Неволна убийца

1.

— Та така, Анастасия Павловна, този път не сте сгрешили — съобщи Бокър, когато се обади на Настя по телефона рано сутринта. — Удунян наистина е бил последният, когото Станислав Беркович е видял в този тленен живот. Тази информация върши ли ви работа?

— По-скоро още повече ме обърква. Вярно, приятно ми е да чуя, че не съм забравила да отгатвам гатанки, но засега нищо повече не се прояснява. Според наличните данни нашите хора до момента не са направили нищо, което би ни позволило да ги съдим за криминален бизнес.

— Не са — потвърди Бокър. — Следим ги много внимателно, но не сме забелязали нито един подозрителен контакт или постъпка. Варят се в собствения си сос. Резников летя веднъж до Истанбул за стока, моят човек беше с него — и нататък, и обратно в същия самолет. Не е видял нищо интересно, макар че естествено в такава ситуация в нищо не можем да бъдем сигурни. Може Резников и да се е срещал с някого в Истанбул, но го е направил незабелязано за околните. Или изобщо с никого не се е срещал, а само е говорил по телефона от хотелската стая, но това не бяхме в състояние да проследим, извинете.

— Господи, Бокър — ахна Настя, — с колко пари разполагате, та можете да пратите своя човек чак в чужбина?

— Нескромен въпрос, Анастасия Павловна, нескромен — заля се Бокър в своя забележителен вреслив и скърцащ смях. — Но Едуард Петровия наистина има много пари. Нима не знаехте това? Между другото — една малка подробност. Преди около месец Резников си е залял ръката с вряла вода, и то доста лошо, съвсем наскоро си свали превръзката. Но това ви го казвам така, между другото.

— Върза се. Сега вече всичко се връзва — удовлетворено каза тя.

— Какво се върза? — не разбра Бокър.

— Ръката. В бележката, която Даря е дала на милиционера, е имало най-обикновени отличителни белези, с които могат да бъдат описани хиляди мъже. Но там е било написано: „държи лявата си ръка в джоба“. Ако Резников е бил с превръзката този ден, много естествено — може да е държал ръката си в джоба. Именно това е било убедителното доказателство, че момичето е описало именно НЕГОВИТЕ отличителни белези. Зарадвахте ме, Бокър, благодаря. Тази ръка мира не ми даваше. А сега всичко се изясни.

Известно време Бокър мълча, на Настя дори й се стори, че е затворил телефона.

— Ало! Ало, Бокър! — нерешително каза тя.

— Тук съм — отговори той. — Може ли да кажа още нещо?

— Разбира се, слушам ви.

— Чичо Толя и Ед бяха абсолютно прави. Вие наистина еша си нямате.

— Какво имате предвид, защо го казвате?

— Просто така. Изразявам ви възхищението си, може би малко непохватно. Кога да дойда за доклад?

— Чакам ви… Впрочем не, почакайте, реших нещо друго. Можете ли да дойдете сега? Ще ме закарате на работа и същевременно ще обсъдим някои неща. Време е да променим схемата.

2.

Той не обичаше този район, макар че тук бе минало детството му и всичко му беше познато. Може би защото не обичаше спомените за детските си години, и то не защото бяха тежки или пълни с лишения, не. Нормално детство в нормално семейство. Но Игор, кой знае защо, не го обичаше.

Майка му, както обикновено, беше недоволна от всичко. Той й донесе две огромни чанти с продукти, но тя започна дразнещо да мърмори, че й е надомъкнал разни чужбински глупости, а вкъщи няма обикновено месо. И сега, пъхнал в джоба си платнена пазарска торба, Игор отиваше пеша към малкото пазарче, за да купи прясно телешко.

Когато излезе на успоредната улица, той спря като вкаменен: точно пред него беше паркирана бялата жигула. Същата. Той замижа и тръсна глава, но колата си стоеше там и дръзко му показваше номера си.

Ерохин се отдалечи малко, постоя замислен, после влезе в най-близкия магазин и застана до витрината, от която бялата кола се виждаше добре. Изобщо не мислеше колко време може да остане така в очакване на притежателя на колата. Просто знаеше, че трябва да стои колкото е нужно, за да се опита да разбере кой е този човек.

