на Мишел, който прилича на газова горелка, но успява да кипне вода за картофи и кафе.

— Момичетата са добре. Ти си тази, която иска да излезе — шегува се той. В този момент осъзнавам основната разлика между нас. Ако в предишния си живот — моя истински живот, се сблъсквах с нещо, което не работи, аз го зарязвах, преминавах нататък, купувах друго. „Няма кухня? Добре, тогава да хапнем навън“, е моята представа за идеалното решение. Мишел, от друга страна, притежава търпение и способност да поправя неща, да измайстори набързо нещо практично от това, което ми изглежда само непотребно парче тел или дърво.

— Може би си прав — съгласявам се и той избухва в смях, когато признавам смутено, че това е най-истинското къмпингуване, което някога съм преживявала.

— И все пак си права. Момичетата ще бъдат по-щастливи, когато успея да напълня този басейн с вода.

Мишел продължава да уверява Кларис и Ванеса, че щом открием източника на вода и как да я изпомпваме до нашия водоем — кръгъл циментов резервоар на самия връх на хълма, и щом осигурим нейното спускане обратно към къщата, което да не е възпрепятствано от запушени тръби (всички шеги, които някога съм чувала за френските водопроводи, се оказват верни), когато тази поредица от малки чудеса бъде реализирана, първото нещо, което ще направим, е да напълним басейна. Аз обръщам глава и поглеждам назад през двете тераси към неговата празна, избеляла синева и си мечтая за прохладна, кристалночиста вода. Да, тогава дните ще бъдат по-спокойни.

— Ами съседите? — питам Мишел. — Говори ли с тях?

— Всички са заминали. Или пък са на плаж.

Морският бряг! Все още не сме ходили до брега.

— Отложи проблема с водата. Хайде утре да отидем на плаж.

— Има твърде много туристи.

Той говори така, сякаш живеем на този хълм от сто години.

Ставаме рано. Радвам се, че съм намерила човек, който обича ранните утрини толкова, колкото и аз. Дните ни започват, когато слънцето надникне през клоните на огромните борове и заблести над нас и отвратителните ни дюшеци на пода, огрявайки загорените ни лица.

— Отивам до морето — прошепвам сънливо, навличам някакви стари дрехи и потеглям с колата към брега, влизайки в битка по пътя с големи оранжеви боклукчийски коли и първите за деня любители на клаксона. Като слизам в града, въздухът е изпълнен с мириса на бензинови пари и прясно изпечен хляб.

След един самотен час плуване, последвано от ободряващ душ със студена вода на плажа, съм заредена с енергия и изпълнена с желание да си вървя. Това е толкова хубаво. Вече не мога да се изправям в началото на всеки ден пред кръвнишкия поглед на мосю Паркинг. Мишел се смее и ми казва, че съм прекалено чувствителна, но съдейки по прединфарктното изражение на лицето на мосю П. всеки път, когато се качваме по стълбите към стаята на момичетата, съм сигурна, че той прекарва нощите си да крои планове за нашата смърт. Като се връщам във вилата, изпивам едно кафе, преди да отидем с колата да вземем Ванеса и Кларис.

По време на закуската разказвам за прелестите на плажа в седем часа сутринта, възхвалявайки спокойствието, отсъствието на туристи, които все още спят — по златистия пясък няма нито един отпечатък от човешки крак, — и изгрева на слънцето. О, какъв изгрев! Слънцето се издига във величествена тишина от някакво тайно кътче на небето зад хълмовете, носейки топлина и светлина с цвят на пчелен мед, която се разстила над водната повърхност, за да стигне до хоризонта, обагряйки бистрото Средиземно море в блестящо злато. В центъра на това чудо съм аз, правейки вълнички в застиналата в покой солена вода.

След като описвам моите моменти на блаженство, Ванеса изразява пламенно желание да дойде с мен.

— Утре — моли тя, — s’il te plaît, Carol, chère Carol[34].

Аз отпивам от кафето си, за да избегна отговора. Ако ги оставим, двете със сестра ѝ ще спят до обяд.

— S’il te plaît, Carol.

Тя го желае така силно, цупи се и ме умолява пламенно. Как бих могла да откажа? Договаряме се.

Когато след закуска се връщаме във вилата, там ни посреща гореща мараня. Тя придава сънлива мекота на очертанията на околните хълмове. Мишел тръгва да посети служба ВиК, докато двете с Ванеса разчистваме последния бръшлян, който още е вкопчен като смъртта в стените и дъното на басейна. Щом тази непосилна скучна работа най-накрая приключва, се отдръпваме, за да се полюбуваме на резултата от нашия труд.

— Толкова е напукан и стар — казва тя.

— Нуждае се от вода — казвам весело, но той си изглежда все така доста занемарен.

В палещата жега мъкнем купищата увяхнала растителност през терасите и я трупаме на камара, която ще е готова за изгаряне на някакъв по-късен етап. Няма да посмеем да ѝ драснем клечката много месеци напред. В Южна Франция е забранено да се пали огън през летните месеци. Има голям риск от подпалване на храстите. При тези температури, при нашите акри, покрити с избуяла растителност, и острата липса на вода, рискуваме да подпалим цялата крайбрежна ивица и да я превърнем в пепелище.

