Насрещен вятър

30

На борда на „Юро Еър“ 1010

Флотска авиобаза „Сигонела“, Сицилия

Вторник, 17:15 ч

Аластър повтори текста на разрешението за излитане и с усмивка се обърна към Крейг, докато натискаше с лявата си ръка бутона на предавателя.

— Контролна кула „Сигонела“, десет десет моли за незабавно излитане.

— Адски си прав — подметна Крейг. — Да се махаме час по-скоро.

— Разбрано, десет десет — отговори от кулата младият военен. — Имате разрешение за незабавно излитане… почакайте малко, сър.

Аластър завъртя очи към кулата.

— Повторете, моля.

Крейг бе започнал да рулира напред, но сега натисна спирачките и задържа самолета малко преди бялата линия, която го отделяше от пистата за излитане.

— Какво става? — попита той.

— Не знам…

Аластър не довърши, защото бе проследил погледа на Крейг надясно. На около километър и половина от тях по отсрещния край на пистата се движеха светлини.

— Коли? — изрече въпросително Аластър.

Крейг кимна.

— Така ми се струва.

В ушите им прогърмя изненадан глас.

— Десет десет, на пистата са излезли неидентифицирани автомобили. Задръжте позицията.

Левият показалец на Крейг натисна бутона за радиостанцията върху щурвала.

— Какво означава това, кула? Какви автомобили?

— Още не знаем, десет десет. Изглежда, че са минали през някой от служебните портали. Изчакайте.

Светлините на фаровете се разтегляха в редица и потегляха право към тях. Две, три, четири коли с тревожно мигащи червени и сини лампи.

— Казано на простонароден език, Крейг, мамка му!

— Подкрепям изказването — отвърна Крейг, като се озърна към Аластър. — Накарай го да ни даде разрешение за излитане.

Аластър кимна и натисна бутона на предавателя.

— Кула, ние поемаме отговорността, но искаме разрешение за излитане при първа възможност.

За двайсетина секунди настана мълчание, после прозвуча предизвикателен глас:

— Разбрано, десет десет, имате разрешение да излетите на свой риск и по преценка на пилота. Внимавайте за самоволно нахлули хора и машини на пистата.

— Свържи се с командир Суонсън по телефона! — нареди Крейг на Аластър. — Знаеш ли номера?

— Да.

Аластър измъкна с едната ръка листче от джоба си, а с другата грабна слушалката на сателитния телефон. Набра номера и зачака. Пред тях колите спираха по централната линия на разстояние шестстотин метра една от друга. Сега всеки опит за излитане би бил равносилен на самоубийство.

Аластър имаше чувството, че е минала цяла вечност, преди командирът на базата да отговори.

— Капитан Суонсън? Обажда се Аластър Чадуик. Имаме проблеми. — Той обясни набързо какво е станало, после се обърна към Крейг. — Суонсън казва, че току-що е научил. Карабинерите са. Излезли на пистата, след като разбили един от служебните портали. — Аластър отново притисна слушалката до ухото си. — Да, сър? — Той помълча, кимайки от време на време. — Разбирам. Ще изчакаме.

— Какво? — попита Крейг.

— Опитва се да се свърже с Рим, за да разбере какво става. Казва, че не е получил нови заповеди.

Най-близката кола отново потегли напред, ускори и когато достигна началото на пистата, рязко спря отстрани. Фаровете сочеха право към кабината на боинга. Крейг видя как вратите на полицейския автомобил се отварят и отвътре излизат неколцина мъже с автомати в ръцете.

Кабинетът на външния министър, Рим, Италия

Когато го повикаха, заместник външният министър Руфоло Росини бе на път към дома си. Той веднага потегли обратно към министерството, където Анселмо го чакаше с лютата ярост на подведен бюрократ.

— Разбрали са ме погрешно, Джузепе.

Преди Анселмо да отговори, секретарката му се подаде иззад ъгъла и размаха ръце.

— Господине, мисля, че трябва да разговаряте с командир Суонсън от „Сигонела“.

Анселмо се завъртя с вдигнат пръст, за да я скастри, но в последния момент се удържа.

— Защо?

— Карабинерите превземат базата.

— Карабинерите… какво?

Тя посочи телефона и Анселмо се хвърли натам, правейки на Росини знак да седне.

— И това ли е твоя работа?

Росини бе пребледнял като платно и едва говореше.

— Аз… аз… не знам как…

Анселмо ядосано махна с ръка, после грабна слушалката и изслуша жалбата на командир Суонсън.

