Неволна убийца

1.

Настя Каменская замислено разглеждаше снимката на младичкия Костя Малушкин, убит на 29 септември към 19 часа на територията на строежа до станцията на метрото „Таганская“. Костя бил намерен от някакви бездомници, които се вмъкнали в строежа с надеждата да си намерят кътче за преспиване. Отсъствието на Малушкин от работното му място било забелязано почти веднага, но кой знае защо, на никого не минало през ума да го потърсят на оградената строителна площадка.

В 37-о районно, на което се „водеше“ убийството на милиционера, с Настя разговаря симпатичен оперативен работник, младичък почти колкото убития Малушкин и сигурно затова изгарящ от желание да разкрие престъплението и да намери убиеца. Още не беше свикнал с мисълта, че далеч не всички престъпления се разкриват, и то не поради глупостта или небрежността на детективи и следователи, а поради естествените житейски закони, и си мислеше, че ето той, изпълнен със сили, енергия, най-съвременни знания и страстно желание за работа, ще покаже на всички тези овехтели мързеливци и пияници как трябва да се издирват престъпници.

Той четеше съобщението, написано за него на „Петровка“, в градското управление на МВР:

— Но у него не е намерена никаква бележка — объркано каза оперативният работник.

„Естествено, че не е намерена — отвърна му наум Настя. — Само това оставаше, да е била намерена. Това щеше да означава, че ми е време да се пенсионирам.“

— Може да я е предал на дежурния? — предположи тя. — Все пак е неприятно из метрото да се разкарва сексуален маниак, съгласете се.

— Аз нямам такива сведения. Или поне никой от служителите ни на „Таганская“ не е споменавал за такова нещо, а това явно е станало половин час преди убийството му, така че не може да не са си спомнили за това или да са го премълчали.

— Да се надяваме, че сте прав. Ако Малушкин е бил убит заради тази странна бележка, поне се появява някакъв проблясък.

— Анастасия Павловна, а защо вашето момиче не иска да даде показания?

„Защото аз самата не го искам. Озове ли се моето момиче в милицията или в прокуратурата, може да настъпят непредсказуеми последствия. Тези куфарни търговци са станали жертва на собствения си бизнес. Те ходят до Турция и Гърция за евтина стока, а значи — типова и еднообразна по цвят и модел. Цяла Москва ходи облечена в гръцки шуби, турски кожуси, турски якета и шлифери. И всичките са черни или кафяви. Даша е написала бележка за човек с кафяв шлифер, който е закачал жените в метрото, а е излязло, че това описание съвпада с описанието на съвсем друг човек, с приблизително същия ръст и на приблизително същата възраст, който също носи кафяв шлифер. Само че този човек не е слаб като онзи, който е закачал Даша, а пълен. Това е цялата разлика. И ръката в джоба. Нещо има около тази ръка. Това трябва да се обмисли. Но така или иначе, като е написала тази бележка, Даша моментално се е превърнала в опасна личност. Явно те се занимават с някакъв сенчест бизнес и никак не са искали някой да зафиксира присъствието им в метрото. Господи, горкото момиче, те три седмици ходят по петите й, проверяват контактите й по твърде своеобразен начин, като крадат документите на хората, и нещо чакат. Какво щастие, че досега не са й причинили никаква вреда! Стига само да припари до зданието на милицията — край с Даша.“

— Ще приемем, че не сте ми задавали никакви въпроси — сухо каза Настя на усърдния млад оперативен работник. — И никакво „мое момиче“, което иска или не иска нещо, не съществува. Съществува само оперативна информация, която аз, добрата леля Настася, споделих с вас. Аз си имам свои дела и докато ги водя, е напълно възможно да разкрия убийството на Малушкин преди вас. Но не се съревновавам с вас, господине, затова ако науча нещо ново, непременно ще ви го съобщя. При едно условие: никога повече да не ми задавате глупави въпроси.

— Защо пък глупави? — обиди се момчето.