Оглеждам се за Кларис. Тя не се вижда никъде.

С франзели за обяд под мишница, Мишел се връща от града, зачервен и разчорлен. Било шумно, прашно, пълно с туристи и автомобили, казва той, и попаднал на напълно безполезна чиновничка, която го информирала, че от службата „Водоснабдяване и канализация“ не могат да разкрият местонахождението на нашия източник на вода без юридически документ, доказващ покупката на имота, или актуална фактура, с каквито ние не разполагаме. Нито били готови да направят справка за каквито и да било подробности за терена без името на последния титуляр на сметката за водата. Най-вероятният човек е дамата с кучетата, която е избягала, без да плати никакви сметки. Мишел представил името на мадам Б., но служителката само поклатила глава. След това със смръщено чело го уведомила, между другото, че преди година и половина са получили писмо от мадам Б. с искане водата да бъде спряна.

— Защо го е направила? — питам аз.

— Във Франция, когато електричеството и водата са официално спрени, собствениците не са длъжни да плащат данъци за земята и сградите.

— И сега какво ще правим?

— Връщам се утре с паспортите ни и с нашия promesse de vente, подписан от господин и госпожа Б. Ще настоявам те да оттеглят искането си.

— Ку-ку, папа!

— О, приключили сте с басейна. Браво!

С тези думи Мишел бързо влиза вътре за фотоапарата си, за да снима Ванеса, която маха с ръка и вика, застанала до Памела. Те изследват празния басейн. В най-дълбоката си част той е три метра и дори дебелата Памела изглежда съвсем малка.

Мисля си колко литра вода ще трябва да се налеят в него, за да се напълни, както и за упоритостта, която Мишел проявява по отношение на него.

С всеки изминал ден земята около къщата заприличва все повече на пустиня. Когато извие вятър, прахта се разнася навсякъде. По нашите дрехи, по кухненската посуда, по кожата ни, между зъбите ни. Навсякъде. Каквото и да подхванем, все е трудна, мръсна работа, но момичетата са весели през повечето време и по свой си, различен начин предлагат помощта си за задачата, с която сме се заели. Те са двуяйчни близначки и аз с удоволствие опознавам различните им характери. Кларис — може би по-малко практичната от двете, прекарва часове да бере диви цветя, като дребната ѝ фигурка се губи сред джунглата от растения, и ги донася в изхвърлени винени бутилки или буркани от сладко на импровизираната ни маса за хранене на открито — дървена дъска, подпряна с тухли, счупени керемиди и други отломки, намерени в градината. Ванеса обича да открива неща за езика и нова информация. Сега тя признава, че владее английски, но категорично отказва да каже и дума пред мен. Защо? Аз ѝ задавам този въпрос, но тя само поклаща глава и се отдалечава. Дали това е някаква упорита съпротива срещу мен, питам се аз, или понеже се намираме в нейната страна, принципно смята, че трябва да говорим на нейния език?

На връщане от хлебарницата двете с Ванеса минаваме с колата покрай къща, наречена Mas de Soleil — Слънчевата ферма. Като пристигаме във вилата, тя идва при мен да вземе речника ми и да потърси значението на mas. Учудвам се, че досега не е срещала думата, но след това научаваме, че тя е характерна за този район и означава „ферма или традиционна провансалска къща“. Момичето изказва предположението, че може би ще искаме да прекръстим нашата вила на Mas des Oliviers, Маслиновата ферма.

— Харесва ли ти тази къща? — питам аз, но тя само ме поглежда втренчено, вдига рамене и тръгва по собствените си дела. Бих искала да я задържа, да поговоря с нея, да я питам за живота ѝ в Париж, но само когато работим заедно, я чувствам свързана с мен. Въпреки това, независимо от мнението им за закупуването на нашия порутен имот — а може би нямат такова, в края на краищата те са само на тринайсет години, — момичетата, изглежда, остават неутрални. Обичам ги, задето не съдят баща си за неговия избор. Аз нямам свои деца, никога не съм се омъжвала. Това ще ми бъде за първи път и предполагам, че съм нервна и непохватна като всеки друг в моето положение. Ежедневно правя грешки, но досега нито една, която да не може да се поправи. Живеем във взривоопасни условия при адска горещина, но проявяваме снизхождение към този факт, както и един към друг. Въпреки разочарованието вярвам, че групата ни е щастлива.

Мишел се бори с кризата за вода, а междувременно с Ванеса и Кларис атакуваме земите около къщата, като изрязваме и окастряме избуялата растителност, за да видим какво има там. Това е време на открития. Празни бутилки, парчета от дебели старинни подови плочки, боядисани в цветовете на тосканската земя. Дали са били докарани тук от първия собственик на къщата, чието име, както бях научила от огромното количество история, документирана в нашия promesse de vente, бе синьор Спиноти? Синьор Спиноти, търговец от Милано, създател на „Апасионата“, да, харесва ми как звучи името му и затварям очи, за да си го представя: едър, темпераментен, щедър.

И там има езерце! Кларис е открила езерце. „Мишел!“ „Папа! Ела и виж!“ Кой би си го помислил в този безводен рай? Има бъбрековидна форма и е дълго около два метра. Беше оцеляло, погребано под джунглата от пъстри перуники, кремове и бог знае какви други плевели с дебели стъбла, и — удивително как! — не бе пресъхнало. Но водата е толкова тъмна и мътна, че не можем да преценим колко е дълбоко.

