Маслиновата ферма

Ваканционни глигани и Анри

Не сме оставили непретърсен нито сантиметър от течащия покрив или кухнята, нито сантиметър необследван за измазване или за включване в някои от останалите проекти, които ни чакат. Отгоре на всичко къщата все още предстои да бъде купена. Нощем се събуждам, плувнала в пот, преследвана от условието на мадам Б.: „Ако нещо се обърка, вие губите всичко“. На този етап със сигурност сме инвестирали повече, отколкото се бяхме договорили. Въпреки това първото ни голямо препятствие — водата, най-накрая е преодоляно, така че в компанията на момичетата, с Мишел решаваме да не обръщаме внимание на останалите и да не се притесняваме. Позволяваме си да бъдем en vacances.

Спим на отворени френски прозорци, готови да посрещнем следващата зора. Стаята гледа към занемарена задна тераса, частично засенчена от две приятно ухаещи евкалиптови дървета и един корков дъб — вечнозелен, чиито сребристи листа приличат по-скоро на тези на маслината. Тази тераса е мястото, където се усамотявам. Закусваме там, когато момичетата спят до късно: препечени филийки, пресни плодове, кафе. Въпреки че това е единствената тераса, която няма изглед към Средиземно море, аз я обичам — закътана в задната част на къщата, имам чувството, че тя е само наша.

Изгряващото слънце, което се процежда през върховете на дърветата, обещава още един топъл ден. Докато слагам кафето да се вари, Мишел слиза с колата по хълма около километър и нещо до селския хлебар, който е станал да пече хляба още от три часа сутринта. От него купува пресни топли франзели, pain an chocolat[51] — толкова пухкави, че на практика се смачкват при допир, и обикновено sablé — големи кръгли курабии с аромат на бадеми, които, въпреки моята постоянна грижа за теглото ми, поглъщам с такава страст, която би засрамила и Памела.

Вече съм прекратила сутрешните си пътувания до плажа. Вместо това се отправям към басейна, като влизам по стъпалата, понеже още няма достатъчно вода, за да скоча в него. Нивото в плиткия му край сега стига до бедрата ми. Гмуркам се там и кучешката стигам до по-дълбокия край, където мога да поплувам прилично, като правя една-две ширини. Опитвам се да не пляскам шумно, за да не събудя момичетата, които спят до обяд, когато отварят жалузите си за ослепителното, жарко слънце.

След напрежението през изминалите две седмици се установява един по-бавен ритъм, който приемаме с охота. Започвам да работя по нов роман, след като вече завърших първия. Мишел го представи на различни телевизионни мрежи и се опитва да осигури финансиране, за да го продуцира и да заснеме по него телевизионен сериал в Австралия по-късно през годината.

Сега не се разделя с фотоапарата си. Фотографията е неговата страст. Естествено, има снимки на къщата „преди“ и „след“ за бъдещите албуми, но Мишел снима най-вече растения, обикновено цветя. Прекарва часове да се взира през обектива в тичинките на това жълто цвете или онази дива роза. Изумително е колко много растителни видове са оцелели сред тази обрасла с трънливи храсти градина и са успели по един или друг начин да намерят нужната им светлина, да държат главичките си обърнати към слънцето и да цъфтят обилно.

Започвам да забелязвам приликите между Кларис и Мишел, като гледам баща и дъщеря да обсъждат сложното устройство на една пъпка, финия като власинките на перце рисунък върху дадено листо, формата на папратова клонка, дори стръкче трева. Двамата изчезват по невидими пътеки в продължение на часове, търсейки все повече природни пластове. Те са истински деца на земята. Всички ние, всеки посвоему, сме такива — и четиримата сме зодия Телец.

В тишината на горещия следобед, докато те изследват, а Ванеса хрупа ябълка след ябълка, прави слънчеви бани или свои проучвания, или мие косата си, и безброй пчели хвърчат насам-натам, заети да събират мед, решавам да направя опис.

Започвам с дърветата. Като начало, преброявам петдесет и четири маслинови дървета, които растат по протежение на предните тераси и от двете страни на къщата. Може да има и други нагоре по хълма, но на този етап е невъзможно да стигна до тях. Опитвам се да си припомня истории или митове, които съм чела или чувала за маслините — със сигурност най-древните от всички дървета. Мисля, че гърците са ги донесли в Прованс преди две или повече хилядолетия, докато са търгували по Средиземноморието.

Възнамерявам да се заема с отглеждането на нашите. Маслините са горчиви плодове и не могат да се ядат направо от дървото. Четирите начина за тяхното използване, които познавам, са: да се пресоват, за да се получи зехтин; да се консервират в саламура или да се мариноват и да се сервират с аперитив или сложени в салата; да се използват за готвене; да се направи от тях тапенада — пастет, създаден от господин Мение в Марсилия в края на XIX век. Името идва от tapéno, което е провансалската дума за каперси.

Тапенадата се прави от смачканите на каша маслини, смесени с каперси и аншоа. Може да се намаже върху топли препечени филийки и да се поднесе с изстудено вино — и е много вкусна. Но може би тези удивително древни дървета имат други дарове, които ми предстои да открия. Откакто съм тук, научих, че тяхната дървесина гори по-добре от много други, и ние ще се окажем с голямо количество дърва за огрев — всяко дърво се нуждае от резитба. Короните на маслините са прекалено гъсти и високи. Перфектно подкастреното маслиново дърво е това, през което може да прелети лястовица, без крилете ѝ да докоснат клоните.

Без да бързам, събирам такива откъси от информация. Докато обикалям из фермата със списък в ръка, си обещавам, че следващия път, когато отида в Кан, ще купя ръководство за отглеждане на маслини. И все пак, независимо колко ще науча, трябва да намерим някой човек с опит, който може да поеме тази високоспециализирана работа. Тук, на юг, това е много уважаван занаят. На този етап нямам представа как ще стане това, но съм уверена, че когато му дойде времето, подходящият за тази работа човек ще се появи.

Имаме четири бадемови дървета, най-голямото от които е на нивото на басейна, вдясно от къщата, от другата страна на осланената портокалова горичка. То е приведено напред под доста опасен ъгъл и ще се наложи да бъде подкастрено и подпряно, преди поривите на мистрала да го изтръгнат от земята с корените, отнасяйки и част от подпорната каменна стена. Ще ми бъде неприятно да го загубим. Мястото му е идеално, за да се виждат неговите опушенорозови цветчета от всички тераси с изглед към морето. Бадемите цъфтят по-рано от повечето овощни дървета, така че очаквам да видим първите му цветчета по някое време през февруари. По-късно ядките му — щом бъдат извадени от зелените им черупки, които приличат на меки, пухкави гъсеници — могат да бъдат изпечени на открит огън.

Портокаловата ни горичка е жалка гледка. Всичките шест дървета са мъртви. Ще ги отсека, преди да зазимим къщата.

Малко по-наляво и с изглед към морето забелязвам две черешови дървета. Те са развили големи корони, нуждаят се от подкастряне и най-вероятно ще дадат плод някъде по времето на филмовия фестивал в Кан. Бихме могли да си похапваме от тях вместо пуканки по време на прожекциите. От другата страна има високо лаврово дърво, до което не мога да се добера заради буйната растителност, но почти усещам вкуса на множеството бъдещи супи и печени ястия, подправени с розмарин, зехтин, добит от собствената ни маслинова реколта, и прясно набрани дафинови листа.

Досега съм преброила осем смокинови дървета, едното от които сигурно е най-голямото овощно дърво, което някога съм виждала. То ми напомня на праисторическо животно — стволът му е толкова дебел и чепат. Смокинята засенчва част от стръмната ни автомобилна алея и крие много грозен електрически стълб, от който веднага след като средствата ни позволят, ще се отървем, като прекараме подземни електрически кабели от пътя до къщата.

Няколко от клоните ѝ са се разпрострели над автомобилната алея и висят над басейна. Те са самото изкушение. Представям си как си почивам между две обиколки, протягам ръка за някоя узряла смокиня и я излапвам, докато бездействам във водата. В миналото никога не съм била особено голяма любителка на пресните смокини, но се чудя дали животът ми сред тях няма да промени моя вкус. Тъпченето с прясно набрани смокини ми се струва хедонистично. То извиква в съзнанието ми картини на римски бани с роби, поднасящи купи, пълни с презрели плодове. Смокинята е еротичен плод, сочен, богат на семена, с лепкав сок. Както стоя на алеята с вирната нагоре глава, придържайки с пръсти панамената си шапка, и се взирам в зелената необятност на дървото, внезапно осъзнавам, че по него няма цветчета. Чудя се защо. И как ли се опрашва. Толкова много сладка храна и бедните пчели да нямат причина да я посещават.