— Защото когато се сдобиете със своя агентура, ще разберете колко труд, търпение, талант, време трябва да се потроши, за да бъде завербуван поне що-годе заслужаващ си човек, който все някога може да ви бъде полезен с нещо. Добрият агент струва повече от платината и човек е готов в огъня да влезе, но да не позволи на никого да разшифрова този агент само защото този някой иска да получи показания от него. Оправяйте се сами, всичко необходимо сме ви го написали в съобщението.

Настя излезе от районното управление и се потътри към работата си. Взе от дежурния дневника и започна да си прави извадки. Щом Даша е била толкова опасна за тях, че са се решили да убият милиционер, за да вземат написаната от нея бележка, дали в полезрението им не е попаднал и маниакът, който се е приближил плътно до нея и на когото тя е казала няколко думи?

След като си записа данните за всички криминални трупове, открити в периода от 29 септември до днешния ден, Настя започна да умува как по-бързо и без излишни приказки да събере снимките на убитите. Накрая стигна до извода, че трябва да отиде при началството.

Виктор Алексеевич Гордеев, както обикновено, „караше“ ангината си на крак, вследствие на което беше останал без глас и общуваше с подчинените си с мимики, жестове, както и с лист и химикалка. За телефонните разговори беше взел в кабинета си едно момиче от секретариата.

Житената питка посрещна Настя с приветствен жест и въпросителен поглед. После извъртя очи към телефонната госпожица. Настя леко кимна. Полковникът веднага драсна една бележчица и я пъхна под носа на момичето. То я прочете и радостно литна от мястото си.

— Ако ви потрябвам, звъннете ми — изчурулика и изчезна.

— Виктор Алексеевич, при мен се образува връзка с убийството на милиционера в края на септември на „Таганка“. Сержант Малушкин. Спомняте ли си?

Житената питка поклати утвърдително кръглата си плешива глава.

— От друга страна, по делото, за което използвам хората на Денисов, почти нищо не се прояснява.

Житената питка направи изразителен жест, в смисъл: „Значи все пак използваш хората на Денисов? Упорито непослушно момиче!“

— Имам сериозно основание да подозирам, че едновременно с убийството на милиционера или може би малко по-късно, след няколко дена, е бил убит още един човек. И то убит от същите хора, които са убили Малушкин. Не знам кой е този човек, как се казва, адреса му, не знам абсолютно нищо за него, освен най-общи отличителни белези. Но имам едно момиче, което може да го идентифицира. Тя го е виждала само веднъж, но има професионална памет за лица и предмети.

Житената питка отново кимна, показвайки с целия си вид, че слуша много внимателно.

— Искам да се опитам да й предявя за идентифициране снимките на всички убити след 29 септември. И то по възможност прижизнени снимки. Например от онези, с които разполагат паспортните служби. Разбира се, ако убитият е получил паспорта си извън Москва, ще трябва да й предявя посмъртна снимка.

Гордеев повъртя ръце във въздуха и опули очи, което трябваше да означава: „Ами предяви й ги. Какъв ти е проблемът?“

— Проблемът ми винаги е един и същ — въздъхна виновно Настя. — Нямам сили да обикалям районните участъци и следователите, които водят тези дела, за да търся снимките. Първо, вие самият няма да ме пуснете за цял ден…

И отново последва утвърдително поклащане на кръглата глава, тоест естествено, че няма да те пусна, от къде на къде в работно време ще се занимаваш с разни глупости, когато сме затънали в работа до гуша.

— Второ — невъзмутимо продължи тя, сякаш не бе видяла физиономията на началника си, — не мога да кръстосвам града във всички посоки, не съм достатъчно здрава за такива пътешествия. А резултатът от предявяването на снимките може да се окаже много полезен за разкриването на убийството на Малушкин. Вярно, то не се води на нас, но все пак е колега, грехота е да не помогнем, ако имаме възможност. Как мислите?

Гордеев отчаяно махна с ръка, извади от чекмеджето чиста бланка и започна да я попълва. После на отделен лист написа дълго послание и го закрепи с кламер за бланката. Най-сетне на малко листче надраска:

2.

