Наръчник на оптимиста

Изисквам първото място

— Първи въпрос — подхваща баща ми. — За колко тъчдауна ще подаде Макнаб срещу Светците?

Направо не вярвам, че наистина вечерям с баща си. Мама ми се усмихва, докато навива спагети около вилицата си. Дори ми намигва. Не ме разбирайте погрешно, доволен съм, че планът на мама сработи, и се радвам да ям с баща си, даже да разговаряме — и съм особено щастлив, че родителите ми пак се обичат — но също така познавам баща си и се боя как и една загуба на Орлите веднага би го върнала към цупенето. Тревожа се за мама, но решавам да се наслаждавам на момента.

— Десет тъчдауна — отсъждам аз.

Татко се усмихва, пъхва една малка наденичка в устата си, дъвче ентусиазирано и после поглежда към мама:

— Пат каза десет тъчдауна.

— Може и единайсет — добавям, само за да звуча по-оптимистично.

— Втори въпрос. Колко тъчдауна ще отбележи сензационният новобранец Ханк Баскет?

Да, наясно съм, Баскет отбеляза само един тъчдаун в първите си пет мача, но знам също, че тази вечер цялото семейство е много оптимистично настроено, затова отговарям:

— Седем.

— Цели седем? — усъмнява се баща ми, но се усмихва.

— Седем.

— Той казва седем, Джини. Седем!

А после пак се обръща към мен:

— Трети въпрос. В коя четвърт куотърбекът Дрю Брийз най-после ще получи сътресение на мозъка, след като страхотните защитници на Орлите са го мачкали през целия мач?

— Хм, този е труден. В третата четвърт?

— Грешен отговор — баща ми клати глава с престорено разочарование. — Верният е в първата четвърт. Четвърти въпрос. Кога ще доведеш вкъщи онази мацка, с която все търчиш? Кога ще представиш гаджето си на баща си?

След четвъртия въпрос татко натъпква устата си със спагети и започва да дъвче. Понеже не получава отговор, ме окуражава с лявата си ръка, рисувайки невидими кръгове с показалеца си.

— Не видя ли, че Пат откри сватбените си снимки и ги окачи в дневната? — намесва се мама с леко разтреперан глас.

— От Джейк разбрах, че вече си преживял Ники — казва татко. — И сега си падаш по оная Тифани. Не е ли вярно?

— Бихте ли ме извинили? — обръщам се към мама, защото малкият белег ме засърбява и имам чувството, че може и да избухна, ако не ударя челото си с юмрук.

Мама кимва със съчувствие в погледа, за което съм й благодарен.

Няколко часа вдигам тежести, докато желанието да се удрям най-сетне отминава.

Слагам си новата светлоотразителна жилетка от мама и излизам за нощно тичане.

Смятах тази вечер да отворя писмото от Тифани, понеже бях толкова развълнуван от вечерята с татко, но сега определено не съм в добро настроение и ще наруша правилата, ясно поставени от Тифани преди две вечери. Снощи се намирах в отлично настроение и за малко да го отворя, но не бяха минали четирийсет и осем часа.

Докато тичам, се опитвам да мисля за Ники и за края на изпитателния срок, от което винаги ми става по-добре. Представям си, че Бог се е обзаложил с мен и ако тичам достатъчно бързо, Той ще ми върне Ники, затова през последните три километра спринтирам. След малко тичам толкова бързо, чак не е за вярване — по-бързо от всяко друго човешко същество досега. Представям си как Бог ми казва да измина последния километър и половина за под четири минути — нещо, почти невъзможно, но ще се опитам заради Ники. Затичвам се още по-бързо и когато ми остава само една пресечка, чувам в главата си как Бог отброява: „Пет… четири… три… две…“. Десният ми крак стъпва на първата бетонна плочка от алеята на родителите ми и в този миг Бог казва: „Едно“ — значи съм успял, стигнал съм вкъщи, преди Бог да каже: „Нула“. Толкова съм щастлив. Невъзможно щастлив!

Качвам се на горния етаж: вратата на родителите ми е затворена, затова се изкъпвам и се пъхвам под завивките. Вадя плика от Тифани изпод дюшека. Дълбоко си поемам дъх. Отварям писмото. Докато чета няколкото напечатани страници, в ума ми бушуват противоречащи си емоции и ужасни нужди.

Цяла нощ препрочитам писмото отново и отново. Отказвам да приема някои части за истина — особено това, че съм извършил престъпление и Ники се е развела с мен — тези неща ме карат да си удрям челото с юмруци. Що за престъпление би ме поставило в това положение и кой е свалил всички обвинения, когато съм влязъл в неврологичното заведение? Разбирам Ники да се разведе с мен, задето съм лош съпруг, особено като се има предвид, че наистина бях лош съпруг. Но ми е трудно да повярвам за престъплението: какво толкова съм извършил, та да се стигне до такива драстични мерки. И все пак писмото на Тифани като че ли обяснява много — защо майка ми е свалила сватбените ми снимки и защо татко и Джейк наговориха онези ужасни неща за Ники. Ако наистина съм разведен, значи всички опити на роднините ми да изтрият Ники от паметта ми са имали за цел да ме защитят — пък и те не са достатъчно големи оптимисти, за да осъзнаят, че щом съм жив, все още имам поне теоретичен шанс да си върна Ники. А това, едва ли има нужда да ви обяснявам, е слънчевият лъч в това писмо.

