Неволна убийца

1.

Гарсониерата, в която временно живееше Даша Сундиева, беше малка и неподдържана, но през времето на принудителното си заточение тук момичето успя да й придаде човешки вид и дори да създаде някакво подобие на уют. Изми до блясък прозорците, лъсна със специален прах плочките в банята, тоалетната и кухнята, изпра и изглади всички пердета, избра от единичните съдове и украшения най-приличните и ги подреди на откритите лавици, изми със сапунен разтвор абажурите. В края на краищата временното й жилище започна да изглежда съвсем приемливо. Но за нея това беше райски кът, защото тук можеше по всяко време да се вижда със Саша и да не зависи от деликатността на неговите приятели.

Саша забележимо се промени след разговора със сестра си. Разбира се, Даша много му харесваше, нещо повече — беше влюбен в нея, както вярно бе забелязала самата Настя, до уши. Но като човек, веднъж завинаги решил, че не му е писано да изпита взаимна любов, той беше сдържан, нищо не питаше и не обещаваше, не говореше за бъдещето и не сипеше нежни думи. Даша обаче сякаш не забелязваше неговата сдържаност и хлад, без притеснение му говореше за любовта си, търсеше ласките му и предано се взираше в очите му. Честно казано, Александър, който не беше свикнал с открити прояви на чувства, намираше приятелката си леко глуповата. И едва след малкия скандал, който му вдигна родната му сестричка Анастасия, той се осъзна и сякаш прогледна. И онова, което до вчера му изглеждаше като проява на детска непосредственост и глуповатост, днес изведнъж придоби съвсем други черти. По дяволите, та Дашка го обича! Него, когото като малък подкачаха с прякорите „плъхче“ и „бледа спирохета“! Господи, с какво е заслужил такова щастие?

— Все пак аз не разбирам за какво бяха тези сложни постановки — упорито повтаряше той на своята любима. — Можеше да се престориш, че просто заминаваш.

— Е, ама как не разбираш — търпеливо му обясняваше Даша, като го галеше нежно по раменете и гърба, — ако просто бях заминала, те щяха да ме чакат, докато се върна. Знае ли човек какво може да ми кроят? А така — изобщо ме няма. Убита съм. И толкоз.

— Ами защо им пращахте онези момичета в четири сутринта?

— Их, Санечка, как не можеш да разбереш! — усмихваше му се Даша. — Представи си, че на вратата ти се звъни и чуваш да казват: „Добър ден, аз съм от телефонната централа. Отворете, моля.“ Не всеки ще отвори, нали така. Хората ще започнат да се опъват, ще кажат, че не са викали техник, че с телефона им всичко е наред, в края на краищата хем няма да отворят, хем ще се обадят в централата: защо ни безпокоите, не сме викали никого. А от централата ще им отговорят, че никого не са изпращали, сигурно са някакви крадци, обадете се в милицията. А сега си представи, че отначало се обаждат на човека и му казват. „Обаждаме се от централата. Линията е прекъсната, не можем да намерим къде е повредата. Сега ще пратим техник да обиколи апартаментите.“ Е? Ще отвориш ли след такова позвъняване? Разбира се, че ще отвориш, къде ще се денеш? И през ум няма да ти мине да звъниш в централата и да проверяваш. И тук планът беше точно такъв. Предупредиха ги, че искат да ме убият, наплашиха ги здравата, а после изпълниха заканата си. И няма никакви съмнения. Разбра ли?

— Ах, колко е хубаво! — сладко мъркаше Саша, протягайки се в леглото. — И тук ме погали, между ключиците. Аха, точно тук. Ау, разкошно! А между другото, защо в четири сутринта? Не можеше ли през деня?

— Какво приказваш! — възмути се Даря. — Я се опитай да ги намериш вкъщи денем! И после, имаше и други съображения. В четири сутринта в какъв вид отваряш вратата? По гащета и чехли, че дори и бос. Момичетата си казват думичките, правят ги лудички и си тръгват най-спокойно. Иди, че ги гони само по гащи. Освен това в четири сънят е най-дълбок, като те събудят точно тогава, главата ти е замаяна, трудно разсъждаваш. Сестра ти го измисли. Колко е умна само, просто ужас!

— Пак тя ли измисли еднаквите момичета? — лениво запита Саша, обърна се по гръб и се намести по-удобно върху възглавниците.