— Дали не се захранва от кладенеца, от нашия неоткриваем кладенец?

Мишел коленичи и разглежда преценяващо тинестата чернота.

— Водата е неподвижна. Съмнявам се. Но пък кой знае?

Той се изправя, мислейки за кладенеца, за липсата на вода, и се обръща настрана в горещия безоблачен ден, опитвайки се да разреши загадката.

Взирам се в мътната, гъста като петмез вода, копнеейки да потопя и да раздвижа в нея пръстите си, за да усетя кадифената ласка на течността и после да гледам как капките цопват обратно в езерцето, но не смея да го направя. Не знам какво би могло да се крие под повърхността му. Нещо зловещо може да изскочи и да ме ухапе.

— О, боже, виж!

Водата се раздвижва и отново застива.

Мишел се навежда, за да погледне в какво се взирам, но не вижда нищо.

— Нещо се движеше. Определено го видях. Мисля, че беше риба.

Той се засмива.

— Жаба може би, но не и риба, chérie. Къщата е била необитаема в продължение на години.

— Е, когато имаме вода, ще го изчистя и тогава може да имаме риба.

— Ммм. Когато имаме вода… — Мишел поглежда часовника си. — Трябва да тръгвам.

Той открива агента по недвижими имоти — мосю Шарпи, и го убеждава да напише удостоверително писмо, което, заедно с ксерокопия на нашите паспорти и копие от предварителния договор за продажба, службата ВиК да се съгласи да приеме като доказателство, че имаме право да получим вода. Късно следобед Мишел пристига с колата по алеята, като натиска клаксона, ликуващ заради радостната новина. Втурва се към гаража, там отвъртаме отново главния спирателен кран, но все още няма вода.

Разменяме си мълчаливо доста отчаяни погледи. Дали заради това мадам Б. се съгласи на такова драстично намаляване на цената? Дали не сме си купили ферма без водоснабдяване, с което да я поддържаме? Беше ли това купуване на слепешката, за което ме предупреди баща ми?

— А сега какво ще правим? — питам аз.

— Утре ще дойдат от електрическата компания да пуснат тока. Водоснабдяването не би трябвало да зависи от него, но може пък да е това. Да изчакаме дотогава, chérie. Ако все още няма вода… е, ще видим.

Моите спокойни сутрешни плувания на плажа край казино „Палм Бийч“ са изместени от изнурителен, безумен маршрут на семеен излет ала господин Юло[35].

Сега дори Памела ни придружава. Няма ги бавните обиколки, които ми действаха като физическа медитация, като подготовка да посрещна трудностите по обновяването на къщата с ограничения ни бюджет. Те са заменени от багажник, пълен с влажни кърпи, мокри бански костюми и протичащи шампоани. Да не говорим за Памела, която носи още двайсет килограма пясък по влажната си козина. Сега, вместо да поплувам, да си тръгна от плажа в ободряващо уединение и да се върна в къщата в осем часа, за да взема Мишел, по времето, когато групата е станала от сън, събрала се е и пътуваме по булевард „Карно“, вече е настъпил час пик и аз съм ядосана.

— Не искам повече да го правя! — изкрещявам. — Това беше моето сутрешно плуване!

Налудничавият ентусиазъм в колата отстъпва пред неловко мълчание. Нашият излет е мрачен и никое от момичетата не отговаря, когато се обръщам към тях. И двете седят намръщени.

По-късно на чаша претоплено кафе — водата ни бе свършила и нямахме време да напълним дори една от пластмасовите ни туби по пътя обратно поради факта, че в десет и половина щяха да идват електротехник и представител на електрическата компания — Мишел ме укорява. Казва ми меко, че не се държа като член на семейството.

— Не си свикнала с това, chérie. Момичетата разбират.

И ме целува леко по носа. Но очевидно те не разбират. Смятат ме за побъркана и аз наистина съм готова да се хвърля в гъсталака от орлова папрат или да потъна в черната вода на езерцето.

Докато съм се отнесла в мисли, чувствайки се непълноценна, електричеството е пуснато — безболезнен процес, разбира се, в сравнение с ескалиращата водна сага. В присъствието на електротехника, мосю Долфо, Мишел отново отваря главния кран за водата, но по тръбите не потича нищо, дори не се чува гъргорене.

— Предполагам, не знаете нищо за това, нали? — пита той мосю Долфо, който поклаща отрицателно глава и повдига рамене.

