Маслиновата ферма

Нашият пустинен принц

През войната баща ми е служил в Африка. Бил е ефрейтор в Кралските военновъздушни сили, но в задълженията му не влизало да пилотира самолети, да бомбардира градове или да се сражава с други самолети. Човек с голямо сърце, той доброволно бе изкарал Втората световна война облечен в женски дрехи и обут с обувки на високи токчета, с покрито с пудра лице и тъмночервено червило на устните. Посред сваряващата жега на пустинята. Бе упражнявал този занаят, както и измъкване от лагера, откриване на най-добрите места за пиене и съответно безпаметно напиване до козирката заедно с ветерани комици като Питър Селърс и Тони Ханкок.

Това трио често прекарвало нощта в килиите на ареста, след като били намирани от техния командващ офицер натаралянкани по улиците на Кайро, опитващи се да си намерят превоз, който да ги върне в базата, когато трябвало да спят дълбоко на койките във военните бараки. Баща ми никога не се отчайвал от една нощ в карцера и продължавал да пее от сърце и да се прави на глупак, за което бил аплодиран ентусиазирано, защото бил горд и отдаден член на една от най-известните театрални трупи през войната — „Ралф Рийдър Ганг Шоу“.

Прекарах голяма част от детството си, седнала на коляното му или на пода, слушайки историите му за онези дни в далечна Африка. Те бяха надминавани по колоритност единствено от смайващите истории за лова на едри хищници, които разказваше дядо ми, бащата на баща ми, макар че сега, като се замисля за онези времена, не съм сигурна, че кракът му изобщо някога е стъпвал в Африка. Докато историите на баща ми за шумните веселби по време на службата му бяха определено истински, макар и може би леко разкрасени. Те създадоха в съзнанието ми ярка и цветна картина на един тъмен континент, пълен с араби и пазари, с плажовете на Южна Африка и зулусите. Смятах, че съм постигнала голяма победа, когато успеех да убедя баща си да дойде да ме приспи вечер и да ми говори на зулуски. Цялото това цъкане по горното небце, късите фрази, изговорени с дълбоки и резониращи тонове, ме омагьосваха. Представях си тези двуметрови чернокожи местни хора, които цъкат и размахват яростно дългите си, ръчно изрисувани копия само за да те попитат как си със здравето например. Ако се даваха награди „Оскар“ за шаради, баща ми щеше да бъде сериозен претендент.

Но нищо не можеше да се сравни с неговите истории за арабите. В ретроспекция сега осъзнавам, че в известен смисъл неговото отношение е било шокиращо расистко. „Никога не се доверявай на арабин“ бе редовната му мъдрост, която ми повтаряше постоянно и която бях приела за библейска истина. Колко пъти съм слушала жалната история как, докато си седял един ден във влака след завръщането в Кайро от няколкодневния си отпуск в Англия, очилата му били откраднати от лицето му в момента, в който влакът потеглял от централната гара, и той останал полусляп, неспособен да вижда нищо, а камо ли да разпознае избягалия виновник? Беше сигурен само в едно, разбира се: че проклетият крадец е бил арабин.

Години наред Франция е била имперска сила в Северна Африка и ужасите в Алжир са ни добре известни. Днес втората по численост работна ръка във Франция са африканците, преобладаващо араби. Жан-Мари льо Пен, крайният националист, който проповядва, че Франция трябва да бъде само за французите, е техен враг — или по-скоро, те са негов. Той е по-краен в своето демагогско дрънкане дори от покойния Инох Пауел[92] и определено не толкова интелигентен и умел в реторическите си изяви.

Независимо от историите на баща ми, никога не съм изпитвала дори минимална симпатия към Льо Пен или някого от другите ксенофобски демагози. Но все пак никога не съм си и представяла, че е възможно някой от местните арабски работници да се превърне в един от най-близките ми приятели и наш най-силен съюзник в мрачните дни, които предстояха на нас и на „Апасионата“.

Вече съм се установила тук за лятото. Нямам планове да ходя никъде, искам да допиша сценариите си, да поддържам хълма, да се подготвя за идването на гостите. Чувствам се повече от доволна и тогава телефонът звънва. Мишел.

— Спечелили сме награда — обявява той.

Предишната есен филмирахме първата ми книга като минисериал в Австралия. Сериалът бил представен на многоуважаван фестивал в Щатите и бе спечелил награда. Оставам без думи. Дори не знаех, че е бил показван там.

— Австралийците искат да отидеш, за да го популяризираш.

— Къде?

— В Австралия.

— Кога?

— Трябва да тръгнеш в петък.

Настава мълчание, докато осмислям новината. Актьорите живеят с паспортите в джобовете си; във всеки момент могат да те повикат някъде. Но този път не съм подготвена. Представянето на сериала в Австралия ще съвпадне с премиерата на друг филм, в който участвам. Знам, че трябва да отида, но се колебая.

Мисля си за Безименна. Тревожа се за графика си, който всъщност зависи единствено от мен. Но се оказва, че пътуването е само за седмица. Няма да изпитам дори обичайното неразположение от часовата разлика, защото ще отида и ще се върна, преди да ме връхлети.

— Добре — казвам в крайна сметка.

Започвам да организирам нещата. Това, което трябва да направя, е да затворя къщата и да попитам Рене дали ще бъде така добър да се отбива два пъти на ден, за да храни Безименна. В най-най-краен случай мога да звънна на Амар, който знам, че ще се съгласи да го направи — срещу определено заплащане.

За щастие Рене се съгласява без никакво колебание да приюти любимата ми овчарка, chez lui, при себе си за седмица. Безименна ще бъде в любящи ръце. Няма за какво да се безпокоя.

Идва четвъртък. Потеглям преди съмване в петък, като ще летя за Сидни от Париж. Сядам в моя населен от гекони работен кабинет и решавам да се посветя на писане, когато чувам ръмжене на машини, които се настройват за работа като оркестър. Звукът идва точно изпод прозореца ми. Озадачена, отивам да погледна и за мой ужас, виждам трима мъже, покрили глави и лица с пластмасови каски, които окастрят ивицата земя, граничеща с пътя вляво от нас и минаваща покрай маслиновата ни горичка.

Джунглата от растения там е единствената ни защита от навлизане в имота ни от тази страна. Спомням си смазващото усещане, което изпитах, когато научих, че сме били обрани, хвърлям химикалката на бюрото си и се втурвам да ги спра.

Били изпратени от mairie, кметството, казва единият от тях. Земята трябвало да се подреже и окоси; съседите от другата страна на пътя се били оплакали. Имало опасност от пожар, très sérieux, много голяма. Поглеждам надолу по виещия се път в посоката, която сочи мъжът. Дори не виждам къщата, за която говори.

— Какви съседи? — изграквам аз. Те може да се притесняват, но аз съм отчаяна. — Ние сме много повече изложени на риск от тези съседи, ако избухне пожар — възпротивявам се. Но напразно.

— Били ли сте тук, когато е имало пожар? — пита мъжът.

