Наръчник на оптимиста

Сякаш той е Йода, а аз Люк Скайуокър и тренираме на системата Дегоба

След като приключваме с обсъждането на победата ни в турнира по кюб и необикновената способност на госпожа Пател да нарисува силно реалистичен портрет на Браян Доукинс върху училищен автобус, избирам черното кресло и обяснявам на Клиф, че съм леко потиснат.

— Какво ти е? — пита той, дърпа ръчката и вдига подложката за крака.

— Терел Оуенс.

Клиф кимва, сякаш е очаквал да изтърся името на уайд рисивъра.

Преди не ми се говореше за това, но съобщиха, че Терел Оуенс (или Ти О) опитал да се самоубие на 26 септември. Според новините Ти О взел свръхдоза обезболяващи. При изписването от болницата, заяви, че изобщо не искал да се самоубива, и всички го помислиха за луд.

Помня Ти О като млад играч на „Фортинайнърс“, но Оуенс не беше в състава им, когато миналата седмица гледах Орлите срещу Сан Франциско. От спортните страници наумих, че Ти О е играел за Орлите, докато съм бил в лошото място, и помогнал на Птиците да стигнат до Супер Боул XXXIX, който изобщо не си спомням (и може би по-добре, след като Орлите са загубили, но това, че не помня, все пак ме влудява). Изглежда следващата година Ти О е поискал повече пари, наговорил е разни гадости за куотърбека на Орлите Донован Макнаб, отстранили го за втората половина на сезона и накрая направо го извадили от отбора, затова взел, че подписал с най-омразния отбор за феновете на Орлите — Каубоите. Заради това в момента цяла Филаделфия мрази Ти О повече от всеки друг човек на света.

— Ти О ли? Не се безпокой за него — успокоява ме Клиф. — Доукинс така ще го фрасне, че Оуенс ще се страхува да доближи топката на „Линк“.

— Не се безпокоя, че Ти О ще прави улавяния и ще отбелязва тъчдауни.

Клиф ме поглежда за момент, сякаш не знае какво да отговори, и накрая пита:

— А какво те тревожи?

— Баща ми нарича Ти О психопат. А тази седмица Джейк се пошегува по телефона с обезболяващите на Оуенс и го нарече откачалка.

— И защо това те притеснява?

— Ами, според статиите в спортните вестници Ти О може би страда от депресия.

— Да?

— Ами — продължавам аз, — значи сигурно се нуждае от терапия.

— И?

— Ако Терел Оуенс наистина е депресиран или психически нестабилен, защо хората, които обичам, използват това като оправдание да говорят лоши неща за него?

Клиф дълбоко си поема дъх.

— Хм.

— Баща ми не разбира ли, че и аз съм психопат?

— Пат, като твой терапевт мога да потвърдя, че изобщо не си психопат.

— Взимам какви ли не хапчета.

— Но не злоупотребяваш с тях.

Разбирам какво иска да каже Клиф, но той май не разбира какво всъщност изпитвам — смесица от много сложни и трудни за описание емоции — затова променям темата.

Когато „Далас Каубойс“ пристигат във Филаделфия, шатрата на дебелаците и автобусът на Инвазия от Азия се събират за суперкупон, който отново включва турнир по кюб, сателитна телевизия, индийски кебап и много бира. Но не съм в състояние да се съсредоточа върху приятната част, защото съм заобиколен от омраза.

Първо забелязвам саморъчно направените тениски, които другите запалянковци купуват, продават и носят. Толкова много лозунги и изображения. На една има картинка с малко момченце, уриниращо върху звездата на Далас и надпис „Далас духат. Ти О гълта… хапчета“. На друга тениска е нарисувано голямо шише с международния символ за отрова — череп и кръстосани кости — и под него надпис „Терел Оуенс“. В друга версия шишето с хапчетата е на преден план, а на фона има пистолет. Отдолу е написано „Ти О, ако не успееш от първия път, пробвай с пистолет“. Един фен близо до нас е закачил някогашната фланелка на Орлите на Ти О върху триметров кръст, също покрит с оранжеви шишенца, които изглеждат точно като моите. На паркинга разни хора горят старите си фланелки на Ти О; провесени са негови чучела в естествен размер, та минаващите да ги удрят с бухалки. И макар да не харесвам никого от Даласките каубои, ми е малко мъчно за Терел Оуенс, защото той може би е просто тъжен човек, който си има проблеми с психиката. Кой знае, нищо чудно наистина да е опитал да се самоубие. А всички му се подиграват, все едно психическите заболявания са някакъв майтап — а може би целят да го тласнат към ръба на пропастта и искат да видят Ти О мъртъв.