За да не си разваляме настроението, в чест на нашата първа стъпка към по-комфортен живот, отскачаме до най-големия хипермаркет, който някога съм посещавала, и купуваме скромен малък хладилник. На връщане Кларис посочва серия от пъстроцветни плакати, разлепени по стълбовете на уличните лампи из цялото село. Те рекламират празничната заря, която ще се проведе на плажа в Кан същата вечер. Умолява Мишел да я заведе вечерта на брега. Той се опитва да я разубеди, напомняйки ѝ за хилядите хора, които ще бъдат там, като я уверява, че ще видим много повече от нашите тераси, но Кларис, а сега и Ванеса продължават да настояват. Така че заедно с Памела, която не смеем да оставим, да не би да се изплаши от гърмежите и да получи инфаркт или да избяга от ужас далече и да не успее да намери обратния път, се присъединяваме към колоната спускащи се по хълма автомобили и се отправяме към плажа, където гъмжи от летовници. Всички паркинги са препълнени, няма местенце, което да е по-близо до Кан от нашата собствена вила, където да оставя моя фолксваген. На този етап съм напълно готова да зарежа колата и да си тръгна, но Мишел предлага да излезем на километър-два от града, да намерим някой безлюден участък на плажа и да гледаме зарята оттам. Така и правим. След като паркирам автомобила, отивам до малък каменен вълнолом и сядам на него. Момичетата подхващат доста сериозен разговор с баща си и аз предпочитам да стоя на дискретно разстояние и да гледам морето. Така или иначе не чувам това, което обсъждат, а и след избухването ми по-рано се чувствам донякъде като оголен нерв. Пред мен вълните блестят като сребро на лунната светлина. Водата, която тихо се плиска в краката ми, е успокояваща, но не утолява дълбокия смут, който цари в душата ми. Надолу по крайбрежието започват фойерверките. Големи сини, бели и червени кълбета — цветовете на френското знаме — избухват в рояк искри, които безшумно угасват. Тук аз съм чужденка, аутсайдер. Това ми е добре познато. Пътувам много и често съм се озовавала сама в най-необичайни ситуации, но този път има и друг нюанс. Дадох всичките пари, които притежавах (вярно, те не бяха кой знае колко много), и свързах съдбата си с човек, когото едва познавам. Изгубена в розовия залез, без никаква представа накъде съм се отправила. Сега разполагаме с имение, което не можем да си позволим, без вода, без никаква перспектива, две момичета, които ме търпят…

Ръката на Кларис се опира на рамото ми, когато тя се отпуска тежко до мен. Сварва ме неподготвена.

— Tu est très pensive[36], Каръл. Двамата с татко ще имате ли бебе? — пита тя без предисловия.

— Не знам. Може би. Защо, това притеснява ли те?

Тя размишлява в продължение на минута и след това поклаща отрицателно глава.

— Не, просто с Ванеса си говорим за това.

— Така ли? Какво си говорите?

Тя отново се замисля. Чакам с трепет отговора ѝ.

— Ще бъде по-добре, ако е момиче.

— Защо?

— И двамата имате буйни къдрави коси. Такава коса може да изглежда глупаво на едно момче.

Колкото и невинен да е този коментар, ей богу, той ме ободрява.

По-късно, когато се събличаме, за да си лягаме, питам Мишел:

— Момичетата говориха ли с теб за това дали ще имаме бебе?

Той ме поглежда, развеселен.

— Не, защо си мислиш така? Те искаха да се осведомят за басейна. Смятат, че имаме нужда от съвет как да го поддържаме.

— Не трябва ли да изчакаме, докато го напълним с вода? — предлагам малко раздразнено.

— Обещах им това забавление. Искам да спазя обещанието си, ако мога, и да им дам нещо, което да очакват с нетърпение.

— Значи, за това разговаряхте толкова задълбочено, за басейна, така ли?

Той се взира учудено в мен с уморена усмивка на мургавото си лице и оставя ризата си върху картонената кутия, която играе ролята на тоалетка.

— Какво има?

Аз се покатервам на леглото. Една пружина ме бодва в гърба, изругавам и дърпам чаршафа над главата си.

Мишел приближава и го вдига от лицето ми.

— Хей, какво става?

— Нищо. Просто мразя този матрак и искам баня.

На следващата сутрин, дори и без моето ежедневно плуване, многообещаващо количество от доброто ми настроение се е върнало и целувам нежно Мишел, когато той се отправя надолу по хълма към горещия тесен офис, разположен край магистралата, в който се помещава „Писин Азюреен“ (Construction et filtration — Produits — Accessoires — Contrats d’entretien — Dépannage — Robots de nettoyage)[37], за да купи кофа хлорни таблетки и да вземе една-две полезни брошури. Понеже басейнът ни е бил празен дълго време, жената препоръчва непременно да извикаме специалист, за да го види.

След час един син като басейна ван заскриптява нагоре по автомобилната ни алея, като свири настойчиво с клаксона си, и спира. Аз изтичвам да погледна.

— Вържете това гадно куче или си тръгвам!

Това е начинът, по който се представя шофьорът. Клетата мила Памела, която си хъркаше щастливо и спокойно се наслаждаваше на деня си, е завлечена в една от конюшните, където я връзвам с парче връв за една от железните халки. Тя се разлайва чак сега.

Доволен, специалистът се измъква от вана. Той е едър мъж с доста торбести панталони, протрити обувки, с висяща от устата цигара, зачервени очи, голям черен и провиснал мустак и определено вони на алкохол, а е едва малко след 11 часа. Мъжът хвърля един поглед на басейна, вдига отчаяно ръце и възкликва подигравателно:

— Този басейн е построен в края на двайсетте години.

— Това проблем ли е? — питам рязко.

Той прави намръщена физиономия, поглежда ме остро и след това тръгва бавно, за да го огледа, като се навежда и изправя подобно на щраус, преценявайки го театрално.

— Басейнът е с голяма вместимост и солидно направен, но няма филтрираща система.

