Насрещен вятър

14

Белият дом, Вашингтон

Понеделник, 10:30 ч местно време

Да се прекъсва президентът, когато има сериозна среща, противоречеше на обичайната практика в Белия дом, а началникът на кабинета Джак Ролинс беше човекът, който най-енергично налагаше тази практика.

Но всяко правило си има изключения.

Ролинс се поколеба пред вратата на заседателната зала, дочувайки долитащите неясни звуци на разгорещен спор. Имаха последен шанс да прокарат насила бюджета през Камарата на представителите, а единствено президентът притежаваше достатъчно чар и политическо влияние, за да го стори. През последните трийсет минути той омайваше дванайсет гневни и колебливи бизнесмени, но положението с Харис ставаше критично и беше време за действие.

Джак Ролинс отвори вратата и тихо се приближи до Кавано.

— Извинявайте, приятели — каза президентът на посетителите, когато видя как началникът на кабинета влиза и застава до него.

Ролинс се приведе до ухото му и прошепна:

— Положението с Харис назрява. До двайсет минути ще трябва да вземем важно решение.

— Изчакайте няколко секунди — каза президентът на групата, после стана, сложи ръка върху рамото на Ролинс и се отдръпна. Когато застанаха до вратата, той попита: — Незабавно ли ви трябвам?

— Мисля, че да, сър. Военновъздушните сили вече са задействали план за спасяването, но се нуждаят от вашето разрешение.

— Защо да не им разреша оттук? — попита президентът.

— На ваше място не бих го сторил, господин президент — посъветва го Ролинс. — Все още има някои взривоопасни моменти.

Кавано кимна.

— Добре. Идвам след десет минути.

— Да пратя ли някого да ви придружи?

— Не, Джак. Трябва да довърша тук. Ще дойда колкото се може по-скоро.

Ролинс се измъкна навън, а президентът тръгна обратно към своите събеседници.

Овалният кабинет отново започваше да се запълва с разтревожени съветници, които гледаха часовника. Освен Джак Ролинс край бюрото на президента стоеше генерал Дейвидсън с телефон до ухото. Секретарят по печата Даян Бийчър и съветникът по националната сигурност Роджър Вилемс бяха заели едното канапе, на отсрещното седяха заместник-министърът на правосъдието и заместник държавният секретар. Всички държаха чаши кафе, бележници и документи.

До камината в отсрещния край на Овала — както служителите наричаха най-знаменития кабинет в света — стоеше дълбоко замислен най-новият член на администрацията. Майкъл Голдбъро, помощник на президента по делата на националната сигурност, наричан обикновено съветник по националната сигурност, бе прегледал документите и Договора против изтезанията, преди да дойде по лично настояване на президента. Той беше мълчалив мъж с вечно шарещ подозрителен поглед. Дългите години като университетски преподавател в Джорджтаун и също тъй дългият списък от наградени трудове по историята и бъдещето на държавното управление му бяха спечелили благоразположението на президента Кавано, макар че мнозина от администрацията и демократическата партия го смятаха за не твърде достоен наследник на мястото, заемано някога от Хенри Кисинджър. Голдбъро много добре знаеше за тази неприязън, затова грижливо подбираше кога да влезе в конфликт.

Генерал Дейвидсън отпусна телефона и кимна на Джак Ролинс.

— Нямаме никакво време, Джак.

— Казвай.

— Транспортният самолет е на рампата и чака, но командирът на базата, който е капитан от флота, съобщава, че пред портала стои делегация от Катания, включваща съдия, неколцина полицейски служители и представител от Националното управление на карабинерите. Казва още, че са го принудили да разреши кацане на един частен реактивен самолет и един празен чартър, и двата от Рим.

Ролинс кимна.

— Готови ли са за прехвърлянето?

— Президентът Харис е готов. Преди малко разговарях с него. Нашият екипаж е готов да излети незабавно. Разположили са военна полиция около двата самолета, но засега никой не се опитва да си пробие път… чакай.

Генералът отново вдигна телефона до ухото си, размени няколко реплики и пак се обърна към Ролинс.

— Вече предявяват претенции, Джак. На борда на онзи частен самолет има служител от италианското Външно министерство и той настоява командирът на базата да стои настрани и да предаде на италианските власти боинга заедно с всички пътници, включително и президента.

— Кой е командир на базата?

— Капитан Суонсън.

— Иска ли инструкции?

— Засега не. Уведомил ги е, че базата е под юрисдикцията на военноморските сили на САЩ и всеки опит за нахлуване без разрешение ще бъде отблъснат със сила.

— Силни думи. — Ролинс се обърна към канапетата, където заместник държавният секретар Руди Бейкър водеше оживен разговор с другите служители. — Руди, може ли да те помоля за помощ?