На другия ден вечерта Настя отново нареди пред Даша снимки, но този път други снимки. Двете стояха зад завесата в пробната на магазин „Орион“ и използваха като бюро два събрани стола.

— Не, няма го тук — отговори Даша накрая, след като прегледа над сто снимки.

— Дашенка, хайде да опитаме още веднъж — примоли й се Настя. — Не бързай, гледай внимателно. Непременно трябва да е тук. Иди ми донеси да меря някаква дрешка, та да не подплашим нашите приятели на улицата, и пак ще погледнеш снимките.

Но и вторият опит се оказа безуспешен. Дата Сундиева беше категорична, че сред представените й снимки липсва снимка на нахалника от метрото. Самата Даша се притесни не по-малко от Настя.

— Лошо ли е, че не го идентифицирах? — плахо попита тя.

— Лошо е, разбира се — измъчено се усмихна Настя. — Означава, че всъщност съм много по-глупава, отколкото изглеждам и създавам илюзия.

— Как го казахте? — избухна в смях Даша.

— Не съм го казала аз, а Игор Губерман. Има един такъв забележителен поет. Добре, Дашенка, ще смятаме, че съм в груба грешка и ме е сполетял заслужен неуспех. Да забравим миналото и да започнем отначало.

Настя бавно пое по „Тверская“ по посока на метрото и след като обърна внимание, че днес дежурен край магазина беше Костиря, в един момент острото тревожно чувство се върна, но сега главата й беше ангажирана със съвсем други неща, тъй че тя пренебрегна сигнала, който й изпращаше подсъзнанието.

Даша не позна сред убитите онзи мъж и това означава, че цялата схема от самото начало е била построена неправилно. Презумпцията на Настя беше, че Даша представлява много сериозна опасност за някого и затова контактите й се проверяват много внимателно, и то не всички, а само някои, обединени от някакъв общ признак. Например по всичко личи, че никой не проверява продавачите от магазините, където Даша пазарува. Впрочем знае ли се, може и тях да ги проверяват. Ала щом е така, трябвало е непременно да проверят онзи мъж, и то не просто да го проверят, а да го убият, точно както са убили милиционера Костя Малушкин.

Нещо през цялото време ми се изплъзва, мислеше си Настя, в схемата ми има някакъв дефект, заради който конструкцията постоянно рухва. Защо не са убили онзи откачен? Нали след него е тръгнал Удунян, Даша го е видяла близо до мъжа със светлокафявия шлифер, значи контактът на Даша с откачения не е останал незабелязан. Защо тогава не са го убили? Защото той е обяснил на Удунян, че няма нищо общо с Даша, а просто се е опитвал да получи оргазъм, пъхайки ръка между краката й? Глупости. Няма човек, дори да е абсолютно луд, който би си признал такова нещо на първия срещнат, ако не са го хванали на място. И после, дори да допуснем невероятното — тоя тип да си е признал всичко на Удунян, това би трябвало автоматично да означава, че Даша е случайно лице и не представлява никаква опасност. Нещо повече, след като са поговорили с маниака, те би трябвало да са съобразили, че бележката се отнася именно за него, а не за дебеланкото, който е бил така невнимателен със своето дипломатическо куфарче. И в този случай нямаше да следят Даша цели три седмици. А щом все пак я следят, значи не знаят, че мъжът със светлокафявия шлифер и пъхнатата в джоба лява ръка е сексуален маниак, и смятат, че той и Даша са брънки от една верига. Следователно остават само два варианта — или следят и него, както Даша, с надеждата да научат нещо, или са го убили. Но ако са го убили, къде е трупът? Скрили ли са го? А ако не са го убили, защо не са?

