Наръчник на оптимиста

Нуждая се от голяма услуга

На Нова година, след като черпи с неограничени количества бира всички около нас, Джейк успява да си размени мястото с човека пред мен; Джейк сяда на неговата седалка и подпира гипсирания ми крак на рамото си, та да мога да седна да гледам мача срещу Соколите.

Няколко минути след началото старши треньорът Анди Рейд вади титулярите, а говорителят обявява, че Далас някак са загубили от Детройт, тоест Птиците са победили в Източната дивизия за пети път през последните шест години и настоящият мач е безсмислен. Всички на стадиона аплодират и се прегръщат, и е трудно да останеш седнал.

Щом титулярните уайд рисивъри няма да участват, надеждите ми за Ханк Баскет се увеличават и той наистина улавя няколко топки още през първото полувреме, като всеки път ние със Скот и Джейк празнуваме прекомерно, защото нося фланелката на Баскет върху зимното си яке и на всички ни харесва да подкрепяме новобранеца.

На полувремето Орлите водят със 17–10 и, представете си, Скот решава да си тръгне с обяснението, че обещал на жена си да се прибере за новогодишната вечер, ако Каубоите загубят и мачът на Орлите се окаже безсмислен. Упреквам го, задето ни зарязва и се изненадвам, че брат ми не се присъединява към мен. Но скоро след като Скот си заминава, и Джейк се обръща към мен:

— Слушай, Пат. Кейтлин настоява да отидем на едно много официално празненство за Нова година в хотел „Ритенхаус“. Беше ми бясна, че ще ходя на мач днес, та си мисля да тръгна по-рано и да я изненадам. Но не искам да те оставям сам с гипсирания крак и тъй нататък. Та, какво ще кажеш да тръгваме?

Шокиран съм, пък и леко ядосан.

— Искам да видя дали Баскет ще отбележи втория си тъчдаун — казвам. — Но ти тръгвай. Аз ще остана тук с всички истински фенове на Орлите — тези, които ще гледат мача до края.

Не е много мило от моя страна, особено като знам, че Кейтлин сигурно вече е облечена и чака Джейк да се прибере, но аз наистина се нуждая от брат си, за да ме изведе от „Линк“ с патериците. Имам предчувствие: през второто полувреме Баскет често ще получава топката, пък и съм сигурен, че Джейк всъщност иска да види мача докрай; може би ще успее да се извини с психичноболния си брат, задето е закъснял за новогодишното парти на Кейтлин; дали пък Джейк не иска и не се нуждае именно от това.

— Бира! — провиквам се към продавача, който тъкмо минава покрай нашата редица.

Когато спира до нас, казвам:

— Мога да изпия само една бира, защото този тук смята да зареже сакатия си, душевноболен брат, за да иде в хотел „Ритенхаус“ и да лее шампанско с разни типове в смокинги, на които не им пука за Орлите.

Брат ми ме поглежда все едно съм го фраснал в корема, но след секунда вади портфейла си.

— Добре де. Майната му. Дай две бири — предава се Джейк и аз се усмихвам, докато брат ми се премества на мястото на Скот и ми помага да си облегна крака на празната седалка отпред.

През второто полувреме Баскет продължава да улавя пасовете на Ей Джей Фили и в началото на последната четвърт любимият ми играч изтичва в аут, улавя топката и бяга покрай страничната линия осемдесет и девет ярда за втория тъчдаун в кратката си кариера. Джейк ми помага да се изправя и всички в нашия сектор пляскат дланите ми и ме тупат по гърба, защото над якето си нося фланелката на Баскет, подарък от брат ми по случай излизането от лошото място.

По-късно научавам, че Баскет е първият играч на Орлите, уловил два паса за тъчдаун от над осемдесет ярда в един сезон — голямо постижение, независимо че номер 84 тази година не беше ключов играч.

— А ти искаше да си тръгнем — обръщам се към Джейк.

— Давай, Баскет! — провиква се той и ме прегръща през рамо.

След като резервите на Орлите печелят последния мач от редовния сезон, Птиците приключват с десет победи и шест загуби и си осигуряват поне един домакински плейофен мач. С помощта на патериците и на Джейк излизам от „Линк“, докато той ми проправя път с викове:

— Минава сакат! Минава сакат! Направете път!

Срещаме компанията на Клиф чак когато стигаме до шатрата на дебелаците и автобуса на Инвазия от Азия. Нашите приятели ни поздравяват със скандирания за Баскет, защото номер 84 днес постигна рекорд в кариерата си с улавяния от 177 ярда и тъчдаун от 89.

Имаме да разискваме плейофите и на никого не му се тръгва, така че пием бира и обсъждаме осемте победи и осемте загуби на Великаните, с които Птиците ще играят в първия кръг. Клиф ме пита дали очаквам нашите да победят Великаните и аз заявявам на терапевта си:

— Орлите не само ще спечелят, ами и Ханк Баскет пак ще направи тъчдаун.