Не, трябва да призная, че не съм била, което, изглежда, слага край на спора. Работникът, който е покрит от главата до петите с листа, клонки и алуминиево защитно облекло и прилича на Тенекиения човек от „Магьосникът от Оз“, свива рамене, слага каската си отново и се отдалечава.

— Не можете ли да изчакате само една седмица? — умолявам го аз. Мисля си, че когато се върна, можем да купим някаква ограда, за да обезопасим тази част от имота.

Мъжът повтаря, че е пратен от кметството и решението не зависи от него, вдига машината си и подновява рязането. Камъни, заплетени клони, корени — всичко се разхвърчава във въздуха. Отдалечавам се от обсега на летящия треволяк и стрелящите камънаци. Знам, че няма никакъв начин да спра ставащото в момента. Връщам се в къщата и се обаждам на Мишел.

— Не мога да тръгна.

— Не ставай глупава. Рекламната обиколка вече е организирана и обявена. Не можеш да се откажеш сега.

Прав е и го знам.

— Налага се да рискуваме. Безименна ще бъде там.

На този етап не си правя труда да му обяснявам, че съм се разбрала с Рене тя да остане при него. Предавам се. Трябва да продължим по план и да се надяваме на най-доброто.

Измъчвана от неспирно хвърчащите навсякъде клонки и листа, които оголват дома ни и го оставят беззащитен за всички нашественици, зарязвам сценария си и тръгвам към селото, за да купя седмичната дажба храна за кучето.

На един завой съм принудена да набия рязко спирачки заради два големи вана, паркирали един пред друг и блокирали пътя.

Има и неколцина работници, струпали се на групичка, които сочат и викат към човек от екипа им, който е качен на един кран и подрязва върховете на боровите дървета в имота на оплакалите се от избуялата растителност съседи. Отначало предполагам, че и това е свързано с опасенията им от пожар, но после забелязвам, че по пътя свободно лежат кабели. Явно някои от телефонните жици са се скъсали или е паднало дърво.

Зад мен се натрупват коли, клаксоните свирят като полудели. По този път обикновено има толкова малко трафик, че сега съм смаяна от тази опашка и не мога да си представя откъде са се взели тези коли. Сигурно някъде другаде е затворен друг път, други кабели са скъсани. Стоя и чакам търпеливо, вслушвайки се в какофонията от звуци: резачки, фрези, сечащи храсти, гласове, обсъждащи на френски и арабски колко време ще отнеме това, и се питам какво се е случило със спокойствието на това принципно никому неизвестно крайбрежно ъгълче.

Внезапно чувам двама мъже пред мен да крещят силно: Non, monsieur! S’il vous plaît, non! Подавам глава през прозореца и виждам, че от противоположната посока приближава кола, която се опитва да мине покрай паркираните камиони. Това е самоубийствена лудост, защото от едната страна на нашия тесен път има стръмен склон, а на няколкостотин метра под урвата, което си е смъртоносно разстояние, се вие оживено шосе.

Всички подемат предупреждението: „Опасност!“. Хората размахват ръце, мъжете хукват натам, крещят, подскачат, ангажирани в мисията си да не позволят на шофьора в нетърпението си да рискува нечий живот. Аз, заедно с неколцина други шофьори, излизам от колата си и тръгвам по пътя, за да погледна по-отблизо. Какво друго мога да сторя? Отвъд камионите и безумния шофьор, малоумно решен да премине, каквото и да му струва това, има няколко спрели коли, чиито шофьори седят с каменни изражения на лицата и чакат да продължат напред.

Зад кервана от хора с вдигащо се кръвно и беснеещи работници забелязвам пощальона на мотопеда си, натоварен, както обикновено, с дисагите, пълни с писма, които висят като отпуснати кожени уши от двете страни на служебното му жълто возило. Той приближава, минавайки между спрелите коли, като заобикаля истерично крещящите човешки същества. Обзети от своя бяс, хората не го забелязват, а той, на свой ред, не обръща ни най-малко внимание на разгръщащото се пред очите му представление. Вместо това натиска педала на газта, възнамерявайки да мине покрай камионите, от вътрешната страна на пътя. За нещастие, или е подценил обема на своята фигура, или не е преценил правилно широчината на пролуката, която е не по-голяма от най-тясната планинска пътека, защото се озовава заклещен, заедно с мотопеда си, между един камион и скалата. Единствено аз ставам свидетел на бедстващото му положение и виковете му за помощ, които се изгубват сред общия хаос.

Приклещен като уловено насекомо, той се опитва да се измъкне оттам, но не може да помръдне. Краката му са затиснати между дисагите и писмата. Пълничката му фигура се тресе и мърда във всички посоки, докато той се мъчи да се освободи, но така успява само да се заклещи по-навътре. Знам, че трябва да му помогна, въпреки че изкушението да го оставя да се свари там е почти неустоимо.

В крайна сметка моралът ми побеждава. Докато се втурвам да потърся шофьора на вражеския камион, хвърлям последен поглед към господин le facteur, чиито ръце вече са разперени и махат високо над главата му, очите му са отправени към небето, устата зее отворена в състояние на вцепенен ужас. Синята му пощальонска шапка е паднала на земята зад него.

Едва тогава осъзнавам какво можеше да се случи всеки момент. Високо над нас работникът на крана продължава да работи старателно. Доста голямо парче от боровото дърво се кани да се предаде и след минута ще се стовари на земята. Нашият пощальон е неподвижна мишена.

— Attention! — развиквам се аз. — Attention!

Обработеният ми глас на актриса гърми с цялата си мощност. Всички се обръщат като един. Крещя, соча и тичам. Разнася се едновременно вик: Mon Dieu!, и половин дузина мъже се спускат като дванайсетокрак звяр да спасят пощальона. Очевидното решение е да преместят камиона, но това не може да стане, защото шофьорът е изчезнал нанякъде, за да се изпикае, така че тълпата се принуждава да бута и да измъкне с влачене и пощальона, и мотопеда му. Неколцина други мъже се развикват към типа на крана, който най-накрая схваща посланието и спира да реже, оставяйки едно много осакатено и странно изглеждащо борово дърво. Шофьорът се връща, като си подсвирква и вдига ципа на панталоните си точно когато групата отстрани на камиона му измъква пощальона за раменете и буквално смъква клетника от мотопеда му. Всички, включително пощальонът, крещят истерично. За да съм по-точна, звукът, който издава господин le facteur, е по-скоро скимтене. Той освен това явно едва стои на краката си, въпреки че се подпира на скалата зад себе си. Когато се привежда напред, ломотейки неразбрано и пуфтейки, търкащ яростно лице с голяма мръсна носна кърпа, съм сигурна, че се възстановява от шока на поредния за малко избегнат инфаркт. За щастие този път не може да хвърли вината върху никого от нас.

Колите вече се движат свободно и в двете посоки, а работниците си стискат ръцете и се поздравяват за помощта. Избегната е криза от гигантски мащаб.