Информацията, която Бокър и екипът му й доставяше редовно, недвусмислено говореше, че онази троица следи само Даша, а всичкото си останало време посвещава на куфарните си далавери. Пак се получават два варианта — или маниакът е жив и го следят други хора, или изобщо не го следят. Ако тази организация разполага с толкова много хора, че може да си позволява да заделя за всеки обект по трима души, пак не е ясно защо тези хора не се, сменят. Много по-разумно би било да не карат едни и същи трима души двайсет и три дена да следят един и същи човек, а да ги прехвърлят от обект на обект, за да намалят риска да бъдат забелязани и разпознати. Мигар ръководителят на тази организация не може да се сети за такова просто нещо? Как тогава ръководи цяла организация, в която само по външното наблюдение работят поне шест души?

Ами ако маниакът е жив и никой не го следи? В такъв случай се знае, че не е опасен. Но тогава от това категорично произтича обстоятелството, че и Даша не е опасна. Значи все пак той не е между живите. Но къде е в края на краищата, жив или мъртъв — къде е?

Мъчително я болеше гърбът и когато влезе в метрото, тя седна на една скамейка, за да почака болката поне малко да поутихне. Мисълта, че ще трябва да отиде до другия край на града, до „Шчолковская“, я ужасяваше. Настя облегна гърба и тила си на мраморната стена, здраво стисна необятната си чанта и притвори очи. Защо не са убили маниака? За да се скрие един труп, са необходими определени усилия. Ето например те не са скрили трупа на Малушкин, макар че би трябвало да го сторят. Значи не са имали възможност, хората им са малко или пък има други някакви причини. След маниака е тръгнал Удунян. Сам ли е бил? Или са били няколко души? Ако е бил сам, едва ли би съумял да скрие трупа така, че три седмици никой да не го намери. Такова нещо може да се направи само при много благоприятни обстоятелства. Например ако наблизо е имало дълбок водоем или пък е било снежна зима. Нима Удунян е имал такъв късмет? Или все пак не са убили маниака? Въпроси, въпроси, въпроси…

— Да не изпуснете влака си?

Настя бързо отвори очи и с изумление видя до себе си Бокър с неговото неизменно дълго сиво палто и сивата шапчица с бяла ивичка.

— Какво търсите тук, Бокър?

— Охранявам ви. Тъкмо бях донесъл нова касета на момчето, което следи Костиря и снима с видеокамерата всяка негова стъпка, гледам — мале мила! Самата Анастасия Павловна излиза от магазина! Хем изглежда страшно уморена и болнава, едва-едва си тътри нозете и личицето й едно такова бледо… Боже, викам си, да не би моята работодателка да се е разболяла, ами ако се тръшне ей сега от инфаркт — ами че Ед Бургундски направо ще ми отвинти куфалницата: че как тъй не я опази, че как не си догледал, такова нещастие да допуснеш. А и чичо Толя като ме подбере… Та реших да ви последвам, тихичко и кротичко, та да ви помогна де, ако стане нужда. Е, какво ще кажете, Анастасия Павловна?

— Какво да кажа?

— Трябва ли ви помощ?

— Трябва ми. Закарайте ме до вкъщи, ако обичате. Имате ли кола?

— Обиждате, господарке. Хората на Ед Бургундски имат всичко, дори собствени самолети, ако трябва. Макар че лично аз нямам дори покрив над главата си. Разбира се, и кола нямам. Е, тръгваме ли?

— Тръгваме.

Качиха се горе и излязоха от метрото обратно на „Тверская“. Тутакси до тях спря незабележима наглед кола родно производство, а зад волана й седеше весел, объл като поничка мустакат младеж с шапка с шарен помпон. Той беше пълна противоположност на Бокър — докато Бокър се състоеше само от сиви цветове, момчето зад волана беше пъстроцветно като мултипликационен филм: червено-зеленото яке и червената шапчица със зелен помпон така биеха на очи, че никой не би обърнал внимание на лицето му. А като се добави към всичко това и лазурносиният копринен шал, меко струящ по издутото му шкембенце, получаваше се, както би се изразил Бокър, пълен пердимонокъл. Грамотно, каза си Настя, ако преоблекат момчето, никой не би го познал. Ще излезе, че никой не е видял или запомнил лицето му.

