Маслиновата ферма

Островите на съкровищата

Навън е кристално ясна слънчева есенна утрин. Вчера валя за първи път от повече от два месеца. Днес във въздуха се долавя мирисът на дъжд, което предсказва смяната на сезоните и ми напомня, че тези дълги сухи лета не са наистина безкрайни. Само още няколко дни и ще трябва да затворим къщата. Двамата с Мишел ще летим за Австралия, за да снимаме филм по сюжета на моя роман, в който играя главната роля. Това е вълнуващо предизвикателство. Въпреки това, за мен ще е много болезнено да се откъсна от „Апасионата“. Австралия е на другия край на света и няма да има прескачания до дома за събота и неделя.

— Ако сюжетът ми се развиваше тук… — мънкам, докато сгъвам спалното бельо, което прибирам заедно с торбички лавандула в един шкаф в антрето.

Независимо от всичко, което остава да се направи — имам да опаковам романа и книжата си, да наредя багажа си, а и все още се опитваме да накараме най-неуловимия notaire да определи твърда дата за окончателната сделка, — Мишел обявява:

— Остави всичко, отиваме на лов.

— Какво? — питам със смях.

— Ще вземем ферибота до островите, за да търсим съкровище.

Съгласявам се с готовност, защото перспективата за каквато и да е разходка с лодка винаги ми доставя детинска радост, а и идеята за една тайнствена обиколка е твърде неустоима. Освен това, никога не съм посещавала Леринските острови.

— Какво съкровище ще търсим?

— Ще видиш. Първо ще посетим най-далечния остров, ще се върнем на по-близкия, където можем да обядваме, а след това ще отпътуваме за къщи с ферибота в късния следобед.

Купуваме си билети от будка, сгушена до офиса на началника на пристанището и митническия кей в старото пристанище на Кан. Докато чакаме ферибота, се разхождаме по съседния кей и от тази издадена точка поглеждаме назад към величествената Тур дю Сюке — устоялата на времето кула, кацнала на самия връх на скалата, известна като Сюке, върху която е разположена старинната част на Кан.

Първоначално тук е било построено рибарско селище, наречено Каноа, което означава „тръстиково пристанище“ — заради тръстиките, които растели в изобилие преди толкова много векове на това място, което тогава не било нищо повече от едно блатисто крайбрежие. В наши дни изглежда почти немислимо да си представим Кан като дива пустош. Извръщайки поглед към морето край кея, отново се озоваваме в XX век — подухва ветрец и наредените като мъниста на огърлица перленобели яхти се поклащат безшумно в края на водата.

— Кой притежава всички тези яхти? — питам, изказвайки на глас мислите си. Не мога да си представя колко милиона трябва да натрупа човек, за да може да плаща за един от тези шикозни плавателни съдове. Няколко от корабите са с дължината на железопътен вагон и със сигурност са стрували повече от приходите за цял живот на средностатистическия трудещ се.

— Тук има много чужди пари. И голяма корупция също. Един от бившите кметове на Ница например избяга в Уругвай.

— Защо?

— Ако беше останал във Франция, щеше да бъде хвърлен в затвора за корупция и укриване на данъци. Както изглежда, той е присвоил значителни суми от град Ница и е прехвърлил парите в Южна Америка в готовност за пенсионирането си.

— Съвършено вярно! Жак Медсен, разбира се! — засмивам се, повече невярваща, отколкото развеселена от размаха и самоувереността на такава измама на Ривиерата. — Обаче накрая го хванаха, нали?

— Да, хванаха го.

Спомням си, че Греъм Грийн, който живееше в Антиб и когото бях срещала няколко пъти, през 1982 г. публикува книга, озаглавена J’Accuse, „Аз обвинявам“. Тя разкриваше корупцията в Ница и прякото забъркване на господин Медсен с италианската мафия. Имаше скандал, свързан с казино. Грийн смяташе, че тревожно голям процент от служителите в полицията и правосъдната система са в порочни връзки с le milieu, престъпния свят. По-късно Медсен бе успял да избяга от страната.

— Смяташ ли, че цялата поквара и низост на Ривиерата са свършили с неговото бягство и по-късното му лишаване от свобода? — питам Мишел.

— Някак си се съмнявам в това.

— Възможно ли е някъде на тези острови да има заровени милиарди мафиотски франкове, които никога не са били изнесени тайно от страната?

— Кой знае?

— Значи, ще ги изкопаем и ще се разплатим с мадам Б., така ли?

— Не. — Той се усмихва на моята шега. — Това не е съкровището, което търсим.

— Ами тогава какво е то?

— Ще видиш.

Усмихвам се, наслаждавайки се на играта. Като се оглеждам, забелязвам множество загорели от слънцето, боси млади мъже с шорти, които се занимават с такелажа на яхтите. Няколко се изкачват по алуминиевите мачти като маймуни, катерещи се за банани, докато други търкат палубите от тиково дърво, мият, обливат с маркуч или бършат впечатляващите корпуси от стъклопласт. Излъскват и без това лъскавите повърхности. Всички са заети като мравки, потънали в мечти за морски приключения.

— По-добре да вървим — казва Мишел, като ме хваща за ръката.

Часовникът на кулата върху скалата Сюке отбелязва десет часа и фериботът се готви да потегли. Обаче разпръсната група от закъснели пътници се стича по кея, като всички крещят и ръкомахат. Капитанът се усмихва. Корабът чака. Всички се ръкуват приятелски с него и се качват на борда.

По време на това кратко забавяне аз се оглеждам наоколо. Трябва да призная, че в това старо пристанище все още има голямо очарование. Например хотел „Сплендид“ — с живописния си набор от международни знамена и семпла бяла фасада. Но след това вниманието ми привлича надпис с големи черни букви — „Клубът на Джими“, над безлично бежова сграда, и надпис със сини букви, който гласи: „Казино“. Трудно е да си представиш по-грозна гледка.

Фериботът потегля и ние излизаме от пристанището. Облягам се на парапета, обхваната от внезапно вълнение. Водно чедо по природа, аз съм най-щастлива, когато съм в морето или край него. Над главите ни кръжат чайки, бели като яхтите пенести пръски се издигат, за да ни разхладят, докато фериботът пори повърхността на иначе спокойното море. Минаваме край закотвен петмачтов луксозен лайнер с надпис на корпуса „Клуб Мед 2“ и пълно с пенсионери екскурзионно корабче.

