Наръчник на оптимиста

Може да си поделим зърнена закуска

На връщане от кабинета на Клиф питам мама дали според нея най-добрият начин да се отърва веднъж завинаги от Тифани е като я поканя на среща. Мама възразява:

— Не бива да се мъчиш да се отърваваш от никого. Имаш нужда от приятели, Пат. Всеки има нужда.

Не отговарям. Боя се, че мама си въобразява, че ще се влюбя в Тифани, защото винаги когато нарече Тифани моя приятелка, се усмихва особено и погледът й се изпълва с надежда. Това страшно ме дразни, защото тя единствена от цялото семейство не мрази Ники. Мама винаги ме гледа през прозореца, когато излизам да тичам. Знам го, защото като се върна, ме закача:

— Видях, че приятелката ти пак дойде.

Мама свива в алеята, паркира и казва:

— Ако решиш да поканиш приятелката си на вечеря, ще ти дам пари назаем.

И пак начинът, по който казва „приятелка“, ме кара да потръпна в лошия смисъл на думата. Не й отговарям нищо, а тя прави възможно най-странното — изкикотва се.

Приключвам с вдигането на тежести за този ден и си нахлузвам чувала за боклук. Докато загрявам на моравата, виждам как Тифани подтичва напред-назад по улицата и ме чака. Казвам си, че трябва да я поканя на вечеря, за да сложа край на това безумие и да мога пак да тичам на спокойствие, но вместо това просто започвам кроса си, а Тифани ме следва.

Тичам покрай гимназията, надолу по Колингс авеню до Блек Хорс Пайк, свивам наляво и после още веднъж към Оуклин, тичам по Кендал Булевард до средно училище „Оуклин“, нагоре покрай Менър Бар до Уайт Хорс Пайк, завивам надясно и после наляво към Кътбърт и после тичам на запад към Уестмонт. Стигам до закусвалнята „Кристал лейк“, обръщам се и тичам на едно място. Тифани прави същото, впила очи в краката си.

— Здрасти — казвам й. — Искаш ли да вечеряме в тази закусвалня?

— Тази вечер ли? — пита тя, без да ме поглежда.

— Да.

— В колко часа?

— Ще трябва да дойдем пеш, защото не ми е разрешено да шофирам.

— В колко часа?

— Ще те взема в седем и половина.

И след това става нещо удивително: Тифани просто ме зарязва и продължава да тича, а аз не мога да повярвам как така най-после ме е оставила на мира. Толкова съм щастлив, че променям маршрута си и пробягвам поне двайсет и пет километра вместо петнайсет, и когато слънцето залязва, иззад облаците на запад се показват лъчи. Приемам го за добра поличба.

Прибирам се и съобщавам на мама, че ще ми трябват малко пари, за да изведа Тифани на вечеря. Майка ми се опитва да прикрие усмивката си и донася чантата си от кухненската маса.

— Къде ще ходите?

— Закусвалня „Кристал лейк“.

— Значи четирийсет долара би трябвало да ти стигнат.

— Да, предполагам.

— Ще ти ги оставя на кухненския плот.

Вземам душ, слагам си дезодорант, пръскам си от одеколона на баща ми, обувам си кафявите панталони и тъмнозелената риза, която мама ми купи вчера от „Гап“. По някаква причина майка ми систематично ми обновява целия гардероб — и всяка нова дреха е от „Гап“. Слизам долу и мама ми казва да се загащя и да си сложа колан.

— Защо? — питам, понеже всъщност ми е все тая дали ще изглеждам прилично, или не. Просто искам веднъж завинаги да се отърва от Тифани.

Но когато мама изрича: „Моля те“, се сещам, че се старая да бъда мил вместо прям — пък и го дължа на майка ми, след като ме спаси от лошото място — затова се качвам на горния етаж и си слагам кафявия кожен колан, купен ми по-рано тази седмица — пак от мама.

Мама влиза в стаята ми с кутия за обувки в ръце:

— Сложи си хубави чорапи и пробвай тези обувки.

Отварям кутията и виждам чифт скъпарски кафяви мокасини.

— Джейк каза, че всички мъже на вашата възраст ги носят — обяснява мама.

Обувам мокасините и се поглеждам в огледалото: установявам колко съм отслабнал и си помислям, че изглеждам елегантен, почти колкото малкото си братче.

С четирийсет кинта в джоба тръгвам през Найтс Парк към дома на Тифани. Тя ме чака на тротоара, но виждам как майка й надзърта през прозореца. Погледите ни се срещат и госпожа Уебстър бързо се прикрива зад щорите. Тифани не ме поздравява и тръгва още преди да съм се спрял до нея. Носи розова пола до коляното и черна блуза. Изглежда по-висока заради сандалите с платформи, а косата й е леко бухнала около ушите и пада по раменете. Малко е прекалила със спиралата за мигли и устните й са прекалено розови, но трябва да призная, че изглежда страхотно. Решавам да й го кажа:

— Леле, много си хубава тази вечер.