— Аха. Идеята беше нейна, а изпълнението — мое. Тоест отначало измисли да направим от един мъж онзи откачен. Докато го гримирах, Анастасия Павловна попита може ли от три различни момичета да се направят три еднакви. Целият фокус в тази работа е да отвлечеш вниманието на човека. Може да се намерят три лица, които да си приличат, но е трудно, затова трябваше да направим така, че никой да не поглежда лицата. Знаеш ли, има си такива специални похвати за визаж при черно-бялата фотография, както и при цветната. За черно-бялата е важно чертите и линиите да са правилни и красиви, защото нали цвят липсва. Ако например една жена има невероятно красив цвят на косата или очите, а всичко останало й е обикновено, на черно-бяла снимка тя ще изглежда зле. Непременно трябва да се снима само в цвят, за да покаже изгодно красивото в себе си, а обикновеното или грозното да скрие. И обратното, ако един човек има идеални черти на лицето, но всичко останало му е посредствено, той трябва да се снима само в черно-бял вариант и да подчертава именно линиите, а цветът на косата и очите да не изпъква. Е, и понеже нашият живот е цветен, трябваше да наблегнем на цвета, който да скрие чертите. Добре ли обяснявам? Представи си, яркоалената кожа от главата до петите сама по себе си дразни, но същевременно и омагьосва, а ако същевременно разкопчаем и горното копченце и покажем малко от гърдите? Нито един нормален мъж няма и да погледне лицето. Сложихме им еднакви перуки, очите гримирахме с черно, направихме им устните ярки и с еднакви очертания, това не е трудно. Първо покриваш цялото лице и устните с фон дьо тен, после рисуваш с контур каквото си искаш и слагаш по-ярко червило — това е цялата тайна. И можеш да бъдеш сигурен, че вече никой няма да забележи никакви други особености. Още повече че тези мъже са били уплашени, а когато човек е уплашен, той никога не гледа в лицето онзи, от когото се страхува. Момичетата после казаха, че и тримата, както се втренчили в деколтетата им, така и изобщо не вдигнали очи нагоре. А Анастасия Павловна беше заложила точно на това и окачи на шиите им еднакви пандантивчета, малко дефектни.

— Слушай, ти защо постоянно я наричаш Анастасия Павловна? Тя не е чужд човек за тебе, нали ми е сестра.

— Ама и ти?! — Даша дори се задави от подобно кощунство. — Тя е такава… Та тя е почти най-добрата от всички на света. Езикът ми не се обръща да я нарека по име.

— Какво значи „почти най-добрата“? — мнително надигна глава Александър. — Нещо не го разбрах това „почти“. Нещо в нея не ти харесва, така ли?

— Ама не, Санечка. Най-добрият на света си ти. А Анастасия Павловна е следващата. Искаш ли да ти донеса чай?

— Донеси — благодарно отвърна Саша, който не преставаше да се диви на своята слепота и на щастието си.

На тръгване той прегърна Даша и нерешително я попита:

— Даня, нали ще почакаш оправя семейните си проблеми? Обещавам ти да не протакам. Ти само почакай. Не ме изоставяй.

— Разбира се, че ще почакам — с усмивка отговори тя. — Оправяй ги, колкото е необходимо. Аз за никъде не бързам.

2.

В залата се носеше равномерен тих шум, както винаги по време на мероприятията по служебна подготовка. Почти никой никого не слушаше, всички само отбиваха номера, като се стараеха да извлекат максимум полза и да пообщуват с приятели, да почетат, да нахвърлят отдавна чакащ реда си документ или просто да помислят.

Настя седеше на последния ред и шепнешком обсъждаше с колегата си Юра Коротков перипетиите на неговата проточила се любовна връзка, започнала преди почти две години, което за любвеобилния Юра беше буквално олимпийски рекорд.

— Мъжът й вдига скандали, защото тя не иска да ходи на вилата — с трагичен шепот съобщи Коротков.

— А тя защо не иска? Ами да ходи…

— Не иска и това е. Два часа с мотрисата, после почти цял час пеша, няма вода, няма електричество. За какво й е притрябвало такова щастие?

— Защо тогава я е купувала тази вила, щом не иска да ходи?

— Не тя, мъжът й я е купил. А сега я кара да ходи там.

— Не го разбирам това — каза Настя.

— Какво не разбираш?

— Не разбирам как една жена може да бъде принуждавана да прави нещо, което не иска, нали не е дете? Не е искала да купува вилата, значи има право да не иска да ходи там. Да прати мъжа си по дяволите и толкоз.

— Лесно ти е да говориш така, ти винаги си била независима — въздъхна Коротков. — Ако беше омъжена, щеше да знаеш можеш ли да пращаш мъжа си по дяволите. Не е толкова просто. Особено като знаеш, че си виновна, че имаш грехове.

— Тогава да не се оплаква! — отсече шепнешком Настя. — Или да върти любов, или да не ходи на вилата. Едно от двете. Я да чуем, сега Мурашов ще ни трие сол на главата.

На трибуната се качи Анатолий Николаевич Мурашов, един от помощник-началниците на управлението. Любимата му тема беше дисциплината и той не пропускаше нито една възможност да поговори за нея пред публика.

— Време е вече да свъсим вежди и да попитаме нашите колеги от отдела по работата с личния състав защо логиката стигна до задънена улица!

Залата се оживи. Полковник Мурашов беше известен в цялото управление с нестандартните си фрази. Беше чудесен човек и искрено милееше за работата, но с руския имаше явни затруднения. Най-забавното беше, че самият той не усещаше това и се мислеше за необикновено красноречив, тъй че всичките му перли не бяха случайни словесни гафове, а резултат от предварителна подготовка и обмисляне на речите.