— Останете на телефона, капитане. Всичко това се върши зад гърба ни. Преди малко лично аз наредих на въздушния контрол да разреши излитането.

Той остави слушалката и изрева на секретарката си да го свърже с командира на карабинерите в района на базата, после насочи цялата мощ на гнева си срещу Росини.

— Какво точно им каза?

— Имате предвид…

— Знаеш много добре какво имам предвид! Защо са нахлули в американската база?

— Казах само, че ние… им благодарим за помощта и все още търсим начин да задържим мистър Харис заедно със самолета.

— Чудесно! Казал си това на един сицилианец?

— Да.

— И то сицилианец, който вчера едва се примири със заповедта да напусне базата. Да не си полудял?

Телефонът иззвъня и Анселмо се пресегна да дръпне слушалката.

— Командирът ли е? Добре. Обажда се външният министър на Италия. Слушайте много, много внимателно!

На борда на „Юро Еър“ 1010

Флотска авиобаза „Сигонела“, Сицилия

Четирима въоръжени мъже с униформи застанаха пред боинга. Единият плъзна показалец през гърлото си и посочи крилете на самолета.

— Иска да изключим двигателите — преведе Аластър.

— Тая няма да стане! — отсече Крейг.

— Да, но той размахва картечен пистолет.

— Нека си го размахва. Няма да изключа двигателите.

Аластър притисна слушалката към ухото си, очаквайки капитан Суонсън отново да се обади.

— Аластър, провери схемата на летището. Виж следващия вход към пистата. Как е дължината?

— Ще ни стигне — отвърна Аластър.

Крейг завъртя надясно лоста за предния колесник на самолета. С другата ръка плавно натисна дроселите и четиримата полицаи пред самолета побързаха да отскочат. Боингът рязко зави надясно, после изравни и обърна наляво, сякаш пилотът бе решил да рулира обратно към терминала. Крейг се озърна през рамо и присви очи да види реакцията на карабинерите.

— Няма ли да стрелят? — попита спокойно Аластър.

— Не… стоят като втрещени.

— Крейг, те все още имат три коли на пистата.

— Чувал ли си за добрата стара американска игра „кой ще завие пръв“?

— Божичко, сериозно ли говориш?

— И още питаш?

— Не ми обръщай внимание. Глупав въпрос.

Крейг увеличи скоростта до петдесет километра в час, после натисна спирачките и рязко отби по следващия вход към пистата. Излезе в средата, зави надясно и изравни самолета с осевата линия. По дългата бетонна лента предизвикателно мигаха лампите на трите полицейски коли.

Продължавайки да натиска спирачките, Крейг тласна дроселите напред, включвайки двигателите на пълна мощност. Боингът се разтресе, едва удържан на място от триенето на гумите по бетона.

— Премигай три пъти с фаровете, после кажи на кулата, че излитаме.

Докато Аластър изпълняваше нареждането, Крейг плавно освободи спирачките и усети как машината се стрелва напред.

Фаровете огряха първата полицейска кола на по-малко от километър пред самолета. Беше спряла неподвижно насред пистата, обърната срещу връхлитащата машина. Крейг забеляза, че и четирите врати са затворени.

— Не мърдат — каза Аластър. — Петдесет километра в час.

— Ще мръднат.

— Осемдесет километра… сто… остават ни триста метра.

— Виждам.

Изведнъж колата пред тях бясно потегли, свърна надясно и освободи пистата само миг преди сблъсъка.

— Сто и трийсет в час, Крейг. Останаха още две коли.

— Разбрано.

Ускорението понамаля и аеродинамичните сили плавно подхванаха боинга, но фаровете на следващия автомобил стояха като заковани върху пистата. Оставаше само половин километър и разстоянието намаляваше с всяка секунда.

— Размърдай се, дявол да те вземе! — изръмжа тихичко Аластър.

В същия миг полицейската кола стремително се оттегли наляво.

— И третата бяга! — злорадо възкликна Аластър. — Имаме скорост за излитане!

Крейг лекичко придърпа щурвала, увеличавайки ъгъла на атака, докато подемната сила преодоля теглото и мощната машина се отлепи от пистата, устремена на запад.

— Режим на полет, вдигни колесника — нареди Крейг.

— Дадено, режим на полет, вдигам проклетия колесник. Браво, мой човек! Само не разбирам откъде знаеше, че ще се дръпнат?

— Това тук е Италия. Ако някой беше оставил да му потрошим колата, после трябваше да я плаща от джоба си. Нямаше начин да останат на пистата.