Тя с удоволствие се намести на задната седалка, извъртя се и дори успя да си протегне краката. Бокър седна отпред, до шофьора. По пътя мълча и чак когато колата спря пред блока й на „Шчолковское шосе“, попита:

— Кога да дойда да ви докладвам?

— Да се качим заедно — предложи Настя. — Ще вечеряме и ще ми разкажете всичко.

Бокър отрицателно поклати глава.

— Определете ми час. Вечеряйте, починете си, а аз ще дойда, когато трябва.

— Но защо да не е сега? — продължи да настоява тя. — Защо трябва да си тръгвате, а после пак да идвате, след като и без това сте тук!

Но Бокър се оказа учудващо упорит.

— Определете ми час — твърдо повтори той и Настя изведнъж разбра, че е безполезно да настоява. Той няма да дойде да вечеря с нея. Той точно и определено знае мястото си и не смята да скъсява дистанцията между себе си и служител на милицията. Да се посмеят, да се пошегуват, да изпълни нейно поръчение, да й съчувства, да й помогне — да. Но не и да седят на една маса.

— Добре. Елате след един час — предаде се тя.

3.

Генерал Вакар застана на безкрайно дългата опашка в пощата. Кой знае защо, парични записи приемаха на същото гише, на което изплащаха пенсии, и опашката се движеше бавно, защото късогледите пенсионери с треперещи ръце дълго търсеха къде да подпишат, по половин час вписваха в картона получената сума, а после досадно, по десет пъти питаха момичето защо този път не им плащат, колкото предишния месец.

Скоро щеше да стане година, откак той всеки месец заставаше на тази опашка и изпращаше пари на една жена, която изобщо не познаваше, а само я бе виждал няколко пъти. Но знаеше, че трябва да го прави. Че това е негов дълг.

Напоследък бе започнал да намразва тази дума. Почти половин век тя беше крайъгълният камък, върху който се бе формирала личността на Владимир Вакар и който не й позволяваше да се разпадне, да се прекърши, да рухне, както това се случи с дъщеря му, с неговата Лизонка. Вакар открай време знаеше в какво се състои неговият войнишки дълг. И открай време знаеше в какво се състои дългът му на съпруг и баща. Той е длъжен да защитава семейството си. Длъжен е да издържа семейството си. Длъжен е да осигури на семейството си ако не щастие, поне спокойствие. Как ще го прави, ще му бъде ли трудно да го направи — това не би трябвало да засяга никого. Важен е резултатът.

Когато мъката споходи техния дом, Вакар вече знаеше, че негов дълг е да направи всичко възможно и невъзможно, за да върне душевното равновесие на жена си и дъщеря си. Той е съпругът и бащата, кой друг трябва да го стори, ако не той?

Отначало си мислеше, че ще мине с „малко кръв“.

— Не мога да отмъщавам на деца — каза на Елена и тя отговори:

— Добре, ще почакам, докато пораснат.

Тримата от тях бяха по на тринайсет и само четвъртият точно този ден бе навършил четиринайсет. Всъщност именно по случай рождения му ден се бяха напили и бяха седнали да играят карти с по-големия брат на рожденика, закоравял престъпник, който работеше като касапин в един месарски магазин. И точно там играеха, в съблекалнята. Хлапаците загубиха много пари, но не обръщаха внимание на това, мислеха, че не е на сериозно. Но касапинът на име Орешкин, батко му на Юра Орешкин, заяви, че е играл с тях като с големи хора, губил си е ценното време, така че, ако обичат, да си му дадат печалбата. Естествено децата нямаха пари и тогава дългът бе заменен с „американка“ срещу първия малчуган със синьо яке. Пияни, изпаднали изцяло под влиянието на многократно осъждания изверг, момчетата грабнаха ножове, застанаха пред отворената врата към улицата и търпеливо зачакаха покрай тях да мине момче със синьо яке. Валеше проливен дъжд, на улицата нямаше никакви хора, тъй че се наложи да чакат дълго. Но дочакаха.