Точно тогава погледът ми се спира на един от арабите, който се здрависва с другите мъже и поема по пътя към къщата на един от нашите съседи, Жан-Клод. Той ме забелязва, кимва и се захваща отново с работата си: да подрязва живия плет.

Заглеждам се в него за момент. Често съм го виждала тук и което е по-важно — бях забелязала градините и добре поддържаната портокалова горичка. Отивам при него и му се представям.

Той се усмихва срамежливо, разкривайки пожълтелите си от тютюна предни зъби и златния зъб горе вляво, малко по-назад, в една иначе приятна усмивка. Освен това по средата на челото си има малка синя татуировка, която ми прилича на червената точка, носена от хиндуистките жени. Очите му са топли, макар бялото в тях да е пожълтяло от възрастта. Знае коя съм, казва мъжът; виждал ни е да се качваме и слизаме от имота си. Питам го дали би пожелал да ни свърши определена работа. Обяснявам му нашия проблем и двамата отиваме и наблюдаваме известно време как мъжете безмилостно продължават да орязват и оголват триъгълната ивица земя. Приема без колебание предложението ми и се представя.

— Je suis Harbckuouashua — казва. Или поне така ми прозвучава.

Моля? Мъжът повтаря името си отново и аз пак не го разбирам, което му се струва много забавно.

— Наричай ме Куашия.

Съгласява се да започне на следващата сутрин. Обяснявам му какво трябва да бъде свършено. Той прави списък на всичко, което ще му е нужно, и аз потеглям към магазините за строителни материали в търсене на метри телена ограда, цимент и железни колове, както и почти забравената кучешка храна.

На следващата сутрин Куашия пристига късно. Притеснявам се, че няма да дойде. Притеснявам се, че ще изпусна самолета си, затова вече почти се отказвам да го чакам, когато зървам задаващия се по пътя силует. „Имай ми доверие“, успокоява ме той. И аз му се доверявам.

Когато седмица по-късно се връщам от Австралия, смазана от пороя интервюта по радио, телевизии и вестници, да не споменавам биологичния ми часовник, който се е преобърнал с главата надолу два пъти за седем дни, оградата е завършена. Какво чудесно посрещане! Двамата с Мишел сме открили човека, на когото можем да разчитаме — нещо, за което говорим от началото на лятото.

Уменията на Куашия включват зидария, слагане на плочки, косене на трева, кастрене на дървета, както и всяка друга странна работа, която изникне междувременно.

Той с гордост ни нарича ma famille française и се обръща към Мишел като mon cher frère, скъпи братко. Това обръщение е последвано от четири целувки, по две за всяка буза, много прегръдки и завършвано с тупване по гърба, от силата на което Мишел залита. Трябва да призная, че отначало бях недоверчива към тази добросърдечност, но скоро съм принудена да забравя всичките си съмнения.

От друга страна, аз невинаги съм възприемана като chère soeur, скъпа сестра, а от време на време като потенциална втора жена. Когато Мишел го няма — независимо дали за кратко или за по-дълго време, дори при съвсем кратко отсъствие, трябва да внимавам.

— Спи с мен поне веднъж, по дяволите! — умолява ме Куашия и аз се втурвам да се прибера вкъщи. Поглеждам назад и виждам как на сбръчканото му от слънцето лице грейва усмивка, в която участват и двата реда пожълтели зъби.

Летният сезон наближава бързо, което означава поток от гости. Първи тази година ще бъдат родителите ми, които досега не са идвали. След като бяха толкова притеснени за закупуването на тази ферма, се опасявам, че ще бъдат много критични и взискателни и ще ми е трудно да им угодя. Така че мисълта за скорошното им идване ме изнервя. За капак Мишел е повикан в Париж и ще се върне ден след като те пристигнат. Останала сама, се мотая из къщата като муха без глава. Никога не съм твърдяла, че съм добра домакиня — всъщност съм доста безпомощна, но ето ме, влача всички мебели, които имаме, градински столове, закачалки, тоалетки и други подобни от стая в стая, от ъгъл в ъгъл, в жалък опит да създам атмосфера и дом, който да може да бъде оприличен на нещо повече от руина.

Час преди времето, в което съм планирала да потегля за летището, за да посрещна родителите си, казвайки си, че всъщност най-важно е, че ще сме заедно и да става каквото ще, излизам на терасата, въздъхвам дълбоко с облекчение, оглеждам с гордост ширналата се край мен земя и лицето ми грейва в усмивка, особено когато се навеждам към басейна ни. Часове наред Мишел го чисти и сега водата е направо кристална. Това ще ги впечатли, мисля си, може би прекалено уверено; няма как да нарекат това място „дупка“. После, за мой ужас, забелязвам движение. Покритието, което сме сложили на терасата покрай басейна от хигиенни съображения, се надига. Изпод него пълзи тъмнокафява течност. Още двайсет минути и екскрементите ще плъзнат като зелени пихтиести извънземни в басейна.

— Не! — извиквам, но единствената жива душа, която чува зова ми, е Безименна. Животното се стряска и изтичва да се скрие някъде. Сърцето ми забива бясно. Трябва да се справя с надвисналото бедствие, преди да тръгна за летището, иначе дори не мога да си представя какво ще заварим при завръщането си.

Прелиствам страниците на бележника ни с телефони, за да намеря номера на мосю Ди Луцио. Но е единайсет сутринта — сигурно е тръгнал за работа преди часове. Полудяла от паника, почвам да звъня навсякъде. Трябва да посрещна самолета. Трябва да спра изтичането.

Сигурно има подземен теч в тръбите. В този момент вече бълнувам, мозъкът ми е напълно разкашкан. Как, за бога, е на френски думата за „теч“? Няма никакъв шанс да се сетя.

Госпожа Ди Луцио вдига телефона.

— Je vous écoute?[93]

Все още се напъвам да се сетя как да обясня нападението на екскременти по терасата под мен. Truite. Да, това е думата, която търсех.

— Allo?

— Truite! — изкрещявам в телефона.

— Allo?

— Да? Madame Di Luzio, с’est Madame…

— Bonjour, Madame. Да, разпознах акцента ви — разсмива се тя мило. — Добре ли сте?

Тази сутрин нямам време за любезно дърдорене. Самолетът на родителите ми сигурно вече кръжи над Лион.

— Госпожо, имам сериозен проблем. Много спешно е.

Говоря на френски, разбира се.

— Oui, Madame?

— Моля ви, свържете се със съпруга си и го помолете да дойде тук веднага, моля ви! Проблемът е много сериозен. Има огромен теч, който… някак… тръгва от тръбите и сега върви към долната тераса. Сигурно е плъзнал през… през… ъъъ…

Не мога да се сетя как да обясня проблема. Но на този етап не мога да си спомня думите дори на английски за това, което искам да кажа.

— Une truite… в нещото. Да, и пълзи към басейна. La piscine.

Госпожа Ди Луцио се разкикотва.

— Une truite, Madame?

— Да, и е тръгнал към басейна.

Вече съм напълно обезумяло човешко същество, крещя и размахвам свободната си ръка във въздуха, държа се по-зле от лунатиците, които са убедени, че ако говориш достатъчно натъртено на английски на някого, независимо какъв е майчиният език на този човек или колко малки са познанията му по нашия език, той ще те разбере.

