Маслиновата ферма

Опустошение

Скоро времето ще започне да се влошава. Нашествието от туристи с деца вече се оттегли, а с тях си отиде и онзи отчетлив, натрапчив мирис на плажно масло, който бе превзел плажовете на Ривиерата през последните два месеца. С Мишел обядваме на брега. Ранните есенни ветрове вече духат, гонят тежката лятна летаргия и предвещават смяната на сезона, носят и ароматния дъх на цветята от късното лято. Леки повеи повдигат и спускат хартиените салфетки на масата пред нас. Махам немирен кичур от лицето си и се оглеждам. На брега на границата с водата два жилави сетера лаят непрекъснато към двойка пенсионери с еднакви бански, които се плацикат лениво по гръб в топлото море. Далечни викове достигат до нас с приятния бриз. По-близо се виждат охранени тела с бронзов загар на скандинавци, холандци, германци, британци, чува се как бъбрят, поръчват питиета, палят цигари, мажат се един друг с плажно масло, а кротките вълни се плискат само на няколко метра от краката ни. С Мишел от седмици почти не сме се виждали. Със защитени от слънчеви очила очи гледаме през масата, но не се усмихваме. Мишел изглежда съсипан, има нужда от подстригване и почивка, а аз съм в шок от новината, която току-що ми е споделил. Някъде зад мен се чуват ритмични удари на топка в бухалка като от някакъв морски метроном. Време е за решение.

— Какво ще правим? — питам накрая.

Към нас пътува цял филмов екип. Снимките в Хамбург ще приключат след седмица, което означава, че целият керван — актьори, гримьори, костюми, оператори, осветители, електричари — ще се изсипе в този курорт по земя и въздух. Междувременно първата група от проектанти, дърводелци, администратори и т.н. вече е настанена в малък хотел, на три преки от крайбрежната алея. Трейлърите са добре посрещнати от всички международни телевизионни мрежи, свързани с продукцията, а момичето, което играе главната роля, е описвано като „чудо“ на екрана. Трябва да сме радостни. И бяхме, макар и малко уморени, поне така си мислех до тази сутрин.

Френската компания, която се включи, за да покрие дефицита, предизвикан от британската телевизия, е банкрутирала. Не са само те. В Париж през последните месеци около двайсет независими продуцентски компании бяха притиснати до стената и ние ще се присъединим към тях, ако не успеем да намерим решение на тази криза. Мишел научил новината преди три дни. Не ми казал нищо, а незабавно отишъл при банкерите си в Париж, които след много увещания се съгласили да платят и да осигурят продължаването на продукцията. Което точно сега означава, че заплати ще бъдат раздадени в началото на седмицата, но при едно условие.

— Какво е то? — питам аз, докато пред мен поставят чиния с прясно изпечени цвъртящи сардини, подправени с магданоз, а сервитьорката — хубава, загоряла от слънцето блондинка на средна възраст по шорти, ми долива розе в чашата.

— Да заложим фермата като гаранция.

— „Апасионата“ като гаранция? Не!

Глави с хубави прически се извръщат от близките маси, когато повишавам глас. Въздъхвам. И двамата сме изтощени.

Откакто взех Мишел от летището, поех по натоварения крайбрежен път, карах по острите завои в старото укрепено пристанище на Антиб и покрай обградените с палми вили в стил артдеко по носа, не съм спряла да говоря, без да си поемам дъх, за градинарските ми трудности, за подготовката за пристигането на момичетата, които летят по-късно днес. Това трябваше да е първият ни домашен семеен уикенд от седмици. Бях развълнувана. Приключих редакцията на сценариите си преди седмици, прекарвах дните в края на август, потънала в работа по градината, и исках да споделя своите новини.

— Cicadelles. Това са малки бели мухички, по-малки от молци. Навсякъде са и са опасни. Според Рене има местна епидемия. Снасят яйца по портокаловите ни дръвчета. Долната страна на листата е превзета и те са се обезцветили — цялата им зеленина е изсмукана. Третирах ги два пъти. Куашия също. Но никакъв ефект. Те просто отлитат и се настаняват някъде другаде. Движат се като меко светлосиво одеяло над терасите. Сега са по розите и бугенвилиите. Когато докоснеш цветята, усещаш, че са лепкави. Страхувах се, че ще нападнат и маслиновите ни дървета, но не са се доближили до тях. И точно когато започвах да се чувствам в безопасност от тях, открих paon — нали помниш онази болест по растенията, която Рене ни показа, когато ходихме във фермата край Кастелан? Сещаш ли се, каза ни да внимаваме, от нея листата стават жълти, с кръгли кафяви петна? Е, намерих тази гъбичка на девет от нашите маслинови дървета… Много си тих, Мишел. Говоря прекалено много. Толкова се радвам да те видя. Добре ли си?

И тогава той изплю камъчето. Тогава вече бяхме паркирали малката ми кола и пресичахме улицата към плажа, за да отидем в това кафене.

— Не можем да им дадем „Апасионата“ — повтарям. Гласът ми вече е по-тих, почти задавен, но категоричен. Зад тъмните очила в очите ми избиват сълзи.

Мишел взема чашата си с вино и отпива. Усмихва се на сервитьорката, която слага пармска шунка и зелена салата пред него.

— Merci.

Започваме да ядем, но вкусната риба ми се струва като картон.

— Ако нямаш нищо против по-късно да отидеш до летището да вземеш момичетата, аз ще звънна няколко телефона — казва Мишел. — Да видим какво друго мога да измисля.

— Например?

— Имам много контакти в Германия. Ще се опитам да продам сериала на някоя кабелна телевизия. Ще говоря с швейцарците. С детски канал в Италия. Още не знам, ще измисля нещо.