Съдът на Боу стрийт, Лондон, Англия

Джей Райнхарт напусна съдебната зала зашеметен, макар че се мъчеше да го прикрие. Възмутеният стомах му напомняше с тъпа болка, че от няколко часа насам не е ял и пил нищо. Той пропъди тази мисъл и насочи вниманието си към клетъчния телефон.

Не след дълго се обади Шери Линкълн.

— Току-що излетяхме от „Сигонела“ — съобщи тя, после разказа за деветдесетте минути изчакване и за разговора си с италианския външен министър, който явно бе успял да изкопчи съгласие от въздушния контрол в Рим.

— А аз си мислех, че вече наближавате Хийтроу — каза Джей, като притисна с длан другото си ухо и беззвучно изрече „чакайте“ към Найджъл Уайт и Джефри Уолас. Двамата кимнаха и се отдръпнаха настрани.

— Не — отговори Шери, — доколкото разбрах, ще наближим Лондон след около час и четирийсет и пет минути. Какво е положението при теб?

Той описа накратко как е минало съдебното заседание, но не спомена нито дума за зловещото разкритие на Камбъл, че съществува видеозапис, който може да докаже вината на президента.

— Значи са издали заповед за арест? — попита Шери.

— Да, и вероятно ще ви чакат веднага след кацането.

— Започва се, нали?

Джей въздъхна.

— Все още не виждам разумна алтернатива, Шери… но мисля, че трябва да поговоря с президента.

След малко отсреща се раздаде гласът на Джон Харис и Джей повтори разказа си.

— Сър, трябва да ви попитам нещо.

— Казвай, Джей.

— Познато ли ви е името Бари Ренълдс?

След съвсем кратко колебание в слушалката прозвуча презрително сумтене.

— Разбира се. Ренълдс беше специалистът от ЦРУ по тайните операции, който организира цялото онова клане в Перу. Защо? Да не би днес в съда да е станало дума за него?

Това е открита линия, напомни си Джей. Може да ни подслушват.

— Да, Джон, стана дума. Стюарт Камбъл твърди, че разполага с видеозапис от половинчасов разговор между Ренълдс и теб в Овалния кабинет… В момента не мога да погледна записките си, но той каза, че срещата се състояла две седмици преди нападението.

— Какво?

— Запис. Видеозапис. Изглежда, че Ренълдс е носил миниатюрна камера.

— В Овалния кабинет? — почти изрева Джон Харис.

— Да.

— Мили боже!

— Слушай, Джон — побърза да го прекъсне Джей. — Мисля, че ще е най-добре да отложим разговора, докато се срещнем лично. Не знам доколко можем да разчитаме на телефонните линии.

— Блъфират, Джей! Уверявам те.

— Значи не е имало подобна среща?

— Аз… ще поговорим по-късно. Прав си, не бива да го обсъждаме по телефона. Ще кацнем след по-малко от два часа, нали, Шери? Да, точно така.

— Добре, господин президент. Ще ви чакам. Англичаните също.

— По дяволите! — изръмжа Харис.

Вероятно си мислеше за предстоящия арест. Но мисълта за Ренълдс явно не му даваше мира.

— Не мога да повярвам, че Камбъл ще падне толкова ниско — добави президентът, но веднага побърза да се поправи. — Не, взимам си думите назад. Мога да повярвам и би трябвало да ти кажа защо. — Гласът на Джон Харис звучеше напрегнато, а задавеното му дишане се чуваше съвсем ясно въпреки шумотевицата в съдебното фоайе. — Просто досега нямаше време да ти обясня.

Джей сведе поглед към пода и цял се превърна в слух.

— Моля?

— Между мен и Стюарт има една история, за която не знаеш дори ти.

— История ли?

— Попречих на нещо, което се опитваше да постигне. Още преди да постъпиш във фирмата.

— Разбирам.

— Мисля, че сега иска да си разчисти сметките.

Двама мъже, увлечени в оживен разговор, минаха плътно до Джей и едва не избиха телефона от ръката му. Единият промърмори „Съжалявам“ и продължи, докато Джей отново насочваше вниманието си към разговора.

— Доста пресилено отмъщение заради някакъв загубен съдебен процес! — каза той.

— Не беше съдебен процес — възрази президентът.

Около входа бе настанало раздвижване. Джей се озърна натам. Неколцина добре облечени мъже обикаляха из фоайето и разпитваха хората за нещо. Джей им обърна гръб, опитвайки се да се съсредоточи върху реакцията на Харис.