Младичката касиерка току поглеждаше недоумяващо Игор, но той не й обръщаше внимание. Просто стоеше и чакаше.

Наближаваше един часът, магазинът се опразваше, лелка с кофа и парцал забръска пода.

— Младежо, ще затваряме за обедна почивка — каза тя на Игор с толкова възмутен тон, сякаш някой й изтръгваше залъка хляб от устата.

И в този момент той го видя. Притежателят на жигулата излезе от блока с някакво момиче с черно палто и черен шал на главата. Игор я позна веднага. Не можеше да не я познае, макар да бяха минали толкова години. Прекалено добре беше запомнил лицето й тогава. Всъщност тя почти не се беше променила през тези години. Боже мой, помисли си Игор, та това е баща й, страшно си приличат — и двамата са високи, стройни, с изсечени черти на лицата и сиви очи под изтеглени към слепоочията вежди. Как се казваха? Май се казваха Вакар. Да, да, Вакар.

… Потърпевшият Андрей Вакар.

… Потърпевшата Елизавета Вакар.

От процеса срещу брата на Юрка Орешкин му бяха останали смътни откъслечни спомени. Нали бяха малолетни, тях не ги съдиха, те бяха свидетели по делото срещу Орешкин старши за подстрекателство към убийство. В съда ги докараха родителите им, участъковият милиционер, младата инспекторка, която отговаряше за непълнолетните престъпници, и един следовател. И четиримата бяха здраво хванати за ръцете, не ги пускаха никъде. Той, Игор, много се беше уплашил, това го помнеше ясно, а всичко останало му се губеше. В съдебната зала имаше много хора, но всички лица се сливаха в паметта му в едно неясно трепкащо петно. Той никого не видя и никого не запомни.

Но момичето… То водеше момчето със синьото яке и тогава се видя на Игор невероятно красиво, сигурно защото лицето му грееше от щастие и надежда. Когато Колка Закушняк я повали, а малкият сополанко Равил започна да я рита, на Игор за момент дори му дожаля за нея…

Ерохин се върна вкъщи така и без да стигне до пазарчето.

— Ами месото? — недоволно попита майка му, като видя сина си да се връща с празни ръце.

— Днес пазарът не работи, санитарен ден — излъга Игор. — Слушай, майко, да знаеш случайно дали Юрик Орешкин се е преместил някъде, или си живее на старото място?

— Ама ти… — Майка му учудено се втренчи в Игор. — Не знаеш ли? Умря твоето приятелче, вече две години, откак го погребаха.

— Как така умря?

Игор почувства как краката му омекват и приседна на кухненската табуретка.

— Ами така, умря — тържествуващо му съобщи майка му, която открай време не обичаше приятелите на Игор и смяташе, че те са го развалили. — Заради пустото пиянство. Някой го пречукал като краставо псе. Търкалял се във входа половин ден, докато накрая го вдигнали. Хората минавали покрай него и си мислели, че се е напил и спи. Във входа срещу магазина за алкохол, твоят Юрка вечно беше там на опашката.

Ерохин се посъвзе малко. Не, няма нищо, не е толкова страшно. Юрка стана алкохолик, а всички алкохолици рано или късно пукват под някой стобор. Лошото е, че той, Игор, съвсем беше скъсал с приятелите си от детството. След изправителното училище още малко се пошматкаха заедно, после ги взеха в казармата, а след казармата никога повече не се срещнаха. Защо стана така? Всеки си бе изградил собствен живот и вече не го теглеше към старите приятели, така ли? Или нейде в дълбините на подсъзнанието се бе притаил черният, неизтребим ужас от извършеното някога убийство и този ужас не им бе позволил да се видят, за да не си спомнят?

3.

Всички живееха наблизо, на десетина минути пеша един от друг. Игор подмина блока, където живееше Юра Орешкин, зави зад ъгъла, прекоси градинката и след няколко минути вече се качваше към апартамента на Закушняк. Отвори му грохнала старица, бабата на Колка. Ерохин се изненада, че беше още жива. Когато бяха хлапета, тя беше ужасно стара, мършава, сбръчкана, полусляпа. Странно, и сега изглеждаше досущ като тогава.