— ТРЪГНАЛ Е КЪМ БАСЕЙНА И ЩЕ ПЛЪЗНЕ ВЪВ ВОДАТА ВСЕКИ МОМЕНТ, А РОДИТЕЛИТЕ МИ ИДВАТ ТУК СЛЕД ЧАС!

— Ще се обадя на съпруга си — разсмива се тя и аз затварям телефона.

Не мога да помръдна от горния балкон. Стоя там, вцепенена от шока, и наблюдавам как екскрементите пълзят като отрова по терасата под мен. Безименна приближава предпазливо към петното.

— Махай се оттам! — развиквам ѝ се отгоре. Ако влезе в лайната… Изкрещявам отново: — Безименна, изчезвай веднага оттам!

Опашката ѝ се прибира между задните ѝ крака, тя ме поглежда с любопитство, втренчва се в лицето ми, което сигурно е почервеняло и разкривено от ярост, и после се отдалечава, напълно изумена.

След десет ужасно проточили се за мен минути разнебитената стара кола на мосю Ди Луцио изтраква по алеята. Той слиза, покрит от главата до петите със сажди, оголил белите си зъби като клавиши на пиано.

— Къде е тази чудовищна риба? — изсумтява недоверчиво.

— Каква риба? — извиквам аз, като си мисля, че това е още едно от неговите остроумни подмятания за моята телевизионна кариера или по-точно, за кариерата, която продължава да твърди, че е моя. Точно сега нямам време да се чудя в кое от заглавията на филмите ми има риба; не съм в настроение за това. — Вижте! Вижте тук!

Завеждам го до протеклия канал и той се разсмива — смее се дълго, много дълго, едрият му корем се тресе неудържимо от удоволствие.

— Защо се смеете, мосю Ди Луцио? Това е сериозно! Родителите ми идват насам. Майка ми вече мисли, че съм полудяла, като съм купила това място. Моля ви, направете нещо! Помогнете ми!

И той ми помага. Вади от вана си навит дълъг маркуч — сигурно километри дълъг. Подземният канал е пресушен и изпразнен за нула време заедно с два други, намиращи се на различни места надолу по алеята, които според нашия изцапан със сажди водопроводчик също можели скоро да ни причинят неприятности. После потегля, обяснявайки щастливо, че през уикенда с Мишел могат да обсъдят цената на услугата „за ваденето на рибата“.

Аз съм напълно зашеметена, но и изключително благодарна, и нямам никакво време в момента да се опитвам да разбера чувството му за хумор. Трябва да потеглям незабавно за летището. Закъснявам.

Пристигам изтощена, замаяна като изгубил разсъдъка си гущер. Естествено, не съм навреме. Самолетът е кацнал, родителите ми са взели багажа си и ме чакат отвън, усмихнати и свежи.

— Здравей, скъпа.

Щом стигаме във вилата, ги настанявам в чистата им, но обзаведена само с най-основните мебели стая, разкрасена от многобройните букети маргаритки, които набрах от градината, и после ги развеждам из имота. Те оглеждат всичко в мълчание.

— Е, какво мислите? — питам най-накрая.

— Радвам се, че имаш големи прозорци — казва майка ми. — Не харесвам малки, които живеещите във Франция чужденци винаги си слагат на къщите.

Отговорът на баща ми е:

— Мисля, че си захапала по-голям залък, отколкото можеш да преглътнеш.

Докато се занимавам със семейството си, мълвата плъзва из селото. Сега вече съм известна като актрисата, позната на света като Ема Пийл, която се бе обадила на водопроводчика, за да извади гигантска пъстърва от канализационната ѝ система. В заливащата ме паника съм объркала fuite, което означава „теч“, с truite, което е френската дума за пъстърва. Крайно време е да науча френски, решавам аз, когато слухът за невероятните ми лингвистични умения достига и до мен.

Леко засрамена, отивам до Ница, в университета, и се записвам на интензивен летен курс.

През обедните почивки, които по френски маниер обикновено продължават два, а понякога и три часа, обикалям улиците и крайбрежната алея на Ница, изпълнена с желание да опозная града. Атмосферата в него е различна от тази на Кан. Първо, това е университетски град и макар да е лято и студентите да са заминали за провинцията или планините, а преподавателите да са on congé, в отпуск, което означава, че в университета има само езикови невежи като мен, от града все пак струи различна енергия. Тук има безчет книжарници, огромно количество млади хора, голям избор от кина, изобилие от чудесни музеи и ресторанти, и работещо население, в което не преобладават богаташите лентяи. Кипи оживена дейност, жителите се опитват да си печелят прехраната, голяма част от тях са заети във величественото пристанище, в което акостират бели гигантски пътнически лайнери, готвещи се да отплават за Корсика или Италия, някои дори за скандинавските страни или за далечна Русия.

Отвъд пристанището се простира старият град, където имената на улиците са изписани и на френски, и на местния диалект, говорен някога тук, в Ница. Може би най-прочутото място е пазарът за цветя, който се намира на няколко метра от световноизвестната опера, където тази вечер ще представят „Риголето“.

Езикът, който чувам навсякъде около мен, е италиански. Всяка седмица най-запалените френски купувачи преминават границата, за да купуват продукти и италиански дрехи на много разумни цени (както и алкохол) от пазара на близкия град Вентимилия. Италианците, от своя страна, идват тук, за да похарчат своите лири за антики в понеделник и за пресни продукти във всеки друг ден от седмицата.

На една от улиците, Рю Сен Франсоа-Пол, изписана на местния говор като Carriera San-Francés-de-Paula, се намира huilerie, магазин за зехтин, принадлежащ на Moulin à Huile d’Olive, мелницата за зехтин, на Никола Алзиари, прочуто име в този бизнес. Неговите горички са разположени на гранитните хълмове зад града и плодовете им са смесица от cailletier, кайотие, същия вид малки маслини от Ница като нашите, и picholine, който вид е по-издължен и тънък. Picholines са наречени по името на мосю Пиколин, който разработил метод за лечение на зелените маслини с помощта на пепелта от зелените дъбове, които растат навсякъде в този регион — ние също имаме много в нашия имот.

Бих се радвала да разгледам магазина, но той е затворен за обяд. На отсрещната страна на улицата, също затворен по обедно време, се намира магазинът на техния конкурент, Huilerie de Caracoles, чиито собственици твърдят, че техните продукти са местни, régionaux, les articles Provençaux, въпреки че не съм се натъквала на производството на тази маслинова къща.

Завивам за малко по Рю дьо ла Терас, или Carriera de la Terrassa, и съм привлечена от надпис: Cave, Pierre Bianchi & Cie. Изрисуваните стъклени витрини на магазина са доказателство за неговото наследство. Ръчно рисувана табела обявява гордо: Trois siècles d’existence. Три века присъствие в търговията. Изключително постижение, като се има предвид историята на този град. Това означава, че магазинът е бил тук преди французите — Ница е отстъпена на Франция чак през 1860 г.