Свалих часовника си преди две седмици и оттогава не съм го носила. Слънцето се превърна в моя часовник. То изгрява зад нас, приветства ни в спалнята и закусва с нас. Оттам преминава към черешата, която е до къщата, и след това — високо в небето по пладне, описва дъга над предната част към проблясващото море, докато надвисне на запад, където бавно и грациозно потъва зад хълмовете, оставяйки небето обагрено в кървавочервено.

Сега е високо над нос Фрежюс. Четири часът е: време за чай. Тръгвам бавно, криволичейки, към къщата, за да се изправя пред проклетия нагревател за вода в примитивната ни кухня, като продължавам да размишлявам над моя списък и се чудя къде са другите.

Ябълки, мандарини, лимони, да се отсекат мъртвите портокалови дървета и да се засадят нови, круши… не, имаме круша. Зървам я на нивото под басейна, близо до мястото, където изграждаме пречиствателната система. На нея има малко плодове, но всички са уродливи и червиви. Дървото се нуждае от лечение. Винаги съм харесвала овощните градини. Когато бях малка, родителите ми купиха къща с овощна градина, но никога не живяхме в нея. А какво става със скромното лозе? Къде ли Спиноти е засадил лозите си?

Толкова много мечти. Но всъщност мечтите са храната на живота и аз се удивлявам колко много постигнахме това лято почти от нищо и с малко тежък труд. „Апасионата“ бавно се връща към живота. Къщата се събужда, нейната същност отново излиза наяве. Формите, цветовете, аспектите на светлината се разкриват пред нас.

С Мишел се запознахме по време на един филм в Австралия — страна, която и двамата обичаме изключително много. Нейните багри, светлината ѝ, огромните ѝ пространства ни покориха и ако нашият живот не беше толкова ограничен заради кариерата ни тук, в Европа, къщата, която купуваме сега, можеше да е някоя друга, някъде на Австралийския континент.

Всеизвестно е, че австралийските туземци предприемат ритуални пътешествия за посвещение в пустошта, но това, което не знаех, преди да прекося света, за да работя там, е, че една от целите на техните пътешествия е да призовават природата да се възроди. Намирам това за очарователна идея. Да обхождаш периодично страната, както аз обходих днес нашето парче земя, и да призоваваш планините, реките, потоците, пещерите, животните, насекомите, природата — в цялото ѝ многообразно великолепие, да се възродят. Смятам, че тази идея съответства на това, което ние се опитваме да постигнем тук. „Апасионата“ е била занемарена. Тя — възприемам къщата като тя, може би защото френската дума maison, къща, е в женски род — е била оставена да се руши. Плодовете на дърветата ѝ са падали на земята и са гниели. Растенията, всички по-малки или по-големи храсти, са били задушени. Къщата е загубила своя глас. Или по-скоро гласът ѝ е оставал нечут.

Според моето разбиране за ритуалните пътешествия на аборигените — не казвам, че това е истинската им цел, просто е моята интерпретация — всяка планина, хълм, водопад, мравуняк, пътека имат свой собствен глас. Да застанеш във всеки един момент пред чудото на която и да е частица от природата и да слушаш, наистина да слушаш, означава да чуеш нейната песен. Да чуеш нейната песен, означава да ѝ позволиш да пее. Така разбирам аз „да призовеш едно място да се възроди“, така определям „ритуалното пътешествие“.

Ние с Мишел се стараем да призовем тази малка ферма в Южна Франция да разцъфти отново. Ще се опитаме да чуем това, което тя има да предложи, за да изпъкне нейната уникалност. Разбира се, всичко това е субективно и всеки, който следи хода на моите мисли, може преспокойно да ме обвини, че съм превъртяла, че съм слънчасала от обедното слънце. Но от друга страна, откривателите на Австралия са гледали на аборигените като на невежа тълпа, която няма какво да предложи.

Другите не се виждат никъде. Отказвам се от идеята за чая, който и без това не обичам, и замъквам един ярко раиран шезлонг на горната тераса. Настанявам се там да съзерцавам морето. Много е приятно да прекараш часове наред, седейки неподвижно, и просто да наблюдаваш играта на светлината върху морската повърхност и на небето. Не бях го правила много отдавна. Твърде отдавна. Времето минава и аз се отпускам, като гледам и слушам. Дори когато е притихнала, земята е ужасно оживена. Мравки, гущери, гекони, цикади — всички те щъкат по своите обичайни дела, търсят храна, отблъскват врага, надават своите призиви за чифтосване, развивайки се бурно от горещината или оцеляващи в нея. Те не са на почивка.

Внезапно си спомням, че и аз не съм. За кратко — да, за няколко седмици с Мишел и дъщерите му, но не и в дългосрочен план. Завъртам кормилото, променяйки хода на живота си. Досега не бях мислила по този начин, но всъщност правя точно това, като вземам съдбата си в свои ръце, като превръщам мечтите си в реалност. И няма нищо по-свещено или по-ценно от това — да избереш посока, но колко често пропускаме пътепоказателите?

— Какво прави цял следобед?

— О, здравей. Броих дърветата.

Кларис и Мишел се завръщат. Те са прашни и зачервени от ходенето. Кларис ми показва малка графика с пастел, която е нарисувала този следобед. Тя е много впечатляваща и аз ѝ го казвам. Лицето ѝ радостно засиява.

— C’est la lumière[52] — отговаря скромно и Мишел разрошва косата ѝ.

Да, тук има едно особено качество на светлината, което, както е широко известно, е привличало толкова много велики художници. Като живея ежедневно с нея, нейните нюанси започват да привличат и мен. Някои дни блясъкът ѝ е ослепителен, в други цветовете ѝ се променят от облаците, от ветровете, от дългите часове, през които топлината се е просмукала в нея. Тук светлината е преживяване, каквото съм имала само веднъж преди, в Австралия. Тя подобрява качеството на всички снимки и заснети кадри във всеки момент от деня. Да седиш неподвижно и да я съзерцаваш или — като Мишел — да я възпроизвеждаш чрез цветята на фотографски филм, е духовно преживяване.

Съзерцанието през очите на Памела е съвсем друго нещо. Наблюдавам я с тревога как се мести от едно сенчесто място на друго, търсейки непрестанно отдих от палещото слънце. През целия си живот е живяла в покрайнините на Париж и се боя, че безмилостната горещина на Ривиерата ще я убие.

— Сърцето ѝ ще откаже — прогнозирам аз. Другите ме дразнят и се подиграват на моята склонност да драматизирам, но аз не им обръщам внимание и една сутрин, по време на закуската, обявявам, че ще поставя дебелото животно на строга диета.

— Каръл, защо трябва да си толкова строга? Пий си кафето и остави на мира la pauvre Памела! — смъмря ме Ванеса.

— Прибързана и глупава ли е намесата ми? — питам Мишел, който не слуша. Той е коленичил на земята като същинско куче и гледа съсредоточено в една стена.

— Ще ти се иска да не си го правила — предупреждава ме Кларис.

— Елате да видите тези малки калпазани!

Върволица от кафяви космати гъсеници, свързани една с друга като ученици, подредени в колона по двама, отклонява вниманието ни. Общата дължина на гъсениците е повече от метър.

— Изглеждат така, сякаш са се запътили нанякъде.

Те определено се движат с някаква цел и видима скорост. Дали са се насочили към подходящо скривалище, където на спокойствие и в уединение ще могат да се превърнат в пеперуди? И четиримата сме напълно погълнати, хипнотизирани от тяхната целенасоченост. Едно четиричленно семейство на четири крака, взиращо се в една стена, трябва да представлява любопитна гледка.