— Добър ден, бабче — бодро извика Игор. — Помните ли ме?

— Не викай, синко — с неочаквано спокоен и далеч не старчески глас отговори старицата, — сляпа съм, но чувам добре. Какво искаш?

— Аз съм Игор Ерохин, помните ли ме? С Николай бяхме в един клас.

— Помня те, Игор Ерохин, помня те. Какво искаш сега?

— Трябва ми Николай — каза той и кой знае защо, изпита някакъв страх. Изобщо не беше очаквал бабата да чува добре, че на туй отгоре и да го помни.

Бабата помълча, после тихо изрече неразбираемата фраза:

— И на мен ми трябва.

— Защо, не живее ли тук? Преместил ли се е?

— Премести се — въздъхна старицата. — Далече се премести.

— Бихте ли ми дали адреса?

Тя се обърна и мълчаливо влезе в апартамента. Ерохин остана на прага, не посмя нито да я повика, нито да влезе след нея. След минута бабата се върна и на Игор му се стори, че си е бърсала очите с кърпичка.

— За какво ти трябва Николай? — строго попита тя.

— Исках да го видя. Защо, лошо ли е? Все пак бяхме приятели.

— Има време, ще го видиш, няма защо да бързаш нататък. Ще му дойде времето да го видиш — тъжно каза старицата.

— Защо, да не е в затвора?

— Кешки да беше! Ама не е там. На онзи свят е Николай — тихо отвърна бабата и се разплака. — Убиха го лани.

— Кой го уби? — попита той и трескаво преглътна. Гърлото му беше пресъхнало и краката му пак започнаха да омекват.

— Знам ли кой… — Тя горчиво въздъхна. — Гамен беше и гамен си остана. Следователят каза, че изнудвал не знам си кого за пари, били цяла група. Все деляха нещо, пазар ли беше някакъв, магазин ли — не разбрах. Ех, има ли значение кой го е убил? Няма го вече, това е важното. А пък защо и как — то е воля Божия. Върви си, синко, не ме измъчвай.

Когато стигна до другата пресечка и приближи блока, където някога живееше с родителите си Равил Габдрахманов, Игор разбра, че го е страх. Юрка Орешкин е бил алкохолик, с него работата е ясна. Колка Закушняк — рекетьор, смъртта му беше естествен край на този начин на живот, умножен по глупавата му, лекомислена глава. Ако сега излезе, че Равил е жив и здрав, значи няма нищо страшно. Може би ще му се размине. Всичко може да се окаже случайност, някакво идиотско съвпадение. Господи, направи така, че Равил да е жив!

Никой не отвори на Игор в отговор на позвъняването му. Той постоя още малко, после звънна на съседите. Една врата се отвори, на прага застана момиченце в училищна униформа. Единият му крак беше с ботушче, другият — с домашен пантоф, явно току-що се беше прибрало от училище.

— Здрасти, сестричке — приветливо се усмихна Игор. — Габдрахманови в четирийсет и втори апартамент ли живеят?

— Не — поклати глава момиченцето, запъхтяно над ботуша, чийто цип беше заял. — В четирийсет и втори живеят семейство Петриченко, техният син е две години по-голям от мен, сутрин той ме води на училище. А вие сте приятел на чичо Равил, нали?

— Точно така, сестричке, голяма умница си — кой знае защо, зарадва се Ерохин. — А той къде е?

— Преместиха се. Чичо Равил се ожени за Роза и се размениха.

— Какво направиха? — не разбра Игор.

— Размениха апартамента, та младите да живеят отделно.

Момиченцето с делови вид повтаряше думи и фрази, чути от възрастните, но го правеше така естествено, сякаш притежаваше цялата информация за обитателите на блока и на целия квартал.

— Чакай, така ще счупиш ципа — разсмя се Игор, като гледаше как се мъчи момиченцето. — Дай да ти помогна.

Той клекна и сръчно отвори ципа.

— Ами коя е тази Роза?

