Наръчник на оптимиста

Той не проповядва песимизъм

По обед мама прекъсва тренировката ми, като слиза по стълбите към сутерена и ми напомня за часа при д-р Пател. Питам дали не мога да отида вечерта, след като приключа с упражненията за деня, но тя заплашва, че ще ме върнат в лошото място в Балтимор, ако не си спазвам часовете при д-р Пател, и дори се позовава на решението на съда — ако не й вярвам, мога да прочета документите.

Така че си вземам душ и после мама ме закарва до кабинета на д-р Пател, заемащ първия етаж на голяма къща във Вурхис край пътя Хадънфилд-Берлин.

Пристигаме и аз сядам в чакалнята, а мама се захваща да попълва още някакви формуляри. Досега сигурно са отишли поне десет дървета, само за да се документира психическото ми състояние. Това би ужасило Ники — тя е запалена природозащитничка и всяка Коледа ми подаряваше поне по едно дърво в дъждовната гора — всъщност представляваше лист хартия, на който пишеше, че притежавам дървото. Сега ми е мъчно, задето си правех гаргара с тези подаръци, и решавам никога повече да не се бъзикам с изчезващата дъждовна гора, когато Ники се върне.

Седя, прелиствам „Спортс илюстрейтид“, слушам отпускащата музика, която д-р Пател пуска в чакалнята си, и внезапно чувам секси акорди на синтезатор, слаби почуквания на педален чинел, туптене на барабан, имитиращо еротично сърцебиене, проблясването на приказен прашец и след това злобно веселия сопрано саксофон. Знаете заглавието: „Сонгбърд“. И скачам на крака, крещя, ритам столове, преобръщам масичката, сграбчвам купища списания и ги запращам срещу стената, дера се:

— Не е честно! Няма да търпя такива номерца! Да не съм ви опитно зайче!

И тогава един дребничък индиец — не повече от метър и петдесет — облечен в плетен пуловер през август, вълнени панталони и блестящо бели маратонки, спокойно ме пита какво не е наред.

— Спрете тази музика! — крещя. — Изключете я! Веднага!

Миниатюрният мъж изглежда се оказва д-р Пател, защото казва на секретарката да спре музиката и тя се подчинява. Кени Джи се маха от главата ми и аз спирам да крещя.

Заравям лицето си в ръце, та никой да не види, че плача, и след минута-две майка ми започва да ме гали по гърба.

Дълго мълчание… и тогава д-р Пател ме кани в кабинета си. Следвам го неохотно, докато мама помага на секретарката да разчисти бъркотията, която съм направил.

Кабинетът му е приятно чудат.

Две кожени кресла, поставени едно срещу друго, растения с вид на паяци — дълги лози, целите в бяло-зелени листенца — висящи от тавана от двете страни на еркера с изглед към каменно басейнче за птици и градина, пълна с шарени цветя. Но в помещението няма абсолютно нищо друго, освен кутия с носни кърпички на пода в малкото пространство между креслата. Подът е от лъскав жълт паркет, а таванът и стените са боядисани така, че да приличат на небето — из офиса се реят реалистични на вид облаци — приемам ги за добро предзнаменование, понеже обичам облаци. От тавана виси една-единствена лампа, прилична на обърната с главата надолу грееща ванилова торта, а таванът около нея е боядисан така, че да изглежда като слънцето. От центъра искрят приветливи лъчи.

Трябва да призная — още с влизането си в кабинета на д-р Пател се успокоявам и вече не ми пречи, че чух песента на Кени Джи.

Д-р Пател ме пита в кое кресло предпочитам да се отпусна. Сядам в черното и веднага съжалявам за решението си, защото се сещам, че избирайки черното, изглеждам по-депресиран, отколкото ако бях избрал кафявото. А всъщност изобщо не съм депресиран.

Д-р Пател сяда, дърпа ръчката от едната страна на креслото и вдига подложката за краката. Обляга се назад и сплита пръсти зад малката си главичка, все едно ще гледа мач.