Гледан от морето, Кан все още създава илюзията за аристократизъм, но при по-внимателно вглеждане този луксозен курорт винаги ми напомня на доста отчаяна застаряваща проститутка. Спомням си за една отдавна забравена група травестити, с които прекарах известно време, докато работех в Бразилия. По на четиресет-четиресет и пет години, всички те вече не бяха млади, но с много грим, при леко приглушена светлина и от известно разстояние, успяваха да изглеждат добре. Усмихвам се на себе си, припомняйки си тяхната повишена от кокаина енергичност, някои от дивите места, на които ме мъкнеха, и скандалните истории, които разказваха. Допускам, че Кан също има много лица.

Хотел „Карлтън“, разположен точно по средата на булевард „Кроазет“, властва над залива. Той веднага привлича окото със свежата си бяла елегантност. Нито един елемент от неговата външна показност не може да се различи от това голямо разстояние. Чувствайки как усилващата се слънчева топлина прониква в тялото ми, засенчвам с ръка очите си, за да видя наблюдателната кула, издигаща се високо над града. Разглеждам вилите от fin de siècle, края на века, чиито прозорци блещукат на слънчевата светлина като пирати, даващи сигнал за отбой на своите събратя, които чакат в открито море. Пръски от есенни цветове — червено, жълто, златно — изпъстрят обраслите с палми хълмове, докато десетки загорели тела в разноцветни оскъдни бански костюми лежат на винаги оживените златисти плажове. Това пътуване с кораб е възхитително. На борда на ферибота има само шепа пътници и повечето от тях изглеждат местни жители, които призори са отишли до континенталната част, до пазара за зеленчуци и риба Форвил — грубовати на вид жени, стискащи платнени пазарски торби, натъпкани с плодове и зеленчуци с ярки цветове. Две стари беззъби бабки, прегърнали плътно с ръце своите трофеи, са седнали една до друга и доволно клюкарстват. Телата им може да са сбръчкани, кожата им може да е потъмняла и загрубяла от слънцето, но очите им лукаво блестят.

— Колко хора живеят на тези острови? — питам Мишел.

— Остров Света Маргарита е населен. Не знам колко са жителите му. Може би двайсетина домакинства. Вторият — Свети Онора, е необитаван. Е, с изключение на една общност от цистерциански монаси и един много скъп ресторант край водата с изглед към канала, който разделя двата острова.

— Кой го посещава?

— Ресторантът ли? Братството на ветроходците. Той е любимо модно място за уикендите. По време на сезона тук си правят среща яхти чак от Монте Карло или Сен Тропе. Пускат котва между двата острова и се придвижват с моторници от една яхта на друга, а като се събере компанията, отиват на брега, за да обядват печени омари.

— Това не звучи много страшно.

— Каналът става толкова претъпкан с яхти, че едва може да се плава по него — казва със смях Мишел.

Приближаваме Света Маргарита.

— Pour St. Honorât, la deuxième île, vous restez abord[61] — оповестява глас от високоговорителя. Вниманието ми е привлечено от бастион на върха на една скала, както ми се струва, в най-източния край на острова.

— Това крепост ли е?

Мишел се усмихва закачливо.

— Кралската крепост. Знаех си, че ще разпали въображението ти. Тя е построена от Ришельо да защитава острова от испанците, които така или иначе са го завладели. Но ще ти разкажа всичко за нея по-късно.

— Там ли лежи нашето съкровище? Или там, в онази сграда на брега на морето? Какво представлява тя… изоставен хотел?

— Всичко това остава за по-късно. След като обядваме.

Мишел знае, че няма лесно да изтрая до завръщането ни, и се наслаждава на няколкото минути, с които разполага, за да отложи своята изненада. Усмихвам се и му позволявам да запази тайните си, като решавам да не настоявам. Поне засега. Той ме прегръща по-силно през раменете и докосва с устни галената ми от морския бриз буза.

— Jet 'aime.

— Moi aussi. [62]

Всички пътници, освен нас и членовете на екипажа, се приготвят за слизане на дъсчения кей, който се издига над плитката кристална вода, където се стрелкат насам-натам пасажи от малки сребристи рибки. Няколко туристи с издути пътни чанти в краката са се струпали на пристана, нетърпеливи да се качат на борда. Но не го правят, защото са се запътили към Кан. Така че фериботът остава само за нас. Той обръща, като се накланя леко настрани, и се отправя бързо към морето, преодолявайки скалното дъно под нас. Малки лодки се припичат като тюлени на слънцето и множество дребни жълти шамандури се поклащат на повърхността като захвърлени бурканчета с горчица. Пинии и няколко наблюдателни бункера, изоставени от времето на Втората световна война, ограждат западните плажове на острова. Въздухът е чист и уханен.

Мисля си, че съм на петнайсет минути от дома си. Обръщам се и с поглед изучавам профила на Мишел, който е потънал дълбоко в мислите си, загледан в морето. Дори по време на това кратко пътуване слънцето е придало лек златистокафяв тен на кожата му. Той бързо хваща равномерен загар. Соленият попътен вятър развява къдравата му коса. Мишел има толкова волево, красиво лице. Жаждата му за приключения, радостта му от търсенето на тайнственото, от откриването на непознатото, са същите като моите. Ние сме късметлии.

Между двата острова има малък брой яхти, хвърлили котва в тесния пролив. Стройни, остроноси като зъби на акула плавателни съдове със също толкова стройни жени на борда, които лежат намазани със слънцезащитно мляко и без горнище на банския, поемайки слънчевите лъчи. Шкембести мъже гледат самодоволно преминаващия ни ферибот и размахват чаши с уиски и лед. Поглеждам часовника си. Десет и половина е. Подминаваме луксозния ресторант, който изглежда безлюден. Може би вече е затворен извън сезона или е зает с приготовления за друг доходоносен обяд.

Пътуването до втория остров не отне почти никакво време. Преодоляваме поредица от големи, доста опасно назъбени скали и ето че пристигаме, акостирайки безопасно в пристанището. Мишел ме хваща за ръка и ме повежда към брега. В момента, в който стъпвам на сушата, ме посреща, не, обгръща ме наситена с боров аромат тишина, деликатна като човешки пулс. Мястото излъчва хармония и покой. Поемам дълбоко дъх и се обръщам. Не се вижда нищо друго, освен борова гора, бреговата линия и бистрото Средиземно море — смесица от синьо и млечно тюркоазено. Солената вода залива пясъчния плаж, облизва избелелите скелети на изхвърлените от морето парчета дърво и плавей и след това леко се отдръпва като задоволен любовник. Като изключим заминаващия ферибот, ние сме като изоставени на пустинен остров. Трудно е да се повярва, че сме толкова близо до дома ни и че този рай от евкалипти и алепски борове се вижда от нашата тераса. Съзирам статуя на Дева Мария. Високо сред върховете на дърветата тя е разперила ръце, загледана към пролива, и го благославя.