В часовете след закуската на нашата закътана тераса, където Мишел първи забеляза гъсениците да вървят надолу по една от каменните стени, да преминават през терасата и да влизат в къщата, тези същества погълнаха вниманието и на четирима ни. Гъсениците излязоха от къщата, след като прекосиха големия салон, оставяйки ясна следа в прахта на недокоснатите стаи, минаха по протежение на горната тераса и се спуснаха по една от колоните. Сега пълзят на нивото на басейна към избуялите папрати. Дали ще се изгубят в гъсталака? Или пък ще видят, че е пущинак, и ще се обърнат и ще тръгнат обратно към нас? Разстоянието, което изминаха от сутринта — вече е ранен следобед, цари палеща жега и аз съм сама, защото другите отидоха да подремнат, — е значително. Приличат ми на малък пухтящ влак, който се е отправил към голямото неизвестно. Трактор, пресичащ Русия на път за Сибир. Виждам, че стигат до обраслия с папрати участък и без миг колебание изчезват в него. Bonne chance!

Пеперудите тук страшно много ме привличат. Те са многобройни — различни видове, с различни окраски. През следващите седмици аз ще се вглеждам внимателно в очите на всяка кръжаща пеперуда и ще я питам: „Ти ли си една от посетилите ни гъсеници, която остави автограф в нашия прахоляк?“.

Намалила съм темпото почти до забавен каданс. Гледам как минава времето. Това е прекрасно упражнение, което ми позволява да се съсредоточа върху детайлите, за които в обичайния ми живот, в истинския ми живот, няма да отделя и секунда.

Кофата, която използвахме за измиване на тоалетната, когато нямаше вода, сега е в кухнята на горния етаж. Е, едва ли може да се нарече точно кухня: в нея има алуминиева мивка, част от кухненско оборудване, съдържащо вероятно първата произведена някога съдомиялна машина, която сега не работи, електрически чайник, който сигурно предхожда Лондонската електрическа компания[53], и мухлясал, надупчен от дървояди шкаф.

Сложила съм кофата под онези три проклети дупки, които се взират в мен всеки път, когато вляза там — трите еднооки циклопи, които изковали мълниите. Бяхме принудени да приемем, че засега това е най-ефективното решение, което можем да намерим за справяне с течащия покрив. За щастие след онзи голям порой не е паднала нито капка дъжд. Въпреки това се изумявам колко време мога да пропилея, за да стоя под три миниатюрни дупки и да ги гледам злобно.

Минавам безцелно през непроветрените, занемарени стаи, радвайки се на хладината, която държат дебелите по метър външни каменни стени на къщата, и излизам на горната предна тераса, където ме посреща вълна от горещ въздух и ярка слънчева светлина.

Отпускам се на един стол и се заслушвам. Тук има дребни птички, които кацат и излитат от храстите. Тяхната песен ми напомня за сладкогласната птица коримако, на която се натъкнах в Мелбърн миналата година, когато бях на снимки там. Нямам представа дали тя се среща в тази част на света. От време на време, когато птиците на терасата запеят, се втурвам вътре, мислейки, че звъни телефонът — моята агентка, — докато се сетя, че нямаме телефон!

Имам толкова много работа за вършене: да пиша романа, който съм започнала, да измия стените, да изстържа спечената мръсотия от дървената дограма, да се притеснявам за мадам Б. и дали изобщо ще приключим сделката, или дали аз — ние — не изживяваме една лятна фантазия, която ще ни отведе направо до финансова катастрофа. Но вместо това не правя нищо друго, освен да седя, да слушам и да съзерцавам.

Идва вечерта и се изправям уморено да нахраня Памела. Нейната купа стои до гаража, близо до конюшните с каменни стени, доста далеч от нашата кухня и от хранителните продукти. Тя излапва на две хапки вечерята, която ѝ давам, и след това ме гледа кръвнишки. Подценила съм силата на привързаността ѝ към храната, смисъла на нейното съществуване. Обаче се окуражавам от факта, че изглежда по-слаба. До снощи Памела прекарваше всеки ден, лежейки отпуснато и задъхвайки се на сянка, сякаш всеки момент ще спре да диша, а после, когато Мишел изнасяше кофите за смет в долния край на автомобилната алея, тя всъщност се влачеше след него. Слава богу, кучето става по-активно.

Въпреки че къщата ни е наречена „Апасионата“, в градината ѝ никъде не се вижда да расте пасифлора[54].

Поне досега не сме открили нито една. Може би по-късно ще намерим някоя да линее сред цялата тази избуяла растителност. Междувременно отивам с колата до местния разсадник, за да купя една пасифлора заедно с двайсеткилограмов чувал с terreau universel, универсална почва. Вниманието ми привличат малко нарово дърво, дълги ивици, покрити с къдрав здравец, и десетки различно обагрени рози, да не говорим за банановите и лимоновите дръвчета и палмите. О, списъкът е безкраен, но трябва да проявя сдържаност. Обичам разсадниците, les pépinières (неслучайно същото съществително се използва за назоваване на школа за млади актьори), обичам изобилието от растителност и влага, тропическите аромати, смесицата от ярко обагрени екзотични цветя, регулираната прохлада, а сега повече от всякога харесвам постоянното оросяване от пръскачките, което дискретно дирижира безшумния буен растеж. Щастливо прекарвам часовете, които би трябвало да употребя по-полезно — в косене на ширещите се гъсталаци от бурени например, бягайки в разсадника.

На път за вкъщи спирам в селото, за да взема свежа салата. Паркирам, пресичам улицата край площада, където половин дузина възрастни мъже с шапки и слънчеви очила, с вид на изхвърлени от мафията, играят петанк, и се отправям към crémerie-fromagerie, млекарницата. Там купувам две crottins, питки меко козе сирене, и две печени на грил органични пилета, богато подправени с билки, и пастет от печен чесън за нашата вечеря на терасата.

Когато си тръгвам, пристига един фермер. Вече го бях виждала няколко пъти и той бе събудил любопитството ми, защото в задната част на своя ван „Ситроен“, който сякаш се крепи да не се разпадне с помощта на ластици, винаги кара пъстра менажерия от домашни животни. Те крякат пронизително, но въпреки че мъжът оставя широко отворени задните врати на вана, никога не се опитват да избягат. Спирам се и го наблюдавам. Винаги следва един и същ установен ритуал: разтоварва три щайги с малки пластмасови гърнета. Те са пълни догоре със златист зехтин, подправен с провансалски билки, и в центъра на всяко гърне плуват едри бучки козе сирене. Фермерът ги доставя на crémerie-fromagerie. После идва ред на шунката, обикновено десет броя. Големи резени, увити в кърпи от фин муселин. Всеки от тях грижливо се претегля, когато се подава през тезгяха. Брадатият, с проницателен поглед собственик на тази модерна млекарница и приличащият на живо плашило фермер, чиято коса никога не е сресана и чиито дрехи изглеждат така, сякаш той и всички молци в Южна Франция са спали в тях, осъществяват своята търговия пред чакащите клиенти, включително пререждайки и този, който в момента е бил обслужван. Дебели пачки пари преминават от касата на магазина в джоба на земеделския производител и той се отдалечава с наперена походка, като шляпа по паважа с високите гумени ботуши, които носи дори в разгара на лятото. Защо ли пътува със своите животни? Първия път, когато го видях, с две бели кози, четири патици, няколко пилета и разнородни крякащи гъски — всичките наблъскани едни до други, като птиците се въртят между краката на козите, предположих, че кара пътниците си, за да бъдат заклани или продадени. Но очевидно не беше така. Те са му спътници и изглеждат напълно доволни, натъпкани едни до други, да пътуват с него. Няма ли си жена, която да се грижи за тях у дома? Ако се съди по външния му вид, предполагам, че не. Ако прасетата не бяха превърнати на шунка, щеше ли да ги кара и тях със себе си? Собственикът на crémerie е негов редовен клиент, така че трябва да има още свине в неговия дом, иначе как може да продължава да доставя jambon, шунка? По-късно научих, че шунката не е негова. Той я превозва и продава заради свой съсед, чиято ферма граничи с неговата. Уговорката им покрива разходите за бензина му. Собствените си оскъдни доходи припечелва от козето сирене и пътуващия си птичи цирк. Както подозирах, няма съпруга.

