Неволна убийца

1.

— Ах ти, звездичке моя, дойде най-сетне при дядо Гурген, зарадва старините ми — заехтя из цялата дисекционна зала гласището на експерта по съдебна медицина Гурген Арташесович Айрумян. — Гледам, разбираш ли, двайсета дата минава, а пък моята рибка мълчи, не се обажда, не си показва носленцето насам. Е, рекох си, май в отдела по тежките насилствени се е сменила властта.

Всеки месец около двайсето число Анастасия Каменская имаше задължението да подготвя за Гордеев справка за убийствата, извършени в Москва, и за работата по тяхното разкриване. В тези справки тя анализираше самите престъпления, новите начини на извършването им и прикриването на следите от тях, новите причини и мотиви за убийствата, както и новите оригинални методи, с които си служеха оперативните апарати, и допусканите от тях грешки и недоглеждания. Всеки път, когато подготвяше такава справка, Настя получаваше пространни и подробни консултации от стария опитен експерт Айрумян. Гурген Арташесович много обичаше Настя, за него тя беше образцова сериозна млада жена с прекрасно образование и без глупости в главата. От своя страна, не спираше да й се оплаква от двете си внучки, които знаели само да търчат по срещи и дискотеки, не искали да получат университетско образование и всеки ден превръщали младите си свежи личица в музея „Прадо“.

— Гурген Арташесович, търся един труп — подзе Настя съвсем сериозно.

Айрумян огласи своето скръбно учреждение с нов взрив гръмовен смях.

— Много ме изненада, ей! Че какво друго можеш да търсиш тук, ако не покойници? Какъв го искаш? — делово запита той.

— Някакъв некриминален — помоли тя.

— Това е нещо ново в нашата практика. — Айрумян внимателно погледна Настя. — Хайде, казвай какъв ти е проблемът.

— Разбирате ли, има един човек, който… когото… с една дума трябвало е да го убият, но сред убитите го няма. Остават два варианта — или трупът е бил скрит и още не са го намерили, или не се води криминален. Нали може да се случи и така?

— Като едното нищо — кимна Гурген Арташесович. — Разполагаме със сума ти исторически примери. Спомняш ли си Филатова, беше през 1992-а? Убийство, замаскирано като смърт от електрически удар. Тогава една чиста случайност ни помогна да разберем, че все пак е било убийство, инак щеше да мине като нещастен случай. А и ти веднъж беше дошла при мен по повод едно старо убийство на алкохолик, спомняш ли си? Тогава ме попита може ли с умишлено напиване да бъде докаран до летален изход човек, на когото е имплантирано устройство, недопускащо пиенето.

— Спомням си — кимна Настя. — Казахте ми, че няма нищо по-лесно. Та и сега искам да потърся, дали пък моят покойник не се е скрил някъде сред тези случаи.

— Търси! — кимна Айрумян. — Ще ти кажа всичко, което знам, папагалче мое пъстрокрило.

— Мисля, че повече приличам на стара проскубана папагалка — върна му шегата Настя. — Трябват ми сведения за мъже приблизително на 35–38 години, високи, слаби, докарани в моргите след внезапна смърт. Може и да не са попаднали при вас, ако причината за смъртта определено не е от криминално естество.

— За какъв период от време става дума?

— От 29 септември до днес. Можете ли да ми съставите един списък на причините за смърт, по който да се ориентирам, когато започна да се обаждам по морги и болници?

— Мога, ягодке моя, дядо Гурген може всичко, но едва ли ще ти е необходимо.

— Защо?

Той направи физиономия като на фокусник, който всеки момент ще смъкне коприненото покривало, за да представи на изумената публика три прасенца вместо очакваните три зайчета.

— Защото лично направих аутопсията на Станислав Николаевич Беркович, докаран точно на 29 септември, след като починал внезапно на улицата близо до дома си. Пролапс на митралната клапа. Мигновена смърт.