— Хайде, ще посетим Леринското абатство, ще купим лавандулово масло от неговия магазин, ще обиколим острова и по обяд ще хванем ферибота обратно за Света Маргарита.

Обръщаме се към вътрешността и обградени от двете страни от лозя, се отправяме към абатството — центъра на острова, намиращ се само на пет минути път, където попадаме на църква и сводеста каменна алея, която води до магазина и градините. На стратегически места край пътеката са поставени каменни пейки, за да може човек да поспре за размисъл и молитва. Искам да удължа момента, за да пообщувам с естествената красота тук, да поема аромата на боровете и евкалиптите, но Мишел ме подтиква да продължа напред.

Докато наближаваме абатството, той ми разказва набързо една сбита история. Двата острова някога били най-могъщите религиозни центрове в южната част на Франция. Този бил първият, който бил зает през V в. от отшелника свети Онора (откъдето идва името му), когато епископът на Фрежюс го насърчил да дойде и да създаде място за свещено уединение. Манастирът бил построен и под покровителството на свети Онора се превърнал в център за обучение на начинаещи свещеници, както и в школа за изучаване на християнската философия. Свети Онора — по-късно епископ на град Арл, починал през 429 г., но традициите на манастира се запазили дълго след него и продължавали и до днес, с изключение на един кратък период в края на XVIII и началото на XIX в., когато островът е бил експроприиран, предложен на търг и купен от една актриса от „Комеди Франсез“.

Представата, че е бил собственост на актриса, ме кара да се засмея от удоволствие. Според Мишел, носещата екзотичното име госпожица Алзиари дьо Рокфор била голяма приятелка на художника Фрагонар. Копнея да науча повече. Била ли е така очарователна, както внушава името ѝ?

През 1869 г. — Мишел не знае по каква причина — островът бил върнат на цистерцианските монаси, които го обитават, обработват земите му и се трудят за него и за обновяването на неговия укрепен манастир и досега.

— О, виж, пристигнахме.

В Цистерцианския орден се съблюдава мълчание. Има дискретни табели, приканващи ни да говорим шепнешком, да бъдем облечени подобаващо и да зачитаме традициите на жителите на острова. Неуместна гледка в тази историческа обстановка представлява обществената телефонна кабина, разположена на мястото, където се кръстосват два прашни пътя, обградени от борови дървета. Секунди по-късно виждаме пред нас група дебели американци, без ризи и по къси панталони, които са се струпали пред портите на абатството, снимат с фотоапарати и си подвикват високо едни на други да дойдат и да видят това или онова. „Не могат ли да четат?“ — питам се ядосано, или просто пренебрегват тези порядки с убеждението, че не са предназначени за тях? Но после си напомням, по-малко осъдително, че табелите, разбира се, са написани на френски език. Може да не са разбрали посланието. От външната страна на манастирските стени високи палми хвърлят сянка и украсяват подхода към него. Дърветата са отрупани с гроздове от тъмнорубинени плодове, напомнящи прекалено големи череши, а не фурми. Пътеките са обградени от двете страни с прецъфтели африкански лилии и с високи като дървета кактусови смокини, които изпълват цветните лехи. Те също са отрупани със своите узрели, керемидени на цвят бодливи круши.

На входа за абатството и неговата църква има порта от ковано желязо, която грее от ярките съцветия на бугенвилиите. Прочитам гравирания надпис на един крайъгълен камък, който гласи, че свети Патрик е учил тук под ръководството на свети Онора, преди да отпътува на север за Ирландия. Като ирландска католичка, тази информация ме радва. Свети Патрик е пристигнал в Ирландия, а аз — тук.

Магазинът се стопанисва от две дами на средна възраст, едната от които ни продава лавандуловото масло, както и голям буркан с розмаринов мед, който усърдно ни препоръчва. В помещението тихо звучат григориански песнопения, които могат да бъдат закупени на компактдиск. Американците пристигат. Купуват бутилки с известния ликьор на монасите. Един от тях веднага изважда своята от хартиената торбичка, отвива капачката и отпива жадно от нея.

— Исусе! — изкикотва се той. — Това много ми харесва!

Шишето преминава сред другарите му и скоро вече е празно.

Жените гледат учудено. Ние излизаме отново под яркото обедно слънце, оставяйки ги в недоумение от случката.

В далечния край на острова, на ветровития бряг, се издига укрепеният манастир. Неподвластен на времето, уединен, внушителен. Висок аскетичен паметник, той е изграден от изсечени каменни блокове. Построен в самия край на малкия нос, манастирът гледа през морето, както си мисля, към Калви — градче на северозападния бряг на Корсика.

Поради откритото си местоположение той целият е брулен от вятъра, което прави нежния прасковен цвят на камъка някак още по-очарователен. Забелязвам морски копър да расте по стените, които са от страната на водата, както и непознати лилави цветя, избуяли като дръзки маргаритки. На този открит бряг вълните се плискат в скалите с неукротима, съкрушителна сила. Плащаме по 15 франка на човек на самотна студентка — русокоса девойка, която седи спокойно на ръждясал железен стол и чете книга, чиито страници се развяват насам-натам. Това ни дава достъп до руините.

Докато се качваме по каменните стълби, аз — каквато съм си безнадеждна любопитка, хвърлям бърз поглед назад към жилищните помещения на абатството. Не се вижда нито един монах. Какво бях очаквала — да ги видя да надничат като любопитни съседи? Изненадана съм от мръсотията на прозорците им, докато не осъзнавам, че разстоянието ме е заблудило. Техните килии са защитени със същите противокомарни мрежи като тези, които заварихме по прозорците на нашата къща. Мястото излъчва спокойствие и почти пълна изолация. Представям си самотните монаси как се молят на колене в килиите си. Заинтригувана съм от силата на мисълта, от дълбочината на духовните размисли, които се стимулират отвъд тези стени. Това са тайни, които завинаги ще останат скрити за мен. Никога няма да узная какво налага такъв живот — животът на посветилия се на монашеството, нито смелостта и саможертвата, безрезервната отдаденост, които подобно призвание изисква. Цистерцианският орден е основан в края на XI в. в опит за връщане към по-строго, по-дисциплинирано послушание към Бога. Правилата на свети Бенедикт — основателя на този орден, са обобщени в мотото Ora et Labora, „Молете се и работете“. Казано на глас, това звучи приятно постижимо.