Момичетата разчистват масата след вечеря и тогава започва скандалът. Не знам какво го подпали. Чувствам се притеснена и дълбоко разстроена, защото решихме да ипотекираме „Апасионата“. Честно казано, нямаме избор. Заплатите трябва да се платят, да се посрещнат хотелските сметки. Каквито и варианти да успее да измисли Мишел, не можем да се справим с непосредствения проблем. Съгласихме се по въпроса в началото на вечерта и след това си обещахме да не говорим за него до неделя, когато ще отделим част от следобеда, за да подготвим документите.

И сега изведнъж се озоваваме около масата и започваме да си викаме. Аз лесно се паля, тъй като съм кибритлия по рождение; Мишел е по-уравновесен в емоциите си. Ванеса се нахвърля срещу мен и ми крещи нелюбезни думи, които ме стъписват.

— Не — заеквам аз. — Не, ти не разбираш.

Дали не говоря прекалено остро на човека, когото обичам? Дали не го обвинявам за случилото се, макар да знам, че не той е отговорен за затрудненията? Момичетата сигурно смятат, че аз съм виновна. Застават на страната на баща си, естествено. А аз си мислех, че сме семейство. Исках да вярвам в това. По-чувствителна съм към острите думи и обвиненията точно защото не съм им майка. Ако бяхме кръвни роднини, по-лесно щях да преглътна грубостта. И както съм застанала с кърпа за съдове в ръка, стиснала мазните чинии, се обръщам и избягвам в кухнята.

Хвърлям поглед назад с премрежени от сълзи очи и виждам гледка, която ми пронизва сърцето. Мишел е застанал в челото на масата и се взира в пода, устните му са свити и безмълвни, от двете му страни са дъщерите му, които са го прегърнали силно, главите им са притиснати към гърдите му. Оставям чиниите в мивката, без да ги мия, и се измъквам, за да се заровя под завивки и възглавници.

Всички спят. Капките роса по тревата блестят под ранното утринно слънце като кристалчета. Стъпалата ми са мокри от ходене по нея. В далечината пропява петел. Синьото небе е гладко като коприна. То милва наранените ми чувства.

„Ще задържат нотариалния акт на фермата, докато филмът бъде завършен и се натрупат достатъчно печалби, за да им върнем кредита, плюс лихвата, разбира се.“

Думите на Мишел от вчера отекват в ума ми. Сигурно и него го боли, колкото мен.

Седнала на един от многото ни каменни зидове, оглеждам мъгливите възвишения, поглъщам впечатляващия морски и планински пейзаж, а сърцето ми се свива болезнено. До това лято животът ни изглеждаше златен. Макар да нямаме и цент за ремонта му, макар да е потънало в романтични развалини, това място е великолепно, вълшебно. Не мога дори да си помисля да го загубим заедно с милионите мигове на лудо щастие.

Ела, нашето кученце, бута студения си нос към голите ми ръце, моли за внимание. Галя разсеяно меката ѝ червеникаво-кафява глава. Така и не намерихме Безименна. Пускахме обяви навсякъде. Тя просто си тръгна, изчезна от живота ни. Не можем да си представим дори как се е измъкнала. Трябва да е направила дупка някъде в оградата. Търсих я, с часове обикалях терасата, за да намеря изхода или някаква следа, но без успех. Все още обвинявам себе си. Макар че след изчезването ѝ се случи нещо необикновено. Може дори да го обявя за petit чудо.

Беше на рождения ден на баща ми преди две седмици, в горещо и душно пладне. Болеше ме от загубата му. Тръгнах по алеята, черпейки сили от птичата песен, за да взема пощата от кутията. Отключих голямата метална порта, която Мишел боядиса в същото Матисово синьо като жалузите на къщата, и там, свита като змия в сенчестия ъгъл сред ирисите, под сноповете бледосин саркофай, който обгръща кедровите дървета, лежеше друга овчарка. В един еуфоричен миг си помислих, че е Безименна, почерняла от кал и мръсотия, докато не видях, че треперещата кльощава твар е по-тъмна и по-дребна и беше немска, а не белгийска овчарка. Козината ѝ не бе толкова дълга. Протегнах ръка, но тя изръмжа свирепо към мен и аз си спомних за първата си среща с Безименна, която тогава бе наранена и объркана светлокафява топчица, страхуваща се да ми се довери. Какво правеше тук това куче, настанило се така пред портата, на километри от населено място? За миг си помислих, че духът на баща ми я е донесъл тук на рождения му ден, за да прави компания на малката ни Ела.

Наведох се ниско и тя се озъби, затова реших да я оставя на мира и отидох да взема пощата. Когато заключих портата, тя се изправи и се олюля на краката си. Беше нестабилна, куцаше, болеше я, но тръгна по алеята; сянка, която ме следваше, но от разстояние. Беше много мършава. Забързах към обора, изрових купата на Безименна и я напълних с късове месо, бисквити и вода. Предложих ѝ я, но овчарката отказа недоверчиво. Оставих храната на земята и се върнах в къщата, качих се горе в кабинета, откъдето през прозореца можех дискретно да я наблюдавам. Тя не докосна яденето, но полегна на земята на около три метра и се загледа свирепо в него, сякаш очакваше алуминиевата купа да се приближи и да я предизвика. Това ме накара да се усмихна. Тогава за първи път забелязах, че лявата ѝ страна и хълбокът са напълно плешиви. Зачудих се дали принадлежи на някого. Нямаше нашийник. Обадих се на ветеринаря.