— В петък решихме комисионно да проверим спортната зала. Онова, което видяхме там, не се поддава на никакъв анализ и ужас…

Настя прихна. „Ех, защо го няма тук Бокър! — помисли си. — Добре щеше да се позабавлява.“

От спомена за Бокър тя плавно понесе мислите си към Владимир Вакар и се потопи в тъжни разсъждения как ли да докаже, че Ерохин е убил Костя Малушкин, ако упоритият генерал все пак откаже да даде показания. И как да опази Вакар от извършването на още едно убийство.

— Гледам, хората идват на служебна подготовка цивилни. Не е редно, другари. Без униформа имат право да ходят само бременните или на когото кракът му е например гипсиран. Още веднъж настоявам, че на служебна подготовка без униформа могат само бременните и счупените…

— Юра — обърна се Настя към Коротков, — а ти защо не вземеш да свъсиш вежди и да попиташ твоята Людмила защо логиката й е стигнала до задънена улица?

— В какъв смисъл?

— Ами да каже на мъжа си, че е бременна или счупена, и да откаже да ходи с него на вилата.

— Ама че си и ти, Аска, вечно с твоето хахо-хихи.

— Така си е — съгласи се тя. — А тебе те е пипнала мирова скръб. Не ти достига чувство за хумор. Знаеш ли какво е това?

— Горе-долу.

— Чувството за хумор е онова разбиране за живота, което се поражда у човек, приближил до ръба на бездънна пропаст, внимателно погледнал надолу и кротичко поел обратно.

— Ти ли го измисли това?

— Не, Фазил Искандер. А има и още една разкошна мисъл: „Няма неразрешими проблеми. Има неприятни решения.“

— Пак ли е на Искандер?

— На Ерик Борн. Юрка, срамота е да си толкова необразован. Ти изобщо ли не четеш?

— Защо, чета — обиди се Коротков. — Само че не запомням. Твоята глава е претъпкана с боклуци, каквото и да те питат, всичко знаеш.

— Ей, и ти се извъди голям Шерлок Холмс — изпухтя тя.

— Какво общо има тук Шерлок Холмс?

— Ами точно той е смятал, че главата не бива да се тъпче безразборно, инак после не можеш да намериш нужната информация сред боклуците. Наричал е боклук например знанието, че Земята се върти около Слънцето, и е казвал, че броят на крадците в Лондон няма да намалее, ако той знае това. Ти какво, и това ли не си спомняш? Ами че това е класика! Позор.

След служебната подготовка Настя се върна в кабинета си и се опита да работи, но нищо не й вървеше. Не й излизаше от ума упоритият Вакар и тя по никакъв начин не можеше да се съсредоточи върху другите задачи. Най-сетне успя и се задълбочи в проблема за разкриването на серията изнасилвания в района на Битцевския парк. Случваха се като по график и ако се съдеше по почерка, извършителят беше един и същ…

Телефонът иззвъня и прекъсна размислите й.

— Каменская — чу тя гласчето на Зоя от пропуска, — имаш посетител.

— Кой е? — машинално попита Настя, без да откъсва очи от плана на Битцевския парк с нанесени по него кръстчета, обозначаващи местопрестъпленията. Беше й се сторило, че е налучкала някаква закономерност, и се страхуваше да не се разсее и да не изтърве споходилата я мисъл.

— Владимир Сергеевич Вакар. Да му напиша ли пропуск?

— Кой?!

— Вакар. Познаваш ли го?

— Зоенка… — Настя изпадна в паника. — Ти… той…

— Какво ти става, Настася? — учуди се флегматичната Зоя.

— Той… страх ме е, че няма да ме намери. Сега ще сляза. Зоенка, миличка, постарай се той да не си тръгне. Тичам!

Тя скочи от мястото си и изхвръкна в коридора дори без да заключи вратата. Докато тичаше надолу по стълбището, въображението й рисуваше ужасната картина как генералът свива рамене и излиза, отказал се да разговаря с нея. Както прескачаше стъпалата, си изкълчи крака, но продължи да тича въпреки острата болка, пронизала глезена й.

До гишето на пропуска видя Вакар и спря пред него — зачервена, запъхтяна, с разчорлена коса.

— Здравейте — произнесе тя, дишайки тежко.

Вакар я гледаше мълчаливо.

— Много пушите — каза най-сетне. — Не можете да тичате, веднага се запъхтявате. Не ви ли е срам?

— Срам ме е — съгласи се тя, защото сега беше готова да се съгласи с каквото и да било, само и само той да не си тръгне. — Ще се поправя, честна дума. Искали сте да говорите с мен?

— Ако нямате нищо против.

— Да вървим.

Тя заведе генерала в кабинета си и заключи вратата отвътре, та никой да не им попречи. Владимир Сергеевич седеше на стола силно изправен, но Настя не долови в позата му напрежение. Той беше абсолютно спокоен.

— Анастасия Павловна, ще дам показания срещу Ерохин.

„Ето, това беше — кой знае защо, с тъга си помисли Настя. — Толкоз.“

Тя мълчаливо извади от касата бланка за протокол от разпит и започна да я попълва по памет. Знаеше наизуст всички данни на Владимир Сергеевич Вакар, прекалено дълго ги бе изучавала и прекалено много бе мислила за него през последните дни.

