Насрещен вятър

10

Полет 42 на „Юро Еър“

В зоната за изчакване южно от Рим, Италия

Понеделник, 14:50 ч

— „Юро Еър“ четирийсет и две, молбата ви не се одобрява. Направлението ви трябва да бъде Рим, сър.

Крейг Дейтън се обърна към Аластър Чадуик с вдигнати вежди.

— Какво означава това, по дяволите?

Аластър поклати глава.

— Не помня някога да са ми отказвали разрешение, а още по-малко да са ме командвали къде да кацна. Поне в гражданската авиация.

Крейг включи предавателя.

— Контрол, не разбирате ли, че не молим, а ви казваме, че искаме пренасочване към Неапол?

— Не се приема, четирийсет и две. Такива са инструкциите ми. Ако желаете, незабавно ще ви осигурим коридор за кацане на летище Леонардо да Винчи.

— А ако поискаме пренасочване към Малта?

— Изчакайте, четирийсет и две.

След кратка пауза се раздаде друг глас — очевидно на някой от ръководителите.

— Четирийсет и две, централното командване на италианските военновъздушни сили ви инструктира да кацнете незабавно на летище Да Винчи. Готови ли сте за подход?

— Проверете сигнала ни, Рим! — повиши глас Крейг. — След това решете дали настоявате да изпълнявам нарежданията ви.

Той посегна през централната конзола към контролния ключ на транспондера и превключи на 7500 — международния код за отвличане.

— Сега вече със сигурност долу ще гръмнат алармите — подхвърли Аластър. — Не само пресякохме Рубикон, но и изгорихме моста зад себе си.

Той видя как Крейг ядно стиска зъби и клати глава.

— Тия типове са невероятно нахални.

След малко в слушалките пак се раздаде гласът на първия ръководител полети, но вече много по-предпазлив.

— „Юро Еър“ четирийсет и две, получихме вашия сигнал седем и петстотин. Какви са изискванията ви?

— Пренасочване към Малта — каза Крейг, после изключи предавателя и се обърна към Аластър. — Така ще минем точно над Катания и „Сигонела“.

Аластър кимна. В този момент ръководителят полети отговори:

— Разбрано, четирийсет и две. Имате разрешение за курс от настоящата позиция към Малта. Издигнете се и поддържайте височина осем пет нула.

— Напускам зоната за изчакване, напускам височина три хиляди метра и се насочвам към височина осем хиляди и петстотин метра — отговори Крейг. — Началният курс е две едно четири градуса.

Международно летище Леонардо да Винчи, Рим, Италия

Трескавото раздвижване на изхода отпред бе привлякло вниманието на Стюарт Камбъл още докато се приближаваше. Множество полицаи с мрачни физиономии обикаляха наоколо и напрегнато разговаряха по радиостанциите си, хвърляйки от време на време погледи към празното място отвън, където би трябвало да е боингът на „Юро Еър“.

Камбъл откри директора на летището да разговаря настрани с двама карабинери.

— Става ли нещо, за което да не знам?

— Те бяха в зоната за изчакване — започна директорът, — но сега отказват да се приземят.

— Как тъй „отказват да се приземят“? — попита Камбъл.

Единият полицай отпусна радиостанцията си и прошепна няколко думи в ухото на директора.

— Какво? — възкликна онзи и очите му се разшириха.

— Да — потвърди полицаят.

— Какво има? — попита Камбъл.

Директорът поклати глава.

— Сега командирът иска да лети за Малта.

— Сигурно се шегувате — каза Камбъл с недоверчива усмивка. — Това няма да разреши проблема му.

Той извади телефона от джоба си, набра номер и бавно се отдалечи към стъклената стена на терминала. Отвън, край съседния изход, се виждаше кабината на самолета боинг 727, който бе наел, за да прехвърли Джон Харис в Португалия. Двамата пилоти седяха вътре. Видя как командирът внезапно посегна към клетъчния си телефон.

— Ало.

— Капитан Перес? Обажда се Стюарт Камбъл. Следите ли честотата?

— Да, сър. Четирийсет и две е в зоната за изчакване и иска разрешение за курс към Малта. Какво да правим?

— Излетете и го следвайте към всяко направление, което избере. Разбрахте ли?

— Да, сър. Ще дойдете ли с нас, мистър Камбъл? — попита командирът.

— Нека първо да си помисля. Изчакайте.