— Отпусни се — подканва ме той. — И никакъв „д-р Пател“. Викай ми Клиф. Искам сеансите да са непринудени. Дружески, ясно?

Изглежда доста приятен. И аз дърпам ръчката на креслото си, облягам се и се опитвам да се отпусна.

— Така — започва той. — Песента на Кени Джи май доста те раздразни. И аз не съм му голям фен, но…

Затварям очи, тананикам си монотонно и броя на ум до десет, изпразвайки съзнанието си.

Отварям очи, а той пита:

— Говори ли ти се за Кени Джи?

Затварям очи, тананикам си монотонно и броя на ум до десет, изпразвайки съзнанието си.

— Добре. Искаш ли да ми разкажеш за Ники?

— Защо искате да знаете за Ники? — озъбвам се твърде отбранително, признавам.

— Ако ще ти помагам, Пат, трябва да те опозная, нали така? Майка ти ми каза за желанието ти да се събереш с Ники; това била целта на живота ти. Затова мисля, че е най-добре да започнем оттам.

Става ми малко по-добре, защото той не отхвърля събирането като немислимо, а това май предполага, че д-р Пател смята сдобряването с жена ми за все още възможно.

— Ники значи? Ами, тя е страхотна — подхващам аз и после се усмихвам; чувствам как топлината изпълва гърдите ми, както винаги когато изрека името й, винаги когато си представя лицето й. — Тя е най-хубавото нещо, което някога ми се е случвало. Обичам я повече от живота. И нямам търпение изпитателният срок да приключи.

— Изпитателен срок ли?

— Да. Изпитателният срок.

— Какъв е този изпитателен срок?

— Преди няколко месеца се съгласих да дам на Ники малко пространство, а тя обеща да се върне при мен, когато почувства, че е решила проблемите си и можем отново да бъдем заедно. Така че се разделихме, но само временно.

— Защо се разделихте?

— Най-вече защото аз не я ценях и бях работохолик — оглавявах катедрата по история в гимназия „Джеферсън“ и тренирах три спортни отбора. Все отсъствах от къщи и тя беше самотна. Пък и си позапуснах външния вид — дотолкова, че качих трийсет кила — но напоследък работя по въпроса, а и сега съм по-склонен да идем на брачен терапевт, както тя искаше, защото вече съм друг човек.

— Определихте ли дата?

— Каква дата?

— За края на изпитателния срок.

— Не.

— Значи изпитателният срок може да продължи неопределено време?

— Да, предполагам, на теория. Особено щом не ми е позволено да се свържа с Ники или семейството й.

— Защо така?

— Хм… всъщност не знам. Искам да кажа… обичам тъста и тъщата си, колкото обичам и Ники. Но това няма значение, защото си мисля, че Ники ще се върне в най-скоро време и тогава ще си изясни всичко с родителите си.

— На какво се основаваш? — пита той, но мило, с любезна усмивка на лицето.

— Вярвам в добрия край — отговарям му. — И вече имам чувството, че този филм продължи предостатъчно.

— Филм ли? — изненадва се д-р Пател и аз си мисля колко много би приличал на Ганди, ако носеше очила и главата му беше обръсната, което е странно, особено като се има предвид, че сме се настанили в кожени кресла в толкова светла, весела стая, а пък Ганди е мъртъв, нали?

— Да — отвръщам. — Не сте ли забелязали, че животът е като поредица от филми?

— Не. Разкажи ми повече.

— Ами, имаш приключения. Всичко започва с неприятности, но после признаваш проблемите си и с много упорита работа ставаш по-добър човек; това подхранва хепиенда и му позволява да разцъфти — точно като края на всички филми за Роки, „Руди“, „Карате кид“, трилогиите „Междузвездни войни“ и „Индиана Джоунс“, и „Дяволчетата“ — любимите ми филми. Но засега съм се отказал от филмите, докато Ники се върне, защото филмът, който искам да гледам, сега е моят собствен живот и… ами… все него дават. Плюс това знам, че вече почти дойде време за хепиенда: Ники ще се върне, защото благодарение на физическите тренировки и лекарствата, и терапията аз станах толкова по-добър.