Бейкър стана, приближи се до тях и внимателно изслуша обясненията на генерал Дейвидсън.

— Командирът на базата няма право да откаже достъп на италиански полицейски служители — каза Бейкър, забелязвайки, че заместник-министърът Алекс Маклафлин го е последвал и слуша внимателно.

— Как така няма право да откаже? — попита генералът.

Бейкър навъси вежди и кимна.

— Територията не принадлежи на Съединените щати, господа. Италианска е.

— Преотстъпена ни е срещу заплащане, мистър Бейкър — каза генералът.

— Да, преотстъпена, но не и освободена от италианското законодателство. Дай да поговоря с него. — Бейкър пристъпи напред, взе телефона от генерала и се представи. — Капитан Суонсън, не можете да им попречите, ако настояват да влязат в базата.

Той изслуша отговора и поклати глава.

— Не, капитане, слушайте ме внимателно. Нямате законно право да отбранявате тази база като американска територия, а ако някой ви е заповядал друго, значи греши. Продължите ли да упорствате, ще предизвикате голям дипломатически скандал с италианците. — Бейкър погледна Джак Ролинс, извъртя очи към тавана и прекъсна командира на базата. — Аз… аз… извинявайте, капитане, ще ми дадете ли думата? Благодаря. Знам, че не съм ваш пряк началник. Но се опитвам да ви дам съвет за реалното положение. Италианците не са ни дали завинаги тази земя, а само под наем. Тъкмо вие би трябвало да разбирате споразумението за статута на нашите въоръжени сили в Италия, след като сте длъжен да го спазвате. Може още утре да ви изхвърлят оттам и да затворят базата. Трябва да действаме деликатно.

Руди Бейкър изслуша отговора и кимна.

— Добре. Ще имаме грижата да уведомим непосредствения ви командир. А междувременно моля ви да осъзнаете, че вървите по ръба на бръснача.

Бейкър отпусна телефона и се обърна към генерала.

— Казва, че ще ги пусне в основната част на базата, която е на около петнайсет километра от пистите. Но засега нямало да им разреши достъп до летателната зона, където са самолетите. Те приели да не влизат в зоната без негово разрешение. — Бейкър отново вдигна телефона. — Капитане, изчакайте, моля. — Той подаде слушалката на генерала и се обърна към Джак Ролинс и Алекс Маклафлин. — Ако ще го измъкваме оттам, по-добре да действаме незабавно. Иначе положението ще стане направо невъзможно. За момента прехвърлянето на президента Харис в нашия военен самолет е просто ситуация в стил „Прощавайте, че не ви попитахме“. След десет-двайсет минути обаче евакуацията ще се превърне в пряко предизвикателство срещу суверенитета на Италия и съм готов да се обзаложа, че ще загубим правото да ползваме базата.

— Трябва ни разрешението на президента — каза Джак Ролинс. — Някой да възрази?

— Освен това някой, макар и не президентът — продължи Бейкър, — трябва спешно да уведоми командването на военноморските сили, за да държат онзи каубой под контрол.

— Извинете ме, господин заместник-секретар — жлъчно подметна генерал Дейвидсън, закривайки слушалката с длан, — но според мен капитан Суонсън и сам се контролира много добре при това трудно положение.

Руди Бейкър въздъхна и вдигна ръка.

— Съжалявам, генерале. Изразих се неточно.

Генералът отново вдигна слушалката към ухото си. В това време един от помощниците на секретаря по печата влезе и прошепна нещо на шефката си. Даян Бийчър веднага скочи на крака, пристъпи към телевизионния екран вляво от бюрото на президента и щракна дистанционното управление. На екрана се появи говорителят на Си Ен Ен.

— Моля за внимание. Историята се е разчула — каза Даян.

В малка рамка отстрани на екрана се сменяха архивни снимки на президента Харис и кадри от времето на мандата му, докато говорителят разказваше за предполагаемото отвличане, досегашната неопределеност на ситуацията и новите сведения от източник в Рим, че президентът Харис трябва да бъде арестуван по обвинение, че лично е наредил на ЦРУ да измъчва и убива перуански цивилни граждани.

На екрана ясно се виждаше транспортният самолет С-17, до него боингът и малко по-нататък „Орион Р-3“.

— О, чудесно! — възкликна тихичко Джак Ролинс. — Излъчват на живо нашата бърза и лесна тайна операция.

Той се обърна и кимна на секретарката си, която дискретно стоеше настрани. Тя веднага пристъпи към него.

— Кажете на президента, че незабавно трябва да дойде тук. Кажете му, че положението е критично и се налага да вземем решение.

На борда на „Юро Еър“ 42

Флотска авиобаза „Сигонела“, Сицилия

До предния вход на боинга беше докарана подвижна стълба. Крейг още не бе дал съгласие да се отвори вратата, но вече нямаше как да отлага решението, тъй като командирът на базата настояваше да се качи на борда.