Нямаше татуиран номер. Казва се Лъки. Или поне аз така я кръстих. Все още е при ветеринаря. Има вътрешни кръвоизливи, перфорация, стомашни проблеми, предизвикани от често ритане. Има и две счупени ребра, глисти и била много напрегната и нервна, което според доктора е следствие от непрекъснато малтретиране. Затова все още е при него. Преди да я вземем да я гледаме заедно с малкото кутре, той иска да е сигурен, че не е озлобена.

Смятам по-късно днес да отида да взема Лъки. Нямам търпение да я покажа на момичетата.

Уърдзуърт казва, че миналото, настоящето и бъдещето се сливат в желанието, което минава през всички тях. Тази сутрин през ума ми минава всичко, което сме постигнали, задоволството, което изпитвам тук, и любовта, която Мишел ми донесе, но бъдещето засега изглежда пълно с препятствия и страхове. И в този момент, с право или не, виня себе си.

До мен Ела започва да маха с опашка, когато две ръце се протягат, прегръщат ме силно и ме връщат в настоящето, измъкват ме от спомените и терзанията, от мислите за несигурното бъдеще. Ванеса е. Не казва нищо, нито пък аз. Само се прегръщаме силно. Слънцето грее през върховете на дърветата зад плоския покрив на къщата и започва да топли гърбовете ни, да ни лекува с обещанието си за новия ден.

Времето се разваля. Лек дъждец вали над хълмовете и прави морето синкаво, мъгливо и мътно. Мишел е на път, за да продаде нашия вече готов сериал. Работи всяка минута, дадена ни от Бог. Пътува с такова темпо, като че ли се опитва да спечели допълнителен ден, хващайки изгрева от двата противоположни края на планетата. Никога не спира, никога не си взема почивка. Държи се така, сякаш може да живее в този ритъм вечно, сякаш сме непобедими. Искам да му кажа, че ще се изтощи, ще се разболее, но знам, че подобни негативни изказвания само ще го извадят от строя. Искам да вярвам, че той е толкова силен и способен, колкото се мъчи да бъде. Искам да вярвам в мощта му, защото не смея и да помисля за алтернативите. Но най-вече си мисля, че трябва да се откажем от фермата, да я продадем, да я предадем на банката; да им я хвърлим в лицето, да се освободим. Но Мишел не се съгласява. Не иска и да чуе за това, не желае да го обсъжда.

— Ще се справим — казва ми непрекъснато, като че ли това е тайна мантра, която колкото повече повтаря, толкова по-вярна става, и той се моли да е така. Носи тежък товар. Тревожа се и се чувствам потисната, като го гледам. И виждам как мечтите ни се превръщат в пепел.

Куашия тръгва за Алжир. Готви се за пенсия в началото на следващата година. Заминаването му направо ме довършва. Нямам представа как ще се справя без него, но го лъжа, че ще намеря някой друг да ми помага, защото той си има семейство в Африка и аз не мога да го задържам повече.

— Ако имаш нужда от мен — казва той, когато идва време за сбогуване, — обади се в селското кафене comme d’habitude, както обикновено. Ще се върна.

Кимам и му пожелавам всичко хубаво; знам, че никога не бих направила това.

— Помни, че с теб сме роднини. Никога няма да те предам.

Пак кимам и го целувам по двете бузи, два пъти, и потискам напиращото желание да заплача.

Това вече се очертава като година на загуби.

Загуба. Страхът от нея ме преследва. Затова всяко сбогуване, всяка раздяла, без значение колко тривиална и кратка, ме разкъсва. Затова нямах куража да обичам, докато не срещнах Мишел.

— Поздрави жена си и децата — успявам да кажа. Никога не съм ги виждала, но Куашия говори за тях толкова често, та ми се струва, че сме стари приятели.

— Ти кажи на Мишел, че съм поръчал да спре да работи толкова много. Той е нужен тук.

Усмихвам се смело и се чудя дали има представа в каква голяма беда сме. Подозирам, че се досеща. Той има инстинктите на мъдър човек. Гледам го как се отдалечава по алеята, с кожена шапка на олисяващата си глава, как маха, докато върви, и ми хвърля онази негова топла беззъба усмивка.

Оставам сама във фермата и обмислям начини за спасяване на „Апасионата“, как да живея възможно най-скромно. Банката става все по-нетърпелива. Заплашва ни. Преследва ни редовно с официални писма, заявява, че ще вземе фермата и ще я пусне на търг. Тревогите не ми дават мира. Крача по плочките в стаите под косите лъчи на слънцето и по ветровитите тераси като изгубен призрак, който има да разгадава шифър, но не може да намери основната връзка между символите. Отново и отново страховете и отговорностите вгорчават мислите ми. В някои нощи, преди първи петли, будна от притеснения, притискам лице в стъклото и гледам луната, докато долу в най-далечната долина арабите се молят заедно със своя мюезин. Провикват се към Бог.

„Бройте и мен“, прошепвам.

Пиша от изгрев до късна вечер. Сама в старата скърцаща къща, пред запалени свещи и пукащи в огнището дънери, се взирам в библейската тъмнина. Разкази, детски книжки, синопсиси на сценарии. Не спирам да ровя и се изтощавам в опитите да променя лошия ни късмет.

И търся малки ежедневни радости, които да ме развеселяват. Скачам в замръзващия басейн, за да спася живота на давеща се пчела, мърдам крачетата ѝ на всички страни, както е полегнала по гръб на водната повърхност. Говоря дълго на изненадващо голяма цикада, която се появи извън сезона в банята и изглежда самотна като изгубена клонка. Осмелявам се да доближа двойка стършели, които се чифтосват в една от лехите. Той я е обгърнал и се движи ритмично, а тя гали малкото си черно лице на насекомо с предните крачета, докато внезапно не започва да издава силен пронизителен звук. Любовна песен, изпята със страст в топлия неделен следобед. Лъки също е истинско чудо. Нервна и сприхава, но вече не толкова много. Изисква дълго лечение с кремове и отвари, но козината ѝ започва да расте пак и тя се доказва като лоялно и обичливо куче пазач. Казвам ѝ колко съм ѝ благодарна за компанията, предаността и нуждата ѝ от мен, галя пухкавата малка Ела и я уверявам, че и към нея изпитвам същото.