— На 29 септември 1994 година, в 18 часа и 25 минути, видях как гражданинът Игор Петровия Ерохин приближи до служителя на милицията, който стоеше на пост в зданието на станцията на метрото „Таганская“…

Настя бързо записваше и не го прекъсваше, само от време на време задаваше уточняващи въпроси. Тя разбра, че Вакар не е дошъл под влияние на моментен порив. Взел е решението, многократно го е обмислял и претеглял, няколко пъти е изрекъл наум показанията си. Фразите му бяха кратки, сухи и книжни, без нито една излишна дума.

— След като Ерохин напусна територията на строежа, аз влязох там през отвора и видях лежащия на земята служител на милицията, с когото Ерохин бе излязъл от метрото. По позата на сержанта и по следите от кръв личеше, че му е била нанесена огнестрелна рана.

Когато свърши с диктуването на показанията, Вакар млъкна. Настя не можеше да разбере дали той изпитва облекчение, или изобщо нищо не чувства.

— Владимир Сергеевич, давате ли си сметка за последствията от вашата стъпка?

— За какви именно последствия?

— Следователят непременно ще поиска да идентифицирате Ерохин и ще ви попита сигурен ли сте, че именно него сте видели на „Таганская“. Ще трябва да му кажете, че не може да сте сгрешили, защото добре познавате Ерохин по физиономия. Ще последва въпрос откъде го познавате. Ако вие не отговорите на този въпрос, може да го стори Ерохин. Той може да не ви познае, но не може да не си спомни името ви. Разбирате ли какво ще стане по-нататък?

— Да, мислил съм за това.

— И?

— Готов съм за всичко, което може да стане по-нататък. Вече съм ви казвал, че съм готов да отговарям за всичко, което съм направил, ако успеете да го докажете. Няма да ви помагам в това. Но няма и да ви преча и да се измъквам.

Настя имаше чувството, че разговаря с автомат. Абсолютно равен тон, каменно лице, неподвижна фигура, застинала на стола пред нея. Но това не беше автоматизмът на равнодушието и студеното сърце. Това беше спокойствието на човек, взел най-важното решение в живота си и осъзнаващ, че не може да си позволи крачка назад.

Тя изпрати Вакар до изхода от зданието. Известно време двамата стояха мълчаливо един до друг под студения есенен дъжд. Настя беше обгърнала раменете си с ръце, треперейки от студ по тъничкия си пуловер. Искаше да благодари на генерала, но не можеше да реши уместно ли е това — да благодари на човек, съгласил се с перспективата да се озове зад решетките, и какви думи да подбере, за да изрази мислите си, без да изглежда при това като нетактична глупачка. Вместо това тя просто му подаде ръка. Ръкостискането на Вакар беше кратко и силно.

3.

Бокър внимателно караше след бялата жигула на генерал Вакар. Слава богу, генералът явно не смяташе да осъществи зловещия си замисъл днес. Наближаваше полунощ и той бе поел към къщи.

Обикновено Владимир Сергеевич паркираше колата си в двора, под прозорците на своя апартамент. Бокър вече знаеше това, тъй че реши да не влиза в двора. Когато бялата жигула свърна под арката, той спря своя Москвич, заключи го и тихо закрачи към мястото, откъдето бе успял да изясни, че се вижда входът към апартамента на Вакар. Ще погледне как генералът ще си влезе вкъщи и ще стои и ще наблюдава входа, докато не получи сигнал, че и Ерохин се е прибрал. Чак след като се увери, че потенциалната жертва си е у дома, Бокър ще може да прекрати наблюдението над преследвача.

Той стоеше, подпрян на стената на блока, дребно човече с дълго сиво палто и сива скиорска шапчица. Във вечерния мрак на фона на мръсната стена той не се виждаше дори от три крачки. Вакар заключи колата, подръпна вратите, провери заключен ли е багажникът, извади цигарите, запали. Дори в тази минута той стоеше силно изопнат, без да отпуска гърба си и без да пристъпва от крак на крак. Пушеше и гледаше към прозорците на своя апартамент.

Ето, хвърли фаса и тръгна към входа. И в същата секунда Бокър видя сред множеството коли в двора светлокафяв мерцедес. Точно такъв мерцедес бе виждал да кара Виктор Костиря. Бокър се втурна към двора и светкавично стигна до познатия автомобил. Точно така, и номерата бяха същите.

— Спрете! — викна той подир Вакар, който вече затваряше вратата. — Чакайте! Вакар! Чакайте!

Викаше много силно, генералът сигурно го чу, но не успя да реагира. Чу се изстрел, в следващия миг от входа изскочи Ерохин. Още един изстрел, и още един…

Моторът на мерцедеса изрева, той излетя към проспекта. В безлюдния двор върху мръсния мокър асфалт остана да лежи дребно човече с дълго сиво палто.

4.

— Той умира — предупреди Настя лекарят, който я водеше по дългия болничен коридор. — Добре ще е роднините му да дойдат. По-късно може и да не успеят да го видят. А вие каква сте му?