Двамата командири размениха няколко думи на входа, после Крейг покани капитан Суонсън в първа класа и го представи на президента Харис, който продължаваше да поддържа връзка по телефона със залата за извънредни ситуации в Белия дом.

Джон Харис подаде слушалката на Шери, след това стана да се ръкува със Суонсън и да изслуша оценката му за положението.

— Ще ми попречат ли да се кача на транспортния самолет? — попита президентът със спокоен глас.

Капитан Суонсън поклати глава.

— Тук има две групи. Едната е от Катания и получава заповеди по телефона от Рим. Другата пристигна с реактивен самолет от Рим. Мисля, че в нея участва италианският заместник-министър на външните работи. Има и някакъв висок тип. Доколкото разбрах, той е адвокат и представлява интересите на Перу.

— Вероятно Стюарт Камбъл.

— Точно така. Оставих ги в кабинета си в другата част на базата. На практика са под охрана.

— В другата част на базата ли?

— Да, дотам са около шест километра ливади, по които свободно пасат овце. Камбъл и представителят на Външно министерство водят разгорещен спор по въпроса с какви права разполагат. Камбъл смята, че могат направо да нахълтат тук и да ви смъкнат от самолета, а италианците са на мнение, че докато наемаме тази база, те нямат право да влизат в охраняваната зона, тоест в района на самото летище. Лично аз смятам, че нямат право да влизат в която и да било част на базата без мое разрешение, което бях принуден да дам под натиск от Белия дом. И накрая, сър, италианският представител твърди, че дори ако Камбъл е прав и могат да стигнат до пистата, нямат право да влизат в самолет под чуждестранен флаг.

— Всъщност имат такова право — каза бившият президент. — От правна гледна точка чуждестранната регистрация на самолета губи всякаква стойност, когато той е на чужда територия. Но може би италианското правителство нарочно провлачва ходовете, за да ми даде време да се измъкна.

— И на мен ми мина подобна мисъл, господин президент. Ако наистина е така, значи трябва час по-скоро да ви изтеглим.

— Прав сте. Не се засягайте, капитане, но бих предпочел да разгледам базата ви някой друг път. Какво ще правим сега?

— Е, сър, чакаме само формално одобрение от Белия дом. Щом се качите на борда на С-17, никой не може да попречи на екипажа да излети незабавно. За броени секунди ще бъдете във въздуха. Бих могъл да ви придружа до самолета още сега, но преди малко имах доста неприятен разговор с някои хора от Белия дом, тъй че навярно е по-добре да изчакаме още няколко минути, за да сме сигурни, че са изпипали докрай плановете.

— Чакат само одобрението на президента Кавано — намеси се Шери, продължавайки да притиска телефона към ухото си. — Ще стане всеки момент. Той е на път към Овалния кабинет, за да даде зелена светлина.

— Обещаха да се обадят и на мен — отвърна Суонсън и показа клетъчния си телефон. — От там нататък всичко е чиста формалност.

Малката радиостанция на колана му запращя. Командирът я вдигна до ухото си.

— Тук Суонсън. Говорете.

— Сър — раздаде се развълнуван глас, — на портала на втора зона има цяла върволица от коли. Казват, че представляват италианските власти, и настояват да влязат.

— Какви коли, Йоман?

— Ами… сър, два военни джипа, лек автомобил и два бронетранспортьора.

— Кой настоява?

— Мистър Камбъл, който е в кабинета ви, а и часовият от портала съобщава за същите искания.

Командирът се позамисли и си припомни думите на заместник държавния секретар. Отново вдигна радиостанцията.

— Добре, слушай. Предай на портала да изпратят един от нашите джипове и да ги придружи до първа зона. Не бива да напускат паркинга пред щаба. Най-напред обаче да ги провери за оръжия, включително и войниците в бронираните коли. Ако носят оръжие, то трябва да бъде незаредено.

— Слушам, сър.

Суонсън закачи радиостанцията на колана си, пристъпи към изхода и махна с ръка на един лейтенант, който веднага изтича нагоре по стълбата.

— Колко си висок, Джери?

— Метър и седемдесет и три, сър.

— Добре. Чакай така.

Суонсън бързо се върна до креслото на президента.

— Колко сте висок, сър?

— Метър и седемдесет и пет, капитане. Защо?

— Искам да направя една малка проверка. Ще трябва да ми услужите със сакото си.

— Трябва ли да знам нещо повече?

— Засега не.

— Какво става с онези автомобили? — попита президентът Харис.

— Не съм сигурен, сър — отговори Суонсън. — Но може да е нещо повече от обикновена демонстрация на сила. Точно това искам да проверя.