Отново насочвам вниманието си към укрепения манастир. Колко различна трябва да е била енергията на острова, когато тази сграда е била построена, за да защитава нейните обитатели от мародерстващите сарацини. Вътре — трябва ли да кажа вътре, когато покривът е просто отворено пространство към синьото небе? — може да се види малко, освен древните стени, които датират от XI и XII в., както и неголеми участъци, където се извършва реставрация. La salle du chapitre, заседателната зала на монасите, е тъмно влажно помещение, натъпкано със счупени дървени седалки и захвърлена дървена икона на Мадоната с младенеца.

Има някои чудесни мраморни и каменни колони и арки, както и мраморни стълби, но като цяло, внушителното величие на укрепения манастир се крие в спиращите дъха гледки, които предлага неговото местоположение. За съжаление, човек не може истински да ги оцени или да им се наслади, защото на всички отвори са поставени стъкла с метални рамки, приличащи на безобразни, второкачествени стъклопакети. Това допълнение е ужасно неуместно и съвсем не е в хармония с реставрираната зидария, което ме изумява. Защо са били запечатани отворите? За да се предотврати самоубийственото скачане на съкрушени туристи върху коварните скали долу ли? Или за да се обезкуражат монасите, които вече не могат да преглътнат самотата на живота, на която са се обрекли?

Придвижвам се бавно от salle du chapitre до cloître du travail[63].

По средата на двора виждам нещо, което вземам за кръщелен купел, докато не надниквам в него и не откривам, че е дълбок кладенец. Отначало предполагам, че водата дълбоко под нас е морска, но въпреки че сградата е построена pieds dans l’eau, това изглежда съмнително. Тя е твърде неподвижна. От това разстояние изглежда непроницаема и застояла. Мушици или комари се плъзгат по нейната повърхност, кръжейки около дузина изхвърлени кенчета от кока-кола. Оглеждам се за Мишел, но той не се вижда никъде.

Намирам го да чете исторически справки, главно дати, изписани на табела на една от вътрешните стени на обителта. През 1073 г. започнал строежът на този укрепен манастир. През 1635 г. островите били завзети от испанците, а през 1791 г. — информира ни табелата — островът бил продаден на публичен търг на актрисата Мари-Бланш Сенвал, която го притежавала до 1810 година. Тогава коя е била Алзиари дьо Рокфор? Може би това екзотично име е бил сценичният ѝ псевдоним? Какъвто и да е случаят, Алзиари ми звучи по-добре. Документите за продажбата може да са били издадени на името на Мари-Бланш Сенвал, но аз ще продължа да си мисля за тази актриса като за Алзиари. В представите ми тя е енергична, пламенна червенокоса жена, une femme d’un certain âge[64]. Господ знае защо.

Като наближаваме най-горния етаж, влизаме в клоатъра за молитви, le cloître de la prière, където ни е казано, че стените датират от XII и XIII век. Тогава е отнело сто години, за да издигнат още един етаж. О, ако съвременните строителни предприемачи можеха да бъдат толкова упорити! На същото ниво преминаваме в параклиса „Светият кръст“, който според данните е бил осветен през 1088 година. Това обърква чувството ми за логика.

Тук има поставени под ъгъл дървени пейки, които гледат към каменен олтар, където виси картина, изобразяваща разпнатия на кръста Христос. За пореден път околната среда и стратегически разположените пейки подтикват към съзерцание. Така че се настанявам на една от тях и се заслушвам в плясъка на вълните, които се разбиват в скалите три етажа под мен. Вирвам лице към откритото небе. Синевата му е омиротворяваща и просторна, балсам за очите.

Ехото от стъпките ни се връща при нас, докато изкачваме още един, последен участък от все по-тясната виеща се мраморна стълба до върха на кулата, чиято обходна пътека е опасана с изящен метален парапет. За предпазване от инцидент или самоубийство? Там, от тази най-горна тераса с каменна камбанария, имаме 360-градусов изглед, който е направо божествен.

„Господ често е карал пророците си да изкачват планини, за да разговарят с него. Много пъти съм се чудил защо го е правил, но сега знам отговора: когато сме нависоко, можем да видим всичко останало като мъничко.“ Думите са на писателя Паулу Коелю, който е прекарал първите си години в йезуитско училище и с когото веднъж имах привилегията да вечерям в Рио. Всичко останало е малко, да, включително и ти самият. Как може да не си близо до Бог на това място?

Лекият бриз на тази височина е много приятен. Отивам до металния парапет. Макар че обикновено не се страхувам от височини, бистрата, но изобилстваща със скали вода далеч под краката ми предизвиква студени тръпки по гърба ми. Въпреки това изпитвам копнеж да скоча от десетките метри в морето и да плувам, и да лудувам като безгрижен делфин.

Страхотен двумачтов кораб пори вълните на хоризонта. Закъде ли се е запътил? За Сен Тропе или за Марсилия?

— Отлично местоположение, прекрасно място за снимане на филм — отбелязвам аз, като поглеждам към Средиземно море и после назад към далечните провансалски хълмове. В монашеските зеленчукови градини са построени две соларни системи.

— Ако живееше тук, щеше ли да искаш някакъв филмов екип да наруши това спокойствие? Бих казал, че това ще е почти същото като с онези диви сарацини! — Часовникът на облицованата с теракота кула отбеляза обяд. — Трябва да продължим.

Аз се усмихвам и кимам в знак на съгласие.

Обиколката ни по брега на острова е ужасно романтична. Водата ближе краката ни и се просмуква в обувките ни, които събуваме. Риба с размера на сьомга се шмугва под скалите, играейки на криеница с нашите сенки. Катерим се от ухаещо на евкалипт заливче до изпълнена с аромата на лавандула сянка, като забиваме пръсти в пясъка, принуждавайки миниатюрни раци да се разбягат, хващаме се за ръце, докосваме се по гърба, врата и косата. Кожата ни е топла и влажна. Стъпваме с мокрите си, покрити с пясък стъпала върху приличащата на гъба възглавница от изхвърлени на брега изсъхнали водорасли, влачим мокрите си плажни кърпи като лениви хвърчила, а солта изсъхва по отмалелите ни влажни тела. Закачаме се, целуваме се, вкусваме солта, облизваме я цялата, а след това вървим в блажено мълчание. Или пък крачим бързо и бърборим като изпаднали в еуфория маймуни. Падаме един върху друг. Падаме в прегръдките на любовта — свободно и открито. Не се знае къде, ако изобщо се случи, ще се приземим, но днес ние сме в рая.