— Давам ти дума, Джей — продължаваше да говори Джон Харис. — Нещата не са такива, каквито изглеждат. Не прибързвай с изводите.

— Какво представлява онзи Ренълдс?

— Питаш дали е от лошите? Не е.

— Камбъл каза, че имал дълга и достойна кариера в разузнаването.

— Така е, Джей. Точно затова допуснах грешката да му се доверя.

Джей съобщи новината, че президентът Кавано е изпратил делегация, ръководена от държавния секретар.

— Добре — каза Харис. — Очаквах нещо подобно.

— Но едно ме тревожи, Джон. Боя се, че имат намерение да поемат изцяло командването. И не бих имал нищо против, ако бях сигурен, че ще се грижат само за твоите интереси.

— Но се съмняваш.

— Да.

— Не се тревожи, Джей. Ти си мой адвокат и сам решаваш дали да приемеш тяхната помощ.

— Да, но дали трябва да бъде така? — каза Джей, усещайки как върху плещите му отново пада огромната тежест на риска. — Сам разбираш, една малка грешка стига, за да потеглиш с белезници към Лима. Все още се тревожа за позицията на британското правителство. Нямам никакви вести от кабинета на премиера.

— Мистър Райнхарт? — прекъсна го мъжки глас.

Джей надигна глава и видя пред себе си един от новодошлите. Той закри телефона с длан.

— Моля ви… изчакайте малко.

— Добре — отговори непознатият с явен американски акцент.

— Джон, трябва да свършваме — каза Джей. — Сега… сега се връщам в хотела. Не, размислих… Тръгвам направо за Хийтроу. Знаеш ли точно къде ще слезеш от самолета?

— Мисля, че на терминал четири, той приема частните полети — отговори Харис.

Джей си записа сведението, после се обърна към непознатия.

— Извинявайте.

— Няма защо, мистър Райнхарт. Държавният секретар пристигна и би искал да поговори с вас в хотела си. Колата чака отвън.

— Идвам след минута — каза Джей.

Той махна с ръка на Найджъл Уайт и Джефри Уолас, за да им благодари и да си уговори нова среща с тях привечер.

— Разбирате — каза Джефри, — че ако го арестуват днес, Камбъл ще се опита и вероятно ще успее да насрочи за утре съдебно заседание за установяване на вината. Разбира се, ако министърът на вътрешните работи подпише необходимите документи и ако от Перу е изпратена официална молба.

— Тук ли ще бъде заседанието?

— Да. Тези въпроси се разглеждат само на Боу стрийт.

— Но ние просто ще подадем молба за хабеас корпус до…

— До следващата инстанция. Но могат да ускорят и нея.

— Чували ли сте някога съдебен спор за екстрадиране да приключи за по-малко от два месеца?

Джефри поклати глава.

— Но имай предвид едно, Джей. Всичко зависи от правителството. Ако смажат колелото, така да се каже, и ако районният съд реши да не предава случая за разглеждане в Камарата на лордовете, нещата могат да тръгнат невероятно бързо.

— Все пак остава правото на обжалване.

— По-добре да не нагазваме в тия води. Виж какво, сигурно разполагаме поне с два-три месеца, но аз просто отговарям на въпроса, който ми зададе днес. Може ли да се ускори процедурата? Да, може.

— Започва да става по-опасно, отколкото предполагах — каза тихо Джей.

— Така е — отговори Найджъл Уайт. — Особено ако правителството на Нейно Величество вземе решение да се намеси. Е, твоят човек не е кръволок като Пиночет, тъй че едва ли ще стигнем дотам, но все пак…

— Но все пак не си сигурен, нали?

— Чувал съм да разправят, че премиерът бил много ядосан от мекото отношение към Пиночет.

— Смяташ ли, че трябва да го отпратя към друга държава?

Уолас поклати глава.

— Не сме казали такова нещо. Просто трябва да те предупредим, че дори ако всички обвинения са фалшиви, оборването на тая заповед няма да е… как го казвахте в Щатите? Бобена работа?

— Какво? — сепна се Джей и завъртя поглед към Джефри Уолас. — А, не. Казваме „фасулска работа“.

— Именно — кимна Уолас.

— Е, ако пратят твоя клиент зад решетките в Лима, менюто му май наистина ще е фасулско — пошегува се Найджъл. Той се изкашля и продължи. — За утре ще гледам да се освободя от всички други ангажименти.

Джей погледна групата мъже, които го чакаха до вратата, после пак се обърна към Найджъл и Джефри.