Пристъпвам до стъклената врата, за да прочета работното време, мислейки си, че мога да се върна по-късно, когато следобедният ми курс приключи, и за мое удивление прочитам, че магазинът отваря отново в два, няма конкретен час на затваряне, а в неделя не работи само si grosse fatigue — „в случай на изключителна умора“.

Цветовете и архитектурата на високите залостени сгради, долепени една до друга по тесните улици — толкова тесни, че дори велосипед не би могъл да мине през тях (със сигурност не и нашият пощальон), са повлияни от Италия: кафява охра, жълта охра и нюанси на горчица, всички с избледнели, някога зелени или тюркоазени кепенци на прозорците. Или в бледолилав, люляков цвят, толкова ароматен на вид, че човек има чувството, че може да го вдиша.

До преминаването на Ница към Франция този древен град е бил под управлението на Савойската династия и е бил присъединен към кралството на Сардиния, Пиемонт и Лигурия. Малко след 1860 г. другите провинции стават част от една нова, обединена Италия. Но дори и днес много неща в Ница свидетелстват за нейното италианско наследство, не на последно място страхотният Марди Гра карнавал, с неговите балове с маски, които датират от XIII век и са известни с италианското си име veglioni. Този прочут карнавал все още се провежда тук през трите седмици преди Великите пости и местните заявяват с гордост, че за всеки „кораб“, който дефилира по улиците, са използвани тонове папиемаше.

Надзъртам през частично затворените с капаци прозорци на местните занаятчии, работещи усилено в ателиетата си, които са малко по-големи от пощенски марки. Плешив обущар, който поправя подметките на чифт кожени сандали, ги оставя настрана и затваря работилничката си за обяд. На виеща се задънена улица, която води към един от многото площади в града, виждам механик, разпарчетосал двигателя на древен фиат „Чинкуеченто“ с размера на детска количка. Седи на шофьорското място с отворена врата и гледа надменно към света.

В скута му има ястие, което прилича на свинско в богат винен сос. На земята в краката му стоят наполовина празна гарафа и чаша, пълна с вино розе, плодове, сирене, полуизядена франзела, а на безопасно разстояние две гладни улични псета точат лиги в очакване на остатъците от обяда му.

Закачени на просторите чаршафи, ризи и бельо са увиснали навсякъде над мен, от едната до другата страна на тесните улички. Чувам бръмченето от машината на някой дърводелец или майстор на мебели, който рендосва големи дъски. Той сигурно е единственият все още работещ занаятчия, защото обедната сирена вече прозвуча и всички други les ouvriers са зарязали инструментите си.

Аз също съм огладняла, затова минавам през площад „Кур Салея“, или Lou Cors, към пазара. Мястото е просто фантастично. Централната част е във формата на амфитеатър, състоящ се от старинни шарени сгради, като най-величествената сега е дом на префектурата на Алп Маритим, а някога е била дворец на херцозите на Савоя. Пазарът за цветя, разположен до сергиите за риба и храна, ври и кипи от живот, изпълнен с цветове и ухания, идващи от наредените една до друга саксии с искрящо зелени ароматни билки. Това кътче е празник за всичките ми сетива и не мога да не се спра да се полюбувам на дузина стрелиции с дълги стъбла, известни и като райски птици. След това се разбързвам, за да стигна до храната.

На една сергия продават 150 различни вида подправки — поне така ми казват и аз приемам думите им на доверие, защото нямам време да ги броя, а и повечето са поставени в задната част на вана, паркиран на калдъръмения площад. Всички са красиво изложени в чинии, постлани с ярки провансалски памучни платове. Името на подправката е написано с черно мастило върху съответната чиния: muscade, poivre concassé, poivre Sichuan, exotique… [94]

Друг търговец предлага маслини. Неговата сергия е истинско пиршество за очите. Сред смайващото разнообразие от видове има едни маслини от Пулия в Италия, определено най-големите, които някога съм виждала — и по размер, и по форма приличат на малки зелени лимони. Вземам една за проба, пъхам я в устата си и я засмуквам с радостта на дете, наслаждаващо се на захарно петле. Вкусът ѝ е остър, пиперлив и прекрасен.

На различни ъгли из уличките в близост до пазара има десетки оживени ресторанти, от които се разнася звукът от тракащи ножове и вилици, дрънчене на чаши, оживени гласове и ромолящ смях, а ястията се сервират al fresco, на открито. Акустиката на обедния ритуал се усилва от околните високи сгради. Притискам нос до прозорците на един или два подмамващи ме traiteurs, деликатесни магазини, нетърпелива да погълна всичко, което предлагат. Трябва да реша най-накрая, всички вече са се настанили някъде за обяд. Влизам в едно ресторантче, чийто под е хладен и чист, тестото ухае така силно на мекота и топлота, че те приканва да полегнеш върху него, и всяко ястие е в крещящи цветови нюанси. Майонезата никога не ми е изглеждала толкова богата, толкова жълта и пухкава.

Ястията в Ница не са задължително същите като тези в Кан, защото в местната кухня и италианското, и провансалското влияние са силни. Купувам си доста внушителна порция tourte de blea, което е местен специалитет с листно цвекло. Все още парещ от фурната, тестото му е деликатно като оризова хартия и аз отнасям като трофей дебелото парче в хартиена торбичка, заедно с бутилка минерална вода за прокарване на храната, за да похапна на една пейка на първа линия с изглед към Средиземно море, което вече се полюшва, препълнено с мазни гръмогласни хора.

Плажовете по протежение на „Променад дез Англе“ се пълнят през деня. Вдясно, на половин километър по протежение на брега, се спускат ниско самолети, които изхвърлят от търбусите си още тумби летовници.

Лятото е дошло със своя полъх на плажно масло; със звуците на пръскащи се с вода и пищящи от радост деца, с подрънкващите камбанки на камионите за сладолед и неспирно надуваните от изнервените шофьори клаксони. Двама младежи, скинари, с яркорозови мохикански гребени на главата, се приближават. Този вляво от мен дърпа силно, леко астматично, от един джойнт, после го подава на приятеля си, който прави същото. Заглеждат се към ширналото се море, разбиващо се в мудни пенести вълни в брега.

— Мамка му, тук е толкова шибано хубаво, брат — казва единият със силен, ленив шотландски акцент. Приятелчето му изгрухтява и двамата продължават.

В далечината, сред маранята и неподвижния и мътен от жегата въздух, мога да различа очертанията на Алпите, които, независимо от сезона, са величествен фон на това стръмно крайбрежие. Малцина от туристите някога виждат този бряг в най-смайващия му — поне според мен — вид: в ясен зимен ден, когато прозрачното море е във възхитителен тюркоазен цвят, плажът е обезлюден, с изключение на един-двама разхождащи се местни жители, духани от вятъра, следвани по петите от препускащи развълнувани кучета, а зад тях се извисяват склоновете на планините, ясно очертани, отчетливи и покрити със сняг.