Истински късмет е, че двете момичета не са тук, защото знам, че предстои да чуя лоши новини. И е точно така. Три дни след като бъде напълнен, même pas[38] три дни, водата — ако изобщо намерим такава — ще се изпълни с бързо размножаващи се водорасли и ще стане яркозелена, което в тази жега ще бъде сериозна опасност за здравето.

Накратко казано, не можем просто да го напълним, както си мислехме, трябва да поставим пречиствателна система, цената на която, когато чувам предварителната му оценка, ме кара да отстъпя на терасата, залитайки.

Разочарованието на момичетата, когато Мишел им съобщава тази новина по време на обяда, е направо сърцераздирателно. Да не говорим за моето. Връщаме се към разчистването на земята ни, съвсем обезсърчени.

В опит да ни развесели, Мишел ни вика, като ни прави знаци от долния край на хълма.

— J’ai une bonne idée![39] — вика той.

— Повече никакви глупави идеи, моля те, папа — отвръща Ванеса, отказвайки дори да погледне в неговата посока. — Цялото това място е глупава идея — промърморва тя на сестра си и аз усещам как стомахът ми се свива на топка.

— Имам гениално хрумване, mes chéries — придумва ги той, — как да използваме празния басейн.

Но те даже не обръщат глави. Гледам го как се отдалечава, натъжен от поражението си. След това, чудно защо, той взема стария ни радиокасетофон, занася го до басейна и слиза по стълбата с него. Заинтригувана съм.

— Вижте баща си — казвам, но момичетата не отстъпват. Когато Мишел се уверява, че е застанал в центъра на празното пространство, слага на земята апарата — доста разнебитен голям касетофон — и пъха касета в него. Гласът на Стинг се отразява от стените, подсилен от отекващите бас и акустична китара, и достига до терасите в горния край на хълма, където аз и двете момичета се занимаваме с тежката и неприятна работа. Ядосаното изражение на лицата им бързо се сменя с възторг. Захвърляме сечивата и се затичваме към музиката. И ето ни, покрити с пръст и стръкчета окосени плевели, полепнали по изпотените ни тела, до Мишел, който пляска в такт с музиката.

— Всеки проблем има и добра страна — смее се той, като ми намига със сините си очи, а Памела ръмжи неразбиращо, докато ние танцуваме и надаваме крясъци като полудели индианки.

Насред тази странна сцена пристига малък бял ван „Рено“. Това е електротехникът мосю Долфо. Той ни поглежда подозрително, опитвайки се да не обръща внимание на радиокасетофона, поставен в средата на огромния празен басейн, и дебелата немска овчарка, която възбудено лае по нас. Прекаленото му преструване, че не ни вижда, ни кара да се разкикотим още по-силно.

Мосю Долфо отвежда Мишел настрана, сякаш няма смисъл да стоят в близост до три толкова истерични жени, и подхваща разговор, който изглежда сериозен и много потаен. Предната вечер, казва мосю Долфо на Мишел, разговарял на чашка със свой колега — водопроводчик и коминочистач. По една случайност му разказал за неволите на новите собственици на безводната къща на хълма. Quelle surprise![40]

Неговият колега, който бил роден и израснал в селото и като момче ловувал в нашите земи, знаел точното местонахождение на нашата помпена станция. Мосю Долфо предлага да се отбие в края на деня с водопроводчика мосю Ди Луцио. Настъпва голямо вълнение. Втурвам се към селото да купя бира — множество кенчета от нея, за да я изстудя в новия ни малък хладилник и да я поднеса на нашите спасители. Въпреки това, тъй като перспективата най-сетне да имаме вода е станала твърде малко вероятна, се старая упорито да не позволя да ме завладее оптимизъм. Никога не бях си представяла, че идеята за течаща от чешмата вода ще предизвика такива изблици на радост у мен.

Маранята, дължаща се на дневната горещина, постепенно изчезва. Мосю Долфо пристига по стръмната автомобилна алея в късния следобед със своя ван „Рено“ (който по-късно установявам, че не може да обърне), следван от пухтенето на много стар автомобил с размерите на малък автобус. Това е мосю Ди Луцио. Човекът слиза иззад волана, облечен в мръсен син гащеризон, покрит от глава до пети в сажди. Ходил е да почиства комини, обяснява той, като се смее гръмогласно, и бялото на очите му блести така, сякаш е член на трупа черно-бели менестрели[41].

Той веднага ми харесва, както и силният му провансалски акцент, който звучи като кънтри музика, и му предлагам студена бира. Мъжът я приема като немирен хлапак, оглеждайки се наляво и надясно като участник в пантомима, сякаш всеки момент ще го подгонят с точилка. Той потупва солидния си корем, изпива бирата на няколко жадни глътки и промърморва закачливо, че не слуша жена си и нарушава строгата диета, на която тя го държи.

Мишел ми разказва по-късно за случилото се, след като с двамата мъже потеглиха пеша. Пресекли пътя, граничещ с нашата земя, и навлезли в долината, която се намира между нас и тясната пътека, която се вие надолу към селото и към морето. Именно в тази долина стигнали до малка каменна къща с размерите на овчарска колиба.

— Вашата помпена станция! — заявил мосю Ди Луцио.