— Харесват ми обувките ти — казва тя в отговор и след това вървим половин час, без да разменим нито дума.

Сядаме в сепаре в закусвалнята и сервитьорката ни носи по чаша вода. Тифани си поръчва чай, а аз казвам, че водата ми е достатъчна. Докато чета менюто, се тревожа дали парите ще ми стигнат. Знам, че е глупаво от моя страна, защото имам две двайсетачки, а повечето неща са под десет долара, но нямам представа какво ще си поръча Тифани, вероятно ще иска и десерт, а не бива да забравям и бакшиша.

Ники ме научи да давам големи бакшиши; тя казва, че сервитьорките работят много за малко пари. Ники го знае, защото в колежа работеше като сервитьорка — докато учехме в Ла Сал — затова вече винаги давам големи бакшиши, за да компенсирам за миналото, когато се карах с Ники за няколко долара. Твърдях, че петнайсет процента е предостатъчно, след като на мен никой не ми дава бакшиш, независимо колко добре си върша работата. Сега вярвам в големите бакшиши, защото се упражнявам да бъда мил вместо прям. Докато чета менюто, си мисля: „Ами ако не ми останат достатъчно пари за щедър бакшиш?“.

Обзет от силна тревога, не чувам какво си поръчва Тифани, а сервитьорката ненадейно пита:

— А за вас, сър?

Оставям менюто, а Тифани и сервитьорката ме гледат едва ли не притеснено. Затова поръчвам:

— Зърнена закуска — защото видях, че струва само два долара и двайсет и пет цента.

— А мляко?

— Колко струва то?

— Седемдесет и пет цента.

Значи мога да си го позволя, така че казвам:

— Да, моля — и връщам менюто на сервитьорката.

— Това ли ще бъде?

Кимвам, сервитьорката въздъхва дълбоко и ни оставя.

— Ти какво си поръча? Не чух — питам Тифани, като се мъча да звуча възможно най-учтиво, но тайно се тревожа дали парите ще ми стигнат за добър бакшиш.

— Само чай — отвръща тя.

После и двамата гледаме през прозореца към колите на паркинга.

Донасят кутийката със зърнена закуска, отварям я и изсипвам съдържанието й в купичката, която закусвалнята ми предоставя безплатно. Млякото идва в миниатюрна каничка; изливам го върху кафявия корнфлейкс и захаросаните стафиди. Побутвам купичката към средата на масата и предлагам на Тифани да ми помогне да я изям.

— Сигурен ли си? — пита тя и когато кимвам утвърдително, взима лъжицата си и започваме да ядем.

Сметката пристига — четири долара и петдесет и девет цента. Подавам на сервитьорката двете двайсетачки, а тя се засмива, поклаща глава и пита:

— Ресто?

— Не, благодаря — отговарям, мислейки си, че Ники би искала да дам голям бакшиш.

В това време сервитьорката се обръща към Тифани:

— Скъпа, май не съм го преценила правилно. Елате пак в най-скоро време. Обещавате ли?

Явно жената е доволна от бакшиша си, защото почти подскача на път към касата.

Тифани не продумва, докато вървим към къщи, затова и аз си мълча. Стигаме до къщата й и аз казвам, че съм прекарал чудесно.

— Благодаря ти — подавам й ръка, та Тифани да не си помисли нещо друго.

Тя поглежда ръката ми, а после и лицето ми, но не подава своята. За момент ми се струва, че пак ще заплаче, но вместо това пита:

— Помниш ли, като ти казах, че може да ме чукаш?

Кимвам бавно, защото ми се иска да не си го спомнях толкова ярко.

— Не искам да ме чукаш, Пат. Ясно?

— Добре — кимвам.

Тя заобикаля къщата на родителите си и ме оставя сам.

Прибирам се и мама ме пита развълнувано какво сме вечеряли; като й казвам за зърнената закуска, тя се засмива:

— Не, сериозно, какво ядохте?

Пренебрегвам въпроса й, прибирам се в стаята си и се заключвам.

Лягам си, взимам снимката на Ники и й разказвам за срещата си и за това какъв хубав бакшиш дадох на сервитьорката, и за това колко тъжна изглежда Тифани, и как нямам търпение изпитателният срок да приключи, та ние двамата с Ники да си поделяме зърнена закуска в някоя закусвалня и после да вървим в хладната септемврийска вечер. И отново заплаквам.

Заравям лице във възглавницата, за да не чуят родителите ми, че плача.