Рене се отбива да погледне какво става с paon, който той няма да лекува сега, защото пръскането, което предлага — и на което аз абсолютно се противопоставям, понеже фермата ни е органична, — може да увреди плодовете. Дава ми купчина книжа, които е взел от Кристоф, собственика на мелницата.

— Какво е това?

— Формуляри, които трябва да се попълнят и да се пратят в Брюксел. Кристоф специално спомена името ти.

Взирам се в тях, самотна и демотивирана. Те изглеждат сложни и времеемки, като всички френски документи, затова ги пъхам в джоба на джинсите си.

— Не ги пренебрегвай, Каръл. За да подкрепи маслиновото производство тук, във Франция, Брюксел предлага на всеки oléiculteur финансова помощ. Всички ще получим определена сума.

Очите ми светват, вниманието ми е привлечено. Мисля си за нашата криза. Дали това е решението на проблемите ни?

— Колко? — питам.

— Е, няма да е със задна дата, но ако тази ферма произведе същото количество зехтин през идващия сезон като предишния, тогава може да получи около шестстотин франка.

Шестстотин франка! Няма и шейсет паунда. Той сигурно вижда разочарованието, изписано на лицето ми.

— Не е кой знае какво, но…

Свива рамене по прекрасния си провансалски начин, а лукавият му поглед ми дава да разбера, че е по-добре от нищо, което е вярно, разбира се.

— Ще ги попълня — усмихвам се. — Няма да забравя.

Преди да се качи в реното си, което е натоварено с най-големите и къдрави марули, които някога съм виждала, всяка с размер на лавандулов храст, той ми напомня, че не след дълго ще трябва да започнем да слагаме пак мрежи; идва нов сезон. Бърза разходка из терасите ни показва, че по дърветата вече растат твърди като куршуми маслини. Чака ни нова обилна реколта.

— С този добив може дори да изкараш седемстотин франка от Брюксел — шегува се той, докато се връщаме в колата му. — Искаш ли салата? — сочи към продукцията в краката си.

Клатя глава и обяснявам, че вече съм купила зелена салата и марули от пазара. Все пак не мога да се въздържа да не отбележа размера на неговите. Очите му светват от гордост и усещането за bonne affaire, докато обяснява, че гледа марулите на чужд terrain, където водата е безплатна, защото собственикът има свой личен водоизточник.

— И не забравяй — извиква той, когато си тръгва. — Не можем да се справим сами.

Факт. Без Куашия и в отсъствието на Мишел, което понякога продължава седмици, с Рене ще се нуждаем от допълнителна помощ. Бяхме благословени в началото, когато той и Куашия се появиха сякаш от нищото, а аз нямам представа как да намеря хора. Накрая решавам да напиша обява, annonce от четири реда, която да закача в местната épicerie, бакалия. Винаги съм харесвала този магазин, защото ми напомня за безбройните дюкянчета, в които ме водеха баба и дядо, когато бях селско дете в Ирландия. Там продаваха страхотно мляко в метални гюмове и ми се струваше, че предлагат всичко, за което мога да си помисля, особено бонбони. Множество стъклени буркани с бонбони във всички цветове на дъгата.

Едрата жена на собственика на местната épicerie, която отново е бременна, ме поздравява гръмогласно, хвърля поглед на обявата ми и ми казва, че няма нужда да я окачвам. Мога да взема техния помощник.

— Ами вие?

— Идва зима. Няма какво толкова да прави, освен да събира листа и да ги гори. Казва се Манюел.

— И го препоръчвате?

— Mais bien sûr, работи за нас от шест години.

Тя ми обяснява за почасовото заплащане и сумата, която му дават. Струва ми се, че мога да си позволя това — разходът щеше да се изплати от маслиновата реколта. Не мога да се сетя за никаква причина да не му предложа работата.

— Bon, ще му кажа да се приготви за работа при вас утре сутринта. Може да го карате с колата си.

Чувствам облекчение и се съгласявам, после продължавам с пазаруването. То включва дузина малки бутилки светла бира. Госпожата поклаща глава.

— Désolé — казва тя. — Свършиха.

Озадачена съм, защото поисках същото преди няколко дни и тя ми каза, че очаква доставка на следващата сутрин. Лятото отдавна си е отишло, така че туристите с изплезени езици вече не изпразват хладилниците на всеки магазин.

— Значи, не сте получили ново зареждане? — отбелязвам невинно. Тя ме поглежда смутено и тръгва да вземе кафето, което ми трябва.

— Не забравяйте Манюел — провиква се след мен, когато затварям вратата.

Връщам се за Манюел на следващия ден, както сме се уговорили, но не намирам никого и отивам в магазина да питам за него. Собственикът, който обикновено е много общителен тип и изпълнява ролята на търговец, boulanger и pâtissier, точно в момента е покрит с брашно, поглежда обвинително наедрялата си жена, след това изчезва в пекарната отзад, без да каже и дума.

— Вижте в бараката — промърморва госпожата и сочи към място в съседство, което никога не съм посещавала досега.

С лека изненада откривам, че не става въпрос за испанец или португалец, както съм очаквала, а за опърпан и загорял арабин, не по-едър от врабче, който в момента спи дълбоко върху купчина дърва. В краката му има малка вехта платнена торба. Повъртам се известно време край него.