— Роза е дъщерята на леля Нурия и чичо Шура-Татарина. Ама как така не познавате Роза? Целият блок я познава. Тя хранеше всички бездомни кучета. Толкова е добра, има направо златно сърце.

Игор прихна. От устата на детето това звучеше ужасно смешно. Разбира се, той прекрасно си спомняше и чичо Шура-Татарина, и дъщеря му. Всъщност той се казваше Шарафетдин, но съседите бързо съкратиха неудобното за произнасяне име на обикновеното руско Шура. Беше голям майстор, за всичко го биваше и на никого не отказваше, помагаше на съседите винаги, и то с удоволствие, затова в огромния блок не би се намерил нито един човек, който да не знае кой е Шура-Татарина. Имаше кротка, вечно бременна жена — Нурия, и цяла сюрия деца, именно най-малкото от тях беше Роза, която обожаваше животните, грижеше се за болните птици и хранеше бездомните котки и кучета. Роза беше с две години по-малка от Равил и откак се бяха запознали, Игор постоянно чуваше, че децата от двете татарски семейства били „годеник и годеница“. Всъщност Равил беше обърнал внимание на момичето чак след изправителното училище, когато беше навършил седемнайсет, а тя — петнайсет.

— Ами случайно да знаеш адреса на Равил? — попита Игор словоохотливото момиченце.

— Не. Татко го знае, но той ще си дойде довечера. Елате довечера, татко ще ви каже.

— Ще дойда — кимна Игор. — Благодаря ти, сестричке.

— Моля — важно и с достойнство отвърна момиченцето.

4.

И отново Игор Ерохин прекара безсънна нощ. Предната вечер се бе върнал в блока, където живееше веселото словоохотливо момиченце, и научи от неговите родители новия адрес, вярно, не на Равил, а на родителите на Роза. Оказа се, че при сложната размяна са участвали две семейства и в резултат срещу два тристайни апартамента са получили три двустайни. Но Шура-Татарина, който бе живял толкова години в приятелство със съседите, си, на сбогуване оставил на всички новия си адрес и им заръчал, като им се счупи или повреди нещо, да търсят само него.

Беше доста късно за посещение у родителите на Роза и Игор го отложи за следващия ден, не мигна цяла нощ, премисля всякакви възможни обяснения на странния факт, че двама от четиримата бяха загинали, а бащата на момчето вече няколко пъти се бе мяркал пред очите на Игор. От време на време уцелваше много правдоподобна версия и за няколко минути се успокояваше и облекчено въздъхваше. Но мислите отново плъпваха из главата му и ето че вече измисленото обяснение му изглеждаше стъкмено, изкуствено и глупаво, а ОНОВА, другото обяснение, което бе толкова очевидно — единствено правилното. Ала не му се искаше да повярва в това и Игор отново и отново си представяше как утре ще намери Равил, как ще му разкаже всичко, как двамата заедно ще се посмеят на страховете му.

Равил беше странна птица в тяхната юношеска компания. Отличник, зубрач, който винаги пръв успяваше да си направи упражненията по немски и знаеше много по история, слабичък, анемичен очилатко, него все го теглеше към яките мускулести двойкаджии, които пушеха в тоалетната, редяха най-мръсни псувни и плюеха надалече. Момчетата преписваха от него домашните си по всички писмени предмети, той им помагаше на контролните по физика и математика, а пък в замяна на това те му позволяваха да бъде в една компания с тях. Учеха го да пие, да играе карти и да разказва мръсни вицове. Приобщаваха го към „възрастния“ живот, макар че бяха връстници. Милостиво му позволяваха възхитено да наблюдава от ъгъла как те „мятат щангите“ под ръководството на един пропил се дисквалифициран спортист тежкоатлет. Равил ги обожаваше. Прекланяше се пред тях. Беше готов на всичко, за да заслужи тяхното одобрение.

Сега, след много години, Игор Ерохин изведнъж разбра, че малкият Равил не е бил глупакът, за когото го бяха смятали тогава. Той беше хилав и това го е правело нещастен. Но беше по-умен от тях. И сега цялата надежда на Игор беше в него. Равил ще може всичко да разнищи, ще успокои Игор, всичко ще му обясни. Не е възможно нещата да стоят толкова зле, не бива да е така!