Като се върнах в къщата, оставих храната на импровизираната маса в кухнята на долния етаж. Уви, в нетърпението си да се върна до колата и да разтоваря чувала с плътната тъмна пръст, в която ще засадя моята нежна катерлива пасифлора, забравям да затворя вратата. Когато се връщам след едва десет минути, намирам двете торбички, в които бяха пилетата, разкъсани на парчета на пода. Даже сиренето е изчезнало. Кратка разузнавателна обиколка из градината ме отвежда до Памела, която похърква под кипарисите, заобиколена от натрошени кости и армия от мравки, които вече са започнали да оглозгват останалото по кокалите. Решавайки да не бия животното, още повече че то не е мое, се отправям обратно към селото, за да купя други две пилета и още две питки козе сирене. Младата двойка, която притежава млекарницата, ме гледа невярващо, когато поисквам точно същото, което бях купила едва преди половин час.

— Неочаквани гости — промърморвам, чувствайки се твърде глупаво да призная, че кучето е изяло вечерята ни.

Бледите лъчи на късното следобедно слънце се удължават. Истеричното жужене на цикадите става по-приглушено. Денят бавно клони към вечерния покой. Нощта се спуска. Ванеса запалва противокомарните свещи, както и моята газена лампа. Разположени равномерно по парапета на терасата, те създават блестящи сфери от златиста светлина. С чаши изстудено розе в ръка, с Мишел тържествено засаждаме пасифлората на терасата пред мецанина, близо до входната врата. Нежна млада пасифлора — нашата първа покупка за градината, идеалният ни дар за къщата. Кларис я полива обилно. Ванеса я снима с фотоапарата на Мишел.

Съвсем скоро първото ни лято ще свърши, но това са моментите, които ще останат живи. Ще се връщам към тях отново и отново в сигурното убежище на паметта си. Съвършено щастие. Дръпвам се назад, очарована от гледката на Мишел и двете му подрастващи дъщери, и се питам мълчаливо какво ли крие неизвестното бъдеще за нас.

Не бях подготвена за това. Когато става въпрос за пълненето на стомаха, у Памела се пробужда един енергичен и хитър звяр. Кроткото досега куче, което ме определя като свой враг — човека, който си присвоява неговата храна, ми е обявило война. Тази сутрин установявам, че казаните за смет — нашите, както и тези, които принадлежат на другите две къщи, разположени в източната част на хълма — са били преровени. По алеята се търкалят отворени консервени кутии, полуизядени стари франзели, празни пакети от храна, заедно с останалите разнородни боклуци, които се намират в кофата за смет на всяко семейство. Губя двайсет минути, за да събера всичко и да го хвърля в нашия казан. В бележката си, която единият от съседите ни е закрепил върху капака на неговия, той учтиво ни моли да държим животното си вързано, ако то не може да държи главата си извън кофите за боклук. Унижена, написвам извинителен отговор на непознатите съседи, който пускам в пощенската им кутия. Уверявам ги, че това няма да се повтори.

Проблемът наистина няма да възникне отново, защото момичетата си заминават, а с тях си отива и дебелата Памела. Каква олелия! Каква бъркотия от полуопаковани багажи, развалени ципове, изгубени гребени, бръмчащи сешоари, новопридобити бански костюми, подаръци за маман, които са très fragiles, твърде крехки, както и успокояване на най-разстроеното куче, което — клетото, нищо неподозиращо зверче — ще трябва да пътува в самолета, затворено в някаква мизерна клетка. Независимо от това, френетичната суматоха потиска тъгата ми. И когато всичко най-накрая е подредено, макар и по хаотичен начин, двамата с Мишел закарваме Кларис и Ванеса на летището и ги изпращаме. Днес е първата болезнена раздяла. Това пътуване до летището на Ница ще бъде първото от много такива. Оттук нататък животът ми ще се ръководи от пътувания дотам и обратно, от целувки за „добре дошли“ и болката от au revoirs, сбогувания. Ванеса, така страстно в противоречие с младото си тяло и засилването на цветовете на юношеската си сексуалност, и Кларис — деликатна, ленива, стремяща се към красотата и формата. Бях ги обикнала и копнеех и те да чувстват същото към мен. Надявам се, че тези седмици, това славно лято ни е сближило. Иска ми се те да ме харесват не като втора майка, а като приятел, като роднина. Нищо не бе казано, не бе показана никаква емоция от раздялата. И все пак те пристъпват срамежливо и ме прегръщат непохватно, след това се отправят, клатушкайки се, с многобройните си чанти, влачещи се кърпи и маратонки през паспортния контрол, като махат назад и отправят въздушни целувки на любимия си папа и може би на неговата нова жена.

Това отпътуване е първото напомняне, че лятната ваканция е към своя край. След една седмица Мишел също ще се върне в Париж. Мен не ме чака никаква актьорска работа, така че съм решила да остана, за да се справя с моя роман и защото все още не мога да понеса да се откъсна от това място. Мишел ще идва със самолета, за да прекарва почивните дни с мен.

Прекарваме последната ни седмица заедно на нашите бюра, подготвяйки се бавно за това, което на френски наричат la rentrée, тоест завръщане след лятната ваканция. Бюрото на Мишел е паянтова дървена маса, взета от едно от многото brocantes, магазинчета за стари вещи, край магистрала № 7, близо до Антиб. Бе я поставил на сянка под магнолията. Научих, че тези дървета произхождат от южните щати на САЩ, където са били открити от френския ботаник Шарл Плюмие, на когото Луи XIV заповядал да търси екзотични растения за кралските градини. Най-ранните образци са били донесени във Франция през първата половина на XVIII век. Наречени са на Пиер Магнол (1638–1715), директор на ботаническата градина в Монпелие.

За разлика от Мишел, аз не мога да се концентрирам в царящата горещина и предпочитам да се затворя вътре. Избирам една от стаите, която още не сме докосвали, освен че сме измили пода и сме я проветрили. Тайно си я бях заплюла за мое работно място — мразя думата „кабинет“, — защото е светла, но не прекалено слънчева. Има прозорци от предната страна, които гледат към автомобилната алея и ъгъла с кипарисите. Ако се наведа наляво, дори мога да зърна плиткия край на езерцето, което сега е пълно с чиста вода. От задната страна френските ѝ прозорци водят към терасата, където закусваме. Оттам, ако погледна навън, виждам грубо издяланите каменни стъпала, които се изкачват през боровата гора до върха на хълма и прословутия ни резервоар за вода. Тук, в тази стая, си направих маса от дървено магаре и дъски и струпах върху нея лаптопа си, различни справочници, нахвърляните бележки за моята фабула, карти, научна литература и всичките ми други книжа. Като приключа работа, за да ги предпазя от прахта и падащата мазилка, завивам всичко с чаршаф. Когато Мишел си тръгне, ще отърва стаята от нейните отвратителни розови тапети на цветя, ще ги сваля и ще варосам стените. Имам добро усещане за това помещение, тук мога да се потопя в моя собствен свят. И понеже има изглед към двете посоки, не изпитвам клаустрофобия. Единственото нещо, което ме смущава, е едно спорадично шумолене, което не мога да проследя или да определя какво е. Струва ми се, че идва от продълговатото тяло над предните стъкла, в което вероятно някога е бил механизмът за навиване на щорите, но всеки път, когато извиквам Мишел да чуе, шумът мистериозно спира.

По време на една следобедна почивка от писането правя разходка в долината отвъд нашата земя, където срещам странен мъж, който ми напомня на минотавър или на Голиат. Представя се като нашия съсед Жан-Клод. Боже мой! Това е мъжът, който е написал бележката с оплакването от Памела. Усмихвам се мило. Не бих искала да ядосам този тип — телосложението му е като на вол. Има остра черна брада и черна, вързана на опашка коса, която се спуска до несъществуващата му талия. Облечен е само с червени поплинени къси панталони със странна кройка и високи до прасеца черни гумени ботуши и носи две празни кофи — по една във всяка ръка, като доячка. Едва съм споменала нашите имена, когато той изстрелва въпроса си:

— По кой воден план сте вие?

Нямам абсолютно никаква представа и се въздържам да призная, че дори не съм наясно, че човек има избор по този въпрос.

— Попитайте съпруга си, моля, и ме уведомете.

Чинно обещавам да направя това и доволен от отговора ми, той предлага да се отбием за по един apéro, аперитив, с него и съпругата му Одил в седем часа вечерта. Приемам. Любопитна съм.

— Донесете сметката си за вода! — подвиква съседът след мен, когато отново поемам по ухаещата на орлови нокти пътека.