— Никаква. Тоест исках да кажа, че не съм му роднина.

— За това се сетих — мрачно се подсмихна лекарят. — В джоба му намерихме листче: „В екстрени случаи съобщете за мен на телефон…“ — и два номера. На единия намерих вас. От милицията ли сте?

— Да — кимна тя, без дори да попита разговорливия лекар как се е сетил.

— Не може да бъде опериран, няма да понесе упойката. Раняването е тежко, огромна загуба на кръв. Така че, уви, нищо не можем да направим. Но браво на него, държи се, в съзнание е и дори поговори малко със следователя. Милицията дойде веднага щом го докараха. Но вие не сте от тях, правилно ли схванах?

— Не, аз съм си аз. Приятел ми е.

В болничната стая беше светло и слънчево. Кой знае защо, от няколко седмици насам този беше първият ден с хубаво време. „Защо, защо точно днес? — някак абстрахирано помисли Настя. — Защо точно днес, когато той умира, денят трябва да е хубав и слънчев? Каква глупост!“

Дребното човече изглеждаше още по-дребно в огромната празна стая. Настя за пръв път го видя без сивата му шапчица и се оказа, че той има дълга тъмна коса, стегната на тила на „конска опашка“. Хлътналите слепоочия и изпъкналите скули бяха пепелявосиви и покрити със ситни капчици пот. Тя погледна прикрепената в долния край на кревата табелка и изтръпна. На табелката с едри букви беше написано: „Сергей Едуардович Денисов“.

Престъпникът лингвист.

„Златното момче“.

Синът на Едуард Петрович Денисов.

Тя приближи и хвана ръката на Бокър.

— Серьожа — повика го тихо. — Серьоженка.

Той отвори очи и опита да се усмихне.

— Виноват — едва-едва прошумоля гласът му. — Недоглеждане. Колата… имаше още една… не съобразих навреме. Виноват.

— Защо не ми казахте? — укори го Настя.

— Какво не съм ви казал?

— Че сте син на Ед Бургундски.

— Защо да ви казвам? Извънбрачен съм… С какво да се гордея? Не съм син, аз… съм си аз.

— Не е вярно, Серьожа. Той ви обича. Цени ви. Специално ме помоли да ви пазя. Каза, че сте златно момче. А аз не ви опазих. Постарайте се да оцелеете, а?

— Не обещавам… Никога не обещавам, без да съм сигурен… — Той трескаво си пое дъх, сякаш не му достигаше въздух.

После уморено притвори очи. Настя мълчеше, за да не го безпокои.

— Защо плачете? — чу се гласът му. — Недейте…

— Откъде знаете? Очите ви са затворени — опита да се пошегува тя, като облизваше сълзите от устните си.

— Усещам… Бил съм престъпник, бил съм свидетел… Ето сега… ми се случи да стана и потърпевш. Каква епидерсия само, а… Абсолютен пердимонокъл…

Той опита да се усмихне. Тънките му устни леко се разтеглиха и замряха. Настя не схвана отведнъж, че са замрели завинаги. Едва когато внезапно я отстрани нечия ръка, тя разбра, че зад гърба й през цялото време е стоял лекарят.

Когато суетнята около кревата, на който лежеше „златното момче“, поутихна, тя пак приближи до него, наведе се и внимателно го целуна по челото, погали с ръка лицето му, затваряйки с прощалния си жест неговите застинали очи.

— Сбогом, Серьожа — задавена от сълзи, тихо каза тя. — Прости ми.

5.

Силното иззвъняване на вътрешния телефон я изведе от вцепенението.

— Каменская, елате при мен! — чу тя сухия глас на Виктор Алексеевич Гордеев.

Каменская! Значи нещо официално. Настя се погледна в огледалото. Тъмни кръгове под очите, червени, подпухнали клепачи, алени петна по бледосивото лице. Защо ли се намират и писатели, чиито героини стават още по-красиви, когато плачат? Бива ли толкова безсъвестно да лъжат!

Тя отвори чантата си, извади несесера и набързо се пооправи, намаза с течна пудра грозните алергични петна, прокара очна линия по клепачите, за да скрие, че са подпухнали, среса се. Отиде до вратата, но изведнъж спря и погледна краката си. В кабинета на Житената питка има чужди хора, а тя е тръгнала натам по дънки, пуловер и маратонки. Не е редно.

Бързо заключи вратата, смъкна цивилните, непретенциозни, но толкова обични дрехи, извади от гардероба униформената пола и ризата с пагони. Така ще е по-добре, реши тя, отметна ръце назад и слепешката напипа закопчалката на тъмносивата вратовръзка. Наистина черните обувки бяха неудобни и безмилостно притискаха стъпалата й, но това можеше да се изтърпи.

В кабинета на Гордеев видя трима непознати мъже. Двамата седяха до дългата маса за съвещания, третият стоеше прав до прозореца, там, където в минути на размисъл обичаше да застава самият началник. Житената питка се бе възцарил на мястото си, строг, с непроницаема студена физиономия.