— Не може да бъде! — прошепна Настя, непосмяла да повярва на късмета си. Макар че според теорията на вероятностите в това нямаше нищо свръхестествено, защото за издирването на маниака сред криминалните трупове бяха хвърлени страшно много усилия, а Настя изживяваше несполуката твърде болезнено.

— Може, и още как, злато мое. Именно висок, именно слаб, анемичен, типичен носител на вроден порок на сърцето. Не съм се съмнявал в причината за смъртта, и сега не се съмнявам, нали знаеш, на стари години станах мнителен, проверявам всичко по десет пъти. Никой не го е убивал. Но някой много го е уплашил.

— Откъде знаете? — сепна се Настя.

— На глезена му имаше голяма следа от удар, нанесен практически в момента на настъпването на смъртта. Такава следа, че… Абе с една дума тези подробности не са ти нужни, важното е, че не може той сам да се е ударил в нещо. Ритнали са го по крака. Може би са искали да го повалят, тук вече нямам достатъчно въображение, аз съм човек сух и мрачен, не ме бива да си измислям. Точно в този момент сърчицето му е спряло. Точно затова съм запомнил този Беркович — в заключението си споменах следата от този удар и все чаках да ми се обади някой следовател и да ме пита за обясненията ми или нещо подобно. Ето че дочаках. По едно време попитах от любопитство — отдавна го погребали, горкия. Явно не са открили нищо престъпно. Да ти покажа ли копие от заключението ми?

— Непременно.

Тя силно замижа и кръстоса пръстите на ръцете си в джобовете. Всъщност Анастасия Каменская не беше особено суеверна, но понякога… „Господи, направи така, че да е той. Нека да е със светлокафяв шлифер. Нека по долното му бельо има следи. Непременно трябва да има следи. Толкова искам най-сетне да ми провърви и нещо да се проясни в това проклето дело…“

Докато вървеше след Айрумян от дисекционната към кабинета му, тя мислено си повтаряше заклинанието, все така стискайки кръстосаните си пръсти. В кабинета Гурген Арташесович отвори касата и извади папка с копията от документите.

— Ето гледай, рибке моя с воална опашка, твоето приятелче Беркович е имало проблеми от сексуално естество.

— По какво съдите? — прошепна Настя, чийто глас изведнъж се изгуби от вълнение. Тя силно се прокашля, за да прочисти гърлото си.

— По гащетата имаше следи от сперма. Как мислиш, откъде биха се взели следи от сперма по долното бельо на човек, който се прибира от работа? И то в такова изобилие. Когато един мъж, прощавай за подробностите, извършва полов акт и се облича, забравил да си вземе душ, пак остават следи, но те са съвсем различни, можеш да ми повярваш. Един биохимичен анализ може да даде точен отговор на въпроса дали това е бил акт с жена или, пардон, със самия себе си.

— Как беше облечен?

— Светлокафяв шлифер, черни обувки, тъмносив раиран костюм с жилетка, бяла риза, вратовръзка, бельо.

Настя вдигна двете си ръце с победния жест на футболист, вкарал гол, хвърли се на шията на едрия възрастен експерт и тихичко заврещя:

— Изчислих го! Все пак го изчислих! Браво на тебе, Аска, браво, умно момиче!

— Не, Анастасия Каменская, не си умно момиче — промърмори Айрумян, като я потупваше одобрително по гърба. — Ти си направо откачена. Вижте я само — изчислила покойник отпреди три седмици — и вече е щастлива, сякаш е спечелила един милион долара!

2.