Следователката обясни на Вакар, че според закона детето се смята за навършило четиринайсет години двайсет и четири часа след датата на раждането си. Тъй като убийството е извършено от Юра Орешкин преди полунощ, макар и на тази дата, по закон той се води тринайсетгодишен и не подлежи на наказателна отговорност. Останалите трима щяха да навършат четиринайсет след три-четири месеца.

Тъй че до пълнолетието им трябваше да чакат четири години и Владимир се надяваше, че през това време жена му и дъщеря му ще се посъвземат и ще забравят за чудовищната си идея. Четири години минаха като в кошмар. Дом, превърнат в мавзолей, вечно черни дрехи, постоянно ходене на черква, свещи, икони, кандила, разговори за витаещата над тях неотмъстена невинна детска душа. Вакар чувстваше, че полудява. Ала и през ум не му минаваше да напусне жена си или да я намрази. Елена е негова съпруга, майка на децата му и той ще я обича, каквото и да се случи, каквито и отвратителни постъпки да извърши, просто защото му е съпруга, дадена му от съдбата, докато смъртта ги раздели. И негов дълг е да защити Елена, да й осигури душевно спокойствие.

След четири години, през 1989-а, Елена му напомни:

— Тази година навършват осемнайсет. Аз чакам да изпълниш обещанието си. И Андрюшенка чака, не забравяй това.

Вакар разучи каквото трябваше за четиримата. Юрий Орешкин току-що се беше върнал от изправителната колония, където бе изтърпявал присъда за злостно хулиганство, и не подлежеше на армейска служба. Всички останали трябваше да отидат в казармата. Вакар въздъхна с облекчение — беше получил двегодишна отсрочка. Но вкъщи нещата се влошаваха.

Тогава той помоли да го изпратят в Карабах. Две години, докато убийците на сина му бяха в казармата, участва в бойни действия, настояваше за назначения във всички „горещи точки“, само и само по-рядко да се прибира вкъщи и да не вижда жена си, да не чува безкрайните й упреци и вайкания за душата на Андрюшенка, която не намирала покой.

През 1991 година Елена отново прояви коравото си сърце:

— Вече нямаш причини да отлагаш. Или ще го направиш ти, или аз ще намеря хора, на които да платя, за да го направят.

Вакар с ужас си помисли, че тя наистина ще намери хора, на които да плати четири убийства, но ако милицията залови тези хора, Елена ще отиде в затвора заедно с тях като организатор. Той не можеше да допусне това.

Видя Орешкин случайно. Той беше застанал на дълга цял километър опашка за водка, пиян, омърлян, отвратителен. Владимир застана встрани и започна да го наблюдава. Орешкин продаваше реда си. Хващаше си ред постепенно на десет-петнайсет различни места, после отиваше в края и предлагаше мястото си за три рубли. Заръмя ситен дъжд и Вакар се скри в най-близкия вход, стоеше и не сваляше очи от подпухналата, небръсната физиономия. Това не е човек, мислеше си Владимир Сергеевич, това не е човек, а зле функциониращ организъм. И тази гадост, това нищожество отне живота на моя син.

Орешкин продаде реда си, пъхна в джоба си поредните смачкани три рубли и тръгна към входа, където стоеше Вакар. Без да обръща внимание на застаналия до него човек, разкопча панталона си и започна да пикае.

— Ей, приятел, тук не е обществен клозет — миролюбиво и съвсем спокойно му направи забележка Вакар.

В отговор онзи изригна такива мръсни псувни, каквито Вакар не беше чувал в нито едно армейско поделение, а той ги бе сменил много в живота си. Нещо повече — псувните бяха съпроводени от ужасната миризма на Орешкин и неговата гадна уста. Владимир дори не успя да се съсредоточи преди удара, просто го нанесе бързо, силно, професионално. Автоматично. Опит на десантник, подсилен от отвращението и омразата.

Орешкин остана на място. Тялото му се простря като смачкана кесия в краката на Владимир, във входа вонеше на котки и урина, навън валеше и хората чакаха на опашката за водка. Всичко си беше, както обикновено. Нищо не се бе променило. Генерал Вакар се превърна в убиец. Беше есента на 1992 година.