Играя слабо и с Клиф отпадаме от турнира по кюб рано-рано и губим петте кинта, платени от брат ми, за да се включа. Клиф ме моли да му помогна да изкарам светлото индийско пиво от автобуса на Инвазия от Азия. Влизаме в автобуса, той затваря вратите и се обръща към мен:

— Какво ти е?

— Нищо ми няма.

— Дори не гледаше къде падаха палките. Беше много разсеян по време на играта.

Не казвам нищо.

— Какво ти е?

— Сега не си на коженото кресло.

Клиф сяда, потупва седалката и казва:

— Представи си, че е кожена.

Сядам срещу Клиф и обяснявам:

— Просто съжалявам Ти О, това е.

— Той получава милиони, за да изтърпи малко критика. И изглежда не му пука. Сам си го докара на главата с тези танци и лиготии след всеки тъчдаун. А и никой не желае смъртта на Ти О наистина; просто искат днес да се изложи. Шегуват се.

Знам какво се мъчи да каже Клиф, но на мен не ми прилича на шега. И независимо дали Ти О е милионер, или не, не съм убеден, че терапевтът ми трябва да намира извинение за тениски, които насърчават когото и да било да си пръсне мозъка. Но не казвам нищо.

Слизаме от автобуса и виждам Джейк и Ашвини да играят финал на турнира по кюб; опитвам се да ги аплодирам и да не обръщам внимание на обкръжаващата ме омраза.

През цялото първо полувреме на мача публиката пее „Лай-но, лай-но, лай-но“. Джейк ми обяснява как всички пеели „Ти О, Ти О, Ти О“, когато Ти О играел за Орлите. Наблюдавам Оуенс край страничната линия и макар още да не е направил кой знае колко улавяния, май танцува на песента на публиката, и аз се запитвам дали наистина е такъв непукист, че не му дреме за обидите на седемдесет хиляди души, или просто не показва какво всъщност изпитва. Отново ми става мъчно за него. Чудя се как ли бих реагирал аз, ако седемдесет хиляди души ми се смеят, че съм забравил последните няколко години от живота си.

До почивката Ханк Баскет прави две улавяния за двайсет и пет ярда, но Орлите изостават с 21–17.

През второто полувреме „Линкълн файненшъл фийлд“ се пука по шевовете; феновете на Орлите знаят, че залогът е първото място в Източната дивизия.

Остават само осем минути от третата четвърт, когато всичко се променя.

Макнаб прави дълго подаване към левия край на полето. Всички в моя сектор скачат на крака, за да видят какво ще стане. Номер 84 улавя топката в територията на Далас, преодолява защитника, втурва се към крайната зона и изведнъж аз се озовавам във въздуха. Скот и Джейк са ме вдигнали на раменете си. Всички наоколо ме поздравяват, защото Ханк Баскет най-сетне отбеляза първия си тъчдаун в Националната футболна лига — осемдесет и седем ярда — а аз нося неговата фланелка. Орлите печелят и аз съм толкова щастлив, че напълно забравям за Ти О и се замислям как татко гледа мача на огромния телевизор вкъщи, и се чудя дали пък камерите не са ме заснели покачен върху раменете на Джейк и Скот. Може татко да ме е видял в естествен размер на плоския си екран как празнувам и може би дори се гордее с мен.

В края на последната четвърт поредица напрегнати моменти ни разтуптява сърцата, когато Далас намалява разликата до 31–24. Ако отбележат, ще изпратят мача в продължения. Но Лито Шепърд препречва пътя на Бледсоу и връща за тъчдаун, при което целият стадион пак запява бойната песен на Орлите и скандира буквите, защото играта е наша.

В края на мача се оглеждам за Ти О и виждам как изтичва от полето към съблекалнята, без да се ръкува с нито един играч на Орлите. Още ми е мъчно за него.

Тримата с Джейк и Скот излизаме от „Линк“ и се сблъскваме с Инвазия от Азия, която лесно се забелязва отдалеч, понеже се състои от петдесет индийци, обикновено скупчени заедно, и всичките във фланелки на Браян Доукинс. Все казват: „Просто се огледайте за петдесет бройки от номер 20“. С Клиф се затичваме един към друг, пляскаме ръце и крещим с пълно гърло, а петдесетимата индийци скандират:

— Баскет, Баскет, Баскет!

Толкова съм щастлив; вдигам дребничкия Клиф на рамене и го нося до автобуса на Инвазия от Азия, сякаш той е Йода, а аз — Люк Скайуокър и тренираме на системата Дегоба в „Империята отвръща на удара“, който — както вече споменах — е един от най-любимите ми филми.