Привечер Настя се почувства съвсем скапана. Народната поговорка „кога пита и плоска — кога сух хляб и рогозка“ важеше и за оперативната работа: случваше се някое дело да се проточи мъчително дълго, да не помръдва и всички усилия да изглеждат напразни, насочени в невярно направление; тогава с всеки изминал ден оптимизмът се топи, изчезва надеждата, отслабва желанието започнатото да се доведе до победен край — и не щеш ли, в един миг всичко се променя, трябва спешно да се вземат нови решения, да се подменят схемите и най-важното — всичко трябва да се прави много бързо. Хем има нещо крайно любопитно: такива пробиви се получават в няколко дела едновременно. В такива дни Настя имаше чувството, че целият й организъм се превръща в компютър с нерви, работещи на „извънредно“ натоварване, че още мъничко — и в мрежата ще стане късо съединение, машината ще изгори и завинаги ще излезе от строя. Но въпреки това натоварването продължаваше да се увеличава, а компютърът продължаваше да работи безотказно, което винаги хвърляше Настя в изумление. Вярно казват хората: човешките резерви са безгранични. Само че, кой знае защо, привечер тя беше полумъртва от умора.

Този следобед се обади Денисов. Настя дори не беше очаквала, че толкова ще се зарадва на това обаждане.

— Как са моите момчета? Имаш ли някакви оплаквания? Справят ли се?

— Какво говорите, Едуард Петрович, вашите момчета са най най. Ех, да имахме и ние такива! — искрено отговори тя.

— Не се оплаквайте, Анастасия, и вашите хора не са по-лоши. Просто сте бедни, затова нямате достатъчно. И за техника нямате пари. Азбучна истина е, че като се опитва да пести от правосъдието, държавата се обрича на нови човешки жертви.

— Както винаги, прав сте — въздъхна Настя.

— А вашите работи как вървят? — заинтересува се Денисов. — Има ли някаква полза от начинанието ви?

— Все още и аз не съм наясно. Както би казал вашият Бокър, получава се някаква епидерсия.

Денисов се разсмя в слушалката.

— И вас ви е заразил със своята „куздра“, нали? Той ми е златно момче, умно, с творчески заложби. Може да ви е смешно, но на всичко отгоре е и патологично честен.

— Сериозно? — усъмни се тя. — Ами присъдата за грабеж?

— Че то кога беше! Юношеска глупост. Повярвайте ми, Анастасия, той е добро момче.

— Бива си го това „момче“ — засмя се тя. — Сигурно ми е връстник, ако не е и по-голям.

— Е, детко — благодушно избъбри Едуард Петровия, — аз съм вече на толкова години, че всички, които са по-млади от петдесет, за мен са деца. Но вие пазете Бокър.

— Ще се старая — обеща Настя, при което доста смътно си представяше от какво или от кого трябва да пази този забавен престъпник-лингвист с трогателни чорапки.

Освен това трябваше да се срещне с Даша Сундиева и да й покаже нова серия снимки, сред които беше и тази на Беркович. Не успя да отиде до „Орион“, затова реши да се срещнат с Даша в университета, след края на последните лекции. Всъщност Настя нямаше голям избор: или в магазина, където можеха да се уединят с Даша в пробната, уж е клиентка, или в дома на Даша, където тя живееше с родителите си и щеше да се наложи да ги посветят в тази объркана и далеч не весела история. На обществени места имаше опасност да ги засекат наблюдателите. Настя не рискува да покани Даша вкъщи по същите съображения. Оставаше университетът.

— Вие ме пазете от наблюдателите — помоли тя „златното момче“ Бокър. — Искам да съм сигурна, че куфарните търговци няма да научат за срещата ми с Даша.

Когато Даша излезе от аудиторията, светлоокият Сурик я чакаше пред пушалнята, сред тълпата студенти. Вече се беше изравнила с него, когато я извика симпатична дебеланка с очила.

— Сундиева! Дашка! Пуснала ти се е страшна бримка на чорапогащника! Отзад имаш огромна дупка!

Даша се наведе и стъписано огледа краката си. На черния й чорапогащник наистина зееше огромна дупка.

— Ах, по дяволите! — ядосано промърмори тя. — Имаш ли игла и конец?

— Ето, вземи. — Дебеланката отвори чантата си и извади от несесера черна макара и игла.

Даша се огледа наоколо и се почуди къде да се скрие за шиенето.

— Иди в седемнайсета аудитория — посъветва я дебеланката, — сега там няма лекции.