Той прерови джобовете на Орешкин и намери омазнения паспорт. Прибра го, спокойно излезе от входа и тръгна към къщи. Живееше на съседната улица.

Вкъщи мълчаливо подаде на жена си мръсния паспорт на Юрий Орешкин. Тя грейна.

— Изпълни се волята ти, Господи — тържествено произнесе Елена. — Най-сетне в дома ни настъпи празник.

Този ден за пръв път от много години в дома им се разнесе уханието на млиновете и Владимир отново усети, макар и слаб, но все пак аромата на онова семейство, за което си бе мечтал като дете и което се бе опитал да изгради вече като възрастен. А през нощта Елена за пръв път след гибелта на сина им пусна Владимир в леглото си.

Не беше очаквал, че ще понесе толкова леко първото убийство. Беше си мислил, че ще страда, ще се тормози, може би ще му се доще да се напие. Но нищо такова не се случи. Вакар имаше чувството, че е смачкал мръсна хлебарка, плъпнала по чиста кухненска маса.

Втори по ред беше Николай Закушняк, дребен рекетьор, който събираше дан за „охрана“ по започналите да се плодят в изобилие общински пазари и пазарчета. Вакар го следи няколко месеца, докато издебна удобен момент. Закушняк даде колата си на ремонт и няколко дена беше принуден да се движи пеша или с градския транспорт. Владимир го причака, когато той една късна вечер се прибираше от гаджето си вкъщи.

— Коля! — извика го Вакар и спря колата до него. — Николай!

Закушняк се спря и объркано се вгледа в солидния възрастен мъж.

— На мене ли говорите? — попита неуверено.

— На тебе, разбира се — засмя се Вакар. — Нали си Колка Закушняк от 24-и блок? А?

— Аз съм. А вие кой сте?

— Живея в съседния блок. Помня те още от ей такъв. Към къщи ли? Качвай се да те возя.

Николай без колебание се качи в колата. Лицето на шофьора му се видя познато, значи наистина го беше срещал из двора край блока.

В една тиха безлюдна пресечка Вакар внезапно спря колата и се хвана за сърцето.

— Какво ви е? — уплаши се Закушняк.

— Нищо — намръщи се Вакар, — присвива ме понякога. Не съм вече млад, знаеш. Там, на задната седалка, имам едно чанте, в него ми е лекарството. Дай ми го, моля ти се.

Николай се обърна с гръб към Вакар и посегна към десния ъгъл на задната седалка, където имаше малка черна кожена чантичка. След половин минута всичко свърши. Генерал Вакар не употреби друго оръжие, освен собствените си ръце — силни, умели и тренирани. Откара тялото на Николай обратно при блока, където живееше гаджето му, и внимателно го вкара във входа. Беше късно през нощта и никой не видя Вакар.

Най-труден се оказа третият, Равил Габдрахманов. По времето, когато Вакар го намери, Равил беше завършил техникум по банково дело, работеше в спестовната каса и учеше вечерно в икономическия институт. През 1993 година той беше на двайсет и две, но вече беше не само съпруг, но и баща. Приятен, слабичък, с хубава добродушна усмивка, той никак не приличаше на човек, на чиято съвест лежи нечия смърт, макар и отдавнашна. И съпругата му беше младичка, почти дете.

Вакар го следи цяла пролет, цяло лято, цяла есен и все не можеше да се реши. Не можеше да вдигне ръка на Равил Габдрахманов. Най-сетне в късната есен на 1993 година го направи. Но оттогава най-редовно всеки месец отиваше в пощата, изпращаше пари, а на бланката пишеше адреса и името на получателя: „Роза Шарафетдиновна Габдрахманова“.