Запътвам се обратно към университета по непознат маршрут, забелязвам poissonnerie, рибарски магазин, който току-що е отворил, и се пъхам вътре, за да купя сочни миди, clovisses и praires — ще бъдат идеални за спагетите alle vongole, които съм решила да приготвя тази вечер и да поднеса на терасата на свещи. Докато си мисля за семейството и как ще се наслаждават на това ястие, през съзнанието ми проблясва спомен за майката на баща ми: седи до печката в дома си в източната част на Лондон, държи цигара между покритите си с петна от никотина пръсти, чашата ѝ с тъмно пиво е поставена на облицованата с плочки камина, а тя вади миди сърцевидки и морски охлюви с игла от черупките им. Тук сърцевидките са известни като fausse praire. Колко много светове може да открие човек в живота си!

Вървя през виещата се като из лабиринт улица, тя ме води някъде в сърцето на града, минавам покрай месарница, специализирана за дивечово и птиче месо, и спирам, за да погледна по-отблизо. Отвъд стъклото има натюрморт от цяла менажерия: натъпкани една до друга глави, къдрави бутове, прикачени към задни крака, и множество космати тела, облени с маркучи и висящи от месарски куки. Има питомни и диви зайци, неоскубани гълъби, пъдпъдъци, пилета и патици, охранени гъски, заедно с малки птици, не по-големи от врабчета. И върху овален сребърен поднос на преден план, като Йоан Кръстител, поднесен на Саломе, pièce de résistance[95]: главите на два глигана.

Кучешките им зъби се подават от полузатворените им усти, усмихващи се с неуместна самонадеяност. Въпреки че дните им са приключили, те са все тъй страховити и ефектни със своите глиги, но както са обезглавени, са загубили част от заплашителния си вид. Дори така не изпитвам никакво желание за по-голяма близост с някой от техните братовчеди, живеещи на нашата територия.

В „Апасионата“ дните се плъзгат един след друг и нежният плисък на телата, излизащи и влизащи в басейна, е музиката на следобедите.

Сценарият ми се движи с бързи темпове. Безименна се възстановява с всеки ден, подскачайки от тераса на тераса като сърне в полет. Докато майка ми си почива в следобедите или чете, а баща ми — винаги в компанията на Безименна, която подремва или спи до него — хърка на сянка или се пече до нюанс на червена тухла на слънцето и майка ми му се кара да се прибере, преди да получи слънчев удар, с Мишел се скитаме безкрайно и безцелно и си споделяме идеите, които се въртят в главите ни. Седим върху камъните, скрити под изсъхнали треви, късаме цветчетата на маргаритките и обсъждаме проектите си. Моите са свързани със създаване на овощни градини, зеленчукови лехи, купчини с компост; засаждане на овощни дървета; павиране на терасите и декорирането им със сукуленти във високи теракотени саксии. Да обработвам и събирам плодовете на земята ни, заобиколена от пространство и спокойствие, и да разполагам със свобода да пиша.

Себеизразяване.

Идеите на Мишел за бъдещето са с по-социален дух, по-съзидателни. Той има по-структурен подход към мястото. Ето я отново любимата му немска дума: Überblick. Аз съм страстно отдадена на близките детайли, докато той преследва по-голямата картина. Той разчита линиите на терасите, симетрията на маслиновите горички, които дори не съм забелязала, формите и извивките на стените. Открива пукнатините, цепнатините, баланса или дисбаланса на прозорците, отклонения, които са били добавени към имота през годините и са съсипали цялостната му елегантност, простотата на формата. Чертае планове за бъдеща напоителна система и размишлява за практичния избор на растения, подходящи за този планински район. Агаве кактуси, палми, юки, цитруси, евкалипти, маслини. Никога не ми каза дори една дума против пръснатите от мен пари за стоте розови храста, които сега вехнат на горещото слънце и ни принуждават през половината част от деня да мъкнем маркучи и кофи нагоре и надолу по хълма в безкраен опит да ги запазим свежи и живи. Но ние никога не говорим за моите рози или за търговеца, който взе парите ми за тях и повече не се върна.

Мишел говори за хора на изкуството, режисьори, писатели, които могат да бъдат настанени в дървени хижи, потънали в работа в уютни ъгълчета на нашата борова гора. В това отношение не сме на едно мнение. Но всичко това е приятелски спор сред цялостната идилия.

Няма озлобление, няма острота. Хармония, страст, пареща топлина, ярки цветове и съвършена любов са елементите, от които е съставен нашият съюз. Аз, която никога не съм имала и костица практичност в актьорската си душа, започвам да откривам корените си — ирландските фермери от страна на майка ми. Сигурно отдавна са дремали някъде в мен и са чакали да ме изненадат, защото откривам, че висшата мода на Кан не ме интересува ни най-малко. Обичам разсадниците, дюлгерските магазини и кинкалериите, железариите.

В моменти на стрес и лудост може и да бъркам „теч“ с „пъстърва“, но през дните ми в университета в Ница, когато става въпрос за лексика, изненадвам всички, най-вече самата себе си. Докато другите студенти се борят с минало несвършено или минало свършено време, съставям изречения, в които има думи за оборудване, градински инструменти, строителни материали, части за плувен басейн — съществителни, които никога не съм имала нужда да знам на английски език, ако изобщо някога съм ги знаела. Изстрелвам най-невероятните изрази и целият клас ме зяпа с отворена уста. Вътрешно аз също се наблюдавам в безмълвно изумление. Може би тази промяна, този нов курс, наистина ме води нанякъде.

Във вилата често улавям как майка ми се взира в Мишел и в мен. Ясно е, че е загрижена, докато баща ми, който винаги разполага с полезен афоризъм на върха на езика, е озадачен: „Имаш кариера у дома, любов наша. Птица в ръката…“ Надигнал се е от следобедната си дрямка и си играе с кучето, или по-скоро тя се държи като малко кученце — легнала е по гръб, с вдигнати във въздуха крака, и татко я гали по корема и я оглежда внимателно. Виждам го как опипва леко зърната ѝ и по зачервеното му като цвекло лице минава гримаса.

— Какво има? Безименна да не е болна?

Майка ми продължава:

— Виждала съм те да правиш доста луди неща, Каръл, но… Щом искаш басейн, защо не отидеш в Холивуд? Там ще имаш каквото си пожелаеш!

Разкикотвам се. Вярно е, че в името на „изкуството“ неопитомената ми природа или случайни капризи в миналото са били причина да се озовавам в някои „налудничави“ ситуации: мотала съм се из Рим и съм работила каквото ми попадне в „Чинечита“, докато учех италиански; живяла съм една седмица във вътрешността на жив вулкан; гмуркала съм се из седемте морета; докато карах шейна с шест хъскита в Лапландия, пропаднах в пукнатина на леда; напивала съм се до безпаметност с крайно съмнителен буламач с ловците на глави в племенната им къща в Борнео; пътувала съм без придружител по Амазонка… Ох, списъкът е безкраен и не съжалявам за по-голямата част от тези неща (макар че в къщата в Борнео бе малко несигурно — още една чаша и главата ми можеше да завърши на ключодържател), но покупката на „Апасионата“ не може да се сравнява с тях. Това е изследване от друг вид, защото изисква ангажираност и вяра. Тук всичко е като бяло платно. Последните думи на родителите ми по темата са: „Е, надяваме се, че знаеш какво правиш“.