— Ами ако влезе някой? — колебливо поклати глава Даша. — Представяш ли си, влиза ректорът, а аз си кърпя чорапогащника. Или още по-лошо — обувам го с вдигната пола.

— Не се бой, аз ще пазя отвън. Хайде! — И дебеланката решително дръпна Даша към празната аудитория, на чиято врата беше написано с тебешир числото 17.

От поста си край пушалнята Сурик добре виждаше дебеланката, която остана да пази пред аудиторията. Ето, към аудиторията приближи една двойка, момче и момиче, но дебеланката решително им прегради пътя и им каза нещо, при което направи внушителен кръг с палците и показалците си — явно им показваше колко голяма е дупката на Дашиния чорапогащник. Тримата весело се разсмяха и двойката си тръгна.

Даша уверено идентифицира Беркович още от пръв поглед.

— Ето го — каза тя, като хвана снимката с две пръстчета, сякаш се страхуваше да не се изцапа. При това по лицето й се изписа отвращение, сякаш бе взела в ръце жаба.

Настя засъбира наредените на катедрата снимки, а Даша сръчно започна да кърпи прословутата дупка.

— Анастасия Павловна, а как се казва това момиче? — попита тя, преди да тръгне.

— Момичето се казва Наташа. Защо питаш?

— Че как, нали ме чака пред вратата, сигурно сега ще се наложи да изляза с нея от сградата. Трябва да знам как да се обръщам към нея. Представете си, че онзи окатият поиска да чуе какво си приказваме?

Настя затвори чантата си и си закопча якето.

— Я ела тук — повика тя Даша.

Момичето се приближи и Настя меко го хвана за рамото.

— Ти какво, изобщо ли не се страхуваш? — попита я тихо.

— Вече не. — Даша широко се усмихна и тръсна меденозлатистите си къдрици. — Сега вие поехте всичко в ръцете си, защо да се страхувам. Ужасно ми е интересно! Такива приключения!

„А, именно — ужасно. Знаеш ли ти, хлапе, че смъртта те следва по петите? Пък и трябва ли да го знаеш? Стоварих върху тебе огромна отговорност, като допуснах само една грешка, но непоправима грешка. Само веднъж те измъкнах от наблюдателите ти, но сигурно те сега са нащрек, подозренията им са се затвърдили, смятат те за нечий агент. Да, но тогава още не знаех за Беркович. А сега ти стана за тях още по-опасна и което е най-лошо — не без моя помощ. Трябва някак да поправя грешката си. Ти толкова вярваш в мен, хлапе, че съм длъжна да направя всичко възможно, за да те защитя.“

— Дашенка, не искам да те плаша, но… Нека смятаме, че си моя помощничка, че двете с теб работим върху един сложен и заплетен случай. Именно работим. А всяка работа изисква спокойствие и съсредоточеност. Ако възприемаш всичко, което се случва, като детско забавление и невероятни приключения в джунглата, има опасност да се заиграеш. Разбираш ли ме?

— Разбирам ви, Анастасия Павловна — сериозно отговори Даша. — Ще се държа сериозно и ще внимавам много. Знаете ли, исках да ви кажа… Аз много обичам Саша и смятам да родя дете от него. Затова ще бъда много предпазлива. Не се тревожете за мен.

Тя тихичко притвори зад себе си вратата на аудитория номер 17, а Настя Каменская още дълго стоя като вкаменена, докато се съвземаше от смайването си.

3.

Игор Ерохин излезе от ресторанта и веднага се върна обратно във фоайето. Притиснат до стената, той се помъчи да успокои разтупканото си сърце. Пак този човек! Сега Игор беше сигурен, че не се е припознал. Беше виждал това лице няколко пъти през последните дни. Да не би милицията… Или конкурентите? Трябва да се види тази работа. Но как? Най-важният въпрос е: да каже ли за това на Артьом?

Пусна един жетон в телефона автомат и набра номера на Виктор Костиря.

— Костиря, при тебе всичко спокойно ли е? — попита колкото можа по-равнодушно.