— Добре. Ще ви позвъня довечера, след като получа новини от кабинета на премиера.

Петнайсет минути пътуваха мълчаливо към хотела на държавния секретар. След като не успя да изкопчи от спътниците си и най-елементарни сведения, Джей реши, че вероятно са дребни чиновници.

Шофьорът спря до страничния вход на хотела. Човек от охраната отведе Джей към служебния асансьор и го придружи до петнайсетия етаж, където чакаше делегацията.

След като Джей се представи на държавния секретар и на заместник-министъра на правосъдието, с когото бе разговарял от Ларами, всички насядаха около изящна заседателна маса.

Един сътрудник на държавния секретар обрисува накратко ситуацията: британското правителство не желае да подлива вода на американците; контакти с кабинета на премиера извън установените дипломатически канали са крайно нежелателни; вече се уговаря наемането на луксозна частна резиденция за престоя на Джон Харис под домашен арест.

— Господин държавен секретар — отговори Джей, — вицепремиерът Шефилд обеща да ми се обади. Все още държа да го изслушам.

Държавният секретар Джоузеф Байър кимна и вдигна ръка с дланта нагоре.

— Мистър Райнхарт… може ли да ви наричам Джей?

— Разбира се — отговори Джей.

— Добре, Джей, вече обяснихме на мистър Шефилд, че сме дошли да осигурим дипломатическа връзка между двете страни, тъй че на твое място не бих се тревожил особено, ако няма вести от него. Всъщност именно затова исках да дойдеш тук — за да те предам лично в ръцете на мистър Маклафлин…

— Искам да проведа обещания разговор, господин държавен секретар.

Байър се усмихна.

— Знам, че искаш, Джей. Всеки добър адвокат би се вкопчил със зъби и нокти в подобно дело, но сегашният президент на Съединените щати не ме е пратил тук, за да седя на резервната скамейка. Той знае не по-зле от президента Харис колко е важно да се постигне пряка дипломатическа връзка между правителствата по подобни въпроси, а твоето посредничество мъти водата.

— Тоест?

— Тоест в съответствие с условностите на дипломацията Шефилд ще говори пред теб едно, а пред мен — и още повече пред министър-председателя — съвсем друго. С мен, като с най-близък съюзник на Великобритания, ще сподели истината. Това са държавни дела, Джей. Знам, че си опитен международен юрист, но сегашната сцена е безкрайно различна от онази, която познаваш.

— Какво предлагате, господин държавен секретар? Докато ние тук си говорим, президентът Харис лети насам и след час несъмнено ще бъде посрещнат на Хийтроу от полицейски служители със заповед за арест.

— Предвидили сме това.

Джей с усилие потисна гнева си от този снизходителен тон. Нуждая се от помощта му, макар че е самодоволен пуяк!

— Добре, а какво ще кажете утре, когато узнаем, че Стюарт Камбъл урежда съдебно заседание за установяване на вината, тъй че после да настоява за спешно екстрадиране? Аз ще се боря срещу подобно решение и ще обжалвам веднага, ако загубим, но трябва на всяка цена да узная мнението на премиера. Вие имате ли някакви уверения?

Байър се озърна към двама от сътрудниците, сякаш се мъчеше да преглътне някаква хаплива забележка, после отново погледна Джей.

— Вече знаем какво смята това правителство, Джей. На думи най-усърдно ще подкрепят необходимостта от спазване на международното законодателство, ще оставят съда да вземе решение за екстрадиране, а после тихомълком ще уведомят съдиите, че очакват Харис да получи право на обжалване, което може да се проточи до второ пришествие. След това Британия ще постъпи както в случая с Пиночет — отлагане, отлагане и пак отлагане. Ще пишат мъдри слова, ще заглаждат задкулисно дипломатическите проблеми и ще публикуват тържествени изявления за закона и отговорностите спрямо международните договори. С други думи, започва се един безконечен процес, който в крайна сметка ще приключи с разрешение Харис да се прибере в Съединените щати. Няма никакъв повод да се вълнуваме.

— Получихте ли уверение за това от английския премиер, господин държавен секретар?

— Виж какво, в дипломатическите дела…

— Не, по дяволите! — прекъсна го Джей. — Като адвокат на президента Харис задавам ясен въпрос с много сериозно правно значение. Моите уважения, господин държавен секретар, но имате ли личното уверение на английския премиер, че описаният от вас сценарий ще бъде изпълнен?