Потънала още час-два в моята работа, преди нашия apéro отделям време да потърся „маслина“ в Оксфордския речник и с изумление научавам, че съществуват много различни видове маслини.

Вечнозелено дърво, Olea Europaea, европейска маслина, особено културната Olea Sativa, с тесни листа, зелени отгоре и сивкави отдолу, и аксиларни съцветия от малки белезникави четирилистни цветчета; отглежда се в средиземноморските страни и други топли райони заради плодовете и получавания от тях зехтин. Общият термин Olea се прилага и за различни дървета и храсти, свързани с обикновената маслина или приличащи на нея по външен вид, или по това, че дават масло.

Американски османтус, Фалшива маслина, Черна маслина, Калифорнийска маслина, Бял канариум, Ароматен османтус, Дива маслина.

Плодът, или зърното на Olea Sativa, е малък овален костилков плод, който става синьо-черен, когато узрее, с горчиво плодово месо, богато на масло, и твърда костилка. Той е ценен като източник на зехтин, а също така се яде маринован в неузряло състояние.

В речника също така се казва, че колкото са по-узрели плодовете, толкова са по-черни на цвят. Предполагам, че нашите дървета са от сорта Olea Sativa, но ще трябва някой да ми го потвърди. Къде ли човек може да потърси Терминалия амазония, Остролист османтус или всъщност който и да е от другите видове? Ако ги засадим, дали ще виреят в нашата ферма? Какви плодове, ако изобщо родят такива, ще дадат? Лично аз намирам прилагателното „сивкави“ за твърде слабо, за да опише очарователно съблазнителния седефен цвят на долната страна на листата.

В уречения за аперитива час двамата с Мишел поемаме бавно по пътя, хванати ръка за ръка. Високи кипариси го охраняват от двете страни като загадъчни центуриони, докато насекомите дрезгаво скриптят във вечерната тишина. Мишел заминава за Париж на сутринта и аз съм нещастна. Пред портата на величествената каменна къща, на чиято табела пише „Овощната градина“, дръпваме синджира на камбанката. В чантата си съм напъхала бутилка от най-доброто бордо, което имаме. Носим го като подарък за помиряване — чувствам, че този човек ще ни натяква за нашето зле възпитано куче. След секунди един набит ротвайлер с голяма и кръгла като автомобилна гума глава се хвърля срещу желязната порта. Дум-дум. Ръмжи и лае като куче пазач пред портите на ада. Отстъпваме назад. Казват, че кучетата приличат на своите стопани, а това създание е яко и страшно като самия Жан-Клод.

Гърлен рев прозвучава от една тераса отвъд плувния басейн. Ротвайлерът мигновено се оттегля като наказано пале и се скрива зад паркираната на алеята каравана. Портата се отваря и ние пресичаме застлания с чакъл паркинг, минавайки край няколко доста внушителни столетника — от средата на единия се извисява като гигантско копие съцветие с жълти цветове. Караваната, зад която кучето още се крие, може да се мери по количество ръжда само със стария ван на мосю Ди Луцио. Появява се Жан-Клод, все така облечен само с червени къси панталони, но без гумените ботуши, и ни кани на долния етаж на къщата.

Чудовищният ротвайлер се изправя и тръгва дебнешком по петите ни. Страхувайки се за нашата безопасност, поглеждаме назад на всеки няколко стъпки, за да го държим под око.

Жан-Клод, следван от пъпчив юноша, ни поканва да влезем. Младежът, представен ни като неговия син Марсел, кима и се оттегля бързо, сякаш дори само този кратък човешки контакт го е изтощил. Стоим в сумрачна, но просторна кухня, обзаведена с мебели от тъмнозелено дърво с доста екстравагантни метални дръжки.

— Триста хиляди франка — обявява гордо Жан-Клод, като добавя към тази астрономическа цифра името на фирмата, отговорна за това, което мога да опиша само като уродливост. Няма съмнение, че целта е името да ни впечатли, но то не ми говори нищо.

Една жена влиза забързано в стаята с цигара в ръка.

— Ma femme[55] Одил — с боботещ глас съобщава Жан-Клод.

Косата на Одил е дълга и занемарена като тази на Жан-Клод, но за разлика от съпруга си, тя е облечена в странен костюм, ушит от ефирни пъстри парчета плат, и носи голямо количество скъпи, макар и доста крещящи златни бижута. Одил е изключително слаба и много експанзивна личност и човек не може да не си помисли, че е избягала от „Семейство Адамс“.

— Ah, les jeunes[56] — възкликва тя с гърлен смях и се спуска да ни разцелува.

Аз съм изненадана от поздрава, защото не мога да повярвам, че е дори с ден по-възрастна от някого от нас. Жан-Клод ѝ казва, че тъкмо ни развежда из кухнята. Тя вдига ръце, сякаш дълбоко съжалява, че е прекъснала един толкова важен сценарий.

— Носите ли сметката си за водата?

Изваждам я от чантата си заедно с виното и му я подавам.

— Съжалявам за казаните за смет — промърморвам.

Жан-Клод взема сметката, без да обръща внимание или не забелязва поднесената бутилка, разглежда я намръщено и изчезва някъде да размишлява върху нея в пълно уединение. Одил поема щафетата в показването на кухнята. Светват лампички на най-необичайни места: при издърпване на чекмеджета и стелажи за зеленчуци, при отварянето на шкафове, пълни с консерви, при пускането на електроуреди. Всяка джаджа се показва, изпълнява своята част от програмата и автоматично се плъзга обратно на мястото си. Ние съответно охкаме и ахкаме. След това някъде дълбоко от вътрешността на къщата ни призовава ревът на Жан-Клод. Жена му скача като нервна катерица пред нас и ни повежда по късо стълбище, после по много тъмен лъкатушещ коридор до салона, който след кухнята направо ни слисва.

Той е огромно помещение с висок таван, което се простира по цялата дължина на тази, както ще открием по-късно, триетажна къща с осем спални. Въпреки че е топла вечер в края на лятото, електрическа печка с два реотана е включена в средата на великолепна каменна камина. Един поглед около нас показва, че стаята е, меко казано, оскъдно обзаведена. Съдържа четири бели пластмасови градински стола, маса от същия вид, под която се крие ротвайлерът, и роял в единия от ъглите.

В съседната стая зазвънява телефон. Жан-Клод, бос, отива да го вдигне.

— Цюрих! — изревава той и Одил хуква към телефона, като затваря сгъваемите врати зад себе си. — Тя никога не спира да работи. Asseyez-vous[57] — махва ни с ръка Жан-Клод, използвайки сметката ни за вода като диригентска палка.

Започвам да си го представям на кастинг за ролята на някакъв доста ексцентричен магьосник: с шантавата му прическа, босите крака и леките поплинени панталонки — единственото, което му липсва, е наметалото. Дръпваме два пластмасови стола и сядаме. Досега никой не е приел виното, което на няколко пъти се опитах да подам, така че поставям шишето на масата, където има пакетиран нарязан бял хляб — първия, който виждам във Франция, — бутилка с портвайн, още една с уиски, празна кофичка за лед, четири водни чаши и голям буркан с някакъв мръснокафяв пастет. До него са оставени и три ножа.

— Марсел! — изкрещява Жан-Клод на сина си. Над нас рок музиката, която едва бях регистрирала, замлъква. Чуват се стъпки по площадката, след това по стълбите и Марсел се присъединява към нас, явно против волята си. Той и Жан-Клод заемат другите два стола, макар че Жан-Клод става в момента, в който е седнал, очевидно неспособен да стои неподвижно. — Какво ще кажеш за това? — пита той сина си, говорейки за нашата сметка за вода. После отваря бутилката с портвайн и налива на всеки от нас повече от щедро количество. Портвайнът не е предпочитаната ми напитка, а още по-малко бих избрала тройна доза от него, какъвто е лепкав и възтопъл, в седем часа в една топла лятна вечер. Преди да бъде дадена каквато и да е възможност на Мишел да отговори и за щастие, преди да сме отпили повече от глътка от отвратителната течност, на младежа е наредено да ни заведе на обиколка из къщата. Жан-Клод се връща към сметката за вода, докато Одил остава затворена извън салона. Гласът ѝ достига до нас през вратата. Позвънилият не може да каже и дума, защото Одил говори, без да си поеме дъх.