— О, разбирам — усмихва се д-р Пател. — И аз обичам филми с щастлив край, Пат.

— Значи сте съгласен с мен. Как смятате? Дали жена ми скоро ще се върне?

— Времето ще покаже — отговаря д-р Пател и в този момент ми става ясно, че с него ще се разбираме, понеже той не проповядва песимизъм като д-р Тимбърс и персонала в лошото място; Клиф не настоява да се изправя пред онова, което той си въобразява, че е моята действителност.

— Странно, според всичките ми други терапевти Ники нямало да се върне. Дори и след като им разкажех как се мъча да променя живота си, как ставам по-добър, те пак ме „хейтваха“ — този израз го научих от чернокожия си приятел Дани.

— Хората понякога са жестоки. — Съчувственото му изражение ме кара да му вярвам още повече. И изведнъж осъзнавам, че той не си записва всяка моя дума в папка, а честно да ви призная, наистина ценя това високо.

Казвам му колко ми харесва стаята и заговаряме за любовта ми към облаците и как хората губят способността да виждат слънчевите лъчи иззад тях, макар те да са над главата им почти всеки ден.

Искам да бъда мил и го разпитвам за семейството му. Оказва се, че дъщеря му играела в гимназиален отбор по хокей на трева и били на второ място в Южен Джърси. Имал и син в прогимназията — той пък искал да стане вентрилоквист и даже всяка вечер се упражнявал с дървена кукла на име Гроувър Кливланд, който между другото е единственият американски президент, изкарал два непоследователни мандата. Не ми е съвсем ясно защо синът на Клиф е кръстил дървената си кукла на двайсет и втория и двайсет и четвъртия ни президент, но премълчавам. После Клиф споделя, че съпругата му Соня е боядисала кабинета така красиво, и това насочва разговора ни в посока колко страхотни са жените и колко е важно да цениш съпругата си, докато я имаш, защото иначе рискуваш да я загубиш на бърза ръка — та нали Бог иска да ценим жените си. Пожелавам на Клиф никога да не му се наложи да изтърпява изпитателен срок, а той пък се надявал моят скоро да свърши — много мило от негова страна.

Преди да си тръгна, Клиф ми обяснява, че ще смени лекарствата ми и това можело да доведе до нежелани странични ефекти, затова незабавно да съобщавам на майка ми за всякакъв дискомфорт, безсъние, безпокойство и тем подобни — защото можело да му отнеме известно време да налучка правилната комбинация от лекарства — и аз му обещавам да го направя.

По пътя към вкъщи споделям с майка си, че наистина харесвам д-р Клиф Пател и имам надежди за терапията. Благодаря й, задето ме измъкна от лошото място — много по-вероятно е Ники да дойде до Колингсуд, отколкото в психиатрично заведение. Като чува това, мама заплаква. Много странно. Даже отбива от шосето, опира глава на волана и, без да изключва двигателя, плаче дълго, подсмърча, трепери и се вайка. Аз я галя по гърба както тя мен в кабинета на д-р Пател, когато чух онази песен, и след десетина минути тя просто спира да плаче и ме закарва у дома.

Тренирам до късно вечерта, за да наваксам за часа, прекаран при Клиф, а когато си лягам, баща ми е все така затворен в кабинета си и така минава още един ден, без да съм говорил с него. Струва ми се странно да живееш в една къща с някого, с когото не можеш да разговаряш — особено ако става дума за баща ти — и от тази мисъл леко се натъжавам.

Мама не е ходила до библиотеката и нямам нищо за четене. Затова затварям очи и си мисля за Ники, докато накрая тя се пренася заедно с мен в сънищата — както винаги.