— Манюел?

Той се стряска и започва да ругае на неразбираем език, след това се изправя несигурно на крака. Взира се в мен с изражение на виновно дете, после грабва торбата и я мята на рамо с решителност на човек, повеждащ мъже в атака.

Чак когато сяда до мен в колата и пали цигара, без да попита дали имам нещо против, забелязвам кървясалите му очи и подушвам алкохолния му дъх, който е толкова силен, че се боя да не се подпали от запалката му и да не ни изстреля към небесата.

Имам нужда от този човек, имам нужда нещата да се случат, мисля си отчаяно. Пазаруваме в този малък магазин на ъгъла, откакто сме се преместили. Госпожата не би ни натресла пияница, нали?

Оказва се, че би го направила.

Пристигаме във вилата и връзвам Лъки, защото Манюел отказва да слезе от колата, докато овчарката е на свобода, а той веднага иска да му покажа стаята му.

— Стая? — отвръщам троснато, защото никога не съм имала намерение да му осигурявам квартира.

Той вдига вехтата торба във въздуха и я хвърля, сякаш смята да се установи там, където тя падне, или да разбие някой друг прозорец.

— Трябва да си взема душ, след това ще започна работа — простенва той.

Аз съм объркана и несигурна какво е най-добре да направя. Дали да не го натоваря в колата и да го върна обратно в магазина? Дали да не пусна Лъки с надеждата, че ще избяга от ужас, като така реша напълно проблема? Или прибързвам? Решавам да му угодя, докато не говоря с госпожата по телефона. Защо не работи сега и не си вземе душ по-късно, питам аз. Той изсумтява, хвърля торбата на земята, рита я, пали един фас и пита:

— Какво искате да свърша тогава?

Оглеждам се отчаяно. Нищо, което да доведе до чупене и щети, мисля си; със сигурност не и подготовката на мрежите за маслините.

— Плевене — отвръщам и посочвам най-големите цветни лехи. Отвързвам кучето, докато Манюел не гледа, и ги оставям, а аз тръгвам към кабинета си, където ще мога да обсъдя въпроса с предишния му работодател на спокойствие.

Докато търся номера, осъзнавам, че макар да пазаруваме в малката épicerie от пристигането си тук, макар да сме участвали в коледните им томболи и да сме купили безброй огромни шоколадови великденски зайци, и в общи линии да сме в добри съседски отношения с това семейство, всъщност не съм забелязала името на магазина. Той е единственият на територията на поддържания частен имот на хълмовете зад нашия дом, но това не ми помага. Няма как да го разбера по друг начин, освен да се върна и да оставя Манюел тук сам. Постъпила съм безотговорно в това начинание и се ядосвам на себе си. А имам и толкова много своя работа, с която трябва да се захвана, че започвам тихичко да вия. Накрая бързо слизам по стълбите с намерение да му обясня, че ще се върна след няколко минути, но той не е в градината и не мога да го открия никъде.

— Манюел! — викам.

Лъки идва към мен на големи подскоци и с лай.

— Манюел!

Никакъв отговор. Накрая го намирам да се навърта като призрак в тъмнината на гаража ни, който няма прозорци. И тъй като колите ни са твърде стари, никога не държим в него превозни средства, а сме го напълнили догоре с градински инструменти и сме сложили вътре един стар, но полезен хладилник.

— Какво правиш? — питам ядосано.

— Търся мотика — обяснява той. Посочвам към ключа за осветлението и поемам бързо надолу по алеята, за да стигна, преди магазинът да затвори за обедна почивка. Тази épicerie е от онези малки семейни фирми, които затварят от обяд чак до четири следобед. Когато пристигам, вече е затворено. Чукам на вратата и викам. Никой не отговаря. Отивам отзад при бараката и започвам да удрям с юмрук по стъклената врата. Пак никакъв отговор. Само няколко минути след дванайсет е, но мястото е тихо като изоставен кораб. Разгневена, се мятам в колата и поемам обратно към фермата. Манюел пак никакъв го няма. Торбата му, която хвърли на една от терасите, също е изчезнала. Единственият знак, че изобщо някога е идвал, е мотиката, която намирам в лехата, запокитена небрежно върху вече клюмнал сноп лилиуми. Никакво плевене не е имало. Викам го по име няколко пъти, надничам в гаража, но не го намирам. Сигурно си е тръгнал, може би подгонен от страха от кучето. Лъки се е проснала по гръб на една от терасите и доволно вдишва и издишва. Малката Ела дреме, опряла глава на корема на другарчето си. Връщам се към писането си с огромно облекчение. Всичко приключва с много по-малко последствия, отколкото съм се опасявала.

Мишел е в Париж и аз се опитвам неуспешно да се свържа с него по телефона. Като се има предвид огромните размери на кризата, в която се намираме, и естествената ми склонност към тревожност, съм притеснена, че нещо не е наред. Звъня в офиса му и питам асистентката му дали е там. Тя няма представа.

— Кога за последно го видя? — питам умолително, като се старая тревогата да не проличи в гласа ми и да не хвърлям в паника екипа му.

— Вчера сутринта.

— Какво? И оттогава не е идвал в офиса… Всичко наред ли е?

Изабел, стабилна и уравновесена жена, не може да разбере защо съм толкова притеснена. Вероятно работи от студиото си, предполага тя. Но аз му звънях и никой не отговори. Мишел така и не си сложи телефонен секретар в малкото студио, където спи, когато е в Париж, защото иска да си го запази като лично пространство. Прекарва безкрайно много часове на телефона и винаги е твърдял, че има нужда от това убежище. Говорим толкова често през деня, че преди никога не е било проблем. Но сега съм разтревожена. Моля Изабел да му каже да ми се обади, когато дойде. До вечерта нямам никакви вести и отново опитвам да звънна в студиото. Пак никакъв отговор, а в офиса не са го виждали цял ден. Вероятно е бил по срещи някъде другаде, е последното обяснение на Изабел.