Изпълнена съм с любопитство. Кои или какви са тези странни, темпераментни хора? Следвайки Мишел, дълго се влачим от стая в стая, всяка от които е толкова бедно обзаведена, колкото и предходната.

— И вие ли се нанесохте скоро? — питам аз.

— Не. Защо?

Има спални чували на пода на всяка от осемте стаи, с изключение на родителската спалня, която се перчи с пердета на жълти и сини райета, вградени шкафове, лампи с подвижно рамо, няколко огледала от пода до тавана и богато украсена с позлата тоалетка. Сигурно е от фирмата, която е обзавела кухнята.

— Това стаята на вашите родители ли е? — питам аз, изказвайки на глас очевидното, повече за да завържа разговор, отколкото по друга причина.

— Да, но те не спят тук.

— Защо?

„Да не спят в ковчези?“ — питам се мълчаливо. Мишел ме побутва. Постоянното ми желание да задавам въпроси и да установявам всички факти е склонност, която той смята, че трябва да овладея, но аз съм изстреляла въпроса, преди да осмисля неговата неуместност. Обаче Марсел изобщо не изглежда подразнен.

— Те спят в караваната с кучетата — обяснява простичко той.

Дори и аз замлъквам при този отговор. След влаченето надлъж и нашир из къщата се връщаме в салона точно когато Одил се появява отново иззад сгъваемите врати. Следва я второ куче — малък ротвайлер, който има всички признаци, като порасне, да изглежда също толкова зъл, колкото своя другар.

— Уиски — помолва тя. Жан-Клод ѝ налива изключително щедро и долива нашите чаши с портвайн, което, имайки предвид, че едва сме ги докоснали, предполага всеки от нас да се справи с по около триста милилитра от рубинения алкохол. Марсел разопакова хляба и започва да маже масло върху анемичните на вид филийки.

— Santé![58]

Вдигаме чашите си за тоста и отпиваме от портвайна. Телефонът звъни. Този път отива Марсел.

— Амстердам! — извиква той към майка си. Одил пали цигара, въздиша уморено, грабва пакета „Камел“ и с уискито в ръка, изчезва.

— Изпразнете чашите! — извиква възторжено Жан-Клод, действие, което смятах да избегна. Тук сме вече почти един час, това е последната ни вечер от лятото и искаме да си тръгнем. Но сега се обявява, че ще ядем, когато Одил приключи телефонния си разговор. Притичвайки ми се на помощ, Мишел осведомява бащата и сина, че вкъщи ни чака ядене. Жан-Клод не ще и да чуе. Със сигурност можем да хапнем у дома по-късно, но първо трябва да опитаме с тях пастета, чиято основна съставка той лично е застрелял и приготвил. Sanglier. Глиган. Питам къде в този край може да е попаднал на дива свиня. Този малък хълм може да е последното неоткрито кътче селски рай по крайбрежието на Приморските Алпи, но все пак сме само на десет минути от Кан.

— Из нашата градина не подскачат диви прасета — шегувам се аз.

— Mais, si, si[59], в далечния край на вашия хълм — казва Жан-Клод. — Има цели семейства.

Жан-Клод не ми прави впечатление на веселяк, макар че не мога да определя точно на какъв ми прави впечатление. Вглеждам се в лицето му, за да видя дали ме занася. Не забелязвам и следа от хумор.

— Има ли наистина? — питам с изтънял глас.

— Разбира се, че няма, chérie — казва Мишел.

— Да, има и змии, и скорпиони — настоява Жан-Клод.

Изпивам на една глътка половината си чаша портвайн. През времето, което отнема на Одил да говори надълго и нашироко с Марсилия, Париж и накрая с Женева, Жан-Клод заставя Марсел да седне пред пианото, като завлича там и нас. Сега сме въвлечени в най-фалшивото и неловко колективно пеене, в което накрая се включва и сияещата от щастие Одил. Тя ни информира, че обича музиката (музиката!), като си налива нова чаша уиски и вади втори пакет цигари.

— Le boulot est fini! — надава вой Одил. Работата ѝ за вечерта е приключила.

Белият хляб и глиганският пастет се услаждат на кучетата, които са се качили на столовете, с предните лапи и муцуни на масата, като ближат, мляскат и се лигавят в хаотичния безпорядък от храна (и тези хора се оплакват от безобразното поведение на клетата, послушна, макар и лакома Памела!). Изглежда, никого не го е грижа за това. Двамата с Мишел вече сме напълно пияни. Виждам шест Жан-Клодовци в стаята и всички те мучат и реват като стадо разгонени слонове. А когато песента свършва, той се смее гръмогласно, пляска по пианото, изпълвайки просторното помещение с чудовищното си щастие.

В сегашното ми състояние откривам, че настроението ми е приповдигнато от заразната му енергичност.

И така, ние оставаме.

Когато се заизкачваме, залитайки, обратно по нашата алея, като се препъваме поради липсата на фенерче, небето е среднощно синьо покривало, на което луната и блестящите звезди изглеждат като изрязани от детска ръка. Твърде късно е да ядем, а и сме твърде пияни, за да готвя, така че се мотаем известно време на двора, като плуваме, за да проясним главите си, след това се строполяваме един до друг на шезлонгите, заслушани в нощта, която се върти ли, върти пред нашите пиянски очи.

— За какво ти говореше Одил толкова сериозно? За сметката ни за водата ли? — изпелтечвам, без да обръщам глава и да отделям поглед от звездите. От движението ще ми се завие свят.

— Не, нито един от тях не даде никакво обяснение за нея. Тя описваше работата си — отвръща Мишел.

— Която е?

— Тя е ясновидка. Клиенти ѝ телефонират от цяла Европа, плащат ѝ с кредитна карта и тя им гадае по половин час. Любопитно е.

— Значи, представата ми за Жан-Клод като магьосник не е толкова далеч от истината — казвам провлачено.

— Жан-Клод ли? О, не. Той е агент по недвижими имоти.

Страдащ от махмурлук и с ужасно главоболие, Мишел заминава с ранния сутрешен полет за Париж. Обхваща ме странна пустота. Смяна на сезоните. Във въздуха се усеща първият полъх на есента. Лястовиците летят ниско, събират се близо до къщата, приготвяйки се за пътуването си до Африка. Цветовете се променят. Появяват се жълти и червеникавокафяви оттенъци. Един прелестен отрязък от време върви към своя неизбежен край. През целия си живот винаги се оказвам неподготвена да се справя с такива моменти на загуба, но после си напомням, че това е временна промяна. Животът е пред нас и къщата още не е съвсем наша. Очакват ни предизвикателства, а и Мишел ще се върне в петък. Настроението ми се подобрява.

Отърсвам се от самотата, като отлепям тапетите в моя „кабинет“. Шумоленето все още се чува, съпроводено от време на време от някакво особено цвърчене. Дали не се е родило някакво странно животинче? Въображението ми скача към трейлърите на холивудски филми на ужасите, които съм гледала, където малки пластмасови същества започват да бродят безшумно в мазето на някое нищо неподозиращо американско семейство. В началото те са мили и писукат, след това стават по-големи и докато се обърнеш, вече заплашват да господстват на земята. Изкушавам се да откъртя корниза от стената, но се страхувам от това, което може да открия. Най-добре да го оставя така, както си е. Може да е някой гекон, който е бил обезпокоен от пристигането ни тук. Те са плахи мъничета и изглежда, са най-щастливи, когато са смушени в тъмните ъгли, далеч от ярката слънчева светлина.

Някои дни горещината е толкова голяма, така екстремна, че сутрешната роса направо окъпва растенията и те остават клюмнали. Влагата е навсякъде. Предполагам, че това е начинът, по който природата ги предпазва от изсъхване. Мисля, че точно затова решавам да поливам вечер неотдавна посадения в саксии здравец.

Слънцето клони към залез. Това е първата ми самотна вечер. Аз съм в градината с маркуча. Над мен кръжат два мишелова. Вдигам глава (все още доста замаяна от портвайна) и ги гледам как се вият, чудейки се какво дебнат. Чувам единия от тях да надава крясък — далечен, кънтящ вик, който отеква в неподвижния въздух. После внезапно се чува друг шум — тропот от тежки стъпки. Някой идва зад мен. Замръзвам намясто. Чувам ясно нечие тежко дишане. Цялата се вледенявам. Как бих могла, съвсем сама, да се боря с крадец в това пусто място? Поглеждам преценяващо маркуча в ръката си. Мога да насоча струята към нарушителя, да го намокря и объркам за няколко секунди, докато избягам. Поемам си дълбоко дъх и бавно се обръщам. На няколко крачки зад мен на терасата стои диво прасе с чудовищни размери.