На другия ден Игор хукна да търси чичо Шура-Татарина. Когато след половин час излезе от дома му, вече бе разбрал, че надежда няма. Равил също загинал, а жена му Роза, която останала с малко детенце на ръце, всеки месец получавала отнякъде пари. Добри пари, каза чичо Шура, много помагали на Роза. Явно се бил намерил добър човек, сигурно някой от банката, където работел Равил, там всички хора били заможни, защо да не помогнат на горкото момиче, когато го е сполетяла такава мъка…

Но Игор беше сигурен, че това няма нищо общо с благотворителността. За наивния чичо Шура думата „банка“ беше здраво свързана с думата „заможност“, а пък заможността — с благородството. Ерохин не се самозалъгваше, той прекалено добре разбираше, че банката означава пари, а парите означават злоба, алчност и жестокост. Пък и къде ги заможните хора в една спестовна каса? Обикновена държавна структура, там работят сиромаси, както навсякъде. Но нима старият татарин с неговото петокласно образование може да разбере това?

Този човек е убил Равил и сега изпраща пари на младата му вдовица. Значи е убеден в правотата си и намеренията му са твърди. Значи няма да се откаже. Игор Ерохин е последният, който ще си получи заслуженото от Вакар, когото Вакар ще накаже за някогашния му грях. Толкова години е изчаквал, толкова дълго е търпял, че сега ще изпълни замисленото, каквото и да му струва това.

Когато вечерта се прибра вкъщи, Игор за пръв път в живота си изпита истински страх. Това беше дори не страх, а ужас, ужас пред неизбежното, същият онзи страх, който лишава човека от волята му и коварно му предлага да се примири и обречено да чака края си. Първото му желание беше да се напие до несвяст, та поне за известно време да не мисли и чувства. Но Игор успя да надвие слабостта си. Призори, немигнал цяла нощ, той стигна до извода, че трябва да изпревари противника си. Той, Игор Ерохин, няма да позволи да го убият. Пръв ще нанесе удар. Щом Вакар е успял да убие трима души и да остане на свобода, значи никой в милицията не свързва тези три смъртни случая с онази стара история. А щом е така, тогава няма да търсят и убиеца на Вакар сред онези, които някога убиха сина му. И никой никога няма да научи…

5.

Владимир Сергеевич Вакар занесе в учебния отдел изпитния протокол и вече бе тръгнал към коридора, когато чу изненадания възглас на Вероника, преподавателката по методика.

— Ама че работа! Днес сте писали само една двойка! Какво става с вас, Владимир Сергеевич?

Вакар се славеше из цялата Академия към Генералния щаб с това, че абсолютно не понасяше някой да не знае предмета му. С нищо не можеха да го умилостивят — нито с протежиране, нито с ласкателство, нито с подаръци.

— Има професии, в които неграмотността води до фатални последствия — повтаряше той. — Това се отнася на първо място за лекарите, инженерите и военните. Ако поради ваша грешка може да загинат хора, вие нямате право да грешите.

Не се притесняваше да пише двойки и категорично забраняваше студентите да се явяват на изпит при друг преподавател. Ако все пак това се случеше и някой хитрец успееше да получи разрешение да се яви при всеки друг преподавател, само не и при професор Вакар, Владимир Сергеевич намираше начин да анулира резултатите от изпита и упорито разкарваше нещастника по целия материал на своята дисциплина — тактиката, докато не се убедеше, че вероятността за онази въпросна грешка е достатъчно малка.

Днес той беше изненадващо снизходителен и макар че, както обикновено, писа малко отлични оценки, двойката наистина беше само една. Днес беше забелязал, че бъдещата му жертва следи него. Днес наистина беше необикновен ден.

— Днес съм добър — усмихна се той на Вероника. — Сигурно разположението на планетите е благоприятно, та студентите даваха учудващо прилични отговори.

Когато се върна в кабинета си, той свали генералската униформа и облече цивилните си дрехи. Помисли малко, пак се съблече, окачи костюма в гардероба, облече си анцуга и слезе в залата.