— И не мислиш, че трябва да отидеш до студиото и да разбиеш вратата? — настоявам аз.

Тя очевидно намира идеята ми за нелепа.

— Работя за него — отвръща язвително. — Нямам навика да разбивам вратите на шефовете си.

— Не, не, разбира се, че не. Извинявай, че те обезпокоих.

Връщам слушалката на мястото ѝ, но знам, че ако всичко беше наред, Мишел щеше да ми се обади. Нещо трябва да се е случило. Ако се е наложило да замине по спешност, щеше да се обади. Така че какъв е проблемът и как да се свържа с него?

Докато седя на терасата, измъчена от тревога, и се опитвам да събера сили от зимния залез, неочаквано се появява Рене. Боже, колко се радвам, че го виждам! Както обикновено, той идва с малък подарък. Буркан със смокиново сладко, кафяво и гъсто, направено от собствените ни смокини. От осем дървета в имота с Куашия събрахме 200 килограма плодове в края на септември и началото на октомври, преди той да си тръгне. Благодаря на моя среброкос приятел и му предлагам чаша бира, като се опитвам да скрия болката си. В задънена улица съм. Куашия си отиде, няма кой да се грижи за кучетата и мисля, че независимо дали имам, или нямам пари, трябва да отида до Париж.

— Вино или бира, което е по-лесно — казва той и се настанява доволно на градинската маса на горната тераса, за да се наслади на питието си. Обича да го прави. Има ключ от портата и от време на време се отбива да убие по час, да си поговорим малко, да разкаже някоя друга история и да се наслади на залеза в опушено оранжево.

Тръгвам към хладилника в гаража, за да взема бира и бутилка розе. За мое учудване, хладилникът е празен, вътре са останали само една-две бутилки вино; и със сигурност е обрана всичката бира. Озадачена, изваждам единствената останала бутилка розе. Знам, че съм под стрес, но със сигурност си спомням, че купих стек бира от местния супермаркет предната вечер, когато в нашата épicerie нямаше. Като се има предвид състоянието ми, може да съм забравила да го сложа в хладилника. Опитвам да си спомня къде съм го оставила. Може би в багажника? И тогава си спомням Манюел, за когото напълно съм забравила след всичките ми притеснения от неочакваното изчезване на Мишел. Нехранимайкото трябва да е изчезнал с нашата „Стела Артоа“! Връщам се и се извинявам на Рене, поднасям вино и чиния от нашите маслини.

— Изглеждаш уморена — отбелязва той. — Нали не си забравила да изпратиш онзи формуляр?

— Какъв формуляр?

— За маслините.

А, да, формулярът. Да, уверявам го, попълних го, подписах го и го пратих на Мишел за подпис, а след това той ще го препрати в Брюксел. Готов е.

Вдигаме чаши с обичайния френски поздрав à la tienne, за твое здраве, и отпиваме.

Тъкмо се каня да го помоля да храни кучетата и да държи крепостта няколко дни, докато аз отида до Париж, ала съм прекъсната от силен рев. Учудени, се обръщаме към втората площадка, откъдето идва звукът.

— Това е глиган — простенвам аз.

Рене клати глава.

— Не мисля.

— Какво може да е тогава?

— Най-добре да отидем да видим.

Оставяме питиетата си на масата и тръгваме през буйната трева, храстите и плевелите. Поради липса на средства и проливните дъждове през тази есен, втората площадка се е превърнала в по-мека версия на джунглата, която беше, когато открихме „Апасионата“. Тъжна гледка. Лъки и Ела крачат по петите ни. Лъки лае бясно, но странният рев е спрял и не можем да го проследим. Рене предполага, че е приклещено животно.

— Приклещено в какво? — питам малко отбранително. Аз съм пълен противник на лова и когато за първи път оправихме това парче земя, лично се погрижих всеки капан, погребан под треволяците, да бъде премахнат и изгорен, а ако е изработен от някакъв смъртоносен метал, хвърлен в коша за боклук и изнесен от имота.

Не минава много време и се натъкваме на източника на рева. Манюел, в чиито мошенически вени не тече и капка латинска кръв, се е проснал на земята и се е скрил от света под нашето разперено лаврово дърво. Главата му е подпряна на торбата и той блажено хърка. А около него като съзвездие са пръснати празните ни бирени бутилки.

— Diable — ухилва се Рене. — Кой е той?

— Трябваше да ти бъде помощник за беритбата на маслини — засмивам се аз и набързо му разказвам историята на Манюел.

Вдигаме го помежду ни и го повличаме през тревистата местност, през цялата градина чак до реното на Рене, където го оставяме в отворената кола. Дъхът му е като на огнедишащ дракон.

— Да довършим онази бутилка — предлага Рене с кикот. — Заслужихме си я. И след това ще го върнем в бараката му.

И точно така правим. Манюел дори не помръдва при цялата операция.

По време на малката ни разходка до нашата épicerie Рене се съгласява от следващия ден да поеме кормилото във фермата и ме уверява, че няма за какво да се тревожа. Благодаря му и започвам да се изкачвам по хълма. Тогава той се провиква след мен:

— Искаш ли да потърся някого, който да помогне за маслините?

— Ще ти кажа утре — отвръщам, все още прекалено разстроена, за да мисля и за това.

Горе в къщата телефонът звънва. Изабел е, която ми казва, че Мишел е болен. Знаех си.