Естествено, не мога да бъда сигурен за нищо, след като нямам никакъв спомен за последните няколко години. Какво пречи Тифани да си е измислила цялата история, за да ме накара да участвам в танцовото й състезание? Напълно е възможно. Иначе никога не бих се съгласил да й бъда партньор, нищо, че сега се упражнявам да бъда мил. Осъзнавам вероятността писмото на Тифани да е номер, но шансът да се свържа с Ники е прекалено примамлив, за да го пропусна — той може да се окаже последният ми сгоден случай. Пък и щом Тифани споменава Бог, значи може и да разбира смисъла на изпитателния срок. Има логика и Ники да иска да взимам уроци по танци. Винаги е имала желание да танцуваме, но аз все отказвах. Мисълта в бъдеще да танцувам с Ники е достатъчна да ме накара да приема условието за три пропуснати мача на Орлите, включително домакинството срещу Джаксънвил. Представям си колко ще се ядосат баща ми, Джейк, а може би дори и Клиф, но после се замислям за възможността най-сетне да стигна до хепиенда на своя филм — да си върна Ники — и изборът става очевиден.

Слънцето изгрява, отварям прозореца на долната баня, изгарям писмото над тоалетната и пускам водата върху овъглените останки. След това тичам през Найтс Парк до къщата на семейство Уебстър и почуквам на вратата на Тифани. Тя отваря, облечена в червена копринена нощница, и ме гледа с присвити очи.

— Е?

— Кога започваме? — питам.

— Готов ли си да се посветиш изцяло? Да се откажеш от всичко друго? Дори от Орлите?

Кимвам нетърпеливо.

— Но не бива да пропускам сеансите в петък, защото ако не ходя на терапия, съдията ще ме върне на лошото място и тогава няма да можем да спечелим състезанието.

— Ще те чакам пред вас утре в два — казва Тифани и затваря вратата.

Първият етаж в апартамента на Тифани представлява танцово студио. Огледала покриват и четирите стени от пода до тавана, а на три от тях има перила каквито ползват балерините. Подът е настлан с паркет като на баскетболно поле, но без начертаните линии и с по-светъл лак. Таванът е много висок, сигурно има към девет метра; вита стълба в ъгъла води до жилището на Тифани.

— Поръчах да ми построят всичко това след смъртта на Томи — обяснява Тифани. — Използвах парите от застраховката. Харесва ли ти студиото ми?

Кимвам.

— Добре, защото това ще бъде домът ни през следващия месец. Носиш ли си снимката?

Отварям сака си и вадя снимката на Ники; показвам я на Тифани, а тя отива до уредбата зад витата стълба. Сваля от желязна кука на стената чифт слушалки — от онези, които ти покриват изцяло ушите като наушници — и ми ги подава. Имат много дълъг кабел.

— Сядай — нарежда ми.

Настанявам се на пода с кръстосани крака.

— Ще ти пусна песента, на която ще танцуваме. Важно е да се почувстваш дълбоко свързан с нея. Трябва да те трогне, да изпълни цялото ти тяло. Нарочно избрах точно тази песен. Идеална е и за двама ни, както ще чуеш след малко. Когато ти сложа слушалките, искам да се вгледаш в очите на Ники. Искам да почувстваш песента. Ясно?

— Нали не свири сопрано саксофон? — питам, защото, както знаете, Кени Джи е големият ми враг.

— Не — успокоява ме тя и слага слушалките на ушите ми.

Ушите ми потъват в подплънката. Със слушалките ме обзема чувството, че съм съвсем сам в това огромно помещение, въпреки че ако вдигна очи, ще видя Тифани. Стискам рамката в ръце, взирам се в очите на Ники и песента започва.

Пиано — бавно и тъжно.

Два гласа се редуват.

Болка.

Знам тази песен.

Тифани имаше право. Идеална е и за двама ни.

Песента тече, гласовете стават все по-емоционални и нещо ме пробожда в гърдите.

Текстът изразява точно чувствата ми, откакто ме изписаха от лошото място.

На припева вече плача, защото певицата изглежда изпитва абсолютно същите неща като мен, а думите й, емоциите й, гласът й…

Песента свършва със същото тъжно пиано, с което започна. Вдигам очи и осъзнавам, че Тифани ме е видяла как плача, и се засрамвам. Оставям снимката на Ники на пода и закривам лицето си с ръце.

— Съжалявам. Дай ми само секунда.

— Хубаво е, че песента те разплаква, Пат. Сега ни остава само да трансформираме сълзите в движение. Трябва да плачеш чрез танца. Разбираш ли ме?

Не я разбирам, но все пак кимвам утвърдително.