— За какво говориш? — не го разбра Костиря.

— Сигурен ли си, че нямаш „опашка“ подире си?

— Стопроцентово — уверено отвърна Костиря. — Постоянно проверявам.

— А Сурик да се е оплаквал от нещо такова?

— Май че не. Питай него. Защо?

— Не, няма нищо. Ще го питам. Добре, чао.

Ерохин затвори телефона, бавно излезе от фоайето и тръгна към своето яркочервено ауди. Нима този човек следи него? Защо само него? Или вече следят всичко, включително и Артьом, само че той, Игор, пръв го е забелязал? На Костиря може да се вярва, той е много внимателен и предпазлив, защото е най-алчният от всички, готов е да умре за всеки долар. Пази хранилката повече от зеницата на окото си. Не, ако следяха Костиря, той със сигурност щеше да забележи. Възможно е проблемът да е само у него, у Игор, само той да е допуснал някаква грешка и заради това да го следят сега. Значи не бива да казва на Артьом, ще му откъсне главата и ще го лиши от парите, той наказва сурово небрежността и гневът му е страшен. Виж, ако опита да се разбере с човека сам и така хване следата на конкурентите, Артьом не само ще го похвали, но, дай боже, може и да увеличи дела на Ерохин при подялбата.

Той се огледа наоколо, но никъде не видя онзи човек. Като измина две пресечки, Ерохин забеляза, че бялата жигула го следва. Той рязко увеличи скоростта, жигулата не изостана, тогава той внезапно забави ход и я пусна да мине. Точно така, същият човек беше на волана, подмина го, дори не извърна глава. Може би все пак беше случайност? Но за всеки случай Игор запомни номера на колата.

След като се отби тук-там по работа, Ерохин се прибра вкъщи. С удоволствие би отишъл да пренощува у Лора, но Лора живееше в нов блок, в комплекс, където още се строеше и още нямаше телефони, а Резников строго бе наредил докато ситуацията с конкурентите не се е прояснила, да си нощува вкъщи. Всичко можело да се случи и всеки от тях трябвало всеки момент, както се изрази Артьом, да бъде достъпен за спешен контакт. Лора не можеше да дойде при него — имаше малко дете.

Игор живееше в мъничка гарсониерка, най-евтината, която можа да намери. Гарсониерката беше купена с парите, спечелени от куфарната търговия и други комбинации. Онези пари той изобщо не ги беше виждал. Онези пари се превеждаха по сметка в една западноевропейска банка. Когато се натрупат достатъчно, той ще напусне Русия и ще започне живота си на нова сметка, така поне му беше обещал Артьом.

Майката на Ерохин още живееше в блока, където бе минало детството му, и Игор понякога я навестяваше, макар и крайно неохотно. Майка му веднага започваше да хленчи и да се вайка, задето не учел и не работел като всички прилични хора, задето се бил свързал със спекуланти. Този бабишкер не можеше да проумее, че сега няма спекуланти, а има свободна търговия. А пък университетската диплома става само да си я завреш отзад, за нищо друго не върши работа. Ето например Артьом: и институт е завършил, и в науката е работил, дори дисертация е защитил — и каква е файдата? Колко пари му е донесла дисертацията? Чиста нула. Само главоболията са му останали. А пък Артьом не е глупак и щом е зарязал държавната служба и се е захванал с търговия, значи наистина така е по-добре.

Но колкото и да опяваше майка му, Игор трябваше да я види. „Утре отивам — реши той. — Ще й купя повечко храница, и по-вкусничка, щото вечно се жалва, че не съм й помагал. Ако човек слуша нея, ще си помисли, че няма други деца, освен мене, Генка и Люска не ги слага в сметката. Че как, те са сирачетата, а аз съм богатият Буратино, трябва да издържам всички. И двамата са яки, обаче хитруват, все гледат да яхнат мене. А-а, не, да помогнеш на майка си е нещо свято, обаче тия двамата сами да се оправят.“

Лекото опиянение от изпитото с вечерята уиски му бе минало и Игор, преди да си легне, гаврътна една третина водна чаша водка. Споменът за човека с бялата жигула много го тревожеше, а Ерохин искаше да се наспи добре.