— Запознайте се, другари — произнесе той сякаш през зъби. — Майор Анастасия Павловна Каменская. Анастасия Павловна, това са наши колеги от Федералната контраразузнавателна служба.

— Растяпин. — Единият от седналите уж се накани да стане, докато произнасяше името си, но не отдели задника си от стола.

— Куцевол. — Вторият контраразузнавач се изопна в стойка „мирно“, докато се представяше, и Настя видя неговото съвсем младо, открито лице, което смутено се усмихваше. Той сигурно бе забелязал неучтивостта на колегата си Растяпин.

Третият се извърна от прозореца и направи няколко крачки към нея.

— Анатолий Алексеевич Гришин — отчетливо произнесе той и й подаде ръка, която Настя вяло стисна.

Тя слушаше с половин ухо обясненията на колегите от ФКС, които Гордеев току прекъсваше с въпросите си. Полковникът явно не беше в настроение, въпросите му бяха злобни, язвителни, а репликите — унищожителни.

— … Всъщност всичко започна от момента, когато изгубихме Щейнберг — обясняваше Гришин. — Той много отдавна е искал да замине, още когато е бил аспирант, през 1980 година. Обяснили са му, че докато е свързан с научни разработки в областта на отбранителната промишленост, не може и да мечтае за това. Щейнберг е постъпил така, както постъпваха по онова време хиляди хора, които не можеха да напуснат страната поради съображения за секретност. Подал е оставка и е станал уличен метач, та след пет години, когато секретната информация остарее морално, да може да замине. Но за разлика от много хора, той смятал не просто да замине, а да продължи научната си работа, затова освен метенето, е действал, а не е спал. Останали са му много приятели в секретния научноизследователски институт, където работел по-рано, и те, нарушавайки всички правила, постоянно са му давали да чете всичката нова литература и дори са провеждали в лабораториите си малки експерименти по поръчка на Щейнберг. От 1985 година е зачакал разрешение да замине, но КГБ никак не е искало да го пусне. Протакали колкото могли, но миналата година все пак му дали разрешението. Изглеждало е невероятно човек тринайсет години да се занимава с наука нелегално, откъснат от библиотеки, лаборатории, експериментална база. Но за всеки случай решили да го наглеждат, дали команда на нашата резидентура в Израел, а те съобщили, че Михаил Маркович Щейнберг е минал през митническия контрол и е изчезнал някъде. Видели го да излиза от зданието на летището с някакъв мъж, който по описание много приличал на един чуждестранен разузнавач, който ни е добре известен. По-нататък историята е дълга и широка, но в крайна сметка ние успяхме да установим, че Щейнберг се намира в Азия, в една от мюсюлманските страни.

„Утре Денисов ще дойде за тялото на сина си — мислеше си Настя. — Как ще го погледна в очите? Помолих го за малка услуга, а какво стана? Господи, колко ме боли! Та аз познавах Бокър само от три седмици, някакви си три седмици, а ме боли, сякаш загубих близък човек. И Вакар… Колко ужасно свърши всичко.“

— … Сеизмичното оръжие — продължи да разказва Гришин — в среда на религиозни фанатици може да играе важна политическа роля. Предизвикването на изкуствено земетресение в предварително предсказан момент и на предварително посочено място е мощно средство за влияние върху вота на избирателите.

Тя съжали, че не бе седнала до масата за съвещания, а бе останала в любимото си кресло в ъгъла на кабинета. Ако седеше до масата, би могла незабелязано от околните да си свали тесните обувки, за да й олекне на краката.

— Ние предполагахме, че за работата на Щейнберг ще му потрябват някои редки метали в съвсем малки количества. Нали разбирате, газопоглъщатели, специално стъкло и така нататък. Но колкото и да се мъчехме, не можехме да проследим канала, по който нелегалната лаборатория получава тези материали. А вие, разследвайки убийството на милиционера Малушкин, съвсем случайно сте напипали този канал. Ето защо сега ни е необходимо да получим от вас всички материали срещу Резников и неговото обкръжение.

„Тях не ги интересува младичкият Костя Малушкин — внезапно схвана Настя. — Изобщо не ги е грижа за неговите родители и братя. Какво е за тях Костя? Някакво си име. За тях е важно килограмът някакъв си там метален прах да не напусне пределите на нашата велика държава. За тях е важно в някаква далечна мюсюлманска страна да не дойдат на власт сили, отнасящи се враждебно към нас. Великите цели и глобалните задачи не предвиждат внимание към разни глупости като човешкия живот. За тях смъртта на Костя е голям късмет, който е позволил да се улови нишката към канала за прехвърляне на галия, скандия и гуфия. Абе що не си гледат работата!“

— Анастасия Павловна, можем ли да разчитаме, че ще получим от вас всички материали срещу Резников?

„Майната ви!“ — грубо им отговори тя наум, но на глас учтиво каза:

— Разбира се, ще ви предам всичко, с което разполагам. И освен това искам да добавя: по мои данни Резников скоро ще осъществи връзка за предаване на метала. Той бърза, така че остава съвсем малко време.