— Другарю генерал! — изопна се пред него инструкторът методист.

— Добър вечер, капитан — кимна Вакар и бързо отиде в другия край на залата, където бяха бойните уреди.

Той нанасяше удари и се стараеше да убегне на многобройните имитатори на ръце и крака, които се стремяха да го ударят по главата, по рамото, по коляното. Тренираните му ръце не усещаха болка от сблъсъка с коравата дървена повърхност, краката му автоматично правеха меки, пружиниращи движения и отдалечаваха стегнатото му тяло от коварните дървени имитатори, а очите му зорко следяха всички източници на опасност.

Днес всичко се бе променило. Владимир Вакар имаше насреща си противник. Не безволна жертва, не хилав алкохолик, не глупав и доверчив мерзавец-рекетьор, не кротък и нищо неподозиращ счетоводител, а истински противник. Жесток убиец, който знае, че е преследван и е решил пръв да нападне ловеца. Вакар бе видял как Ерохин заведе младичкия офицер на територията на строежа, а излезе без него. Тогава генералът реши да не преследва повече Игор, а остана край метрото и след известно време надникна в ограденото място. Онова, което видя, потвърди подозренията му. Той не каза на никого за това поради една-единствена причина — никой да не свързва имената им и да не се разкрие тайната на трите предишни убийства. Освен това се страхуваше, че ако Игор бъде подведен под отговорност за убийството на милиционера, той, Вакар, не ще може да изпълни дълга си пред Елена и Лиза и къщата отново ще потъне във вечния тягостен траур, който толкова му бе опротивял.

Вакар удряше дървото и виждаше пред себе си омразното лице на Ерохин. Елена му отпусна четиринайсет дена, два от които вече минаха. Ако не успее, може да изгуби жена си, която в своето маниакално упорство непременно ще направи каквото е решила и ще наеме някой вагабонтин, който ще я повлече подире си на подсъдимата скамейка. „Трябва да успееш, повтаряше си Владимир Сергеевич в такт с нанасяните удари и бързите отскоци, трябва да успееш“. Сега той изцяло владее ситуацията, не чака покорно Ерохин да се накани да посети гаджето си и рано сутринта да тръгне през удобния пущинак. Не, сега може да вземе всичко в свои ръце. Щом Ерохин го следи, той може да го примами като магаре с морков където си пожелае. Да го примами на място, където най-сетне ще може да приключи с цялата тази история.

След като потренира добре, Вакар отиде в банята. Застанал под прохладните струи, той усещаше приятната мускулна умора и доволно забеляза, че ни най-малко не се бе задъхал. Генерал Вакар беше в отлична форма.

6.

Виктор Костиря дори не разбра отведнъж защо се събуди. На циферблата на електронния часовник светеха зелените цифри 4:00. Той отново затвори очи и в този момент чу да се звъни на вратата.

— Защо лежиш още? — сънено промърмори поредната му приятелка и се обърна на другата страна. — Вече втори път се звъни. Кого са ти довлекли дяволите посред нощ?

Костиря бързо навлече гащетата си, излезе в антрето и долепи око до шпионката. Стълбищната площадка беше добре осветена и през шпионката той ясно видя изкривено от лещите женско лице.

— Кой е? — попита предпазливо.

— Отвори, Костиря, трябва да ти кажа две думи — чу се женски глас. — Отваряй, не бой се.

Виктор сложи веригата и отключи. Пред него стоеше млада жена, облечена от главата до петите в яркоалена кожа. Гъстото руно от дълги черни къдрици също беше прихванато с алена кожена каишка. Горните копчета на якето бяха разкопчани и той добре видя висящата на женската шия дебела златна верижка с едър пандантив във вид на цвете. Виктор дори забеляза, че едното листенце на цветето беше отчупено.

Жената не направи и най-малък опит да влезе. Тя сякаш не забелязваше, че вратата пред нея е обезопасена с верига.

