Наръчник на оптимиста

С почерка на мама е

Слънцето прониква през прозореца на тавана и осветява лицето ми, затопля го, докато накрая отварям очи и поздравявам новия ден с кос поглед. Целувам Ники и я връщам на нощното шкафче в спалнята си, където мама все още спи. Забелязвам, че чашата вода от снощи сега е празна и се радвам, задето й я оставих, макар точно сега да съм бесен на мама.

На слизане по стълбите усещам миризма на изгоряло.

Заварвам баща си пред кухненската печка, надянал червената престилка на мама.

— Татко?

Той се обръща и виждам в едната му ръка шпатула, а на другата розова кухненска ръкавица. Зад гърба му цвърти месо и се вдига гъст дим.

— Какво правиш?

— Готвя.

— Какво?

— Пържола.

— Защо?

— Гладен съм.

— Пържиш ли я?

— Правя я по кейджунски. Опърлена.

— Дали да не понамалиш степента? — предлагам, но той се връща към готвенето, като без спиране обръща пържолата.

Аз слизам в сутерена и се захващам с тренировката си.

Противопожарната аларма вие в продължение на петнайсетина минути.

Два часа по-късно се връщам в кухнята: тиганът е напълно черен и зарязан върху омазаната печка; чинията и приборите са в мивката. Татко гледа спортния канал на новия си телевизор и цялата къща се тресе от съраунда. Часовникът на микровълновата показва 8:17. Мама пак е забравила лекарствата ми, затова вадя осемте шишенца, махам всички капачки и търся необходимите цветове. След малко нареждам върху плота половин дузина хапчета и се уверявам, че тези цветове взимам всяка сутрин. Гълтам ги всичките, мислейки дали мама пак не ме изпитва и макар официално да съм й сърдит, доста се безпокоя за нея. Качвам се в стаята си и виждам, че още спи.

Слизам, заставам зад дивана и се обаждам:

— Татко?

Той обаче не ми обръща внимание, така че се връщам в сутерена и продължавам тренировката си, като слушам репортажите от колежанското първенство и прогнозите за идващите футболни мачове. Гласовете на спортните коментатори се носят отчетливо през тавана. От вестника знам, че Орлите са фаворити срещу Сан Франциско, затова се вълнувам как ще гледам мача с баща си, който ще бъде в страхотно настроение, ако Орлите спечелят и може би ще иска да говори с мен.

Към средата на сутринта мама най-после слиза от горния етаж, което си е облекчение, защото започвах да се тревожа, че е сериозно болна. Карам велоергометъра и когато мама ме повиква, просто продължавам да въртя педалите… след като снощи открих кашона „ПАТ“.

— Пат?

Не се обръщам към нея, но с периферното зрение виждам, че се е изкъпала, направила си е косата, гримирала се е и носи хубава лятна рокля. Ухае много приятно — на лавандула.

— Снощи взе ли си лекарствата? — пита тя.

Кимвам.

— А тази сутрин?

Пак кимвам.

— Когато ти се прибра, д-р Пател ме посъветва да те оставя сам да се грижиш за лекарствата си: това било крачка към независимостта. Но аз съм ти майка. Сега виждам, че явно не си имал нужда от помощ. Поздравления, Пат.

„Поздравления“ е твърде странна дума за случая — не е като да съм спечелил награда или нещо такова, но аз мисля само за случилото се снощи. Защо мама се прибра толкова пияна? Затова я питам:

— Къде беше снощи? С приятелки ли излезе?

Пак виждам с периферното зрение как е впила очи в пода.

— Благодаря, задето ме сложи да си легна снощи. Водата и тиленолът помогнаха. Май си разменихме ролите, а? Е, оценявам го. Благодаря ти, Пат.

Осъзнавам, че не ми отговори на въпроса, но не знам какво да й кажа, така че не казвам нищо.

— Напоследък баща ти се държи като свиня и вече ми писна. Няма да го търпя повече и тук ще настъпят някои промени. Време е и двамата ми мъже да започнат да се грижат малко повече за себе си. Ти трябва да продължиш с живота си, а на мен ми дойде до гуша от държането на баща ти.

Изведнъж забравям напълно за кашона „ПАТ“ и се обръщам към мама, без да спирам да въртя педалите.

— Сърдита ли си ми? Нещо лошо ли съм направил?