Стюарт Камбъл обмисли вариантите. Италианската заповед, издадена въз основа на тази от Интерпол, беше валидна из цяла Италия и можеше да бъде изпратена по факс на малтийските власти. Ами ако командирът на „Юро Еър“ отново решеше да смени посоката, например към Мароко или Испания? Тогава Камбъл би трябвало да положи неимоверни усилия, за да се добере дотам, а уреждането на залавянето щеше да е още по-трудно, ако седеше в кабината на самолета.

Също като в шахматна партия трябваше да обмисля по три хода напред. Той се усмихна и поклати глава. Значи изборът е дали да играя с коня пред царя, или да го оставя на място.

В момента той беше конят пред перуанския президент.

Камбъл отново вдигна телефона до ухото си.

— Не, капитане. Оставам тук. Свържете се с мен, когато кацнете, където и да е това.

„Юро Еър“ 42, в полет

Притиснал телефона към ухото си, президентът Харис поседя мълчаливо. Обмисли решението си и стигна до извода, че е прав. Въздъхна и се приведе напред в креслото.

— Джей, искам да ме изслушаш много внимателно.

Болезненото разочарование в гласа от Ларами се долавяше съвсем ясно.

— Да, сър. Слушам ви.

— Силата ми винаги е била в умението да преценявам характери и способности. Смятам, че президентството ми беше успешно и ако наистина е така, дължа го на факта, че назначих най-добрите хора.

— Слава богу, че не бях в списъка. Щях да ви унищожа репутацията.

— Не, Джей, нямаше. Напротив. Би свършил чудесна работа. И двамата знаем, че грешната преценка, която ти докара толкова неприятности, се дължеше не на алчност или амбиция, а на добро сърце.

Отсреща прозвуча кратък смях.

— Определено не беше амбиция.

— Така е. И ако случаят с Карън не беше влязъл в съда, преди да обявя списъка на сътрудниците си, ти щеше да бъдеш президентски правен съветник, а по-късно може би и министър на правосъдието.

— Много любезно от ваша страна, сър.

— Нищо подобно. Както казах, аз умея да преценявам характери, а твоят не се е променил.

— Господин президент… Джон… вече няма значение. Не мога…

— Стига толкова — прекъсна го Харис. — Слушай сега. И двамата разбираме, че положението е много сериозно както лично за мен, така и за страната, а и за всеки друг бивш президент, който реши да пътува в чужбина. Повярвай ми, не искам да попадна в ръцете на перуанците, нито пък да завися от тази заповед. Не си правя илюзии. Знам какви трудности ти предстоят и осъзнавам огромната разлика между персонала, с който не разполагаш, и възможностите на някоя голяма международна фирма. Тогава защо настоявам точно ти да поемеш случая? Две неща ме насочват към това решение, Джей. Първо, готов съм да поверя живота си на способностите на един млад юрист на име Джей Райнхарт, когото наех преди много години. И второ, интуицията ми подсказва, че единственият начин да победим Камбъл и Мирафлорес в тази игра ще е да се придържаме към доктрините на Сун Дзъ.

— Сун Дзъ… китайският философ?

— Не съм сигурен доколко е бил философ, освен по въпросите на войната, но човекът е изпреварил с хилядолетия своето време, когато е задал въпроса защо трябва да се сражаваме с врага при условията, които той ни налага. Да наемем голяма правна фирма би било точно това, което очаква нашият приятел Камбъл. Затова ще направим точно обратното.

— Сър…

— Ти изпълни моралното си задължение да ме предупредиш за евентуалните последици, Джей. Официално заявявам, че поемам риска и те освобождавам от отговорност в това отношение. Край на празните приказки. Сега се стегни и ме измъкни от тая проклета каша. Разбрано?

— Да, сър.

— След трийсет минути ще ти позвъня да чуя докъде си стигнал.

Джон Харис изключи телефона и се усмихна. Много му се искаше да види каква физиономия ще направи Стюарт Камбъл, когато узнае кого е наел бившият водач на свободния свят.

Малко преди края на разговора Шери бе седнала на съседното кресло. Няколко секунди тя наблюдава мълчаливо шефа си, после го изтръгна от унеса с въпрос:

— Може ли да попитам за какво беше целият този шум?

Продължавайки да се усмихва, Джон Харис завъртя глава към нея.

— Току-що си наех адвокат.

— Добре…

— А той седи в Уайоминг и се чуди дали не съм полудял.

— Разбирам. Полудели ли сте?

Харис се разсмя и поклати глава.

— Нищо подобно. Човекът си има грехове, Шери, но е най-добрият, както вече ти казах.