Както разбираме, тази къщичка е била построена от нашия прекрасен италиански предшественик, синьор Спиноти, в същата година като „Апасионата“ и остава част от имота. При създаването си имението включвало долината и хълмовете отвъд нея. Понастоящем този конкретен парцел е собственост на някакъв синдикат в Марсилия. Въпреки това, малката каменна къща, която разполага с електричество, водомер и електрическа помпа, си остава собственост на притежателите на вилата и те имат правото да ползват водата, както и правото да преминават през този парцел. Дебелата дървена врата е здраво затворена, но мосю Ди Луцио не губи време да влиза с взлом и за да успокои Мишел, посочва водопроводните тръби, разположени над земята отвън, които вървят успоредно на малък поток обратно към града.

Първо, тримата мъже пускат водата. Тя незабавно потича и влиза с плясък в помпената станция, пълнейки дълбокото около метър циментово корито.

— Сега включваме електрическата помпа — продължава мосю Ди Луцио, посочвайки своя колега, електротехника мосю Долфо, на когото отстъпва честта да го направи.

Помпата започва да вибрира като закръгления корем на изпълнителка на ориенталски танци.

— Оттук водата ще бъде изпомпана до резервоара на върха на хълма и оттам ще потече обратно към къщата — обяснява мосю Долфо. Мишел и двамата майстори до него наблюдават доволно, след това бързо затварят вратата и се изкатерват отново до вилата за втора, съвсем заслужена студена бира.

Мосю Ди Луцио отпива голяма глътка, като поглежда с присвити очи към върха на хълма. Ние стоим зад него като статисти — актьори от миманса, следим погледа му и чакаме с надежда. Една удивително голяма черно-бяла пеперуда прелита край мен.

— Deux heures[42] — заявява нашият нов водопроводчик с опита и мъдростта на Господ.

Два часа. Думите му се повтарят като при играта „Развален телефон“, сякаш чудото е твърде невероятно, за да се изрече на висок глас. След два часа ще имаме вода!

— Quelle heure est-il?[43] — пита Ванеса, стремейки се, както винаги, да бъде точна. Кларис вдига рамене. Тя е загубила часовника си някъде между късането на диви цветя и подбирането на клонки за аранжиране на букетите си сред купищата клони зановец[44], които двете с Ванеса бяхме окастрили.

— Шест и половина.

— Значи, в осем и половина? Урааа!

Става осем и половина и отминава. Водата не идва. На всеки половин час един от нас има задължението да се изкатери на върха на хълма в гаснещата вечерна светлина, за да потвърди дали водата е започнала да идва. Всеки се връща полумъртъв и поклаща отрицателно глава. Pas encore. Още не. Пет часа по-късно, докато се приготвяме да лягаме, все още няма и следа от нея.

На следващата сутрин мосю Ди Луцио се връща. Придружен от Мишел, който досега е успял да опознае всеки обрасъл квадратен сантиметър от тази земя, той тръгва с ножици и коса да обхожда хълмовете и терасите в търсене на спукани тръби и течове. Не откриват нищо. Така че — en principe — няма причина водата да не идва до басейна.

Накрая, при повторно посещение в каменната къщичка, се установява, че електрическата помпа, която се е включила с едно натискане на бутона, е изгоряла. След толкова много години бездействие очевидно усилието е било твърде голямо за нея. Имаме нужда от нова помпа. След консултация по време на обяда с мосю Долфо научаваме, че новата помпа ще струва заедно с труда за монтирането ѝ приблизително 10 000 франка. Това е лоша новина. Десет хиляди франка е повече от парите, които са ни останали, а още не сме уредили сметката с мосю Паркинг. Благодарим на мосю Долфо и мосю Ди Луцио за тяхната помощ и им казваме, че ще се свържем отново с тях при следващото ни идване на крайбрежието. Като се ръкуват с нас, те дискретно се изнизват. Ясно личи тяхното разочарование.

Приятели пристигат с две коли от Англия, носейки със себе си малко покъщнина: две големи теракотени саксии, които бях купила в Крит и които ще изглеждат чудесно от двете страни на стъпалата на басейна, както и други разнородни подаръци, плюс най-важното — моята поща. Не успяваме да прикрием тревогата си от фиаското с водата. Приготвям салата за обяд и Мишел разказва продължаващата сага по време на аперитива, докато аз се скривам в спалнята ни, за да прегледам купчината писма. Повечето от тях са безполезни, няколко са от живеещи далече приятели, до които е достигнала мълвата за новия ми живот — „звучи божествено, скъпа!“ — и копнеят да дойдат да ме посетят, и едно е от моята агентка. Писмата от агентката ми обикновено съдържат едно от двете неща: препратено писмо от някой случаен почитател или чек. Това е тънко, така че надеждите ми са големи. Отварям го с треперещи пръсти, молейки се чекът да не е за някаква смешна сума — като 47-те лири, които получих неотдавна от Би Би Си за продажбата на програма на някаква затънтена кабелна телевизия насред Ботсуана. Писмото съдържа уведомление за чек, който е бил изплатен директно по сметката ми в Лондон за поредица от продажби и авторски права за повторно излъчване на „Всички същества — големи и малки“[45].

Той далеч надхвърля цената на водната помпа. В действителност чекът ще покрие и първата вноска за така необходимата пречиствателна система за басейна. Нашият ден — не, нашето лято е спасено.