Като цяло, обиколката на острова е около три километра и ни отнема, като се шляем и правим почивки, за да поплуваме, малко по-малко от час и половина. Възнамерявахме да се къпем голи, или поне такова бе моето намерение. Винаги, когато е било уместно, сме го правили. Тук, въпреки че не зърваме нито един монах, не мога да се отърва от чувството, че те ни виждат, където и да сме на острова. Тяхната духовност е вездесъща.

Това място е пропито със спокойствие и хармония. Чува се ритмичното плискане на водата, тихият плясък на далечни платна, шумът от бриза, срещащ вълните, и птича песен. Чайки и лястовици кръжат в небето, скорци цвърчат като малки стъклени камбани, възхитително електриковосиньо колибри профучава край нас, прелитайки покрай брега със скоростта на светлината. Мислите ми се връщат към актрисата от Париж, размишлявайки за седемдесетте години, през които мястото не е принадлежало на монасите. Дали госпожица Дьо Рокфор е канела тук свои приятели артисти и бохеми, за да споделят с нея насладата от природата? Дали е била вдъхновена от оброчните вибрации, създадени през вековете чрез молитви и медитация, това, което днес можем да наречем „фъншуй баланс“, или се е отдавала на необуздани раблезиански пиршества, тънещи в изобилие от домашно произведено вино? Тъй като самата аз съм актриса, тази представа ме забавлява. Или може би Алзиари е мечтала да създаде на Свети Онора това, което ние мечтаем да създадем в „Апасионата“? Да преобразим нашата обрасла джунгла и да възстановим първоначалното ѝ предназначение, като ѝ позволим да бъде отново плодородна маслинова ферма. Стопанството ѝ, разбира се, е било с много по-големи мащаби. Защото на този остров има лозя, уханни лавандулови полета и пчели за производство на мед. Може ли този остров да е бил нейното убежище, нейното бягство от света на драмата и илюзията? Без силата на телевизията била ли е Алзиари (или Мари-Бланш) известна на хората в Кан? Дали те са завъртели ужасено очи, когато е пристигнала тук, като са видели лекомисленото ѝ поведение? Театрални представления! Дали е предизвикала същия интерес, какъвто би предизвикала Катрин Деньов например, ако сега закупеше тези акри? Дълбоко се съмнявам, но все пак си отбелязвам наум да разбера повече, ако е възможно, за тази дама, която е действала енергично и е придобила земята на монасите. Любопитна съм да науча дали и тя като мен е мечтала да живее друг живот. Дали любовта я е примамила на юг? Може би това обяснява двете различни имена.

— Когато се върнем от Австралия, искам отново да дойдем тук и да си направим пикник на тревистия бряг с изглед към тюркоазеносинята вода.

Мислите ми се връщат към търсенето на нашето съкровище, когато пухтящият ферибот ни докарва обратно на Света Маргарита точно за обяд. Изгладнели сме и не се мотаем по кея.

— Ресторантът е ей там.

Мишел сочи към боядисана в бяло веранда досами водата, намираща се на няколкостотин метра по-нататък по брега. Зад него, скрити между дърветата, половин дузина къщи със светлотюркоазени или бледолилави жалузи надничат към Кан от своите орлови гнезда. Забелязвам ранните есенно жълти, топчести съцветия на мимозите. След това погледът ми отново е привлечен от хълмистия склон и кралската крепост, която бях напълно забравила.

— Обяд! — казва с усмивка Мишел.

Щом наближаваме ресторанта, си даваме сметка, че е затворен, и спираме на алеята, за да обмислим какво да правим по-нататък.

— Има още един — казва той. — Забравил съм името му. Намира се на плажа зад крепостта. Трябва да се изкачим и после да слезем от другата страна на скалата. Не е далече, но трябва да побързаме. Става късно. Ще го видим от скалния връх, така че, ако и той е затворен, няма да си правим труда да се спускаме до него. По принцип той работи само през сезона.

Поемаме бавно нагоре един до друг и стигаме до изоставена сграда, която бях забелязала рано сутринта от ферибота. На мърлява табела, изработена от керамични парчета, пише: Hôtel du Masque de Fer. Хотел „Желязната маска“. Интригуващо име. Приближавам до високата остъклена двукрила врата и надниквам вътре, смятайки, че мястото е необитаемо. Обаче виждам прегърбена белокоса жена да върви несигурно през слабо осветената трапезария с висок таван.

— Вътре има някой.

Мишел е решен да стигнем до ресторанта. Той протяга ръка, сякаш да ме насърчи да продължа напред.

— Можем да погледнем по-късно.

— Мисля, че е отворено. Може би сервират обяд.

Мишел се връща до мен и надзърта край рамото ми.

— Наистина ли искаш да ядеш тук?

Изпитвам фанатично привличане към порутената сграда.

— Хайде да попитаме.

Отваряме вратата и един старец се появява иззад нещо, което прилича на твърде стара фурна за пици. Отначало на него не му се иска да ни приеме и заявява, че обядът е приключил и няма нищо, което да ни предложат. Приемаме любезно отказа му и се обръщаме да си ходим, но тогава той добавя:

— Обаче, ако не желаете нещо прекалено изискано, мога да ви предложа…

Обстановката е много занемарена, но въпреки това е така живописна! Съгласяваме се да поръчаме от предложените от него пици, заедно със салата и местно розе, което според нашия плешив домакин произхожда от лозята на съседния остров Свети Онора. Идеално. Настаняваме се на мърлява маса до прозореца и се взираме през него в един залив, където никой вече не акостира. Водната повърхност е накъдрена като гофрирана ламарина чак до претъпканите ресторанти на плажовете в Кан. Гледката е изумителна. Виното ни пристига.

— Ако не бяхме намерили „Апасионата“, това място щеше да ни заинтригува. Не е ферма, но… Защо е наречено хотел „Желязната маска“?

— Защото крепостта на върха на скалите има подземия, дълбоко вкопани в скалата, и в една от тези килии е бил затворен мъжът с желязната маска.

Очите ми се разширяват до размера на нашите приближаващи пици.

— Героят на Александър Дюма?

— В продължение на триста години много писатели са били вдъхновени от неговата история.