4.

След като задмина Ерохин, който беше намалил скоростта, генерал Владимир Вакар подкара колата към къщи. Нима хлапакът го беше забелязал? Интересно. Впрочем това нямаше никакво значение. Вакар щеше да го убие, рано или късно. Естествено по-добре би било да мине без това, но щом не може, тогава…

Когато излезе от асансьора, той видя на стълбищната площадка Лиза с наметнато на раменете палто и с цигара в ръката. Вакар кимна на дъщеря си и вече щеше да пъхне ключа в ключалката, когато Лиза го извика:

— Татко, почакай.

Владимир Сергеевич мълчаливо слезе и застана до нея.

— Татко, мама днес пак е ходила при кръстницата.

Вакар се намръщи. Не можеше да понася дебелата и желеобразна лелка с блага физиономия, която помогна на Елена, когато й хрумна да се кръсти. Слава богу, Елена усети неговото, меко казано, сдържано отношение към кръстницата и престана да я влачи вкъщи. Точно тази жена тъпчеше главата на съпругата му с разни глупости за неотмъстената душа на детето и тем подобни идиотщини.

— И какво е заръчала кръстницата? — попита той, без да крие присмеха си.

— Мама иска тя да й намери някой човек. С една дума — ти знаеш за какво. Смята, че ти много протакаш, че не можем да се надяваме на тебе. И нека тогава чужди хора помогнат на душата на Андрюша да се успокои, щом родния му баща не го е грижа.

— Ти специално за това ли ме чакаше, да ми кажеш?

— Почти. Видях как пристигна с колата и излязох да те пресрещна. Татко, ти ще го направиш сам, нали? Не й позволявай, трябва да го направиш сам, тогава всичко ще бъде правилно.

— Защо не обясниш това на майка си? — сухо отвърна генералът. — Хиляди пъти съм ви молил да не ме припирате и да не ми говорите за това. И съм готов да ви повторя молбата си още хиляда пъти, но не ще позволя да ме припирате. Както и да ми говорите за това. Хайде, прибирай се.

Лиза покорно влезе, отиде в кухнята и сложи вечерята на баща й да се стопли. Вакар бързо се съблече в антрето и без да почука, влезе в стаята на жена си. Елена стоеше на колене пред дивана, където беше наредила безброй снимки на Андрей, изрезки от вестници и списания, в които се говореше за талантливото дете. Облечена в дълга черна роба, която носеше вместо пеньоар, с измършавяло, рано състарено лице, въпреки обвитата около главата й руса плитка, тя напомняше страшен черен гарван. Не се извърна да погледне мъжа си.

— Елена, моля те да се въздържаш от каквито и да било действия — каза полугласно Владимир Сергеевич. — Моля те да не водиш никакви преговори с кръстницата си. Това не е необходимо.

— Не ти вярвам — отговори Елена, все така без да се извърне. — Протакаш вече цяла година. Явно не смяташ нищо да правиш.

— Моля те — вече по-твърдо повтори Вакар. — Знам каква пасмина се навърта около твоята кръстница. Който и да е от тях ще бъде заловен само за един ден и ще повлече и тебе подире си. Това, което се каниш да направиш, се нарича организиране на убийство. Ще те осъдят и ще влезеш в затвора. Нима не разбираш това?

— Какво пък, нека вляза — каза тя с трагичен тон. — Готова съм да страдам още повече, след като бащата не може да се погрижи за детето си. Нека ме затворят, но виновният ще си ти.

— Елена, обещавам ти, че в най-скоро време ще приключа с всичко това. Имаш думата ми.

— Добре, ще чакам две седмици — ненадейно се съгласи тя. — Точно след две седмици ще бъде първата годишнина от третия ни празник. До този ден всичко трябва да приключи. Най-добре — в същия този ден. Така ще имаме двоен празник.