— Не съм сърдита на теб, Пат. Сърдита съм на баща ти. Докато ти тичаше вчера, двамата си поговорихме надълго и нашироко. Следващите няколко седмици тук може да е малко напрегнато, но смятам, че в дългосрочен план това ще е добре за всички ни.

В главата ми се пръква безумна мисъл, която ме изпълва с ужас.

— Нали няма да ни изоставиш, мамо?

— Не, няма — мама ме гледа в очите, затова напълно й вярвам. — Никога не бих те изоставила, Пат. Но днес наистина ще изляза, защото приключих с Орлите. Вие двамата сами ще се оправяте за яденето.

— Къде ще ходиш? — питам, като въртя педалите все по-бързо.

— Навън — казва мама и преди да тръгне, целува малкия бял белег на потното ми чело.

Толкова съм притеснен от думите на мама, че цял ден не хапвам нищо, само пия вода и тренирам. Орлите играят чак в 4:15, значи имам време за пълна тренировка. През цялото време тайничко се надявам баща ми да слезе в сутерена и да ме покани да гледаме мача от 1 часа, но той не го прави.

Следобед се качвам горе и за момент се спирам зад дивана.

— Татко? — казвам. — Татко?

Той не ми обръща внимание и все така продължава да зяпа мача от 1 часа, а аз дори не поглеждам кой играе, понеже съм толкова притеснен от думите на мама. Навличам си чувала за боклук и се надявам Тифани да е навън, защото имам нужда да си поговоря с някого. Но след като се разтягам петнайсет минути, Тифани така и не се появява, затова тичам сам и си мисля колко странно е, че когато искам да тичам на спокойствие, Тифани винаги идва, а точно днес я няма.

Много съм гладен и докато бягам, болката в стомаха се засилва, което ме радва, защото е знак как отслабвам, а пък през изминалата седмица сякаш понапълнях, особено след бирата с Джейк през уикенда. Това ми напомня, че откакто Орлите загубиха от Великаните, не съм говорил с Джейк. Чудя се дали днес ще дойде да гледа мача с нас с татко. Болката се изостря и решавам да тичам по-надалеч от обикновено, за да се напрегна докрай. Пък и малко се страхувам да се прибера вкъщи, след като мама ме остави сам с татко за целия ден, а и не съм сигурен какво искаше да каже с „промени“. Все ми се иска Тифани да бе дошла да тичаме, та да си поговоря с нея и да й кажа как се чувствам. Това е странно желание, като се има предвид, че тя никога не казва почти нищо в отговор, и последния път, като се опитах да й споделя проблемите си, започна да ругае много силно на обществено място и изрече някои направо ужасни неща за Ники. И все пак ми се струва, че Тифани е най-добрата ми приятелка, което е странно, пък и страшничко.

На края на кроса изтичвам по нашата улица, но сребристото БМВ на Джейк не се мярка никъде. Може пък да е дошъл с влака. Надявам се да не остана сам с баща си за мача, но някак усещам, че точно така ще се получи.

Влизам в къщата: татко все още е сам на дивана, сега във фланелката на Макнаб и гледа края на мача от 1 часа. В краката му като кегли за боулинг са наредени бирени бутилки.

— Джейк ще идва ли? — питам баща си, но той пак не ми обръща внимание.

Качвам се на горния етаж, вземам душ и си обличам фланелката на Ханк Баскет.

Слизам в хола точно когато мачът на Орлите започва, и сядам в крайчеца на другия диван.

— Какъв е този шум, по дяволите? — провиква се татко и намалява звука.

Осъзнавам, че стомахът ми къркори, но отговарям:

— Не знам.

И татко пак усилва звука.

Точно както се надявах, новият телевизор си го бива. Загряващите на полето играчи изглеждат в естествен размер, а заради качеството на звука си представям как стоя на първия ред в Сан Франциско. Става ми ясно, че брат ми няма да дойде до началото, и когато пускат рекламите, скачам на крака и изкрещявам:

— Ааааа!

Баща ми ме поглежда така, сякаш възнамерява пак да ме цапардоса по лицето. Тъй че си сядам и не обелвам нито дума повече.

Коментаторите обявяват, че Донте Стоулуърт в последния момент е отпаднал от състава, и аз започвам да се надявам сега да подават по-често на Ханк Баскет, щом първият рисивър на Орлите е извън играта.

Орлите започват добре и отбелязват още при първия си опит с прецизен пас към Уестбрук, при което татковите емоции надделяват. Той се протяга и няколко пъти ме плясва по бедрото, като крещи отново и отново:

— Тъчдаун за Орлите! Тъчдаун за Орлите!