— Той реална личност ли е бил? Не знаех това.

Господинът ни сервира обяда и се оттегля.

— Бил е затворен тук единайсет години и лицето му никога не е било разкрито.

— Разкажи ми за него. Добър апетит!

— Според легендата е бил брат близнак или незаконен брат на Луи XIV.

— Значи, е бил хвърлен в затвора от Луи XIV, така ли? Колко разочароващо! Мислех, че старият Луи е бил от добрите момчета. Той е кралят, който е изпратил на експедиция ботаника Плюмие да търси нови видове растения, както и да прочисти долината на Рона. Без него никога нямаше да имаме нашата едролистна магнолия.

— А какво е станало с Рона?

— Речните корита постепенно започнали да се заблатяват. Те се замърсявали още от древността и заради заразите населението в градовете намалявало. Много от крайречните градчета западнали, превръщайки се в заразени с треска коптори, така че Луи наредил да бъде извършено инженерно проучване на областта, което довело до решението му да бъдат укрепени речните брегове. Винаги съм му се възхищавала за това. Значи, брат му е бил затворен тук, така ли?

— Има много теории. Някои предполагат, че маскираният мъж е бил Молиер. Други твърдят, че е била жена, дегизирана като мъж. Единственото, което изглежда сигурно, е, че който и да е бил той, определено е бил известен.

— Защо?

— Логично е. Защо толкова продължително е трябвало да бъде крито лицето му, ако не е било лесно разпознаваемо? Когато е бил затворен в Бастилията в Париж, дори на лекаря му не е било разрешено да види чертите му.

— Как се е бръснел? — питам аз. Донасят нашата гарафа с вода и аз напълвам чашите ни, очарована от тайната на тази личност.

— Il vous plaît, le déjeuner, Monsieur, Madame?[65]

— Много е вкусен, благодаря — отвръщаме c ентусиазъм, въпреки че е малко по-добре от задоволителен. Тестото е доста глетаво, а салатата, сервирана в нащърбена чиния, изглежда толкова свежа, колкото водораслите, които видяхме изхвърлени на брега на другия остров. Но всъщност изобщо не ни пука. Денят е прекрасен и Мишел знае, че е изострил апетита ми с тази история. После си спомням, че бях също толкова очарована от този хотел, в който няма други гости освен нас.

— Хотелът затворен ли е? — питам нашия домакин.

— Той е продаден и ще се превърне в прекрасен нов „Карлтън“ с малко яхтено пристанище за частни яхти — отговаря ни господинът, гледайки с копнеж към силуета на реално съществуващия „Карлтън“ на сушата отвъд морето. Сърцето ми се свива, като си представям гледката. — Има само един малък проблем — добавя старецът.

— Какъв е той?

— Жителите на острова подписаха петиция. Възнамеряват да блокират разрешителното, което се надявам да получа за изграждане на хеликоптерна площадка.

„Браво на тях“ — мисля си, но не казвам нищо. В този момент вратата се отваря и влиза висок тъмнокос мъж в началото на четиресетте, носещ костюм „Черути“ и лъснати до блясък италиански кожени обувки. Придружен е от осем или девет мъже, явно платени лакеи, които задоволяват всичките му желания. Нашият тътрещ краката си съдържател веднага ни изоставя, пресича бързо салона и едва не превива коляно пред новодошлия. После идва госпожата, изпълзяла от някой хванал паяжина ъгъл, покланя се и го приветства със същата сервилност. Ние сме силно заинтригувани. Съединяват се маси, придърпват се столове оттук-оттам. Застилат се хартиени покривки и се приглаждат с алчни ръце. Гостите са настанени. Започват да пристигат бутилки вино. Розе, червено, бяло, последвано секунди по-късно от чинии, препълнени с местни маслини и нарязан saucisson. Блюда с мариновани патладжани, поръсени обилно със зехтин и подправки, се приземяват, разплисквайки се на масата. Гарафи с вода и чаши почти по собствено желание изскачат от мръсната кухня. Нищо не представлява проблем за тази компания, която яде и пие с удоволствие. Ние сме напълно забравени. В действителност не съществуваме за никого в помещението, освен един за друг. Всичко е съсредоточено върху дендито с пригладената коса, което ми напомня за второразреден филмов кумир: според мен всичко, което прави, всеки негов жест е преднамерен и преувеличен.

— Дали е от местната мафия? — шепна на Мишел, надявайки се, че е така и че мога да подслушам някоя от отвратителните истории за тукашната корупция. Наблюдавам зорко мъжа, опитвайки се да бъда дискретна, но безнадеждно се провалям, запленена от маниерите му, които бих могла да използвам ползотворно в някоя бъдеща роля — начина, по който той постоянно приглажда назад безупречно поддържаната си коса или подръпва маншетите на ръкавите си, факта, че никога не докосва виното си, дори когато се вдига тост. Той вдига чашата си, допира ръба ѝ до устните си и след това я поставя обратно на масата. — Винаги е нащрек — заключавам аз и в този миг мъжът поглежда в нашата посока, като сдържано ни кимва. Наясно е, че го наблюдаваме, и изглежда, се наслаждава на всяко внимание. Мишел е готов да си тръгваме, тъй като много иска да започнем разглеждането на крепостта и да посетим подземията, но аз не мога да се измъкна от комедията, която се разиграва пред нас. Обаче в интерес на истината нямаме избор по въпроса. Съдържателят дотолкова ни е зарязал, че гостите на другата маса свършват обяда си и се приготвят да тръгват, а ние все още сме длъжни да седим, надявайки се да ни донесат сметката.

Съдържателят и съпругата му с кърпа в ръка — в неговия случай метната през рамо — стоят търпеливо като кучета, които очакват някаква мръвка или жест. Някаква благодарност? Признателност? Бакшиш? Клиентът се ръкува с тях и им благодари. Усмивката му е неискрена като в американски сапунен сериал, разкрасена с хилядадоларови коронки. Съдържателите се покланят и благодарят на уважавания гост за времето и труда, който си е направил, да ги посети. След това всеки член на групата се ръкува със стареца и съпругата му. Тази продължителна церемония Merci, merci beaucoup. Non, non, merci à vous[66] най-сетне е последвана от тръгването на компанията.

Удовлетворени, нашите домакини се заемат да разчистят остатъците. Сега Мишел успява да привлече вниманието им и да поиска l’addition, сметката.

Без да каже и дума за извинение, господинът кимва и се затътря настрани, за да я изчисли.