Не знам. Ще бъде нагло да твърдя, че е обратното. Знам откъде идвам, какво се опитвам да загърбя, навиците и опита, от които искам да се отърся като от стара кожа, но не и накъде съм тръгнала, нито дори какво точно търся. Приемам всичко каквото е, решавам в движение. Разпъвам до крайност границите на идентичността си с надеждата да обогатя, задълбоча и култивирам духа си. И до мен в този момент е мъжът, когото обичам. Всъщност — и това е по-важно за мен, с моята история на несполучливи връзки — мъжът, когото го е грижа за мен. Кой знае накъде ще ни отведе това лудо начинание, но по-добре да опиташ, отколкото да се взираш в дъжда със сълзящи, сбръчкани очи и да въздишаш: „А какво щеше да стане, ако…?“.

— Това куче е бременно — заявява баща ми. Изявлението му слага край на всички метафизични философски размишления. За няколко секунди дружно се струпваме край Безименна, която се взира в нас, погледът ѝ се мести от един към друг, несигурен и озадачен. Примъква се близо до татко.

— Не, това е невъзможно — казвам, наблюдавайки набъбналите ѝ черни зърна.

— Трябва да се обадиш на ветеринаря.

— Не, тя е добре. Няма начин да е бременна.

За да може Куашия да продължи чудесната си работа по оградата, по закон трябва да се обадим в земемерската служба, откъдето трябва да дойдат и да трасират границите на земята ни. След като това бъде направено, служителят, Monsieur le géomètre, ще уведоми съседите ни писмено, като им предостави и карти, направени от службата по кадастъра. Ако никой от непосредствените ни съседи (имаме само един) не оспори правата ни в срок от двайсет и осем дни, след това същият експерт ще препрати нужните документи на другите близки до нас собственици на земя, за да бъдат подписани от тях и те да потвърдят, че нямат претенции към нас и към собствеността на земята ни.

Всичко това само за да си издигнем собствена ограда, с която да се пазим от крадци!

Земеделската земя и сградите, всеки квадратен метър, всяка каменна ограда, всяка конюшня, са ясно определени в номерирани парцели и са подробно скицирани на карти и планове, подадени както в нотариата, така и в регистрите на местния градски съвет. И все пак трябва да се направи. Френската бюрокрация си е френска бюрокрация и е неуморима.

За да може земемерът да очертае границите на имота, трябва да се изсекат бурените и растителната джунгла, така че да се оформи пътека за преминаване. Това означава да се прочисти земята много отвъд акрите растителност, изсечена от Амар, която — за наше удивление — расте по-бързо, отколкото ние успяваме да изкараме пари, за да я контролираме. А по закон, заради огромния риск от пожари в района, всички собственици на земя са отговорни за поддържане на безопасно ниво на тяхната растителна маса. Започвам да предусещам безкрайната битка, която ни предстои, ако искаме да овладеем растежа на зелената плетеница. Дори само перспективата за това ме изтощава.

Куашия пристига. Двамата с Мишел ще атакуват растителността. С косачки на раменете, бутилки с вода в найлонови торби, козирки за защита на очите, олюляващи се на китките им, двамата тръгват по каменната пътека зад къщата и изчезват в гората.

Докато поема на север нагоре по хълма, следван по петите от Мишел, Куашия сочи купища малки, тънки стъбла, които са пораснали навсякъде. „Диви аспержи — казва ми той. — Много са вкусни.“ Набирам голям стрък и ги запарвам с идеята да ги прибавя към салатата или да ги приготвя с кралски скариди, или като гарнитура към други спагети alle vongole. В крайна сметка ги сервирам на семейството си като първо ястие на обяд.

— Те са по-скоро горчиви, скъпа — казва майка ми.

Добавям лимонов сок, зехтин и черен пипер и всички ги намираме за… горчиви.

— Не мога да ям това! Какво е, някаква трева? — пита баща ми.

Изхвърлям ги и решавам да оставя другите в градината.

Докато весело спрягам глаголи в Ница, родителите на Мишел се обаждат по телефона, за да кажат, че са решили да приемат поканата му и ще ни посетят. Пристигат след два дни. Родителите ми ще бъдат тук още известно време, а преди да си тръгнат, очакваме да долетят и дъщерите на Мишел. Нямаме достатъчно стаи, годни за обитаване. Така че, докато двамата мъже се занимават със земята, майка ми предлага да ми помогне да оправим това, което с Мишел сме кръстили „кафявата стая“. Тя си е останала такава, каквато я намерихме: отвратително вонящо пространство. Все пак след много търкане, обливане с кофи с белина и почистване с разтвор с вар, стаята има потенциала да се превърне в хладно и проветриво място за отдих с великолепна гледка към долината и перфектно разположение точно над басейна. Предишната ѝ функция, изглежда, е била място за отглеждане на кученца. Наемателката, която бе избягала, очевидно е имала развъдник за кучета тук. Бяхме попадали на един или два примера за ужасяващите ѝ начинания, но в тази стая бе надминала себе си. Помещението бе разделено на осем гнезда, изцяло покрити от мръсен кафяв мокет. Не само че бе сложила такъв противен мрачен мокет по целия под, но бе облицовала и четирите стени с него. Добавете липсата на въздух и годините, през които кучешката урина се бе просмуквала в разнищените влакна при външна температура от трийсет градуса, и ще разберете защо бяхме оставили тази стая последна.

Майка ми обича да чисти и търка, да прави клади и да гори големи купчини боклук. Съумява да открива във всякакви такива дейности някаква френетична радост. Аз, от друга страна, ненавиждам това, но тя ме въвлича в заниманията си. Вдига ме от лаптопа и ме въоръжава с бърсалки, гъби, ножици, ножове, стълби, чукове и топла вода. Ние късаме и раздираме мокета от стените, а стара мазилка и бял прах се срутват около нас със силата на експлодираща мина. Само за няколко минути заприличвам на хлебар. Гърлото ми е сухо като кост и съм замаяна от опитите си да сдържам дъха си, за да не вдишвам парливия въздух и да не ми прилошее, но по-лошото тепърва предстои. Под килима има цял микросвят от насекоми и малки черни червеи, отвратителни дребни неща, гърчещи се от шок, извадени на бял свят. Навсякъде около нас мърдат разни същества. Потта се стича по очите ми, прахът е полепнал по горещата ми лепкава кожа. Паяци и други създания маршируват по краката ми, някои се катерят по прасците ми. Провиквам се към майка ми, че трябва да се откажем.

— Защо, скъпа? Справяме се отлично.

Поглеждам я: тя е в другия край на стаята, стърже и чисти, къса и дърпа; прекарва си чудесно, най-сетне е в стихията си.