Надеждите ми за татко се пробуждат, но когато играта се възобновява, той се връща към песимизма и подхвърля:

— Не се радвай много. Нали помниш какво стана миналата седмица.

Все едно говори по-скоро на себе си и си напомня да не възлага големи надежди.

Защитата се държи и в последните минути на първата четвърт тайтендът Ел Джей Смит отбелязва тъчдаун и прави резултата 13–0. Птиците и преди са пропилявали голяма преднина, но ми се струва сигурно, че днес са по-добрият отбор. Предположението ми се потвърждава, когато Ейкърс отбелязва допълнителната точка и баща ми скача и запява „Летете, Орли, летете“. Аз също скачам и запявам с него и накрая и двамата скандираме, като изписваме буквите с ръце и крака:

— О-Р-Л-И-Т-Е! ОРЛИТЕ!

На почивката баща ми ме пита дали съм гладен и в отговор на моето „да“ поръчва пица и ми носи бира от хладилника. Орлите водят с четиринайсет на нула и той е усмихнат до уши. Докато сърбаме бирите, отбелязва:

— Сега остава само твоето момче Баскет да направи едно-две улавяния.

Сякаш в отговор на татковите думи първият пас на Макнаб във втората четвърт е към Баскет за осем ярда. С татко аплодираме с всички сили новобранеца.

Пицата пристига точно за полувремето, на което Орлите водят с 24–3.

— Ако и Джейк беше тук — подмята татко, — този ден щеше да е идеален.

С татко бяхме толкова щастливи, че даже бях забравил за отсъствието на Джейк.

— Къде е Джейк? — питам, но татко пренебрегва въпроса.

В третата четвърт бекът на Сан Франциско изпуска топката на първия ярд на Орлите и дефанзивният играч Майк Патерсън я открадва и хуква към противниковата крайна зона. С татко сме на крака и аплодираме 140-килограмовия лайнмен, докато пробягва цялото поле по протежение и извежда Орлите до 31–3.

В края на второто полувреме Сан Франциско отбелязва няколко тъчдауна, но вече няма значение, защото Орлите са недостижими и печелят с 38–24. В края на мача с татко изпяваме „Летете, Орли, летете“ и скандираме за последен път, празнуваме победата на Орлите, а после татко просто изключва телевизора и се прибира в кабинета си, без да ми каже нито дума.

Къщата е толкова тиха.

На пода се търкалят десетина бирени бутилки, кутията от пицата още е на масата, а мивката е пълна с мръсни съдове и тигана, в който татко си пържи пържолата на закуска. Понеже се упражнявам да бъда мил, решавам поне да почистя хола, та да не се наложи мама да го прави. Отнасям бутилките в контейнера за разделно събиране до гаража и изхвърлям кутията от пицата в кофата за боклук. Връщам се в хола, където се въргалят няколко използвани салфетки, и когато се навеждам да ги вдигна, забелязвам под масата смачкана на топка хартия.

Вдигам я, разтварям я и виждам не един, а два листа. С почерка на мама са. Позаглаждам страницата върху масата.

Не е типично за мама да е толкова твърда с татко и ми е много чудно кой пък е този „нов приятел“ и дали не й е продиктувал двете страници на писмото. Много ми е трудно да си представя как татко ще върне новия телевизор, особено след като гледа на него как Орлите побеждават. Положително ще сметне, че покупката му им носи късмет и ще иска да гледа следващия мач на Орлите на същия телевизор, за да не ги урочаса, което е разбираемо. Но изискванията на мама — особено дето татко трябвало да разговаря с мен всяка вечер — също изглеждат изключително невероятни, макар че би било приятно да вечеряме заедно като семейство и даже да отидем на ресторант, но не и на кино, защото сега искам да гледам единствено филма на моя собствен живот.

Изведнъж ми се приисква да си поговоря с брат си, но не знам номера му. Намирам бележника в шкафа над печката и се обаждам в апартамента на Джейк. На третото позвъняване вдига жена; гласът й е прекрасен.

— Ало? — чувам от другата страна.

Знам, че това не е брат ми, но все пак казвам:

— Джейк?

— Кой се обажда?

— Пат Пипълс. Търся брат си Джейк. С кого говоря?