— Слушай, Костиря — тихо каза тя. — Остави момичето на мира. С нея въртим наши си работи и си имаме наши сметки, а ти се мотаеш в краката ни и постоянно пречиш. Имай предвид, че излишни свидетели не ни трябват. Ако се влачиш подире й, току-виж, станал си очевидец, а оттам — направо покойник. Двете пътечки са къси, още не си се засилил — и те, гледаш, свършили. Ясно ли е?

Костиря слисано мълчеше.

— Има и друго нещо, драги — невъзмутимо продължи непознатата. — Както разбирам, ти си пешка: каквото ти кажат, това правиш. Затова предай на своя началник думите ми, и за него се отнасят, а за да ти повярва, ето ти моята снимка. Да й се радва преди лягане. И да ме запомни по-добре, та да не му дава господ някой ден пак да се изпречи на пътя ми.

Тя запокити в краката на Виктор бял плик, обърна се и бързо затича надолу по стълбището. Най-силно го порази фактът, че не чуваше шум от стъпките й. Тя се движеше абсолютно безшумно. Още щом се изгуби от полезрението му, Костиря изпита чувството, че просто се е разтворила във въздуха.

С вдървени нозе той се върна в стаята, седна на леглото и запали цигара. Приятелката му спеше дълбоко, извърната към стената. Дявол да го вземе, нима наистина е сбъркал с онова момиче? Толкова беше сигурен, че е чиста, а случая в магазина, когато тя се отърва от наблюдението, той прецени като досадна неприятност.

Размислите му бяха прекъснати от оглушителен телефонен звън.

— Господи, ще има ли за мен спокойствие в тази къща или не? — простена момичето и зарови глава по-дълбоко във възглавницата.

Беше Сурик. Гласът му звучеше, сякаш току-що бе видял призрак.

— Костиря, току-що имах посещение.

— Кой е дошъл? — попита Виктор и почувства как му трепери под лъжичката.

— Някаква женска, цялата в червено. Страшна… ужас! Разправя ми, че трябвало да оставим мацката на мира, инак — край за всички ни.

— Кога беше при тебе?

— Абе току-що, ти казвам! Костиря, какво да правим? Трябва да се обадим на Артьом.

— Питам те кога тя беше при тебе? — бавно повтори Виктор. — Хубавичко си помисли.

— Че какво има да мисля! — изврещя Сурик. — Нали ти казвам: току-що. Погледнах си часовника точно когато отварях вратата, беше четири нула-нула, а сега е четири и десет.

— И снимка ли ти оставиха? — попита Костиря, без сам да разбира за какво пита, защото това, за което питаше, просто не би могло да се случи.

— А… ами ти… как разбра? — заекна Удунян.

— По дяволите, ама какво беше това? Да не би да беше призрак? И при мен идва една жена. И тя точно в четири. Твоята как изглеждаше?

— Ами как… Цялата в червени кожени дрехи, черна коса, на главата й нещо като панделка или пък кожена лента, и тя червена. Горните копчета разкопчани, циците й навън. Нищо друго не видях, много се уплаших.

— Какво ти каза?

— Че трябвало да престанем да преследваме мацката, пречели сме им. Имали сметки помежду си, не им трябвали свидетели.

— За пътечката каза ли ти?

— Каза.

— Ами за началника?

— Каза. Че нали, предай на началника си…

— Всичко точ в точ — издиша Костиря. — Без разлика. Да нямаме халюцинации с тебе бе?

— Добре де, ами снимката? — резонно възрази Сурик. — Снимката ето я, тука е, дори мога да я пипна.

— Слушай, може все пак да са различни женски, а? — с надежда попита Виктор. — Я да се видим с тебе и да сравним снимките.

— Хайде! — на драго сърце се съгласи Удунян. — Ти ли ще дойдеш или аз да прескоча?

— По-добре аз да дойда — бързо отвърна Костиря, който не можеше да изгони посред нощ приятелката си на улицата, но и не искаше да я посвещава в проблемите си, като ги обсъжда със Сурик в нейно присъствие.

Вече се беше облякъл и се канеше да напише на момичето бележка с обяснения къде да сложи ключа, ако той се забави, когато телефонът отново иззвъня. Пак беше Сурик и този път гласът му беше съвсем залязъл.