Байър се облегна назад и въздъхна презрително.

— Нещата не стават така, Джей.

— Значи имаме много сериозен проблем.

— Лично аз не съм на това мнение.

— Първо на първо, господин държавен секретар, нито на вас, нито на когото и да било в тази зала ще позволя да ме отстрани от случая в името на някакви си държавни дела. Разбира се, признавам високия ранг и уменията ви, благодаря от сърце за подкрепата и ще се възползвам от нея, но сега трябва да взема едно важно решение по защитата на Джон Харис, а именно дали той да кацне в Обединеното кралство, или да продължи към друга страна.

— Би било глупаво… — започна Байър.

— Кое би било глупаво? Да кацне тук или другаде?

— Да кацне където и да било освен в Щатите, но самолетът не може да стигне дотам. За Харис няма по-приятелска страна от Великобритания, Джей. И официално ще заявя, че не се опитваме, както казваш, да те отстраним. Просто знаем по-добре как да ти помогнем и трябва да ни се довериш. Алекс Маклафлин вече го каза: ние не можем да бъдем адвокати на Харис в прекия смисъл, но можем да направляваме играта иззад кулисите.

— Аз ще я направлявам с ваше съдействие. Няма да позволя да изместите нито мен, нито президента.

— Не се изразих добре, Джей — каза държавният секретар, опитвайки се да смекчи позицията си. — Естествено, че ти си адвокат на президента. Никой не го оспорва.

— Но все пак взехте решението президентът да дойде тук, без да се посъветвате с нас, нали?

— Е, Джей, ти явно бе взел това решение още преди да пристигнем. Просто те съветваме да не го променяш.

Джей стана от масата.

— Извинете ме за момент, господа.

Той се отдалечи в ъгъла на залата, извади листчето със сателитния телефон на „Юро Еър“ и набра номера.

Минаха няколко минути, докато повикат президента в кабината на самолета, и през цялото това време Джей усещаше с гърба си как вълна от високомерно презрение го залива откъм заседателната маса като мощно инфрачервено излъчване — осезаемо, но невидимо.

Най-сетне Харис се обади и Джей набързо му обясни какво става.

— Добре, Джей — каза президентът. — Предай телефона на Джо Байър, ако обичаш. Като свърша с него, искам пак да се чуем.

— Да, сър.

Джей прекоси залата, обясни какво иска президентът и подаде клетъчния телефон на държавния секретар, който го вдигна към ухото си, но така и не успя да произнесе едно цялостно изречение.

— Здравейте, господин прези… да, аз… ние… Президентът Кавано много се тревожи за… да. Разбирам. Да, сър, осъзнавам напълно. — Байър се изчерви като домат, прехвърли телефона на другото си ухо и кимна. — Господин президент, разговаряте с държавния секретар на Съединените… Да, сър. Разбирам. Да. — Байър хвърли свиреп поглед на един от помощниците си, после пак се обърна към масата. — Да, сър. Непременно.

Той върна телефона на Джей.

— Джей, чуваш ли ме? — попита президентът.

— Да, сър.

— Има ли някой друг близо до телефона?

— Не, сър.

— Добре. Току-що здравата издърпах ушите на Байър и го поставих на мястото му. В момента е побеснял, тъй че ти препоръчвам да си го представяш като буре барут със запален фитил. Не го предизвиквай. Казах му, че командваш защитата и твоята дума е закон. И освен това му заръчах незабавно да ти уреди разговор с мистър Шефилд.

— Много добре, господин президент.

— Остават ни още четирийсет минути полет, Джей. Време е да тръгваш към аерогарата.

Джей прибра телефона, върна се към масата и застана срещу Джо Байър.

— Господин държавен секретар, предстои ми тежка борба и съм благодарен за помощта на всички в тази зала. Но сега трябва да тръгвам за Хийтроу. И още нещо…

— Знам, да се чуеш с Шефилд! — прекъсна го Байър и докато ставаше на крака, по лицето му се изписа примирено, но сравнително дружелюбно изражение. — Дай ми пет минути да го открия, Джей, след това ще се видим в колата.

Джей се поколеба и го погледна в очите, които бяха все тъй строги и решителни. Обзе го тревога при мисълта, че ще остави този могъщ и високомерен човек да разговаря насаме с Шефилд, но знаеше, че не бива да прекалява с натиска върху държавния секретар.

Впрочем същото се отнасяше и до Шефилд.

Каквото и да знае, помисли си Джей, трябва да е луд, ако си въобразява, че може да изкомандва англичаните.