Чувам как жената покрива слушалката с ръка и после гласът на брат ми долита силно и ясно:

— Видя ли онзи 98-ярдов тъчдаун, като изпуснаха топката? Видя ли как само тича Патерсън?

Искам да попитам за жената, която вдигна телефона на брат ми, но малко се страхувам да науча коя е. Вероятно сигурно вече знам, а съм забравил. Затова отговарям само:

— Да, видях го.

— Страхотно беше, пич. Не знаех, че дефанзивен играч може да пробяга такова разстояние.

— Защо не дойде да гледаш мача с нас?

— Честно ли?

— Да.

— Не мога да лъжа брат си. Мама ми се обади сутринта и ме накара да не идвам, затова отидох на бар със Скот. Обадила се е и на Рони — той ми звънна, за да пита всичко ли е наред. Казах му да не се тревожи.

— Защо?

— Трябва ли да се тревожи?

— Не, защо мама ви е казала да не идвате?

— Щяло да ти даде възможност да останеш насаме с татко. Щяло да го принуди да говори с теб. Получи ли се?

— Донякъде.

— Е, това е добре.

— Намерих бележка за татко от мама.

— Какво?

— Намерих бележка за татко от мама.

— Добре. Какво пише?

— Направо ще ти я прочета.

— Давай.

Прочитам му бележката.

— Леле. Давай, мамо!

— Няма да върне телевизора, нали знаеш?

— Не и след като Птиците спечелиха днес.

— Да. Но се безпокоя, че татко няма да може да изпълни изискванията.

— Сигурно не, но вероятно поне ще опита. А опитът ще му се отрази добре… и на мама също.

Джейк сменя темата, като споменава за улавянето на Баскет във втората четвърт, което се оказа единственото му в мача. Брат ми не иска повече да говори за родителите ни. Твърди:

— Баскет изгрява. Неизвестен новобранец е, а вече прави улавяния. Бива си го.

Но на мен не ми се струва така. Джейк ме уверява, че няма търпение да ме види другия понеделник, когато Орлите ще играят с „Грийн Бей Пакърс“. Кани ме да обядваме в града, преди да се видим със Скот и дебелаците, и после затваряме.

Става късно, а мама още не се е прибрала.

Започвам да се безпокоя за нея, като през това време измивам всички съдове на ръка. В продължение на цели петнайсет минути жуля съсипания от баща ми тиган. После изчиствам хола с прахосмукачката. Татко е омазал дивана със сос за пица, та се налага да потърся някакъв почистващ спрей в килера и правя всичко по силите си да отстраня петното — пръскам леко и после бърша малко по-силно с кръгово движение, както пише на етикета. Мама се прибира тъкмо докато съм на колене и чистя дивана.

— Баща ти ли те накара да му разчистиш свинщината? — пита мама.

— Не — отговарям.

— Каза ли ти за писмото ми?

— Не… но аз го намерих.

— Е, значи знаеш. Не искам да чистиш, Пат. Ще оставим цялата къща да гние, докато баща ти не схване посланието.

Искам да й кажа, че намерих кашона „ПАТ“ на тавана и колко бях гладен днес, и че не ми се живее в мръсна къща, и че нещата трябва да се случват едно по едно — на първо място да дойде краят на изпитателния срок — но мама изглежда толкова решителна и едва ли не горда от себе си. Ето защо се съгласявам да й помогна да омърляви къщата. Казва, че двамата ще си поръчваме храна за вкъщи, а когато баща ми го няма, всичко ще си е както преди да напише бележката, но когато татко е вкъщи, ще бъдем немарливи. Предлагам на мама, докато е в стачка, да заеме моето легло, защото аз тъй или иначе предпочитам да нощувам на тавана. Тя възразява: щяла да спи на дивана, но аз настоявам и тя ми благодари.

— Мамо? — обаждам се, когато понечва да излезе.

Тя се обръща към мен.

— Джейк има ли си приятелка? — интересувам се.

— Защо питаш?

— Днес му се обадих и вдигна жена.

— Може и да има приятелка — отвръща тя и ме оставя.

Безразличието, което мама показва към любовния живот на Джейк, ме кара да се чувствам, като че ли забравям нещо. Ако Джейк има приятелка, без мама да знае, тя би ми задала милион въпроси. Липсата й на интерес показва, че крие от мен още една тайна, вероятно нещо по-мащабно дори от онова, което открих в кашона „ПАТ“. Мама сигурно просто ме предпазва, мисля си, но все пак бих искал да знам от какво.