Изтичвам лудешки на горната тераса, размахвайки уведомлението като знаме на победата. Приятелите и семейството ми, седнали около масата на по-долното ниво, ме аплодират и вдигат чаши, когато им съобщавам новината.

Мишел потегля с пълна скорост с колата, за да се обади по телефона на мосю Долфо, докато останалите слагаме масата за обяд и сменяме касетата на касетофона в басейна. Склонът се оглася от фънк мелодии. Нашият проблем с водата е към края си.

Ах, каква голяма част от градския живот приемаме за даденост! Тук простичките действия за поддържане на хигиената ни — да си измием зъбите, да насапунисаме безгрижно тялото си, да натъркаме обилно с шампоан косата си, докато заприлича на тюрбан от пяна — ни карат да ликуваме. Ванеса открива цепнатина в една от тръбите, от която водата блика като гейзер. Прескача я насам и натам, джапа в образувалата се кал, като вдига пръски и се мие, смее се и крещи. Нейните жизнерадостни викове пронизват горещия застинал въздух, като заглушават дори цикадите.

— Виж, къщата има югозападно изложение. Гледа към залива на Кан, нос Фрежюс и големия залив Напул и ако се повдигнем на пръсти или вземем една стълба и се покатерим по задната стена на плоския ни, настлан с чакъл покрив, ясно можем да видим двата острова, спящи край бреговете на Кан западно от Антиб, известни като Леринските острови.

От нашата тераса след залез-слънце, когато уличните лампи засветят по протежение на крайбрежния път, виещ се като змия около носа, изглежда така, сякаш някой е изпуснал безценна диамантена огърлица, оставяйки я да блести по цялата западна половина на хоризонта. Понякога планината Естерел става тъмносиня и прилича на японска картина. Над нея залезът обагря небето в розово, което ми напомня за прелитащо като в мираж ято фламинги. Приятелите ни се влюбиха в тази порутена ферма също като нас. Така че не сме единствените, не сме толкова безразсъдни.

Благодарение на стаите, заети от нашите гости, сега хотелът на мосю Паркинг е пълен. Той поставя табелката Complet[46] и малката афера с незаконните душове се забравя с едно свиване на раменете и чаша вино. Уреждаме сметката си с него, докато момичетата опаковат багажа си, и след това ги откарваме вкъщи, за да останат с нас във фермата. При това те изглеждат въодушевени от тази перспектива.

— Papa! Papa, viens içi![47] — вика Кпарис. Всички захвърляме сечивата си и хукваме към терасата, където тя стои и маха с ръка. Ванеса е до нея. Двете коленичат и се взират в нашето езерце. — Il y a des poissons![48]

Знаех си! От онзи горещ, изпълнен с хапещи мушици следобед, когато за първи път открихме езерцето, периодично се връщах там, опитвайки се да проникна в тайната на живите същества под неговата приличаща на опушено стъкло повърхност.

Кларис, с обичайната си страст към малките представители на фауната, е прекарала последния час да пълни кани с вода от лукса на нашето водоснабдяване — течащата чешма! — и да ги излива в езерцето. Прясната вода е раздвижила жабуняка и живинките под него. Там, плуващи близо до повърхността на плискащата се в орловата папрат малко по-прозрачна вода, има три огромни риби, всяка от които дълга поне трийсет сантиметра.

— С’est incroyable![49]

Четиримата сме застанали на четири крака като жадни улични котки и наведени над водата, разглеждаме рибите. Те са шарани или огромни златни рибки. След това се появява още една. И още една. Преброяваме общо пет или шест. Може би дори седем — трудно е да бъдем точни, тъй като те се стрелкат и се гмуркат. Но първите три са най-големи.

— Как са живели през цялото това време? — чудя се аз.

— Чрез планктона, естествената растителност. Въпреки това си е до известна степен чудо.

Наистина е така. Другото откритие за живите организми в „Апасионата“ е тяхната издръжливост. Всеки ден сме очаровани от нови чудеса.

Неочаквано пристига един доста неприятен гост — възрастен неженен джентълмен търси Мишел. Той е писател, който е дошъл с надеждата да му продаде сценарий. Питаме се как ни е намерил, но не стигаме до никакво задоволително обяснение. За щастие нашите битови условия са толкова очевидно примитивни, че няма нужда да се извиняваме за липсата на легло, но вежливостта и безкрайната щедрост на Мишел повеляват да го поканим да остане за вечеря. Малката ни компания вече наброява единайсет души. Вечерята се пече на барбекюто. Приготвянето ѝ е общо дело и е много забавно.

Храним се под магнолията. Оттам имаме изглед към морето и планината. Златистата мека светлина на старинната газена лампа, която бях донесла от Англия, осветява нашата късна вечерна компания. Водата, която тече бавно в басейна, заплашва да заглуши „Лесен живот“ на Били Холидей. Нас това изобщо не ни тревожи. Шуртенето е истинска музика за нашите уши, макар да изчисляваме, че при това темпо ще са нужни три седмици, за да се напълни басейнът. Крис, един от най-старите ми приятели, предлага да инвестираме в няколко маркуча, както и да ни ги купи като подарък за новия дом. Пием за това и го уверяваме, че си е осигурил радушен прием при повторно гостуване.