И Елена Вакар тържествуващо се усмихна, предвкусвайки деня, когато щеше да се навърши година от смъртта на Равил Габдрахманов и от ръката на мъжа й щеше да падне последната жертва — Игор Ерохин.

5.

На много километри от Москва, в един далечен азиатски град настъпи утрото на деловия ден. Двама души в един просторен кабинет започнаха срещата си с чашка чай. Единият от тях — едър белокос японец с добре ушит костюм и скъпа вратовръзка — седеше зад писалището, обърнал към прозореца непроницаемото си лице. Навън валеше и тихото потропване на дъждовните капки беше единственият звук, който се чуваше в кабинета в този момент.

Вторият човек беше нисък американец с рамене на атлет и дълбоко прорязани бръчки на образцово-кинематографичното лице. Бръчките придаваха на мъжествената му външност особен чар, съчетавайки се в нещо като печат на понесените изпитания и тежкия житейски опит. По гъстата му кестенява коса не се забелязваше и намек за побеляване, а когато той се движеше, откъм гърба човек би го оприличил на двайсетгодишен спортист, макар всъщност да бе живял трийсет повече. Американецът седеше, непринудено облегнат във фотьойла, но отпуснатата му поза не можеше да измами белокосия японец. Той добре знаеше на какви неочаквани и дръзки скокове изненади са способни уютно мъркащите представители на котешката порода. Особено хищниците.

— И все пак не ме убедихте, драги ми приятелю — най-сетне прекъсна мълчанието японецът. — Нашата организация ви плаща огромни суми, за да завършите разработката на системата в най-кратки срокове. Обещахте ни, че ще бъде готова до 1 януари. Съставихте график за провеждане на необходимите изпитания и ние се съгласихме с този график. С други думи — съгласихме се с твърдението, че не е възможно работата да се свърши преди 1 януари, и изразихме готовност да ви финансираме до изтичането на посочения срок. И сега какво? Някакъв скапан руснак спъва целия график, според който се претрепват от работа десетки хора. Не можахте ли да намерите по-сигурен източник?

Американецът внимателно постави чашката върху чинийката на ниската масичка и леко промени позата си, седна по-удобно.

— Акира-сан, добре ви е известно, че всеки на когото падне, разграбва Русия, а стратегическата суровина се изнася оттам с камиони, вагони и дори с транспортни самолети. Вършат го хора съвсем стабилни и солидни, свързани с правителствените кръгове, но тези хора са винаги на показ и ако товарът, не щеш ли, бъде спрян на митницата, се вдига скандал, чиито вълни бързо стигат не само до изпращача, но и до получателя. Доколкото разбирам, вие категорично не желаете това да се случи. Един, както благоволихте да се изразите, скапан руснак — това е нашата гаранция за безопасност. Дори ако той утре хукне да прави самопризнания и разкаже всичко, което знае, това не ни заплашва по абсолютно никакъв начин, защото не е възможно нито да ни открият, нито да проверят думите му. Една метална ампула, която се побира в юмрук, може да бъде намерена случайно на улицата, а натовареният вагон винаги си има стопанин, около когото постоянно има хора, които знаят къде и кога е ходил той и защо, с кого се е срещал и разговарял. Повярвайте ми, дори ми е неудобно да ви напомням такива елементарни неща.

— Разсъжденията ви са правилни, но за голямо съжаление — безполезни — хладно отговори японецът, — защото по никакъв начин не ускоряват решаването на проблема. Какво може да се направи, та работата да се възобнови?

— Трябва да поискаме от руснака да побърза, като му обещаем още повече пари. Или да потърсим друг източник.

— Кое ще излезе по-евтино?

— Няма разлика — сви рамене американецът. — Търсенето на друг източник ще струва много пари, но и ще повиши риска. По-добре да платим тези пари на нашия продавач, те ще му послужат като действен стимул по-бързо да реши проблема си.