Мога да търпя паяци, стига да не са прекалено големи и космати, но тези малки черни червеи изглеждат отровни. Започваме да вдигаме подовата настилка. Под килима има трийсетсантиметрови сиви бетонни блокове, така подредени и залепени, че образуват лабиринт от малки стени, вероятно за да попречат на кученцата да преминават от едно гнездо в следващото. Навсякъде е покрито с плътна черна маса от гърчещ се живот. Струва ми се, че всеки момент ще повърна, и още по-настоятелно предлагам на майка ми да си тръгваме, но тя поклаща глава.

— Почти сме приключили, скъпа — казва ми.

Трябва да се справим с това възможно най-бързо. Не мога да понеса още едно черно същество да се покатери по мен. Изтичвам до бараката с инструменти, откъдето измъквам дървен чук. Връщам се, размахвам ръка като дискохвъргач и започвам да троша строителните блокчета. Потя се, размахвам чука, блъскам, удрям. Парчета цимент хвърчат във всички посоки. Космати и лъскави черупчести създания свистят из въздуха. Майка ми крещи, смаяна от моята некомпетентност.

Краката ми кървят. Нямам умения за това, но съм се заела яростно със задачата, докато най-накрая дори майка ми се втурва да си намери прикритие.

— Спри! — провиква се тя. — Спри!

Умолява ме да оставя разпердушинването и разчистването на стаята на Мишел или Куашия, преди „да стане някакъв инцидент“.

Доволна съм. С метли и черни торби започваме да разчистваме кашата, която сме забъркали, да събираме боклуците и да изпразваме стаята. И тогава забелязваме пода.

— Виж това!

Още едно невероятно откритие. Плочките очевидно са италиански. Всяка от тях е от светъл камък с триъгълна теракота, вградена по средата, а в нейния център пък има яркожълт слънчоглед. Плочките са изящни и поне доколкото можем да видим от купчините с отломки, прогнил килим и насекоми, които не стоят там, където са заметени с метлата, съвсем слабо увредени. Кой нормален човек би циментирал бетонни блокчета върху такова изумително произведение на изкуството? Объркана съм, но и се вълнувам. Представям си как ще изглежда скоро стаята: чисто бели изгладени чаршафи, стените, боядисани в слънчогледовожълто, сгушени зад сините като в картина на Матис жалузи на прозорците. Добре отпочиналите гости се събуждат от мелодията на водата, стичаща се в басейна, отварят кепенците, за да посрещнат новия ден, лястовиците кръжат над главите им и там, на теракотения под около тях, ги поздравява искрящ ален здравец във високи саксии. Това си струваше цялата работа и дори червеите.

Залитащи, излизаме навън в горещия следобед, обещавайки си да се съберем отново за чай. Майка ми изчезва, за да се изкъпе и да сложи чайника, а баща ми ми напомня, че трябва да се обадим на ветеринаря, което се съгласявам да направя, но след като изкача хълма, за да намеря Мишел и Куашия. Твърде съм развълнувана, за да изчакам завръщането им, и се нуждая от доза кислород, от чист, свеж въздух.

На върха си имаме истинска тропическа гора. Храстите зановец са оставени необезпокоявани толкова дълго време, че са пораснали по-високи от човешки ръст. Дори и тук има маслинови дървета, скрити сред балдахина на плъзналата зеленина. Клонки шибат ръцете ми, листа на незнайни за мен растения ме боцкат и жулят, докато си проправям път през тях. Бодлива зеленика ме одрасква по влажното прашно рамо. Ужасно ме щипе. Викам ги по име през няколко минути, но бръмченето на машините и цикадите заглушават всичко. Забелязвам Мишел. Той се е привел напред, размахва косата, освобождава преплетените дървета, разсича къпини, израстъци и лози. Куашия разчиства корените с косачката. Те пукат и пращят, когато се чупят и падат.

Приближавам и поспирам за глътка въздух и за да се насладя на зашеметяващата красота на околните хълмове. Във всяка посока има борове и тъмни маслинови дървета, сухи каменни тераси, снижаващи се като заснежени склонове, и далече към плътния кобалтов хоризонт — съблазнителната гледка на огряното от слънцето море, осеяно с чисти, бели платна. Цари дълбоко, горещо спокойствие.

На терасата под мен виждам усукан, болнав на вид нар, чийто ствол е обвит плътно от виеща се тромпетна лоза. Корени и оголени клони лежат като мъртви на бойното поле. Мишел се изправя, повдига козирката на каската си и ме забелязва. Куашия е благодарен, че може да спре машината за кратко и да отдъхне. Разказвам им за съкровището, заровено под мръсотията. Наблюдавам как Мишел се радва, как усмивката грейва на лепкавото му потъмняло лице.

— И ние имаме една изненада — ухилва се той и ми посочва нещо.

Вляво от нас, върху част от мястото, което все още не притежаваме, има руини, разкрити за първи път поне от десетилетие. Приближаваме и виждаме останките на живописна малка къщичка. В това, което е останало от дневната, има камина и комин, теракотени плочки — но не и покрив, рушащи се стени, отвън има стопански сгради, където някога са спали животните, фронтално великолепно полукръгло стълбище ни отвежда до по-висока тераса, засенчена от една смокиня и величествено, много старо дърво на Юда. Често съм се питала защо Лорънс Дърел описва това великолепно дърво с наситенорозови цветове „трагично“, докато не прочетох, че според легендата Юда се е обесил на клоните на такова дърво. В далечината, отвъд нашата земя, отвъд облицованите ни с плочки тераси, отвъд басейна, където си отдъхва семейството ми, спускайки се надолу покрай маслиновите горички, се е ширнал синият простор на Средиземноморието. Съвършенство. Време за чай.

Куашия и Мишел събират инструментите си и се запътваме по каменистата пътека в колона един след друг. Куашия спира, за да ни посочи туфа бледозелени растения, които не познавам.

— Какво е това? — питам го аз. Ароматна билка. Името, което ми казва, е арабско.

— Чудесна е за стомаха. Пий го като чай.

Листата имат остър аромат, сладникав, но все пак пикантен, ала с Мишел не можем да го разпознаем.

— Да набера ли за чай?

Казвам му да го оставим за следващия път. След сагата с дивите аспержи предпочитам да не експериментирам.

Всички седим в градината на сянка под магнолията и пием чай (индийски). Очарована съм от гледката на баща ми с Безименна, постоянно мотаеща се край него. Въпреки че нито той, нито Куашия могат да разберат какво казва другият, и на двамата им е приятно да се запознаят и в главата ми изплува старо преживяване, запазено в съзнанието ми. Спомням си как седях на коляното на баща си, очарована от екзотичните му разкази за онези вечери в Кайро, за онзи коварен арабин, който му откраднал очилата, и поглеждам към двамата мъже пред мен сега, отдалечени на милион светове един от друг, хилещи се като ученици. Баща ми се опитва да си припомни няколко думи на арабски, но се отказва и вместо това отправя поздрав на зулуски, на което Куашия отвръща с беззъб добродушен смях.