Той описа трудностите и предизвикателствата, пред които щеше да се изправи Джей Райнхарт, както и миналото му. Видя, че лицето й стана мрачно.

— Защо са го изхвърлили от съда в Тексас? — попита Шери.

— В течение на четири години беше много добър съдия. Работата силно се различаваше от дотогавашната му дейност в международното право, но той отдавна искаше да се заеме с нея. Беше грижовен, справедлив и твърд. Идеален юрист. Но един ден му възложили дело за убийство. Красива млада жена, пребивана до смърт цели десет години от местен звяр с обществено положение и преуспяващ бизнес. Една вечер го гръмнала с ловна пушка малко преди да се стигне до обичайния побой, придружен с изнасилване. Окръжният прокурор, който също си падал по тия неща, пренебрегнал смекчаващите обстоятелства. Обвинил я в предумишлено убийство и поискал смъртна присъда.

— Божичко! — възкликна Шери и вдигна глава, защото точно зад техния ред бе спрял непознат мъж на около седемдесет и пет години.

Президентът проследи погледа й и очите му спряха върху Мат Уорд, който бе задържал посетителя.

— Какво има, Мат?

— Извинете, господин президент — каза Мат и кимна към непознатия. — Джентълменът искаше да ви поздрави.

Харис се завъртя още малко, усмихна се на стареца и забеляза колко слаб и крехък изглежда. Направи му знак да почака и непознатият кимна.

Джон Харис отново се обърна към Шери.

— Казано съвсем накратко, жената нямала пари — съпругът й се бил погрижил за това. Наела си за адвокат някакъв некадърник и още от встъпителната реч Джей разбрал, че не й мърда смъртното наказание. Просто не можел да понесе това.

— Но какво може да направи един съдия?

— Според закона — нищо.

Преди да довърши, Харис усети ново раздвижване зад себе си. Озърна се и видя, че е дошъл още един посетител. На ревера му имаше значка с американското знаме.

— Сега ли ще разговаряте с тези хора, сър? — попита тихичко Шери.

— След малко — каза той и се обърна към двамата. — Господа, изчакайте още минутка, ако обичате.

— Разбира се — отговори първият и направи крачка назад.

— Да, сър — изрече вторият малко по-високо.

Харис забеляза слухов апарат на лявото му ухо.

Джилиан бе видяла струпването и се зададе откъм кухнята да прогони досадниците, но Харис с усмивка й направи знак да се върне, после отново се завъртя към Шери.

— И тъй, Джей просто не можел да понесе мисълта, че тази красива и измъчена млада жена ще стане жертва на обстоятелствата. Имай предвид, че всичко това ставаше много преди да се приеме, че една изтормозена съпруга, която убива мъчителя си, може да действа при самозащита дори ако убийството не е станало по време на побой. Така или иначе, Джей освободил тази емоционално смазана млада жена под изключително ниска гаранция, която тайно платил със собствени средства. Също тъй тайно се опитал да й наеме по-добър адвокат, но не успял. Накрая започнал редовно да се среща с нея, за да й дава съвети, и ето че безнадеждно се влюбил в нея.

— Какво станало после? — попита Шери.

— Съдията Райнхарт изчакал процесът да стигне до точка, след която не би могъл да бъде проведен повторно. После хитроумно провалил обвинението. От прокуратурата побеснели. Открили, че между съдията и обвиняемата е имало контакти, съобщили на медиите и избухнал огромен скандал. Когато пушилката се разсеяла, той успял да се отърве от съдебно преследване, но го отстранили като съдия и му отнели правото да практикува, което в Тексас е доста сложна процедура. Разбира се, всичко това стана горе-долу по времето, когато започна моят мандат.

— И после е останал с нея?

— Ожениха се — каза президентът, разкопчавайки предпазния си колан — и той стори всичко възможно, за да я върне към живота. Горката жена беше под непрекъснати лекарски грижи, но за съжаление… той току-що ми каза… се самоубила миналата година.

Харис се приведе напред и понечи да стане, но Шери докосна ръката му. По лицето й бе изписана дълбока тревога.

— Сър, сигурен ли сте, че Райнхарт е…

Той вдигна ръка, за да я прекъсне.

— Дали съм сигурен, че искам Райнхарт да ме защитава, като знам какво могат да кажат Вашингтон или медиите? Да, Шери, напълно съм сигурен.

Харис стана и се обърна към мъжете на пътеката, към които се бяха присъединили още двама, приблизително на същата възраст. Усмихна се широко и им протегна ръка.