С всяко извършено убийство, с всеки акт на възмездие Елена разцъфтяваше, живваше и семейството лека-полека започна да придобива чертите на онова семейство, за което някога бе мечтал Вакар. Владимир изпълняваше дълга си, както той го разбираше, пазеше Елена от затвора, а дъщеря си — от пожизнената лудница, опитваше се да върне и на двете душевното спокойствие, па дори и с цената на собствения си разрушен живот. Но напоследък той все по-често си мислеше, че е разбирал дълга си на съпруг и баща съвсем неправилно. Петдесет години бе живял на този свят с една нежизнеспособна идея, която в края на краищата се бе превърнала в трагедия. И той възненавидя думата „дълг“.

4.

Точно след един час Бокър пристигна. Настя беше успяла да вечеря, да се преоблече и дори да вземе душ, за да успокои с топлата вода болките в кръста.

— Е, Анастасия Павловна — започна доклада си той, — мога да ви съобщя, че около нашите герои няма нищо ново. Сферата на контактите им е същата, макар че успяхме да забележим двайсетина души, с които тримата плюс Резников общуват по-често. Ето техните снимки, ето имената им и някои данни. Вярно, не е много, но разбирате ли, аз не обичам да се разпилявам и трескаво да се хвърлям в проверки на всичките наред. Разгледайте ги сега спокойно, помислете кой от този списък ви интересува на първо място, тогава ще се заемем с тях по-отблизо.

Но изучаването на списъка и снимките не даде нищо ново на Настя. Тя нямаше в ръцете си никакъв ключ, с чиято помощ да избере от списъка обекти, които да бъдат проверени на първо място. Всички те бяха куфарни търговци, всички до един се интересуваха само от системата „купувай — продавай“, редовно летяха до Турция, Гърция, Арабските емирства и Тайланд.

— Знаете ли, Бокър, имам основание да подозирам, че Удунян е извършил убийство. Това е станало на 29 септември или малко по-късно. Но труп липсва. Или го е скрил някъде, или не знам какво. Бихте ли могли да го проверите на тази тема?

— Ще направя всичко възможно — кимна сивото човече, което постоянно сновеше напред-назад из стаята. Днес пак беше с небесносини чорапки.

— Само, моля ви, не забравяйте моите условия — помоли Настя.

— Разбира се, разбира се — подсмихна се Бокър. — Без пердах, без отрова, но лъжата е позволена. Можете ли да ми кажете името на жертвата?

— Там е работата, че не го знам. Просто имам достоверни сведения, че Сурен Удунян е видял в метрото един човек и е тръгнал подир него. Не знам кой е този човек, но ми се струва, че Удунян е трябвало да го убие. Впрочем може и да греша. Може вие да установите, че човекът е жив.

— Значи човек от метрото — замислено проточи Бокър. — Не ми казвате много. Може би има някакви особени белези? Стара рана от главата до петите, плешив до раменете или друг някакъв прибамбас? Нали трябва да подредя мизансцен и да вплета в него споменаването на този човек. Значи той трябва лесно да се разпознава.

— Не знам — честно си призна Настя. — Помислете си до сутринта как смятате да проверите Удунян, а аз ще помисля за идентифициращи белези. Обадете ми се в седем и половина.

Бокър си тръгна, а Настя си легна. Не можеше да заспи. Не й даваше мира мисълта за убийството, което може би бе извършил Удунян. Но защо той не е убил маниака? Нали според цялата логика на събитията е трябвало да го стори? А ако го е убил, къде е трупът? От време на време в ритмичния ход на мислите й нахлуваше отвратителният студ някъде в стомаха и Настя си спомняше за епизода в Конково, който я бе разтревожил. Имаше нещо особено там.

Към четири сутринта тя изведнъж скочи от дивана и запали лампата. Разкъсва се около минута между нежеланието да напусне топлата постеля и стремежа си да реши поредната задачка, после стана и свали от лавицата няколко дебели тома от енциклопедията. Замъкна ги в кухнята, запали газта, сложи чайника на огъня и потъна в четене. Половин час по-късно, след като изпи две чаши кафе и прегледа няколко десетки статии, тя вече мечтаеше по-скоро да настъпи сутринта, за да може да започне да задава нови въпроси.