Няма съмнение, че е женско, по-смъртоносният от двата вида. Трябва да е дошла да търси храна за малките си, иначе никога нямаше да се приближи толкова много до къщата. Чувала съм колко опасни могат да бъдат дивите прасета, ако се ядосат или се почувстват застрашени. Може да ме нападне, ако мръдна или я изплаша. Самото ѝ тегло може да ме убие или да ме осакати. Стоя замръзнала на мястото си и почти ми се иска да беше крадец. При нарушител има възможност да го убедиш да се вразуми, но не и при този голям космат звяр. Не смея да помръдна, но нямам желание и да протакам нещата. Бавно, почти недоловимо, завъртам накрайника на маркуча, за да спра водата, и като прикляквам, го оставям на земята. После правя първите си стъпки към къщата.

Гигантското прасе не помръдва от мястото си и ме наблюдава. Какво ли си мисли? Жан-Клод с пушката си може да ѝ бъде достоен противник, но не и аз. Хвърлям поглед към горната част на хълма, вглеждайки се в боровата горичка, за да видя дали ще съзра нейния партньор или малките ѝ. Не виждам глиган. Така че трябва да надвия само тази женска. Стигам до къщата, затварям бързо вратата и се облягам на нея, заслушана в бесните удари на сърцето си. Дори скъпата стара Памела щеше да се уплаши. Трябва да призная, че ми липсва тази дебела немска овчарка. Убеждавам се, че имам нужда от собствено куче. Пазач и другар в самотните вечери.

Мишел пристига. Отиваме с колата направо в местния кучешки приют и избираме едно пъргаво яко куче на име Анри. То изглежда по-скоро като едър червен сетер, с изключение на това, че козината му е смолисточерна. Чудя се защо е бил изоставен. Козината му лъщи като добре излъскана лимузина и по всичко изглежда, че е бил добре обгрижван. Според досието му, Анри е само на три години и бележката във ветеринарния му картон потвърждава, че е в отлично здраве. Когато питам госпожата, която се грижи за приюта, тя неохотно признава, че е непокорен. Интересувам се в какво се изразява непокорството му.

— Бяга. Постоянно.

— О!

— Да, но вие казвате, че разполагате с много земя — вдъхва ни тя увереност. — Той може да изразходва цялата тази излишна енергия. Кучето идеално подхожда на вашите нужди, а вие — на неговите.

Мишел не е убеден.

— Нека да помислим за това, chérie. Ние все още нямаме ограда — прошепва той.

Ала изражението на Анри направо ми къса сърцето — погледът му сякаш казва „не ме оставяйте тук“, освен това диша задъхано с такъв силен копнеж, че не мога да си тръгна и да осъдя бедното животно да остане пак в тази клетка.

— Може ли да го изведем само за пет минути… за да сме сигурни?

Тя поклаща отрицателно глава. Било в разрез с правилата. Пораждало надежда у кучето, често напразна.

Като истинска търговка, жената се възползва от моята добросърдечност.

— Имате един месец. Ако не се получи и го върнете в рамките на месеца, ще го приемем обратно. Но съм сигурна, че няма да е необходимо. Той ще свикне с вас.

Задъханото дишане на Анри показва нетърпеливото му съгласие.

Плащаме, подписваме разрешителния документ, купуваме му нашийник и го завеждаме до колата. Или по-скоро той ни завлича дотам. Трудно го удържам. Анри притежава силата на мечка гризли.

Тази първа вечер Мишел настоява да завържем Анри със синджир — достатъчно дълъг повод, за ствола на магнолията. Той може да седи с нас, докато приготвим и изядем скарата за вечеря, но в същото време ще започне да придобива навика да стои спокойно наоколо. Анри трябва да се научи малко на дисциплина, обяснява Мишел. По този начин ще свикне да не ходи да скита. Анри слага глава върху лапите си и се цупи.

Остава в тази поза през цялата събота.

— Не мисля, че е много щастлив — казвам аз.

— Приспособява се.

Черните очи на Анри ме гледат с болка и обвинение: „Ти ме освободи само за да ме направиш затворник“ — сякаш казва той. Не мога да понеса това. Прекарвам часове да го галя и да му говоря, но Анри не отстъпва. Той отказва да яде. О, какъв контраст с Памела!

Имаме гости за вечеря. Италиански художник и датската му съпруга. Très chic. Търсеща внимание двойка, която се стреми да бъде видяна на точните приеми и в компанията на богатите и известните. Той е нисък и закръглен, и ужасен женкар, който понякога — след бутилка-две — ме кара да се чувствам неудобно, но под маската на обичайния Казанова откривам сърдечен и щедър човек.

Бях се запознала с тях в началото на 80-те години, когато играех в един театър в Копенхаген. Сега те са си купили къща тук, в Южна Франция, в Био, и в известна степен се оказваме съседи. Двамата пристигат със закъснение, което не е необичайно, въоръжени със записи на самба, които искат да слушаме по време на вечерята. „Почакайте да видите нашия окаян малък касетофон“ — мисля си, докато вземам касетите с широка усмивка.

Той, както винаги, е облечен от глава до пети в мрачно черно. Тя, датчанката, е висока и стройна като върба. В пълен противовес на това, е хладна и резервирана и носи дълга, падаща на дипли, безупречно бяла ленена рокля. Художникът не е любител на кучетата, макар че притежават две.

Анри, все още вързан, ги надушва и се изправя, за да ги приветства. Той е оживен и развеселен за първи път от повече от двайсет и четири часа и започва да размахва опашка и да скимти радостно.

— Защо е вързан? — пита нашият приятел.

— Едва вчера го взехме от кучешкия приют и за да не избяга…

Говоря безсмислици във връзка с проблема на Анри, докато нашите приятели с тропически загар отварят с пукот бутилката, която толкова щедро са донесли за вечерята.

От другата страна на покритата с пръст площадка Мишел разпалва барбекюто. В нощния въздух се издига дим, разнасящ аромата на провансалски подправки и печено на скара месо. Отварям бутилка червено вино „Сен Жозеф“ от Сен Дезира.

— То ще се укроти само ако го оставите свободно. Трябва да развие чувството си за граници в свободно пространство.

Казаното от Олга има смисъл. Във всеки случай аз умирам да си намеря повод да го освободя. Изтичвам при Мишел, който ме вика, и докато напълвам отново чашата му и поставям изпечените на скарата резени агнешко в едно блюдо, повтарям това, което каза Олга.

— Щом смяташ, че е така — отговаря той, макар да усещам, че се съмнява в собствените си думи.

Втурвам се нагоре по стълбите и отвързвам Анри. Той е на седмото небе от радост. За едно денонощие кучето е имало четири почивки за пишкане и една дълга разходка на каишка, по време на която ме влачеше нагоре-надолу по склона. Опашката му се върти като лудо махало.

— Хайде, момче — казвам ласкаво, очаквайки да ме последва на долната тераса, където нашите приятели посръбват шампанско и поглъщат с очи гледката. Но той не помръдва. Скоростта, с която размахва опашката си, се увеличава. Боя се, че това не предвещава нищо добро, но преди да успея да последвам инстинктите си, Анри прави огромен скок и се приземява на гърба на двамата ни гости. Те се озовават проснати на нашата несъществуваща морава. За щастие чашите им не са счупени, но двойката е обляна в шампанско и роклята на Олга е нацапана със зелени петна от малкото оцелели туфи трева.

— Какъв извънредно дружелюбен приятел — казва художникът, като става от земята и се изтупва от прахта. — Точно така насърчавам да ме посрещат моите любовници.