— Откъде имате тези данни? — напрегна се Растяпин, който най-сетне бе благоволил да извърне лице към Настя.

„От едно тайно място — съвсем по детински мислено тръсна тя. — Ерохин уби Владимир Вакар прибързано, на неудобно място и в неудобно време, без да се обезопаси срещу възможността да се натъкне на очевидци, поради което беше принуден да извърши второ убийство, застреля неизвестно откъде появилия се Бокър. Резултатите от наблюдението сочат, че Ерохин не прилича на глупав и неблагоразумен човек, тъй че щом се е решил на такова нещо, значи е имал много сериозни причини. Бил е притиснат от времето. Засякъл е Вакар, но вместо да подмами своя преследвач по-надалече, на удобно място, го убива направо във входа му, рискувайки да го видят. Това означава, че той се страхува от Вакар не само като от убиец, но и като от свидетел, който всеки момент може да се появи зад гърба му и да види нещо, което не би трябвало да вижда.“

— Имам такива данни — хладнокръвно отговори Настя и млъкна, за да демонстрира ясно, че няма намерение да дискутира тази тема.

— Но можем ли да бъдем сигурни, че ще ни предадете цялата информация, с която разполагате? — настоятелно повтори Растяпин, като наблегна на думата „цялата“.

— Май предварително ме подозирате в недобросъвестност? — ядно се подсмихна тя. Този Растяпин не й хареса от първия момент. Трамваен грубиян. „Не умееш да поздравиш жена. Да можеше да те види Вакар, който беше готов да ме изпрати късно вечерта до вкъщи просто защото съм жена, а той беше офицер и мъж. А ти, Растяпин, си дебелогъзест боклук.“

При мисълта за Вакар в гърлото й отново заседна буца и очите й започнаха да се пълнят със сълзи. Настя конвулсивно преглътна и дълбоко си пое въздух, за да се успокои.

— Е, недейте така, Анастасия Павловна — каза с укор дипломатичният Гришин, като хвърли унищожителен поглед към Растяпин. — Юрий Викторович нямаше предвид нищо оскърбително. Просто тромаво построи фразата си. Искам вие да разберете.

И отново се заизливаха приказки за отбранителната способност на страната, за стратегическите суровини, за престъпното пилеене на националните богатства, за политическата международна арена, за интересите на Русия в мюсюлманския свят. Всички думи бяха ясни и правилни, но не даваха отговор на въпроса: как да преодолееш мъката си, когато губиш близки хора? Какво ще стане със семейството на Костя Малушкин? Какво ще стане със семейството на Вакар? Как ще понесе смъртта на сина си Едуард Петрович Денисов? И как ще надвие болката самата тя, Настя Каменская? Всеки човек има своя истина. Истината на тези хора от ФКС е, че няма нищо по-важно от интересите на държавата. Истината на Настя Каменская е, че няма нищо по-важно от човешкия живот, дори да е живот на бивш престъпник, дори да е живот на генерал-убиец. Защото смъртта е нещо необратимо, то вече не може да се поправи.

— Свободна сте, Анастасия Павловна — сухо изрече Гордеев. — Не се отлъчвайте, пак ще ви повикам.

Настя с облекчение напусна кабинета на началника. Щом излезе от вратата, още в коридора тя смъкна обувките и продължи боса, усещайки през тънката тъкан на чорапогащника студения под, влажен от водата и калта, донесена от улицата с многобройните обуща и ботуши.

6.

Гордеев пристигна около два часа по-късно, след като здравата бе изтормозил колегите си контраразузнавачи, като се бе измъквал от техните въпроси, бе давал уклончиви отговори и мъгляви обещания и междувременно се бе опитвал да изцеди от тях колкото може повече информация. Щом изпрати гостите си, не се обади на Каменская по телефона, а направо отиде в кабинета и.

— Как си, Стасенка? — ласкаво попита той.

— Зле съм, Виктор Алексеевич. За пръв път ми се случва такова нещо.

— Нищо, малката, ще издържиш. Не искам да кажа, че ще свикнеш с това, точно с това не бива да се свиква, но след време ще се научиш да се справяш. Какво се чува за Ерохин?

— Крие се някъде — вяло махна тя с ръка. — Още сутринта се разбра, че е изчезнал. Човекът на Денисов е казал на следователя, че по Вакар и по него е стрелял Игор Ерохин, милицията веднага е хукнала по петите му, но напразно. Ала нищо страшно, Виктор Алексеевич, няма къде да се дене.

— Откъде си толкова сигурна?

— Първо, той не може задълго да изостави Резников.

— Защо?

— Ами аз откъде да знам! — раздразнено отговори тя. — Не може и толкоз. Защото ако можеше, нямаше да бърза с убийството на Вакар. Ако Вакар е бил опасен като потенциален очевидец на някакво събитие, тогава Игор би могъл и да не участва в това събитие, нали? Вакар следи Ерохин, следователно където липсва Ерохин, там липсва и Вакар. Но Ерохин, кой знае защо, не може да си позволи да „липсва“ някъде и неговото „присъствие“ ще е необходимо там съвсем скоро, защото е бързал да убие Вакар, та той да не го последва.