Клиф кимва и ми се усмихва:

— Ти го знаеше още преди началото на сезона: Ханк Баскет е човекът!

Джейк си тръгва пръв, защото с Кейтлин трябва да ходят на онова новогодишно парти в хотела и всички му се смеем, че е мъж под чехъл; но макар да ни зарязва заради жена си, аз го прегръщам и му благодаря, задето остана и задето ми подари сезонен билет, и задето ми купи и билети за плейофите, а те са доста солени. И знам, че Джейк ми е простил за пропуснатия заради мен втори мач с Далас, защото и той ме прегръща и казва:

— Няма защо, братко. Обичам те. Винаги. Знаеш го.

След като Джейк си тръгва, останалите пием бира още около половин час, но накрая много от момчетата признават, че и те имат планове за Нова година с жените си, затова автобусът на Инвазия от Азия потегля обратно към Ню Джърси.

Орлите спечелиха последните пет мача, а с това и Източната дивизия, така че няма как да спра Ашвини да надуе клаксона на Инвазия от Азия, когато спира пред къщата на родителите ми. Скандирането отеква силно: „О-Р-Л-И-Т-Е! ОРЛИТЕ!“ и докарва майка ми до вратата.

С мама заставаме на най-горното стъпало и махаме, докато зеленият автобус се отдалечава.

Ядем късна новогодишна вечеря заедно като семейство, но дори след поредната победа на Орлите и надеждите за Супер Боул, баща ми не говори много и още преди мама да е приключила с вечерята си, се оттегля в кабинета си, сигурно за да чете исторически романи.

Точно преди часовникът на огромния плосък екран на татковия телевизор да удари дванайсет, мама ме пита дали искам да излезем навън да удряме тенджери и тигани, както когато бях малък. Признавам на мама, че не ми се удрят тенджери и тигани, защото съм уморен след целия ден, прекаран навън на студено, затова си оставаме на дивана и гледаме как празнуват на Таймс Скуеър.

Две хиляди и шеста става на 2007.

— Тази година ще бъде добра за нас — казва мама и се насилва да се усмихне.

Отвръщам на усмивката й — не защото се надявам годината да е добра, а защото баща ми отиде да си легне преди час, Ники никога няма да се върне, няма ни най-малка вероятност 2007 да е добра нито за мама, нито за мен, и все пак мама се опитва да намери слънчевия лъч, както ме учеше като бях малък. Тя продължава да се надява.

— Ще бъде добра година — съгласявам се.

Мама заспива на дивана, а аз изгасвам телевизора и я наблюдавам как диша. Все още е хубава жена и като я гледам как кротко спи, се ядосвам на баща си, макар да съм наясно, че той не може да се промени. Но ми се иска поне да опита да цени мама повече и да прекарва известно време с нея, особено сега, когато не може да оправдава цупенето си и с Орлите — каквото и да стане на плейофите, сезонът вече е изключително успешен, още повече, след като стигнаха толкова далеч дори без Макнаб. И все пак знам, че баща ми едва ли ще се промени, защото го познавам от трийсет и пет години и винаги си е бил такъв.

Мама се свива на топка и трепери, затова се изправям с мъка, взимам си патериците и се клатушкам към килера. Намирам одеяло в дъното на помещението, бавно се връщам при мама и я завивам, но тя не спира да трепери. На най-горния рафт в килера намирам по-дебело одеяло и се протягам да го сваля. Чувам трясък и одеялото пада на главата ми. Поглеждам надолу и виждам в краката си видеокасета в пластмасова кутия с две биещи камбани отпред.

Докуцвам обратно при мама и я покривам с дебелото одеяло.

С гипсирания крак ми е трудно да се наведа за касетата; налага се да седна на земята, за да я стигна. Довличам се до телевизора и пъхам касетата във видеото. Оглеждам се през рамо дали мама спи дълбоко и преди да натисна PLAY, изключвам звука.

Касетата не е превъртяна до самото начало, така че започва с приема. Гостите ни са настанени в балната зала на Гленмонт Кънтри Клуб — голф игрище в едно тузарско градче край Балтимор. Камерата е насочена към входа, но се виждат и дансингът, и бендът. Певецът зад микрофона обявява:

— Да започнем партито по филаделфийски!

Духовите инструменти подемат „Gonna Fly Now!“. След малко се включват китаристът, басистът и барабанистът и макар че не звучи съвсем като песента от Роки, все пак се доближава.

— Родителите на младоженеца: господин и госпожа Патрик Пипълс!

Гостите ръкопляскат учтиво, докато мама и татко прекосяват дансинга, хванати за ръце; болката, изписана на татковото лице, показва, че да му обявяват името на моята сватба е едно от най-ужасните преживявания в живота му.

— Родителите на булката: господин и госпожа Джордж Гейтс.

Родителите на Ники подскачат през балната зала и си личи, че са леко фиркани. Засмивам се, като си спомням колко бяха забавни тъстът и тъщата ми, когато се напиеха. Наистина ми липсват.