Кучетата са нахранени за тази вечер, затова се обаждам на Рене, който тъкмо се е прибрал, и му казвам, че заминавам за летището и възнамерявам да хвана последния самолет за Париж тази вечер. Обещавам да се върна при първа възможност.

Париж е мокър и зимен. Уличните светлини се пречупват през дъжда и хвърлят отблясъци във всички цветове на дъгата. Докато пристигна до гарсониерата му, вече минава единайсет и Мишел е в леглото, свит одве от болка.

Шокирана съм от гледката, но потискам желанието си да го разпитвам какво не е наред. Разбирам, че му е прилошало вчера сутринта, по време на среща с адвоката му. Адвокатът повикал свой приятел лекар, който, след като направил някои изследвания, пратил Мишел у дома и му обещал да се обади веднага щом има новини.

— Защо не ми звънна? — успявам да кажа.

— Не исках да те тревожа.

Въздържам се да спомена, че мълчанието му през последните четиресет часа ме е докарало до ръба на нервна криза. Вместо това се мушвам в леглото до него, прегръщам го и се опитвам да заспя.

Специалистът се обажда някъде призори. Всъщност заради надвисналото сиво небе изглежда, все едно денят е още далеч. Иска Мишел да отиде в клиниката предобед. Усещам как нещо в мен се свива.

— Каза ли защо?

Мишел клати глава. Настоявам да отида с него. Отначало той не иска и да чуе, но аз съм непреклонна. Мишел не е от хората, които зарязват работата си. В няколкото случая на обикновена настинка или дребен здравословен проблем, на които съм била свидетел, той просто не обръща внимание. Не приема и дори не признава никаква форма на физическа слабост. Това няма да е лесно за него. Нито за мен. Аз съм малко по-добре, но мразя болници. Сигурно съм най-големият страхливец на света, когато става въпрос за кръв, едва понасям серните и алкалните миризми на мехлемите, тинктурите и дезинфектантите. Онези дълги тесни коридори ме карат да потръпвам. Проснатите по гръб тела на носилките ми докарват гадене и плашат всичките ми сетива. Но искам да съм там. Не съм готова да стоя цял ден в студиото и да си гриза ноктите.

Макар Мишел да е решен да пътуваме с метрото — казва, че такситата не са ни по джоба, — махаме на такси, защото аз настоявам яростно, а той, честно казано, е прекалено слаб, за да спори.

Лекарят е млад красив мъж със сърдечно и вдъхващо спокойствие поведение. Води ни към кабинета си и осведомява Мишел, че иска веднага да започне серия изследвания. Мишел изпитва такива болки в стомаха, че едва говори. Редят се много френски думи, особено медицински термини, които не разбирам. Имам десетки въпроси, но почти нищо не казвам. Отвеждат Мишел, а аз оставам сама в кабинета.

Не са минали и шест месеца, откакто седях край леглото на баща си. Споменът се връща и се опитвам да го прогоня, защото е прекалено ужасяващ. Ставам и започвам да крача из стаята. Често отварям вратата и надничам по коридора, където силуети в бяло влизат и излизат бързо през други отварящи се и затварящи се врати. Много от тях са с маски на лицата и носят клипбордове. Нямам представа къде са отвели Мишел. Изведнъж усещането, че съм на чуждо място, отново ме обзема и се разтрепервам.

Обичам този мъж с всяка фибра на тялото си. Не мога да понеса да го загубя. Внезапно ме спохождат мъчителни мисли за баща ми, за смъртния му одър и погребението му. Страхът ме поглъща. Мисля си, че трябва да се стегна. И тогава лекарят се връща. За да ми даде информация и да ми обясни картинката.

— Толькова зажелявам, че не говори английски — изрича той извинението си на ужасен английски и с усмивка на лицето.

Кимам, без да го поглеждам, защото се срамувам от желанието си да се разплача, защото ужасно се страхувам и защото се чувствам като най-безполезната жена на света. Ако това беше филм и играех роля, щях да се държа. Да демонстрирам планини от контролирана енергия, да съм силна и кротка; да съм камъкът, който крепи този брак. Или може да съм другата крайност — алкохоличката, която не може да се овладее; такива роли ми предлагат често напоследък. В реалния живот обаче не съм нито едното, нито другото, просто съм обикновена, незначителна, изгубена в лабиринта на свят с друг език и в ситуация, върху която нямам контрол и не виждам никакви знаци, които да ме водят напред.

Лекарят започва да ми обяснява за какво изследват Мишел, но думите са дълги и неразбираеми и не мога да следя мисълта му, докато не разпознавам една и не се хващам за нея, сякаш съм простреляна: рак.

Правилно ли съм разбрала? Напоследък през повечето време преминавам от френски на английски с такава лекота, с каквато се преобличам, но има случаи като този, когато изпадам в паника и езикът става неразбираем за мен. Сякаш гледам отвън навътре — като нощна пеперуда, която пърха иззад стъклото с намерението да стигне до светлината. Вместо да общувам, се чувствам изгубена и не мога да схвана какво се случва. Отчаяно искам да съм сигурна и повтарям думата. Веднъж, после пак.

— Трудно ви е, п’est-ce pas?

Кимам.

— Опитвам се да ви кажа, че не мислим, че има рак, но трябва да проверим, поп? Елате с мен.

И ме повежда по коридор след коридор към автомат за кафе, чай и други напитки. Вади монета от пет франка и пита как пия кафето. Не мога да си спомня. Той ми поръчва express. Точно в този момент иззад летяща врата се появява алуминиева количка на големи черни колела, следвана от младо изрусено момиче, тънко като вейка, което ми предлага да си избера кроасан, pain au chocolat, багета с шунка или със сирене. Лекарят сяда до мен и двамата закусваме. След това ме отвежда в тих ъгъл, слага мило ръка на рамото ми и се забързва да си върши работата.