— Видя ли това?

— Какво?

— Тези типове не платиха нищо.

Мишел се усмихва.

— Права си. Може би имат отворена сметка тук.

Това ни кара да се изкикотим. Когато съдържателят се връща, не мога да устоя да не попитам за самоличността на високия, добре облечен господин. Сълзящите очи на нашия домакин засияват от гордост, докато ни информира:

— Mais, с’est Michel Mouillot.[67]

Двамата в един глас питаме:

— Кой?

— Той ще е новият кмет на Кан и ни обеща разрешението за строеж, от което се нуждаем. С това разрешително ще получим много по-добра цена за хотела.

В далечината се виждат сиво-сините хълмове. Обядвали, водени от желанието да продължим нашето малко приключение, поемаме бавно, хванати за ръце, нагоре по зеления склон под следобедното слънце, като насочваме мислите си към мистерията на маскирания.

— Виктор Юго казва за него: „Този затворник, чието име никой не знае, чието лице никой никога не е виждал, остава жива мистерия, неясна, загадъчна и неразрешена“.

— Чудя се как ли е бил вписан в регистрите на затвора?

Погледът ми се спира на прекрасен стар кораб. Брегът, на който е изтеглен и повдигнат с лебедка за ремонт през зимата, се спуска стръмно под нас. Четири величествени палми го обграждат като стражи. Спираме да си поемем дъх и да се насладим на великолепието на пейзажа и бреговата линия.

— Ако неизвестният затворник е бил жена, тогава несъмнено някой от служителите на затвора, както и парижкият лекар, е щял да разбере. Мисля, че тази хипотеза е малко изсмукана от пръстите, но ми е любопитно как се е бръснел и се е хранел. Ако маската би могла да се сваля, някой друг трябва да е държал ключа за нея. От това определено следва, че поне още един човек е знаел неговата самоличност. В днешно време щеше да продаде своята история на вестниците.

Стигаме до стените на крепостта. Върху паянтова дървена караулка има надпис: Billets, но е затворена, тъй като сезонът е свършил, и ние продължаваме. Посрещат ни калдъръмени алеи, обширни пространства и казармите за гарнизона. Редици от двуетажни обветрени каменни сгради, всичките с еднакви жалузи в цвят бордо, обграждат калдъръмените улички и водят до площадчета, където не се вижда жива душа, освен някой пробягващ да се скрие гущер. Обектът, изглежда, е само наш. Чайки и рибарки кръжат в небето. В това селище няма нищо от днешния свят и на практика то е пусто, ала въпреки това ми се струва, че тук има някакъв живот.

— За какво се използва сега това място?

Шумът от стъпките ни отеква край нас. Въздухът е чист и уханен, светлината е ярка. Подухва вятър, който донася звуци от морето, птиците крещят.

Мишел не знае. Стигаме до боядисана табела, която ни насочва към Океанографския музей. Тръгваме натам. Вътре, зад отрупано с брошури бюро, седи жена с очила и плете.

— Съжалявам, затворено е.

— Не може ли само един бърз поглед? — помолвам аз, но тя непреклонно поклаща прошарената си глава.

— Тогава може ли, ако обичате, да ни упътите как да стигнем до подземията?

— Те също са затворени. Много рядко се отварят за посетители. Обикновено само за гости.

— Гости?

С каменно лице тя се връща към своите куки и кълбета с вълнена прежда, без да каже нищо повече, и ние си оставаме в неведение. Спомням си за онази героиня, която винаги плете в… коя книга беше това? Червеното огнивче?[68] Излизаме навън под лъчите на късното следобедно слънце, където внезапно дочувам музика — ритъм на далечен рок, и съм благодарна за нейната нормалност.

— Чуваш ли това?

Решаваме да отидем да я потърсим. Пътеката ни води през огромен двор, където фугите между паветата под обутите ни със сандали крака са изпъстрени с жълти алпийски растения и ароматни зелени подправки. В тази безплодна среда те са нежни и привлекателни. Обаче тук усещам някакво обезпокоително присъствие — неясна, незабележима опасност, която все повече ме обгръща и от която не мога да се избавя.

— Музиката трябва да идва от някое радио или касетофон.

Дрънкането на китара ни отвежда до прашна задънена алея.

В края ѝ има рушаща се каменна стена и обрасъл с трева насип. Обръщаме се, объркани. Мелодията продължава да се носи в следобедната горещина, но откъде? Връщаме се по стъпките си и след това поемаме в друга посока — все още в околностите на крепостта, — като бродим по по-широк път, успореден на музея, и стигаме до дървена порта, която изглежда древна колкото основите на самата крепост. Бутвам я с ръка. Тя е заключена. На нея има стар надпис, чиято бяла боя се лющи: Plongée. „Гмуркане.“

— Тук трябва да има водолазна база.

Музиката все още се чува, но остава изкусително, необяснимо далечна. Мъкнем се от едно празно пространство до друго, привлечени от призрачната мелодия. Мястото изглежда безлюдно, но въпреки това, макар и по по-различен начин от другия остров, имам чувството, че ни наблюдават, че ни шпионират. Крепостта е пуста, но в нея не е спокойно; тя излъчва потискаща, тревожна енергия. Внезапно орляк дребни черни птици — според мен скорци, излитат незнайно откъде и се разпръсват като дим в яркосиньото небе. Неочакваната им поява ме стряска и откривам, че треперя.

Споменавам за безпокойството си и Мишел ме прегръща още по-здраво, като се усмихва. Той е свикнал с моите драматични тълкувания или с шестото ми чувство, независимо кое от двете.

Вляво от нас виждам бронзово оръдие — страховито оръжие. Насочено е над крепостната стена към открито море. Няма съмнение, че в апогея си е имало капацитета да вдигне във въздуха всеки нежелан посетител на водите, отделяйки крайници от торса, със своите солидни снаряди с размера на съвременните плажни топки. Навеждам се през крепостната стена и виждам папрати и храсти, растящи по обветрения крепостен вал, и къдрещите водната повърхност вълнички, които искрят под слънчевите лъчи. Въпреки това, при срещата си с острова, вълните се блъскат безмилостно в него. Имам чувството, че сме насред буря. Вълните се разбиват в издигащите се над морето огромни скали, върху които е построено това място.

— Изглежда, там има много опасни течения.

Навсякъде по стръмните крайбрежни скали растат брулени от вятъра дървета с мършави клони и различни храсти. Въпреки това стръмният терен е неприветлив. Като се навеждам още повече, усещайки как кръвта и изпитото розе се качват в главата ми, забелязвам отвор, изсечен в скалната стена под мен.