— Логично — кимна Житената питка. — И второ?

— Второ, човек на Денисов е по петите на Ерохин. И аз много се надявам той да не го изтърве.

— Хубаво е, че се надяваш — въздъхна Гордеев. — Не исках да ти казвам, но май все пак ще ти кажа. Жестоко е от моя страна да ти го казвам сега, още повече че и ти самата вероятно го разбираш. Но трябва да бъда сигурен, че го разбираш.

Той помълча, поигра си с писалките и моливите на бюрото й.

— Беше ми казала, че Денисов ти е длъжник, тъй че имаш моралното право да го помолиш за услуга. Оказа се, че покрай тази услуга ти му отне сина. Сега ти си му длъжница и никога не би могла да върнеш този дълг. Никога. И по никакъв начин. Трябва да си даваш сметка, че докато Денисов е жив, ще бъдеш принудена да плащаш за своето неблагоразумие.

— Разбирам това — глухо отвърна Настя, а наум си добави: „Както би казал покойният генерал Вакар, готова съм да нося отговорността за всичко, което съм извършила. Колкото и чудовищно да звучи, вие, Владимир Сергеевич, се превърнахте в своеобразен морален ориентир за мен. Благодаря ви. И ми простете.“

7.

Траурният митинг се проведе в актовата зала на Академията при Генералния щаб. Едуард Петрович Денисов настоя да отидат там заедно с Настя.

— Искам да видя човека, заради чието спасяване е загинал синът ми — твърдо каза той.

Те стояха един до друг сред множеството хора, дошли да се простят с генерал Владимир Вакар — бледата, измъчена Настя и високият беловлас Денисов, който по никакъв начин не издаваше състоянието си. Край ковчега те видяха съпругата и дъщерята на Вакар, до тях стоеше Дмитрий Сотников. Лиза представляваше страшна гледка, тя сякаш не разбираше какво става и непрекъснато се мъчеше да проумее защо баща й лежи тук, а някакви чужди хора произнасят за него прощални слова. Върху почернялото й лице бяха изписани безумие и отчаяние. Краката й току се подкосяваха и Дмитрий трябваше внимателно да я подкрепя, за да не падне. Елена, напротив — стоеше строга и тържествена, с просветлено омиротворено лице, сякаш слушаше хор от ангели, който пееше единствено за нея.

— Ние, войниците от въздушнодесантната дивизия, командвана от генерал-майор Вакар, никога не ще забравим, че дължим живота си само нему. Той има смелостта да не изпълни заповед, издадена вследствие остаряла информация, той рискува всичко, за да опази нас, хлапаците, от сигурна смърт… Тук сме шейсет и пет души и сме дошли, за да кажем, че у всеки от нас Владимир Сергеевич ще изживее шейсет и пет живота, защото докато сме живи и го помним, той ще бъде с нас.

Настя погледна развълнуваното лице на младежа, после премести очи към онези, които стояха зад него. Шейсет и пет млади лица, шейсет и пет чифта очи, сбогуващи се със своя кумир. Какво ще стане с техните души, ако научат, че дължат живота си на убиец?

„Не, за нищо на света! На никого нищо няма да кажа за това. Нека генерал Вакар остане герой. Нека тези шейсет и пет души живеят до края си дълго и щастливо, нека имат кумир, по когото може би ще се равняват. Никой няма да узнае истината, но тя и не е нужна никому.“

— Анастасия — докосна рамото й Денисов, — защо жена му се усмихва толкова странно?

— Тя смята, че справедливостта е възтържествувала. Някога, преди много години, техният малък син е бил убит и тя през цялото време е подтиквала мъжа си да отмъсти на убийците. Казвала е, че душата на детето не ще намери покой, докато извергите ходят по тази земя, и е упреквала Вакар, задето не иска да се погрижи за това. И ето че Господ го е наказал.

— Какво безумие! Да не би да е душевноболна?

— Не, просто е религиозна фанатичка. Виж, дъщеря й наистина е сериозно болна. Представяте ли си в какъв кошмар е живял този човек?

— Колко години е продължило това?

— Девет.

— Клетник! — поклати глава Едуард Петрович. — Не бих искал да светотатствам, но, изглежда, случилото се е било най-добрият изход за него. Избавление.

— Може би — тъжно се съгласи Настя. — Може би.

— Ами престъпникът? Имам предвид онзи, който е застрелял генерала и моето момче? Знае ли се кой е?

— Знае се. Всеки момент ще го хванем. Между другото, Едуард Петрович, вашите хора много ни помагат в това. Сигурно е глупаво да го казвам, но това може и да ви утеши. Ако го хванем, то ще е само благодарение на вас и на вашите хора.

— … Образец за устойчивост, твърдост и принципност, Владимир Сергеевич беше необикновено почтен човек, той на никого не е сторил зло, с никого не е разчиствал лични сметки. Ние, младите офицери, винаги сме се равнявали по него, вземали сме пример от него…

„Никой. Никога. Не ще научи.“