— Между другото, Карл, какъв му е проблемът? Може би вие бихте могли да му помогнете?

— Не го знам и не искам да го знам. Руснакът трябва сам да решава проблемите си, без наша помощ. Достатъчно добре му плащаме за всяка партида стока. А да се навъртаме около него отново ще бъде глупаво и опасно.

— Начинанието пак се нуждае от допълнителни инвестиции — недоволно констатира Акира-сан. — Това не ми харесва, Карл. Дали пък вашият руснак просто не ни изнудва за повече пари?

Американецът се позасмя.

— Оценявам вашата тактичност, Акира-сан. Всъщност вие подозирате, че за повече цари ви изнудвам аз, а не той. Подозренията ви по отношение на мен са безпочвени, но — уви! — не мога да ги опровергая с нищо, освен със собствените си думи. Остава ви само да ми вярвате. Във всеки случай мога да се опитам да притисна руснака, без да му обещавам никакви допълнителни изгоди. Знам как да го направя.

— Направете го — кимна японецът. — Ако успеете да спестите поне част от допълнителните разходи, ще се погрижа хонорарът ви да се повиши.

Два часа по-късно в посолството на една от страните членки на ОНД в Москва телефонът иззвъня. Слушалката вдигна един от редовите, незабележими служители на посолството и внимателно изслуша задачата: да научи имената и адресите на някои предприятия, както и имената на техните ръководители, за предпочитане директори и главни инженери.

6.

Сурен Удунян заключи колата и влезе във входа на своя блок. Както обикновено, крушката беше счупена и площадката край асансьора тънеше в полумрак, осветена от слабата светлина на плафона на втория етаж. Сурен натисна копчето, за да извика асансьора, и направи две крачки към пощенските кутии, като същевременно вадеше ключовете от джоба си.

Внезапно нечия ръка здраво го стисна за рамото. От изненада Сурик се вкамени, после рязко се обърна и примря от ужас. Пред него беше застанал същият онзи мъж от метрото, Беркович, облечен в същия светлокафяв шлифер.

— Защо ме удари? — тихо и монотонно попита той.

— Ти нали умря! — прошепна Сурик. Устните и езикът не го слушаха.

— Разбира се, че умрях — също тъй монотонно отговори покойникът. — Точно това искам да разбера — защо ме уби.

Със скриптене се отвори автоматичната врата ни асансьора, но спасителните му недра бяха черни като бездънна пропаст — и в него плафонът беше счупен. Сурик направи отчаяно усилие да преодолее разлялото се по тялото му вцепенение и буквално се гмурна в тези тъмни недра. Но покойникът се оказа не по-малко пъргав. Той влезе в асансьора веднага след Сурик и застана така, че клетникът да не може нито да излезе, нито да натисне копчето за етажа си.

— Защо ме удари, а? Защо ме уби? — печално гъгнеше мъртвецът. Гласът му ставаше все по-тих и по-тих, постепенно се сниши до зловещ шепот, но на смъртно уплашения Удунян му се струваше, че над ухото му гърми високоговорител. Не можеше да си даде воля да излезе от асансьора, за да избяга навън, защото при това би трябвало да се провре покрай застаналия плътно до вратата покойник. За такова нещо Сурик дори не си помисляше.

— Не съм те удрял — отчаяно промълви той. — Само те ритнах по крака, не може да си умрял от това.

— А от какво умрях според тебе? — едва чуто просъска мъртвецът. Той беше толкова близо, че Сурик ясно усещаше трупната миризма.

— Падна и се удари. Честна дума, ти сам падна и си удари главата. Не бях аз, ей богу, не бях аз, не съм те убивал. Ти сам падна! Ти сам! Не съм виновен!

Сурик вече почти крещеше, по гърба му се стичаше студена пот. Не щеш ли, вратата на асансьора се затвори от само себе си и кабината плавно се заизкачва нагоре. На шестия етаж сред ярката светлина, нахлула от площадката в мрака на асансьора, Удунян видя, че до него няма никой.