— Виж, това трябва да е един от прозорците на тъмницата.

Разбира се, той е твърде тесен, за да може който и да е мъж или дори дете да се промуши през него. Прозорецът не предлага никаква възможност за бягство. Чувствам се замаяна и се отдръпвам назад към солидната, покрита с калдъръм земя.

— Колко години каза, че е бил затворен тук тайнственият мъж?

— Единайсет.

Замислям се над този факт. Докато монасите от един орден по собствена воля са били затворени, за да работят и се молят на съседния остров, отдалечен на по-малко от половин миля, друг човек е бил насилствено затворен тук, лишен дори от своята самоличност. Заключен във влажна подземна килия само с един тесен отвор за свежия морски въздух и гледка към света извън тази крепост. Изпитвам дълбоко съчувствие към този непознат човек, който в продължение на три века е бил вдъхновение за писатели и кинодейци. Животът му трябва да е бил непоносим. Как се е справял? Как е понасял самотата, как е успял да не полудее? Дали този затворник е поискал изповедта му да бъде изслушана от някой монах от ордена, живеещ отвъд водата? Дали е имал възможността да излее душата си пред някого, научен на състрадание? Дали е помолил отците да го споменават в молитвите си, да му помогнат да носи бремето, в което животът му сигурно се е превърнал, докато е крачел из килията си с оковани във вериги с топуз крака и скрито зад желязна маска лице? И после си напомням, че дори и днес има места по света, където подобно варварство продължава да съществува. Където свободата се отнема без основателна причина. Лишаване от свобода заради вяра, цвят на кожата, политически убеждения или — както изглежда, е било в случая с този нещастен човек — заради първородство.

— Възможно е също така клетникът да е бил прокълнат с някакъв отвратителен недъг. Бил е заключен, защото се е смятало, че е твърде отблъскващ за гледане, нали се сещаш, като Човека слон — казвам замислено.

— Защо не напишеш роман, чието действие се развива тук?

Засмивам се на предложението на Мишел.

— Мисля, че далеч по-талантливи от мен автори вече са го направили.

— Не, някаква съвременна история. Детски телевизионен сериал. Постави част от действието тук, направи проучвания на място и можеш да работиш от къщи. Напиши роля и за себе си и тогава можеш да работиш от къщи два пъти!

Това е примамка, която ме съблазнява. Замислям се за нашата маслинова ферма, както и за работата и времето, което ще трябва да ѝ се посвети. Щом започнем възстановителните работи, единият от нас ще трябва често да остава в нея.

— Развий фабулата в Германия, Англия и Франция. В тринайсет епизода, моля.

Усмихвам му се, докато обмислям казаното.

— Значи, сме били на лов за история, така ли?

— Да, ако си получила вдъхновение. Но дори и да не си, смятах, че островите ще те очароват.

Те го бяха направили. Но този остров специално ме беше запленил. Беше ме обезпокоил. И да, беше ме вдъхновил.

Последният ферибот тръгва от острова в 18:00 часа. Ние сме на него. По време на краткото пътуване през залива избледняващата светлина придобива опалов оттенък под гълъбовосиньото като уеджудски порцелан небе. Облаците са белите шарки на чаените чаши. Прекрасните италиански багри на имотите по крайбрежието към нос Антиб… Мислите ми са прекъснати от нещо, което вземам за писък на момиченце, последван веднага от възбуден мъжки вик някъде зад нас:

— Regardez, là-bas![69]

— Où?[70]

— Dans la mer![71]

Обхваща ме страх, че някое дете е паднало зад борда, въпреки че нямам спомен да съм забелязала деца на плавателния съд. Обръщаме се и виждаме екипажа и шепата пасажери, които пътуват с нас, да се навеждат над парапета откъм подветрената страна на ферибота, като сочат с пръст и крещят.

Какво става? Отиваме бързо дотам, стомахът ми се свива от страх пред вероятността някое безпомощно дете да се дави, ала във водата, на двайсетина метра от ферибота, виждам лъскаво сиво създание да подскача в спокойното бистро море. После още едно.

— Делфини!

— Oui, ce sont les dauphins. Regardez comme ils jouent![72]

Стадо делфини подскачат и се премятат, като се издигат на метър, дори метър и половина над водната повърхност. Късоноси атлети с лъскави тъмносини перки правят салта. Променят посоката си, изпреварват нашия кораб и плуват пред носа му, сякаш ни водят към брега. После един от тях се отделя от групата, описва кръг, променя рязко курса си и се понася бързо край нас, яхнал вълната, образувана от порещия морето ферибот. Той се преобръща игриво, разкривайки белезникавия си закръглен корем, и отново се преобръща. Почти мога да доловя палавата му усмивка. Каква гледка! Каква искрена радост!

Докато наблюдавам тези митични същества, разказвам на Мишел историята на един удивителен американец — Чарли Смитлайн, с когото се бях запознала преди години на Карибите. Точно той ме бе обучавал за получаването на моя водолазен сертификат от PADI[73].

Няколко пъти се бяхме гмуркали заедно с афали, което според мен е сравнително необичайно, защото те рядко допускат да ги доближават хора. Обаче Чарли бе редовен посетител сред тях и те му вярваха. Спомням си, от него научих, че делфините издават и долавят звуци с честота, по-висока от тази, която ние, хората, сме в състояние да чуем. Всъщност човешкото ухо изобщо не може да чува във водата.

Морският ни спътник се засилва напред и се обръща, като поклаща глава над повърхността. Поглежда в нашата посока и след това, без почти никаква подготовка, прави скок във въздуха и извивайки се като дъга, се гмурва обратно във водата.

— Погледни го!

— Знаете ли, те могат да изскачат от водата със скорост 50–60 км/ч — казва ни капитанът.

Гаснещата светлина озарява лицето на Мишел. Той изглежда оживен и спокоен, отметнал глава назад, докато се смее. Аз също се засмивам. Хората около нас ръкопляскат и снимат с фотоапарати. Дори членовете на екипажа и старият морски капитан, стиснал цигара между устните си, са очаровани. Невъзможно е да не изпиташ радост при вида на тези същества. Всеки скок, направен просто за удоволствие и като прослава на самия живот, те наелектризира. Какъв финал! Какво спускане на завесата ти поднася природата за завършек на най-прекрасния, макар и странен ден, на най-прекрасното лято.