Денят минава бавно, струва ми се безкраен. Когато съм прекалено изтощена от молитви, се разведрявам със списък от вълшебни моменти, за да не се чувствам сама.

Дълги топли вечери: връщам се у дома в официална рокля след вечеря на фестивала в Кан, чувам песента на славеите, която звучи лирично под обсипаното със звезди небе. Танцуваме под музиката им на терасите, леко обвили ръце един около друг, и главата ми е полегнала върху бялото копринено сако на Мишел.

Летни недели, в които оставаме само двамата, плуваме заедно голи в басейна, в най-големия лазурносин спасителен пояс — подарък за рождения ден от мен за Мишел, през пръстите на ръцете и краката ни се процежда вода. Жегата пари гърбовете ни, но ние се носим върху възглавничка от блаженство. Вкусът на хлор по устните ни. Бялата плът там, където часовници и пръстени са крили сантиметри от кожата от слънцето.

Хладни бели ленени чаршафи, които поемат тежестта на загорелите ни тела.

Бележките, които си пишем на своите си езици всеки път, когато се разделяме, дори и за няколко дни.

Куплети от песни, които си пеем един на друг: „Имаш толкова сладък вкус, че мога да изпия цял стек от теб“ и „Когато имаш нужда от някого, когото да обичаш, не ходи при непознати, любими, ела при мен“.

Сбогувания на летища и след това страстни целувки през уикенда, които показват колко много сме си липсвали.

Как Мишел оцветява всяка скучна вещ в ярки цветове, дори макарите на маркучите — всички във вдъхновяващи контрастни краски. Когато живеел близо до нашата ферма, Пикасо бил недоволен от един електрически стълб, който му развалял гледката. От електроснабдяването отказали да го махнат, затова той го изрисувал във всички цветове на дъгата. И ние имаме един такъв, който Мишел възнамерява да украси по същия начин.

Една врата се отваря. Вече е ранна вечер. Лекарят се връща. Скачам на крака и се опитвам да разгадая изражението му с надеждата да науча новините. Той не говори направо и аз се страхувам от най-лошото. Стомахът ми се свива.

— Как е той? Къде е?

— Идва след пет минути, облича се.

Всичко вече е ясно. Мишел страда от лека форма на дивертикулит, в начален стадий, вероятно болестта е причинена от стрес и със сигурност се е изострила от напрежението. Лекарят е уверен, че може да се излекува с много почивка, никаква работа и много стриктна диета, без вино и нищо, което да дразни нервната система на Мишел. Ако след всичко това няма подобрение, може да се наложи операция. Най-добрата новина е, че няма нужда да го приемат в болница. Може да се прибере у дома. Веднага.

По пътя обратно към студиото Мишел дори не оспорва избора на такси. Много е тих. Изтощен от тръбите и машините.

По време на вечеря — пилешки bouillon и минерална вода — обсъждаме положението, в което се намираме. С обичайната си упоритост, която в този момент бих могла да определя като инат, Мишел настоява, че ще си почине през уикенда и ще се върне на работа в понеделник. Не искам и да чуя за това и започваме да се джафкаме, докато присвиване в стомаха не напомня и на двамата, че той се нуждае от спокойствие.

Добрата новина е, казва ми той, че сериалът се предлага в цял свят. С няколко добри продажби можем да освободим фермата от ипотеката. Усмихвам се окуражително, но битката за отстояване на „Апасионата“ вече не ми е приоритет. В края на краищата, колкото и вълшебно да е това място, можем винаги да намерим друга ферма, друг имот, и да започнем отначало. Важно е да пътуваме заедно, а не точките на отпътуване или на пристигане.

Някога — което вече ми се струва много отдавна — мечтаех за убежище сред природата, за райско кътче, което да гледа към спокойно синьо море. Представях си как приятелите и роднините ми си почиват в моята райска градина, как споделят и се чувстват омиротворени, място, където творците творят и любовниците се обичат. Но картината беше неясна, само мечта, в която точките не бяха свързани, докато не срещнах Мишел. Тогава тя започна да набира мощ. Да придобива форма, да се появяват светлини и сенки, ритъм, плът. Заедно, със силата на нашата страст и креативност, ние вдъхнахме убедителност, цвят, аромати, радост в този размазан образ. Заедно открихме как да живеем нов живот. Това, което разцъфна от тази мечта, е много повече от тухлите и хоросана, дори от най-красивите перлени терасирани маслинови горички. Нашият рай е в дълбочината на нашата любов един към друг. Нейната комплексност и щедрост. Нашата страст и общуването ни, нашето доверие, отдаденост и споделяне. А до какви географски точки ще ни отведе съвместното ни пътуване, вече не е важно.

В каквото и да вярва Мишел със своята неотстъпчива решителност аз подозирам, че шансовете ни да запазим „Апасионата“ са малки. Но колкото и да е болезнено, вече съм готова за загубата. Готова съм да видя как нашата странна запусната ферма ще бъде завладяна от банкери, които, въпреки строгите си познания за числата, не могат да изчислят богатството във всеки сребрист лист, във всеки златен портокал, в блясъка на капките роса, които рано сутрин се струпват на гроздове по листата и ярките цветчета. Започнахме това начинание от нищо. То се крепеше на любов и упоритост. Можем пак да го направим ако се наложи. В процеса на това откривателство смених няколко кожи: отърсих се от силната амбиция, материализма, нуждата да контролирам живота си. Уча се да се отказвам от разни неща и се чувствам по-силна. Сърцето ми намери друго сърце.