— Шаферът и шаферката: Рони Браун и Елизабет Ричардс.

Лиз и Рони махат на гостите като кралски особи и това прави странно впечатление; ръкоплясканията секват. Рони изглежда много млад: по онова време още не е бил баща, Емили даже не е съществувала.

— Кумът и кумата: Джейк Пипълс и Уенди Ръмсфорд!

Джейк и Уенди прекосяват дансинга и вървят право към камерата, докато лицата им не придобиват естествени размери на татковия телевизор. Уенди писка все едно е на мач или нещо такова, а Джейк се провиква:

— Обичам те, братко! — и целува обектива на камерата, оставяйки петно. Ръката на оператора изниква и бързо забърсва обектива с парцал.

— А сега, нека за първи път ви представя господин и госпожа Пат Пипълс!

Всички се изправят и аплодират, докато влизаме в балната зала. Ники е толкова красива в сватбената си рокля. Държи главата си по онзи сладък, срамежлив начин, притиснала брадичка до гърдите си и като я виждам, пак заплаквам, защото тя ми липсва неописуемо много.

Пристъпваме на дансинга, бендът настройва инструментите си и аз чувам онези секси акорди на синтезатор, слабите почуквания на педален чинел и после саксофонистът пристъпва напред и „Сонгбърд“ започва.

Нещо в главата ми започва да се топи; имам чувството, че ме е заболяла главата след сладолед, или пък някой бърка в мозъка ми с пикел. Вече не виждам екрана; виждам шосето през замъгленото предно стъкло; вали жестоко. Още няма четири следобед, но е тъмно като в рог. Разстроен съм, защото ни предстои важен мач, а покривът на гимнастическия салон пак протече като сито, което ме принуди да отменя баскетболната тренировка.

Искам само да се изкъпя и после да гледам записи на мачове.

Но когато влизам вкъщи, чувам воя на сопрано саксофон и ми се струва странно лекият джаз на Кени Джи да долита от банята по това време. Мелодията на мистър Джи се носи силно. Отварям вратата на банята; парата ближе кожата ми и аз се чудя защо Ники слуша сватбената ни песен под душа. Солото на Кени Джи стига кулминацията си. CD-плейърът е на мивката, на пода се въргалят две купчини дрехи, а на мивката до плейъра има чифт мъжки очила. Секси акорди на синтезатор, слаби почуквания на педален чинел.

— Шибана курва! — изкрещявам, смъквам завесата и пред мен се открива толкова много ужасна, сапунисана плът.

Стоя във ваната. Ръцете ми са на гърлото му. Сега съм между тях, душът пръска гърба на палтото ми с гореща вода, мокри анцуга ми; той е във въздуха, гледа ме умолително, бори се за глътка въздух. Ръцете му се мъчат да отслабят хватката ми, но той е дребничък, слабичък мъж. Ники пищи; Кени Джи свири; любовникът на Ники става морав. Толкова е ситен, че го притискам в плочките с една ръка. Свивам лакът, стискам ръка в стегнат, убийствен юмрук и се прицелвам. Носът му експлодира като пакетче кетчуп. Очите му се обръщат; ръцете му пускат моите. Когато се прицелвам за втори път, музиката спира, аз се озовавам по гръб във ваната, голият любовник на Ники е паднал отвън, а голата Ники стиска CD-плейъра с треперещи ръце. Понечвам да стана и тя разбива CD-плейъра в главата ми още веднъж; коленете ми се подкосяват и виждам как сребърният кран се приближава като някаква тлъста, лъскава змия, за да удари твърдото място точно над дясната ми вежда, и тогава…

Будя се в болница и веднага се разповръщам, сестрите дотичват и ми казват да не си мърдам главата, а аз плача и викам Ники, но тя не идва при мен. Главата така ме боли. Докосвам челото си, но напипвам само превръзка, а после някой насила сваля ръцете ми оттам. Сестрите викат и ме притискат към леглото, лекарите се опитват да ме обуздаят. Усещам убождане в дясната ръка и…

Премигвам и виждам отражението си в празния екран. Записът е свършил. Гледам се в естествен размер на татковия плосък екран, а точно над дясното ми рамо мама спи на дивана. Продължавам да се взирам в отражението си и малкият бял белег започва да ме сърби, но този път не изпитвам желание да си удрям челото с юмрук.

Успявам да се изправя и докуцвам до кухнята. Бележникът още е в шкафа над печката. Обаждам се в апартамента на Джейк. Докато чакам, виждам на микровълновата, че е 2:54 сутринта, но се сещам, че Джейк е на някакво тежкарско парти и ще се прибере чак утре, затова решавам да оставя съобщение.

Здравейте, свързахте се с телефонния секретар на Джейк и Кейтлин. Моля, оставете съобщение след сигнала. Бийп.

— Джейк, брат ти Пат е. Нуждая се от голяма услуга…