— Костиря, току-що ми се обади Игор. И при него същото.

— Мамка му мръсна! — ядосано изпсува Виктор. — Абе какво ни става, а! Аз живея в Беляево, ти — в Марина рошча, Игор — до Речната гара. И с най-добрата кола, и по пустите улици пак не става за по-малко от двайсет минути. Как е възможно?

— Не знам — прошепна Сурик. — Костиря, страх ме е.

— Каза ли на Игор, че тръгвам към тебе?

— Да, и той ще дойде сега. Костиря, идвай по-бързо, не мога, ще полудея. — Той почти хленчеше.

— Добре, дръж се, сега идвам.

След половин час тримата бяха в огромния четиристаен апартамент, който Сурик бе наел срещу луди пари. На масата пред тях имаше три снимки. Снимките бяха различни, но жената на тях беше една и съща. Същата, която преди час в една и съща минута бе посетила и тримата.

— Тя е — уверено определи Ерохин, след като проучи трите снимки поред.

— Тя е, няма съмнение — жално потвърди Сурик. Огромните му светли очи бяха помръкнали от преживения страх. В паметта му още беше пресен споменът за срещата с покойния, а сега и това… Нека тези двама кретени се мъчат да разберат какво става, но той, Удунян, вече нищо не може да разбере. Атеисти проклети, размътиха главите на хората, Бог нямало, дявол нямало, чудеса нямало, мъртвите не ставали от гробовете… Хайде де, нямало, такива работи не ставали! Тях ако ги слушаш… Всичко има и всичко става. Всяка невинна жертва отмъщава за себе си, само че не всекиму е дадено да го разбере. Той, Сурен, го разбра, а Игор и Костиря нямат тази дарба.

— Гадост някаква — обади се Костиря. — Няма такива неща. В училище ни учеха, че това не може да бъде.

— Какво ли помниш и ти от училище! — вяло му се озъби Ерохин. — Един клас и половина и пет коридора — това ти е било училището на тебе.

— Аха, шегувай се ти, шегувай се. С тия шегички от смях коремът ще ти се пръсне, та всичките черва ще изхвръкнат — даде своята поредна мрачна физиологична прогноза Костиря. — Като си толкова умен, кажи какво да правим сега?

— Трябва да идем при Артьом — уверено каза Игор.

— Не бива да крием това от него. Може наистина да сме настъпили някого по опашката. Той да се оправя.

— А няма ли той да си помисли, че тримата дружно сме откачили? Много си ми чевръст, Игорьок, всичко е просто за тебе, за нищо и никакво — хоп, при Артьом, той да се оправя. А за какъв дявол са му на Артьом такива помощници, дето нищо не могат да решат сами и за всяка дреболия търчат при него? Трима яки мъже, а се уплашили от привидение. Защо да му показваме колко сме безпомощни? Веднъж, дваж — и после той ще ни изрита на майната си, и тогава — сбогом, валута! Това да ти е хрумвало случайно?

Игор погледна Костиря с интерес. Гледай го ти, имал си човекът самомнение, и то какво! Тревожи се да не би началството да си помисли нещо лошо за него. Виж ти в какви неочаквани ситуации се разкриват хората! Хем откога се познават, е, Костиря като Костиря, не по-лош и не по-добър от другите, умерено тъп, умерено изпълнителен, умерено предпазлив, впрочем не, дори прекалено предпазлив, но това не вреди на работата. Никога не се е самоизтъквал, не се е старал да скочи по-високо от главата си, не си вре носа където не му е работа — и ето ти го сега. Човекът си имал гордост. Или все пак това е алчност и страх да не си изгуби доходите? По-скоро май ще е второто. Но защо хората не разбират, че когато става дума за интересите на работата, по-добре да си заврат гордостта отзад!

— А ти какво ще кажеш, Сурик? — обърна се Ерохин към оклюмания си приятел.

Сурик вдигна към Игор болните си очи, които вече не огряваха лицето му с чистата светлина на ангелската невинност, а сякаш се бяха превърнали в покрити с тиня тъмни блата.

— Трябва да идем — бяха единствените думи, които той произнесе.