Разказваме на новия ни неочакван гост за изпитанията и трудностите, с които сме се сблъскали при търсенето на водата. В отговор, като една озлобена стара Касандра[50], той прогнозира:

— След като веднъж има проблем с водата, винаги има проблем с нея. В къщата ми в Испания… — И продължава да разказва с голямо удоволствие за злочестините си, сякаш ни пожелава също толкова лош късмет. Хората около масата замлъкват и застиват на местата си, чува се само бълбукането на водата в басейна, далечното цвърчене на будни щурци и акордите на „Добро утро, тъга“.

— И все пак проблемът е решен. Сега имаме вода — вметвам весело.

— А и винаги има вино — присъединява се Мишел, като напълва отново чашите на всички.

По-късно, сити и добре почерпени с вино, многобройните ни гости тръгват надолу по автомобилната алея, отправяйки се отвъд хълмовете към задушевния уют, предлаган от мосю Паркинг, и може би за едно последно питие заедно в бара. Следват много целувки и прегръдки, много пиянски шеги, десетки пожелания за лека нощ, сърдечност и обещания за излети до плажа и до различни улични пазари през следващите няколко дни. И след това, когато заглъхва бръмченето на последния от автомобилите, оставаме сами. En famille. По семейному.

Преди да си легнем, за кратко сядаме заедно, загледани в звездния балдахин над нас, прегърнали се един друг: един мъж, двете му обожаващи го дъщери и новата му съпруга. Актриса, друга категория жена, нямаща нищо общо с маман. Малко се говори за това. От време на време долавям смущение или вина в държането на момичетата, особено днес, когато пристигна дебело писмо от маман и те го грабнаха като малки катерици и го отнесоха да го прочетат насаме в тяхната спалня. Наясно съм, че да ме харесат, в техните очи може би изглежда като акт на изневяра към майка им или към предишния живот на родителите им, но въпреки това усещам, че бавно се приближаваме едни към други. Смазана след изпълнените с труд дни, в горещите задушни вечери, в тишината или липсата на комуникация, сред бръмчащите като пикиращи бомбардировачи комари, смея да вярвам, че ние постепенно започваме взаимно да се приемаме. С по една целувка и прегръдка всички се отправяме към леглата.

Гърбът създава проблеми на Мишел, вероятно в резултат от катеренето по хълмовете и нощите, прекарани на стария, станал целия на буци дюшек. Но това явно не му пречи да спи, докато аз лежа будна, мислейки за милион различни неща, като например как ми се иска да можем да си позволим удобно легло. Въпреки това съм щастлива. Обичам добросърдечния мъж, който диша спокойно до мен. Обичам тази стара къща, макар че започвам да разбирам огромните мащаби на задачата, с която сме се нагърбили. Но ние не бързаме. Това е първото ни лято. Официално имотът все още не е наш. С това препятствие — о, господи! — все още ни предстои да се справим. За момента сме постигнали пускането на тока и водата. При наличието на тези две скъпоценни неща можем да живеем тук по някакъв приемлив начин. Утре ще започне работата по пречиствателната система на басейна. Имаме барбекюто за лятото и като добавим към това изобилието от свежа салата от богатия колоритен пазар в Кан, големия избор на чудесни сирена, прясно изпечения хляб и много бутилки с местно вино, колко по-добре бихме могли да се храним? Мишел казва, че когато се върнем по Коледа, ще ме научи как да готвя на открит огън. Размърдвам се, опитвайки се да избегна пружините, и се сгушвам до мекия му гръб, затварям очи и се приготвям да сънувам първата ни зима тук — горящи цепеници, печена пуйка и излети в търсене на манатарки, — когато чувам почукване над мен.

Вдигам глава в топлия звезден мрак, опитвайки се да установя откъде идва звукът. Покривът на къщата е плосък. Дали е някакво животинче, което тича напред-назад? Плъхове? После, когато звукът се ускорява и става по-силен, осъзнавам, че това е дъжд. Първият, който вали, откакто сме тук. Завивам се с тънкия летен чаршаф и се заслушвам в неговото трополене. Летен дъжд след толкова много сухи и безводни дни. С него ще се появят цяла плеяда нови ухания. Окъпана природа. Разполагаме със собствена тънка струя вода, която тече в басейна, и сякаш за да я подпомогнат, небесата се разтвориха. Заспивам, унесена от бързото трополене на поройния дъжд.

На следващата сутрин дъждът е спрял. Земята е влажна и мирише на пръст, въздухът е чист, измит от сухата горещина.

Както никога, аз ставам първа и се затътрям сънливо в кухнята да сваря кафе. Представете си изненадата ми, когато изведнъж осъзнавам, че подът под краката ми е мокър и студен. Поглеждам надолу и виждам три локви, които изглеждат като дъждоносни облаци върху настлания с плочки под. Отначало съм готова да обвиня клетата Памела, че се е промъкнала в кухнята посред нощ, за да търси храна, и се е изпикала там, но после ме обзема ужас. Вдигам глава към тавана и виждам сред напуканата и лющеща се мазилка три дупки. Малки дупки, колкото да провреш в тях молив, но те са фатални, защото пропускат дъждовната вода.

— Мишел! Имаме си течащ покрив!