Следващият петък получавам телеграма от мадам Б. Имало грешка в цената на имота. Направо изстивам. Знаех си! През цялото лято се страхувах от новини като тази. После продължавам да чета. Поради факта, че втората половина от земята, известна ни сега като „втория парцел“, е с 1350 кв. м по-голяма от парцела с къщата — половината, която в момента купуваме, — ние имаме право да ни бъдат възстановени няколко хиляди франка. Надавам радостни възгласи на пътя, докато гледам нашия дебел брадат пощальон, който преди малко ми е дал телеграмата, да се скрива зад завоя. Не мога да не отбележа, че той и неговият мотопед представляват рискована комбинация между едър мъж и скромна машина. Когато стига до нас, дневният му товар е почти доставен. Как се справя с първите обиколки от пътуването си, като потегля от пощата, натоварен с всичките сутрешни писма и колети? И как този малък жълт мотопед успява да превози неговото тегло и това на пакетите му нагоре и надолу по стръмните и криволичещи хълмисти пътища?

Но за момента имам по-важни въпроси, за които да мисля. Отпрашвам с колата до местната телефонна кабина, за да се обадя на Мишел в кабинета му в Париж.

— Или казано накратко — заявява той, — можем да си купим легло.

Да!

Преди да е изтекъл и час, вече съм в Кан и поръчвам най-голямото легло, което предлагат. Оставям капаро, останалата част от парите ще бъде платена, когато леглото пристигне след два месеца. Излизам от магазина, зачервена от вълнение. Изхарчихме цялата възстановена сума само за тази мебел.

При звука от мотопеда на пощальона, който се движи бавно по пътя, Анри се втурва по алеята и застава на завоя, за да пожелае добро утро. Когато пощальонът забавя, за да завие, Анри скача във въздуха пред него с разперени лапи, като лае бясно. Уви, неговият възторжен поздрав изпраща пощенския раздавач, le facteur, във въздуха.

Чувам викове и лай, скачам от бюрото си и изтичвам навън да разбера какво става. На асфалтирания път, застанал на четири крака, клетият пълен човек се тресе от ужас и се мъчи да събере своите писма и колети, които са се разлетели във всички посоки. Анри все още е наблизо, лае и ръмжи. Пощальонът е трепереща развалина, която ломоти нещо пред оголените зъби на кучето, и предното колело на мотопеда му е силно повредено.

Анри тържествува.

Издърпвам големия пес далеч от заплахите на пощальона за действия от страна на пощенската служба.

— J’avais presqu’une crise cardiaque![60] — вика яростно той след мен.

Поемам по крайбрежния път, който минава през стария град на Антиб и край Залива на ангелите, за да посетя, пазара за антики в старинната част на Ница. Откривам го в стария Италиански квартал, където сградите са боядисани в охра и тъмножълто. Там намирам сергии, отрупани със старинно спално бельо от лен и украсени с дантела калъфки за възглавници. Те са толкова големи, квадратни, евтини и изглеждат като нови. На някои от тях има монограми, избродирани с бяло памучно мулине — бяло върху бяло. Чудя се за кого са били избродирани толкова грижливо и какво е станало с първоначалните им собственици. Какво в техния живот е попречило да бъдат използвани тези разкошни изделия? Изоставена любима, смърт? Докато очаквам доставката на нашето огромно ново легло, искам да ги купя всичките. Мечтая да го застеля с прясно колосани, ухаещи на лавандула чисти чаршафи. Чисти, бели, съблазнителни. Да лежим заедно на тях в горещите следобеди. А в зимните нощи, сгушени един в друг, да слушаме пращенето на огъня.

Собственичката на сергията — дребна жена, скрита зад купчини чаршафи и покривки за маса, седи заедно с мъж и дете. Те обядват. Прави ми впечатление, че трапезата включва топло ястие от пилешко в гъст доматен сос, няколко бутилки червено вино, плодове, две франзели и разнообразни сирена. Изглежда забележителна за един пазар, но си напомням, че това е Франция. Храната е на първо място. Сключваме сделка, която, изглежда, радва и двете ни, и тя напъхва ленените чаршафи, калъфките и покривката за маса в няколко найлонови торбички, взема скромната сума и се връща към обяда си. Докато съм тук, започвам да разглеждам различните сергии, търсейки големи стъклени буркани, гарафи или дамаджани, които мога да използвам по-късно за съхранение на нашия зехтин. Не намирам никакви, но винаги има следваща седмица.

Когато се връщам, набирам цветя от градината. Жълти маргаритки, листа от евкалипт и палмови клонки, които откъсвам от шест малки саксийни палми, които открих в разсадника — по 20 франка саксията. Направих от тях красиво аранжирани букети и ги сложих в буркани от конфитюр до нашия матрак на пода и в камината.

Мишел си идва тази вечер. Не си спомням кога за последен път съм се чувствала така развълнувана. Подготвяйки се за това, пълня пиле. Внезапно чувам Анри да лае като бесен. Боя се да не е друг sanglier. Надниквам през прозореца на кухнята към боровата гора и за мое учудване виждам група хора, които се движат сред дърветата, обикалят около тях и вършеят из храсталаците. Изкачвам се на хълма, трънливите къпини дерат кожата ми, и се представям. Обясняват ми, че са гъбари. Аз, от своя страна, ги информирам любезно, че се намират в частен имот. Те ми отвръщат, че са брали гъби на този хълм през целия си живот и не възнамеряват да спрат сега.

Нахокана и разстроена, се връщам в къщата и ги оставям да продължават. През следващата година ще отида там първа и ще обера гъбите, но на този етап рискувам да отровя и двама ни, защото не различавам един вид от друг.

По-късно следобед, когато отивам в селото да купя прясно изпечен хляб, виждам, че на витрината на местната аптека са изложени голям брой постери с цветни изображения на различните видове гъби. Научавам, че тук се предлага такава услуга. Всеки може да занесе в аптеката пълните си кошници с набрани гъби и le pharmacien, аптекарят, ще отдели ядливите от негодните за консумация или отровните. Така че ще можем напълно безопасно да събираме нашите гъби. Разглеждам внимателно цветните постери. На тях, сред десетки други, са нарисувани обикновени манатарки, пачи крак и борови манатарки, които, както прочетох по-късно, първоначално са били отглеждани от италианците. Има и друга, брезова манатарка, която расте по стволовете на дърветата и гуглата ѝ става голяма като главата на дете. Не съм убедена, че това ми звучи много вълнуващо.

По време на вечерята край огъня се чувствам длъжна да споделя с Мишел за подвизите на Анри. Той не е доволен. Но лошото тепърва предстои, защото пощальонът спазва обещанието си. В събота сутринта пристига официално съобщение от пощата, което ни предупреждава, че ако не обуздаем нашето куче, ще бъдем изправени на съд и животното може да бъде задържано или — по-лошо — да бъде убито. Взирам се ужасено в писмото, докато Анри пъхти радостно до мен.

— Той ще трябва да си отиде, chérie — казва Мишел.

— Но откакто Анри е тук, в градината ни не са бродили глигани, а и той ми прави компания. Моля те, нека да го задържим.

Мишел се мръщи.

— Трябва да обмислим сериозно този въпрос — отговаря той.

Този следобед ни сервира и последната горчива капка: Жан-Клод пристига с новината, че един полицай от централния полицейски участък в Кан му е позвънил по телефона, за да каже, че голямо черно куче, известно като Анри (от приюта са го идентифицирали по името на нашийника му и са се свързали с тях), тероризира гостите, които правят слънчеви бани на частния плаж на хотел „Мажестик“. Мишел благодари на Жан-Клод, задето си е направил труда да дойде и да ни каже. След това трябва да отиде с колата до Кан, за да прибере кучето и да плати голяма глоба — Анри е обвинен в нарушаване на спокойствието.

Отивам у Жан-Клод с бутилка вино и многословно се извинявам, че се появявам без покана. Гръмогласният му смях ме успокоява, че всичко е съвсем наред. В действителност той ни кани на свой ред на още един apéro. След като едва съм се възстановила от предишния, не определям конкретна дата, но приемам да му звънна по телефона, добавяйки, че при следващия повод те трябва да дойдат у нас. На вечеря двамата с Мишел обсъждаме проблема с Анри и аз със съжаление признавам, че ще е най-добре за всички, в това число и за кучето, ако го върнем.

В понеделник сутринта жената в приюта видимо негодува, докато подписваме още един набор от документи, този път освобождаващи ни от всякаква отговорност за горкото животно.

Разплаквам се, докато го целуваме за довиждане, и той, объркан, е отведен отново в ужасната си клетка, но трябва да призная, че бях действала прибързано. „Следващата година — казвам си аз, — когато бъдем по-добре организирани, обещавам да се върна за теб, Анри.“