— О-Р-Л-И-Т-Е! ОРЛИТЕ! — скандираме до припадък, докато се провираме през тълпата към мястото си зад „Уашовия Сентър“, където дебелаците ни чакат с ледени бири за отпразнуване на победата. Постоянно прегръщам Джейк и пляскам длани с Клиф и потупвам дебелаците, и пея с индийците. Толкова съм щастлив. Невъзможно щастлив.

Инвазия от Азия ме оставя пред дома ми късно вечерта, така че моля Ашвини да не надува клаксона и той неохотно се съгласява. Но когато автобусът завива зад ъгъла, все пак чувам как петдесет индийци скандират „О-Р-Л-И-Т-Е! ОРЛИТЕ!“. Не сдържам усмивката си, докато се прибирам в къщата на родителите си.

Готов съм за татко. След такава голяма победа — победа, която поставя Орлите на първо място — той със сигурност ще иска да си говори с мен. Но в хола няма никого. Никакви бирени бутилки по пода, никакви съдове в мивката. Цялата къща е безупречно чиста.

— Мамо? Татко? — провиквам се, без да получа отговор.

И двете коли бяха в алеята, затова съм много объркан. Качвам се по стълбите, а наоколо цари мъртвешка тишина. Проверявам в спалнята си: леглото е оправено и в стаята няма никого. Почуквам на вратата на родителите си — няма отговор. Отварям я и веднага ми се приисква да не бях.

— С баща ти се сдобрихме след победата на Орлите — казва мама със странна усмивка. — Той обещава да се промени.

Издърпали са чаршафа до брадичките си, но някак знам, че под него родителите ми са голи.

— Твоето момче Баскет спаси семейството ни — обажда се баща ми. — Днес беше същински бог на полето. И щом Орлите са на първо място, помислих си, защо пък да не се сдобря с Джини?

Все още не мога да продумам.

— Пат, защо не идеш да потичаш? — предлага мама. — Един кратичък, половинчасов крос?

Затварям вратата.

Докато си обличам анцуга, май чувам леглото на родителите ми да скърца, а и като че ли цялата къща се тресе леко. Бързо си обувам маратонките и хуквам надолу по стълбите и навън. Спринтирам през парка, заобикалям къщата на семейство Уебстър и почуквам на вратата на Тифани. Тя отваря, облечена в нещо като нощница и със смутено изражение на лицето.

— Пат? Какво…

— Нашите правят секс — обяснявам. — В момента.

Очите й се разширяват. Усмихва се и после започва да се смее.

— Изчакай да се облека — казва и затваря вратата.

Ходим часове наред — обикаляме цял Колингсуд. Отначало бръщолевя без спиране за Ти О, за Баскет, за родителите си, за Джейк, за Инвазия от Азия, за сватбените си снимки, за успеха на маминия ултиматум — за всичко. Тифани обаче не проронва нито дума в отговор. Когато най-после млъквам, просто вървим и вървим, и вървим, и накрая се озоваваме пред къщата на семейство Уебстър и е време да си пожелаем лека нощ. Подавам й ръка:

— Благодаря, че ме изслуша.

Става ясно, че Тифани няма да поеме ръката ми, затова се обръщам и си тръгвам.

— Обърни се, синеочко — подвиква Тифани.

Много е странно от нейна страна, като се има предвид, че очите ми са кафяви и скучни, но естествено веднага се обръщам.

— Ще ти дам нещо, което ще те обърка и може дори да те вбеси. Не искам да го отваряш, ако не си в много спокойно настроение. И в никакъв случай тази вечер. Почакай няколко дни и когато се почувстваш щастлив, го отвори. — Тя вади от джоба на якето си бял плик и ми го подава. — Прибери си го в джоба — нарежда ми и аз се подчинявам, защото Тифани изглежда страшно сериозна. — Няма да тичам с теб, докато не ми отговориш. Ще те оставя да си помислиш. Независимо какво решиш, не казвай на никого какво има в плика. Ясно? Ако кажеш на някого, дори на терапевта си, ще погледна в очите ти и ще разбера веднага и повече никога няма да ти проговоря. Най-добре ще е просто да следваш указанията ми.

Сърцето ми препуска. Какви ги приказва Тифани? Така ми се иска да отворя плика още сега.

— Изчакай поне четирийсет и осем часа, преди да го отвориш. Гледай да прочетеш писмото в добро настроение. Помисли си и после ми кажи какво решаваш. Помни, Пат, мога да ти бъда от голяма полза като приятелка, но не ти трябва да съм ти враг.

Спомням си историята на Рони как Тифани загубила работата си и здравата се уплашвам.